Барбара Бозуел
Последната от рода Брейди (7)

Седма глава

Колийн погледна объркано Джек, докато той караше колата си по алеята към бяла тухлена къща, подобна на ранчо. Бяха оставили майка му и лелите в хотела след пищен ресторантски обяд по време на пътуването до Мадоната на мъглата. Възрастните жени предпочетоха да почакат в близкия парк, докато те двамата прекараха страхотно, изкачвайки се по пътеката покрай водопада. Станаха вир-вода от пръските, които се стичаха по тях, докато те се държаха за ръце и се смееха като доволни туристи или може би като весела влюбена двойка.

Джек спря колата.

— Няма да я вкарвам в гаража. От години мисля да си взема от онези електронни отключватели на врати, но, изглежда, няма да е скоро, така че колата обикновено остава тук, на алеята.

Навън леко ръмеше. Колийн се обърна към Джек.

— Къде точно се намираме? — попита го, макар че ясно осъзнаваше къде е.

— Вкъщи.

Дали й се стори предизвикателен тонът му? Някакво неясно преплитане на опасение и предчувствие премина през нея.

— Каза на майка си, че не можем да сме с тях, защото си изморен. Каза, че сме заети и че ще ме закараш вкъщи.

— Бях изморен. Изморен да ме наблюдават три благоговеещи бавачки. А под „вкъщи“ имах предвид моята къща. — Той я гледаше как хапе долната си устна, докато се въртеше от смущение на седалката си, и се усмихна. Тя прекрасно съзнаваше каква бъркотия наставаше, когато бе насаме с него. — И тъй като е само осем часът, реших, че можем да започнем работа върху колоната — добави той равнодушно.

Неговата къща. Колийн седеше неподвижно и наблюдаваше как Джек заобикаля автомобила и отива от нейната страна. Дъждът се бе усилил и когато той отвори вратата и й предложи ръката си, струя студена вода се изля вътре. Поведението му я изплаши.

— Майка ти и лелите не са тук и не те наблюдават, за да се правиш на джентълмен, Джек — каза тя. — Не трябва да се преструваш само заради мен.

Той се усмихна:

— А може би искам да го правя, Колийн. Може би просто не се преструвам. — Тъй като тя не пое предложената й ръка, той я хвана и нежно я дръпна. Тя автоматично излезе от колата.

Той продължи да я държи за ръка, докато тичаха към къщата, и светна лампите веднага след като влязоха.

— Първо ще те разведа — каза меко той, като я водеше от стая в стая. Продължи да й говори за неща, които не изискваха отговор.

Което беше много добре, защото Колийн не продума нищо. Нито когато й показваше огромната съвременна кухня; нито във всекидневната с плюшения килим, голям ъглов диван и тухлена камина с наредени на пода възглавници; нито когато я въведе и изведе от спалнята си, която беше украсена в оттенъци на гористо зелено и сиво, чийто център беше огромното легло; нито когато й показа ваната в облепената с огледала баня.

Тя все още мълчеше, когато приключиха огледа в кабинета му с рафтове по продължение на стените и съвременно компютърно оборудване. Освен това имаше огромно бюро с тапициран стол, черно кожено канапе и малък хладилник.

Дъждът се сипеше като из ведро.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Джек. — Имам всичко — сода, бира, вино, дори и лед. Но може би предпочиташ нещо топло. Кафе? Чай?

— Нищо, благодаря.

— А какво ще кажеш за онези екзотични плодови коктейли с начукан лед и малко книжно чадърче в него?

Очите й се разшириха.

— Можеш ли да ги приготвяш?

— Е, без малкото чадърче. Работех като барман в Сан Франциско извън сезона, когато играех за „Джайънтс“. Мога да приготвя всякакво питие, а и да измисля нови.

— Не искам нищо. Ако сме дошли тук да работим, то по-добре да започваме.

— Да-а. — Джек се отпусна на дивана. — Разбира се, права си. Седни. — Показа й мястото до себе си.

Колийн предпочете да седне на стола зад бюрото. Тя го стрелна с поглед и разбра, че той внимателно я наблюдава. В този момент той по-скоро й напомняше на сестра й Ерин, когато изучаваше рибките в аквариума.

— Харесва ми къщата ти — прокашля се нервно тя.

— Благодаря, Колийн. — Тонът му пак беше учтив, а тя трябваше да бъде глупачка, за да не забележи порочните светлини в тъмните му очи.

— Въобще не е това, което очаквах — продължи тя малко предизвикателно.

