Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (10)

Девета глава

В интерес на истината Миранда бе любопитна да разгледа къщата, а също и да опознае Алекс Мануси. Знаеше съвсем малко за него и за семейството му. В своите разкази Пандора, Чарлз и Мило умишлено го бяха изключвали, затова не можеше да им се вярва напълно. Бяха я излъгали съзнателно и тя не знаеше дали някога ще възвърне доверието си в тях.

— Ела с мен — ласкаво рече той и я хвана под ръка.

Можеше да се дръпне, но не го направи. Остави го да я заведе в къщата, въпреки че цялата трепереше, а главата й бе замаяна от съмнения и несигурност.

Той отключи външната врата. Влязоха в антре, от което по красиви лакирани стълби се отиваше на първия етаж. Там миришеше на рози и лавандула. Широка стъклена зелена ваза с такива рози върху масивна дъбова маса до камината, чийто опушен комин свидетелстваше за нейната старост. Чарлз бе казал, че зимите тук са студени; снегът се задържаше дни наред, затова хотелът вече разполагаше с парно отопление. Пандора през смях си беше спомнила, че в детството й са се топлили с голям дъхав огън от бор, добиван в техния имот. Дали тази къща бе имала предвид?

— Стара ли е къщата? — попита тя, щом влязоха в голям хол.

Алекс пусна лакътя й и отиде до прозореца, където натисна копчето за отваряне на капаците.

— Според английските стандарти — не. Построена е през 1861 година по времето на гръцкия крал Ото. Година след това той бил прогонен.

— Семейството ти ли е построило къщата?

— Моят прапрадядо Филип — той посочи към една картина в ярки цветове, която висеше на стената. — Това е той.

Миранда разгледа гордото, обветрено лице с орлов нос.

— Откривам известна прилика.

Алекс се засмя.

— Благодаря. Бил е на петдесет, когато е построил къщата. Току-що се бил оженил за трети път — за едно осемнайсетгодишно момиче на име Хелена. Жена му и детето от първия брак загинали при земетресение в Атина. Оженил се повторно, но жената умряла при раждане. В онези времена медицината била още много примитивна. Просто лош късмет. Но той отново опитал — с моята прапрабаба и тя му родила четири деца — две момичета и две момчета — той посочи друга картина, на която бе изобразен подобен на вид мъж със същата черна коса, тъмни очи и блестящ поглед. — Прадядо ми Константин бил най-големият. Той се оженил на двайсет, но с жена си нямали деца десет години и едва след това се родил дядо ми Васил. Онази снимка там е негова.

Миранда отиде до лакирания бюфет, за да разгледа избелялата черно-бяла снимка. Приликата между него и Алекс бе поразителна. Очевидно семейството имаше доста характерни черти.

— Тази фотография е много стара. Дядо ми бил запален фотограф. Толкова бил заплеснат със строежа на корабостроителницата, че забравил да мисли за женитба. Накрая се спрял на дъщерята на един от най-заможните си клиенти. Баба ми е била красавица, но тук нямаме нейна снимка или портрет. Мой братовчед от Атина има снимки, правени от дядо ми.

— Как се е казвала?

— Софи. Най-напред родила момиче и й дала своето име. Баща ми бил третото дете и първороден син. Софи родила общо седем деца, но няколко от тях починали съвсем малки — тези случаи били често явление в онези времена.

— В Пирея ли са живели или тук?

— И тук, и там. Когато децата започнали да се множат, баба ми предпочела да се установи на острова. Аз прекарах детството си тук, с майка си, докато баща ми живееше на континента и идваше тук само в събота и неделя.

— Сигурно на майка ти не й е било никак лесно.

— Да, мъчно й бе за баща ми, но тя бе добра съпруга и се бе примирила с положението си — той се обърна към нея и очите му закачливо блеснаха. — По онова време гръцките жени са били много послушни.

— А сега?

— Сега си имаме феминистки. Животът на мъжете вече не е толкова лесен. Жените не се подчиняват както преди.

— Хубаво — тя вирна брадичка и устата му се изкриви в полузакачливо, полуприсмехулно изражение.

— Въпреки всичко домашният живот е бил много уютен в онези лоши дни.

— За мъжете — да, но се питам дали жените са харесвали живота, който водят.

— Грижили са се за дом и деца. Съвсем не са били лишени от власт в дома си.

— Предполагам, че ти се иска да се върнат онези времена?

Той я загледа и поклати глава.

— Никой не може да върне назад времето. Не, сегашните порядки напълно ме устройват — той отиде до една табла с напитки и вдигна чаша. — Какво ще пиеш — бяло вино или „Рецина“?

