Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения из Дивия Запад (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Scotennatrice, 1909 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(11 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОСЛЕДНА БОРБА
Роман за деца от начална училищна възраст
Редактор Катя Цонкова
Илюстрация за корицата Емилиян Станкев
Художникредактор Лили Басарева
Гравюри към текста Кирхер и Дейкер
Коректорстилисти Бонка Маркова и Людмила Антонова
Графично оформление Стефан Узунов
Технолог Дора Николова
Отпечата се през 1992 година
Цена 9,98 лв.
Преиздава се по текст, в който не е упоменато името на преводача
ТРЕНЕВ&ТРЕНЕВ СОФИЯ 1992
София, България ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000 ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463
История
- —Добавяне
Глава IX
Американски дуел
— Хей, вие, чуйте ме! — викна заканително Сенди Хук, като приближаваше лорд Уилмър. — Вие, както видяха очите ми, не стреляхте в мечката, когато един от нашите другари бе изложен на опасност.
— От вашите другари? — бавно и тежко отвърна маниакът, без дори да погледне Хук.
— Те са толкова мои, колкото и ваши, милорде!
— Съмнителни личности не могат да бъдат мои другари!
— Съмнителни личности ли? — кипна ексбандитът. — Така ли наричате най-знаменитите ловци в цяла Северна Америка? И давате същото име на младия офицер, който…
— Когото аз считам за мошеник и син на мошеник!
Това вече бе прекалено. Девандел с пребледняло лице и пламтящи очи доближи с отмерени стъпки Уилмър.
— Уважаеми господине — каза той сдържано. — Доскоро ви прощавах, когато ме оскърбявахте, защото ви смятах за невменяем, за идиот!
— Перовете на Англия не могат да бъдат идиоти!
— Нима перовете на Англия са застраховани от изгубване на разсъдъка? — засмя се младият американец. — Това е ценно качество на перовете, признавам. Но не в това е въпросът. Докато си позволявахте да обиждате мен, аз ви прощавах. Но вие си позволихте да засегнете моя баща, който е уважаван от целия народ като най-благороден човек! Това не мога да ви простя!
— Нима съм ви молил да ми прощавате, мистър разбойник! — високомерно се засмя лордът.
— Ако не сте ме молили, то сега ще бъдете принуден да ме молите! Или…
— Или какво?
— Или ще ви отуча да се отнасяте с неуважение към когото и да било, без да имате основание за това!…
— Вие ли ще ме отучите? А не искате ли да си опитате щастието в едно боксиране с мен? Тогава ще говорим, млади човече!
И лордът, възбуден, цял завладян от предстоящия бокс, спусна крака от стремената на коня, готов да скочи и веднага да размаха юмруци.
— Почакайте, сър! — спря го Девандел. — Не знаех, че в Англия е прието да се разчистват сметките между оскърбен и оскърбител чрез юмручен бой.
— Ако работата е сериозна, и в Англия двама джентълмени решават възникналите недоразумения чрез дуел! Но докажете ми, че сте джентълмен и аз съм готов да ви дам удовлетворение по всичките правила на кодекса на дуелите! — отвърна лордът.
Девандел порови из джобовете си, извади някакво листче и го подаде на лорд Уилмър. Лордът внимателно прочете документа и го върна на своя противник с думите:
— Това листче е вашият офицерски документ?
— Както виждате!
— А можете ли да ми докажете, че този документ е ваш?
— Но, господине…
Тук се намеси и Хук, като извика:
— Аз познавам този джентълмен от петнадесет години!
— А гарантирате ли за него?
— Разбира се!
— Приемам гаранцията на моя помощник за достатъчна! — съгласи се англичанинът. — Но как предлагате да се бием? С шпаги? С пистолети?
— С пушки! — отвърна Девандел. — Ние сме в Америка. Но и в Америка се отнасят сериозно към дуела.
— С пушки, казахте! Интересно! — проточено отвърна англичанинът. — А как собствено ще стане това?