— И какво очакваше, Колийн? Разведен ерген със спалня, над чието легло има огледала…

— От начина, по който говориш за финансовото си положение, мислех, че държиш някаква колибка без мебели, осветление и ключалки — прекъсна го тя. — Не си без пукната пара. Имаш хубава, красиво обзаведена къща с всички съвременни удобства. Бившата ти жена не е похарчила всичките ти пари.

Джек се ухили. Изправи се и като заобиколи бюрото, отиде към мястото, където седеше тя.

— Не, Дона не похарчи всичко. Купих това място, а имам и малко спестявания.

— Тук с нея ли си живял? — полюбопитства Колийн.

— Дона в Буфало? — Джек се засмя. Но този път липсваше горчивината, която обикновено придружаваше споменаването на бившата му жена. — В никакъв случай. Живеехме в Калифорния, докато играех за „Джайънтс“. След като се разделихме, се върнах в Буфало и купих това местенце.

— И ти започна работа като спортен коментатор, като случайно бе повишен в журналист, който пише колони? — Колийн добави това, което знаеше от живота му. — Сега вече си в синдиката и получаваш повече пари. Няма нужда да се жениш за богата жена.

— Скъпа, ако някога изобщо реша да се женя, смятам да спечеля нещо повече от обикновените обещания за любов, честност и преданост. Парите са идеално нещо. Ще живеем изцяло от парите на новата госпожа Блеклидж, докато аз спестявам цялата си заплата.

— Нека отгатна — няма да влагаш заплатата си в общата сметка — ядоса се Колийн. — Всичко твое ще бъде твое, а нейното — общо. И ти ще използваш всичко общо.

Джек кимна.

— Точно така, скъпа — каза той свойски.

Колийн възкликна ядосано и скочи на крака.

— Това е най-сметкаджийският, алчен, жалък…

— Хей, успокой се! Не хаби нервите си заради новата госпожа Блеклидж. — Джек се смееше. — Тя дори не съществува. И ако някога се появи, повярвай, няма да е някаква наивна малка глупачка, която да се омъжи за мен заради истинската любов. Тя ще си има собствени причини.

„Свиня!“, мислеше си бясно Колийн, докато отиваше към вратата. Джек я хвана през кръста и я притегли към себе си, като я обви с ръце.

— Пусни ме! — извика тя.

Той я целуна по шията.

— Щях да те пусна, ако бяха сигурен, че наистина го искаш.

— Искам. — Тя се опитваше да разхлаби хватката му, като през цялото време се дърпаше.

Той се засмя отново:

— Колийн, хайде да не си въртим игрички. И двамата знаем защо сме тук.

— Не мога да говоря от твое име, но аз съм тук по работа върху статията, която ми обеща. — Тя се бореше с него и застина, когато усети колко силно я искаше.

— А това се случва с мен, когато ти си тук — промърмори той, като я притисна още повече до себе си. Той я целуна по извивката на врата й и се засмя, усещайки трепета, който премина през нея. — Това се случва с мен, когато си наблизо. Искам те, Колийн!

Целуна я по ушенцето и ръцете му се плъзнаха по тялото й.

— Джек, недей. — Гласът на Колийн беше писклив и тънък и тя се зачуди защо шепне, нямаше никой наоколо, за да я чуе. — Не мога… Не трябва.

— Да — каза той. — Можеш и искаш.

„Гласът му звучи по-сигурно от моя“, помисли си тя замаяна. Въпреки отчаяните й опити да протестира, тя се отпускаше в него. И макар че беше започнала да отблъсква ръцете му, откри, че ръцете й галеха неговите, притискаше ги към себе си, а главата й бе отпусната на рамото му.

Разбира се, тя трябваше да спре. Знаеше го, но преди да успее да промълви нещо, той сръчно разкопча трите копчета на блузата й. Колийн потрепери, усещайки пръстите му върху кожата си.

— Джек — прошепна тя с пресипнал глас. Смяташе да му каже да спре, да й позволи да се махне, но не успя да пророни и дума.

— Тихо, скъпа, всичко е наред. — Гласът му беше успокояващ и това я стресна. Той я целуваше по врата с нежно груби целувки, които й причиняваха болка. Тих вик се изтръгна от устните й…

Главата на Колийн беше замаяна. Клепачите й тежаха и с голямо усилие ги държеше отворени. Чувството, което я обземаше, беше по-различно от всякога. Тя желаеше Джек, а това я плашеше.

