Айра Левин
Предсмъртна целувка (40)

11

В сряда Лео Кингшип се прибра в апартамента си в десет часа вечерта. Беше работил до късно, за да навакса донякъде загубените по време на коледните празници часове.

— Мариън вкъщи ли е? — запита той прислужника, когато му подаваше палтото си.

— Излезе с мистър Корлис. Но каза, че ще се върне рано. Някой си мистър Детуайлър ви чака в дневната.

— Детуайлър ли?

— Мис Ричардсън го била изпратила за някакви документи. Носи със себе си малък сейф.

— Детуайлър? — Кингшип се намръщи и влезе в дневната.

Гордън Гант стана от креслото край камината.

— Здравейте! — каза той любезно.

Кингшип го измери с поглед.

— Мис Ричардсън не ви ли обясни днес следобед, че не искам… — Ръцете му се свиха в юмруци. — Заминавайте си! Ако Мариън дойде…

— Веществено доказателство номер едно — произнесе Гант, като размаха по една брошура с двете си ръце, — в случая срещу Бъд Корлис.

— Не искам да…

Изречението увисна недоизказано. Внезапно обезпокоен, Кингшип пристъпи напред и взе брошурите от Гант.

— Нашите рекламни материали…

— Притежание на Бъд Корлис — каза Гант, — съхранявани в сейф, който до миналата нощ се намираше в дрешника му в Менасет, Масачузетс. — Той ритна леко сейфа, оставен на пода до него. Отвореният капак беше изкривен. Вътре имаше четири кафяви продълговати плика.

— Откраднах го — заяви Гант.

— Откраднахте ли го?

Гант се усмихна.

— Действам със средствата на противника. Не зная къде живее в Ню Йорк, затова реших да отида направо в Менасет.

— Вие сте един побъркан… — Кингшип се отпусна тежко на канапето срещу камината. Гледаше втренчено брошурите. — О, господи — прошепна той.

Гант отново седна в креслото до канапето.

— Ако обичате, обърнете внимание в какъв вид е доказателство номер едно. Оръфани краища, страниците изпоцапани от пипане… Някои листове са почти откъснати от телчетата. Искам да кажа, че ги притежава от доста отдавна и честичко ги е попрехвърлял.

— Кучи син!… — Кингшип изговори това бавно и отчетливо, сякаш бе съвсем необичайно за речника му.

Гант побутна с крак сейфа.

— Историята на Бъд Корлис, драма в четири плика — обяви той. — Първи плик: изрезки от ученически вестник за героя на гимназията — председател на класа, завършил с отличие, най-надеждният и тъй нататък, и тъй нататък. Втори плик: два ордена от военната служба, няколко интересни, макар и неприлични снимки и разписка от заложна къща, срещу която, както вече разбрах, можеш да получиш ръчен часовник, ако имаш излишни двеста долара. Трети плик: студентски дни — разни бележки и документи от Стодард и Колдуел. Четвърти плик: две старателно изучени брошури за възможностите и размаха на „Кингшип Копър“. И още нещо… — Той извади от джоба си сгънат жълт лист и го подаде на Кингшип. — Само че нищичко не схващам от написаното — добави той.

Кингшип разгъна листа, прочете го донякъде и рече:

— Какво е това?

— Вас питам.

Кингшип недоумяващо поклати глава.

— Трябва да е нещо в тази връзка — каза Гант. — Беше между брошурите.

Кингшип отново поклати глава и подаде листа на Гант, който го мушна в джоба си. Втренченият погледна Кингшип попадна на брошурите. Стисна ръце и смачка твърдата хартия.

— Как ще кажа на Мариън? Тя го обича. — Погледна съкрушено Гант. После лицето му възвърна спокойния си израз.

Погледна брошурите и пак Гант, присвил очи. — Как да съм сигурен, че тези неща са били в касата? Откъде да зная, че тъкмо вие не сте ги сложили там?

Долната челюст на Гант увисна.

