Айра Левин
Предсмъртна целувка (25)

11

На долния етаж звънна телефонът.

— Не се обаждай — каза той, щом тя понечи да се дръпне.

— Знам кой е — рече тя с метален равен глас.

— Не, недей да се обаждаш. Слушай! — Ръцете му я държаха здраво за раменете. — Сигурно някой е чул изстрела. Полицията ще пристигне всеки момент. Представи си, журналисти… — Изчака тя да разбере смисъла на думите му. — Нали не искаш да гръмнат вестниците! Да изкарат всичко на бял свят за Дороти, да отпечатат твои снимки…

— Ние не можем да ги спрем.

— Можем. Аз съм с кола. Ще те закарам в хотела и веднага ще се върна тук. — Той угаси лампата. — Ако дотогава полицаите не са дошли, ще ги извикам. Теб няма да те има, тъй че ще се отървеш от репортерите, а аз ще откажа да говоря, докато не ме оставят насаме с инспектора. Теб ще те разпитат по-късно и вестниците няма да знаят, че си замесена. — Той я изведе в коридора. — Междувременно ти ще се обадиш на баща си, а той е достатъчно влиятелен, за да накара полицията да мълчи за теб и за Дороти. Ще кажат, че Пауъл е бил пиян и се е нахвърлил да ме бие или нещо подобно.

Телефонът спря да звъни.

— Няма да е честно, ако си тръгна… — каза тя, когато заслизаха по стълбите.

— Защо? Ти нищо не си направила. Няма да крия, че си била тук, защото си единственият свидетел и ще потвърдиш показанията ми. Искам само да не се вдига шум във вестниците. — Когато влязоха в хола, той се обърна към нея и докосна ръката й. — Имай ми доверие.

Елън въздъхна признателно. Сега сякаш бе по-спокойна, отговорността бе паднала от плещите й.

— Добре — рече тя. — Но няма нужда да ме закарваш. Мога да си взема такси.

— По това време трудно ще намериш такси. Трябва да го поръчаш. А мисля, че и трамваите не вървят след десет. — Помогна й да се облече.

— Ти къде намери кола? — попита тя.

— Взех я на заем. — Подаде й чантичката. — От един приятел. — Загаси лампите и отвори външната врата. — Хайде, нямаме много време.

Колата беше паркирана на петнайсетина метра от другата страна на улицата — черен буик, сравнително нов. Той й отвори вратата, после заобиколи и се настани зад волана. Позабави се, докато напъха ключа. Елън седеше мълчаливо с ръце на скута.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя с немощен глас. — Малко съм потресена само от това… дето е щял да ме убие. — Въздъхна. — Все пак, излязох права за Дороти. Знаех си, че не се е самоубила. — Опита се да се усмихне и с лек укор добави: — А ти ме убеждаваше, че няма смисъл да идвам…

Запали мотора.

— Да — рече той. — Ти излезе права.

Тя помълча малко. После каза:

— Все пак има и нещо хубаво в цялата история.

— Какво е то? — Той включи на скорост и колата се плъзна напред.

— Ами това, дето ми спаси живота — отвърна тя. — Ти наистина ми спаси живота. Сега, надявам се, като те представя на баща си, той няма да се противи на нашите планове.

 

 

Пътуваха вече няколко минути по Уошингтън Авеню. Елън се примъкна към него и боязливо хвана ръката му, като се надяваше, че няма да му попречи на шофирането. Нещо твърдо се опря в бедрото й — сети се, че е пистолетът в джоба му, но не се отмести.

— Слушай, Елън — каза той. — Това ще е отвратителна история.

— Какво имаш предвид?

— Ами ще ме задържат за убийство.

— Но ти не си искал да го убиеш! Опитал си се да му вземеш пистолета.

— Знам, но независимо от това ще ме задържат… тази бюрократщина.

Крадешком хвърли поглед към унилата фигура до себе си и отново впери очи в пътя.

— Елън… като стигнем в хотела, би могла да си вземеш нещата и да освободиш стаята. След два часа ще сме в Колдуел.

— Бъд! — прекъсна го тя рязко, с изненада и възмущение. — Не можем да направим такова нещо!

