Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (15)

Четиринадесета глава

В два часа Тери седеше в кабинета на Алекс. Самият Алекс пристигна след десетина минути, зачервен от бързането.

— Извинявай, дойдох по море, а времето нещо се влоши. Ти добре ли пътува?

— Спокойно и безпроблемно. Всъщност пристигнах снощи и преспах в Атина. На Синтагма Скуеър има един хубав хотел с уютни стаи и чудесна храна.

Тери сложи на масата голяма папка, препълнена с книжа.

— Това ли е разработката на новия навигационен компютър?

Тери кимна.

— Мисля, че ще ти хареса. Трябва само да вкараш координатите на местоназначението и той сам определя курса. Дори може да го коригира, ако получи сведения за бури по пътя. Те се получават автоматично от корабното радио и компютърът веднага реагира. Можеш почти изцяло да му повериш командването на кораба, докато междувременно отдъхваш.

— Звучи интересно. Щеше да ми върши добра работа при пътуването насам.

Тери му хвърли небрежен, дружелюбен поглед.

— Откъде идваш?

— От Делефорес.

— О, да, разбира се. Той е остров от Цикладите, нали? А ти имаш там хотел.

— Да — Алекс се облегна назад във въртящия се стол, като изпружи настрани крака и забарабани с пръсти по коженото покритие на бюрото си. — Аз ли съм ти казвал за хотела?

— Не помня дали си бил ти или някой друг. Може ли, докато съм тук, да видя острова? Има ли ферибот дотам?

— Да, един път на ден, но там няма нищо друго, освен хълмове и плажове, заливчета и няколко стари църкви. И тук има такива неща, но е много по-интересно. Ако искаш да пообиколиш, бих те посъветвал да идеш в Микена и да видиш гробниците на Агамемнон и Клитемнестра, които приличат на огромни кошери, старите гробници в градския акропол, лъвската порта, през която се влиза в него. Всеки ден се организират екскурзии с автобус, който тръгва сутринта от Атина, после спира за обяд в някоя таверна, където ще ви сервират истински гръцки гозби, и накрая отбива до някое лозе, където ще поседите под лозниците и ще хапнете прясно грозде. Много е романтично. Ще ти хареса.

— Звучи чудесно — кимна Тери. — Ще го обмисля, въпреки че имах голямо желание да разгледам твоя малък остров. Но както и да е, нека сега те запозная с характеристиките на новия навигационен компютър. Няма да ти излезе евтин, но пък виж какво може…

 

 

Нийл Мадрел кацна в Атина с първия полет за деня и взе такси до Пирея. Тръгна покрай наредените кораби и лодки, като се вглеждаше в имената им. Най-сетне намери онова, което търсеше. Краката го боляха и умираше от жега. Сутринта в Лондон валеше и времето беше хладно. Сега, метнал мушамата за дъжд върху ръката си, Нийл се изкачваше по мостчето, зачервен и плувнал в пот.

На пътя му се изпречи едър грък.

— Kyrie?^[1]

— Съжалявам, не говоря гръцки — рече Нийл. — Казвам се Нийл Мадрел. Отивам в Делефорес. Смятам да отседна в хотела.

Загорялото лице на непознатия се озари от усмивка.

— Nai!^[2] — и поклати глава.

Дали това означаваше „не“? Нийл се поколеба. Дали не сбърка корабчето? Мъжът, който носеше бяла тениска с щампованото име на хотела, махна с ръка към една отворена врата на борда.

— Naiparakalo, kyrie.^[3]

Нийл се отправи натам и седна на едно от канапетата в каютата. След малко чу рева на двигателите, домакинът му се появи и почтително кимна с глава.

— Моля — искате пиене?

— Бира? — попита Нийл с надежда и гъркът енергично закима.

— Гръцка бира. Много хубава.

Дано, помисли си Нийл. За пръв път чуваше за гръцка бира, но му беше толкова горещо, че това сега нямаше никакво значение. Гърлото му бе пресъхнало, лицето му изгаряше и се чувстваше толкова отмалял, че можеше да заспи в това положение.

