Айра Левин
Предсмъртна целувка (43)

14

Всичко потъна: тясната платформа, сградата, целият свят. Всичко изчезна като пясъчен замък, погълнат от морето, а той оставаше да виси над бездна с две сини стъклени топчета, втренчени в него, и въпроса на Лео, отекващ като в желязна камбана.

Лео и Детуайлър отново изплуваха пред погледа му. Грохотът пак го връхлетя. Усети стената под лявата си длан — този път хлъзгава. С дясната си ръка напипваше топката на стойката. Почувства и пода под краката си, сега той се люлееше, защото коленете му… о, божичко!… бяха прималели, трепереха, тресяха се направо.

— За какво… — започна той, но глас не излезе. Пое си дъх. — За какво говорите?…

— За Дороти — отвърна Детуайлър. — Искал си да се ожениш за нея. Заради парите. Но ето че тя е забременяла. Разбрал си, че няма да се добереш до парите, и си я убил.

Стъписан, той поклати глава да се възпротиви.

— Не! — извика той. — Не! Тя се е самоубила. Изпратила е бележка на Елън! Знаеш го, Лео!

— Подлъгал си я да я напише — каза Лео.

— Как… как мога да я подлъжа? Как, дявол да го вземе, мога да го направя?

— Тъкмо това ще ни кажеш сега — намеси се Детуайлър.

— Та аз почти не я познавах!

— Нали изобщо не я познаваше? — попита Лео. — Така си казал на Мариън.

— Точно така! Изобщо не я познавах!

— Току-що каза, че почти не си я познавал.

— Изобщо не я познавах.

Юмруците на Лео се свиха.

— През февруари 1950 година си поискал да ти изпратим проспекти.

Бъд гледаше втрещено, здраво закрепил ръка на преградната стена.

— Какви проспекти? — От устата му излезе само шепот и той трябваше да повтори: — Какви проспекти?

— Брошурите, които намерих в сейфа в стаята ти в Менасет — намеси се Детуайлър.

Подът се залюля неудържимо. Сейфът! О, божичко! Брошурите и какво още? Изрезките от вестници? Беше ги изхвърлил, слава богу! Брошурите и листът за Мариън! О, божичко!

— Кой сте вие? — избухна той. — От къде на къде ще ровичкате в личните…

— Стой там — предупреди го Детуайлър.

Бъд беше направил само една крачка; отстъпи назад и пак се вкопчи в стойката.

— Кой сте вие? — кресна той.

— Гордън Гант — отговори Детуайлър.

Гант! Оня от радиото, който вечно дразнеше полицията! Как, по дяволите, той…

— Познавах Елън. Срещнах я няколко дни, преди да я убиеш.

— Аз… — Почувства, че го облива пот. — Ти си побъркан! — викаше той. — Ти си побъркан бе! Кого още съм убил? — Към Лео: — И ти го слушаш! Тогава ти също си луд. Никога не съм убивал никого!

— Убил си Дороти и Елън, и Дуайт Пауъл! — продължи Гант.

— А без малко и Мариън да убиеш — добави Лео. — Когато тя видя този лист със списъка…

Видяла е листа! Боже господи!

— Никога не съм убивал никого! Дори се самоуби, а Елън и Пауъл бяха убити от някакъв крадец.

— Дори ли? — засече го Гант.

— Аз… Всички й викаха Дори! Аз… Аз не съм убивал никого. Само един японец, и то през войната.

— Тогава защо ти треперят краката? — попита Гант. — Защо си плувнал в пот?

Обърса чело. Стегни се! Съвземи се! Пое дълбоко дъх… кротко, спокойно. Не могат да докажат нищо, нищо. По дяволите! Знаят за листа, за Мариън, за брошурите… Да, ама не могат да докажат нищо за… Пак си пое дъх.

— Нищо не можете да докажете — заяви той. — Защото няма какво да се доказва. Вие сте побъркани, и двамата. — Отри ръце в панталона си. — Е, добре — каза той, — познавах се с Дори. Че да не съм бил единственият? И през цялото време очите ми бяха в парите. Това подсъдно ли е? Значи няма да има сватба в събота. Ами хубаво! — Той оправи якето си с вдървени пръсти. — Май по-добре да си остана беден, отколкото тъст ми да е такъв мръсник. А сега се дръпнете да мина. Не ща да се мотая тук и да приказвам с двама побъркани.

Те не помръднаха. Стояха рамо до рамо на два метра от него.

— Хайде де — подкани ги той.

