Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения из Дивия Запад (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Scotennatrice, 1909 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(11 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОСЛЕДНА БОРБА
Роман за деца от начална училищна възраст
Редактор Катя Цонкова
Илюстрация за корицата Емилиян Станкев
Художникредактор Лили Басарева
Гравюри към текста Кирхер и Дейкер
Коректорстилисти Бонка Маркова и Людмила Антонова
Графично оформление Стефан Узунов
Технолог Дора Николова
Отпечата се през 1992 година
Цена 9,98 лв.
Преиздава се по текст, в който не е упоменато името на преводача
ТРЕНЕВ&ТРЕНЕВ СОФИЯ 1992
София, България ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000 ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463
История
- —Добавяне
Глава III
Каменният капан
Монотонно и скучно минаваше денят — първият ден, прекаран от бегълците сред тайнствените скали в Последния дом на атабаските.
Предсказанията на младата индианка не се оправдаха: водата на Вълчата река не само не спадаше, но придойде още повече. Така скритият изход на пещерата през коридора, който бе залян на няколко десетки метра, бе затворен и за бегълците оставаше само едно — да седят в пещерата.
Разбира се, че много скоро ловците, свикнали със своя авантюристичен живот — вечно да гледат с отворени очи дебнещата ги смърт, се помириха със съседството на стотиците индиански мумии и обръщаха на изсъхналите трупове толкова внимание, колкото и самата хазяйка на тоя подземен дом, последния на измрялото племе атабаски.
Само индианският агент Джон упрекна бандита Хук за неговата неуместна шега, като каза:
— Не са ви приятни шегите, Хук.
— Какво от това? — учуди се бандитът.
— Ей тъй. Покоят на мъртвите трябва да се уважава! А вие дърпате мумията като кукла и я карате да си мърда главата… Не постъпвате добре, Хук.
Но бандитът не обичаше да му се правят забележки, затова веднага реагира срещу упрека на индианския агент, като каза:
— Да, прав сте, мистър Джон! Но виждате ли? Аз тук нямам нищо общо! Просто когато чух стъпките ви и разпознах човешки гласове, реших да се мушна в сянката на мумията, като не исках да оскърбя, както вие казвате, покоя на мъртвите. Уважавам тоя покой. И бих си седял така мирничко, слушайки интересните ви разговори, докато настъпи мигът, в който ще ми се отдаТде възможността да се представя на отбраното ви общество.
— А защо не го стори?
— Защото именно на някого от вас хрумна нелепата мисъл да предложи чашка уиски на вожда, зад който се криех. Разбира се, аз използвах така създалото се положение и заговорих от името на поканения покойник…
Джон млъкна. Отговорът на Сенди Хук бе попаднал точно в целта.
Скоро разговорът премина на други теми и бегълците започнаха да тълкуват странното държание на хазяйката — младата индианка.
Това момиче, наглед полудете, бе странно красиво. Имаше разкошни къдрави коси, които като мантия покриваха тънките му рамене. Чертите на лицето бяха правилни и само бронзовият цвят на кожата издаваше нейния индиански произход. Като настани бегълците в Последния дом на атабаските, индианката като че престана да им обръща внимание и се грижеше за някакви свои работи.
Пещерата се състоеше от няколко отделения — нещо като вдлъбнатини или странични задънени коридори, които служеха на момичето за спалня, кухня, тоалетна и други.
И като остави гостите да се разположат, както им е удобно, и да вършат това, което им харесва, индианката се оттегли в едно от тия помещения, откъдето излезе след половин час съвсем преобразена.
Тя така се бе изменила, че бегълците трудно я познаха. Бяха се изменили и вървежът й, и маниерът, и костюмът…
Тя бе сплела своите разкошни коси на няколко десетки отделни плитчици и ги бе привързала с цветни панделки. Цялата й разкошна коса се придържаше от диадема от масивно злато, по която бяха изрисувани някакви йероглифи, образи на птици, зверове.
Раменете й бяха открити, както и ръцете й — тънки и нежни.
Носеше свободно падаща дреха от тънък вълнен плат, украсен пак с йероглифи и символични рисунки.
Вместо в мокасини красивите й крака бяха обути в нещо подобно на сандали.
Лицето й беше бледо, с малко поувяхнали червени устни, но в очите й гореше странен и мрачен пламък. Гласът й звучеше глухо и тъжно.
