Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (1)

ДРАМАТА НА МАЙСТЕРЗИНГЕРА

Снежна равнина. Изнемощели кучета теглят шейна. Кучетата подкарва каюр, но и той се препъва от умора. На шейната лежи човек, безсилно клюмнал глава. Каюрът пада. Кучетата се спират и като по команда лягат на снега.

До снежната равнина растат кактуси. По тротоара в сянката на зелените кестени върви малко човече, почти джудже, в отлично ушит летен фланелен костюм и с широкопола шапкапанама. То не може да не вижда драмата в снежната пустиня, но равнодушно минава край нея.

Снежната равнина свършва. Пустош. Зад нея — пясъци, палми, оазис. Тук също става някаква драма. Бедуинездач грабва красива девойка в европейски костюм, прехвърля я на седлото и пуска в кариер своя бегач. Девойката вика, простира ръце, брани се. Неколцина европейци се хвърлят към конете си и се спускат след тях.

Малкото човече обгръща с разсеян поглед оазиса, бедуина, гонитбата и крачи по-нататък, комично отмятайки крака напред.

Зад пустинята — крайморска улица. Товари се голям океански параход. Димят четирите ниски, наклонени назад комини. Завива сирена. По подвижните стълби настава блъсканица. Някого са хванали. Някой се измъква, пада надолу…

Отново пустош. Зад нея скали. Гордо се извишава средновековен замък, обкръжен с валове, ровове, напълнени с вода. На подвижния мост рицар, пристигнал до замъка. Той иска да му отворят вратата. На кулите стоят хора. Изведнъж подвижният мост започва да се вдига. Изплашеният кон се изправя на задните си крака, опитва се да скочи от моста…

Недочакало да види ще успее ли конят, или пък заедно с ездача ще попадне в капан, мъничкото човече отвръща поглед и с тъжен вид си мърмори под носа:

— Всякога и навсякъде едно и също… Тъга!

И то още по-високо подмята крака, крачейки по гладкия тротоар.

Тук пък, по асфалтовия път, тече непрекъснато поток от автомобили — бели, сини, гълъбови, златисти като бръмбари, блестящи лимузини последен модел и старички фордове. Хората, които пътуват в автомобилите, и тия, които вървят по тротоарите, със същото равнодушие както и малкото човече гледат снежните пустини, оазисите, океанските параходи, средновековните замъци.

Тях много повече ги интересува самото малко човече. Към него се извръщат всички глави: и на пешеходците, и на тия в колите. Забелязали малкото човече, хората многозначително се споглеждат. И на лицата им се появяват усмивки, а в очите такъв голям интерес, какъвто имат само посетителите на зоологическа градина, когато видят необикновено екзотично животно. И заедно с това хората проявяват към малкото човече почтително уважение. Познатите незабелязано се посбутват с лакти и тихо си говорят:

— Гледай! Престо! Антонио Престо!

— Да, колко малко тежи, а колко много струва!

— Казват, капиталът му се равнявал на сто милиона долара.

— Повече от триста.

— Пък е още така млад. Щастливец!

— Защо ли не е с автомобила си? Та той има една от най-хубавите коли в света. По специална поръчка.

— Това е неговата обичайна утринна разходка. Автомобилът се движи след него.

А малкият човек продължава спокойно да върви напред, като се старае с нищо да не се отличава от другите и да не привлича върху себе си внимание. Но това му се удава не по-добре, отколкото на слон, който шествува сред тълпа от зяпачи. Необикновена е неговата фигура, необикновени са жестовете, мимиката му. Всяко негово движение предизвиква усмивка, смях. Целият е живо олицетворение на смешното. Още от дете предизвикваше смях в околните. Той можеше да бъде весел, тъжен, замислен, можеше да се сърди и негодува — резултатът беше един: хората се смееха. Отначало това го дразнеше, но после привикна. Какво да се прави? Такава бе външността му.

Той беше почти джудже, имаше прекомерно дълго туловище, къси крака и дълги ръце, достигащи до коленете му. Неговата голяма глава, широка в горната част и тясна в долната, бе запазила чертите на детския строеж. Особено смешен беше месестият му нос, дълбоко хлътнал в горната си част. Връхчето на носа му се извиваше нагоре като турски чехъл. Този нос притежаваше необикновена подвижност, от което се менеше не само изразът, но и цялата форма на лицето му. Престо беше истински, завършен урод, но в неговата уродливост нямаше нищо отблъскващо. Напротив, тя възбуждаше симпатия. В големите му живи кестеняви очи светеше доброта и ум. Това беше единствено и изключително по своя род произведение на природата.

