Александър Беляев
Владетелят на света (3)

I. КЪЩАТА КРАЙ МОРЕТО

Люлени от равномерния крайбрежен вятър, листата на палмите се поклащаха като огромни ветрила, движени от невидима ръка. Въпреки ранния час слънцето безмилостно печеше. Палмите хвърляха на земята синкавочерни сенки.

На хълма бе кацнала малка къща с плосък покрив и обширна веранда с изглед към океана. Зад къщата започваше тропическа гора. Палмите ограждаха гъсто къщата и я скриваха от зноя с широките си листа. Жив плет от бодливи растения опасваше участъка около чифлика.

Къщата беше уединена. Зад ниската планинска верига се намираше малко градче.

На верандата пиеше сутрешното си кафе млада русокоса жена с бял летен костюм и плетени сандали — местно произведение — на бос крак.

— Желаете ли още една чашка? — запита старият слуга с бяла блуза, широки бели панталони и пак такива плетени сандали.

— Не, Ханс, благодаря ви. Можете да разтребвате. Как са краката ви, Ханс?

— Благодаря ви, отлично. Това слънце прекрасно ме излекува. Още малко и ще мога да танцувам!

— Фрау Шмитхоф у дома ли е?

— Излезе за продукти. Скоро трябва да се върне. Желаете ли нещо, госпожо?

— Благодаря ви, нищо. Ханс си отиде.

Елза въздъхна, взе ветрилото от палмов лист, обърна лекото плетено кресло към океана и веейки бавно с ветрилото, се загледа в повърхността на водата, блеснала от утринните слънчеви лъчи.

Бяха изминали три години, откакто се пресели тук заедно с Ема, малкия й син и фрау Шмитхоф, която помоли да я вземе със себе си.

Първият човек, когото срещна тук, беше Ханс, старият слуга на Карл Готлиб. Той именно беше довереният човек, на когото Щирнер преди заминаването си беше поръчал да се грижи за Елза.

Щирнер се постара да „закрепи“ верността на Ханс чрез мислоизлъчване с голяма сила. Тогава Щирнер беше постигнал голям успех в мисленото внушение за продължителен срок — самият той се готвеше да си внуши „превъплощение на личността“ за цял живот. Ханс беше първият опит в това направление. Когато опитът с Ханс беше завършен и след проверката даде напълно трайни резултати, Щирнер се усмихна, доволен от своята работа.

„Колко лесно е сега да се правят хората верни и честни!“ — помисли си той, изпращайки Ханс.

Но тази вярност, изкуствено заякчена чрез внушение, беше само предпазливост. По всяка вероятност Ханс би останал верен и би изпълнил точно всички заповеди на Щирнер и без внушение. В банката на близкия град беше внесена голяма сума на името на Ханс. Но пълна господарка на парите и къщата беше Елза.

Харесваше й това усамотено кътче, далеч от шумните градове и всичко, което би могло да й напомни миналото. Искаше едно: по-скоро да забравят за нея.

Преселването им тук приличаше на бягство. Не казаха на никого къде отиват, заминаха внезапно, без предупреждение, а тук дори промениха фамилните си имена. Елза почна да се нарича Бекер — с презимето на добрата старица, която я беше прибрала и възпитала като дете. Ема прие моминското презиме на покойната си майка — Шпилман. Само Шмитхоф запази предишното си презиме.

— Твърде много съм свикнала с името си и ако го променя, ще се объркам. И после… може би това е незаконно и се боя от отговорност — казваше тя.

Малката колония водеше тих и мирен живот. Страхувайки се да не бъдат открити, не си пишеха с никого и дори не получаваха вестници. Шмитхоф и Ханс водеха малкото домакинство. Чернокожа бавачка помагаше на Ема в отглеждането на детето. Двама негри работеха в градината и се грижеха за два коня и едно магаре. Но от конете почти нямаше нужда. Рядко Ема и синът й излизаха с тях на разходка. Обикновено се ограничаваха с разходки пеша край брега на океана.

Всички бяха така загорели, че беше трудно да ги познае човек. Особено малкият Ото, или както го наричаха, Здравеняка. Тъмнокос, къдрав, почти винаги гол, бронзов от загара, той би приличал напълно на момче туземец, ако не бяха европейските черти на лицето.

В началото Ема малко скучаеше без обичайната обстановка на големия град, но скоро свикна с новия живот. Грижите около детето й оставяха малко свободно време. През загара на страните й изби предишната руменина и сега смехът й често се преплиташе със смеха на детето, сякаш две камбани изпълваха със звъна си цялата малка къща. Понякога вечер Елза свиреше на рояла: не можеше да се откаже от този навик. Детето заспиваше. Ема сядаше върху рогозка в нозете на Елза и се умълчаваше.

Всяка беше заета с мислите си.

Елза ставаше по-късно. Пиейки сутрешното си кафе, тя се вслушваше с беззвучна усмивка във веселите гласове, които звънтяха край брега на океана.

Здравеняка се губеше по цели дни на брега.

Събираше мидички и камъчета, ловеше раци, хвърляше обратно във водата дребните рибки, изхвърлени на брега от океанските вълни.

Страхливата Ема в началото се боеше от всичко. Страхуваше се, че океанът ще отнесе къщата им при буря, страхуваше се от скорпиони, змии, които можеха да пропълзят в къщата, страхуваше се от лъвовете. Наистина тук имаше лъвове, но далеч, дълбоко в гората. Никога не идваха близо до къщата.

Само веднъж или два пъти обитателите на къщата чуха далечния им рев. И Ема будеше в ужас Елза… Но после тя свикна с всичко.

Елза бавно си вееше с ветрилото и следеше бялата яхта, която се появи в океана при входа на залива. Пирогите на туземците риболовци често сновяха нагоре-надолу из залива. Появяването на европейски параход беше събитие за обитателите на това тихо кътче. Океанските пътища минаваха встрани. Понякога на хоризонта се появяваха малки кораби, но или заобикаляха отдалеч, или завиваха към пристанището на съседното градче. Този път обаче бялата яхта се отби в залива.

Елза изпита неприятното чувство на човек, който се опасява, че спокойствието му и обичайният начин на живот могат да бъдат нарушени.

Като се поклащаше ритмично, яхтата се приближаваше към брега. На нея се развяваше червено знаме.

„Странно“ — помисли си Елза.

През това време яхтата стигна брега.

Спуснаха платната. Чу се как задрънча веригата на котвата и яхтата почна да се люлее на едно място. В лодката се качиха двама моряци и трима души с бели костюми и тропически шлемове на главите. Лодката отплува. Ето, тримата в бяло слязоха на брега на онова място, където бяха Ема, детето и чернокожата бавачка. Гласовете камбанки млъкнаха. Здравеняка се притисна до майка си и гледаше с уплаха непознатите хора. Моряците изваждат денкове от лодката и до пояс във водата, ги пренасят и трупат на брега. Един мъж в бяло приближава Ема с поклон, сваля тропическия шлем, говори нещо и сочи денковете. Ема кима с глава. Моряците и тримата с белите костюми развързват денковете, изваждат колчета, брезент, въжета. Разпъват палатка. Само това оставаше! Защо тъкмо тук?

Ема казва нещо на бавачката, която взе детето на ръце, и тримата бързо се заизкачваха по каменистата пътечка към къщата.