— Я пипни веригата отзад — каза Лео.

— Махнете се да мина!

— Пипни веригата отзад.

За миг се вгледа в каменното лице на Лео, а после се извърна бавно.

Нямаше нужда да пипа веригата. Стигаше му да я погледне. Металната халка на стойката беше разтеглена като буквата „С“ и първата брънка от тежката верига едва се крепеше на нея.

— Ние имахме малко работа тук горе, докато Ото те развеждаше наоколо — каза Лео. — Хвани се за веригата.

Ръката му посегна напред и докосна леко веригата. Тя падна и свободният й край издрънча върху металната платформа, плъзна се и се залюля, като се удряше шумно в преградната стена.

Двайсетина метра надолу в зейналата пропаст се бе оцъклил циментовият под. Всичко сякаш се люлееше…

— Не е толкова високо, колкото при Дороти — каза Гант, — но е достатъчно високо.

Обърна се и ги погледна, вкопчил пръсти в подпората и ръба на преградната стена. Опитваше се да не мисли за бездната зад гърба си.

— Няма… да посмеете… — Гласът му сякаш беше чужд.

— Да не би да нямам основание да го направя? Ти уби дъщерите ми!

— Не съм, Лео! Кълна се, не съм!

— Затова ли се изпоти и разтрепери, щом ти споменах името на Дороти? Затова ли веднага ти стана ясно, че не е просто глупава шегичка, и взе, че загуби и ума и дума. Като те гледам, нямаш вид на невинен.

— Кълна ти се, Лео, в покойния си баща ти се кълна…

Лео го гледаше сурово.

Бъд отпусна за миг ръката, вкопчена в стойката, и отново я вкопчи, но малко по-долу. Мястото над пръстите му беше мокро.

— Няма да посмеете… Мислите ли, че ще можете да се измъкнете… — изсъска той.

— Нямало да можем да се измъкнем! — Лео се изсмя ехидно. — Че ти да не си единственият хитрец на тоя свят? — Той посочи стойката. — Ключът, с който свършихме тая работа, беше увит в плат. На халката няма отпечатъци. Нещастен случай, братко. Просто нещастен случай. Желязото е старо, пък и на тая горещина материалът губи от здравината си. Веригите не са предвидени да се препъваш и да се увисваш на тях. При това си височък. Нещастен случай. Направо трагедия! А ти какво ще направиш? Ще крещиш ли? Че то на този шум никой няма да те чуе. Ще размахваш ръце ли, какво ли? Хората долу си имат работа, пък и случайно да погледнат нагоре, какво ще видят през тая пара и на такова разстояние? А може би ще налетиш на бой? Че да те бутна с пръст, и с теб е свършено. — Лео замълча за миг. — Та казваш, нямало да се измъкна, а? Интересно какво те кара да мислиш така?

— Е, разбира се — продължи след малко Лео, — бих предпочел да не го правя. Бих предпочел да те предам на полицията. — Погледна часовника си. — Тъй че… давам ти три минути. От теб се иска неоспоримо доказателство за престъплението, с което да убедя съда.

— Кажи къде е пистолетът? — попита Гант.

Двамата мъже стояха един до друг. Лео демонстративно гледаше часовника си, а Гант наблюдаваше с ръце на кръста.

— Как накара Дороти да напише бележката? — попита Гант.

Ръцете на Бъд стискаха подпората и преградната стена безчувствени.

— Опитвате се да ме изнудите — рече той.

Те се наклониха напред, за да го чуят.

— Опитвате се да ме сплашите, за да призная нещо, което никога не съм извършил.

Лео бавно поклати глава. Погледна часовника.

— Две минути и трийсет секунди — каза той след малко.

Бъд се завъртя надясно и хвана стойката с лявата си ръка. Долу при конверторите сновяха мъже.

— Помощ! — ревеше той. — Помощ! Помощ!

Викаше с все сила и панически размахваше дясната си ръка. С другата бе вкопчен здраво в стойката.

Отдалеч работниците долу приличаха на нарисувани фигури. Вниманието им бе заето с конвертора, който в момента изливаше мед.

Той обърна глава към Лео и Гант.

— Ето, виждаш ли? — каза Лео.

— Ще убиете невинен човек! Точно това ще направите!

— Къде е пистолетът? — попита отново Гант.

— Нямам никакъв пистолет. Никога не съм имал пистолет!

— Остават ти две минути — съобщи Лео.