Бирата беше ледена и той я изпи, почти без да усети вкуса й, наслаждавайки се на хладината, която се разля по тялото му.

Пирея остана зад тях. Нийл наистина задряма, отметнал глава назад. Бе твърде уморен, за да сънува. Когато се събуди, бе зачервен и все още сънен. Като се прозя, той се изправи на дивана и се огледа наоколо. Прозорците бяха замъглени от водни пръски, а корабчето подскачаше като необязден кон.

Нийл усети, че скоростта намалява, и излезе на палубата, която беше вече мокра и хлъзгава. Отпред видя острова — зелен и сив — и няколко къщи, пръснати из него.

Водачът му се появи.

— Делефорес — каза той и посочи с дългия си кафеникав пръст. — Делефорес, сър.

Нийл кимна разбиращо. Корабчето се насочи към пристанището и той прецени, че след двайсетина минути ще бъдат там. Съвсем скоро щеше да види Миранда.

Тази мисъл го развълнува. Миранда му липсваше. Нийл се тревожеше за нея. Изобщо тя бе един много специален човек.

След като вече бяха намерили трупа и Шон Финигън бе подведен под отговорност, тя щеше да се върне в Лондон. Но не и преди да започне делото, на което трябваше да се яви като свидетел на обвинението. Дори и тогава обаче щеше да има нужда от охрана, поне докато приключеше цялата история.

Нийл бе готов да я закриля, да я приюти в своя апартамент, за да не могат двамата Финигън да я наранят или да й попречат да свидетелства.

 

 

Лодката бе спряла. Вратата на каютата рязко се отвори. Миранда извърна глава. Лежеше неподвижно, а сърцето й се блъскаше в гърдите.

Двамата мъже спряха до леглото, вдигнаха я от двете страни и я изнесоха на палубата. Там усукаха около кръста й верига, на която висеше нещо тежко. Миранда не можеше да го види, но чу дрънченето му. Разбра, че се канят да я давят, и сърцето й се сви от страх. После двамата отново я вдигнаха, залюляха я и я хвърлиха в морето.

Тялото й мигновено потъна. Deja vu.^[4] И преди й се беше случвало, но тогава поне ръцете и краката й бяха свободни.

Мъжете гледаха надолу към водата. Момичето не изплува. Те се върнаха на палубата и след малко лодката потегли отново.

 

 

Тери говореше с Алекс в кабинета му, когато телефонът звънна. Алекс припряно вдигна.

— Казах ви да не ме прекъсвате. Какво има? — той се заслуша и погледна към Тери, вдигнал едната си вежда. — За теб е.

— Ало? Да, аз съм. Кой? — Тери замълча и погледът му изведнъж застина. — Сигурен ли си? Добре. Значи така. Благодаря. Браво!

Той затвори и се облегна назад с уморен вид. Алекс го гледаше напрегнато.

— Добре ли си? Нещо много пребледня. Надявам се, че нищо лошо не се е случило?

Тери въздъхна дълго и на пресекулки, погледна часовника си и стана.

— Боя се, че незабавно трябва да отпътувам за Лондон — той протегна ръка. — Съжалявам, че прекъсвам разговора ни, но очаквам съвсем скоро да направиш поръчка.

— Ще ти се обадя до края на седмицата — Алекс го изпрати до вратата.

— Не ме изпращай по-нататък, знам пътя — грубо рече Тери и бързо тръгна — като човек, който няма търпение да се махне.

Какво бе това обаждане? Алекс не разбираше. Уж Тери имаше толкова голямо желание да отиде на Делефорес, а изведнъж реши, че трябва да се връща в Лондон. Нещо го беше накарало да промени плановете си.

Изведнъж сякаш го поля студен душ. Миранда. Да, разбира се, че Тери бе изминал целия този път, за да я открие. Дали не му съобщиха нещо, което обезсмисляше по-нататъшния му престой тук?

С трепереща ръка Алекс вдигна телефона и звънна в хотела.

— Дайте ми Мило, моля.

Телефонистката го позна.

— Да, сър.