Елза все по-бързо размахва ветрилото и ги очаква с нетърпение. Ема изпреварва бавачката с детето и почти тича към верандата. Елза вижда развълнуваното, пребледняло лице на Ема и, кой знае защо, почва и тя да се вълнува.

— Кои са тези? Какво търсят тук? — запита Елза приЯтелката си, която се втурна по ниските стъпала на стълбата в гъстата сянка на верандата.

Ема не можеше да си поеме дъх от бързото изкачване на хълма, от умора и вълнение. Кичур коса бе залепнал на влажното й чело.

— Днес не намерих птица, но купих прясна риба! — чу Елза зад себе си гласа на фрау Шмитхоф, завърнала се с покупки.

— Кои са тези хора? — повтори въпроса си Елза, без да отговори на Шмитхоф.

— Пристигна Щирнер и с него още някакви двама… — отговори Ема, като гледаше изплашено приятелката си.

Елза побледня, изтърва ветрилото и се облегна в креслото.

— Не може да бъде! Припознала си се, Ема.

— Той е, той е! Уверявам те, че е той! Наистина лицето му много се е изменило, но това е той. Очите му не мога да забравя! А с него са някакви двама неизвестни. Единият е по-млад, а другият — възрастен, с мустаци.

Настъпи пауза. Елза беше дълбоко развълнувана. Задиша така ускорено, като че не Ема, а тя бе тичала по хълма.

— За какво говори той с тебе? — запита Елза.

— Дошли са на лов и молиха за разрешение да опънат палатката си, Щирнер, кой знае защо, се нарече Щерн.

— Щерн! — извика Елза. — Да, тогава няма никакво съмнение, че е той.

— А защо е Щерн? — попита Ема.

Елза се замисли за минута, след това каза:

— Той си промени името, така както и ние с тебе…

— Ти си знаела това и си мълчала? — каза с упрек Ема.

— Не мислех, че ще се срещнем някога с него. Той има повече основания от нас да забрави миналото си и да го крие. И затова те моля, Ема, и вас, фрау Шмитхов, предупредете също и Ханс, че ако Щирнер дойде тук, никой от нас не бива да го нарича с предишното му име и да дава вид, че го познава. Колкото и да е бил виновен, той вече не е същият. Той ликвидира с миналото си и ние трябва да запазим неговата тайна.

— Ами ако тази тайна е известна на спътниците му?

— Не мисля…

— А ако самият Щирнер ни познае и се издаде? Мисля, че щом те види, Елза, той няма да запази спокойствие. Това ще бъде толкова неочаквано! — И като плесна с ръце, тя възкликна по детски: — Колко е интересно! — И веднага добави загрижено: — Само ако не причини отново някакви нещастия…

— Не се безпокой. Няма да причини нещастия. И няма да познае никого от нас, в това можеш да бъдеш напълно уверена. Нали не те позна? Освен ако само мен… малко… като случайна позната — добави тя, сякаш си бе спомнила нещо. — Но може би няма да дойдат тук?

— Ще дойдат, навярно ще дойдат — каза Ема. — Защото-Щирнер ми каза: „Надявам се, че няма с нищо да ви обезпокоим. Но ако сред вашите слуги има туземец, който познава местността, много ще ви молим да ни разрешите да го вземем за ден-два като водач.“ Идат, идат тук! — изведнъж завика тя. — Все едно, вече ме видяха като раздърпана дивачка — махна безнадеждно с ръка Ема, — а ти поне иди си обуй обувки и чорапи! Не бива така. Нали Щирнер, пфу, Щерн, Щерн, Щерн, все пак беше твой…

Елза не я дой изслуша, бързо се изправи и отиде в стаята си. Накара я да излезе не грижата за тоалета, а желанието да се справи с вълнението си насаме.

Сега отново ще се срещне лице с лице с Щирнер, с този загадъчен човек, който й бе причинил толкова злини, но който искрено я обичаше.

Елза бързо крачеше от ъгъл до ъгъл. Виеше й се свят от рояк спомени. Сама се учудваше, че така силно се бе развълнувала. Струваше й се, че всичко бе забравила, всичко бе станало невъзвратимо минало. Останала беше само една неразкрита тайна и от време на време я измъчваше: виновен ли е Щирнер за смъртта на Карл Готлиб? Щирнер отнесе тази тайна със себе си. Елза се приближи до огледалото и несъзнателно почна да оправя косите си.

„Колко съм почерняла!“ — помисли тя, гледайки лицето си.

— Впрочем все едно, той не би ме познал — прошепна тя с въздишка.

Край къщата се чуха гласове.

— Но какво правя аз? — И Елза внезапно се втурна към гардероба и почна да прехвърля роклите. „Навярно всичко ще им се види ужасно старомодно“ — помисли тя. Накрая избра лека бяла рокля, бързо се облече, огледа се още веднъж в огледалото и като въздъхна дълбоко, излезе на верандата.

II. ЛОВЦИ НА ЛЪВОВЕ

Към Елза се приближи възрастен човек с рунтави прошарени мустаци.

— Позволете ми като най-възрастен от нашата компания да ви представя останалите — каза той с поклон. — Дугов, завеждащ зоологическите градини в Москва. А ето този е Качински. Той оглавява всички работи по предаването на мисли на разстояние.

Качински поздрави.

— А този — Дугов посочи Щирнер — е моят пръв помощник Щерн.

Щирнер протегна ръка на Елза и двамата се поздравиха малко тържествено.

Всички седнаха около масата. Елза позвъни и помели да поднесат закуската. Подносът трепереше забележимо в ръцете на стария слуга, когато той се приближи до масата, поглеждайки Щирнер отстрани. Като погледна към вратата, Ема изведнъж се усмихна. Елза се огледа, за да разбере какво разсмя Ема, и видя изплашеното лице на фрау Шмитхоф, която надничаше зад вратата.

Дугов изпи чаша вино за здравето на домакините и каза: — Много молим да ни извините, че нарушихме уединението ви, но това наистина стана случайно, фрау Еекер. Решихме да използуваме отпуските си в лов на лъвове по тукашните места. В нашите зоологически градини липсват няколко екземпляра от тези прекрасни животни от породата, която се среща само тук. И ето ние с Щерн се отправихме насам, а към нас се присъедини и Качински, който иска на дело да изпита оръжието, с което сам ни снабди.

— Какво е това оръжие? Къде е то? — запита любопитната Ема.

Дугов се засмя. — Ще дойдете с нас на лов и ще видите!

— За лъвове? За нищо на света! — възкликна в ужас Ема. — Треперя, когато чуя далечния им рев…

— Охо! Значи не са ни излъгали и ловът трябва да бъде сполучлив! — каза Дугов, потривайки ръце. — А вас обезпокоихме — продължи Дугов, — защото не искаме да възбуждаме излишен шум с пребиваването си в градчето. Тълпата зяпачи винаги пречи. И решихме да се отбием във вашия залив. — Дугов протегна ръка към брега. — Ще живеем в палатката. Ще ви помолим само за едно: ако сред вашите служители има туземци, разрешете ни да ги използуваме за водачи.

Елза охотно се съгласи с молбата на Дугов. Тя се стараеше да не гледа Щирнер, но не можа да се сдържи и погледът и няколко пъти се плъзна по лицето му. Накрая не издържа и се обърна към него.