— Какво ти е, дете? — попита я агентът Джон.
— Чувам гласовете на тези от Страната на сенките — отвърна индианката, като се оглеждаше разсеяно.
— Кои са те?
— Моите прадеди! Цялото ни племе!
— Какви ги измисляш!
— Никога нищо не измислям! — отвърна момичето все така сериозно и тъжно. — Дядо ми ме е учил винаги да говоря истината и да се срамувам от лъжата, защото лъжата скверни устата на тия, които я произнасят, а моите уста трябва да бъдат чисти в смъртния ми час.
— И какво ти казват тия фантасмагорични гласове на твоите прадеди, които според мен са шум в ушите от прилива на кръв.
— Викат ме при себе си. Казват ми, че е дошъл часът, когато последната атабаска е длъжна да отлети в Страната на сенките върху крилете на смъртта. Заедно с по-рано отишлите там атабаски тя трябва да вземе участие в живота по зелените ливади на великия Маниту…
— Искаш да кажеш, че тия гласове ти предричат смърт? Но ти си съвсем здрава! А и ние сме с тебе! Ще те защитаваме като мъже и сме готови да се бием на живот и смърт, но не ще позволим никой да те оскърби!
Момичето, зареяло поглед в някакъв странен унес, сви рамене.
— Чувам гласа на майка си — мелодично започна да нарежда тя. — Тая, която ми е дала живот, която ме е люляла, която ме е приспивала с люлчината си песен, ме вика при себе си…
Все така не на себе си, младата индианка скръсти молитвено ръце и продължи:
— Чувам гласа на моя татко! Той, пазителят на нашия дом, на нашето спокойствие, сега, размахвайки златното си копие, ме вика при себе си…
Индианката тръсна глава, десетките плитчици потрепераха, звънна диадемата и отново се чу напевният глас:
— Ето моята сестричка, убита от сиу в началото на зимата. Чувам песента й… Тя се смее и ме вика. Скучно й е сама върху тзелените ливади на Маниту, защото е свикнала да бъде с мен. И сега ме вика, подмамва ме със своята усмивка, с примамливия си глас! Аз идвам, идвам при теб, малка пчеличке, мое птиче, мое цветенце, моя мила сестрице!
И като се обърна към останалите в пещерата, тя произнесе тържествено:
— Прощавайте, бели!
След тези прощални думи младата индианка скочи и се втурна към изхода на пещерата.
Това стана толкова неочаквано, че вцепенените бегълци не успяха да й препречат пътя, да я задържат.
— Какво означава това? — пръв се опомни Джон. — Тая мома май че отиде да се дави!
— Трябва да й попречим да изпълни това си намерение! — обади се Девандел. — Може би е пушила някаква странна отровна трева и сега в такова зашеметено състояние може да извърши някоя глупост. Нека побързаме и я спрем, преди да е станало непоправимо онова, което вероятно е замислила.
— Не ще й помогнем! — отвърна Хук. — Не видяхте ли, че се беше накичила със смъртния саван на атабаските?
Но когато Джон и тримата му другари се втурнаха от пещерата с пушки и револвери в ръЦе, Хук тичаше наравно с тях, без да изостава и крачка назад, и непрекъснато мърмореше:
— Всъщност всеки има право да разполага с живота си и аз не разбирам с какво право трябва да се бъркаме в тая работа. Но момичето е много мило и, право да си кажа, съжалявам я.
Над реката се носеше студена, гъста мъгла, която като мантия покриваше островчето с Последния дом на атабаските. През мъглата смътно прозираха стеблата на дърветата и очертанията на скалите. Като че всичко наоколо бе изпълнено с призраци.
— Ето я! — извика Джон, сочейки към скалата, на върха на която стоеше с прострени напред ръце индианката.
— Вижте! Вижте! Зверове се промъкват към нея! О, Господи! — извика Девандел.
Преди ловците да насочат оръжието си към тях, станаха свидетели на следната драма: един огромен ягуар, пълзейки като змия по стъпките на девойката, скочи върху нея, като с един удар на могъщата си лапа й раздроби главата и притисна окървавения труп.
Белите почти едновременно загърмяха, пращайки смърт на хищниците, които ограждаха скалата, на която по този странен начин издъхваше последната атабаска, но тия гърмежи бяха вече закъснели. Те бяха безполезни. Нещо повече: те привлякоха и другите изгладнели зверове и хищници, които обградиха ловците, готови да се нахвърлят и върху тях.