— О, за…

Кингшип заобиколи канапето и прекоси стаята. Върху масичката с дърворезба бе поставен телефон. Той набра някакъв номер.

— Опомнете се — провикна се Гант.

После настана такава тишина, че в стаята ясно се чуваше пиукането на апарата.

— Ало, мис Ричардсън? Кингшип на телефона. Ще ви помоля за една услуга. Боя се, че ще ви създам доста работа. И държа да се пази в тайна.

Гант долови неразбираемо чуруликане.

— Идете, ако обичате, във фирмата. Да, веднага. Нямаше да ви помоля, ако не беше извънредно важно, а аз…

Пак чуруликане.

— Влезте в рекламния отдел и вижте в папките дали някога сме изпращали проспекти на… Бъд Корлис.

— Бъртън Корлис — поправи го Гант.

— Или Бъртън Корлис. Да, точно така, мистър Корлис. Аз съм си у дома, мис Ричардсън. Позвънете ми веднага щом проверите. Благодаря, благодаря много, мис Ричардсън. Ще ви бъда безкрайно задължен. — Той остави слушалката.

Гант поклати глава присмехулно.

— Гледаме да се хванем за сламката, а?

— Трябва да се уверя — каза Кингшип. — А и вие да сте сигурен в доказателствата си. — Той се върна при канапето.

— Ей богу, за вас няма вече никакво съмнение — каза Гант.

Кингшип опря длани на облегалката и се втренчи в брошурите, останали върху смачканата възглавница, където беше седял.

— Абсолютно никакво съмнение — повтори Гант.

След минута Кингшип въздъхна уморено. Заобиколи канапето, вдигна брошурите и седна.

— Как да кажа на Мариън? — попита той. Затърка коляното си. — Кучи син… подлец гаден…

Опрял лакти на коленете си, Гант се наклони към него.

— Мистър Кингшип, досега излязох прав. Ще приемете ли, че е възможно да се окажа прав и по-нататък?

— Какво значи „по-нататък“?

— Относно Дороти и Елън.

Кингшип изпъшка раздразнено. Гант продължи бързо:

— Той не е казал на Мариън, че е следвал в Стодард. Значи непременно е имал връзка с Дороти. От него именно е забременяла тя. Той я е убил. Пауъл и Елън са го разкрили и тогава се е наложило да убие и тях.

— Ами бележката…

— Подлъгал я е някак си да я напише. Не е първият, подобен случай беше описан миналия месец във вестниците — убийство по същите съображения. Момичето било бременно.

Кингшип поклати глава.

— Струва ми се, че е способен да го извърши — каза той. — Като гледам как оплете Мариън, бих повярвал, че е способен на всичко. Но във вашата теория има една пукнатина. Голяма пукнатина.

— Каква? — запита Гант.

— Той преследва парите, нали? — Гант кимна. — И вие „знаете“, че Дороти е убита, защото е носела нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо.

Гант отново кимна.

— Е, ако е забременяла от него и ако е била готова да се омъжи този ден, тогава защо ще я убива? Той би се оженил за нея, нали? Щеше да се ожени и да пипне парите.

Гант го гледаше безмълвно.

— Излязохте прав за това — каза Кингшип, като повдигна брошурите, — но за Дороти грешите. Напълно грешите.

Гант стана, обърна се и с отмерена крачка отиде до прозореца, погледна мрачно навън, като хапеше долната си устна.

— Сега вече на мен ми се ще да скоча оттук — заяви той.

 

 

Когато звънчетата над входната врата пропяха, Гант се обърна. Кингшип беше застанал пред камината и гледаше спретнатата пирамидка от брезови дръвца. Той се обърна неохотно с навитите на руло брошури в ръка, като се стараеше да не среща изпитателните очи на Гант.

Входната врата се отвори и след това се чуха гласове:

— … да влезеш за малко?

— Няма смисъл. Утре трябва да ставаме рано. — Последва продължително мълчание. — Ще бъда пред квартирата си в седем и половина.