— Кажете, господин Щерн, ако не греша, вие не сте русин, нали?

— Да, не съм русин — отговори Щерн.

— А… отдавна ли живеете в Русия?

— Около три години.

Вежливостта не позволяваше да се продължи този разговор, приличащ на разпит. И все пак неочаквано за себе си Елза запита:

— А къде живеехте преди?

Щирнер съвсем добродушно се разсмя. И този смях удиви Елза: толкова не приличаше на предишния ироничен, сух и зъл смях на Щирнер. Пред нея действително стоеше друг човек.

— Къде съм живял преди и изобщо какъв съм бил по-рано — това е загадка и за самия мен. Не вярвате ли? Попитайте другарите ми. Абсолютно нищо не помня за себе си до идването ми в Москва и отначало тази „забрава“ много ме угнетяваше. Обръщах се за съвети към професорите и те ми намираха някакво сложно психическо заболяване с мъчно название, нещо от рода на шизофренията. При това заболяване човек може уж да загуби своята личност, паметта за миналото. А другарят Качински ми предлагаше да изпробва своя метод на лечение — Щирнер разпери ръце, усмихвайки се. Въпреки цялото си доверие и уважение към Качински отказах. Неговото лечение е нещо от рода на хипнозата, пък аз чувствувам към нея органическо отвращение.

Елза погледна Качински. Той кимна утвърдително с глава и каза:

— Предлагах услугите си на Щерн. Но той не прие. А без съгласието му, разбира се, не бих правил опити.

— В Москва бях работник в завод „Динамо“ — продължи Щирнер. — После постъпих в зоологическата градина — много обичам животните — и там се запознах със завеждащия Дугов, който беше така любезен, че скоро ме направи свой най-близък помощник.

— Вие го заслужавахте, драги мой — отвърна Дугов.

— А чрез Дугов се запознах и с „експедитора на мисли“, както шеговито наричат у нас Качински. Това е всичко, което мога да разкажа за себе си.

— А у вас толкова ли е разгърната сега работата с предаването на мисли на разстояние? — попита Ема.

— Охо! — обади се Дугов. — Нещо необикновено! Предаването на мисли на разстояние действително достигна широко приложение. След няколко десетилетия няма да познаете света.

— И това, което вече е постигнато, е изумително — каза Щирнер. — Нима не сте чели във вестниците?

— Ние не получаваме вестници.

Щирнер погледна Елза и се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Странно — каза той, — имам чувството, като че ли някога бегло съм ви виждал някъде. Може би случайна среща по пътя?

— Възможно е — отговори Елза и се смути. — И така, вие казвате, че предаването на мисли прави чудеса?

— Да, чудеса. Ние осъществихме на практика чудесата, фантазиите и химерите. — И като се вдъхнови изведнъж, Качински заговори бързо:

— Не бихте познали Москва, ако някога ви се е случило да я посетите. Първото, което ще ви порази, е, че Москва стана градът на голямото мълчание. Откакто се научихме да разменяме непосредствено мисли, ние почти не разговаряме един с друг. Колко претрупан и бавен ни се струва сега старият начин на разговор! След време е възможно съвсем да се отучим да говорим. Скоро и пощата, и телеграфа, и дори радиото ще предадем в музея. Вече се научихме да разговаряме един с друг от разстояние. Ако искате, сега мога да разменя мисли с моя приятел в Москва.

Качински млъкна, притвори очи и се съсредоточи, като прилепи някаква кутийка до слепоочието си. Елза и Ема следяха с учудване мимиката на лицето му, отразяваща мълчаливия разговор. Качински отвори очи и се усмихна.

— Приятелят ми е здрав, но е много зает — на заседание е. В Москва вали сняг. Иван поздравява всички. Моли да занесем на жена му папагал.

Ема зяпна от учудване.

— Но как така — запита тя, — всички тези мисли не се ли объркват?

— Съществуват взаимни смущения, но не в такава степен както при радиопредаването. Нашите „радиостанции“ са по-точни от старите; винаги знаем как е настроен приемникът на нашия събеседник и бързо установяваме нужната връзка.

— Къде е вашата радиостанция? — запита Елза.

— Ето тук! — отговори Качински, като посочи с усмивка челото си. — Нашият мозък е нашата радиостанция. У нас има и истински усилващи машини, но сега ги използуваме само за предаване на мисли, така да се каже, за масово възприятие: новости на деня, лекции, концерти. А отделните лица имат за общуване един с друг усилватели, които държат в джоба. Ето го! — И Качински показа кутийката, която току-що бе държал до слепоочието си. — За близко разстояние не е нужно и сега усилване. А скоро ще се справяме въобще без изкуствено усилване. Чрез постепенни упражнения постигаме все по-голяма мощност на нашата природна „радиостанция“.

— И можете да предавате концерт както по радиото?

— По-добре от радиото. Помолихме най-добрите наши композитори да импровизират мислено и да излъчват импровизацията. Какво удоволствие е да слушаш свободния полет на фантазията! Или например шахмата, по който толкова се увличат у нас. Стотици хиляди хора мислено следят играта на шахматните майстори. Особено е интересна играта „с открити карти“, когато шахматистите излъчват целия процес на обмисляне на ходовете. Всичко не може да се разкаже!

— Елате и вижте с очите си — каза Щирнер, уловил погледа на Елза.

— Да, така е най-добре — съгласи се Качински. — Ние предаваме мислено не само звуци, но и цветове, образи, сцени — с една дума, всичко, което човек може да си въобрази. Когато предаването на мисли стане общо достояние, повече няма да има театри, кина, училища, задушни помещения, струпване на хора. Знанията, развлеченията, зрелищата ще станат достъпни за всекиго. Мислопредаването се оказа извънредно полезно и в нашия трудов живот. Сега ние имаме идеални трудови колективи, които изпълняват работата си със съзвучността на най-добрия оркестър. Работата се свежда до координиране дейността на нервните системи с помощта на мислопредаването. В случаите, където намира приложение колективният труд, съчетаването на движенията само по себе си е извънредно важно. Затова например във всички времена, започвайки от най-дълбока древност, са се използували песните. Някога у нас се пеела песента „Ух, дубинушка, ухнем“. В сричката „ух“ работещите като че ли са свързвали общите усилия в една точка от времето и пространството. Но този начин е бил годен и е помагал само в случаите, където се е налагало използуването на груба физическа сила. В по-сложните процеси са опитвали да прилагат други начини за координиране на трудовите движения. Организирали са така наречените конвейерни системи, при които всички процеси са вървели на „лента“, и спирането на едно място предизвиквало задържане на цялата лента. Налагало се, волю-неволю, да се придържат към общия темп на работа. Тази система е карала хора с различно нервно и физическо устройство да работят с еднакъв темп. Механичната принуда бе заменена от нашето мислопредаване, което не принуждава, а полага на работниците да координират работата на своята нервна система и мускули с работата на колектива. Някога в Москва учудваше така наричаният Персимфанс: първи симфоничен оркестър без диригент. Действително това беше първият опит да се създаде колектив, свързан с вътрешна спойка — координиране на работата на нервната система на много хора. Но все пак и в Персимфанса имаше повече механична спойка: неговите членове се подчиняваха повече на предварително установените музикални темпове, — отколкото на единната воля на колектива. Работата е друга, когато невидимият „диригент“ въздействува непосредствено на волевите центрове. Получава се изумителна съгласуваност в работата и, разбира се, производителността на труда е максимална.