Антонио Престо вървеше с невъзмутим вид сред смеещата се тълпа, комично подмятайки напред своите къси крака.

Той свърна наляво в кипарисовата алея, която водеше към голяма градина. В градината, сред евкалиптова горичка, имаше китайска беседка. Престо влезе в нея и се намери в кабината на асансьор. Асансьор всред градината — това можеше да предизвика учудване у всеки непосветен, но Престо беше добре запознат с това странно съоръжение. Като кимна с глава в отговор на поздрава на момчето, обслужващо асансьора, Престо кратко заповяда:

— На дъното!

При това той направи такъв изразителен жест с ръка, сякаш искаше да прободе земята до самата преизподня. Това беше така смешно, че момчето се засмя. Престо го изгледа свирепо. От неговия поглед момчето още по-силно се разсмя.

— Извинете, мистър, но не мога, наистина не мога… — оправдаваше се момчето.

Престо махна с ръка с въздишка.

— Добре, Джон, не се оправдавай. Ти си виновен в това не повече, отколкото аз. Мистър Пит пристигна ли? — попита той момчето.

— Преди двадесет минути.

— Мис Хеда Люкс?

— Не още.

— Е да, разбира се — каза с неудоволствие Престо. И неговият нос неочаквано замърда като малък хобот.

Момчето отново не се сдържа и изпищя от смях. Добре, че в този момент асансьорът спря, иначе Престо би му се разсърдил. Антонио изскочи от кабината, мина широкия коридор и се озова в голяма кръгла стая, осветена от силни лампи. След палещото, независимо от утринния час слънце тук беше прохладно и Престо въздъхна с облекчение. Той бързо прекоси кръглата стая и отвори вратата в съседното помещение. Като че ли „машината на времето“ изведнъж го пренесе от двадесетия век в немското средновековие.

Пред него беше огромна зала, таванът на която завършваше с тесни сводове. Тесни и високи прозорци и вратички, тесни и високи столове. През прозореца падаше светлина и оставяше върху широките каменни плочи на пода ясен рисунък на готическите прозоречни рамки.

Престо влезе в ивицата светлина и се спря. Сред тези високи и тесни мебели неговата фигура изглеждаше особено малка, недодялана, нелепа. И това не беше случайно: в този контраст се криеше строго обмислена сметка на режисьора.

Старият немски замък беше направен от шперплат, лепило, платно и бои по чертежи, етюди и макети на голям архитект, който с чест би могъл да строи и истински замъци и дворци. Но мистър Пит — „Пит и Ко“, — притежател на киностудиото, плащаше на архитекта много повече, отколкото биха могли да му платят титулувани особи за построяването на истински замъци, и архитектът предпочиташе да строи неистински замъци от платно и шперплат.

В средновековния замък или по-право в ъгъла на залата и зад нейните шперплатови стени тичаха. Работници, бояджии, художници и дърводелци под ръководството на самия архитект довършваха поставянето на декорациите. Необходимата мебел — истинска, а не реквизита — вече беше в „замъка“. Електроинженерът и неговият помощник нагласяваха юпитерите — огромни лампи с по много хиляди свещи всяка една. Главното в кинофилма е светлината. И никак не е чудно, че тя е основната грижа на режисьорите. Мистър Пит и Ко можеха да си позволят такъв разкош: да уредят огромен павилион под земята, за да не пречи яркото калифорнийско слънце на ефектите на изкуственото осветление при павилионните снимки.

Иззад декорите поглеждаха статисти и статистки, вече нагласени в средновековни костюми и гримирани. Всичките с любопитство, почтителност и същевременно с неволна усмивка гледаха младия човек, който стоеше в „слънчевия лъч“ по средата на залата. Статистите си шепнеха:

— Самият…

— Антонио Престо.

— Боже, какъв е смешен! Той даже в живота не може да стои спокойно ни една минута.

Да, това бе „самият“ Антонио Престо, неподражаемият комически артист, който бе затъмнил славата на някогашните корифеи на екрана: чаплиновци, китъновци, бенксъвци. Артистическият му псевдоним извънредно точно определяше неговата стремителна същност^[1]. Престо не оставаше нито секунда спокоен. Движеха се ръцете му, краката му, туловището му, главата му, неговият неподражаем нос.

Трудно беше да се обясни защо всеки негов жест възбужда такъв неудържим смях. Но никой не можеше да се противи на този смях. Дори известната красавица леди Трайн не могла да се сдържи да не се засмее, макар, както твърдят всички, които, я познават, тя да не се е смяла никога в живота си, за да не покаже неравните си зъби. По мнението на американските критици смехът на леди Трайн беше най-голямата победа на гениалния американски комик.