— Ало — обади се Мило. — Geia soul.^[5]

— Миранда добре ли е? — дрезгаво попита Алекс.

— Не можем да я открием — Мило беше напрегнат. — Тъкмо се канех да ти се обаждам. Няма я нито в бунгалото, нито в хотела. Току-що претърсихме цялата местност.

Студена пот изби по слепоочията на Алекс.

— Кога са я видели за последен път?

— Човек от охраната я е видял да слиза към плажа около шест и половина сутринта. На пясъка открихме халата, сандалите и хавлията й, но от нея няма никаква следа — гласът му зазвуча успокояващо. — Тя е отличен плувец. Ако течението я е отнесло, може би е излязла по-нататък на брега и сега се опитва да се върне пеш.

Алекс трескаво мислеше.

— Изкарай всички лодки. Търсете я в морето и по брега. Обади се на бреговата охрана и на полицията. Обясни им защо сме толкова обезпокоени. Кажи им, че тя е свидетел по дело за убийство в Англия и че някой може да е посегнал на живота й. Аз тръгвам незабавно. Ще взема самолет за по-бързо.

Никога нямаше да си прости, ако се беше случило най-лошото.

Когато Нийл Мадрел пристигна в хотела, посрещна го Алекс, блед и измъчен на вид. Щом очите им се срещнаха, Нийл изтръпна от главата до петите.

— Какво се е случило?

— Миранда — каза Алекс, потвърждавайки опасенията му.

— Какво? Какво й има?

— Изчезнала е. Смятаме, че е отишла да плува. Може да се е удавила или…

— Или?

— Един рибар е видял в залива да влиза малка лодка. Може да е отвлечена.

— Или убита — прошепна Нийл, бял като платно.

Алекс само въздъхна.

— Уведомихте ли тукашната полиция?

— Разбира се. Те също претърсиха острова, но не я откриха. Включи се и бреговата охрана, но пак нищо. Те първи са получили сигнала за странната лодка, която се появила в залива. На такъв малък остров като нашия винаги има някой, който, всичко вижда. Рибарят поправя мрежата си пред своята хижа и все гледа към морето — това е инстинкт, навик. Вдовиците, които са загубили съпрузите си в морето, също го гледат и споделят със съседи.

— Добре че са те. Любопитните съседи помагат много на полицията.

Алекс се усмихна на Нийл.

— Да, слава богу. Без тях не можем. Полицията се свърза с други острови и с континента, за да ги помоли да бъдат нащрек за тази лодка, но ние не знаем откъде е дошла и накъде се е отправила. Ако се вмъкне в някое малко пристанище, от каквото е отплавала днес призори, никой няма да й обърне внимание.

Нийл се поколеба, прехапвайки устни, и изтърси:

— Не ми харесва навикът на семейство Финигън да дави неудобни за тях хора.

Алекс затвори очи и изпъшка.

— Мислиш ли, че това не ми е минавало през ума? Тери беше при мен и тъкмо разправяше, че иска да види Делефорес, когато му се обадиха по телефона и той веднага промени решението си, като хукна към летището. Де да можех да разбера какво му казаха! Дали не го търсеше човекът, който е наел, за да се разправи с Миранда?

Нийл дишаше хрипливо.

— Жива ли е? Само това ми е в ума. Побърквам се от страх, Финигън не иска тя да свидетелства срещу неговия син.

— Ще се провали ли делото, ако тя не се яви като свидетел?

— Ще ни притесни, но няма да ни срази. Твърде много са доказателствата от съдебномедицинската експертиза, които сочат мотив и вероятност. А и освен всичко останало, кой друг би имал възможност да увие трупа на момичето в парче от килима, останало от времето, когато семейство Финигън са застилали апартамента си с него? О, момчето няма да се измъкне, но може би Тери Финигън е на друго мнение. Може и да вярва, че ако го отърве от Миранда, ще го спаси.

— Ако момчето се измъкне и Миранда е мъртва, обещавам да го убия със собствените си ръце — зловещо рече Алекс.

Нийл не каза нищо, но изражението му таеше същата закана.