— Но нима това не подтиска личността, нейната свобода? Ами че може да има хора, които ще поискат да използуват тази сила във вреда на другите?

— Имало е такъв човек, наричали са го Щирнер, имах случай да чуя нещо за него — каза Щирнер. — Този човек действително е причинил много вреди, като е използувал мощната сила на мислите за свои лични цели. Но Качински е съумял да обезвреди Щирнер.

— А знаете ли къде е сега Щирнер — обърна се Елза към Щирнер, не успяла да се въздържи от страшния въпрос.

— Не зная и нека благодари на съдбата, че не зная къде е… Ако бих срещнал този човек, нямаше да види добро.

Качински се усмихна.

— Защо трябва да се отмъщава на Щирнер? Ние имаме много по-меки начини да изтръгнем отровното жило. Наистина прибягваме към тях само в изключителни случаи. И после, нека бъдем справедливи: Щирнер ни остави голямо наследство. Без неговите изобретения не бихме имали такива успехи в областта на предаването на мисли. Най-сетне той запази живота ми. В него имаше някакво благородство.

— Това, което е направил Щирнер, е невъзможно да стане в Русия — продължи Щирнер. — Откакто предаването на мисли на разстояние стана обществено достояние, се получи, така да се каже, уравновесяване на силите. Ако не искате да възприемете чужди мисли, винаги можете да „изключите вашия приемник“ и край.

— Всъщност възможността от внезапно „мислово нападение“ не е изключена — каза Качински. — Но ние строго следим за това и своеобразно наказваме. С помощта на свръхмощните усилватели, които притежаваме, правим съответно „внушение“ на престъпника и той е безопасен завинаги, тъй като мисълта за повторно престъпление вече не може да възникне в съзнанието му. Не са нужни страшни затвори, от всеки престъпник правим полезен член на обществото.

Елза се замисли за нещо.

Дутов забеляза това и страхувайки се, че с разговорите си са уморили домакините, отвикнали от посещения на странични хора, погледна часовника си и каза:

— Много се разприказвахме. Да вървим, Щерн, трябва да се готвим за лова.

Дугов и Щирнер се сбогуваха с дамите и слязоха от терасата.

— Надявам се, че ще обядвате у нас? — запита Елза след тях.

— Стига това да не ви създава много главоболия — отговори Дугов с поклон.

Някъде заплака малкият Ото. Ема се извини и излезе.

III. ЩИРНЕР И ЩЕРН

Елза остана сама с Качински.

Обзе я вълнение. От всичко, което Качински бе разказал, най-много я порази и заинтересува едно: Качински може да върне предишното съзнание на Щирнер, макар и за няколко минути да направи от Щерн предишния Щирнер. Много й се искаше това да стане. Защо? Едва ли сама си даваше сметка. „Искам да узная тайната за смъртта на Карл Готлиб“ — мислеше тя. Но не само това усилваше желанието й да види предишния Щирнер. Може би в нея несъзнателно говореше чувството на жената, която не можеше да се примири, че човекът, който я обичаше и реши така своеобразно да свърши със себе си, заедно с личността си уби и чувството на любов към нея. Може би… Може би по страничните криволици на чувствата тя бе почнала да обича този човек. Елза седеше мълчаливо и не знаеше как да пристъпи към целта си.

— Кажете, господин Качински — почна нерешително тя, — бихте ли могли тук, у нас, да приложите вашия способ, за да върнете предишното съзнание на Щерн. Възможно ли е това?

— И да, и не. Изобщо възстановяването на паметта е напълно възможно. Медицината познава много такива случаи. Не са били редки по време на война, когато вследствие на силна контузия хората абсолютно са загубвали паметта си за миналото и дори са забравяли името си, но по-късно паметта им се е връщала. Такива случаи са известни и при хипнозата. Окончателна загуба на паметта може да има само когато з мозъчното вещество се разрушават органически центровете на паметта. Това е, така да се каже, травматологична загуба на паметта. Тя е безнадеждна. Но в дадения случай едва ли е имало разрушаване на мозъчната тъкан, иначе би се отразило на цялата психическа дейност. А Щерн е напълно нормален във всичко останало освен в припомнянето на миналото. Мога да приведа като пример себе си. По време на борбата ми с Щирнер той порази мозъчните ми центрове, управляващи равновесието. Бях напълно безпомощен и въпреки това съумях да възстановя чувството си за равновесие.

— Значи е възможно? — оживи се Елза. — Защо тогава отговорихте „и да, и не“?

— Да, изобщо е възможно, но… чухте, че самият Щерн не желае да се подложи на този опит. Това, първо… Впрочем, защо ви интересува толкова много предишното съзнание на Щерн?

— Работата е там, че ми се струва… бях позната с този човек… навярно дори много добре позната… Но той ме е забравил, както цялото си минало. Бих искала да пробудя в него един спомен. И после… да узная една тайна, много важна тайна, която той искаше да ми каже, но нямаше възможност…

Качински я погледна с учудване… „Роман“? — помисли си той.

— За съжаление лишен съм от възможността да удовлетворя вашето любопитство, щом нямам неговото съгласие — отговори той.

Елза се намръщи.

— Това не е любопитство. Много е сериозно — каза тя с нотка на обида. — Толкова е сериозно, че бих ви помолила да направите опита, без да искате неговото съгласие. Само за десет минути. И който и да е бил в миналото, той отново ще стане Щерн и нищо няма да знае за вашия опит. Нали в това няма нищо престъпно? Моля ви, много ви моля!

Сега се намръщи Качински.

— Ако почна пръв да изменям на нашите принципи за охрана свободата на чуждото съзнание, това едва ли ще бъде похвално — сурово отвърна той.

Елза почна да се дразни. „Качински не разбира важността на работата. Тогава ще му покажа, че тук има нещо по-сериозно от женско любопитство!“ — помисли тя и рече:

— Щерн каза, че сте обезвредили някой си Щирнер. Как стана това? Моля ви да ми разкажете.

Качински разказа.

— Значи вие видяхте лицето на Щирнер в онзи стъклен дом?

— Не, лицето му не видях. Той беше с плътна металическа маска.

— Щом сте толкова упорит и не искате да изпълните молбата ми, принудена съм да открия тайната: Щерн е Щирнер, а аз съм неговата жена, по баща Елза Глюк, по мъж Щирнер.

Качински бе поразен.

— Нима Кранц беше прав? — каза той след пауза.

— Кой е този Кранц?

— Кранц е детектив. Поставил си е за цел в живота да намери Щирнер. Неотдавна срещна Щерн в Москва и почна да ме уверява, че това е Щирнер. Необходими ми бяха големи усилия, за да убедя Кранц, че се заблуждава поради външното сходство.

— Надявам се, че сега ще признаете молбата ми за основателна? — запита Елза, доволна от произведения ефект.

— Щерн е Щирнер! — Качински можа да произнесе само това и дълбоко се замисли.

Елза го гледаше в очакване.

— Е, какво — да или не?

— Не!

— Но ако Щерн-Щирнер се съгласи на опита?

— Няма да се съгласи.

— Ще видим! Ще поговоря сама с него. Почакайте ме тук, сега ще се върна.

