Айра Левин
Предсмъртна целувка (22)

8

— Това е… сестра й! — заекна той. — Сестра й.

Тя отвори очи. Пауъл се бе втренчил в кибрита, оцъклен, недоумяващ. Сетне вдигна поглед към нея.

— Какво значи всичко това? — попита той глухо. Внезапно запрати кибрита в краката й и изкрещя гневно: — Какво искаш от мен?

— Нищо, нищо — рече припряно тя, — нищо.

Очите й се стрелкаха отчаяно. Той стоеше между нея и изхода на стълбището. Само да можеше да го заобиколи. Заизмъква се милиметър по милиметър наляво. Гърбът й докосваше парапета.

Той се потри по челото.

— Намираш ме, разпитваш ме за нея, довеждаш ме тук… — Сега гласът му беше умолителен: — Какво искаш от мен?

— Нищо… нищо! — Тя отстъпваше предпазливо встрани.

— Тогава защо го направи? — Тялото му се наклони напред и той понечи да тръгне.

— Стой! — извика тя.

Леко повдигнатите му пети опряха отново в земята, стъпалата му залепнаха на място.

— Ако нещо се случи с мен — каза тя, като се стараеше да говори бавно и отмерено, — има още един човек, който знае за теб. Знае, че сме заедно тази вечер, знае всичко за теб, така че, ако нещо се случи…

— Ако нещо?… — Той сбърчи чело. — За какво говориш?

— Ти знаеш за какво. Ако падна…

— Защо ще падаш? — Той се беше ококорил, сякаш не вярваше на ушите си. — Мислиш, че аз?… — Ръката му безпомощно се вдигна към парапета. — Господи! — прошепна гой. — Ти да не си… луда?

Беше на пет-шест метра от него. Отдели се от парапета и взе да се примъква леко напред и наляво, за да застане на една линия с вратата на стълбището, която беше зад него, но от дясната му страна. Той се въртеше бавно, следвайки предпазливия й път.

— Какво значи „знае всичко за мен“? — настояваше той. — Какво знае?

— Всичко — каза тя. — Всичко. И чака долу. Ако не сляза до пет минути, ще се обади в полицията.

Пауъл се плесна отчаяно по челото.

— Предавам се — изстена той. — Може би искаш да слезеш долу? Искаш да си ходиш? Ами върви! — обърна се и отстъпи до парапета на шахтата, до мястото, където Елън стоеше първоначално, като й освободи пътя към вратата. Подпря се с лакти на камъка зад себе си. — Хайде! Върви!

Тя тръгна към вратата бавно и недоверчиво. Знаеше, че все още може да я изпревари, да я спре. Той не помръдваше.

— Ако ще ме арестуват — каза той, — бих искал само да знам за какво. Или и това е много?

Тя отговори чак когато ръката й беше на отворената врата.

— Знам, че си добър актьор, щом си могъл да накараш Дороти да повярва, че ще се ожениш за нея.

— Какво? — Този път изненадата му изглеждаше още по-голяма, дори болезнена. — Виж какво, не съм й казвал нищо, с което да я карам да си мисли, че ще се оженя за нея. Това си беше нейна идея, само нейна.

— Лъжец! — процеди с омраза тя. — Мръсен лъжец! — Тя се шмугна зад отворената врата и прескочи високия праг.

— Чакай! — Той сякаш долавяше, че всяко негово движение напред ще я накара да побегне, затова тръгна внимателно покрай парапета и после прекоси терасата по същия път, по който беше минала Елън. Спря срещу изхода, на пет-шест метра от него. Елън се обърна, с ръка на дръжката на вратата, готова да я затвори.

— Моля те — каза той искрено, — кажи ми поне за какво става дума? Кажи ми, моля те!

— Може би си мислиш, че те изпитвам? Мислиш ли, че не знаем цялата истина?

— Господи! — прошепна яростно той.

— Добре! — Тя го изгледа заплашително. — Ще ти изброя. Първо, тя е била бременна. Второ, ти не си искал…

— Била е бременна? — Той се сви, сякаш го ритнаха в стомаха. — Дороти е била бременна? Затова ли го е направила? Затова ли се е самоубила?

— Тя не се е самоубила! — извика Елън. — Ти си я убил! — Хлопна вратата и побягна.

