Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения из Дивия Запад (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Scotennatrice, 1909 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(11 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОСЛЕДНА БОРБА
Роман за деца от начална училищна възраст
Редактор Катя Цонкова
Илюстрация за корицата Емилиян Станкев
Художникредактор Лили Басарева
Гравюри към текста Кирхер и Дейкер
Коректорстилисти Бонка Маркова и Людмила Антонова
Графично оформление Стефан Узунов
Технолог Дора Николова
Отпечата се през 1992 година
Цена 9,98 лв.
Преиздава се по текст, в който не е упоменато името на преводача
ТРЕНЕВ&ТРЕНЕВ СОФИЯ 1992
София, България ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000 ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463
История
- —Добавяне
Глава VI
Два скалпа
Първите часове от престоя на злополучните ловци в плен минаха сравнително спокойно: зад вигвама се чуваха гласовете на индианците, лаят на кучетата, пискливите гласове на спорещите стари сквау, цвиленето на коне, припрени стъпки, но в палатката, където лежаха пленените, никой не влизаше. Като че ли червенокожите съвсем бяха забравили, че в лагера им има четирима бели, които са и техни смъртни врагове. Но към два часа следобед спокойствието бе нарушено от появата на двама индианци, които внесоха във вигвама котле с някакво индианско вариво.
— Бели! — тържествено се обърна към пленените влезлият индиански прислужник. — Нашият сахем, непобедимата Минехаха, ви изпраща това ядене. Нахранете се!
И той с тържествен жест посочи сложеното на земята при краката на пленниците котле, от което се издигаха бели облаци топла пара. В котлето имаше сварена по индиански оризова каша с парчета сушено биволско месо, безмилостно подлютена.
— Червенокожите искат да ни унижат — пошепна лежащият на пода Джон. — Те не отвързват ръцете ни и мислят да ни принудят да ядем като кучетата, та след това да ни осмиват. Но, приятели, това няма да стане! Оставете всичко на мен!
Разбира се, че всички кимнаха одобрително на предложението му.
Тогава Джон, като пропълзя до котлето, извивайки се като гъсеница, което разсмиваше индианците, които се бяха събрали и ги наблюдаваха, запита:
— А нашите червенокожи братя много ли харесват тая кучешка гозба?
— Такава е приготвена именно за вас! Яжте! — обади се най-старият от войниците.
— Предпочитаме вие да се нахраните с нея! — заяви им Джон.
— Ние сме сити.
— Нищо, хапнете си!
При тия си думи Джон с небивала сила бутна към котлето двата си крака, сграби го като с вила, подхвърли го нагоре и го обърна.
Горещата каша се изсипа точно върху главите и раменете на слисаните индианци, прилепи косите им, заля орловите пера, които им служеха като диадеми на главите, потече по бронзовите им лица, заслепявайки ги, и омърси дрехите им.
По всичко личеше, че индианците сериозно бяха пострадали от тоя неочакван горещ душ. Обаче войнишкото им достойнство не им позволяваше да се поддават на каквито и да е слабости. Само едно „ох“ се изтръгна от устата им, с което изразиха и уплаха, и страдание, и гняв.
— Вървете да се оплачете на вашия сахем в рокля! — им извика презрително Джон, като се отместваше по същия начин към стената. — Може би като ви види в този вид, ще си спомни за мярката на приличието, която забранява да се гаврят с един войник, както тя се гаври със своите пленници.
— Хоуг! — извика най-старият от индианците и те напуснаха вигвама.
— Началото не е лошо! — засмя се един от траперите. — Ако бихме могли още веднъж да им покажем своята гордост и независимост по някакъв подобен начин, то, струва ми се, че бихме избягнали мъките на стълба!
— Не се надявай на такова нещо — обади се Джон. — Индианците не се поддават на такива провокации. — Ще трябва да се предприеме нещо по-сериозно. Да видим какво ще ни предложи ситуацията. Но все пак, убеден съм, че и даденият им урок ще има резултат и те ще се държат малко по-прилично с нас.
