Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (7)

Шеста глава

Пред очите й падна пелена и в гърлото й се надигна писък, но в следващия миг погледът й се проясни и тя разбра, че срещу нея бе насочен не пистолет, а дългият обектив на фотоапарат.

Чарлз и Пандора бяха заети с багажа си и изобщо не разбраха какво става с нея. Стояха с гръб към черната кола и нямаха и най-малка представа, че са обект на нечий интерес.

— Миранда, готова ли си? — Чарлз обърна количката на жена си към входа. — Сигурна ли си, че не искаш количка?

— Мога и сама — рече Миранда и понечи да им каже за фотоапарата, но Чарлз поведе жена си напред и тя трябваше да побърза с бастуна, ако не искаше да ги изгуби от погледа си. Когато ги настигна до мястото, където трябваше да потвърдят резервациите си за полета, тя вече бе решила да не им казва нищо. Фотографът бе насочил обектива си към тях, но това не значеше, че са били обект на специален интерес.

Оставаше им още един час до полета. Тримата пиха чай, купиха си списания за пътуването и седнаха да чакат.

— На колко път се намира хотелът от Атина? — попита ги Миранда.

Чарлз и Пандора се спогледаха. Чарлз се засмя.

— Не ти ли обяснихме? Хотелът се намира на един остров — Делефорес — в Цикладите, на няколко часа път от Атина.

Миранда си спомни, че Пандора й каза всички тези неща още когато реши да й предложи работата.

— Дотам ще стигнем с корабче — добави Чарлз.

— Ферибот?

— Ферибот има, но хотелът разполага със собствено корабче за улеснение на гостите. То ще ни чака в Пирея, където акостират всички туристически кораби. На нашия има кабина с удобни седалки и специална каюта с няколко нара за хора, на които им прилошава по време на плаване. Ти не си от тях, Миранда, нали?

— Досега не ми е ставало лошо, но истината е, че не съм пътувала кой знае колко по вода.

— Дано да излезе добър моряк от теб!

— Не помня да съм имала проблеми.

— Това е добре. На кораба има почти всичко необходимо — баня, малка кухня, така че можем да си пийваме чай или кафе по време на пътуването.

— Звучи обещаващо.

След четири часа вече летяха над Гърция. Миранда седеше до прозореца. Тя допря лице до студеното стъкло и се загледа в блестящото синьо море под тях с малките островчета, пръснати навсякъде и в назъбената брегова линия, която отгоре наподобяваше окраската на гущер.

— Скоро ще се приземим — каза й Чарлз и самолетът изведнъж се сниши, предизвиквайки неприятно усещане в стомаха й. Отвисоко Атина приличаше на море от бели къщи с плоски покриви и тук-там извисяващи се кули и върхове.

Никой обаче не я предупреди за непоносимата жега, която я очакваше там.

Още докато слизаше по стълбата от самолета, слънцето безмилостно се впи в тила й.

— Каква жега! — рече тя, едва дишайки.

Чарлз учудено я изгледа.

— Не знаеше ли, че ще е така? През лятото температурите тук обикновено са от порядъка на деветдесет-сто.

— Обикновено ли? — ахна Миранда и той се засмя.

— Ще свикнеш.

Искаше й се да избяга от слънцето, но с бастуна едва пълзеше като рак. Когато се добра до сградата на летището, чувстваше кожата си като изгоряла. Как се свикваше с такива температури?

Чакаше ги дълга черна лимузина. Двете с Пандора се настаниха отзад, а шофьорът се погрижи за багажа им. В колата бе приятно хладно заради климатика.

След малко вече пътуваха през предградията на Атина към морския бряг. Миранда не откъсваше поглед от прозореца. Къщите имаха кичести градини и повечето бяха бели, но често изглеждаха незавършени, като от последния етаж непременно стърчаха някакви жици и кабели.

— Завършените постройки се облагат с данък — обясни Чарлз. — И за да не го плащат, собствениците не дострояват къщите. Освен това много от тях смятат да вдигнат още един етаж, когато имат финансова възможност за това; излиза им по-евтино, ако няма покрив.

Миранда имаше желание да разгледа града, да види Акропола и големия музей, за който Пандора й разказваше по време на полета. Там се намираше златото на Троя, маската на Агамемнон, огърлицата на Елена и прекрасните бронзови статуи на гръцките богове.