Хукна надолу по металните стълби — почукването на токчетата й отекваше. Държеше се здраво за перилото и се завърташе на площадките. Не бе слязла и два етажа, когато го чу да трополи след нея и да вика: „Иви! Елън! Чакай!“ Вече беше късно за асансьора, защото, докато заобиколи по коридора, докато го вземе и сетне докато кабината я свали до долу, той щеше да я чака там. Не й оставаше нищо друго, освен да тича с разтуптяно сърце и премалели крака четиринайсет етажа от покрива до фоайето — стотици стъпала, виещи се през мрачното стълбище, с двайсет и седем площадки, на които трябваше да се завърта с изпъната ръка и да се блъска в стената… Той трополеше все по-близо зад нея през целия път до първия етаж, където тя едва не падна с тези глупави токчета. Изтрака по мраморния коридор и ехото от стъпките й взе да кънти, когато се затича по хлъзгавия под на огромното, прилично на катедрала фоайе. От асансьора надникна изумената глава на оператора. С мъка завъртя тежката врата — още стъпала, коварен мрамор, за малко да се блъсне в една жена на тротоара, сетне побягна наляво към Уошингтън Авеню по опустялата вечерна улица на градчето и накрая спря с разтуптяно сърце, за да хвърли поглед назад, преди да свие зад ъгъла. Ето го! Тича надолу по мраморните стъпала, размахал ръка, и крещи: „Чакай! Чакай!“ Тя сви зад ъгъла и отново хукна, без да обръща внимание на двама влюбени, които я проследиха с поглед, и на момчетата от някаква кола, които подвикнаха: „Не искаш ли да те закараме?“ Стъклените врати на хотела се приближаваха, грейнали като на рекламна снимка — той също се приближаваше, но тя не биваше да се обръща, трябваше да бяга… Най-сетне се озова пред красивите стъклени врати и портиерът й отвори любопитно усмихнат.

— Благодаря.

Беше във фоайето, топлото безопасно фоайе, пълно със сновящи хора и мъже, забили носове във вестници. Копнееше да се отпусне в някое кресло, но отиде направо при телефоните в ъгъла, защото, ако Гант я придружеше в полицията — Гант, който беше тук знаменитост, — те щяха да бъдат по-склонни да я изслушат, да й повярват, да предприемат разследване. Запъхтяна, сграбчи указателя и отвори на „Р“. Часът беше девет без пет, значи бе в студиото. Трескаво запрелиства страниците, като си поемаше дълбоко дъх. Радио… 5-10-00. Отвори чантата и потърси монета. Пет-десет-нула-нула, повтаряше си тя, когато вдигна поглед от указателя и се обърна.

Пред нея стоеше Пауъл, зачервен и задъхан, с разчорлени коси. Не я беше страх. Тук беше светло и имаше хора. Омразата пропъди вълнението й.

— Трябваше да бягаш в обратна посока — каза тя с леден глас. — И това нямаше да ти помогне, но на твое място бих побягнала.

Пауъл я гледаше жално като куче, с такава сърцераздирателна тъга, че просто не можеше да се преструва.

— Елън, аз я обичах — промълви той с болка в гласа.

 

 

— Искам да се обадя по телефона — рече тя. — Би ли се махнал?

— Чакай, трябва да говоря с теб — каза умолително той. — Тя… наистина ли беше бременна?

— Искам да се обадя по телефона.

— Кажи ми — настояваше той.

— Много добре знаеш!

— Вестниците нищо не писаха! Нищо… — Изведнъж челото му се сбърчи и гласът му прозвуча тихо и прочувствено: — В кой месец беше?

— Ако обичаш, махни се от…

— В кой месец? — Гласът му бе отново настоятелен.

— Божичко! Втори.

Той въздъхна дълбоко, сякаш огромен товар се смъкна от плещите му.

— Сега ще се махнеш ли от пътя ми?

— Няма, докато не ми обясниш защо е всичко това. И цялото изпълнение с Ивлин Китридж…

Погледът й бе пронизващ, унищожителен.

— Наистина ли смяташ, че съм я убил? — прошепна объркано той, но тя продължи да го гледа все така. — Аз бях в Ню Йорк! — запротестира той. — Мога да го докажа! Цяла пролет бях в Ню Йорк!

Това я стресна, но само за миг.

— Предполагам, че ако поискаш, можеш да намериш начин да докажеш, че си бил и в Кайро.

— Господи! — просъска той вбесен. — Мога ли да поговоря с теб пет минути? Пет минути! — Огледа се и видя как една глава бързо се скрива зад вдигнатия вестник. — Хората ни слушат. Да влезем за малко в барчето. Какво губиш? Нищо не може да ти се „случи“, ако това те безпокои.

— Няма смисъл — възрази тя. — Ако си бил в Ню Йорк и не си я убил, тогава защо не смееше да погледнеш Общината, като минахме покрай нея снощи? Защо не искаше да се качиш на покрива тази вечер? Защо се взираше така в шахтата?

Пауъл я гледаше неловко, болезнено.

