Емилио Салгари
Последна борба (2)

Глава II
Последната от атабаските

Като ободряваше спътниците с шегите си, старият индиански агент тревожно поглеждаше наоколо. Наистина засега бегълците бяха успели да се спасят от индианците, но затова пък се натъкнаха на пяла глутница изгладнели зверове. Така че, може да се каже, попаднаха от трън, та на глог.

Докато огънят гореше, щяха да бъдат и предпазвани, но небето се въсеше и от време на време от него падаха едри капки, а това означаваше, че дълго не ще могат да разчитат на огъня като предпазно средство.

Какво щеше да стане, когато огнената барикада нямаше да може да им служи?

А освен това светлината от този силен огън можеше да служи за сигнал на червенокожите и трябваше непрекъснато да се поддържа тази канонада, за да ги сплашва. А както трябва да се предполага, несъмнено в интерес на бегълците е да не привличат вниманието на своите преследвачи.

— Лошо ни е положението! — ядосваше се индианският агент, но не преставаше с грубичките си шеги, ободрявайки с тях унилите си спътници. — Ето как ще разрешим проблемите си. Ще нахраним задоволително питомците на мистър Хагенбек и сие и те от благодарност ще ни оставят на спокойствие.

— И как смяташ да стане това? — поинтересува се младият офицер.

— Много просто, мистър Девандел! Обърнете внимание на това, което става пред очите ни. Ето там раненият по невнимание от нас гризли, като не желае да се постопли на нашия огън, се отдалечи встрани. Може би е отишъл при своите събратя с молбата да го превържат. А в резултат?

— Какво в резултат?

— Това можете да видите със собствените си очи. В помощ на ранения се притекоха ягуарите, които, струва ми се, са повече хирурзи, отколкото терапевти, родени анатоми и препаратори, така ще помогнат на ранения, че след по-малко от час от него ще остане само спомен…

Девандел погледна към посоченото място и в полумъглата, която показваше края на нощта, видя доста драматична сцена: няколко огромни ягуара изведнъж се нахвърлиха като по някаква заповед върху изнемощялата от многобройните рани мечка и я разкъсаха на парчета. Мечката се защитаваше, като награждавате своите кръвожадни врагове със страшни удари на могъщите си лапи, способни да пречупят дори гръбнака на бивол, но ягуарите ловко се пазеха от тия удари, като отскачаха встрани или отново се хвърляха върху мечката и я ръфаха отзад.

Най-накрая горският великан изгуби сетни сили. Тогава върху още топлото му тяло настана истински пир — отвратителен, гаден! Ягуарите се ровеха във вътрешността на мечката като късаха парчета от треперещото тяло и лакомо изгълтваха плячка та си.

А малко по-встрани от тях цяла глутница американски вълци заобиколиха в кръг мястото на пира, с жадни, искрящи очи наблюдаваха трапезата на ягуарите и като че ли чакаха момента, когато и те ще могат да забият острите си зъби в някой от пируващите сега хищници…

— Може би ако повалим още няколко такива екземпляра, останалите ще си наситят глада, ще се успокоят и ще ни оставят на мира — заяви нерешително младият офицер, като наблюдаваше тази отвратителна сцена и здраво стискаше дулото на пушката си.

— Едва ли! — несигурно се обади Джон. — За да се насити цялата тази зверилница, която се е събрала тук, ще трябва да бъде избита най-малко четвъртината от нея. Не, мистър Девандел, излишно е да храним някакви илюзии. Аз само се пошегувах. На такова нещо ние не трябва да разчитаме. По-скоро да се надяваме на нещо друго…

— И на какво? — нетърпеливо го запита младият офицер.

— На случайност или чудо!

— В чудеса не вярвам!

— А защо не? С мен неведнъж са се случвали. В пълна безизходица съм и изведнъж капризната ни покровителка съдбата ми праща…

— Някой ангел хранител!

— Е, ангели досега не съм виждал, но…

В същия момент откъм страната, където най-много се трупаха хищните зверове, се чу ясен и спокоен женски глас. Като че ли наистина ставаше някакво чудо, като че действително се бе появил ангел хранител… Сред зверовете ясно се виждаше тънката стройна фигура на млада жена. Тя приближаваше огнената барикада и вече можеше да се различи живописният костюм, с който бе облечена и който показваше, че тя е индианска сквау. В ръцете й се извиваше тънка пръчка, с която разгонваше хищниците от пътя си също като циркова укротителка пред многобройна публика.

— Що за халюцинации са това? — почти извика, като триеше очите си, индианският агент. — Магьосница ли е, що ли? Остава още да възседне някой ягуар и да полети към нас като на вран кон!