— Джек, моля те! — Тя се обърна, за да протестира, но Джек потули протеста й с целувка.

— Да, скъпа, да — мълвеше нежно той.

И тогава я взе на ръце. Стаята като че ли се залюля, когато той я понесе, притискайки я до гърдите си… Колийн се изплаши.

— Какво правиш? — попита тя с треперещ тънък глас, който трудно разпозна като свой.

Изведнъж сякаш се пробуди от дълбок сън.

— Махай се! — Тя го блъсна с двете си ръце. — Притискаш ме, не мога да дишам. — Което не беше съвсем вярно…

Чувството й за мярка бе започнало да надделява. Колийн се дърпаше като подплашено животинче.

Джек я погледна, очите му бяха мъгляви, изражението му — отвлечено.

— Скъпа, ние…

— Не искам, Джек. — Колийн използва моментната му слабост и се изплъзна от ръцете му, като се свлече шумно на пода, но бързо скочи на крака.

— Разбира се, скъпа, че искаш. — Джек приседна на дивана. — Действах прекалено бързо и те изплаших, това е всичко. Ела…

— Заведи ме вкъщи веднага! — Гласът й трепереше.

— Каква игра играеш, Колийн? — въздъхна нетърпеливо Джек. — В един момент си мека като…

— Не играя — извика тя. Лицето й пламтеше. — Но ти — да, само че аз не съм в твоя отбор.

— Спести ми бейзболните метафори — изпъшка Джек. — Всичките съм ги чувал… Е, поне имаш представа.

— Да. Правиш си шега с… — Гласът на Колийн секна. Можеше ли да опише това, което се случи между тях? Разпалване на страсти, вълнение и страх — избухнаха всички диви чувства, а той ги взимаше на шега. Тя усети, че сълзи напират в очите й, докато отиваше към вратата.

— Колийн! — провикна се тихо Джек след нея. И се изправи, люлеейки се на крака. Цялото му тяло се тресеше. Не си спомняше да е изпадал в такова болезнено объркване.

„Получи си го! — чу той един педантичен глас в главата си. — За това, че се опита да прелъстиш една жадна за женитба, неопитна млада девственица.“

Чу, че вратата на антрето се отвори и разбра, че тя е излязла. Последва я, като полувъздъхна, полуизръмжа. Намери я в колата си, с ръце, кръстосани пред гърдите, а лицето й — бурно като вечерта.

Джек отвори вратата.

— Върни се вътре, Колийн! — Дъждът се беше усилил и той прогизваше. — Хайде!

— Няма. Искам да си отида вкъщи. Хайде! — добави тя, прекрасно имитирайки изражението и тона му.

— Колийн, не искаш ли да поработим, хм… върху колоната. Върни се и ще…

— За глупачка ли ме вземаш? — прекъсна го Колийн. — Няма да се хвана на въдицата ти отново. Никога не си имал намерение да ми разрешиш да напиша колона, каза го само за да ме накараш да продължа театъра за пред семейството ти и да ме доведеш, за да се опиташ да ме вкараш в леглото си.

Почувства се глупава и излъгана. Но най-обидното беше, че тя му отговаряше по най-предателския за момента начин. Колийн потрепери, като си спомни как му бе разрешила да я докосва, как й се искаше той да продължава все повече…

Дори бе успяла да забрави, че чувствата му към нея не бяха друго, а чисто физическо желание, че тя не бе нищо по-различно за него от другите жени, които е водил вкъщи. А от клюките в службата знаеше, че са били много.

Сама си бе виновна, задето му се бе хванала на въдицата и не можеше да го вини, че я е привлякъл със сладки думи и обещания за любов.

— Не искам да стоя на дъжда и да се измокря до кости, докато спорим, Колийн. — Тонът му този път бе по-убедителен. — Ела, вътре ще поговорим.

Но тя нямаше такова намерение.

— Няма да сляза от тази кола. Ако не искаш да стоиш на дъжда, ще трябва да се качиш и да ме закараш вкъщи.

Джек се намръщи и прецапа през локвите до седалката на шофьора.

— Щеше да ти се отрази добре, ако се бях върнал в къщата и те оставех да прекараш нощта тук! — каза и завъртя ключа в таблото. Двигателят заработи.