Когато го сподели с Чарлз, той със съжаление рече:

— Чака ни още доста път и нямаме време за забележителности. Ще трябва да разглеждаш Атина на връщане.

— Защо тези къщи изглеждат така, сякаш са пробити в основата? — попита тя.

— Построени са на кокили, за защита от земетресения. Тук е земетръсна зона, въпреки че земетресенията са рядкост — два-три пъти на сто години.

— Напълно достатъчно! — потръпна Миранда.

— Аз помня последното земетресение — рече Пандора. — Тогава бях в Атина. Къщата страшно се залюля и едната стена падна. Всички се разпищяха и хукнаха навън. Никога няма да го забравя.

Небето беше бистро синьо. Слънцето гореше, кръгло и златно. Колата спря на един светофар и Миранда се загледа в непознато дърво, чиято кора се белеше и откриваше оранжево-кафяво стъбло отдолу.

— Какво е това?

— Арбутус — ягодово дърво.

Тя се разсмя.

— Що за шега! И ражда ягоди?

— Ражда семкови плодове, не точно ягоди, макар че като узреят и се зачервят, приличат на тях.

Повечето дървета и растения й бяха познати, но срещаше и такива, които виждаше за пръв път. Като цяло предградията изглеждаха нови; старите къщи бяха съвсем малко за сметка на стандартните, жилищни блокове. Може би в резултат от земетресенията?

Пандора се облегна назад и затвори очи. Миранда я наблюдаваше с тревога. Момичето беше бледо и челото му бе покрито с капчици пот. Пътуването сигурно бе мъчително за нея.

— Свикнала е. Не забравяй, че тя е родена тук. Но пътуването е тежичко дори за здрав човек. Ще я накарам да полегне, щом се качим на кораба.

След малко Миранда видя на хоризонта мачти и зърна морето. Наближаваха брега.

— Пирея — обяви Чарлз и колата зави в една улица, която водеше до пълното с плавателни съдове пристанище.

Пред таверните се бяха скупчили много хора: момичета с къси панталони, тениски и сламени шапки на главите; млади мъже по джинси и потник, деца с балони. Хората седяха под чадърите, ядяха печено месо, плодове и риба и пиеха традиционната „Рецина“^[1], която изпълваше въздуха със силен аромат на клей.

Застанали пред своите стативи и заобиколени от: зяпачи, художници рисуваха лодките и големите туристически кораби.

— Прилича ми на един филм за Сен Тропе — промълви Миранда.

— Не, не — възрази Чарлз. — Пирея е действащо пристанище. Сен Тропе е курорт, който дължи славата си на Бриджит Бардо.

Хотелското корабче бе закотвено в края на кея. Те паркираха до него и Миранда се втренчи в черния надпис на гръцки върху белия корпус. Сигурно бе името на хотела. Пандора се размърда и отвори очи.

— Пристигнахме ли?

— Да — Чарлз заобиколи, за да помогне на жена си.

Шофьорът отново се зае с багажа. Появи се млад мъж, облечен с бяла риза и къси панталони, и взе куфарите им. Миранда внимателно мина по мостика след Чарлз и Пандора и слезе на палубата на полюшващото се корабче.

След половин час вече пореха сините морски вълни. Миранда се настани на палубата, под навеса на червени и зелени райета, върху шезлонг в същите цветове и примижа срещу ослепителната светлина. Донесоха й кана с изстудена лимонада, няколко бутилки минерална вода и чаши.

Чарлз седна до нея с чаша в ръка и въздъхна с облекчение.

— Така е по-добре.

— Да. Вечер захлажда ли се?

— Съвсем малко. Когато за пръв път дойдох тук през лятото, спях в басейна. Там ми беше що-годе хладно. Но сега вече има климатици.

— Голям ли е хотелът?

— За стотина души. Слава богу, че не е един от онези гигантски хотели.

Корабчето хвърляше водни пръски, които приятно разхлаждаха лицето и тялото й. Изведнъж нещо сребристо проблесна сред вълните и Миранда рязко се изправи.

— Какво е това?

Сребристо лъскавото същество се стрелна през водата и скочи нагоре, описвайки красива дъга. Бяха четири големи риби с характерни очертания и се движеха в редица.

— Делфини — с безразличие отбеляза Чарлз. Толкова често ги беше виждал, че не му правеше впечатление, но Миранда бе направо омагьосана от мисълта за красивите морски животни. — Тук ги има много.