— Назад! За Бога, назад! — извика Джон, като се оглеждаше наоколо. — Бързо в пещерата!
Подчинявайки се на заповедите му, всички се втурнаха към пещерата и едва бяха успели да стигнат входа, когато цяла глутница от разярени хищници се хвърлиха натам.
— Чарът на укротителката го няма и ние сме изоставени на произвола на съдбата — избърбори Джон, като стреляше непрекъснато. — Изглежда, че само с гърмежи не ще се справим с тая армия, която гладът тласка към нас.
— Какво да се прави?
— Да затворим коридора!
— С какво?
— С огнена стена! Запалете огньовете!
— Дървата са много малко! С тях можем да поддържаме огъня само половин час, а после?
— Търсете нещо подходящо!
— Да, лесно е да се каже: търсете. А какво може да се намери тук?
Като се огледа, Джон изкомандва:
— Донесете мумиите! Нали индианците ги балсамират със смола, така че всеки труп е просмукан със смола и ще гори като факел!
Въпреки страха траперите хванаха няколко близкостоящи мумии и ги хвърлиха във все още неразгорелия се огън. Мумиите в миг пламнаха и червените езици на издигащите се пламъци тантгуваха зловещия си танц по стените на пещерата. Задушлив дим се издигаше, но за щастие на траперите, вятърът духате навън, така че искрите и димът от бързо разгорелия се огън се носеха навън, срещу гладните зверове, които виеха пред Последния дом на атабаските.
— Донесете още мумии! Дайте всичко, останало от това племе! Бързо! — разпореждате се Джон, като сам хвърляше леките им изсушени тела в пламъците.
Докато мумиите горяха, индианският агент свъсено поглеждаше старинния си часовник и явно пресмяташе нещо.
— Хм! Хм! — бърборете си той намръщено. — Работата е лоша.
— Защо, чичо Джон? — попита го един от траперите.
— Защото мумиите пламват като барут!
— А какво от това? Нима в пещерата са малко?
— Около четиристотин! Добра колекция, не ще и дума! Но ако работата върви с такъв бърз темп, то…
— Бързо ще изгорят, така ли?
— Горе-Долу!
— Дано стигнат за няколко часа!
— А след това?
— Там спада водата, чичо Джон, и…
— Глупак! Аз вече проверих преди тебе нивото на водата и се уверих, че тя не спада, а напротив — качва се. Така че скорошно освобождение от плен няма да има. А освен това забелязах и нещо друго, когато търсехме тази злополучна индианка…
— Какво именно, чичо Джон?
— Първо повърхността на острова явно намалява. Водата постепенно го залива. А какво може да означава това? Означава, че и на озверените животни остава все по-малко място. Водата ще притисне зверовете към единственото по-издигнато място на острова, тоест към скалата, в недрата на която е пещерата. И какво още означава? Означава още, че едната страна на скалата е съвършено отвесна. И най-ловкият скорпион, струва ми се, не би могъл да изкачи тая гладка стена, а ще падне на площадката.
— Следователно площадката е единственото място, където зверовете биха могли да избягат при наводнението. И естествено гладните хищници ще бъдат принудени от водата да навлязат в нашата пещера и ще я запушат като тапа на бутилка.
— Ами да, има над какво да се замислим!
— Само да се замислим? Това не е толкова просто! А има и още нещо, което не съм ви казал. Има и по-лоши новини.
— Какви, чичо Джон?
— Червенокожите от Вълчата река открито се готвят да я минат и да дойдат на островчето с лодки и салове. Те са толкова много, че от лодките си спокойно могат да избият ягуарите, кугуарите и мечките, а после ще дойде и нашият ред! Разбрахте ли сега защо гледам толкова тревожно на бързото изгаряне на Мумиите? Това е то!
— В такъв случай какво трябва да направим?
— И на мен умът не ми стига! Но да помислим! Неочаквано за всички в този разговор се намеси бандитът Сенди Хук.
— Може би джентълмените ще ми позволят да им изложа своя план? — каза той.
— Разбира се, Хук! Говорете!