— Мога да ти обясня — каза той неуверено, — но не знам дали ще можеш да ме разбереш. Видиш ли, чувствах се… — той търсеше думата — чувствах се отговорен за самоубийството й.

 

 

Повечето сепарета в облицования с черно дърво салон бяха празни. Чуваше се звънтене на чаши на фона на тиха музика — теми от Гершуин на пиано. Седнаха на същата маса, на която седяха и предната вечер. Елън прикова гръб към тапицираната преграда, сякаш за да подчертае, че помежду им не може да става и дума за близост. Появи се келнерът и си поръчаха уиски. Чак когато питиетата бяха на масата пред тях и Пауъл отпи една глътка, разбра, че Елън възнамерява да мълчи. Той заговори. Отначало думите му се редяха бавно и трудно.

— Запознах се с нея миналата година, две-три седмици след началото на семестъра. Миналата учебна година. Към края на септември. Бях я виждал по-рано, тъй като имахме два предмета заедно и един още в първи курс, но не бях говорил с нея до този ден, защото обикновено сядам на първия или втория ред, а тя винаги сядаше отзад в ъгъла. Предната вечер говорихме с едни момчета и някой каза, че тихите момичета били най… — Той замълча. Гледаше в чашата си и я въртеше с пръсти. — С тихите момичета е по-вероятно да прекараш добре. И като я видях на следващия ден, седнала отзад в ъгъла, където все си седеше, си спомних тези думи.

Заговорих я на излизане от часа. Казах и, че съм забравил да запиша какво имаме за домашно, и тя ми даде домашното. Мисля, че се досещаше, че това е само повод да я заговоря, и въпреки това реагира така… така отзивчиво, че се изненадах. Искам да кажа, хубавите момичета обикновено приемат такива неща несериозно и гледат да те избудалкат. А тя беше толкова… непринудена, че ме караше да се чувствам малко виновен.

Както и да е, в събота вечер отидохме на кино, после я заведох на танци и беше много хубаво. Нямам предвид закачки или такива работи. Просто ни беше хубаво. Излязохме пак следващата събота, два пъти — по-следващата седмица, после три пъти, докато накрая, точно преди да се разделим, се виждахме почти всяка вечер. Като се опознахме, беше много забавна. Съвсем не като в училище. Щастлива. Харесваше ми.

В началото на ноември се оказа, че онова момче е било право за тихите момичета. Поне за Дороти това важеше. — Той вдигна очи и срещна нейните. — Разбираш ме, нали?

— Да — рече тя хладно, невъзмутима като съдия.

— Ужасно е да се споделят такива неща точно със сестра й.

— Продължавай.

— Беше хубаво момиче. — Той не отместваше поглед от нея. — Просто беше… жадна за обич. Не за секс. За обич. — Сведе очи. — Разказа ми за вкъщи, за майка си… майка ви и как искала да бъде в един колеж с теб.

Тя потръпна. Помисли, че облегалката се люлее, сякаш някой сядаше в сепарето зад нея.

— Карахме така известно време… — Пауъл вече говореше по-бързо и неудобството му се замени с облекчение от изповедта. — Тя беше истински влюбена, непрекъснато ме държеше за ръката и ми се усмихваше. Веднъж споменах, че харесвам дебели чорапи, и тя ми изплете три чифта. — Той съсредоточено драскаше по масата. — И аз я обичах, но не беше същото. Обичах я… от състрадание. Съжалявах я. Много мило от моя страна, нали?

В средата на декември започна да говори за брак. Подхвана съвсем отдалече. Наближаваше коледната ваканция и аз щях да остана тук, в Блу Ривър. Нямам семейство, а в Чикаго имам само двама-трима братовчеди и няколко приятели от гимназията и от флотата. Тя искаше да отида с нея в Ню Йорк. Да съм се запознаел със семейството й. Отказах й, но тя упорито настояваше и накрая трябваше да се разберем.

Казах й, че не мога да се обвързвам още, а тя отвърна, че било съвсем нормално за мъж на двайсет и две години да се сгоди, че даже да се ожени, и че не бивало да ме безпокои бъдещето, тъй като баща й щял да ми намери работа. Аз не исках това обаче. Имах амбиции. Някой ден ще ти разкажа какви планове имах. Щях да правя революция в американската реклама. Както и да е, тя твърдеше, че и двамата можем да започнем работа, като завършим университета, аз пък, че никога не би могла да живее по този начин, след като е била богата цял живот. Каза ми, че не я обичам колкото тя мен, и аз отговорих, че сигурно е права. Това, разбира се, беше основната причина.