— Най-добре си облечи тъмен костюм. При пещите е голяма мръсотия. — Отново мълчание. — Лека нощ, Бъд.

— Лека нощ.

Вратата се затвори.

Кингшип нави брошурите на по-стегнато руло.

— Мариън — повика я той, но гласът му прозвуча немощно. — Мариън! — извика той по-високо.

— Идвам — обади се весело тя.

Докато я чакаха, двамата мъже за първи път доловиха тиктакането на стенен часовник.

Тя се появи на прага, като подръпваше нагоре яката на колосаната си бяла блуза. Страните й бяха поруменели от студа.

— Здравей! — рече тя. — Прекарахме…

В този миг съзря Гант. Ръката й замръзна и се отпусна.

— Мариън, ние…

Тя се врътна рязко и излезе.

— Мариън! — Кингшип се втурна след нея. — Мариън!

Бе изкачила до средата витата бяла стълба. Пришпорваше я гневът.

— Мариън! — кресна и той заповеднически.

Тя се закова, но продължи да гледа нагоре, сложила едната си ръка на перилата.

— Е?

— Слез, трябва да ти кажа нещо. Изключително важно е. — След кратко мълчание каза: — Ела тук.

— Добре. — Мариън се обърна и заслиза с царствена хладина. — Казвай каквото ще казваш, преди да съм се качила горе да си стегна багажа и да се махна оттук.

Кингшип се върна в дневната. Гант стоеше неловко насред стаята, подпрял длан на облегалката на канапето. Като клатеше тъжно глава, Кингшип застана до него.

Влезе Мариън. Проследиха я с очи как, без дори да ги погледне, отиде и седна в креслото, срещуположно на онова, където беше седял Гант, Кръстоса крака и приглади червената си вълнена пола. Сетне сложи ръце на страничните облегалки и ги погледна — стояха зад канапето от лявата й страна.

— Е? — рече тя.

Кингшип запристъпва притеснено под втренчения й поглед.

— Мистър Гант е ходил в… Вчера той…

— Да?

Кингшип отправи безпомощен поглед към Гант.

— Вчера следобед без знанието на баща ви отидох в Менасет. Вмъкнах се в къщата на вашия годеник…

— Не, не!

— … и взех оттам един сейф, който намерих в дрешника в стаята му.

Тя се сви в креслото, кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане, прехапа устни, затвори очи.

— Занесох го вкъщи и избих капака…

Мариън мигом се ококори и очите й засвяткаха.

— И какво намерихте? Чертежите на атомната бомба?

Те мълчаха.

— Какво намерихте? — повтори тя с пресекнал тревожен глас.

Кингшип приближи и й подаде брошурите, които държеше в ръце.

Тя ги пое бавно и ги погледна.

— Стари са — каза Гант. — Имал ги е отдавна.

— А не е бил в Менасет, откакто се познава с тебе. Значи ги е имал още преди да те срещне — каза Кингшип.

Мариън поглаждаше брошурите в скута си. Някои от ъглите се бяха подгънали и тя ги заоправя.

— Сигурно Елън му ги е дала.

— Елън нямаше никакви наши проспекти, Мариън, знаеш го. И тя като тебе не се интересуваше от тия неща.

Мариън обърна брошурите да ги разгледа и от обратната страна.

— Ти беше ли там, когато е разбил сейфа? Сигурен ли си, че са се намирали вътре?

— Тъкмо това проверявам сега — каза Кингшип, — но каква причина има мистър Гант да…

Мариън небрежно запрелиства едната брошура, сякаш беше списание в някоя чакалня.

— Добре — каза тя твърдо след минута, — може би първоначално са го поблазнили парите. — Усмихна се изкуствено. — Веднъж в живота си да съм благодарна на парите ти. — Тя отгърна една страница. — Какво значение има това? Можеш да се влюбиш както в бедно, така и в богато момиче. — Отгърна следващата страница и продължи: — Не можете да го обвинявате толкова, като знаете в каква бедност е живял. Средата му е повлияла. — Стана и хвърли брошурите на канапето. — Нещо друго да има? — Ръцете и потреперваха.