— Не ми правиш услуга, като ме закарваш вкъщи — каза Колийн. — Първо това трябваше да направиш, но ти…

— Да, да. Сторих непростим грях, като се опитах да се любя с теб. Е, нека ти кажа, скъпа, не ми отне много усилия, защото ти го искаше, така както и аз. Аз все още го искам — каза той, като си пое въздух. — Искам го с цялото си същество…

— Трябва ли да ми е жал за теб? Ти сам започна…

Той не й позволи да довърши:

— Ти си тази, която ми сложи веригите, след като ми даде всички знаци да продължа, всички знаци, които една жена може да даде на един мъж.

Колийн се изчерви. Може би това, което казваше, беше истина, но тя не смяташе да си признае грешката, като му разреши да й лепне вината за тазвечерната история.

— Е, имаше един знак, който ти не ми даде, Джек — знак, че държиш на мен. Че аз съм нещо повече от другите твои бройки.

Джек въздъхна:

— Говориш като престаряла девственица, Колийн. Не възнамеряваш да останеш такава завинаги, нали? Прекалено си страстна, за да живееш без любов.

— Нямам намерение да живея без любов. Но сексът не е любов и…

— Помощ! Спри! Само не лекция за любовта и секса. Вече я знам наизуст.

— Тогава нямам какво повече да ти казвам.

— Толкова по-добре.

Те не проговориха през останалата част от пътя. Когато Джек наближи блока, Колийн отвори вратата, преди автомобилът напълно да е спрял. Джек я хвана за ръката и я дръпна точно когато щеше да скочи под дъжда.

— Въпреки отвратителното ти държане, аз не съм мъж, който не си държи на думата! — каза той.

— Отвратителното ми държане? — Тя пелтечеше от яд. — Ако някой тази вечер се е държал отвратително, то това си ти, като се майтапеше, след като знаеше как се чувствам…

— Обещах да ти дам шанс да напишеш статия и ще удържа на обещанието си — продължи той влудяващо спокойно. — Утре донеси нещо примерно и аз ще го прочета. Лека нощ, Колийн — добави, като пусна ръката й.

Колийн потисна силното си желание да предприеме контраофанзива. Страстта й се беше превърнала в гняв и тя искаше да се бие с него толкова, колкото й искаше да се люби малко преди това. Но сега, както и тогава, самоконтролът й се наложи и я възпря. Тя изскочи от колата.

Когато влезе в апартамента си, прихлопна вратата след себе си така силно, че звукът отекна в цялата сграда. Никол дотича във всекидневната и Колийн тъкмо се канеше да започне грандиозно оплакване, когато забеляза обляното в сълзи лице на приятелката си и зачервените й очи.

— Никол, какво има?

— О, Колийн, нищо не е наред! — изплака Никол, като се отпусна на дивана. Колийн бързо отиде при нея. — Камал е сгоден, Колийн! Открих го днес. Една медицинска сестра, с която е излизал, ме попита дали знам за годеницата му в Абер… Ажер…

— Азербайджан — каза Колийн. Никол може би не бе обръщала внимание на роднините си, когато обсъждаха кървавата война с Арменската република.

— Каквото и да е! — простена Никол. — Мислех, че тя просто злобее, защото Камал сега излиза с мен. Тя каза, че това момиче е от едно село в планината и че може би е сгодено за него.

— Сгоден? Това звучи средновековно, Ник — селско момиче от старата страна, доведено тук като булка в Новия свят. Не може да е вярно!

— Но е вярно, Колийн! Аз лично попитах Камал. Той е сгоден за нея от четири или пет години и леля му и чичо му ще отидат да я вземат догодина, когато навърши осемнадесет. Тогава ще се оженят.

— Та тя е едно дете! — възкликна Колийн. — А те са сгодени от години. Това е средновековно, да не кажа направо — отвратително.

— Камал дори не я е виждал. Роднините им са изготвили целия годеж и той се е съгласил. Той иска млада скромна булка от Азер — някакво си село. Смята, че американските жени са твърде независими и свободомислещи, а и твърде еманципирани.

— Но той няма нищо против да използва американските жени, докато чака недокоснатата си булка да порасне. — Очите на Колийн заблестяха от възмущение. — О, Никол, така съжалявам! — Тя я прегърна.

— Колийн, толкова съм глупава. Камал искаше да ме използва, доколкото разбирам, за малко развлечение извън плана, докато през цялото време е бил сгоден. — Никол отново започна да плаче. — Смятахме този уикенд да излезем заедно, Колийн. До Торонто. Само на един час път е оттук, а Камал искаше да ми покаже града.

— Това не е всичко, което е искал да ти покаже — каза мрачно Колийн.

