Айра Левин
Предсмъртна целувка (26)

12

— И какво смятате, че трябва да направя? — попита иронично шефът на полицията, Елдън Чесър. Беше се изтегнал по гръб на дивана, а дългите му крака се подпираха в глезените на страничната облегалка. Лежеше, сплел пръсти върху червената си риза, и големите му кафяви очи блуждаеха по тавана.

— Трябва да откриете колата, да я проследите. Това трябва да направите. — Гордън Гант го гледаше яростно, застанал в средата на дневната.

— Ха — изсмя се Чесър. — Тъмна кола! Толкова можа да ни каже съседът. Чул изстрела, после видял мъж и жена да пресичат улицата и да се качват в някаква тъмна кола. Значи колата е тъмна и вътре има мъж и жена. Знаете ли вие колко такива коли се движат из града? Ние дори нямахме представа как изглежда момичето, преди вие да нахълтате в моя дом. Те може да са стигнали вече до Седар Рапидс или пък да са напъхали колата в някой гараж на две преки оттук. Откъде да знаем?

Гант сновеше гневно из стаята.

— Добре де, значи да седим със скръстени ръце, така ли?

— Ами ще седим. Ще чакаме. Нали уведомих момчетата на магистралата. Може и да извадим късмет. Вие защо не седнете?

— Да седна! — озъби се Гант. — Не разбирате ли, че животът й е в опасност? — Чесър мълчеше. — Миналата година убиха сестра й, сега… нея.

— Ето че пак почвате — рече Чесър. Кафявите очи се затвориха с досада. — Сестра й се самоуби — бавно и натъртено каза той. — Със собствените си очи видях бележката. За почерка извикахме експерт…

Гант издаде неопределен звук.

— И кой смятате я е убил? — настоятелно попита Чесър. — Казвате, предполагало се, че е Пауъл, но сега излизало, че не е той, защото момичето предало съобщение, от което се разбирало, че е невинен. Освен това ми носите тук ей този документ от Нюйоркския университет, което навежда на мисълта, че Пауъл изобщо не е бил по тия места миналата пролет. А щом единственият заподозрян не е извършил убийството, тогава кой го е извършил? Ето и отговора: никой.

Вбесен от изтощително повтаряне на едно и също, Гант процеди:

— В съобщението се казва, че Пауъл има представа кой е убиецът. А самият убиец трябва да е знаел, че Пауъл…

— До тази вечер нямаше убиец! — каза Чесър категорично. — Сестрата се е самоубила. — Той отвори очи и зарея поглед в тавана.

Гант го стрелна гневно и продължи да крачи из стаята.

— Струва ми се, вече всичко ми е ясно — обади се Чесър след неколкоминутно мълчание.

— Така ли? — рече Гант.

— Така. Да не смяташ, че се излежавам тук и си почивам? Напротив, мисля. Така се мисли най-добре — когато краката са по-високо от главата. Кръвта се стича в мозъка, нали разбираш? — Той се изкашля. — Та ето какво. Нашият човек се вмъква в къщата към десет без петнайсет — съседът чул шум от разбиване на стъкло, но не обърнал внимание. В другите стаи няма следи от тършуване, значи направо е влязъл в стаята на Пауъл. Няколко минути по-късно пристигат Пауъл и момичето и нашият се оказва заклещен на горния етаж. Скрива се в гардероба на Пауъл (дрехите са избутани в единия край). Пауъл и момичето отиват в кухнята. Тя започва да прави кафе, пуска радиото. Пауъл се качва да си закачи палтото, а може би е чул някакъв шум. Човекът излиза. Той вече се е опитвал да отвори куфара, защото намерихме отпечатъци от ръкавици по него. Принуждава Пауъл да го отключи и започва да рови. Нещата са разхвърляни по целия под. Може би намира нещо, някакви пари. Както и да е, Пауъл се хвърля върху него. Човекът застрелва Пауъл. Може и от паника да го е направил, вероятно не е искал да го застреля. Такива като него по принцип не искат да стрелят, носят пистолети само за да сплашат хората, пък накрая все ги убиват. Четирийсет и пет калиброва гилза. Най-вероятно колт. Милиони такива се подмятат у този или онзи. После момичето изтичва горе. Отпечатъците по рамката на вратата и по чашите и другите неща в кухнята са едни и същи. Човекът е объркан, няма време за мислене и я отвлича със себе си.

— Защо не я е застрелял както Пауъл?

— Не знам. Може би не му е стискало. Или пък му е хрумнало нещо. Понякога им хрумват разни идеи, като държат пистолет срещу хубаво момиче.

— Благодаря — рече Гант. — Така съм вече далеч по-спокоен. Благодаря ви много.

Чесър въздъхна.

— Защо не поседнете? — каза той. — Нищо не можем да направим. Ще чакаме.

Гант седна и започна да търка с длан челото си.

Чесър най-сетне отлепи поглед от тавана и се взря в Гант, който седеше в другия край на стаята.

— А тя каква ти е? Приятелка ли ти е? — попита той.

— Не — рече Гант. Спомни си писмото, което бе прочел в стаята на Елън. — Не. Има си някакъв в Уисконсин.