— Друго ли? — облещи се Кингшип. — Това не е ли достатъчно?

— Достатъчно? Достатъчно за какво? Да отменя сватбата ли? Не — поклати глава тя, — не, не е достатъчно.

— Все още искаш да…

— Той ме обича. Може би първоначално са го поблазнили парите, но… Добре, да предположим, че съм красавица. Няма да разваля сватбата, ако открия, че е бил привлечен от хубостта ми, нали?

— Първоначално ли? — възкликна Кингшип. — Парите са, които все още го съблазняват.

— Нямаш право да го казваш!

— Мариън, не може да се омъжиш за него сега.

— Не може ли? Ами заповядайте в събота сутринта в Общината, да видите.

— Той не е добър…

— О, да! Ти винаги знаеш кой е добър и кой лош, нали? Знаеше, че мама е лоша, и се отърва от нея, знаеше, че Дороти е лоша, и затова тя се самоуби, защото ни възпита с твоето „добро“ и „лошо“, с твоето „редно“ и „нередно“! Не ти ли стига това, което вече причини с раздаване на правда?

— Не бива да се омъжиш за човек, който те преследва само заради парите!

— Той ме обича! Не можеш ли да разбереш? Обича ме! Аз също го обичам! Не ме е грижа какво ни е събрало. Ние мислим еднакво! Чувстваме еднакво! Харесваме едни и същи книги, едни и същи пиеси, една и съща музика, една и съща…

— Една и съща храна? — прекъсна я Гант. — Да не би и двамата да харесвате италианска и арменска кухня?

Тя се обърна към него, зяпнала от изненада. Гант разгъваше жълт лист, който бе извадил от джоба си.

— А сред авторите, които харесвате — продължи той, като гледаше листа, — Пруст, Томас Улф, Карсън Маккълърс?

Очите й се разшириха.

— Как смеете? Какво е това?

Той се приближи до канапето. Мариън обърна лице към него.

— Седнете — каза той.

— Вие… вие да не сте… — Отстъпи назад и краката й опряха в ръба на канапето.

— Седнете, моля ви — повтори той.

Тя седна.

— Какво е това?

— Беше в сейфа при брошурите. В същия плик. Мисля, че ще познаете почерка. — Подаде й жълтия лист. — Съжалявам — каза той.

Тя го погледна объркана, после се втренчи в листа:

Да се прочетат: Пруст, Т. Улф, К. Маккълърс, „Мадам Бовари“, „Алиса в страната на чудесата“, Е. Браунинг.

Изкуство (предимно съвременно) — Хоупли? или Хопър, Дьо Мют (исп.?)

Книги за модерното изкуство

Ревнива към Е.?

Реноар, Ван Гог

Италианска и арменска кухня (вж. ресторанти в Н. Йорк)

Театър: Б. Шоу, Т. Уилямс — сериозни автори…

Не бе прочела и една четвърт от гъсто изписаната страница, и по страните й изби червенина. Сгъна грижливо листа с треперещи ръце.

— Каква… жалка… наивница съм била — каза тя, без да вдига поглед.

Кингшип пристъпи плахо към канапето и застана до нея с безпомощен вид. Мариън обърна лице към него. На изкривеното й в усмивка лице се четеше самосъжаление.

— Наистина, каква глупачка съм била! — Кръвта отново нахлу в лицето й. Очите й плуваха в сълзи, а пръстите й яростно замачкаха и заизвиваха хартията. — Беше толкова хубаво! Трябваше да се досетя, че не може да е истинско…

Тя се смееше. Сълзите потекоха по бузите й. Пръстите й продължаваха да мачкат и да късат хартията. — Трябваше да се досетя… — Пръстите й се разтвориха и жълтите парченца хартия се разпиляха на пода. Закри лицето си с длани и зарида.