— Е, струва ми се, че на ягуарите едва ли би разчитала — обади се Девандел, който с небивал интерес наблюдаваше пристъпващата леко жена. — Вижте, вижте онзи ягуар, който я дебне, за да я повали с лапата си!

И наистина коварното животно се бе приготвило да се нахвърли върху беззащитната си жертва, но в тоя миг обърналото се огромно гризли нанесе на гигантската котка такъв удар с могъщата си лапа, че ягуарът се простря на земята, после едва изпълзя встрани, като влачеше безсилно задните си крака. Гръбнакът му вероятно бе пречупен и му оставаха броени минути. Но и тия няколко минути от живота му бяха отнети: вълците се нахвърлиха върху него отзад и за миг заглъхна яростният му вой. Той бе разкъсан.

А в това време странната, фантастична укротителка на дивите зверове все повече доближаваше огнената бариера и застанала на две крачки от нея, със скръстени на гърди ръце, цялата озарена от приказната светлина на догарящия огън, запита:

— Кои сте вие? И какво търсите тук, на този захвърлен накрай земята кът, където някога е живяло великото племе атабаски?

Гласът й бе звънък и мелодичен.

— Ние ли? — обади се пръв Джон. — Ние сме мирни ловци, дете. Какво искаме ли? Много малко: искаме да се скрием! Ако се вслушаме, то ясно ще открием, че по двата бряга на потока, откъдето дойдохме на този остров…

— Това не е остров! Това е част от материка и само изглежда като остров, поради разливането на реката — отвърна с напевния си глас момичето.

— Все едно, дете. С една дума, по двата бряга сноват врагове, които еднакво искат нашата смърт.

— Какво имате предвид?

— От тази страна на брега са зверовете, а от другата — хората, ако могат да се нарекат хора.

— Как се казват тия хора?

— По-рано ги зовяха сиу. Сега са приели името Горящи лесове.

— Охо! Това са значи същите безжалостни сиу, които дойдоха в началото на зимата по тия места и безмилостно унищожиха останките от моето племе! — гневно отвърна момичето. — Да, това са опасни врагове! Те не знаят що е чест, защото не се срамуват да убиват беззащитни жени и деца!

— Да, те са нашите смъртни врагове! — мрачно каза Джон. — Тях ги води една жена, в душата на която се е вселил сам дяволът.

— Може би ще мога да ви помогна — след минутка мълчание отговори странната укротителка на зверове.

— А как? По кой начин?

— Ако вие сте врагове на сиу, то не можете да бъдете и мои врагове!

— О, разбира се! Кой честен човек би вдигнал ръка срещу такова чисто създание като теб, дете!

— Аз мога да ви дам убежище, като ви отведа в последния дом на атабаските.

— Какво ли ще е това? — учуди се Джон.

— Кое — домът на атабаските ли?

— Ами да.

— Това е една голяма пещера в скалите. Там съм се родила аз, там израснах и весело живях с моя дядо, великия мъдрец на атабаските, когото почитаха не само хората, но и зверовете — отвърна момичето. И като помълча миг, продължи: — Но и тук сиу нахълтаха и не пощадиха моя беден и грохнал дядо, въпреки гостоприемството му и благия му нрав. Пред него лягаха укротени свирепите гризли, ягуари ближеха ръцете му. Но сиу са по-свирепи от ягуарите и гризлите, по-коварни от гърмящата змия, която хапе само когато я заплашва опасност.

Момичето вдигна поглед към небето и в унес произнесе: — О, Маниту! Ти отвърна поглед от своите деца, от племето атабаски и сега останах едничка само аз, потомката на Атаба, непобедимия воин. А нощем призраци ме спохождат и предричат близкия ми край. Скоро, предчувствам го, и аз ще отида в страната на сенките. Но аз не се страхувам от тях. Готова съм за това.

След тия думи момичето отново се обърна към своите нови познайници, като им предлагаше сигурно скривалище в скалите.

— А как ще стигнем дотам? — запита Джон, като мрачно и недоверчиво сочеше близко стоящите хищници.

— Нима се боиш от тия котки? — презрително се изсмя индианката. — О, не! Не трябва да се плашите от тях. Те са толкова послушни пред мен, също както дете при майка си.

— Ама че деца, няма що! — каза агентът, като гледаше легналия между скалите великолепен кугуар. — Погледни, дете! Те са толкова кръвожадни, че някога и теб ще разкъсат! Не мога да разбера с каква сила ги държиш сега в подчинение? Какъв е този чар?