 

 

Тери Финигън се завърна у дома и най-напред отиде в офиса. Първо звънна на Едуард Диъринг и разбра, че Шон е в затвора и че може да го посещава в определено време.

— Трябва да поискаш разрешение. Аз ще се погрижа за това, ще поискам да ни уредят среща — Едуард замълча. — Как мина пътуването ти до Гърция? Доволен ли си?

— Да — отсече Тери и след миг затвори.

В офиса витаеше напрежение. Никой не го поглеждаше в очите. Заговореше ли някого, той отклоняваше погледа си встрани. Никой не спомена името на Шон, но Тери знаеше, че всички си мислят само за това и без съмнение шушукаха зад гърба му.

Около час след неговото пристигане влезе секретарката му и много срамежливо му подаде един плик.

— Какво е това? — Тери го отвори, прочете го и го пусна на бюрото си. Беше собственоръчно написано заявление за напускане. — Намери ли си друга работа?

Тя кимна студено с наведена глава.

— За повече пари?

— Не, почти за същите.

Не я попита защо е решила да напусне; досещаше се по стиснатите устни и по погледа й, който не одобряваше нито него, нито сина му. Тя не искаше да се замесва в убийство. Изчезвай тогава, помисли си Тери. И без това не беше доволен от работата й. Изобщо нямаше да му липсва.

— Освободи бюрото, вземи си нещата и незабавно напусни — отчетливо рече той. — По-нататък ще ти бъде изплатено всичко, което ти дължим.

Той презрително й обърна гръб и се пресегна за телефона, за да потърси чрез някоя агенция секретарка за временна работа.

Тя нарочно блъсна вратата след себе си и после, когато отново мина край кабинета й, нея вече я нямаше. Беше си отишла. Тери дори не бе запомнил името й.

Единственото име, което чуваше, бе Миранда. То звънеше в главата му като камбана. Миранда, Миранда, Миранда.

 

 

Когато си тръгна от офиса в късния следобед, репортерите го чакаха отвън. Отначало Тери не можа да разбере какво става. Светкавиците го заслепиха, ушите му писнаха от виковете и наглите въпроси.

— Тери, Тери…

— Вие знаехте ли за това? Помогнахте ли на Шон да убие момичето? Използвал е вашия самолет, за да изхвърли трупа в морето, нали?

Откъде знаеха всичко това? Кой им беше дал сведения, които все още не биваше да стават обществено достояние? Да не би да имаха свой източник в полицията? Досега Тери не се беше замислял откъде жълтата преса черпи историите си и дали написаното е вярно или не.

— Тери, погледни насам… хей, Тери… — настойчиво гукаха те като ято разтревожени гълъби.

Той с мъка си проправи път до колата. Но ако си мислеше, че може да им избяга, скоро разбра, че греши. Те също се метнаха на колите и поеха по петите му.

Тери реши да се скрие в „Блу Гейбълс“. Ако знаеше, че репортерите го причакват, щеше да остане в служебния апартамент.

Или не? След убийството не го беше използвал. Сега настръхни при мисълта да прекара нощта в него. Тери ходи там и мястото му се стори… поколеба се дали да го опише точно така, но наистина му се стори, че там витаят духове. Като че ли долавяше виковете на онова момиче, яростното пляскане по водата, хриповете и сподавените стонове на удавницата…

Нима по същия начин се беше чувствала и Миранда след смъртта на Том? Дали постоянно си мислеше, че го чува как…

Тери натисна педала на газта, за да избяга от глутницата репортери.

Огъваше се. В апартамента му нямаше никакви духове и той не беше чувал странни звуци. Просто бе позволил на въображението си да отиде твърде далеч. Но беше крайно време да му дръпне юздите, ако не искаше да се побърка. Трябваше веднъж завинаги да изхвърли от съзнанието си онова момиче, което дори не беше виждал.

Как ли е изглеждала тя — майката на неродения му внук? Дали щеше да я хареса? Щеше ли да бъде добра съпруга на Шон?

Ами бебето — момиче или момче е било? Така и нямаше да разбере, освен ако не го споменат в хода на процеса. Със сигурност са установили пола му при аутопсията, макар че това едва ли имаше някакво отношение към делото.