Кингшип седна до нея и обгърна с ръка свитите й рамене.

— Мариън… Успокой се, Мариън… Нали все пак разбрахме това, преди да е станало късно?

Раменете й се тресяха под ръката му.

— Не разбираш… — хлипаше тя. — Не можеш да разбереш…

 

 

Сълзите й спряха. Седеше като прикована за канапето. Пръстите й стискаха носната кърпа, която й бе дал Кингшип, а очите й гледаха безизразно късчетата жълта хартия върху килима.

— Искаш ли да те заведа горе? — попита Кингшип.

— Не… Остави ме… моля ти се… нека да си остана тук.

Той се изправи и отиде при Гант до прозореца. Мълчаха известно време, загледани в светлините отвъд реката.

— Няма да го оставя така. Кълна се, ще направя нещо! — каза Кингшип.

Отново замълчаха.

— Тя спомена, че обичате „да раздавате правда“. Ще рече ли това, че сте били строг към дъщерите си? — попита Гант.

Кингшип се замисли.

— Немного — каза той.

— Ако се съди по думите й, тя не е на същото мнение.

— Беше ядосана, затова.

Гант бе вперил поглед в рекламата на кока-кола отвъд реката.

— Онзи ден в кафенето споменахте, че може би сте пропъдили една от дъщерите си. Кого имахте предвид?

— Дороти. Може би ако не бях…

— Толкова строг — подсказа Гант.

— Не, не бях много строг. Просто исках да разберат кое е редно и кое не е редно. Може да съм попрекалил, заради майка им. — Кингшип въздъхна. — Дороти не биваше да смята, че самоубийството е единственият изход.

Гант извади пакет цигари. Взе една и я завъртя между пръстите си.

— Мистър Кингшип, как щяхте да постъпите, ако Дороти се беше омъжила, без предварително да се е посъветвала с вас? И отгоре на всичкото съвсем скоро след това роди бебе?

Кингшип се замисли за миг и отвърна:

— Не знам.

— Щеше да й забрани да му се мярка пред очите — обади се Мариън тихо.

Двамата мъже се обърнаха. Тя продължаваше да седи неподвижно на канапето. Лицето й се отразяваше в наклоненото пред камината огледало. Още се взираше в хартийките по пода.

— Какво ще кажете, мистър Кингшип? — попита Гант.

— Мисля, че нямаше да я изгоня.

— Напротив, точно това щеше да направиш — каза Мариън с равен глас.

Кингшип се обърна към прозореца.

— Всъщност при такива обстоятелства младоженците са длъжни сами да поемат отговорностите за семейството си, а също така…

Не сметна за необходимо да изкаже докрай мисълта си.

Гант запали цигарата.

— Точно затова я е убил. Дороти сигурно му е разказала за вас. Знаел е, че при тези обстоятелства не може да се добере до парите дори и да се ожени за нея, и си е давал сметка, че ако пък не се ожени, ще си навлече неприятности… Тогава решава да опита отново, този път с Елън. Но Елън започва да проучва причините за смъртта на Дороти и стига твърде близо до истината. Толкова близо, че той няма друг изход: трябва да убие и нея, и Пауъл. Решава да опита трети път…

— Бъд…

Името неволно се изплъзва от устата на Мариън. На лицето й, отразено в огледалото, бе изписана само лека изненада, сякаш някой просто бе подхвърлил, че годеникът й не се храни изискано.

Кингшип бе присвил очи и се взираше през прозореца.

— Това са само ваши предположения — каза той хладно. — Само предположения. — Обърна се с лице към Гант и в погледа му, доскоро решителен, се появи несигурност. — Градите цялата си теория само на факта, че не е казал на Мариън за това, че е учил в Стодард. Та ние дори не сме сигурни, че е познавал Дороти, пък тя може изобщо да не го е виждала. За да твърдите такова нещо, трябва да имате сигурни доказателства.

— Сигурно някои от момичетата в общежитието са знаели с кого е ходила.