Индианският агент не се излъга в своите предположения. Прекарал цял живот в обкръжение и най-близък контакт с червенокожите, Джон излезе прав. След петнайсетина минути донесоха във вигвама нова порция храна, но предоставиха на пленените да се справят с нея, както се полага — те им развързаха ръцете и им предоставиха по една дървена лъжица.
Разбира се, че докато пленените се хранеха, всяко тяхно движение бе внимателно следено от десетки враждебни очи, а щом котлето се изпразни, ръцете на пленниците отново бяха вързани.
Тъкмо индианците се готвеха да си тръгнат и Джон ги спря с думите:
— Вярно ли е, че днес във всяка палатка на червенокожите е запален огън, за да стопли измръзналите им тела?
— Да. Днес е студено! — късо отвърна най-старият индианец. — Но какво от това? Да не би моят бледолик брат да желае да запалим огън и тук?
— Да помоля вас — презрително отвърна индианският агент.
— Как е възможно плененият войник да се унижи да моли врага си, който е изгубил всякаква мярка на уважение, като е забравил задължителните за истинския войник правила, които показват какво трябва да бъде отношението към пленените.
Ударът успя да попадне точно в целта Като се изчерви, старият войник нареди във вигвамата на пленниците веднага да се донесат дърва и да се запали огън.
— Доволен ли е сега индианският агент? — запита го червенокожият.
— Вече можеш да си вървиш! — кимна му с глава Джон, като че индианецът бе негов роб. Но все пак, това странно държание на белите направи особено впечатление на индианците. Те започнаха да гледат на пленниците с уважение, дори с известен страх Джон дочу как двете момчета си шепнеха, че такива бележити войници трябва да получат в лагера друг прием, друго отношение.
— За какво ви е нужен този огън? — обърна се Девандел към Джон — Тук и без това не може да се диша, а огънят, който искате, съвсем ще ни отрови!
— А, не! Ние сме легнали на земята, а димът се вие нагоре. Така че пушекът ще излиза през отвора. А огънят ще може много, много да ни послужи. — убедително заяви Джон.
— Какво имаш предвид?
— Може би ще ни помогне да се избавим от въжетата, с които сега сме завързани.
— А, искате да ги прегорите?
— Ако ми се представи такъв случай, не бих се поколебал да прегоря до кости и собственото си тяло, само и само да се отвържа и получа свобода, за да действам както си знам. Но сега, докато ни следят, това е абсолютно невъзможно. По-късно, надявам се, бдителността на нашата стража ще отслабне. Освен това може би ще ни се отдаде и благоприятен случай със собствени сили да се избавим Помня през живота си пет подобни случая, когато по този начин съм попадал в ръцете на червенокожите и, както виждате, всякога съм се изскубвал жив и здрав.
— Е, не съвсем здрав! — не се сдържа и се засмя Хари.
— Ти, хлапе такова — развика се Джон, — искаш да ми напомниш за загубата на косите ли? Но моят скалп е взет в бой, а не в плен! Всъщност защо разговарям с теб? Ти си глупак и глупак ще си останеш през целия живот!
— Не се сърди, чичо Джон! Аз само се пошегувах!
— Ама че шега! По-добре си мълчи!
И гневът на Джон премина тъй бързо, както се бе появил. След пет минути той отново заговори наставнически:
— Всъщност тия червенокожи дори в зверствата си остават наивни като деца!
— Ама че деца!
— Да, да, мистър Девандел Така е. Не оспорвайте нещо, което не познавате добре. Сам помислете!
— Да кажем, че един червенокож залови някакъв бял, как би постъпил с него? — попита Хари.
— Ако е разумен и преценява трезво всичко, той би разсъждавал така: в ръцете ми е смъртен враг, а щом е смъртен враг, ще трябва да се освободя от него колкото е възможно по-бързо. Иначе може да се изплъзне от ръцете ми и тогава ще трябва отново да водя борба, за да го заловя. Така разумният човек тутакси се стреми да унищожи своя враг и с това всичко се свършва — отвърна Джон.