Тя стана и се наведе през перилата.

— Приближават ни! — бяха толкова прекрасни, че й се искаше някак да ги повика. Само ако можеше да ги докосне и да поплува с тях!

— Те са много дружелюбни същества — рече Чарлз. — Явно харесват хората и проявяват голямо любопитство към корабите.

Делфините плуваха редом с тях, скачаха и се гмуркаха, издигаха към тях главите си, с усти, разтегнати в трогателни усмивки, и Миранда ги обикна още повече.

Когато се умориха да играят, изчезнаха в сините дълбочини и тя се натъжи. Големите сребристосини риби й се сториха божествено съвършени.

Чарлз слезе долу при жена си, а Миранда полегна на шезлонга и затвори очи. Когато се събуди, видя, че Чарлз се е облегнал на перилата и гледа напред.

Щом се размърда, той се обърна към нея и й се усмихна.

— Почти стигнахме.

— Дълго ли спах? — попита тя с прозявка.

— Поне два часа. Сигурно си била уморена. Пандора също спи. Скоро трябва да я събудя. След час ще хвърлим котва.

Миранда стана и отиде при него. В далечината пред тях изникна малък остров. Брегът изглеждаше скалист и див. По-нататък се виждаха гористи хълмове, но почти липсваха признаци на живот.

— Изглежда доста пуст. Колко ли хора живеят там? Къде се намира хотелът?

— Островът има няколкостотин жители. До хотела се стига бързо с кола, но той не се вижда, защото е скрит между дърветата. Когато се приближим, ще може да видиш белите стени и червените покриви. Самата сграда на хотела е едноетажна. Гостите се настаняват в отделни бунгала. Така им осигуряваме необходимото усамотение. Могат да си готвят и да се хранят в бунгалата, а ако желаят, могат да се хранят и в хотела.

Вятърът довя някакъв силен аромат. Миранда разпозна бор, билки, лавандула, но имаше и непознати примеси.

— Мирише страхотно! — възкликна тя и Чарлз кимна.

— Французите го наричат „маки“ — това е миризмата на островните растения и храсти. Тук има много прещип, пирен, диви маслини и борови дървета.

— Тези ги усещам! Освен вашия има ли други хотели на острова?

— Не. На острова няма много пътища, а и наличните не са подходящи за луксозни превозни средства. Тук няма градове — само няколко селца по крайбрежието. Хората се препитават основно с риболов и земеделие. Тази земя все още не е разработена и туризмът тук е слабо развит.

— Но все някой е построил хотела!

— Не е точно така. Било е частна къща, строена в края на миналия век. Имала шест спални. Когато са я обявили за продан, бащата на Пандора я купил и решил да направи от нея хотел, но без да я разширява. Не искал да разваля фасадата й. Затова решили да направят бунгала. Те са проектирани от брата на Пандора като най-обикновени къщички с варосани стени. В някои има само една спалня, в други — по две, а най-луксозните разполагат и с три. Всяко бунгало има баня, кухненски бокс и хол. Интериорът е приятен, решен само в един или два цвята. Телевизия има, но се гледа предимно видео. В хотела има богата видеотека. Има и няколко басейна между бунгалата, така че гостите могат да плуват в уединение.

— Повечето от тях са британци, нали?

— Идват хора от цяла Европа и Америка, но повечето са англоговорещи — Чарлз се изправи. — Ще ида да събудя Пан.

Вече бяха достатъчно близо до пристанището. Виждаше се бялата му стена, малки бели къщички, църковна камбанария по-назад, рибарски лодки на кея и няколко таверни на брега със сини и жълти навеси отпред. Имаше и малък плаж, където играеха деца.

Щом пуснаха котва, Миранда се стресна при вида на двойка пеликани, които затракаха с клюнове и нададоха възмутени крясъци.

Пандора се засмя зад гърба й.

— Те са като кучета пазачи на острова. Не отивай прекалено близо до тях, защото понякога бутат хора в морето.

— Виждала съм ги само в зоопарка. Тук има ли много от тях?

— Не чак толкова. Някога са били многобройни, но сега се броят на пръсти. Рибарите не ги обичат, защото ядат рибата, но това не значи, че са виновни за застрашителното им изчезване.

— Колко са смешни! Същински клоуни! Къде гнездят?