Явно бе, че идеята за единичен бой с пушки му допадаше и той се улови за нея като оригинално средство за развлечение.
Девандел скоро даде необходимите обяснения и завърши с думите:
— И така, един от нас, по жребий, като вземе пушката си, ще напусне веднага лагера и ще тръгне в направление, което сам си избере. Другият под честна дума се задължава да напусне лагера след един час. Той ще трябва да открие следите на излезлия преди него, ще го догони и…
— И ще започнат да се дебнат? Интересно. Това е една доста занимателна игра, в която с голямо удоволствие ще взема участие! А вас, Сенди, ще ви глобя петдесет долара…
— По дяволите! Ако искате и хиляда! Но защо, за Бога?
— Защото досега не сте ми казали тоя начин на развлечение у американците! Та аз бих могъл няколко пъти досега да се развличам с тая забавна игра!
— Съвсем е мръднал! — плесна с ръце ексбандитът. Сетне добави: — Но при това развлечение един от играчите, а може и двамата да завършат играта в някой трап! Разбирате ли какво може да ви донесе тази игра, която, казвате, че толкова ви харесва?
Лорд Уилмър не счете за нужно да удостои своя водач с отговор. А се обърна направо към офицера:
— И така, ние можем да започнем!
— Моля?
— Няма смисъл да хвърляме жребий! Ще ми позволите ли аз пръв да започна? Готов съм да тръгна, а вие след час ме търсете! Съгласен ли сте?
— Добре! Можете да вървите!
И Уилмър, като натовари всичкия си багаж на коня, напусна лагера, радвайки се като дете на предстоящото развлечение, което обещаваше и интересни преживявания.
Като го изгледа, Джон навъсено продума:
— Мистър Девандел, той отлично стреля и вие трябва много да внимавате. Иначе рискувате живота си!
— Няма страшно! — безгрижно отвърна офицерът. — Ненавиждам дуелите, но тоя човек ме извади от равновесие! Не желая да го лишавам от живот. Ще се помъча само да го обезоръжа и тогава ще поставя условията си като победител, тоест ще поискам повече да не ни тормози и да ни освободи от нежеланото си присъствие!
— Все пак, пазете се, мистър Девандел! Не гледайте на него само като на луд! Храброст не му липсва!
— Зная, но това, което вие смятате за храброст, е чиста лудост!
— Но и хитрост не му липсва!
— Това не е от значение! Във всеки случай въпросът е решен. Не мога да отстъпя, пък и не искам! Това е, Джон! Познавам ви добре и струва ми се, че отгатвам какво мислите сега!
— Нима?
— Да! Вие правите някакви планове и тия планове не носят нищо добро на англичанина. Решили сте, ако той ме убие, да го преследвате, докато окончателно се справите с него! Така ли е?
— И така да е, мистър Девандел! — намръщи се Джон. — А как мислите, така ли да го оставя, ако, не дай Боже, за нищо и никакво ви убие?
— Не, Джон! Това не бива да се случва и аз другарски ви моля: оставете на спокойствие този идиот. Вярно е, че неговата мания не носи нищо добро! Да, тази област само ни вреди. Но, от една страна, той е явно побъркан, от друга — нима не виждате, че обстоятелствата допринасят манията да се задълбочава? Нима Хук, гонейки облаги, не е поощрил всичките лудории на лорда?
— Не предполагах, че работата така ще се усложни! Та той е невъзможен! — възкликна Сенди. — Отказвам се от него като от крастава овца!
Докато разговаряха така, нашите ловци не обърнаха внимание, че преносвачът на трупове гълташе всяка тяхна дума и с любопитство гледаше към страната, накъдето тръгна Уилмър.
Половин час преди Девандел да тръгне според уговорката, той пожела да се отдели от отряда. Никой, разбира се, не го задържа и той, като прибра ковчега с останките на мистър Смитсън върху шейната, изплющя с камшика и като вихър полетя.