— А как постъпва неразумният или червенокожият? На него не му е достатъчно само унищожението на врага — продължи въпросите си Хари.
— Индианецът, победил своя враг — бил той бял или червенокож, го мъкне до своя лагер, дори ако той се намира на триста километра. А защо? За да може цялото племе да вземе участие в тържеството на победителя, за да могат местните бардове да възпеят доблестта и подвига на войника победител.
— Това е нищо. Както виждаме, те държат пленника няколко дни, за да се подиграват с него.
— Докато свършат с него — допълни го Джон.
— А защо е така? — не свършваше с въпросите си Хари.
— За да могат всички баби, всички деца от селото да се гаврят с пленника и безнаказано всеки да го изтезава.
— Освен това, когато настъпи последният акт от трагедията, пленника връзват на стълба на мъките, където го умъртвяват част по част, като удължават тая своя церемония!
— А кое ги подтиква към такива безобразия? — наивно попита отново Хари.
— Желанието да се наслаждават по-дълго на униженията и мъките на врага, да го принудят до дъно да изпие горчивата чаша. Сляпа отмъстителност и детска неразумност! — поясни Девандел.
— Или варварство! — поправи го Джон.
— Да, и детинщина, и варварство! Но това е добре дошло за бялата раса — съгласи се Девандел.
— От опит зная, а и познавам поне десетина трапери, попаднали в подобно положение, които са успявали да избягат само защото, наслаждавайки се на такава мъст, продължавайки едни изтезанията над пленниците, самите индианци са им давали възможност да избягат от плен — поясни Джон.
— А е имало и такива случаи: докато червенокожите отмъщават на пленниците, другарите на тия пленени се събират, внезапно се появяват и не само освобождават пленените, но успяват да се разправят и със самите мъчители — припомни Хари.
— Добре би било, ако и с нас се случеше така! — въздъхна Девандел.
В това време в пълния с лютив дим вигвам влязоха група индианци.
— Минехаха желае да говори със своя бял брат — се обърна към Джон един от влезлите индианци и разряза с ножа си въжетата на индианския агент.
Джон мълчаливо стана и тръгна със своя ескорт, като забеляза, че червенокожите го обграждат и насочват пушките си към него.
„Вероятно към мен хранят особено уважение — засмя се в себе си Джон. — Вижда се, че уроците, които дадохме на тия диваци, не са били напразни. Добре би било, ако това уважение стигне дотам, че решат да ни пуснат на свобода.
Това би било възможно, ако не бе тая проклета любителка на скалпове — Минехаха. Иначе днешните индианци далеч не са като своите прадеди. Минехаха, Минехаха, с теб как ще се разберем…
Но почакай, кръвожадна тигрице, ще дойде и твоят ред за разплата!“
Докато Джон размишляваше така, го доведоха пред един стоящ сред лагера вигвам, украсен с ивици от биволска кожа.
— Привет на теб, велики войне на белите! — чу Джон при входа на палатката насмешливия и злорад глас на невисока, но стройна млада жена с малко грубо, но по своему красиво, рязко очертано лице.
— Привет и на теб! — спокойно й отвърна Джон, като я гледаше право в очите.
— Нарекох те велик воин. Защо ти не ми отвърна със същото и не ме нарече с името ми?
— Но с кое от имената да се обърна към теб? — сви рамене Джон. — Та ти имаш сума прозвища… Не зная кое предпочиташ? Ако те нарека Любителка на скалпове, се боя да не те наскърбя с това прозвище: не е дадено на жената да кървави ръцете си.
— Ас друго?
— Величаят те с името Тигрица на сиу. Но ми се струва, че това ще бъде обида за тигрите. Ти по-скоро можеш да бъдеш наречена Осквернителка на гробовете, защото напомняш хиените!
От това оскърбление лицето на Минехаха пребледня, в очите й се появи зловещ блясък, но тя се сдържа.
— По-нататък — предизвикателно го подкани тя.