Тери бе единственият, който се интересуваше от тази подробност. Той изпъшка, а погледът му, устремен в пътя, пареше от сълзи.

Искаше да знае, трябваше да го знае. Винаги беше мечтал за внуци. Представяше си как се катерят в скута му, усещаше топлите им телца, бебешката миризма и невинните им личица, чуваше да го наричат дядо и усещаше надежда за бъдещето…

Но детето бе умряло с майка си, убито от собствения си баща.

Той ускори още повече, като тайно се надяваше да катастрофира и да сложи край на страданието си. Нима би могъл да живее с бремето на тези мисли?

Но Тери не катастрофира. Пристигна в провинциалната си къща на мръкване, малко преди репортерите. Те започнаха да обикалят около заключените порти. Някои се опитаха да се изкатерят по стените, други с телеобективи направиха снимки на къщата, трети се взираха към главната алея и крещяха името му.

Ала той вече се събличаше горе в спалнята си. После се потопи в горещата вана и задълго се наслади на топлината, която обливаше замръзналото му тяло.

После облече хавлия, среса мократа си коса назад и се обади в местната полиция. Синът му бе обвинен в убийство, но Тери винаги бе поддържал добри отношения с тях. Правеше вноски в тяхната взаимоспомагателна каса, купуваше билети за бала на полицаите, ходеше да гледа срещи по ръгби на тяхното игрище.

 

 

Те пристигнаха много бързо. Тери ги видя от втория етаж как разговарят с репортерите и му стана чудно какво точно им казват.

Скоро другите коли се разотидоха и отвън пред портите остана само полицейската кола. Униформените служители натиснаха звънеца. Тери автоматично отвори портите и слезе, за да ги посрещне. Познаваше и двамата — добри момчета, любезни и човечни.

— Сигурно ще си устроят лагер някъде наоколо, господин Финигън, но бъдете сигурен, че няма да стъпят в имението ви. Ясно им казахме, че няма да допуснем такова нещо. Тук, в къщата, ще бъдете напълно в безопасност.

— Много ви благодаря — рече той. — Много съм ви признателен.

Полицаите се отдалечиха с колата си, а Тери отиде в кухнята, за да си приготви вечеря. Най-напред спусна всички щори. Стопли си зеленчукова супа и я изяде под звуците на радиото. Пускаха песни от неговата младост. Това беше толкова отдавна и толкова кратко. Тогава си мислеше, че е щастлив. Сега, от разстоянието на годините, разбра, че е бил просто задоволен.

Никога не е бил щастлив, освен в деня, когато се роди Шон и той бе решил, че ги чака светло бъдеще. Но бъдещето бе непредсказуемо. Ако човек знаеше какво го очаква занапред, едва ли щеше да иска да го доживее.

Направи си сандвич от препечени филийки с настъргано сирене и туршия. Майка му правеше такива сандвичи, когато беше малък. Печеше филийки на огъня, слепваше ги със сирене и ги режеше на триъгълници. Тери ги обичаше. Тери обичаше майка си. Но трябваше да се измъкне от онзи долен живот. Стремеше се към сигурност и спокойствие, мислеше, че е заслужил да ги има…

Но човек не можеше да се застрахова срещу неприятности.

Телефонът звънна. Той вдигна предпазливо, опасявайки се от поредната журналистическа атака. Но беше Франсис Белканон и гласът му прозвуча суров и гневен.

— Дъщеря ми разваля годежа и връща пръстена на сина ти. Само не намесвай нашите имена в това. Не искам жълтата преса да си прави гаргара с Никол, ясно ли е?

— Да — уморено рече Тери. — Съжалявам, Франсис…

Белканон така затръшна слушалката, че Тери се дръпна инстинктивно назад.

Е, човекът си беше прав. Дъщеря му сигурно бе нещастна; тя обичаше Шон. Защо, защо Шон не можа да я обикне и да й бъде верен?

Задави го ридание. Край на годежа, нямаше да има и бляскава сватба. Шон напразно бе убил онова момиче. Напразно бе убил собственото си дете.