— Някъде, по брега. Местните не ги закачат, но туристите понякога тръгват на лов за снимки и ги смущават. През пролетта върху църковната камбанария гнездят щъркели и всички се оплакват, че вдигат шум, но пък е такава атракция да гледаш как настръхват, разперват крила и започват да тракат с клюнове всеки път, когато свещеникът бие камбаната. И понеже любознателните туристи не могат да ги докопат на камбанарията, те долитат тук всяка година.

Чарлз се наклони през перилата и посочи с пръст.

— Ето я и колата.

Този път не беше лимузина, а голямо, допотопно четириколесно возило. Чарлз и младият лодкар помолиха Миранда и Пандора да се качат по стълбата на пристана, където ги пое шофьорът и ги настани на задната седалка. После тримата мъже пренесоха чантите в широкия багажник и колата бавно пое по стръмния и тесен път край морето.

На Миранда й се искаше да има подръка фотоапарат, за да снима таверните, пеликаните, ярко боядисаните лодки, някои от които имаха изрисувано око или открита длан върху корпуса си. Но фотоапаратът бе в багажа й и навярно така бе по-добре, съдейки по тона, с който Пандора говореше за туристите.

— Пандора, защо върху лодките има такива знаци?

— Те са стари символи срещу зло и лош късмет. Очите бяха продълговати, черни и гледаха според Миранда някак зловещо. Ръцете бяха малки, с разперени пръсти, нашарени обилно с черно и червено. Тя не разбра значението на тези символи.

Пътят от рибарския пристан натам рязко се влоши. Въпреки здравите си амортисьори колата започна да подскача и да се люшка насам-натам. Чарлз загрижено погледна жена си. Пандора се държеше за кожената ръкохватка на прозореца и Миранда забеляза как кокалчетата на пръстите й побеляха, а лицето й доби зеленикав оттенък.

— Няма да повръщаш, нали? — попита я тя, а Пандора й отвърна с измъчена гримаса.

— Не, надявам се. За щастие вече сме близо.

След десетина минути те излязоха от грубия скалист път и тръгнаха по асфалтова пътека, която се виеше между дърветата. От време на време се мяркаха бели стени и Миранда се досети, че това са хотелските бунгала. На балкона на едно от тях лежеше момиче по бански, удобно изтегнато в шезлонг, засенен от чадър. Кожата на момичето бе придобила равномерен загар, а тялото му изглеждаше красиво и здраво.

Неочаквано завиха наляво и излязоха точно срещу хотела — дълга едноетажна постройка с голяма веранда. Шофьорът спря пред входа й и Пандора облекчено въздъхна. Чарлз заобиколи и я прегърна през наедряващата талия.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна и се облегна на него.

— Но искам веднага да си легна някъде, където няма да се люшкам и блъскам.

— Сега ще те заведа. Миранда, тази нощ ще спиш в хотела. Утре ще ти изберем бунгало.

От рецепцията във фоайето излезе един сърдечно усмихнат мъж.

— Госпожице Пандора, толкова се радвам, че сте отново сред нас. Как се чувствате?

Миранда забеляза как черните му очи бързо и преценяващо огледаха Пандора; видя как веждите му се свиха, как усмивката му се стопи и сетне изведнъж отново грейна, но вече без предишната искреност. Той виждаше състоянието на Пандора и това го натъжаваше.

Мъжът леко сложи ръка на рамото й, сякаш я погали.

— Вече си у дома. Ще се погрижим за теб.

— Здравей, Мило — явно чувствата им бяха взаимни. — Как вървят нещата?

Той повдигна рамене и с театрален жест завъртя ръката си насам-натам, казвайки без думи, че докато днес всичко върви добре, на следващия ден е точно обратното.

Пандора се засмя.

— Значи нормално, както винаги — тя се обърна към Миранда. — Това е Мило, който от години работи за нас. Той е истинският управител на хотела, той назначава и уволнява персонала, наглежда имота и въобще е незаменим.

Не беше висок мъж. Косата му леко редееше, но бе черна като катран и лъскава. Беше мургав, имаше голям нос и големи уши, а обветреното му некрасиво лице имаше донякъде комичен израз.

Трудно можеше да се отгатне възрастта му. Изглеждаше на петдесет или нещо такова.

— Мило, това е Миранда. Тя ще работи за нас. Ще върши моята работа.

Той леко наклони глава.

— Добре дошли в Делефорес. Дано да сте щастлива тук.