Момичето се усмихна и каза:

— По-голямата част от тия животни са били дресирани в нашата пещера от моя дядо, великия мъдрец! Той ги е хранил и приучавал да познават моя поглед, моя глас…

— Казваш, че само една част от хищниците е укротена. Ами другата?

— Това са съвсем диви животни — каза индианката. — Внезапното наводнение ги е довело дотук и аз трудно мога да се справя с тях… Засега все още успявам, защото познаващите ме ягуари и особено мечките ме бранят…

Момичето продължаваше да се усмихва спокойно и безгрижно.

— Но да вървим! Ако общите ни врагове се доберат до тоя издаден във водата нос, то оттам само за няколко минути ще са тук. А при мен, в недрата на скалите, ще сте на безопасно място. Поне за известно време. Защото за да проникнат в пещерата при нас, доста ще трябва да се потрудят с моите зверчета. Вървете след мен и от нищо не се безпокойте!

И момичето със същите леки танцуващи стъпки мина край огъня, като размахваше пръчката си над отстъпващите при нейното приближаване зверове.

Като се оглеждаха страхливо наоколо със заредено оръжие, нашите герои тръгнаха след своята странна водачка и полугласно обсъждаха странното събитие.

След десетина-петнайсет минути те се озоваха при една гладка площадка, която опираше до почти отвесна скала. В нея зееше отвор, който наполовина се закриваше от буйнорастящ храсталак. Изглежда, че когато тия храсталаци обличаха своята пролетна премяна, входът на Последното скривалище на атабаските съвсем се закриваше от погледа на плаващите по реката или скитащите по бреговете й ловци. Пък и сега, в призрачната светлина на изгрева, входът трудно би могъл да се различи от една обикновена дупка в скалата.

— Това ли е Последното скривалище на атабаските? — попита Девандел момичето.

— Да — лаконично отвърна то.

— А защо така се казва? — продължи въпросите си офицерът.

— Вървете след мен и ще видите!

И момичето грациозно влезе под мрачните сводове на пещерата.

Входът на Последното скривалище на атабаските представляваше тесен, но доста висок коридор, където Джон не пропусна да отбележи, че отвън не би могло лесно да се проникне вътре, ако в пещерата се настанят няколко десетки смели и решителни бойци, разполагащи обаче с достатъчно припаси.

— Е, не можем да получим билет за тук и обратно — отново мрачно се пошегува Джон, като намекваше, че пещерата има само един вход, който е и за излаз. Успеят ли преследвачите да го завладеят, то приютените вътре вместо да разчитат на сигурно скривалище, могат да намерят своя смъртен капан.

— Да! Трудничко ще бъде да излезем оттук, ако, не дай Боже, ни спипат. Та ние ще бъдем тук като в гроб — заговори с тревожен глас траперът Джордж.

— Няма от какво да се страхуваш, приятелю! — отвърна момичето спокойно. — Водата вече спада и тая вечер или не по-късно от утре сутринта ще се открие един страничен изход, който сега е наводнен. Тогава безпрепятствено ще можете да се прехвърлите на сушата.

— Е, добре, щом е така — отвърна индианският агент.

Като извървяха още няколко метра, нашите герои се озоваха в централната пещера, където някъде отгоре струеше слаба светлина.

Неволен вик на учудване, а може би и на уплаха, се изтръгна едновременно и от четиримата. Те се спряха като вцепенени и страхливо разглеждаха всичко наоколо. Всъщност гледката наоколо можеше да предизвика различни, но не и радостни мисли: навред, додето погледът стигаше, на пода, край стените на пещерата, се виждаха безброй неподвижни, почернели човешки фигури. От земята стърчаха каменни плочи, украсени с различни рисунки на птици, зверове и хора.

— Но какво? Какво е това? Къде попаднахме? — неволно улови ръката на Джон младият офицер, който за пръв път попадаше на такова място.

— Ами право да си кажем, мистър Девандел — отвърна смутено индианският агент, — истинското име на това, как да кажа, помещение ли, що ли… е индианска гробница. Или може да се каже още, че това е гробница за съхраняване на индиански мумии, ако разрешите. И все пак тук не е чак толкова лошо, както може да се стори на пръв поглед. Разбирам, че не е толкова приятно да се гледат мъртъвци. Но тия индианци са далеч по-безобидни от скитащите сега по бреговете на реката преследващи ни сиу.

— Ами всеки според вкуса си, Джон.

— Да, разбира се. Но тия безучастно стоят тук, без да ни мислят лотото, а другите — как да ни скалпират. Вие, мистър Девандел, не обръщайте внимание на присъствието на мумиите, както и те не ни обръщат внимание.

