Айра Левин
Предсмъртна целувка (27)

13

Колата се носеше зад препускащото петно, очертано от светлината на фаровете, и гумите потропваха ритмично по фугите в бетонната настилка. Зелената стрелка на скоростомера сочеше осемдесет. Кракът върху педала на газта бе неподвижен като крак на статуя.

Шофираше с лявата ръка, като от време на време едва доловимо помръдваше кормилото, за да излезе от хипнотичната монотонност на пътя. Елън се беше свила на топка чак до вратата, с изтръпнало, сковано тяло, втренчила съкрушено поглед в ръцете си, които мачкаха носната кърпичка в скута и. На седалката между тях, проточена като змия, лежеше дясната му ръка, забила дулото на пистолета в хълбока й.

Бе плакала. Не истински плач, а по-скоро виене, със спазми и стонове — без сълзи, като ранено животно.

Той й бе казал всичко, с рязък глас, хвърляйки от време на време поглед към осветеното й в зеленикаво лице. На моменти се запъваше, като войник в отпуска, който разказва подвизите си и за миг се поколебава, преди да опише на мирните си съграждани как неговият щик е разпорил нечий корем — после се решава и продължава да говори, защото все пак те са го попитали как е заслужил медалите, нали? Той описва случката с раздразнение и дори с известно презрение към мирните граждани, на които никога не се е налагало да разпарят ничий корем. Така Бъд разказа на Елън за хапчетата и за покрива и защо е било нужно да убие Дороти, и защо после най-логичният ход е бил да се прехвърли в Колдуел и да започне да ухажва именно нея, Елън, тъй като от разговорите с Дороти вече знае какво й харесва и какво не, знае как да се представи като мъжа, когото тя непременно ще хареса. Обясни й още как, освен че най-логичният ход бил да се възползваш от преимуществата си спрямо едно момиче, за да му завъртиш главата, този ход по някаква ирония на съдбата се оказвал и най-удовлетворителният в неговия случай, най-добре компенсирал миналите неуспехи (най-предизвикателен към закона, отмъстителен, възвръщащ самочувствието). Той й каза тези неща раздразнено и с презрение. Това момиче, с ръце на устата от ужас, било получило всичко на сребърен поднос. Тя не знаела какво е да живееш на ръба на пропастта, пропаст, над която е опънато въже и си принуден да пристъпваш сантиметър по сантиметър по това въже, за да стъпиш най-сетне на твърдата земя, от която те делят километри.

Тя слушаше, докато дулото болезнено се впиваше в хълбока й. Отначало болезнено, сетне вече нищо не чувстваше. Все едно тази част от нея беше мъртва, все едно смъртта идеше от пистолета не като внезапен куршум, а като бавно излъчване от точката на допира. Тя слушаше, после се разплака, защото беше толкова отвратена, смазана, изумена, че нямаше друг начин да изрази всичко това. Плачът й не бе истински плач, а по-скоро виене, със спазми и стонове — без сълзи, като ранено животно.

Остана свита на топка до вратата, втренчила съкрушен поглед й ръцете си, които мачкаха носната кърпичка в скута й.

— Казвах ти да не идваш — говореше ядосано той. — Молих те да си стоиш в Колдуел, нали? — Погледна я, сякаш очакваше потвърждение. — Обаче не. Ти на всяка цена трябваше да се направиш на детектив! Ето какво става с момичетата-детективи. — Погледът му се върна на шосето. — Да знаеш само какво преживях от понеделник насам! — Той стисна зъби, като си спомни как сякаш земята под него пропадна, когато в понеделник сутрин Елън телефонира: „Дороти не се е самоубила! Заминавам за Блу Ривър!“, как тича до гарата и едва не я изпусна, как напразно и отчаяно я увещаваше да не заминава, но тя се качи на влака. „Веднага ще ти пиша! Всичко ще ти обясня!“, и го остави да стои и да гледа отдалечаващия се влак, облян в пот, ужасен. Стана му противно само при спомена.

Елън каза нещо едва доловимо.

— Какво?

— Ще те хванат…

— Знаеш ли колко са много тия, дето не ги хващат? — рече той след кратко мълчание. — Половината, а може би и повече. — И как ще ме хванат? Отпечатъци от пръстите? Няма. Свидетели? Няма. Мотив? Не им е известен. За мен няма и през ум да им мине. Пистолетът? Пътят за Колдуел минава покрай Мисисипи, тъй че „сбогом, пистолет“! Тази кола? В два-три часа сутринта ще я оставя няколко пресечки по-надолу от мястото, дето я взех. Ще помислят, че е работа на пощръклели ученици. Малолетни престъпници. — Той се усмихна. — Чудесно те изиграх снощи. Седях два реда зад теб и Пауъл в киното и бях зад ъгъла в коридора, когато те целуна за лека нощ. — Той се обърна, да види изражението й, но не забеляза реакция. Погледът му се върна на пътя и лицето му отново помръкна. — Това твое писмо… Колко се потих, докато дойде! Отначало, като го четях, си мислех, че съм в безопасност. Пишеше, че търсиш някакъв от часовете й по английски през есента. А аз се запознах с нея чак през януари, и то в часовете по философия. После се сетих кой е всъщност този, когото търсиш… „Плетения чорап“, моят предшественик. Имахме заедно математика и ме беше виждал с Дори. Възможно бе да знае как се казвам. Можеше да те убеди, че няма нищо общо с убийството на Дори… и ако ти спомене името ми…

Изведнъж изскърцаха спирачките и колата спря. Той се пресегна и смени предавката. Когато отново натисна газта, колата тръгна плавно назад. От дясната им страна се появи тъмният силует на ниска къща, сгушена зад празното пространство на широк паркинг. Фаровете осветиха голяма табела край пътя: Лили и Доун. Чудесни бифтеци. Под голямата табела висеше по-малка табелка: Отваряме на 15-и април.

Той включи на първа, завъртя кормилото надясно и натисна газта. Прекоси паркинга и без да изключва мотора, спря встрани от къщичката. Натисна клаксона. Пронизителният му звук разцепи тишината. Той изчака малко и отново натисна клаксона. Нищо. Не се отвори прозорец, не светна лампа.

— Изглежда, няма никой — каза той и загаси фаровете.

— Моля ти се — прошепна тя, — моля те…

Колата пое напред, в тъмното, сви наляво и заобиколи зад къщичката, където асфалтът от паркинга преминаваше в по-малка павирана площ, сетне описа широка дъга и едва не слезе от ръба на асфалта в пръстта. Нататък се простираше полето, мрачно, сливащо се с черното небе. Автомобилът се завъртя в пълен кръг, докато предницата му застана в посоката, от които бяха дошли.

Той издърпа ръчната спирачка и остави мотора да работи.

— Моля ти се — промълви тя.

Той я изгледа.

— Да не мислиш, че искам да го правя? Да не мислиш, че ми е много приятно? Бяхме почти сгодени! — Отвори шофьорската врата. — Ама щом си толкова хитра… — Стъпи на асфалта, като държеше пистолета насочен към свитото й тяло. — Ела тук — каза той. — Излез от тази страна.

— Моля те…

— Какво да направя, Елън? Не мога да те оставя, нали? Предложих ти да се приберем в Колдуел и да не казваме нищо, не щеш! — Пистолетът направи нетърпеливо движение. — Излизай!

Стиснала чантичката си, тя се примъкна по седалката. Стъпи на асфалта.

Пистолетът командваше движенията й — тя направи полукръг и застана с гръб към полето. Пистолетът бе между нея и колата.

— Моля те — промълви Елън, вдигнала чантичката си, сякаш тя щеше да я защити, — моля…