Не мина много и Девандел, след като прегледа оръжието си, тръгна по следите на лорда. Офицерът разчиташе много скоро да догони полуумния англичанин и като използва своята опитност, да го обезоръжи, да го обезвреди и след това да му постави своите условия.
Минаваше час след час. Много километри легнаха между лагера на ловците и младия офицер, а той все още не можеше да догони Уилмър. Скоро Девандел спря в недоумение: следите от копитата на коня на Уилмър се сливаха със следите на стотици копита от голямо стадо бизони. Тези следи се отбиваха встрани, към степта, и Уилмър навярно бе тръгнал след тях, като съвсем е забравил за дуела.
Но нека проследим какво бе станало с лорда.
Отначало той като дете се радваше, намирайки за интересно развлечение предложения му от Девандел дуел и вземаше всички мерки, за да удържи победа над противника, като скрие следите си и намери удобно място за засада. Но ето че погледът му откри една черна линия, която пресичаше снежната равнина.
„Това са бизони! — веднага схвана положението англичанинът. — О, колко много бизони. Но това ще бъде отличен лов!“
И той се отправи към скитащото стадо гигантски животни, като забрави за уговорката с Девандел. Попадналата на пътя му женска той повали само с два сполучливи изстрела.
„Ще имам отлична закуска!“ — каза си той и отряза езика на убитото животно, а сетне, без да се грижи за трупа, отново подкара коня към стадото, което се беше отдалечило на около петдесетина метра.
Като доближаваше младата гора, ухото на англичанина долови някакви странни звуци: като че пухтяха няколко силни локомотива или ревяха параходни сирени.
— Какви великолепни боксьори! — възкликна Уилмър, като видя два огромни мъжки бизона, застанали един срещу друг на една малка полянка. — Какъв оригинален начин на боксиране! — учудваше се маниакът. — Те удрят силно челата си, като с това изпитват здравината на черепите си. Представям си какъв би бил резултатът, ако аз опитам този начин със Сенди Хук. Но всъщност колко чудно, че досега не ми е идвало наум нито веднъж да опитам боксирането така.
И той се отдаде на размишления:
„Най-после това би представлявало и научен интерес, защото би могло да се изясни коя културна раса притежава най-здрав череп: английската или американската.
Ако се върна при Сенди, непременно ще му предложа да се бием с глави! И ще видим на кого по-бързо ще се пукне черепът.“
Докато Уилмър обмисляше своята оригинална и блестяща идея, състезанието между двата мъжки бизона доби яростен вид. Косматите гиганти забиваха един в друг здравите си остри рога, изправяха се на задни крака, готови да се повалят един друг и стъпчат с крака, но силите им бяха почти равностойни и боят щеше да продължи дълго.
Като се полюбува на тая гледка, която приятно възбуждаше нервите му, Уилмър реши, че и той трябва да вземе участие и да гръмне по близкостоящия бизон. И наистина веднага след изстрела бизонът се строполи, а вторият, като чу гърмежа, огледа с кръвясали очи наоколо, откри присъствието на ездача с димящата в ръцете му пушка и се нахвърли върху Уилмър. Тая атака бе предприета с такъв устрем, че Уилмър, въпреки че бе отличен стрелец, не можа да осигури личната си безопасност.
Той стреля два пъти върху летящия към него звяр, но конят, изплашен от близостта на бизона, отчаяно заскача и куршумите на англичанина не улучиха, а когато бизонът съвсем наближи, Уилмър се оказа обезоръжен и беззащитен. Единственото му спасение оставаше бързото бягство и лордът, като бутна своя смъртно изплашен кон встрани, започна изкусно да лавира между храсталаците и дърветата, което затрудняваше гонещия го бизон Обаче разяреното животно продължаваше преследването неуморно и пъргаво, което бе неочаквано за тоя космат и тежък великан.
— Но какво иска той от мен? — бъбреше лордът. — Да не мисли, че искам да си удряме главите, както правеше преди малко със себеподобния си? Ама че животно!