— Бяло вино, благодаря. Рецината е интересно питие, но човек трябва да свикне с нея. От време на време бих пийвала по чашка, но не искам да прекалявам.

— Нито пък аз — присъедини се той и наля на двамата от бялото вино.

Миранда седна с чаша в ръка. Мебелите бяха главно от лакиран дъб. Креслата бяха облечени в тъмносиньо кадифе, което хармонираше със завесите на прозорците. Стаята излъчваше спокойствие. Стените бяха боядисани в нежно синьо и на тях висяха семейни портрети и акварели с пейзажи от Гърция.

Едно лице привлече вниманието й — младо и нежно, красиво и много познато. Това бе онази жена на име Елена, която видя в градината с Чарлз. Нима принадлежеше към семейство Мануси?

— Да поръчам ли да ни донесат обяд, или сами ще си сготвим? — попита я той, докато я наблюдаваше.

— Ами… Имаш ли някакви продукти тук?

— В хладилника има салата. Можем ли да комбинираме с риба или агнешко? Имам агнешки котлети, малко платика и сепия.

— Аз съм за платиката — Миранда сбърчи нос. — Имам известни резерви към сепията.

— Ще трябва да те научим да я ядеш. Тя има вкус на пиле.

— Казвали са ми го, но ме полазват тръпки при мисълта за онези ужасни пипала и малки смукала. Щом видя сепия, веднага започвам да си представям как се изплъзва от чинията и ме хваща за гърлото.

Той се засмя.

— Ама че въображение! Щом е в чинията, значи отдавна е мъртва и сварена.

Миранда потръпна.

— Сигурно, но аз не мога да понасям гледката. Да ти помогна ли в готвенето?

— Ще направиш ли салатата, докато аз приготвям рибата?

— Разбира се.

— Тогава да идем в кухнята.

Тя все още гледаше портрета на Елена и се чудеше дали да не го попита за нея. После бавно се обърна и го последва в кухнята.

Кухнята бе ултрамодерна, с високи прозорци, през които слънчевата светлина нахлу веднага щом Алекс отвори капаците.

Шкафчетата бяха от полиран бор, печката бе яркожълта, а върху високия хладилник лежеше тъмна котка на светли ивици и с пухкава опашка. Тя се изправи и безгрижно се прозя, показвайки малките си остри зъби.

— О, какъв сладур! Мъжки ли е?

— Да, но хич не е сладур и ако разбираше какво казваш, изобщо нямаше да се трогне от думите ти. Името му е Атила и е изпечен убиец. Убива всичко, което докопа — мишки, плъхове, птици.

Миранда се повдигна на пръсти, за да погали котката по главата.

— Ти не си такъв, нали? — прошепна тя.

Атила присви очи и настръхна, ръмжейки.

— Внимавай, че хапе и драска без причина — предупреди я Алекс.

Само след миг котаракът заби нокти в ръката, която го галеше, като едновременно с това я захапа.

— Ох! — отдръпна се тя.

— Нали те предупредих! — Алекс взе ръката й и загрижено огледа червените дири по гладката кожа. — Боли ли? Ей сега ще намеря мехлем.

— Не, не си прави труда. Не е нищо сериозно.

Дългите му пръсти галеха ръката й и предизвикваха тръпки по цялото й тяло. Тя се отдръпна и той я изгледа отвисоко, но нищо не каза.

После отиде до хладилника и извади чиния със сребриста платика в нея и пластмасова купа с маруля, краставица, червени пиперки и домати. Сложи салатата на кухненската маса и отнесе рибата на мивката, където изстърга с нож люспите под течаща вода. След това умело я изчисти върху дъската за рязане.

— Приборите са в чекмеджето на масата точно до теб — каза й той. — Оцет, зехтин, пипер и други подправки за салатата ще намериш тук, на рафта.

Миранда взе нещата от рафта. Алекс откачи от стената един тиган от мед, сипа малко зехтин и го сложи на печката.

После надроби лук, пусна го в сгорещената мазнина, като добави счукания чесън и нарязаните домати. След като задуши зеленчуците, той освободи място за рибата. В кухнята замириса приятно на готвена риба.

Миранда сложи подправките за салатата в стъклена купа и леко ги разбърка, прибави тъмен гръцки мед и няколко лъжици портокалов сок. В хладилника намери бяло козе сирене, каквото ядяха навсякъде в Гърция и с чийто вкус тя вече бе запозната. Наряза го на кубчета и го посипа върху салатата, преди да я залее с приготвената смес. Сложи и шепа черни маслини.

— В плетения панер има пресен хляб — каза Алекс през рамото си.