Английският му беше много добър и тя се засрами, задето не знаеше нито дума на гръцки.

— Благодаря. Как сте? Надявам се да понауча гръцки, докато съм тук. Можете ли да ми препоръчате учител?

— Да, мен — засмя се Пандора.

Мило се усмихна настрани и топло я погледна. После се обърна към Чарлз.

— Господин Лей, добре дошли отново. Надявам се, че сте добре — официалният му тон подсказваше, че не познава добре Чарлз и го държи на разстояние. Това не беше враждебно хладна предпазливост. Не му ли вярваше? Или ревнуваше от него? Явно Мило бе силно привързан към Пандора и може би не одобряваше брака и с англичанина.

Чарлз бе учтив, но бързаше.

— Добре съм, но искам веднага да заведа жена си да легне. Мило, би ли се заел с багажа в това време?

— Разбира се.

Чарлз си спомни за Миранда и добави:

— Ще настаниш ли Миранда в някоя стая? Тя ще бъде нашата преводачка и ще работи в офиса. Тази вечер ще остане тук, а утре ще я преместим в бунгало.

Мило й хвърли бърз, преценяващ поглед и кимна с любезна полуусмивка.

— Ще се погрижа за нея.

След като Чарлз и Пандора потънаха в една врата зад рецепцията, той се обърна към младежа, който чакаше заповедите му, и каза нещо на гръцки. Младежът кимна и донесе количка за багаж, на която натовари техните куфари.

— Коя чанта е ваша, госпожице? — попита Мило и след като Миранда я посочи, той я взе. — Оттук, госпожице.

Тръгнаха по тих коридор, застлан с червен килим. Мило вървеше бавно, за да може Миранда да го следва с бастуна си. Накрая той спря до една врата.

— Заповядайте, госпожице, тази нощ ще спите тук.

Отключи с електронна карта и се дръпна назад, за да й направи път.

— Ще ви оставя ключа. Ако го загубите, елате на рецепцията и ще ви направим нов. Този беше приготвен за вас.

Значи е знаел, че ще дойде.

— В хладилника има само минерална вода и безалкохолни напитки. Те, разбира се, са безплатни. Има и телефон, по който можете да говорите с рецепцията или с другите стаи. Вечерята е в осем — той остави багажа й. — Ако имате нужда от нещо, моля ви, телефонирайте ми. Климатикът е включен на най-ниската степен, така че можете да го увеличите, в случай че не ви е достатъчно хладно. Ако искате чай или кафе, ще поръчам да ви донесат.

— Благодаря ви, но ще се задоволя със студена минерална вода — каза тя и смутено добави: — моля ви, наричайте ме Миранда.

Той се усмихна. Между белите му зъби проблесна злато. Миранда само беше чувала за хора със златни зъби, но сега за пръв път виждаше.

— Вярвам, че работата тук ще ви хареса, Миранда — Мило бързо излезе и безшумно затвори вратата.

Миранда с любопитство се огледа наоколо. Стаята беше малка, но добре обзаведена. Имаше спретнато, тясно легло, постлано с бяла покривка; зелени пердета, малък бял гардероб, бяла тоалетна масичка с огледало и стол пред нея; полиран паркет със зелен памучен килим. Интериорът създаваше ведро, пролетно настроение.

Миранда отиде до прозореца. Дървото отвън раздвижи листа под лекия морски бриз и хвърли неспокойни сенки върху бялата стена. Отпред се ширеха градини; гладка, добре поддържана почва; малки лехи с рози, опасани от лавандула; брези и лески, през които просветваше слънцето, а зад тях се белееха бунгалата.

Миранда се почувства щастлива. Ала въпреки климатика тялото й продължаваше да гори и с най-голямо удоволствие щеше да се потопи във ваната.

Банята беше малка като кутийка. Вана нямаше — само душ и тоалетна чиния. Миранда се изкъпа, облече бели къси панталони и розова тениска и се отпусна на леглото. След малко заспа.

Когато се събуди, стаята бе изпълнена със сенки, но слънцето още не беше залязло. Сложи си лека лятна рокля, обу бели сандали и реши да се поразходи преди вечеря.

Щом излезе от хотела, видя Мило, който бързо се промъкваше между дърветата, понесъл някакъв покрит поднос. Тя несъзнателно го последва, като си мислеше, че изпълнява поръчка за някое от бунгалата.