— Какво по-нататък? — засмя се Джон. — Нека да оставим това изброяване на прозвищата ти и да поговорим за по-същественото. Ти плени мен и приятелите ми. Ние сме твоите смъртни врагове. С това всичко е изчерпано и няма защо да си хабим думите. Заповядай на твоите хора да свършват с нас по-скоро!
— О, не бързай толкова! Имам още доста работа с теб!
— Какво може да има между нас, което да разрешаваме?
— У теб е скалпът от главата на майка ми — великата звезда на сиу — Яла. Казват, че си си направил от него перука, с която покриваш собствената си глава. А моята майка не може да влезе в зелените ливади на Великия дух, докато нейният скалп се намира в ръцете на врага. Върни ми косите на моята майка!
С рязко движение Джон дръпна от главата си перуката и я хвърли в краката на Минехаха.
— Вземи го! — извика яростно той. — Но погледни, свирепа хиено, какво направи с мен. Гледай! Не се обръщай!
Но колкото и да бе хладнокръвна Минехаха, неволно погледът й се наведе, когато видя голия череп на ловеца, покрит с незарастващи рани и издути вени.
Но индианката бързо се съвзе и надменно отвърна:
— Скалпирала съм безброй бели и всичките имаха подобни белези.
— Но ти си скалпирала мъртви или умиращи. А мен ме скалпира жив! И аз още съм жив и никога няма да забравя това!
— Наказанието ти беше заслужено, убиецо на майка ми!
— Която пък скалпира първия си мъж, полковник Девандел!
— Да, затова, че той й измени, като предпочете бяла жена пред нея, дъщерята на вожда. А тази бяла жена се страхуваше дори да погледне оръжие…
— Сметката е дълга. Време е да се приключи с всичко това.
— Та аз какво правя? Затова именно те улових, за да те ликвидирам окончателно! Вече получих от теб свещената реликва — скалпа на моята майка, чиято душа сега вече ще се успокои в полетата на Великия дух. У мен пък е твоят собствен скалп. Ето го! Полюбувай му се! Той е най-добрата украса на моя щит!
Неволно Джон се хвърли към стената, на която бе окачен щитът, в средата на който бе превързан сноп черни коси. Но силните ръце на пазещите го индианци се стовариха върху раменете му.
— Добре! — сърдито и с блеснали очи извика индианският агент. — Все едно. Денят за разплата е по-близък, отколкото си мислиш ти, змийо! Помни, че ако ти пролееш само капка от моята кръв, то нито един от племето на Горящите лесове не ще дочака пролетта! Само за един от нас ще бъдат избити стотици червенокожи. А за четиримата ни — цялото ви проклето племе! Всички, до един!
— Млъкни!
— Защо да млъкна? Близо, много близо са отмъстителите!
Часът на разплатата е настанал.
— Изведете веднага навън този лаещ чакал! — заповяда на войниците Минехаха. — И го пазете! Утре ще го чуем какво ще бръщолеви на стълба на изтезанията!
Войниците изведоха от вигвама злополучния пленник и го поведоха из целия лагер, без да се погрижат да му дадат нещо, за да прикрие обезобразения си череп. Но тая живо скалпирана глава предизвикваше и у тях тежко впечатление. Те тихо обсъждаха дочутите закани на Джон и неколцина проявиха недоволство от постъпките на Минехаха.
Но престижът на жената сахем, която водеше сиу към гибел, бе още твърде висок и недоволните шушукания на неколцината не бе достатъчен, за да предизвика ненавистта на всички от племето към кръвожадната жена.
Докато върналият се и отново вързан Джон излагаше пред своите другари подробности от водения с Минехаха разговор, във вигвамата на жената сахем се разиграваше бурна сцена между самата Минехаха и баща й — вожда на племето Червения облак. Той мълчаливо присъства на разговора между индианския агент Джон и дъщеря си.
— Какво мислиш да правиш с пленените? — я попита той.
— Първо ще трябва да се помъчат малко от нашите изтезания и сетне ще ги убия. Но всъщност ти сам знаеш това!
— А ти обърна ли внимание на това, което ти каза белият? Той ни заплаши с отмъщението на Дългите ножове, тоест на янките!
