Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (1)

Пролог

С частица от съзнанието си Миранда се досещаше, че сънува. Опита се да се събуди, ала сънят я бе обсебил изцяло. Усещаше тялото си натежало и неподвижно, сякаш беше парализирано.

Влачеше я зелена, студена и разпенена стихия. Въртеше я във всички посоки и я запокитваше като детска играчка. Замириса й на сол. Морето, помисли си тя, това беше морето.

До себе си чу сподавен вик: „Миранда! Къде си? Миранда! Помогни ми!“

Никога не е бил добър плувец, докато за нея плуването бе любим спорт.

Сърцето й се сви от страх и болка.

— Идвам, Том! Дръж се! — страхът за него й даде нови сили. Тя се бореше с вълните, ала него го нямаше. — Къде си, Том? — изкрещя тя и с последни сили изплува на повърхността.

Но тя не беше в морето. Събуди се в някакво легло, в една странна стая, тясна като кутийка. Тялото й бе плувнало в пот. Чаршафите лепнеха по нея. Огледа се с празен поглед. Къде се намираше?

В стаята имаше много малко неща: леглото, един нисък шкаф до него, на който бяха поставени кана с вода и чаша, и стол, опрян до стената. Стените бяха бели. Бежови щори покриваха малкия прозорец. На една масичка до вратата светеше нощна лампа и отнякъде се чуваха приглушени стъпки.

Тя сбърчи нос, когато усети познатата й от училище и обществените библиотеки миризма на полирано дърво, но сега примесена с острия мирис на антисептик. Дезинфектант? В болница ли се намираше?

Какво правеше тук? Как изобщо бе попаднала в болница? Обзе я паника. Морето! Тя си спомни съня. Сън ли е било изобщо? Беше в морето. Преди колко време? Ами Том? Къде беше Том?

Беше се опитала да стигне до него, когато някой се появи, сграбчи я за раменете и я обърна по гръб.

— Пусни ме! — изкрещя тя, дърпайки се. — Аз ще се оправя. Съпругът ми. Спаси Том. Той е в беда. Той не може да плува!

Той не отговори и тя повече не чу Том. Страхът я хвърли в отчаяние, ала силните му ръце не я пускаха. Започна да я тегли през водата. Когато закрещя насреща му, устата й се напълни с вода, която едва не я удави.

Сякаш беше неуморен. Порейки вълните, той я извлече на някакъв бряг. Най-сетне я пусна и тя остана просната по очи, трепереща и тежка, бълвайки солена вода от болезненото си гърло. Пясъкът бе охлузил вкочанената й от студа кожа и тя видя кръв по краката си.

Спасителят й коленичи и започна енергично да разтрива гърба и раменете й. Вдигна я и я прегърна, за да стопли тялото й. Тя се опита да го отблъсне, но той я държеше здраво. Бе твърде уморена, за да се бори. Седеше неподвижна в ръцете му и се вслушваше в неговото дишане, в ударите на сърцето му…

Мразеше го. Той беше жив, а Том бе мъртъв.

Извърна се назад към тъмното, всемогъщо море. Нямаше и следа от яхтата. Сигурно вече бе на дъното.

Затвори очи, за да прогони гледката — представи си русите коси на Том. Бяха толкова реални; рееха се във водата около лицето със склопени клепачи и тя дори видя как мънички сини и сребристи, рибки се промушват и изскачат от тези кичури.

Разтреперана, Миранда отпъди тези мисли и потъна в нищото като Том.

След колко време бе дошъл спасителният екип? Навярно вече е била в безсъзнание. Не помнеше нищо от случилото се впоследствие.

Знаеше само, че е тук в тази малка тиха стая. Жива и сама. Очите й плувнаха в сълзи. О, Том! Как щеше да живее занапред без него?

Изхлипа. Искаше й се да е мъртва. Трябваше да се удави там с него. И щеше да го направи, ако онзи мъж не я беше спасил.

Някой се размърда в ъгъла на стаята. Сърцето й сякаш спря.

— Кой е там? — прошепна тя.

Той стана от стола и се приближи до нея. Позна го веднага. Както обикновено, целият беше облечен в черно — риза без връзка, панталон, яке. Косата му — късо подстригана, малко по-дълга на тила, имаше почти същия цвят.

Изправи се до леглото й и тя се вгледа със страх в студеното бледо лице. Очите му напомняха сив зимен ден.

— Още първия път, щом те видях, изпитах страх от теб — каза тя. — Сега знам защо. Ти си ангелът на смъртта, нали? Ти взе Том. За мен ли си дошъл сега?

Той протегна ръка към нея. Дългите му тънки пръсти се пресегнаха да я уловят и тя се отдръпна назад.

— Недей! Не ме докосвай! — извика тя.

Отвън нечии стъпки се обърнаха в бяг. Вратата рязко се отвори. Светлината в стаята блесна ярко. Една сестра се спусна към нея.

— Какво има? Болки ли имате, госпожо Грей?

— Махнете го от мен!

— Кого? — сестрата се огледа.

В стаята нямаше никой. Миранда отново си легна, трепереща като лист. Сънуваше ли още?

Сестрата й сложи инжекция. Миранда отново потъна в съня си, в студеното зелено море. Ангелът на смъртта я чакаше там. Тази нощ и много следващи нощи.

Ала тя повече не го видя — не и наяве.