Миранда извади заобления златист хляб. Миришеше вкусно и тя се почувства така, сякаш за пръв път в живота си вдъхва мириса на хляб. Междувременно рибата вече бе готова. Алекс я разпредели в затоплените чинии заедно със задушените зеленчуци. Двамата седнаха около кухненската маса. Той отново й наля бяло вино. Тя изведнъж се почувства много гладна, вдъхвайки вкусните миризми.

— Не слагай сол — каза Алекс. — Маслините са много солени.

— И сиренето е соленичко — добави тя, като лапна едно бяло парченце заедно с малко риба. — Готвиш много хубаво.

— Благодаря. Мога да върша всичко в хотела — да съм портиер, готвач, счетоводител или сервитьор.

— Като Мило.

Той се усмихна.

— Точно така. Той ме научи на всичко това. Чудесен учител е — търпелив и упорит. Беше най-добрият приятел на баща ми.

— А сега и твой?

Алекс кимна.

— Разкажи ми сега за убийството. Била си наблизо и си чула Шон и момичето.

Миранда остави вилицата си.

— Те се скараха. Момичето каза, че е бременна от него и че Шон трябва да развали годежа си с Никол, за да се ожени за нея. Шон побесня и после чух… — тя млъкна, преглъщайки конвулсивно, втренчена в червените домати и бялото месо на рибата пред нея.

— Чу как тя се дави? — тихо й напомни той.

— Да.

— А после?

— После… стана неестествено тихо. Шон се показа на прозореца и ме видя. Изглеждаше… ужасен. От израза на лицето му разбрах, че той се е досетил, че съм чула всичко. Аз припаднах. Когато се свестих, се изплаших и побягнах. В паниката си изобщо не мислех да викам полиция. Исках само да избягам. Чак когато се озовах в колата, главата ми се поизбистри и започнах да разсъждавам. Спрях в една отбивка и осъзнах, че трябва да се върна там и да се обадя на полицията. Така и направих.

— Но трупа го нямаше, банята бе празна и липсваха всякакви доказателства в подкрепа на твоя разказ?

Миранда впери поглед в него.

— Откъде знаеш? — едва ли Тери бе споделил с него за убийството. Знаеше, че Алекс е близък със семейство Финигън, но не бе ясно доколко. Възможно ли бе да му се доверяват напълно, превръщайки го в съучастник?

— Знам всичко това от полицията. Детектив Нийл Мадрел ме разпита след злополуката с теб и картината ми се изясни.

Лицето й се оживи.

— Да, той е добър човек. Беше много любезен към мен.

— Нима? — хладно рече Алекс. — Не съм изненадан. Веднага разбрах, че си пада по теб.

Миранда се изчерви.

— Нямах това предвид — тя побърза да смени темата. — Ти каза ли му, че смяташ да ме доведеш тук?

Алекс кимна.

— Значи е знаел? — Нийл я бе посъветвал да замине за Гърция, без да издава кой всъщност стои зад предложението за работа. Защо не я бе предупредил? Нима Нийл му имаше доверие? Ами на самия него дали можеше да му има доверие? Потискащо бе да не вярва на никого, но можеше ли да рискува? Бе готова да се закълне, че има доверие на Тери Финигън, но излезе, че той не би се поколебал да я убие, за да спаси сина си.

— Обещах му, че няма да кажа и дума на Тери, за да не се безпокои за твоята безопасност тук — тъмният му поглед се впи в нея. — Аз държа на думата си. Тук си на сигурно място, Миранда.

Искаше й се да му вярва, но през последните седмици бе събрала твърде много страх и недоверие. Когато Том се удави, към нещастието от неговата загуба се прибави и едно подмолно чувство за вина, подозрения относно корабокрушението и ужасната мисъл, че по някакъв начин е отговорен и Алекс. Тя не се бе отърсила от мъката и угризенията, а от деня, в който чу онова момиче да се дави, състоянието й отново се влоши. Главата й се изпълни с мрачни мисли и страхове. Как би могла да намери някъде сигурност?

Дори Чарлз, който й се стори толкова мил и привързан към жена си, се бе оказал потаен човек.

 

 

Тери излетя със собствения си самолет, за да отиде до южния бряг и вземе някакви части, останали от скорошна доставка. За половин час се приземи, натовари кашоните, изпи чаша кафе и отново излетя. С тази работа можеше да се справи всеки куриер, но той търсеше претекст, за да се порее за няколко часа във въздуха.

Рядко му се удаваше да лети поради натоварения график, а и времето днес бе толкова слънчево и ясно, че би било жалко да не го използва. Напоследък много му се събра и често пъти изпадаше в депресия. Тук горе той се чувстваше по-жив и самоуверен.