Качински остана на терасата, проследявайки с очи отдалечаващата се Елза.

Тя слезе до палатката на брега и почна да говори нещо с Щирнер, който внимателно я изслуша, после кимна с глава.

„Нима успя да го уговори толкова бързо? — помисли Качински. — Нали винаги, когато му предлагах да направя опит за възвръщане на паметта му за миналото, той отказваше с ужас.“

Елза покани Щирнер да дойде с нея.

— Той е съгласен — каза Елза, изкачвайки се на верандата, — съгласен е и дори сам ви моли за това.

— Вие сте съгласен? — запита Качински, който още не можеше да повярва.

— С най-голямо удоволствие. Нямам нищо против — отговори Щирнер.

Качински се замисли: „В края на краищата нали мога всяка минута да угася паметта за миналото у Щирнер. Ще го следя.“

— Нека бъде тъй, както искате — каза Качински. Извади от джоба си кутийката — акумулатор-усилвател, — приближи я до слепоочието и мислено заповяда, като фиксираше Щирнер с очи:

— Седнете и заспете!

Щирнер седна покорно и заспа начаса, затворил очи и отпуснал глава.

— Обикновено не прибягваме към приспиване — каза Качински, обръщайки се към Елза, — но това е трудна операция. Ще върна предишното му съзнание само за десет…

— За двадесет! — каза Елза.

— Е, за петнадесет минути, не повече. Надявам се, че за това време няма да причини големи беди. За всеки случай ще го следя от стаята, ще трябва да се примирите с това. Точно след петнадесет минути той отново ще стане Щерн.

Качински млъкна и съсредоточено се взря в Щирнер.

— Сега ще се събуди. Отивам.

Качински влезе в къщата и застана до вратата така, че да не го виждат от верандата.

Щирнер въздъхна дълбоко няколко пъти, поотвори очи и веднага отново ги затвори, заслепен от яркото слънце. Преходът от полумрака на голямата зала в дома на Готлиб към блестящата повърхност на океана беше твърде рязък. Накрая, примижавайки, той отвори очи.

— Какво е това? Къде съм? Елза, ти?… — Той се хвърли към нея и почна да целува ръцете й. — Мила Елза! Но какво значи това? Не мога да събера мислите си…

— Седнете, Лудвиг — каза ласкаво тя, — слушайте и не ме прекъсвайте. Имаме само петнадесет минути за тая среща… Всичко ще ви обясня. През онази бурна нощ вие си отидохте, като се превърнахте в Щерн. И ето че се срещнахме отново. Как? Ще ви обясня после, ако остане време. А сега ви моля да ми кажете по-бързо това, което ме измъчваше през всичкото време, през тези три години.

— Три години? — повтори учудено Щирнер.

— Кажете ми истината: виновен ли сте за смъртта на Карл Готлиб?

— Нали ви казах, Елза. Смъртта на Карл Готлиб действително бе причинена от нещастна случайност.

— Но второто завещание бе съставено само един месец преди смъртта му. И това ли е случайност?

— Не, това не е случайност. В това, ако искате да знаете, съм виновен. Действително накарах Готлиб да побърза да състави последното завещание, тъй като дните му бяха преброени. Независимо от цветущия си вид той беше смъртно болен от сърдечна болест. Лекарите не му бяха говорили за това, но на мен като на доверено лице казаха, че дните му са преброени и няма да преживее повече от месец. Затова му внуших мисълта да състави по-бързо завещанието. Защо на ваше име, а не на мое, струва ми се, вече ви обясних. Тази „крива“ водеше по-бързо до целта — каза той с познатата иронична усмивка.

— А моята услуга, направена на Готлиб, за която се упоменава в завещанието?…

— Тя съществуваше, макар че аз малко я попреувеличих. Веднъж ви предадох няколко полици, получени за изплащане, подписани от Карл Готлиб, но вие може би случайно забелязахте и обърнахте вниманието ми, че почеркът не прилича на обикновения. Пред вас не отдадох значение на това, но после предприех щателно разследване и намерих десетки такива полици. Те бяха подправени. Откъде се появиха? Кой ги беше подправил? След дълги и внимателни издирвания дойдох до убеждението, че това е дело на Оскар Готлиб — брата на покойния Карл. Събрах унищожителните улики и ги представих на нашето старче Карл. По този начин вие му оказахте услуга, макар аз да не му казах, че първа сте забелязала измамата — отворихте очите му за недостойното поведение на брата; Карл страшно се разсърди, още тогава ми каза, че ще лиши Оскар от наследство — тази мисъл не бе внушена от мен — и изпрати рязко писмо до Оскар. Оскар отговори с писмо, в което унизено молеше за прошка, признаваше вината си, но се оправдаваше с тежкото си материално положение. Това писмо трябва да се пази в един от огнеупорните шкафове на Готлиб…

— И то се намери! — възкликна Елза. — Това е истина… Сега ви вярвам!

— Кой го намери?

— Зауер имаше ключове. Когато вие си отидохте, Зауер се скара с Рудолф Готлиб, който отново предяви правата си за наследство. А Зауер очевидно искаше да ви замести във всичко и реши да се бори с Готлиб, за да запази имуществото за мен. Преди да запечатат шкафовете, Зауер успя да отвори един от тях, намери пакета с подправените полици и писмото на Оскар Готлиб и ги представи на прокурора, за да докаже правилността на завещанието на Карл Готлиб, лишил брат си от наследство. Раздразненият Рудолф стреля в Зауер, нарани го в корема и Зауер почина от перитонит, а Рудолф Готлиб бе осъден на десет години затвор и сега излежава наказанието си. Делото за фалшифицираните от Оскар полици се наложи да се прекрати в самото начало, тъй като Оскар внезапно умря от апоплектичен удар при първия разпит…

— Колко нещастия; — каза Щирнер. — Но нали аз не съм виновен за тях, Елза:

— Да, макар че може би имате косвена вина. Но няма да говорим за това. Сега ми кажете как се озовахте в Москва?

Щирнер сви рамене.

— Когато обмислях бягството си, реших, че враговете ми най-малко ще се сетят да ме търсят там. А и Московската милиция, разбира се, нямаше контакт с нашата. И реших „да изпратя“ Щерн там. Какво се е случило с Щерн, не зная.

— Мога да БИ разкажа малко от това, което научих от Щерн.

И Елза разказа на Щирнер за всичко, което беше станало с Щерн, чак до момента на идването им, без да споменава само името на Качински.

— Но как успяхте да върнете предишното ми съзнание? — запита Щирнер.

— Помолих за това един от вашите нови приятели. Исках да поговоря, макар и няколко минути, с предишния Щирнер, за да узная това, което ми казахте.

— И аз се съгласих да ми възвърнат съзнанието?

— Да, съгласихте се.

— Странно — каза Щирнер. — Предвиждах тази възможност и внушавайки си изменението на личността, дадох заповед на Щерн в никакъв случай да не се съгласява да се подлага на внушение.

— Значи Щерн не е послушал вас, а мен — усмихвайки се, отговори Елза.

— Елза, Елза, защо направихте това? Толкова е тежко да почувствувам отново на плещите си товара на преживяното! — каза с болка Щирнер.

— Той скоро отново ще падне от вас — отвърна Елза.