Телефонът отново звънна пронизително. Тери се втренчи неохотно в него, но накрая отговори.

Този път беше Бърни.

— Къде беше през всичките тези дни? Не мога да те открия.

— В Гърция.

— Аха! — многозначителна пауза. — И?

— И какво?

— Реши ли тамошния проблем?

— Да — още една безсмислена, глупава смърт. Съжаляваше за Миранда почти колкото за мъртвия си внук. Приживе харесваше Миранда и й се възхищаваше. Тя бе красива и способна в работата си. Изобщо не заслужаваше да умре така.

Всичко това не биваше да се случва.

— Добре — забързано рече Бърни. — А сега да сменим темата. Моите момчета препоръчват да се прехвърлим в твоя бизнес. Бяха много впечатлени от видяното при теб. Скоро трябва да се срещнем, за да обсъдим условията.

Чии условия? — помисли Тери с мрачно примирение. Последното, което искаше, бе да му натрапят партньор и да загуби контрол върху бизнеса, който години наред бе градил.

Но да воюва с Бърни означаваше да прахоса енергията, която му трябваше, за да се бори за Шон.

А защо трябваше да се бори за него? Заради сина си бе загубил внука си и спокойствието си завинаги; сега щеше да загуби бизнеса си. Той не заслужаваше да се бори за него.

— Другата сряда, два часа, тук? — предложи Бърни. — По-лесно е ти да дойдеш в Манчестър, отколкото всички ние да идваме в Лондон.

— Много добре — прие Тери. — Ако нещо ме възпрепятства, ще ти звънна предния ден.

— Вярвам, че ще успееш — хладно рече Бърни. — Бъди точен, Тери.

Тери затвори, стиснал зъби. Цялото тяло го болеше от напрежението.

 

 

Миранда знаеше, че ако изобщо има шанс да оцелее, трябва да запази самообладание. Опита се да мисли хладнокръвно. Пръстите й напипаха хванатата за веригата тежест. Само ако можеше да я махне! Наоколо плуваха рибки. Високо горе слънчевите лъчи пронизваха сините води.

Не искаше да умира.

Тежестта бе закачена на веригата. Миранда я подръпна, мъчейки се да я повдигне и откачи.

Отначало й се съпротивляваше, после изведнъж усети как се надигна и цяла се напрегна, за да я избута. Освободено от товара, тялото й изскочи на повърхността като коркова тапа и слънцето я заслепи. Миранда примигна, опитвайки се да открие лодката, от която я хвърлиха.

А, ето я — отдалечаваше се, като оставяше бляскава диря след себе си. Тук морето бе спокойно и духаше слаб вятър — време, различно от онова, в което напуснаха Делефорес.

Къде се намираше сега? Далеко ли бе от сушата? Никой никога нямаше да узнае какво се е случило с нея. Освен може би Алекс. Знаеше ли той, че смятат да я удавят? Дали Тери му беше казал?

Въпреки че усещаше слънцето, тя зъзнеше от студ. Искаше й се да намрази Алекс, но ангелът на смъртта беше проникнал в душата й. Обичаше го повече от самия живот, а това си бе чиста ирония. Как иначе би могъл да обичаш ангела на смъртта?

Трябваше да се отпусне на повърхността на водата. На това се бе научила в училище по време на курса за даване на първа помощ. Трябваше да бъдат облечени с пижами и ръкавите им да бъдат завързани, за да не могат да използват ръцете си. После оставаха отпуснати на повърхността, докато партньорът не ги „спасеше“.

Точно това смяташе да направи и сега. Тя се остави на леките вълни, като обръщаше бавно глава наляво и надясно, за да наблюдава хоризонта. Ако в полезрението й попаднеше някоя лодка, щяха да я издърпат горе на палубата, спасявайки я от смърт. Все още имаше някаква надежда.

Но наоколо не се виждаха лодки. Колко време щеше да издържи?

Вътре в нея се надигна паника. Усети, че натежава и че я тегли надолу. „Господи, Господи! — помоли се Миранда, обзета от ужас. — Моля те, не ме оставяй!“