— Аз не се боя от янките. Те могат всеки момент да ни нападнат, но това не ме плаши!
— Когато аз, след като напуснах моето родно племе, дойдох в лагера на сиу, те наброяваха трийсет и пет хиляди и живееха сравнително добре. Но, за съжаление, те се подчиняваха не на съветите на мъж, а на една отмъстителна жена, която заради унищожаването на един бял и заради своята лична мъст, поведе сиу срещу белите. А когато тази жена загина, от сиу останаха само двайсет хиляди. За скалпа, който майка ти взе от полковник Девандел, племето заплати с живота на петнайсет хиляди войници, жени и деца, и само една десета част падна в боя — останалите измряха от нищета и болести. И това е дело на майка ти!
— Но ти забравяш, че Яла е била първо жена на тоя бял, а след това е станала твоя жена, татко!
Чертите на лицето на Червения облак се изкривиха от сатанинска злоба. Той скочи като ухапан от змия и извика:
— Не ми напомняй тоя позор, че ще те убия!
— Убий ме! — без да отстъпи и крачка, предизвикателно отвърна Минехаха.
С треперещи от гняв ръце Червения облак се отдалечи настрани във вигвама. Като помълча известно време, той отново заговори:
— Когато започна да отмъщаваш на белите за смъртта на майка си, племето сиу наброяваше двайсет хиляди. Сега в резерватите наброяват не повече от три хиляди — не индианци, а роби. И ние — хиляда и петстотин! А къде са другите?
— Загинаха за свободата!
— Това е лъжа! Загинаха заради твоята кръвожадност! Загинаха заради твоя стремеж да мъстиш, да мъстиш и пак да мъстиш! Ти си ненаситна! Ти наистина водиш към гибел и последните останки от нещастните сиу!
— Сиу не се боят от смъртта като враните — засмя се с дрезгав глас неукротимата жена сахем.
— Ти ме упрекваш, че съм от племето врани? — възрази баща й. — Но нима не преживях и аз заедно с твоите сънародници толкова войни, нима не бивах пръв пред твоите войници при нападения и последен при отстъпления?
— Така беше, но преди! А сега си готов да се помириш с белите!
— За да спася останките на могъщото някога, но погубено от теб и майка ти племе сиу.
— Можеш да идеш при белите и ако искаш им целуни и ръка! — троснато отвърна Минехаха.
Старецът улови своята томахавка и с проклятие я издигна над главата на дъщеря си. Тя го изгледа, без да й мигне окото. Но старецът не издържа и с проклятие захвърли оръжието в един от ъглите и клатейки се като пиян, отиде при едно сандъче, откъдето извади бутилка уиски и на един дъх я изпразни.
— Добре — отвърна той с отпаднал глас. — Трябва да те приема такава, както приех и майка ти. Разлика между двете ви няма. Съжалявам, че аз не я убих, че не убих и тебе, когато още пълзеше из вигвама. Сега е вече късно! Но тук има пръст съдбата! Ти си демон, изпратен от Великия дух, за да погубиш сиу! Прави каквото искаш! Кръвта на сиу тече по твоите ръце. Тяхното проклятие виси над главата ти! Ти не ще имаш деца и заедно с теб ще загине и целият ти род, осъден на изчезване! И светът ще забрави гордите сиу! Но те си го заслужиха, защото се подчиниха на една жена!
— Както и ти се бе подчинил! — засмя се язвително Минехаха.
След минута и тя заговори:
— Тебе те изплашиха думите на тоя самохвалко, индианския агент, за близка разплата! Напразно! Вождът на янките чака подкрепа, без която не ще посмее да мръдне. А дотогава Големия крак ще оздравее и ние ще минем границата на Канада, където янките не ще посмеят да ни последват и ще се заселим в пустините, където племето сиу отново ще се размножи и ще стане могъщо и страшно за врага…
— Не, всичко, всичко е изгубено! — мърмореше пияният стар вожд. — Няма такъв кът земя, където необезпокоявани биха могли да се настанят сиу. Маниту ги е проклел, като ги е заслепил от страсти, с ненавист към всичко и всички, и те ще загинат, защото носят тая ненавист в сърцата и душите си. Но това не е моя работа. Аз съм врана, а враните са пръснати по лицето на земята… враните загинаха…
Минехаха с презрение гледаше заспиващия пиян старец. — Янките са далеч! — успокояваше се тя. — Утре ще приключа с пленниците! А после?