— Да, но сега ми е по-трудно да се разделя с вас, отколкото преди. Отново да ви забравя…

Щирнер стана, протегна ръка и като я гледаше с любов, каза:

— Елза!… — В този момент очите и лицето му внезапно станаха спокойни и като се посмути от това, че държи ръката й, той каза: — И така, фрау Бекер, идвате с нас на лов, нали? Аз съм съгласен, мисля, че другарите ми няма да имат нищо против. Нашият лов ще бъде напълно безопасен.

Елза разбра, че пред нея отново стои Щерн. Времето бе изтекло. Качински излезе на терасата с часовник в ръка и запита Щирнер:

— Кажете, Щерн, за какво говорихте с фрау Бекер на брега, само за лова ли?

— Да — отговори Щирнер, гледайки с недоумение Качински. — А за какво друго? Фрау Бекер дойде при мен и помоли да я взема на лов. Каза, че вие и Дугов сте съгласни, стига и аз да се съглася. Съгласен съм. И ето дойдох да ви кажа това. Нали така? — обърна се той към Елза.

— Точно така — отговори тя и се усмихна. Качински погледна Елза с укор и поклати глава.

— Защо клатите глава, Качински? — запита Щирнер.

— Но нали всичко мина благополучно — каза Елза на Качински.

— Кое мина благополучно? За какво говорите, господа? — недоумяваше Щирнер.

Качински махна с ръка.

— Така, дребна работа. Фрау Бекер изхитрува, желаейки да вземе участие в нашия лов… — каза той, като погледна с упрек Елза. — А вие… сериозно искате да дойдете, нали — запита Качински Елза.

— Разбира се, сериозно! — отвърна тя със смях. Качински отново разпери ръце.

— И така, утре сутринта тръгваме, нали? — запита Щирнер Елза.

IV. „ЛЕБЕДЪТ“ ОТ СЕНСАНС

След вечерята всички седяха на верандата и оживено разговаряха.

Гостите разказаха за Москва, за чудесата, които твори предаването на мисъл на разстояние, за необикновените възможности, които ще разкрие това мощно оръжие, когато човечеството го овладее до съвършенство.

Ема слушаше с увлечение, въздишаше и поглеждаше Елза, като че й казваше: „Колко интересно е там. А ние си живеем тук!…“

Огромният диск на луната се издигна над хоризонта, разливайки сребро върху целия океан до самия бряг. И вълните грижливо люлееха този подарък от небето.

Океанът лъхаше влажна вечерна прохлада. Цветята по-силно ухаеха с остър, сладникав аромат.

Някъде наблизо пееха туземци. Напевът им беше ритмичен и еднообразен като прибоя. Под впечатлението от южната нощ разговорът на верандата ставаше все по-муден и накрая утихна.

По-ясно се чуваше шумът на камъчетата, гладки и лъскави от вълните.

— А ние тук си живеем!… — внезапно завърши тъжно на глас мислите си Ема.

— Вие сте несправедлива, госпожо — обади се Дугов и посочи наоколо с ръка. — Нима всичко това не е очарователно?

— Да, но… днес и утре — едно и също… Приисква ти се нещо ново! Тук е хубаво, но все пак нещо липсва.

— Знам какво липсва — каза, усмихвайки се, Дугов. — Музика! Поне за нас — за пълнота на впечатленията. Фрау Бекер, нали вие свирите? Видях у вас инструмент. Изсвирете ми нещо такова… лирично! Ще слушаме, ще мълчим и ще съзерцаваме.

— Молим, молим! — подкрепи го и Качински.

— С удоволствие — отговори непринудено Елза, влезе в стаята и седна до рояла.

„Днес ще свиря хубаво“ — помисли си тя, докоснала с пръсти хладните едва-едва овлажнели от вечерната влага клавиши, и почувствува нервно въодушевление.

„Какво да изсвиря?“ — и преди да успее да помисли, пръстите сякаш изпревариха мислите и подчинявайки се на някаква тайна заповед, почнаха да свирят „Лебедът“ от Сен Санс.

Тихите, ласкави звуци литнаха в нощта по сребристата пътека на океана към луната, сливайки очарованието на звуците с очарованието на нощта.

— Как прекрасно свирите!…

Елза трепна. Подпрян на рояла, пред нея стоеше Щирнер и внимателно я гледаше. Кога беше влязъл?

— Извинете, попречих ли ви? Но аз не можех да не дойда тук… Тези звуци… продължавайте, моля ви!…

Без да прекъсва музиката, Елза слушаше Щирнер с вълнение и мислеше. „Лебедът“, това е „Лебедът“ от Сен Санс… — така говореше някога той там, отдавна, в стъклената зала. Не, той не можеше да бъде зъл докрай. И тогава гласът му беше така нежен, както и сега.

— „Лебедът“… „Лебедът“ от Сен Санс!… Десетки пъти съм слушал тази пиеса в изпълнение на най-добри музиканти — говореше Щирнер, гледайки Елза, — но защо тази музика, вашата музика, ме вълнува толкова? Струва ми се, че някога съм я слушал, както понякога ми се струва, че съм ви срещал нейде…

От вълнение Елза задиша ускорено.

— Не само ви се струва. Наистина сме се срещали — отговори бързо тя, като продължаваше да свири.

— Къде? Кога? — запита също така бързо Щирнер.

— В бурна нощ, в голяма зала със стъклени стени и таван…

Щирнер потри челото си с ръка, съсредоточено си припомняше нещо.

— Да… наистина… Спомням си нещо подобно…

— И още по-рано ние се виждахме… често… в този живот, за който сте забравили… — все така бързо и нервно Елза продължаваше да подхвърля фрази. — Вие ме забравихте… и когато станахте Щерн, отговорихте на един мой въпрос: „Извинете, госпожо, но аз не ви познавам.“

— Как? Нима? И… много добре ли се познавахме? Елза се двоумеше. Пръстите й почнаха да грешат. След това се реши и като прекъсна музиката, погледна Щирнер право в очите.

— Много… — и веднага засвири „Полишинел“ от Рахманинов, за да скрие вълнението си в шумната музика. Развълнуван беше и Щирнер.

— Тогава… тогава вие знаете кой съм бил аз по-рано? Елза мълчеше. Звуците на „Полишинел“ се усилваха, разрастваха се, укрепваха.

— Фрау Бекер, моля ви, кажете ми! Тук има някаква тайна, аз трябва да я зная!

Елза неочаквано прекъсна музиката и като гледаше Щирнер сериозно, почти с уплаха, каза:

— Това не мога да ви кажа, поне засега.

— Защо не свирите? — дочу се гласът на Дугов.

Елза отново засвири.

Свел глава, Щирнер мълчеше. След това отново тихо поде:

— Вашата музика… вие самата… Защо?… — Той не доизказа мисълта си, като че търсеше подходящ израз. — Защо ме вълнувате така? Простете, но трябва да го кажа. Не съм донжуан, който леко се увлича по всяка красива жена. Но вие… извиването на главата ви, гънките на роклята ви, лекият жест — всичко това необикновено ме вълнува, предизвиква някакви смътни, дори не спомени, а… познати нервни токове, ако мога така да се изразя…

И внезапно с неочаквана за Елза разпаленост той отиде до нея, хвана ръката й и каза:

— Фрау Бекер, няма да настоявам да ми кажете кой съм бил по-рано. Но ако сме били познати, трябва все пак да ми разкажете за онова време… за нашата дружба… може би… повече от дружба… Това… това е толкова важно за мен!… Да идем на морския бряг и там ще ми разкажете.