Въздухът беше мек и леко солен. Откъм морето повя слаб ветрец, разроши косата й и развя роклята около сгорещеното й тяло. Миранда се подпираше на бастуна, полюшвайки гипсирания си крак.

Наоколо миришеше силно на билки. Мащерка, риган, мента и… босилек? Чарлз бе казал, че тук вирее в диво състояние и миризмата му се улавяше безпогрешно.

Сенките, които падаха върху й, докато вървеше през брезовата горичка, й придаваха странен черно-бял вид. Ръцете и краката й ставаха ту черни, ту бели; роклята й заприлича на шахматно поле, а сенките се движеха заедно с нея. Под дърветата беше хладно.

Покрай бунгалата Миранда дочуваше гласове, чу как водата се плиска в един от басейните и видя, че вътре в къщичките се движат хора. От време на време тя зърваше отпред Мило, който бързо се провираше между дърветата. Къде отиваше? Бунгалата и изрядно поддържаните градини останаха зад тях. Пейзажът бе станал доста по-див, земята бе обрасла с висока и твърда жълтеникава трева, която шумолеше и жулеше босите й крака.

Миранда видя, че Мило влиза в една къща. Това не беше бунгало, а доста солидно жилище, в което се влизаше през малка арка с бели колони.

Тя се поколеба дали да не се върне, преди да е разбрал, че го е проследила. Всъщност не го следеше. Той й беше послужил като водач в безопасното проучване на местността.

Въпреки това я мъчеше и любопитство. Кой живееше в тази къща? Или може би там настаняваха по-богати хора, които не желаеха да се смесват с туристите от бунгалата? От едната й страна, се виждаше басейн, макар че морето бе съвсем близо.

И все пак не можеше да стои тук вечно. На свой ред Мило или обитателите на къщата може би я наблюдаваха и недоумяваха какво търси тя тук.

Затова се върна по обратния път и се прибра в стаята си, за да се приготви за вечерята.

Мило я посрещна в трапезарията с лек поклон.

— Починахте ли си, госпожице Миранда?

— Да, благодаря ви.

— Хубаво. Боя се, че ще вечеряте сама. Госпожица Пандора е твърде уморена и двамата със съпруга й ще вечерят в стаята си.

— Не се учудвам. Пътуването беше дълго, а Пандора не е съвсем здрава.

Той въздъхна.

— Много тъжно. Сигурно знаете, че тя и съпругът й копнеят да имат дете. Да се надяваме, че този път ще сполучат. Сега трябва да бдим над нея.

— Сигурно я познавате отдавна — Мило й допадаше. Под строгата му външност се криеше мил и чувствителен човек.

— Познавам я от дете. Желаете ли да седнете до прозореца? Остават няколко часа, преди да се стъмни. Докато вечеряте, ще се наслаждавате на хубава гледка.

Настани я на малка маса до прозореца. Отвън се виждаше леха с тъмночервени рози, чийто аромат проникваше и в стаята. На прозореца бе опъната фина мрежа.

— Защо се слага? — попита Миранда.

— Заради комарите. Вече знаете, че трябва да затваряте плътно вратите и прозорците. Тук не е маларийно огнище, но все пак ухапването може да доведе до усложнения. Сърби ужасно, а ако одраскаш ухапаното място, могат да се появят мехури и дори да се стигне до отравяне на кръвта. Не е разумно да се разхождате навън след залез-слънце.

— Видях ви как излязохте от хотела с един поднос и тръгнахте през гората — каза тя, като го наблюдаваше. — Вас не ви ли хапят?

— Много рядко. Предпочитат жените, особено светлокожите. Нашата кожа е по-жилава и кръвта ни е пълна с чесън.

— Като вампирите! — засмя се Миранда.

— Точно така. Чесънът отблъсква насекомите.

Тя нехайно попита:

— Изпълнявахте поръчка, предполагам?

Черните му очи проблеснаха, лицето му се вцепени и след кратко мълчание той любезно рече:

— Да, трябваше да занеса храна в едно от бунгалата. Желаете ли аперитив, госпожице Миранда?

— Бих искала само минерална вода. Почти не пия вино и алкохол.

— Чаша вино е идеално допълнение към вечерята. Виното помага да заспите и засилва кръвообращението. Но аз веднага ще изпратя вода на масата ви — Мило за пореден път се поклони и плавно се отдалечи.

Миранда се загледа след него. Той я беше излъгал. Но защо?