— Защо не? Той е убил сестра ти, нали? Получи си заслуженото. Защо трябва да се забъркваме в тази каша?…

— Не можем да постъпим така — възрази тя. — Освен че е много… нередно, ами представи си, че по някакъв начин открият, че ти си го… убил. Тогава никога няма да повярват на разказа ти. Щом си избягал…

— Не виждам как биха могли да открият, че съм аз — каза той. — С ръкавици съм, значи няма отпечатъци. Пък и никой не ме е видял там освен ти и той.

— Да речем, че разберат! Или обвинят някой друг! Как би се почувствал тогава? — Той мълчеше. — Щом пристигна в хотела, ще се обадя на баща ми. Знам, че като чуе какво се е случило, ще се погрижи за адвокати и каквото трябва. Сигурно наистина ще бъде ужасно. Но да избягаш…

— Идеята беше глупава — рече той. — Всъщност не очаквах да се съгласиш.

— Не, Бъд, ти не би направил такова нещо, нали?

— Предложих го само като последен шанс. — Той неочаквано завъртя волана и с широк ляв завой колата се отклони от ярко осветеното платно на Уошингтън Авеню и потъна в тъмнината на една от улиците.

— Не трябваше ли да караш по Уошингтън? — попита тя.

— Оттук е по-бързо. Избягваме движението.

— Едно не мога да разбера — каза тя, като си тръскаше цигарата в пепелника на таблото, — защо той не ми направи нищо там, на покрива?

Беше се настанила удобно, с лице към Бъд, подвила левия си крак на седалката. От цигарата се излъчваше успокоителна топлина.

— Сигурно се е страхувал, че са ви забелязали, като сте отишли там вечерта — каза той. — Може би се е опасявал, че обслужващият асансьора или някой друг ще запомни лицето му.

— Възможно е. Но все пак нямаше ли да е по-малко рисковано, отколкото да ме заведе вкъщи и… да го направи там?

— Може и да не е имал такова намерение. Може би е щял да те натовари на някоя кола и да те изкара извън града.

— Той нямаше кола.

— Могъл е да открадне. Не е толкова трудно да откраднеш една кола.

Улична лампа освети за миг лицето му, после то потъна в мрака. Правилните му черти едва се различаваха в мъгливото зеленикаво отражение от таблото.

— Какви лъжи ми наговори само! „Аз я обичах. Бях в Ню Йорк. Чувствах се отговорен.“ — Елън смачка цигарата в пепелника и заклати огорчено глава. Внезапно й хрумна нещо. — Господи!

Той я стрелна с поглед.

— Какво има?

В гласа й отново се появи метална нотка:

— Той ми показа фотокопие… от Нюйоркския университет. Действително е бил в Ню Йорк…

— Сигурно е било фалшиво. Може да е познавал някого в канцеларията там. Лесно се правят подобни фалшификации.

— Ами ако не е било фалшиво? Ако е казвал истината?

— Беше тръгнал към теб с пистолета. Това не е ли достатъчно доказателство, че е лъгал?

— Сигурен ли си, Бъд? Сигурен ли си, че не го е извадил… за да вземе нещо друго? Да речем, тетрадката, за която говореше?

— Беше тръгнал към вратата с пистолета.

— Божичко! Ами ако не е убил Дороти… — Замълча за миг. — Полицията ще разследва случая — каза тя категорично. — Ще докажат, че си е бил тук, в Блу Ривър! Ще докажат, че е убил Дороти!

— Точно така — отговори той.

— Даже и да не е бил той, Бъд, даже ако е станала… ужасна грешка… те в нищо не могат да те обвинят. Не си знаел, видял си го с пистолет. Не могат да те обвинят в нищо.

— Точно така — рече той.

Тя се размърда, свали сгънатия си крак и се взря в часовника си на светлината от таблото.

— Десет и двайсет и пет е. Не трябваше ли вече да сме стигнали!

Той не отговори.

Тя погледна през прозореца. Вече нямаше улични светлини, нямаше сгради. Виждаше се само обвита от мрак равнина, захлупена от черно небе.

— Бъд, това не е пътят за града.

Той мълчеше.

Пред колата бялата лента на шосето се стесняваше към някаква точка в неизвестната далечина, до която фаровете не достигаха.

— Бъд, ти си объркал пътя!