Своя природен дар Престо бе удесеторил с твърде своеобразния си маниер на игра. Престо обичаше да играе трагически роли. За него специално се пишеха сценарии по трагедиите на Шекспир, Шилер и дори Софокъл… Тонио, Отело, Манфред, Едип… Това би било профанация, ако Престо не играеше своите трагически роли с подкупваща искреност и дълбоко чувство.

Комизмът на Бъстър Китън се заключаваше в противоречието на неговата „трагическа“, неподвижна маска на лицето с комичността на положенията. Комизмът на Тонио Престо беше в противоречие и с положенията, и с обстановката, и дори с неговите вътрешни преживявания, с неговата невъзможна, нелепа, немислима фигура, с неговите жестове на палячо. Може би никога досега комическото не се е издигало до такива висоти, почти допирайки се до трагичното. Но зрителите не забелязваха това.

Само един човек, крупен европейски писател и оригинален мислител, на въпроса на един американски журналист как му харесва играта на Антонио Престо, отговори: „Престо е страшен в своя безнадежден бунт.“ Но това го бе казал не американец, при това той бе казал фраза, която дори трудно можеше да се разбере. За какъв бунт, за бунт против кого говореше писателят? И за тази фраза скоро се забрави. Само Антонио Престо бе грижливо скътал в паметта си този отзив на чужденеца, който бе успял да надзърне в душата му.

Това беше бунт на озлочестен от природата урод, който се стремеше към пълноценен човешки живот. Трагическа в своята безнадеждност борба.

Но и правото да играе трагедии той бе постигнал не без усилия. В първите години го заставяха да играе само шутовски роли, да се кълчи, да се криви, да получава ритници и да пада за развлечение на зрителите. В неговия дневник можеха да се намерят такива записки:

„12 март

Снощи прочетох нов сценарий. Той ме възмути. Глупашки сценарий, а за мене — глупашка роля.

Днес отидох при нашия директор и му казвам:

— Вашият сценарен департамент не можа ли да измисли по-глупав сценарий? Кога най-после ще свърши това?

— Когато публиката поумнее и престанат да й се харесват такива филми. Те дават долари и това е всичко — отговори той.

Пак доларите! Всичко за тях.

— Но вие сами развращавате зрителите, разваляте вкуса им с подобна пошлост! — възкликнах аз.

— Ако мислите така, по-добре е да не се снимате за екрана, а да постъпите възпитател в пансион за благородни девици. Нашето предприятие е комерческо, а не педагогическо. Време ви е вече да разберете това — спокойно възрази директорът.

Можеше ли да се продължава разговорът с такъв човек? Излязох си от кабинета му вбесен. В безсилната си ярост тази сутрин аз умишлено преувеличавах в играта, шаржирах самия себе си, вършех палячовщини, правех се на луд. На! Заповядайте, щом само това искате! В същото време си мислех: нима режисьорът няма да спре тия мои палячовщини? Но той не ме спря. Той беше доволен! А през почивката при мен се приближи директорът, който, както се оказа, бе следил играта ми, потупа ме по рамото и каза:

— Виждам, че сте размислили. Отдавна трябваше да сторите това. Днес играхте както никога. Филмът ще има колосален успех. Хубави пари ще вземем!

Бях готов да се хвърля и да удуша този човек или да завия като куче.

Но какво мога аз да направя? Къде да бягам? Да зарежа изкуството? Да свърша със себе си?… Когато се върнах в къщи, три часа свирих на цигулка — това ме успокоява — и мислих, търсейки изход, но нищо не можах да измисля. Стена…“

Едва когато той постигна световна известност, кинотъргашите бяха принудени да се съгласят с капризите — странностите — на Престо и с неохота го допуснаха да играе трагически роли. Впрочем те се успокоиха, когато видяха, че Престовите „трагедии“ се превръщат в смешни комедии.

— Хофман, Хофман! Намирате ли, че светлината е дадена под добър ъгъл? — попита Антонио оператора.

Операторът Хофман, флегматичен дебелак в кариран костюм, внимателно погледна визьора на апарата. Светлината падаше върху лицето на Престо така, че носната впадина недостатъчно ярко се очертаваше от сянката.

— Да, светлината пада много отвесно. Спуснете софита и преместете юпитера малко вляво.

— Ест! — отговори работникът, както отговарят на корабите.