Не, невъзможно бе да знаят. Не биваше да се поддава. Очите му шареха отчаяно. Погледна колоната под платформата, бетонния покрив, сетне релсите на крана с кабината, няколкото прозореца… Точно така, релсите на крана!

Бавно, като се стараеше да не забележат, хвърли отново поглед надясно. Конверторът се бе завъртял обратно. Ваната пред него беше пълна и димеше. Стоманените въжета под кабината висяха отпуснати. Всеки миг щяха да повдигнат ваната. Кабината на крана сега бе на повече от седемдесет метра от него, но щяха да я придвижат напред по релсите и щеше да мине почти над главата му — на четири метра отгоре и на около два метра зад гърба му. Може би човекът вътре щеше да го чуе? Да го види?

Да имаше как да ги задържи за малко! Да ги забави, докато кабината дойде достатъчно близо!

Ваната се вдигна…

— Една минута и трийсет секунди — каза Лео.

Очите на Бъд се стрелнаха назад към двамата мъже. За миг се взря в напрегнатите им лица, сетне предпазливо хвърли поглед надясно — съвсем предпазливо, тъй че да не се досетят за плана му. Все още имаше надежда. (Та той дори и в такъв момент бе в състояние да крои план!) Ваната висеше между пода и платформата. Стоманените въжета леко се поклащаха в трептящия нажежен въздух. Кабината все още висеше неподвижна под релсите. Сетне започна бавно да се приближава с ваната под себе си. Божичко, защо толкова бавно! Не можеше ли да побърза?

Отново обърна глава назад.

— Няма да се измъкнеш, Бъд — каза Лео. — Остава ти една минута!

Погледна отново. Кабината сега бе по-близо. На четирийсет метра? А може би на трийсет? Зад мътното стъкло вече се виждаше главата на човека…

— Трийсет секунди.

Как препускаше времето!…

— Чуйте! — извика той обезумял. — Чуйте! Ще ви кажа нещо, нещо за Дори. Тя… тя…

Бързо! Трябваше да измисли нещо!… Изведнъж онемя, очите му се разшириха. Най-сетне искрица надежда! Някой се задаваше откъм далечния край на платформата. Някой се беше изкачил тук! Най-сетне спасение!

— Помощ! — изрева той, размахал бясно едната си ръка. — Помощ! Елате тук! Помощ!

Искрицата надежда, приближаващата се фигура, почти тичаше към тях.

Лео и Гант погледнаха през рамо, явно обезпокоени.

Божичко! Съдбата най-сетне се омилостиви!

Беше жена…

Мариън!

 

 

— Какво правиш тук?… Махай се, веднага се махай! — извика Лео. — За бога, Мариън, върни се долу!

Тя сякаш не го чуваше. Застана зад тях. Пламналото й лице с широко отворени очи сега се виждаше над слепените им рамене.

Бъд видя как погледът й се плъзна по тялото му и се втренчи в краката му. Краката му трепереха отново… Ех, да имаше оръжие!

— Мариън — взе да й се моли той. — Спри ги! Те са обезумели! Искат да ме убият! Спри ги, Мариън! Само теб ще послушат! Ще ти обясня за онзи лист, всичко ще ти обясня! Кълна ти се, не лъжа…

Мариън продължаваше да го гледа втренчено.

— И мислиш, че ще ти повярвам? — каза след малко тя. — Мислиш, че ще ме залъжеш с някое обяснение като за Стодард?

— Обичам те, Мариън! Наистина те обичам! Всъщност в началото, признавам си, мислех за парите, но сега те обичам! Знаеш, че не лъжа!

— И откъде ще знам, че не лъжеш?

— Заклевам се.

— Ти вече се кле за доста неща.

Пръстите й обхванаха раменете на двамата мъже. Бяха дълги, нежни, с лакирани нокти. Стискаха и напъваха, опитваха се да разделят мъжете.

— Мариън! Не… Ти няма… Нали ние?…

Пръстите й се впиваха в плата на дрехите и продължаваха да се борят.

— Мариън — молеше се той, но тя сякаш не чуваше.

Внезапно шумът се усили и към него се прибави някакъв грохот. Отдясно го връхлетя вълна от горещ въздух. Кабината! Той изви тяло и хвана стойката с две ръце. Ето я! Та тя бе на шест-седем метра от него — стържеше по релсите и се приближаваше. Стоманените въжета бяха опънати надолу. През отвора се виждаше главата на човека вътре, наведена, със сива шапка с козирка.