— А, да, добре — усмихвайки се, отвърна офицерът, който се овладя от първото си впечатление и вече с любопитство разглеждаше тая тъй оригинална и може би единствена в света гробница.

В същото време младата индианка с грациозни движения като лека сянка се плъзна сред гробните плочи и без да се смущава или страхува, галеше техните изсъхнали тела, опираше се о почернял, като че дремещ край стената воин или пък прескачаше през свитото тяло на дете, завито в пъстра покривка.

— Ама че гледка — избъбра траперът Хари. — Много странен вкус е имал тоя, който е избрал тая гробница за свой дом!

— Човекът е така устроен, че към всичко привиква! — отвърна философски другият трапер — Джордж.

— Познавах един гробар, който се обеси от скука, когато го изгониха от гробищата за пиянство и неприлично държане с умрелите, защото понякога си позволявал да ги продава на студентите за някоя и друга пара.

— Стига празни приказки — прекъсна разговора им Джон, който бе успял да се настани до една стена, където мястото бе по-встрани от колекцията индиански мумии, и се разположи върху вълненото си одеяло. — Съмнало е вече и трябва да закусим. Всъщност не виждам никакви причини да се отказваме. Лично за мен пялата тая компания, в която попаднахме, ни най-малко не пречи на апетита ми Готов съм да поканя някого от тия изсъхнали вождове на славното племе атабаски да се нахраним заедно. Хей, ти, Орлово перо или Соколова опашка! Не би ли искал да се чукнем с чашка уиски?

Мумията, към която се обърна с такава цинична шега индианският агент, изведнъж се заклати, сетне…

Девандел не повярва на очите си.

Сетне мумията умолително вдигна своите почернели, изсъхнали ръце, като да молеше наистина за уиски, заклати глава и промълви с някакъв странен, извънземен глас:

— Налей, Джон! Ще пийна за твое здраве!

— Ах, дявол! Велзевул! — завика, скачайки изплашен, индианският агент, който не очаквате това. — Но що за видение?

И той инстинктивно се хвана за оръжието.

— Уважавай покоя на мъртвите и не стреляй в гърдите на твоя най-добър приятел! — продължаваше същият задгробен глас.

И сега, при повторното обаждане на гласа, Джон усети нещо познато, нещо, което му напомняте миналото. Познат се стори този глас и на Девандел, и на двамата трапери. Но всички бяха така изплашени, че въобще не разсъждаваха.

— Ей, за Бога! Кой си? — сърдито му викна Джон. — И по-рано съм чувал твоя глас. Но къде бе това? И кога?

— Забравил ли си, приятелю? Когато се бихме срещу съюзените сиу, арапагоси и апахи1 Тогава се казвах…

— Ами да! Казваха те Сенди Хук, каналия! — не се сдържа Джон и се хвърли към мумията. Мумията се заклати, падна и на нейно място се появи фигурата на бележития Контрольор по влаковете на Далечния запад или по-просто казано — бандитът Сенди Хук, участникът в кървавото потушаване на голямото въстание на индианците, когато в Скалистите планини бе поголовно избит отрядът на генерал Честър, подмамен в някакъв капан от знаменития вожд Седящия бик.

— Сенди, ти ли си? — викна индианският агент.

— Самият той, мистър Джон!

— Но кой вятър те доведе тук?

— Навярно същият, който и вас, мой любезни приятелю! Ние с лорд Уилмър — помните ли тоя потомък на кралете на Англия — се скрихме тук от сиу.

— Как, нима лорд Уилмър е тук?

— Разбира се!

— А къде е? Защо не се обажда?

— Минути само преди вашето идване му посмачках физиономията и сега е зает да си я поправя.

— Как? Вие сте се били?

— Съвсем не! Забравихте ли благородните привички на лорд Уилмър? Нали някога бяхте негов водач? Засрамете се, Джон! Как можахте да забравите…

— Няма защо да се засрамвам! — избъбра Джон, като спокойно сядаше на мястото си. — Спомням си, че този англичанин беше съвсем малоумен.

— Е, съвсем малоумен не бих го нарекъл, Джон! — отвърна му спокойно бандитът, сядайки наред с индианския агент. — Само дето в дебелата му глава се е набила мисълта, че трябва да избие ни повече, ни по-малко от хиляда бизона. Оттогава страда от болестта, която аз нарекох бизономания.

— Да, странна болест!