Кингшип кимна.

— Мога да пратя някого да поразпита.

Гант помисли малко и поклати глава.

— Няма смисъл. Сега са във ваканция. Докато намерите момичето, което знае нещо за Дороти, вече ще бъде много късно?

— В какъв смисъл много късно?

— Ами като разбере, че отлагате сватбата… — Погледна към Мариън. Тя мълчеше. — Мислите ли, че ще стои със скръстени ръце?

— Ще го следим — каза Кингшип.

— Да речем, ще го следите. Ами ако ви се изплъзне? Стават и такива неща. — Гант пушеше замислено. — Дороти не си ли е водила дневник или нещо подобно.

Телефонът иззвъня. Кингшип отиде до масичката и вдигна слушалката.

— Ало?

Гант погледна към Мариън. И двамата мълчаха. Тя се бе навела и събираше хартийките от пода.

— Кога? — попита Кингшип.

Тя сложи парчетата хартия в лявата си ръка и ги смачка. Погледна ги — не знаеше какво да прави с тях. Постави ги на канапето до себе си, върху двете брошури.

— Благодаря ви — каза Кингшип, — много ви благодаря.

Чу се сигналът, сетне звукът на поставянето на слушалката върху вилката. Настъпи тишина. Гант се обърна и впери поглед в Кингшип.

Той стоеше до масичката. Розовото му лице се бе удължило.

— Обади се мис Ричардсън — каза той. — Проспекти за „Кингшип Копър“ са били изпратени на Бъртън Корлис в Колдуел, Уисконсин, на шестнайсети октомври хиляда деветстотин и петдесета година.

— По същото време е започнала връзката им с Елън — каза Гант.

Кингшип кимна.

— Това е вторият път, когато са му изпращани материали — каза той бавно. — Проспекти са били изпратени на Бъртън Корлис и на шести февруари хиляда деветстотин и петдесета година в Блу Ривър, Айова.

— Когато Дороти… — започна Гант.

Мариън простена.

Гант остана с Кингшип, след като Мариън се прибра на горния етаж.

— Не сме мръднали и на косъм оттам, докъдето Елън бе докарала нещата — каза той. — Полицията разполага с доказателства за самоубийство — бележката на Дороти, а това, което ние имаме, са подозрения и недостатъчно подкрепени факти.

Кингшип взе една от брошурите.

— Няма да оставя да ми се измъкне — каза той.

— Не намериха ли нещо в жилището на Пауъл? Отпечатък от пръсти, някакво влакънце от дреха?

— Нищо не намериха — каза Кингшип. — Нито в жилището на Пауъл, нито в онзи ресторант, където Елън…

Гант въздъхна.

— Даже да успеем да убедим полицията да го арестува, веднага ще го пуснат. И най-загубеният адвокат може да го отърве за по-малко от пет минути.

— Ще го пипна някак — каза Кингшип. — Веднъж сигурен ли съм, че го е направил, ще го пипна.

— Или трябва да разберем как е успял да я накара да напише онази бележка, или да намерим оръжието, с което е убил Пауъл и Елън. Трябва да се справим преди събота.

Кингшип погледна снимката върху корицата на брошурата.

— Пещите — каза той печално. — Смятахме да се качим на самолета и да бъдем там утре. Исках да му ги покажа. И Мариън щеше да дойде, макар че никога преди не се е интересувала от тези неща.

— Постарайте се да я убедите до последния момент да не му казва, че сватбата се отлага.

Кингшип бе сложил брошурата на коляното си и приглаждаше с длан измачканата корица. Вдигна поглед.

— Моля?

— Казах, че трябва да се постараете да я убедите да не му казва за отлагането на сватбата.

— Не се безпокойте.

Кингшип отново впери очи в брошурата. Помълча, сетне, без да вдига поглед от снимката на корицата, тихо добави:

— Сбъркал е адреса. Трябваше да се хване с дъщерите на някой друг, не с моите.