Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Съчинения в три тома. Том трети
Спомени, пътеписи, статии и бележки - Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2011)
Издание:
Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3
Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк
Редактор: Татяна Пекунова
Художествено оформление: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Елена Куртева
Издателство „Български писател“, 1980
ДПК „Димитър Благоев“, 1981
История
- —Добавяне
В няколко тетрадки между годините 1948 и 1965 съм си правил разни бележки, между които и бегли скици за някои видни наши хора на изкуството, вече покойници. Дано послужат за нещо.
През зимата на 1947 година почина писателят Георги Райчев и по тоя повод съм записал: „Преди да дойдат двамата с Ботьо Савов в София, излизаше хумористичен вестник «Порой», който малко живя, но в един от броевете му се появи едно предупреждаващо стихотворение, от което помня само това:
Чуй, «Поройчо», друже клети,
събуди се, погледни
какво зло ще те сполети
подир десетина дни.
И като известяваше, че пристигат двама старозагорски поети, представяше ги така:
… Първият е Гюро Орлин,
със подут грамаден нос,
вторият сърдит, разчорлен
Ботьо, неговият дост…“
Истинското име на Райчев е Гюро и грамадният му нос не го напусна до последния му ден, а къдрокосият и „разчорлен“ Ботьо Савов на старини беше със съвсем гола глава. Гюро беше чиновник в някакво училище. Запозна ни Подвързачов. Беше сиромах като мене. Обичаше да се шегува и търпеше шеги и ние с Христо Ясенов често го закачахме и му посвещавахме весели куплети. Не знам как съм успял да го предразположа, но един ден ми даде в заем 20 стотинки и 20 години след това, където ме срещнеше, все си искаше стотинките, а аз не му ги давах и така му останах длъжник.
По-късно, когато подготвяха в Народния театър пиесата му „Еленово царство“, го видях да излиза из главния ход, като си бърше изпотеното чело.
— Какво така си се сгорещил? — питам го.
— Остави се, гледах сега как репетираха една пиеса, ама моя ли беше, или не, не можах да позная.
Тогава се уплаших и въпреки многото покани не се реших да пиша пиеса. Той дълго и упорито работеше върху своите разкази и с голямо чувство за отговорност. Дадох му сюжет и той написа разказ в списанието на Антон Страшимиров.
Разказът беше посветен на мене.
(Из ръкописите на писателя.)