Когато се прибра вкъщи, Тери с изненада видя паркирания отпред тъмносин ролс-ройс. Още преди да влезе, позна дрезгавия, изкусителен глас на Сандра. Дали бе сама, или бе довела онзи мухльо Джак?

Само след миг се обади и самият Джак:

— Отиваме в Саутхемптън. Ще правим средиземноморско пътешествие. Започваме от Тулон, на връщане летим със самолет от Истанбул. Двайсет прекрасни дни. Ти пътувал ли си по море, Шон?

— Една година ходихме до Щатите с „Кралица Елизабет Втора“ — отвърна с безразличие Шон. — Не беше зле.

— Как мина годежът? — попита Сандра. — Снимчици има ли, Шон? Нямам търпение да видя твоето момиче.

— В горното чекмедже на бюрото ми — с равен глас каза Тери, застанал на вратата, и всички обърнаха погледи към него.

— О, здравей, Тел — рече Сандра и го огледа от горе до долу.

Джак се ухили в знак на помирение.

— Здрасти, Тери. Как си?

— Донеси снимките, Шон. Не стой като гръмнат — Тери се ядосваше всеки път, щом погледнеше сина си.

— Не му крещи! — настръхна Сандра.

Косата й бе по-светла от преди. Сигурно скоро е ходила на фризьор, помисли си Тери. Така й отиваше и той не можеше да отрече, че я харесва, особено когато бе току-що боядисана и тъмните корени не се виждаха. Носеше два пъти повече грим от необходимото — също като Елизабет Тейлър в „Клеопатра“. Разбира се, за Клеопатра беше малко руса, но имаше нейния зноен поглед, същите червени устни и онези дълги египетски обици, които звънваха и проблясваха при всяко обръщане на главата. Тясната рокля с леопардова шарка допълваше сексапила й.

Колкото и да негодуваше срещу себе си, Тери все още я желаеше. Кучка! Какво толкова имаше в нея? Неустоима привлекателност, подканваща усмивка или просто сексапил? Каквото и да беше, Сандра го притежаваше в излишък и Тери наистина се тормозеше от мисълта, че Джак спи с нея.

Така и не успя да си обясни как можа да го напусне заради този скапаняк. Причината не беше в парите. Тери имаше повече пари. А с какво разполагаше Джак? Бе най-обикновен мошеник и така си изкарваше парите. Двамата със Сандра ги пилееха, сякаш ги вадеха от бездънен кладенец.

Веднага щом им свършеха мангизите, Джак щеше отново да се върне към старите си навици. Не можеше и да допусне, че Сандра бе хлътнала по него заради красотата му. Той не беше нищо особено — просто един гръмогласен, едър глупак.

Тери се запита дали продължава да ревнува, макар че беше сигурен в отговора. Така и не можа да се примири, че Сандра го напусна заради мъж, когото той презираше.

Шон донесе албума със снимките и майка му възторжено запрелиства страниците.

— Тя е прекрасна. Извадил си голям късмет. А има и богат баща! Ах, ти, малък негоднико!

— Как върви бизнеса ти? — попита Джак Тери.

— Чудесно. Ти с какво се занимаваш?

Джак отмести поглед.

— Знаеш, че съм в пенсия. Бяхме в Манчестър на гости на семейството ми. Преди месец на племенника ми му се роди бебе и сега му правихме кръщене. Аз му станах кръстник.

— Ти? — Тери вдигна вежди. — Не знаех, че ходиш по такива места.

Джак пламна.

— Това е само един ритуал. Брат ми каза, че не е нужно да си религиозен. Направихме страхотен купон. Цялото семейство беше там. В Манчестър посетих и някои стари приятели — той изгледа изпитателно Тери. — Казаха ми, че скоро си ходил там. Говори се, че си се отбил у Бърни. Аз също го видях, но той не отрони нито дума за теб. Остарял е, нали? Парализиран е. Един куршум го е улучил в гърба по време на улична война с бандата на Ярдис. Сигурно не му остава много.

— Бърни е боец и няма лесно да се даде.

Сандра изведнъж се намеси с напевен глас:

— Защо си ходил там? Винаги казваше, че си приключил с всичко и никога вече няма да се върнеш там. Кое те накара да промениш решението си?

Шон унило им обърна гръб и се загледа през прозореца, пъхнал ръце в джобовете на старите си джинси.

— Имаме малко неприятности — предпазливо рече Тери. — Трябваше ми Бърни — това е всичко.

— Аз имам — процеди през зъби Шон, без да се обръща. — Аз съм този, който е загазил.

Майка му отиде до него и започна да гали ръката му с дългите си лакирани пръсти.

