Айра Левин
Предсмъртна целувка (29)

15

В края на учебната година той се прибра в Менасет и започна да се мотае из къщата мрачен и унил. Отначало майка му се опита да го извади от това състояние, но скоро и тя изпадна в същото мрачно настроение. Току се спречкваха и като нажежени въглени се разпалваха един друг и пламваха. За да се спаси и от къщи, и от себе си, той пак се хвана на работа в галантерийния магазин. От девет до пет и половина стоеше зад остъкления тезгях, без да поглежда лъснатите шини от бляскава мед, които свързваха стъклата.

 

 

Един ден през юли той извади сейфа от дрешника. Отключи го на бюрото си и измъкна изрезките за убийството на Дороти. Накъса ги на малки парченца и ги хвърли в кошчето. Същото направи и с изрезките за Елън и Пауъл. Накрая извади брошурите на „Кингшип Копър“. Беше ги поръчал повторно, когато тръгна с Елън. Стисна ги, готов да ги разкъса, и се усмихна тъжно. Дороти, Елън…

Сякаш си бе помислил: „Вяра, Надежда… Любов.“ Тройката се попълваше от само себе си. „Дороти, Елън… Мариън.“

Усмихна се тъжно и отново сграбчи брошурите.

Опита се да ги скъса, но не можа. С бавно движение ги постави на бюрото и неволно приглади гънките, които пръстите му бяха оставили.

 

 

Отмести сейфа и брошурите назад и седна зад бюрото. Написа в горния край на един лист „Мариън“ и го раздели на две с вертикална линия. В едната графа написа „За“, в другата — „Против“.

Имаше много неща „за“: дълги разговори с Дороти, дълги разговори с Елън, в които бе ставало дума за Мариън, знаеше нейните предпочитания, възгледите й за живота, миналото й. За него тя беше като отворена книга, макар че никога не я бе виждал. Беше самотна, огорчена, живееше отделно… Идеални предпоставки.

Вътрешното му чувство също беше „за“. Още една възможност. В случай на успех двата несполучливи опита се заличават. Три е щастливо число — на героите от всички детски приказки им провървява на третия път, при третото желание, с третия кандидат…

Не се сещаше какво може да запише в графата „Против“.

 

 

Същата вечер скъса списъка със „За“ и „Против“ и започна друг — списък, в който отбелязваше чертите, определящи характера на Мариън Кингшип, възгледите й за живота, предпочитанията й. Нахвърли няколко неща и през следващите седмици редовно попълваше списъка. Във всеки свободен момент насочваше вниманието си към разговорите с Дороти и Елън, водени в закусвални, през междучасия, по време на разходки и танци. В паметта му изникваха думи, фрази, цели изречения. Понякога вечер часове наред лежеше, потънал в спомени. Сякаш из клетките на мозъка му сновеше гайгеров брояч и отчиташе всеки импулс, свързан с Мариън.

Списъкът непрестанно нарастваше и от това настроението му се повишаваше. Случваше се да го извади от сейфа, без да има какво да добави — просто да му се полюбува. Каква проницателност, далновидност, каква сила отразяваше той. Почти му заместваше изрезките от вестниците за Дороти и Елън.

— Ти си луд — каза си той на глас, когато един ден гледаше списъка. — Ти си се побъркал — рече с умиление. Но в действителност си мислеше, че е изобретателен, дързък, умен, смел, гениален.

— Няма да се връщам в университета — каза той на майка си един ден през август.

— Какво? — Тя изглеждаше дребничка и слаба, застанала на вратата на стаята му. Ръката й бе замръзнала, без да успее да приглади увисналия кичур прошарена коса.

— След няколко седмици заминавам за Ню Йорк.

— Трябва да довършиш следването си — рече жално тя. Той мълчеше. — Какво, да не би да си си намерил работа в Ню Йорк?

— Не съм, но ще си намеря. Наумил съм си нещо, искам да видя какво ще излезе. Имам една идея… проект.

— Трябва да завършиш университета, Бъд — промълви нерешително тя.

— Трябва! Кой е казал, че трябва? — сопна се той. Мълчание. — Ако тази моя идея се провали, което не вярвам да стане, мога да завърша и догодина.

Тя притеснено изтри ръце в домашната рокля.

— Бъд, ти си на двайсет и пет години. Трябва… време е да се дипломираш и да се хванеш някъде на работа. Не можеш да продължаваш…

— Виж какво, ще ме оставиш ли да живея както намеря за добре?

Погледна го вторачено.

— Това слушах и от баща ти — рече тихо тя и си отиде.

Той постоя малко край бюрото, заслушан в ядовитото потракване на вилици и лъжици в умивалника. Взе едно списание и го отгърна, като се правеше, че пет пари не дава.

След няколко минути отиде в кухнята. Майка му беше на мивката, с гръб към него.

— Мамо — каза умолително той, — нали знаеш, че и аз самият искам да се установя някъде. — Тя не се обръщаше. — Нали знаеш, че не бих напуснал университета, ако тази идея не беше важна. — Пристъпи напред и седна на масата зад гърба й. — Ако нищо не излезе, догодина ще завърша. Мамо, обещавам ти.

Тя се извърна неохотно.

— Каква е тази идея? — попита бавно тя. — Изобретение?

— Не. Не мога да ти кажа — отговори той със съжалителна нотка в гласа. — Засега е… само идея. Извинявай…

Тя въздъхна и избърса ръцете си в хавлиената кърпа.

— Защо идеята ти не почака една година? Докато се изучиш?

— След една година може и да е късно.

Тя остави кърпата.

— Щеше ми се да знам какво си намислил.

— Съжалявам, мамо. Не искам да крия, но то просто не може да се обясни.

Мина зад гърба му и сложи ръце на раменете му. Бъд извърна глава нагоре. Тя постоя малко така, загледана в угриженото му лице.

— Тъй да бъде! — Стисна раменете му. — Вярвам, че идеята ти е добра.

Той й се усмихна щастливо.