И тя в унес започна да разсъждава:
„Защо трябва да му мисля какво ще стане после? Заклех се да отмъстя и ще отмъстя, ако трябва заради това да бъде осъдена на загиване и цялата земя! Дългите ножове са далеч и всичко ще свърши благополучно…“
Без да завърши мисълта си, неукротимата отмъстителка излезе от вигвама, за да отиде на съвещание при главния водач на преселването — Големия крак.
Нощта бе бурна и мрачна. От ниско стелещите се над гори и полета черни облаци валеше на гъсти парцали сняг. Из храсталаците и във върховете на дърветата пищеше вятърът, със зловещо бучене мяташе своите страшни вълни Вълчата река.
И този хаос на природата заглушаваше всичко наоколо. А по полета и гори се движеше като рой призраци голям конен отряд.
Пред отряда вървяха разузнавачи. Понякога те слизаха от конете и лазеха по снега, понякога се скриваха в храсталака.
И все по-близо и по-близо до лагера на заминаващите за Канада последни сиу.
На сутринта в лагера настъпи тревога. Той бе обсаден отвред, навсякъде наоколо се бяха разположили конните отряди на янките с насочени пушки срещу палатките на червенокожите.
Генерал Феърсайт поиска сиу незабавно да се предадат, да предадат оръжието си и не на последно място — пленниците.
Големия крак, прикован от тежка болест на смъртно легло, веднага се съгласи с предложените условия Но когато един малък отряд от янки, командван от капитан Уолс влезе в лагера, за да прибере оръжието, от палатките започнаха да стрелят и Уолс загина заедно със своите храбри войници.
Разгневен, Феърсайт размаха шпагата си. Зареваха, изригвайки потоци куршуми, картечниците и полето се огласи от яростните викове на воюващите.
Индианците, които наброяваха няколко стотици добре въоръжени войници, превишаваха по численост отряда на Феърсайт Разчитайки на своята многочисленост, те на няколко пъти се хвърляха в бясна атака срещу янките, но всякога отстъпваха, без да издържат покосяващия огън на картечниците.
Умиращият вожд на сиу — Големия крак, скочи от леглото си и завика:
— Убивайте! Убивайте белите!
Още при първите изстрели Джон изпълзя по пода и с крака разпръсна огъня, на което никой от стражата не обърна внимание.
— Прегорете въжетата си! — тихо изкомандва индианският агент на своите злополучни приятели. — Помъчете се да се мушнете под кожите от бизони. Иначе ще ни избият като плъхове!
И наистина картечният огън на генерал Феърсайт не пощади и палатката, която служеше за затвор на пленниците Но благодарение съветите на Джон, никой от пленниците не пострада, ако не се смятат някои незначителни изгаряния от въглените, които бързо освободиха пленените от техните въжета.
Неравният бой скоро свърши: на бойното поле се търкаляха обезобразените трупове на последните сиу. Само малък отряд от най-смелите сиу успя да разкъса кордона на янките и да избяга в гората.
— Минехаха избяга! — извика почернял от барутния дим човек, в когото не бе трудно да се познае служещия за водач на Феърсайт Сенди Хук.
— И Червения облак с нея! — допълни измъкващият се изпод горящите кожи на вигвама Джон.
— Десет хиляди долара за залавянето на Минехаха, която отново се изплъзна от ръцете ни. Проклятие! — извика Хук.
— Моят скалп и моята перука са у нея! — пригласи му още по-разяреният Джон.
— Ние непременно ще догоним последните сиу! — намеси се и Девандел. — Но да поговорим с генерала!