Рязка сянка падна върху „седлото“ на носа на Тонио, от което лицето му стана още по-смешно. В лъча на тази светлина до прозореца трябваше да стане сцена на трагическо обяснение на неудачния любовник — когото играеше Престо, — бедния майстерзингер, със златокъдрата кралска дъщеря. Ролята на принцесата се изпълняваше от звездата на американския екран Хеда Люкс.

Тонио Престо обикновено сам режисираше филмите, в които участвуваше. И този път до пристигането на Хеда Люкс той започна да репетира със статистите някои масови сцени. Една млада, неопитна статистка мина по сцената не така, както трябваше. Престо изпъшка и я помоли да мине още веднаж. Тя пак не сполучи. Престо замаха с ръце като вятърна мелница и закрещя с тънък детски глас:

— Нима е толкова трудно да се ходи по пода? Ей сега ще ви покажа как се прави това.

И като скочи от своя подиум, Престо показа. Показа много нагледно и вярно. Всички разбраха какво се изисква. Но заедно с това всичко беше така смешно, че статистите не се сдържаха и гръмогласно се засмяха. Престо започна да се сърди. А когато се сърдеше, той беше смешен както никога. Смехът на статистите стана хомеричен. Бароните и рицарите се хващаха за корема и едва не падаха на пода, придворните дами се смееха до сълзи и разваляха грима си. Перуката на краля падна. Престо гледаше това стихийно бедствие, предизвикано от неговото необикновено дарование, след това изведнаж тропна с крак, хвана се за главата, побягна и се скри зад кулисите. Като се успокои, той се върна побледнял в „замъка“ и каза:

— Ще давам нарежданията си иззад екрана. Репетицията продължи. Всичките му забележки бяха много уместни и издаваха талант и голям режисьорски опит.

— Мис Хеда Люкс пристигна — съобщи помощникрежисьорът.

Престо предаде кормилото на управление на помощника си и отиде да се гримира.

След двадесет минути той влезе в ателието вече в костюма на майстерзингер. Костюмът и гримът не можеха да скрият неговата уродливост. О, колко смешен беше той! Статистите с труд сдържаха смеха си и отклоняваха погледи встрани.

— Но къде е Люкс? — нетърпеливо запита Тонио. Партньорката бе накарала да я чакат. За всяка друга артистка това не би минало току-така, но Люкс можеше да си позволи такава волност.

Най-после тя се яви и както всякога нейното появяване произведе голям ефект. Красотата на тази жена беше необикновена. Природата сякаш стотици години наред бе събирала зрънце по зрънце онова, което може да очарова хората, бе спестявала по трохичка, бе отбирала от прабабите, за да събере най-накрая изведнъж в едно цяло блестящ арсенал от красота и женско очарование.

Когато Антонио Престо погледна Хеда Люкс, чехъло-подобният му нос нервно замърда. И всички — като се започне от първите артисти и се свърши с последния дърводелец устремиха погледи към Хеда. Статистките я гледаха почти с благоговейно обожание.

Носът на Престо все повече мърдаше, сякаш душеше въздуха.

— Светлина! — извика Престо с тънкия си глас, станал от вълнението още по-пронизителен и по-тънък.

Цял океан от светлина се разля по ателието. Изглеждаше, сякаш Хеда Люкс я бе донесла със себе си. Нейният псевдоним^[2] също така хубаво й приличаше, както „Престо“ — на нейния партньор.

Преди снимането Престо реши да прорепетира главния кадър — обяснението на майстерзингера с кралската дъщеря.

Люкс седна във високото кресло до прозореца, постави обутия си във везана със злато пантофка крак на украсената с резба скамейчица и взе в ръце бродерията си. В краката й полегна великолепен дог с вид на тигър. А на почтително разстояние от Люкс застана Престо и под акомпанимента на лютня започна да декламира поемата за любовта на бедния певец към благородната дама. Кралската дъщеря не го поглежда. Тя все по-ниско и по-ниско навежда глава и се усмихва на нещо. Може би в този момент тя мисли за прекрасния рицар, който в последния турнир е победил всички съперници за прослава на нейната красота и е бил удостоен с небесната й усмивка. Но майстерзингерът разбира тази усмивка по своему — ненапразно той е поет.

Той се приближава към нея, той пее все по-страстно и по-страстно, после пада пред нея наколене и започва да й говори за своята любов.