— Джентълмени, работата се състои в следното. Аз макар и неофициално, негласно, така да се каже, но принадлежа към отряда на генерал Феърсайт, който се намира на няколко мили по течението на реката, за да следи да Не би Горящите лесове да се съединят с нови отряди на юг. Ако се доберем до неговия отряд, който има доста голяма конница, и го известим за своето затруднено положение, Феърсайт не ще закъснее да ни дойде на помощ.
— Но как бихме могли да известим янките за особено затрудненото ни положение, Хук?
— Един от нас ще трябва да рискува!
— Но всички пътища са задръстени!
— Освен един — през реката!
— Но вие луди ли сте? Реката се е разляла, бучи като безумна, а освен това има и водопад, в който би се разбила всяка лодка, би потънал всеки сал.
— Но може да преплува човек!
— Аз поне за нищо на света не бих се подхвърлил на такъв риск! Умея добре да плувам, но в тази река бих се озовал на дъното толкова бързо, колкото парче желязо!
— И аз също! — намеси се и Джордж. Хари последва неговия пример и каза:
— Не може и да се мисли, че праговете могат да се преплуват.
— Така ли? — засмя се бандитът. — А пък аз се готвех да ви докажа, че това все пак е възможно! Оставете на мен тая работа и аз ще ви доведа янките на помощ не по-късно от двайсет и четири часа.
— Това е немислимо!
— Ще видим!
— А как искате да почнем тая работа?
— Ще видите! Ще трябва само да ми помогнете. Необходимо ми е само едно по-дълго въже. Такова, разбира се, ние тук не ще можем да намерим. Тук може би ще се намерят някакви парцали, но те не са достатъчно здрави. Но в другото помещение на пещерата видях биволски кожи. Ще ги нарежем на ивици, от които би се получило великолепно въже.
— А после?
— Елате с мен, Джон, ще ви покажа нещо.
Джон тръгна след предприемчивия бандит, който го отведе в един страничен коридор. Този коридор бе осветен: мътна, сива светлинка на есенен ден се процеждаше през някаква пукнатина като през прозорче. През тази пукнатина на скалата се вмъкна Хук, като подвикна на ловците да го последват. Скоро Джон се убеди, че прозорчето води точно към урвата, която стръмно се спускаше към бурната река.
При вида на кипящата пяна от разбиващите се о скалистия бряг води на потока на Джон му призля.
— Дяволски трудно ще е! — избъбра той с променен глас. — Не завиждам на тоя, който ще рискува да се тикне тук. Пък и не мога да помисля, че ще се намери такъв ненормален. Та това си е явна смърт!
— Само дреболия! — засмя се бандитът. — Вие, Джон, сте храбър човек, но се боите от водата, както моят светлейши лорд от бизономания. Явно е, че сте живели в степи и никога не сте имали възможност да плувате в реки като нашите. А пък аз съм се родил на вода и съм израсъл в лодка. Сами ще се уверите, че не е чак толкова страшно. Ето, по въжето ще се спусна на тоя камък. Оттам ще се прехвърля на скалата. И после — бух във водата! И плувай като риба!
— Невъзможно е това, което говориш! Сигурен съм, че е невъзможно! Водата ще нареже тялото ти като морков на ренде!
— Ха да опитаме! По-добре е, отколкото да стоим със скръстени ръце и да чакаме да ни хванат червенокожите. И така, решен съм да отплувам!
— Ваша работа, Хук! Но знайте, че ако загинете, ние няма да ме виновни за това.
— Добре, добре! Кой мисли да ви обвинява! — добродушно отвърна бандитът, като с поразителна ловкост разрязваше на дълги ленти добре обработените бизонски кожи.
След около час въжето с необходимата дължина бе готово.
Като се убеди, че лорд Уилмър след сутрешния бокс спокойно отпочива върху биволските кожи в един отдалечен кът на пещерата и като поръча на траперите да се грижат и задоволяват апетита на негова светлост, след като се пробуди от сладкия си сън, Сенди Хук върза здраво въжето за скалата и сетне, прощавайки се с останалите, се промъкна през пукнатината и увисна на въжето.
Със замряло сърце Джон следеше всяко негово движение. — Ще загине! Ей, Богу, ще загине! — викаше той уплашено. — Макар да е сторил много злини в живота си, ще ми бъде жал, ако падне и се пребие! Та кой на младини не е лудувал? Ако бе от детинство попаднал в добри ръце, той би станал добър ловец… Жалко, жалко за момчето!