— Какво има, миличък? Ние можем ли да помогнем? Знаеш, че с радост ще го направим.

Тери си замълча. Шон трябваше да реши дали да говори или не. И той започна:

— Виж, едно момиче се удави — и аз не знам какво точно стана. Полицията не е открила тялото й, но имат свидетелка. Скрили са я някъде и ние трябва да я намерим. Татко реши, че тоя Бърни може да помогне, като се добере до адреса й чрез някои хора, които имат достъп до полицейския компютър.

— Удавила се е? — повтори Сандра. Лицето й под грима беше пребледняло. Погледна към Тери, който стоеше безучастен. — Наистина ли е това, за което си мисля? — Тери не отговори и тя избухна: — Господи, Шон! Как си могъл да постъпиш толкова глупаво? Ако намерят трупа, ще лежиш с години в затвора.

— Няма да го намерят, защото го пуснах в морето от татковия самолет. Най-много да го изхвърли на ирландския бряг — Шон навъсено я изгледа. — Знам, че сгреших. Просто си изгубих ума. Тая кучка ме изнудваше. Забременя и се опита да съсипе живота ми. Какво трябваше да направя? Да плюя на себе си, за да й дам каквото иска?

Сандра погледна бившия си съпруг.

— Не можа ли да й платиш, Тери?

— Не знаех за нея.

Шон направи сърдита физиономия.

— Тя не искаше да чуе за пари. Да не мислиш, че не се опитах да я купя? Не, тя искаше да докопа мен. Искаше само да се оженя за нея.

— Ама че лукава малка никаквица. Коя е свидетелката?

— Момичето, което отговаряше за връзките с обществеността при татко. Сигурно си я виждала във фирмата. Тя работи там три години. Тиха вода. Усърдна като пчеличка. Затова работеше и през онази неделя. Мислех, че никой няма в сградата, но не — тя била там и ме шпионирала. Изпяла всичко на полицията и сега като, свидетел се ползва с тяхната протекция.

Сандра се намръщи.

— Май си я спомням. Виках й Мили Моли Манди — една от многото. Изглеждаше като света вода ненапита. И тя е единственият свидетел срещу теб?

Шон кимна.

— Полицията не разполага с други улики.

Сандра настойчиво погледна Тери.

— Тогава би трябвало да я намериш и да не допуснеш да стигне до свидетелската скамейка. Не бива да изоставяш Шон. Може да е постъпил глупаво, но той е наш син. Ние трябва да го подкрепяме.

— Майчината ти любов е малко закъсняла — тросна й се Тери. — Аз се грижа за момчето, откакто ти го изостави. И сега ще се погрижа за него. Бърни действа по въпроса. Веднага щом открие адреса й, аз ще се разправя с нея, не бой се.

— Джак също има приятели в полицията — рече Сандра. — Рано или късно това момиче трябва да излезе отнякъде, без значение дали ще намерят тялото или не. И тогава ти ще бъдеш на ход. Само внимавай този път да няма свидетели.

Тери излезе от стаята. Беше се старал много, за да изгради хубав и достоен живот за себе си и Шон, но ето че отново се връщаше в света, от който бе избягал. Единственото му спасение бе да пожертва бъдещето на Шон. Но той не можеше да направи такова нещо.

Сандра беше права. Трябваше да спаси сина си. Родителите бяха отговорни за децата си от деня на тяхното раждане. Дори ако се наложеше да пожертва бизнеса или собствения си живот, Тери беше длъжен да спаси Шон.

 

 

След обяда Алекс настоя да изпрати Миранда до бунгалото.

— Надявам се, че се чувстваш удобно. Бунгалата за персонала са обзаведени по висок стандарт. В хотела между другото има много видеоплейъри — можеш да вземеш от Мило. Преди да започнеш работа, трябва да разгледаш близките острови. До Делос и Миконос са три часа път — можеш да им отделиш един ден, а някой и друг ден непременно трябва да си запазиш, за да идеш на континента и да видиш Атина.

— С най-голямо удоволствие. Оттук тръгват ли кораби? Фериботът ходи ли до Делос?

— Да, но той винаги е претоварен. Можеш да използваш корабчето на хотела. Виж какво, сам ще те заведа. Бездруго отдавна не съм ходил в Делос, а атмосферата там е много особена.

Смесени бяха чувствата на Миранда в този миг — вълнение, тревога, негодувание. Алекс беше като повечето мъже, които се разпореждаха с жените като със слугини — сигурно бе заради тестостерона им. Той замъгляваше сетивата й и караше кръвта й да кипи, но разумът й въставаше срещу чувствата.