— Знам. И ако бяхме отишли, щеше да открие, че не съм толкова сексуално освободена, колкото е предполагал. Смешно, нали?

— Гадно е — заяви Колийн. Тя сякаш също щеше да се разплаче. — Може би трябваше да останем в Хаустън или Вашингтон, Ник. Може би семействата ни имат право, че се нуждаем от тях да ни пазят и защитават. Така мъжете няма да се опитват да ни използват, защото ще трябва да си имат работа с Рамзи и Шакарян.

— Колийн, от начина, по който говориш, имам чувството, че се е случило нещо подобно и с Джек тази вечер — каза Никол, като временно забрави собственото си нещастие. — Нещо не е наред ли?

Колийн се загледа встрани.

— Джек няма тайна годеница, но много иска да ме използва единствено за… как го каза — малко развлечение извън плана, макар че не ме обича, а и дори не се преструва, че ме обича.

— Имахте ли спречкване? Ще престанеш ли да го виждаш?

— Да — и на двата въпроса. — Колийн потисна плача, който се надигаше в гърлото й. Беше толкова глупаво да плачеш за някой, който не държи на теб.

Никол въздъхна нещастно:

— Трудно е да повярваш, че вчера и двете бяхме щастливи, изпълнени с надежда и влюбени, а днес сме отчаяни и потиснати. И… влюбени. Мразя това, Колийн. Да се влюбваш! Пфу! Какво неприятно преживяване. Явно трябва да съм признателна, че не спах с Камал. Можеш ли да си представиш колко ужасно би било да откриеш, че мъжът, с когото си се любила, само те е използвал?

„Ще бъде още по-лошо, ако го знаеш и въпреки всичко го направиш!“, помисли си мрачно Колийн. Ако тя не започнеше да го отбягва, щеше да се озове в същото положение и с Джек. Сега бе особено рисковано, защото бе усетила силната страст, която един мъж можеше да предизвика у жената. Е, силната страст можеше да бъде увлекателна за четене, но бе прекалено болезнена и объркваща, за да живееш с нея. Отсега нататък нямаше да има никакви извинения и самоизмами.

Телефонът иззвъня и Никол скочи да го вдигне.

— Колийн, за теб е! — каза тя тъжно.

Сърцето на Колийн подскочи. Ами ако беше Джек, да се извини или дори да поговорят за това, което се бе случило?

Но не беше той, на телефона беше Род Гарет.

Те си размениха любезности, след което Колийн му каза, че няма да може да отиде с него следващия петък, защото приятели от града щели да идват на гости. Това беше лъжа, но благородна — просто му спести истината, че не й се излиза никъде с никого.

Род прие извиненията й и я попита дали може да й се обади отново. Тя каза „да“, а гадните намеци на Джек отекнаха в главата й.

— Род Гарет изглежда добър и не е много трудно да го излъжа, защото е професионален футболист — каза тя, защитавайки се пред Никол.

Никол се вгледа в нея и попита:

— А някой казвал ли е, че го правиш?

— Джек. Той… — Гласът на Колийн се разтрепери. Беше си обещала, че няма да говори за Джек Блеклидж. Нямаше и да мисли за него. И тя довери на Никол решението си.

— Добре, защото аз също няма да мисля, нито да говоря за Камал — каза твърдо Никол. — И ако забравим, може да си го припомняме. Ще си основем наша собствена подкрепителна група „Жертви на мъже, които използват жените“ или нещо подобно.

Те си размениха усмивки.

— Току-що ми даде вдъхновение за една статия, Никол. Имаш ли нещо против да поработиш с мен за малко?

— Разбира се, ако става дума за мъже — по принцип, и Камал и Джек — по същество — каза Никол с подчертана веселост. — Просто ще отложим забравата върху тяхното съществуване за час-два.

Колийн отиде и взе тефтерче и химикал.

* * *

Джек се бе отпуснал във ваната и наблюдаваше дъжда, който се изсипваше от небето. Светкавица проблесна в средата на среднощното небе, а дъждът падаше и се стичаше по прозорците на дебели струи.

Имаше нещо изключително успокояващо в това да лежиш в топла вода, докато навън вилнее буря. Джек усещаше как напрежението бавно се смъква от тялото му. Надяваше се и главата му да се отпусне. Но не стана. Мислите му продължаваха да препускат в съзнанието му със скоростта на светлината.