— Хей, Хук, откажи се от тая работа! Върни се, Сенди! По-добре е да се върнеш! — викаха и другите.
Но поклащайки се на въжето над бездната, бандитът само махна с ръка и още по-пъргаво започна да се спуска надолу.
В това време от отсрещния бряг започнаха да се чуват виковете на индианците, като едновременно и стреляха.
— Свършено е, свършено е с момчето! — тревожно мълвете Джон. — Ако не падне сега, ще го убият червенокожите. Ех, че е неразумен…
Обаче куршумите щадяха смелия бандит. Хук благополучно стигна края на въжето, който висеше над един камък, покрит с водната пяна, скочи там, постоя един миг, отново скочи, като птица прелетя разстоянието от дватри метра, което го отделяше от следващия камък, и най-сетне се хвърли в буйната вода.
Дошлите на брега индианци буквално посипваха с куршуми те си буйния поток, но стрелбата им бе безполезна: Хук през повечето време бе скрит под водата, като само за миг се показвашеи освен това водата носеше по течението маса парчета от дървета, сено, Бог знае откъде подхванати дъски и други предмети, така че стрелците вземаха тези предмети за тялото на бандита. А тези предмети, плавайки по течението, ту потъваха, ту пак се показваха над вълните и отклоняваха вниманието им.
Малко по малко изстрелите започнаха да оредяват и да се отдалечават, докато най-сетне съвсем стихнаха.
— Дали изплува или загина? — тревожеше се Джон за бандита. — Ако е изплувал, може би ще ни помогне още веднъж да се изскубнем от тоя капан. Ако ли пък е загинал, мир на праха му и нека Господ се смили над душата му! Амин!
С тия думи траперът слезе в централната пещера и запита пазещите входа:
— Е, какво има? Как вървят работите?
— По старому! — отвърна Девандел. — Зверовете продължават да клечат на прага на пещерата, но много рядко попадат под обстрела на нашите куршуми. А вие, Джон, какво ново ни носите?
— Сенди Хук се хвърли във водата. Това е всичко, което зная. А дали е изплувал, или се е удавил, това никой не може да ни каже.
— Какво смяташ да правим сега?
— Това, което правехме досега: ще се излежаваме в пещерата, като изгаряме една след друга мумиите. А като ги свършим, ще видим. Как е водата: приижда ли, или се отдръпва?
— Нито едното, нито другото! Спря. Сега е в застой.
— Да благодарим на съдбата. Все пак не рискуваме целият остров да бъде залян и ние да се издавим като мишки.
Докато ловците разговаряха така, лорд Уилмър, който си отспа, излезе най-сетне от един тъмен ъгъл и отиде при горящите мумии.
— Къде е моят водач? — запита той, но въпросът му бе към всички, а не към определен човек.
— Отиде по работа — отвърна Девандел.
Уилмър го погледна и кипна:
— Не ви вярвам, млади разбойнико!
— Защо? — учуди се Девандел, който въобще не се обиди от прикачения му епитет, защото бе даден от полуумния лорд.
— Сенди Хук е честен човек и той не може да наругай сключения договор и да ме напуска, без да ме предупреди. Вие сте го били!
— Вървете по дяволите с вашите глупости! — не се сдържа Джон. — Животът ни виси на косъм, а вие бръщолевите глупости! Никой не е убивал Сенди. Както казах, отиде по работа! Обсаждат ни индианци и Сенди Хук се спусна по едно въже в реката, за да повика на помощ американски войски. Разбрахте и сега?
Лорд Уилмър пожела да види мястото, откъдето се бе спуснал Хук, и Джон му показа висящото над потока въже.
Лицето на англичанина засия, рибешките му очи заблестяха.
— А, да! Разбирам! — извика той. — Не съм чак толкова глупав, както ме мислите! Сега вече зная къде е отишъл моят честен водач!
— Къде, лорд Уилмър, е отишъл според вас? — полюбопитства Джон.
— За полиция! За да ви арестуват, защото вие сте разбойници!
Джон прихна да се смее и предпочете да не спори повече с Уилмър.
Като помисли малко, англичанинът каза:
— Все пак не бе коректно от страна на Хук и аз ще го глобя с десет долара. Та той ме лиши от възможността тази вечер да изиграя един бокс, след като знае, че не мога за прекарам вечерта без моя редовен бокс. Но сега зная какво трябва да направя.