— Хеей! — ревеше той тъй, че челюстите му се разпъваха. — Хей, ти, в кабината! Помощ! Хеей! — Горещата вълна, идеща от ваната, го удари в гърдите. — Помоощ! Хеей! Кабината! — Сивата шапка приближаваше, но не се повдигна. Нима беше глух? Това говедо! — Помоощ! — крещеше той, поемаше си дъх и отново крещеше…

Горещината го накара да се обърне. От отчаяние му идеше да вие.

— Горе в кабината е по-шумно и оттук — каза Лео и пристъпи крачка напред.

— Вижте какво — каза плахо Бъд и отново се хвана с лявата ръка за преградната стена. — Моля ви се… — Взря се в лицата им, непроницаеми като маски, в които святкаха по две очи.

Те пристъпиха още една крачка.

Платформата сякаш потъваше и се издуваше подобно на одеяло, което изтърсват. Горещината, доскоро идеща отдясно, го блъсна и откъм гърба. Щяха да го направят! Не го заблуждаваха! Наистина щяха да го убият! По тялото му пълзяха капки пот, обливаха го целия.

— Добре! — извика той. — Ще кажа! Тя си мислеше, че превежда от испански! Написах бележката на испански. Помолих я да я преведе. — Гласът му изведнъж секна.

Какво ставаше с тях? Лицата им се промениха, добиха изражение. Първом сякаш се смутиха, сетне в погледа им се появи отвращение, после презрение… Гледаха надолу…

Той също погледна надолу. Отпред на панталона му имаше тъмно петно, което се разширяваше и се разпръсваше на по-дребни петънца по десния му крачол. Божичко! Японецът, японецът, когото бе убил — тази жалка, трепереща, напикана карикатура на човек. Нима това сега бе самият той? Нима?…

Отговорът бе изписан на лицата им.

— Не! — изкрещя той. Захлупи очите си с длани, но лицата им не изчезнаха. — Не, не съм като него!

Отдръпна се и рязко се извърна. Кракът му се подхлъзна на локвичката долу и се огъна под него. Ръцете се отлепиха от лицето му, политнаха и се разхвърчаха във въздуха. Вълната от изгарящ въздух го пое и падайки, той видя приближаването на блестящия в зелено гигантски диск — изпускащ нажежени пари, неспокоен и трептящ. Ръцете му стискаха нещо твърдо. Стоманените въжета! Тялото му се люшкаше под тях, увиснало с цялата си тежест на разпънатите мишци. Краката му се мятаха. Въжетата раздираха дланите му, очите му не се отделяха от стърчащите стоманени нишки, които се впиваха в месото като игли. Хаос от звуци… Пронизителна свирка, женски писък, викове отгоре, викове отдолу… Присвил очи, се взря в ръцете си — от дланите му бе започнала да се стича кръв. Горещината го изгаряше като във фурна, задушаваше го. Непоносимата смрад сякаш го поглъщаше. Крещяха… хората крещяха на него… Пръстите му взеха да се разтварят… не, те не се разтваряха сами, а по негова воля… не, не от болката, не че се задушаваше… не заради тези раздиращи дланите му игли… Нали сам скочи… значи сам искаше това?… Инстинктът, само инстинктът го бе накарал да сграбчи тези въжета. Но ето че сега волята му надделя… отпусна лявата си ръка и тя увисна… тялото му се завъртя… Горещината, тази страшна горещина!… Защо ръката му бе черна, омазана с нещо?… Кой знае, може би от стойката, от веригата?… Не, те нямаше да го бутнат… некадърници!… Нямаше да го убият… Та това не е за всяка уста лъжица… Той сам бе скочил и сега сам щеше да се пусне… Ето че и коленете му вече не трепереха… те не трепереха кой знае колко и преди… а сега… сега защо ще треперят, след като държеше всичко в свои ръце?… Не забеляза кога пръстите на дясната му ръка се разтвориха… трябва да се бяха разтворили, защото падаше… Горещината!… Разтопеният метал!… Въжетата летяха стремително нагоре… Пронизителен писък раздра въздуха… Кой пищеше?… Като Дори в шахтата, като Елън преди втория изстрел, който я довърши… Този човек… нямаше ли най-сетне да спре?… Отвратителен писък!… Нима викаше самият той! Защо? Защо не можеше да спре? Защо, по дяволите, нали сам?… Писъкът, който промуши като с нож внезапно настъпилата тишина, секна изведнъж, тялото изплющя и от ваната отскочиха зелени пръски. Циментът наоколо се покри с милиони лъскави локвички и блестящи капчици, които изсъскваха и постепенно от зелени станаха златистомедни.