Конят на Уилмър много скоро се изтощи, а бизонът не показваше ни най-малка умора и вече го доближаваше. Настъпи момент, когато рогът на бизона почти се докосваше до злополучния кон. Като видя, че с бягство няма да може да се спаси, Уилмър с ловкостта на истински акробат се улови за клона на едно дебело дърво, което се изпречи на пътя му, и в миг се намери на върха му. Конят продължи да бяга, но след малко с жален вик се изправи на задните си крака и падна: бизонът бързо му нанесе удар с рогата си, като тутакси разпра корема на благородното животно.
— Хм! Този бик умее да боде! — разсъждаваше седналият върху високия клон Уилмър. — Засега нямам желание да се подлагам на подобни удари.
Като свърши с коня, т. е. като превърна тялото му в торба с кости, бизонът се върна при дървото, на което се бе качил благородният пер на Англия, и започна да го обсажда.
Със силен замах бизонът забиваше рогата си в стеблото на дървото, отсичайки цели пластове кора, но, разбира се, не успяваше да повали здраво държащия се англичанин, който се чувстваше там в относителна безопасност.
— Ако не бях изгубил при бягството си карабината — бърбореше лордът, като наблюдаваше беснеещото под краката му животно, — бих могъл да застрелям тоя глупак. А сега ме принуждава да се чувствам като кукувица на този клон, което едва ли отговаря на личното ми достойнство.
Като потъпка яростно около дървото известно време, бизонът се оттегли встрани и все едно, че не обръщаше никакво внимание на лорда. Но щом англичанинът слабо помръдна, и той с рев се втурна към дървото.
„Интересно как би приключило всичко това? — мислеше си лордът. — Ако дойде Девандел, той най-напред би застрелял бизона, а после мен. А защо не мен първи, а после бизона? Но това ми е безразлично. Ако ли пък Девандел не дойде, то ще трябва да си остана на дървото до второ пришествие или до момента, когато от умора и изтощение падна на земята. Любопитно е да зная имам ли нещо за ядене?“
И като се повъртя нетърпеливо на клона, лордът отново потъна в прагматични разсъждения:
„Езикът, който отрязах от бизонката, остана в чантата на седлото. Имам фланелена риза, но тя за храна не става. Още не съм чувал някой да е ял фланелена риза. Затова пък имам отлични обувки, с които при нужда ще мога да се храня поне два-три дни. Казват, че варените обувки били по-вкусни… Хм, хм! Изобщо преживявам много интересно приключение, с което мога да развличам после останалите…“
Уилмър направи още дватри опита да слезе от дървото, когато бизонът се отдалечаваше за кратко, за да потърси нещо за ядене под снега. Карабината беше някъде долу, засипана със сняг, и трябваше да я намери. Но всичките му опити бяха безуспешни, защото бизонът, макар и отдалечен, нито за мигне го изпускаше от очи.
Като огладня, Уилмър без колебание изу едната си обувка и с ловния нож отряза парче кожа, и започна бавно да дъвче.
— не е Чак Толкова ВКусно! — гримасничеше той. — Би трябвало да се произвеждат специални обувки за ловците на бизони, да бъдат от по-вкусен материал направени.
Но в този момент спасението дойде, и то оттам, откъдето никой не можеше да го очаква: в гората се чу кучешки лай и се показа шейна. Това беше познатият ни канадец, превозвачът на трупове. Щом го съгледа, бизонът изостави Уилмър и се нахвърли върху шейната.
Канадецът, съзрял опасността, извади револверът си и започна да обсипва бизона с дъжд от куршуми. Да се пробие главата на един бизон с револверен куршум не е чак толкова лесно. Но косматото тяло на бизона имаше не малко слаби места и скоро степният гигант разбра, че не би могъл да се пребори с човек, който стреля с револвер. Куршумите раниха бизона на няколко места и скоро той търти да бяга. Наблюдавайки всичко това от дървото, лордът бързо слезе, намери и напълни карабината си и нетърпеливо зачака какво ще му заповяда канадецът.
— Здравей, джентълмен! — поздрави го преносвачът на трупове.