Излязоха на верандата.

— Свърши ли концертната част? — запита Дугов. — Много жалко, само се настроихме да слушаме.

— Фрау Бекер я боли глава — отговори вместо нея Щирнер. — Ще се разходим край морския бряг да подиша прохладен въздух.

Щирнер и Елза заслизаха към брега. Качински ги изпрати с внимателен и замислен поглед. Веселякът Дугов се усмихна под мустак. Ема забеляза тази усмивка и му се разсърди.

„Нищо не знае, не разбира, а се усмихва!“ — помисли си тя. И като гледаше двете фигури, седнали на крайбрежните камъни, Ема въздъхна…

V. УКРОТЕНИТЕ

Малкият отряд тръгна на поход.

Напред вървяха двамата водачи негри, след тях — Дугов, Елза, Щирнер и Качински.

— Къде са пушките ви? — запита с недоумение Елза.

— Ето тук! — отговори Дугов и се чукна по челото.

— Как, как тук? Мозъкът ви? Той е и радиопредавател, и пушка, и може би собствена електрическа лампичка, така ли? — попита шеговито Елза.

— Не само може би, но така ще бъде. Човешката мисъл е велика сила или как беше казано това у Арениус, Кдчински?

— „Най-големият източник на енергия е човешката мисъл… Електромагнитните трептения, които възникват в клетките на човешкия мозък, са най-великата сила, която владее света.“

— Виждате ли какво могъщо оръжие е затворено в нашия мозък! — каза Дугов.

Навлязоха в гъсталака на тропическата гора. Тук владееше полумрак. Пъстри птици прехвръкваха сред клоните и паяжината от лиани. Проникващите тук-там лъчи на слънцето улавяха в полумрака като лъч на прожектор кичури листа, различно оцветени, и запалваха дъга по цветните пера на птиците. Пътеката се загуби. Ставаше все по-трудно да се върви по спарените листа и изгнилите стъбла на повалените дървета. Щирнер помагаше на Елза да преодолява препятствията по пътя.

От вчерашния ден Щирнер стана необикновено внимателен и любезен с Елза.

— Колко ще продължи нашето пътешествие? — запита Елза, която почна вече да се уморява. — Мисля, че зверовете живеят много навътре в гората.

— А защо ще ги търсим? — отвърна Дугов. — Зверовете трябва сами да идват при ловеца. Щом намерим полянка, ще ги повикаме.

Скоро излязоха на ярко огряна от слънцето горска поляна. След горския полумрак всички неволно зажумяха. Огромни червени и жълти пъстри цветя, подобни на лалета, покриваха като с килим цялата поляна.

— Каква прелест! — възкликна Елза. Всички седнаха и безгрижно разговаряха.

— Време е — каза Дугов. Отиде насред поляната и спря. Вдигна глава и се ослуша. Лицето му стана сериозно и съсредоточено. Бавно се заобръща на всички страни, сякаш пронизваше с поглед горския гъсталак.

Изведнъж Елза трепна. Някъде далеч тя чу лъвско ръмжене като далечно боботене на гръмотевица. Отговори му второ, трето…

— Хвана се! — каза, усмихвайки се, Качински.

А Дугов продължаваше бавно да се обръща в същата съсредоточена поза.

Ръмженето се приближаваше. В клоните уплашено се размърдаха и закрещяха маймуни. Вълнението обхвана дори птиците: те хвръкнаха от клоните и кацнаха по-нависоко.

Вече се чуваше пращенето на клонките под меките, но тежки крачки на зверовете.

Идват отвсякъде, обкръжават невъоръжените, беззащитни хора… На Елза й стана страшно. Ами ако новото оръжие се окаже безсилно?… Всички ще загинат от ужасна смърт!…

Щирнер забеляза нейната уплаха, хвана ръката й и като я гледаше в очите, каза:

— Успокойте се! Вълнението й утихна.

През това време, чупейки храстите, на поляната изскочи огромен лъв, зажумя от ярката светлина и спря. После тихичко се приближи до Дугов и с ласкаво ръмжене потърка главата си в нозете му. Дугов го почеса между ушите и лъвът се изтегна в нозете на укротителя. Чу се нещо като мяукане и на поляната се втурна лъвица с две лъвчета. Те също легнаха в нозете на Дугов. Още един лъв изскочи от гората с огромен скок.

— Достатъчно вече! — каза Дугов. — Яхтата ни не може да носи всичките гости. Ти май си излишен — обърна се той към първия лъв и го потупа по главата, — вече не си толкова красив, върви си обратно, старче!

Лъвът близна с огромния си език ръката на Дугов и побягна в гъсталака.

— А виж, този е красавец — продължи Дугов, като поглади с ръка гърба на огромния лъв, скочил през цялата поляна, — вижте, не козина, а истинско златно руно!… А ти, малкият, защо плачеш? Трънче ли ти влезе в лапата? Горкото-дребосъче! Дай да извадя трънчето.

Дугов извади от лапата на зверчето голям шип от бодливо растение.

Лъвицата спокойно наблюдаваше тази операция.

— Лапите им са много нежни — каза Дугов, като се обърна към Елза — и често пострадват от бодили. Но защо не се приближите, госпожо? Виждате, че са безопасни като деца!

Елза се приближи и почна да милва лъвовете. Те заръмжаха ласкаво, търкаха главите си и се опитваха да лизнат ръката й.

— Е, време е да се прибираме. Слънцето вече клони към залез. Къде са водачите ни?

Качински намери единия от тях в гъстата гора. Горкият негър лежеше като мъртъв, вдървил се от страх. Другият беше побягнал още щом чу рева на лъвовете, но и този, когото намериха, почти не беше способен да служи за водач. Така трепереше, че огърлицата от раковини на шията му непрекъснато дрънчеше. При вида на лъвовете не смееше да мръдне. Качински го фиксира с поглед. Негърът се успокои и тръгна напред.

Този път Дугов вървеше отзад, а подире му послушно като кучета го следваха лъвът и лъвицата с двете си рожби.

Начело крачеше водачът, след него Елза и Щирнер, след Щирнер — Качински.

В най-гъстата гора, където беше почти тъмно, внезапно над тях запращяха клоните на дърветата. Щирнер извика и закри Елза с тялото си. Огромният ягуар, скочил към нея, налетя на Щирнер и го повали, Елза също извика от ужас. Обаче ягуарът не разкъса Щирнер, както очакваше тя, а внезапно избяга в гъсталака, ПОДБИЛ опашка като пребито куче.

— Все пак и нашият лов не е безопасен! каза Дугов. — Ранен ли сте, Щерн?

— Цял и невредим — отговори Щерн, надигайки се от земята. — Само костюмът ми е скъсан.

— Сега можете да се убедите в силата на нашето оръжие, фрау Бекер — каза Качински, приближавайки до Елза. — Ягуарът не беше подложен на въздействието на мислите и се опита да ни нападне. Но още преди той да връхлети върху Щирнер, успях да изпратя на звера мислена заповед да си върви поживо-поздраво. И както видяхте, той позорно избяга. Електромагнитните вълни при излъчването на мисли летят със скорост триста хиляди километра в секунда, тоест със скоростта на светлината. Виждате че притежаваме най-скорострелното оръжие в света. За да обезвредим врага, беше достатъчна една стохилядна част от секундата.