Нечувана дързост! Невероятно оскърбление! Принцесата, без да вдига глава от бродерията, се мръщи. Очите й мятат искри, тя тропа с малкото си краче, обуто в позлатена пантофка, по украсената с резба скамейчица, извиква слугите и им заповяда да изведат дръзкия поет. Влизат слугите, хващат майстерзингера и го откарват в затвора. Майстерзингерът знае, че го очакват изтезания и смърт, но той не съжалява за това, което е направил, и изпраща на своята възлюбена последен поглед, изпълнен с любов и преданост. Той с готовност ще приеме смъртта.

Сцената мина прекрасно. Престо е доволен.

— Можеш да снимаш — казва той на Хофман. Операторът вече стои до апарата. Той бе наблюдавал цялата сцена през визьора. Престо отново застава до креслото на Люкс.

— Снимам — казва Хофман.

Ръчката на апарата се завъртя. Сцената се повтаряше безупречно. Майстерзингерът пее, кралската дъщеря навежда все по-ниско и по-ниско лицето си и се усмихва на нещо. Майстерзингерът се приближава до принцесата, хвърля се на колене и започва в съпровод на музика своята страстна реч. Престо е увлечен. Той не само играе с жестовете и мимиката на своето подвижно лице. Той говори и шепне страстните си признания с такава искреност и сила, че Люкс, забравяйки десетки пъти репетираната последователност на движенията и жестовете, едва-едва приповдига глава и с известно учудване поглежда своя партньор само с ъгълчетата на очите си.

И в този момент става нещо, непредвидено нито в сценария, нито от режисьора.

Престо, късокракият, големоглавият, със своя чехъло-подобен подвижен нос се обяснява в любов! Това се стори на Хеда Люкс толкова абсурдно, нелепо, комично, невъзможно, че тя изведнаж се засмя с неудържим смях.

Това беше смях, който обхваща човека изведнаж, като пристъп на страшна болест, и държи, без да изпуща от ръцете си, като разтърсва тялото в конвулсивно напрежение, обезсилва, предизвиква сълзи в очите. Люкс се смееше така, както не се бе смяла никога през живота си. Тя едва успяваше да си поеме дъх и отново се заливаше в безкраен сребрист смях. Бродерията падна от ръцете й, една от златистите й плитки се спусна до пода. Разтревоженият дог скочи и с недоумение гледаше своята стопанка. Смутеният Престо също се изправи и гледаше Люкс, мрачно смръщил вежди.

Смехът е също така заразителен, както и прозявката. Не мина и минута, когато тътнежите на смеха се носеха вече по цялото ателие. Статисти, дърводелци, монтьори, декоратори, гримьори — всички бяха във властта на смеха.

Престо постоя още няколко секунди като поразен от гръм, после изведнаж вдигна ръце и с изкривено лице, стиснал юмруци, направи крачка към Люкс. В тази минута той беше по-скоро страшен, отколкото смешен.

Люкс го погледна и смехът й изведнаж секна. Така внезапно замлъкна смехът и в цялото ателие. Оркестърът отдавна бе престанал да свири, защото лъковете на смеещите се музиканти бяха изпадали от ръцете им. И сега в ателието настъпи тягостна тишина.

Тази внезапна тишина сякаш проясни съзнанието на Престо.

Той бавно отпусна ръце, бавно се обърна, влачейки крака, дойде до големия диван и се хвърли по очи.

— Извинете, Престо! — каза изведнъж Люкс, като наруши тишината. — Държах се като малко момиченце и заради моя глупав смях се развали толкова лента.

— Вие напразно се извинявате — отговори й Хофман вместо Престо. — Аз нарочно не спирах снимането и съвсем не смятам лентата за развалена. Според мен този нов вариант на кадъра до прозореца е великолепен. Всъщност смехът, унищожаващият смях, който не оставя никакви надежди, смехът на любимата жена в отговор на страстното признание — нима за влюбения той не е по-ужасен и от най-страшните мъки? Нима този смях не е превърнал за един момент любовта на майстерзингера в изгаряща ненавист? О, аз познавам нашата американска публика, тя ще се смее както никога. Тези облещени очи на майстерзингера, отворената уста… Не ми се сърдете. Престо, но никога досега не сте били така ефектен. И ако не ви виждах есеки ден, то не бих могъл да въртя ръчката на апарата.

Престо се привдигна и седна на дивана.

— Да, вие сте прав, Хофман — каза той бавно и глухо. — Това излезе великолепно. Нашите американци ще се пукнат от смях.

И изведнаж, както никога досега не се бе случвало, сам Тонио Престо се засмя със сух, съскащ смях, като оголи ред дребни и редки зъби. В този смях имаше нещо зловещо и на него никой не се отзова.