— Аз съм лорд! — високомерно му отвърна Уилмър.
— Не зная с каква подправка англичаните ядат това ястие! — направи дълбокомислена бележка канадецът. — Никога досега не съм возил с шейната си нито един, който да носи такъв прякор.
— Лорд не е прякор, а титла!
— Много се радвам! Чух, че вашите пари никога не свършват. Вярно ли е това?
— А защо искате да го знаете? — трепна лордът.
— Туй то! Та нима не е приятно да познаваш човек, който притежава повече парици? При това аз съм човек далеч не богат… Превозването на умрели не е съвсем добра работа. Съветвам ви, лорде, да не превозвате никога покойници. Това е безсмислена и недоходна работа!
— Нямам намерение да ви конкурирам!
— Така! И да ме конкурирате, нищо няма да излезе от тази конкуренция! Това е искреният ми съвет! Сетне… сетне искам да ви дам още един съвет: ако носите със себе си пари, то, моля извадете ги!
— Защо? — учуди се лордът.
— Много просто. Всички твърдят, че сте били малоумен. Защо са тогава пари на един малоумен? Само бели могат да му докарат! А при мен вашите пари ще бъдат добре съхранени! Но стига приказки! Изваждай, глупако, каквото имаш в джоба си, защото иначе…
И канадецът заканително вдигна ръката си, въоръжена с револвера. Но преди да гръмне, Уилмър, бърз като светкавица, замахна с карабината си и удари негодника по главата с такава сила, че той изхвръкна от шейната.
— Черепът му е здрав като на бизон! — констатира маниакът, като гледаше безчувственото тяло на разбойника, но със здрава глава. — Жалко, че го няма Хук! Бих им заповядал да се боксират вместо с юмруци, с главите си! Би било и интересно, и поучително в научно отношение.
В това време канадецът се съвзе и отвори очи.
— Какво мислите да правите с мен? — тъжно продума той. — Защо така жестоко постъпихте? Аз толкова ви симпатизирам…
— А, да, личи си!
— Ако нещо съм ви казал, което да ви е засегнало, то е било на шега. Истина ви казвам! Попитайте когото искате за Бил Гробаря и всички ще ви кажат, че съм най-безобидният шегаджия на света.
— Добре, добре! — отвърна лордът. — Аз също съм най-безобидният шегаджия на света! Ние като че много си приличаме! Аз също искам да се пошегувам с вас. Вземете, моля ви, тоя сандък.
— Това не е сандък, а ковчег! И в него лежи тялото на мистър Смитсън — примерен гражданин, патриот и най-добрият съпруг на света! Наложен платеж — петстотин долара!
— Добре! Можете да се целунете с мистър Смитсън. Вземете сандъка или…
И Уилмър отново вдигна карабината. Като ругаеше и проклинаше всички и всичко на света, при което засегна и блажената памет на мистър Смитсън, гробарят бутна ковчега в снега.
— А после? — запита той.
— Купувам шейната ви и кучетата. Ето ви сто долара!
— Но аз не продавам нито шейната, нито кучетата! — завика крадецът, като видя, че лордът сяда в шейната.
— Това нищо не значи за мен! — отвърна лордът, като размахваше камшика. — Вие можете да не ги продавате, но аз ги купувам!
И като плясна с бича, Уилмър погна кучетата.
— Стойте! В името на всички дяволи, спрете! — викаше канадецът. — Крадец! Разбойник! Убиец!
— Наричайте ме лорд. Аз съм лорд! — се чу отново гласът на Уилмър и шейната се скри в гората.
Гробарят, разчитайки да забогатее, сам бе ограбен.
Като постоя така известно време в недоумение от случилото се, той приближи към полузаровения ковчег с останките на мистър Смитсън и заплаши покойника с юмруци:
— Всичко стана заради теб, мошенико! Многоженец! Пияница! Жалко, че си мъртъв, иначе бих те научил!
И като плю още веднъж, тръгна към гората, като не забрави да напълни револвера си.