И всички бяха за Колийн Брейди: спомняше си как пръските от водопада падат върху лицето й по време на разходката; как го прегръща в лодката и го нарича герой; вдигнатата й брадичка, когато му се беше ядосала; начинът, по който кадифените й очи омекваха, когато той я прегръщаше.

Естествено мислите му се спряха и върху това, което се случи, когато тя бе в прегръдката му — нейните сърдечни, страстни отговори на милувките му, които тя в невинността си не можеше да скрие, меките и шепнещи възклицания. Сега той си я представи тук, до него, и кръвта му закипя. Джек спря водата и започна да се бърше с кърпата. Тялото му трепереше от напрежение. Тази вечер не биваше да завърши така, реши той. И като мъж на действието, отиде до телефона и импулсивно набра номера на Колийн.

Нямаше да му струва много да я върне при себе си, убеждаваше се, тя го искаше толкова, колкото и той. Наистина, беше се отнесъл малко грубо с нея, но можеше всичко да оправи с някоя сладка дума.

Той ще отиде до тях и ще я вземе — това само по себе си беше голяма отстъпка. Обикновено адресантите на неговите среднощни повиквания трябваше да си осигурят транспорт.

— Колийн не иска да говори с теб! — прозвуча студеният глас на Никол Шакарян минута по-късно. — Отказва да дойде до телефона.

— Какво! — Джек беше толкова стреснат, че почти изпусна слушалката. — Защо?

Последва моментна пауза, докато Никол предаде въпроса на Колийн. После му отговори ледено:

— Казва, че знаеш защо.

— Е, добре, не знам! — ядоса се Джек и затвори. Но той знаеше. Колийн нямаше да му позволи да се отнася с нея като със случайна бройка. Ако я искаше, трябваше да се преструва, че е влюбен в нея.

Една част от него искаше да я прати по дяволите, да вдигне телефона и да извика някоя друга, която да го използва така, както и той ще я използва. Някоя, която няма да очаква нищо от него и няма да му даде нищо, освен тялото си за няколко часа. Беше много ефектно да пресищаш тялото си, докато сърцето ти е сковано.

Вместо това той си легна сам, като се мръщеше в тъмнината и се чудеше защо опитите му да изтрие спомена за Колийн оставаха неуспешни.

Сънят не дойде лесно. Странните мисли продължаваха да се навъртат неканени в главата му. Джек откри, че е на 33 години — същата възраст, на която е бил баща му, когато той се е родил. А старият винаги се шегуваше с това колко късно е станал баща.

Късно? Джек седна в леглото си. Боже, та той беше прав. Имаше още много години напред, за да стане баща и да бъде силен и енергичен, както баща си.

Усети, че буца се свива в гърлото му. Баща му беше всичко, което трябваше да бъде за сина си. Джек си спомни безкрайните часове, които му беше отделял, помагайки му да се научи да хвърля, да хваща и да удря топката. Навсякъде ходеха заедно — на лов, за риба, на футболните игри, на шоу с коли и срещите на скаутите. Нямаше по-горд баща от Боб Блеклидж. Той не изпусна нито една среща на сина си по бейзбол — от аматьорската до професионалната лига.

Джек усети яд към пияния шофьор, чиято кола беше прескочила оградата и се бе врязала в колата на баща му преди 13 години. Да загуби баща си беше най-лошото, което му се бе случвало. Беше прекарал само 20 години с него, а искаше още толкова много.

За първи път Джек си позволи да си помисли какъв би бил животът му, ако баща му беше жив. Едно нещо беше сигурно — никога нямаше да се ожени за Дона. Баща му нямаше да я хареса. Джек винаги го бе знаел, но не позволи да му попречи. Може би нямаше да бъде толкова неуморим и безсърдечен, ако не му беше толкова мъчно за баща му през тези тежки години. Може би нямаше да кара толкова бързо през онази гореща лятна нощ в Калифорния, може би колата му нямаше да занесе и да се удари и нямаше да го сполети нещастието, което прекъсна кариерата му…

Но всички тези неща се бяха случили и го бяха направили такъв, какъвто беше днес — мъж, който седи сам в тъмнината и размишлява върху миналото си. Защото една малка блондинка, която бе по-различна от другите, с които беше излизал, не му позволи да я използва, както обикновено…

Устата на Джек се изкриви в неохотна усмивка. Колийн нямаше да му разреши да я изхвърли по някакъв начин, тя можеше да отстоява себе си и го правеше. Тя го принуждаваше да се държи с нея като с равен. Усмивката му се разшири. Баща му щеше да я хареса.