— И освен това той се закле, че рано или късно ще ме победи в честен бой с юмруци и оттогава не се разделя от мен. Дори и в своя фамилен замък в Англия ме води за всекидневни упражнения по бокс, но аз така се справих при тези упражнения, че месец и половина след това трябваше да прекара на легло и…

— И какво?

— И бе твърде доволен!

— Чакай, Сенди Хук! — прекъсна бръщолевенето на бандита лейтенант Девандел. — Доколкото си спомням, по онова време, когато скитахме с вас по прериите, вие казвахте, че ви е дотегнал скитническият живот и разчитахте, като получите амнистия за миналите си грехове към правителството на Щатите, да се върнете в родината си, където някой ви чакал…

— Да, моята престаряла майка, най-добрата жена в света, сър!

— И после? Намерихте ли я?

— Уви, сър. Нали генерал Честър, който водете с мен всички преговори и който така ценете скромните ми услуги, индианците убиха, преди да стори каквото и да било за мен. Помните, нали? Седящия бик разкъса гърдите на Честър, извади още туптящото му сърце и го изяде пред всички, за поука на потомците.

— Помня! Помня!

— Ето, така моята амнистия пропадна. А и не можах да получа обещаните от Честър пари!… С една дума, сър, още се скитам немил-недраг…

— И ограбвате влаковете…

— Ами! Отдавна съм си намерил още по-доходен занаят!

— Какво друго умеете да правите — попита го офицерът.

— Нали си спомняте страстта на лорд Уилмър към най-различни приключения, към колекции, любовта му към бокса, както вече ви казах, а и към какви ли не други лудории е склонен лордът!

— А, да! Спомням си!

— А аз се оказах незаменим компаньон и затова той ми позволява да го стрижа, както овцата позволява на овчаря да й смъква вълната.

— Бръснар ли си?

— Не, друго имам предвид, когато казвам, че стрижа този чистокръвен овен.

— По-точно?

— При всички случаи си изкарвам хляба с честен труд. Когато едва не му извадих окото при удара, той ми даде сто долара. За строшено ребро получавам по сто и петдесет. За всеки изкъртен зъб — по петдесет.

— А за смачкания днес нос колко ще получиш?

— О, мистър Джон! Смачканият нос, това е дребна работа! За такива дреболии всеки път получавам по десет долара. Така че и днешният ден не е загубен, макар че не получих нещо кой знае колко.

— А какво правите с тези спечелени по такъв оригинален начин пари?

— Аз ли? Изпращам ги на майка си! Тя цял живот мечтаеше да умре в собствен дом. Хазяите се оказаха истински акули!

— И сдоби ли се майка ти с дом?

— Да, благодарение на моя труд и изкуство майка ми има малък уютен дом с нива и градина…

— Доволна ли е?

— Ами да. Освен това има възможност да посещава енорийската църква, да поднася малки подаръци на господин пастора, да участва в подписките на различни дружества и тъй нататък, и тъй нататък. Всичко това е много трогателно, нали?

И Сенди лукаво смигна на своите познати.

В това време от дъното на залата, от някаква странична галерия се появи чудатата, нелепа фигура на непоправимия ексцентрик лорд Уилмър.

Като доближи скупчените мъже, които бяха вперили погледи в него, той ги изгледа надменно, сетне потри ръце и каза спокойно и решително:

— Зная! Познавам! Разбойници! Грабители! Епитетите се отнасяха явно за Джон и двамата трапери. Лорд Уилмър не можете да забрави и прости на честните ловци, че преди няколко години, когато се бяха условили за водачи и помощници при лова на бизони, го напуснаха, защото искаха да участват във въстанието на индианците и да ги защитят при изтребването им от белите Помнейки странностите на английския аристократ, смятайки го за маниак и невменяем, нагаите герои се отнесоха доста равнодушно към епитетите, които Уилмър употреби спрямо тях. И те високо се изсмяха, когато се обърна към Хук.

— Вие, мистър Хук, сте длъжен да ме пазите от тия тъмни рицари на широките пътища.

— Аз ли? — попита го Хук, като смигна на Джон. — С най-голямо удоволствие! Позадръжте ги тук, докато повикам най-близкия полицай, за да ги избесим, ваша светлост!

— Да ги бесим аз не желая — омилостиви се лордът. — Но трябва незабавно да бъдат предадени на законната власт и съдени!

— Така, така, ваша светлост! — смееше се бандитът. — Още -а ще им вземем подписа за неотклонни?! Уилмър с готовност даде съгласието за неотклонение и седна до Сенди Хук. сега ще им вземем подписа за неотклонение!

Уилмър с готовност даде съгласието си за вземане на подпис.