— Но все пак трябва да бъдем внимателни — каза Щирнер и погледна Елза. Той се бе изплашил не толкова за себе си, колкото за нея.

— Сега не е опасно, гъсталакът оредява, скоро ще излезем от гората — отговори Дугов.

— Какви прекрасни папагали! — възкликна Елза, когато вълнението й поутихна.

— Ах, за малко щях да забравя! — извика Качински. — Обещах на Иван да занеса един папагал за жена му. — И като избра най-красивия папагал на клона, той му изпрати мислена заповед. Папагалът кацна на рамото на Качински.

Негърът гледаше Качински със суеверна почит. Качински забеляза този поглед и се разсмя.

— За него — той посочи негъра — ние сме висши същества, всемогъщи богове, способни да творят чудеса. Човекът е устроен така: или обожествява, или отрича онова, което не може да разбере.

— Това може да се стори чудно не само на негъра — отговори Елза.

— А тук няма никакво чудо — каза Дугов. — Всяка дресура на животни се основава на това, че предизвикваме и затвърдяваме у животните така наречените условни рефлекси. Нашите успехи в предаването на мисли на разстояние само дадоха възможност веднага да се затвърдява в съзнанието всичко, което желаем. Да — продължи той след кратко мълчание, — спомнете си нашите първи опити, Качински: те бяха детска забава в сравнение с това, което правим сега!

— Бъдете справедлив към нашите първи опити — отвърна Качински. — Без тях не бихме имали нашата зоологическа градина, от която се възхищава цял свят.

— Каква е тази градина? — запита Елза.

— О, струва си да се види! Огромна площ в околностите на Москва е остъклена и превърната в зимна градина с необикновени размери. В този парк тропическата растителност вирее на воля. А сред цветята и растенията се разхождат на свобода лъвове, тигри, кози, антилопи, пантери и деца — много деца, които прекарват там по цели дни и си играят със зверовете, яздят тигрите, забавляват се с младите лъвчета. Ето и края на нашето пътешествие. Къщата вече се вижда…

Появяването на необикновеното шествие развълнува всички обитатели на къщата. Като видя приближаващите се лъвове, Ема извика от ужас, сграбчи детето си и се втурна в къщата, затваряйки врати и прозорци. Старата негърка побягна с отчаян вик към брега. Шмитхоф падна в безсъзнание. Ханс едва се държеше на нозете си. Подушили дивите зверове, конете пръхтяха и се блъскаха в конюшнята, а магарето бясно ревеше. Но постепенно всичко се успокои. Елза придума Ема да излезе на верандата и за да ободри приятелката си, почна да се занимава с лъвовете. Накрая дори малкият Ото се осмели и приближи до младите лъвчета, но още не се решаваше да ги докосне.

— Фрау Шпилман — обърна се Дугов към Ема, — искате ли да ви оставя един лъв? Ще забавлява вашия син и ще пази къщата ви.

— Благодаря, но… моля ви, махнете ги по-скоро оттук!

Дугов се засмя, погледна лъвовете и премести погледа си към моряците, седнали пред палатката. Моряците веднага станаха да изпълнят мисленото нареждане. Почнаха да прибират палатката и да подготвят лодката за отплуване. Като стъпваха бавно и внимателно по каменистия път, лъвовете слязоха на брега и легнаха на пясъка. Моряците ги извозиха един по един на яхтата.

— Вече заминавате? — запита печално Елза.

— За съжаление не можем да останем по-дълго. Очаква ни голям дирижабъл. Но надяваме се, че нашето приятно познанство няма да свърши с това. Ние ще ви посещаваме от време на време — ще ни бъдат нужни много нови зверове за попълване на филиалите на нашата градина, които открихме в Харков, Тифлис и други градове. А още по-хубаво ще бъде, ако дойдете у нас и видите нашите чудеса.

Елза се поклони.

Дугов се приближи до Ема.

— А вие, госпожо, много загубихте, че не дойдохте с нас на лов. Щяхте да видите много чудеса. — Като погледна небето над залива, където кръжаха много птици, Дугов продължи:

— Впрочем, за да ви възнаградя за това, което не видяхте на лова, мога да ви покажа едно „чудо“.

Дугов загледа птиците.

Те веднага измениха полета си, като се построиха в триъгълник. В такъв ред долетяха до къщата. Триъгълникът се превърна в кръг. Кръгът се разширяваше и отдалечаваше, сякаш се разтопи във въздуха, сливайки се с простора.

Ема плесна с ръце от възторг.

— Още! Още! — завика момчето.

Докато Дугов утешаваше Ема и детето на раздяла, Щирнер отиде с Елза настрана и възбудено й говореше нещо. Елза се смущаваше, изчервяваше, но очевидно беше доволна от думите на Щирнер.

— Е, време е! — каза Дугов.

Всички слязоха на брега, Качински, Дугов и Щирнер седнаха в лодката и взеха веслата.

— Довиждане! — извика Щирнер, като гледаше Елза, и замахна с веслата.

От веслата му се стичаха капки вода като капки червено хиоско вино под лъчите на залязващото слънце. Лодката стигна до яхтата и пътешествениците се качиха в нея. Платната се издуха от попътния вятър. Трещи веригата на котвата…

— Довиждане! — достигна още веднъж до Елза. От яхтата махаха с кърпи. Ема, Елза и момчето махаха в отговор.

До самия борд се строиха всички лъвове, сложили лапи на перилата. От лъчите на залеза козината на зверовете изглеждаше като златно руно. Новите аргонавти отплуваха…

Дугов погледна лъвовете и изведнъж всички закимаха с глави и размахаха лапи, сякаш се прощаваха с обитателите на малката къща. Момчето и Ема се засмяха. Усмихна се и Елза, макар че лицето й беше тъжно.

Платната на яхтата вече изчезнаха в простора, слънцето се гмурна в изумрудната повърхност на океана, която бързо придобиваше пепеляв оттенък, а двете жени и детето все още стояха на брега и гледаха в тази посока, където следата от яхтата се преливаше по повърхността на океана.

— Да, действително трябва да отидем там и видим всички тия чудеса — каза замислено накрая Елза.

— Разбира се! — отговори живо Ема. — Много се заседяхме тук!

Тази нощ Елза дълго не можа да заспи. А когато задряма призори, стори й се, че чува гласа на Лудвиг, който я викаше.

— Да, да, мили Лудвиг! — прошепна тя в съня си. Но Елза сгреши.

Не Щирнер, а Щерн мислеше за нея по това време.

Щерн седеше на нисък плетен стол на палубата на яхтата под южното звездно небе, облегнат на главата на спящия лъв. Луната вече залезе, от водата духаше предутринен свеж ветрец, а той все още не спеше и мислеше за фрау Бекер, която живееше в самотната къща на брега на океана.

Ритмичното поклащане го приспиваше.

Щирнер сложи глава върху косматата грива на лъва и неусетно заспа.

Първият лъч на слънцето ги озари — човека и лъва.

Те кротко спяха и дори не подозираха за скривалищата на техния подсъзнателен живот, където силата на човешката мисъл беше затворила всичко онова от тях, което беше страшно и опасно за околните.