Ще отида аз при него!
— Ето ти още една новина. И как ще го намерите?
— Много просто. Надявам се, че се е спуснал във водата не с ожух!
— Разбира се, че не е с кожух!
— И не е взел със себе си никакво оръжие, защото то би му попречило да плува.
— Съвсем вярно! Така е! Но какво от това?
— Тогава може ли човек полугол и без оръжие дълго да пътува из тая гора, още покрита със сняг?
— Разбира се, че не!
— И ако този човек знае, че наблизо има хижа със складирани оръжия и припаси, а край хижата пасат породисти мустанги, то не би ли отишъл там?
— Всичко това е така, лорд Уилмър. Но нима има такава хижа наблизо?
— Бях заповядал да я построят за почивка след лов. Значи ако отида там, което мисля да направя, то ще успея да го догоня.
— Безумие!
— Съвсем не! Вярно е, че при боксиране той всякога ме побеждава! Но за бягане — охо! Нека само да опита някой да ме надбяга!
— Безумие е да тръгнете по такъв път. Та вие веднага ще потънете!
— Нищо подобно! Аз плувам като риба!
Всички опити да отклонят безумеца от това рисковано начинание не дадоха никакъв резултат.
Но ето че за нашите ловци се намери друга, по-сериозна работа, отколкото да се занимават с един полуумен англичанин. Някакъв обезумял вероятно от глад ягуар, без да обръща вниманИе на летящите срещу него милиони искри от разпаления огън и задушливия дим, прелетя през огнената барикада и се намери вътре в пещерата.
Но дивият звяр не пресметна силата на своя скок и хората излязоха по-съобразителни от обитателя на американските гори. След първата огнена бариера се издигаха още две такива огнени прегради с тесен проход между тях и ягуарът се зарови с главата си в една от тия огнени барикади.
Неговата великолепна козина пламна като заляна с газ и хищникът с яростен рев се замята из пещерата, горейки жив, ослепял, зашеметен, но все пак ужасен и опасен.
— Стреляйте! — изкомандва Джон, като нанесе на превърналия се в жив факел ягуар силен удар с карабината си.
Путките загърмяха едновременно и бесният звяр бе убит.
Когато стрелбата приключи и ягуарът бе превърнат в торба раздробени кости, ловците напразно трябваше да търсят лорд Уилмър. Англичанинът бе последвал примера на Сенди Хук и се бе хвърлил в буйната вода на потока.
Той не искаше да се лиши от удоволствието да си размени със Сенди Хук няколко юмручни удара и то непременно тази вечер.
— Ами ако тоя кретен се удави? Нищо няма да загубим — отбеляза Джон, когато се убеди, че Уилмър наистина е офейкал.
— Е, не съвсем! — засмя се Девандел. — Вие забравихте, Джон, за нашия приятел Сенди Хук. Нали лорд Уилмър, според не толкова литературния израз на Сенди, му служел за дойна крава, тоест дава на Сенди твърде приличен доход! Как тогава да не се съжалява за изчезването на такава дойна крава, и то от аристократичен произход?
— Неприличен доход! — троснато отвърна Джон. — Вярно е, че някога Сенди е бил известен с прозвището „Контрольор по влаковете на Далечния запад“, защото доста акуратно е спирал тези влакове и е обирал пътниците. Но това занимание той отдавна е изоставил и би могъл да стане порядъчен човек, ако не се бе забъркал с тоя налудничав лорд, който всички развращава с богатството си, с което не знае какво да прави.
— Стига приказки, чичо Джон! По-добре се вслушайте и кажете какво означават тия гърмежи, които се чуват от четвърт час навън. Може би червенокожите са открили Уилмър и стрелят по него?
— Не, едва ли!
— Тогава какво мислите, защо се стреля?
— Много просто. Построили са салове, доплавали са към нашия остров и сега са заети с избиването на останалите на острова зверове, след което непременно ще се заемат и с нас. Дръжте се, момчета! Скоро тук доста ще се сгорещи!
— И без друго не се изтрайва от тези разпалени мумии.
— Донесете още от мумиите и ги стоварете до изхода! Прегледайте оръжието, стегнете си поясите! Без бой няма да инем!
И под ръководството на Джон закипя трескава работа.