Направи сцена — беше ужасно. Разплака се и ме заплаши, че ще съжалявам и така нататък, както всички момичета. По-късно обаче смени тактиката, каза, че е сбъркала, по-добре било да изчакаме, пък дотогава да караме постарому. Но аз през цялото време се чувствах някак виновен и реших, че щом сме стигнали дотам, трябва окончателно да скъсаме и че точно преди ваканцията е най-удобният момент. Казах й, че всичко е свършено, и пак сълзи и „ти ще съжаляваш“, и така приключи. Няколко дни по-късно замина за Ню Йорк.

— През цялата ваканция беше в отвратително настроение — рече Елън. — Сърдеше се, заяждаше се…

Пауъл правеше по масата мокри кръгчета с чашата си.

— След ваканцията — рече той — беше ужасно. Продължавахме да имаме общи часове. Аз седях на първия ред и не смеех да погледна назад. Постоянно се засичахме из района на университета. Реших, че не мога да остана повече в Стодард, и подадох молба за прехвърляне в Нюйоркския университет. — Той забеляза съкрушения израз на лицето на Елън и попита: — Какво има? Не ми ли вярваш? Мога да докажа всичко. Имам препис от Ню Йорк и мисля, че още пазя бележката от Дороти, с която ми връщаше гривната, дето й бях подарил.

— Не — отвърна тъжно Елън. — Вярвам ти. Там е работата.

Той я изгледа озадачено, но продължи:

— Тъкмо преди да замина, към края на януари, тя беше тръгнала с друго момче. Видях ги…

— Друго момче? — Елън се наведе напред.

— Видях ги няколко пъти заедно. И си помислих, че в края на краищата не е било чак такъв удар за нея. Заминах с чиста и спокойна съвест. Дори се чувствах по-благороден.

— Кой беше той? — попита Елън.

— Кой?

— Другият.

— Не знам. Едно момче. Мисля, че съм го виждал в час. Нека да довърша. На първи май прочетох, че се е самоубила. Имаше кратко съобщение в нюйоркските вестници. Изтичах до Таймс Скуеър и от павилиона за провинциални вестници си купих „Клариън Леджър“. После цяла седмица купувах „Клариън“ с надеждата да разбера какво ти е писала в онази бележка. Но не публикуваха нищо. Изобщо не споменаха защо го е направила. Представяш ли си как се чувствах? Бях сигурен, че не го е направила само заради мен, но си мислех, че е от някакво общо отчаяние, за което аз съм главната причина. След това взех да закъсвам със следването. Страшно се напъвах. Сигурно съм смятал, че трябва да изкарвам страхотни бележки. Нещо като изкупление. Студена пот ме избиваше преди всеки изпит и успехът ми рязко спадна. Казах си, че е заради преместването. В Ню Йорк трябваше да наваксвам по много предмети, които не бяха задължителни в Стодард. Реших през септември да се върна в Стодард да се оправя. — Той се усмихна кисело. — А може би и за да си внуша, че не съм виновен. Във всеки случай това беше грешка. Щом попадна на някое място, където сме ходили заедно, или погледна към Общината… — Той се намръщи. — Повтарях си, че сама си е виновна, че друго момиче на нейно място би разсъждавало по-трезво и не би се впрягало толкова много, но нищо не помагаше. Стигнах дотам, че взех да се отбивам нарочно и да минавам покрай сградата, да се самоизтезавам като с шахтата тази вечер. Представях си я…

— Знам — прекъсна го Елън. — Аз също исках да погледна. Предполагам, че е естествена реакция.

— Не — рече Пауъл, — ти не знаеш какво значи да се чувстваш отговорен… — Той замълча, като видя кривата усмивка на Елън. — Защо се усмихваш?

— Не, нищо.

— Ами това е. От теб научавам, че го е направила, защото е била бременна… втори месец. Гадно е, разбира се, но сега се чувствам много по-добре. Предполагам, че щеше да е още жива, ако не я бях зарязал, но не може да се иска от мен да знам какво ще стане, нали? И отговорността си има граници, нали? Ако тръгнеш да се връщаш назад, можеш да обвиниш всекиго. — Той допи чашата си. — Радвам се, че престана да бързаш за полицията. Не знам откъде ти е хрумнало, че аз съм я убил.

— Някой я е убил — каза Елън.

Той я гледаше онемял. Пианото заглъхна преди следващото изпълнение и в неочакваната тишина тя долови лекото шумолене от дрехата на човека в сепарето зад нея.

Наклони се напред и заразказва на Пауъл за неопределения текст на бележката, за кръщелното, за нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо. Той я изслуша мълчаливо.

— Господи! — каза накрая. — Това не може да е съвпадение. — Сякаш желаеше не по-малко от нея да опровергае самоубийството.

— Момчето, с което си я виждал — каза тя, — сигурен ли си, че не знаеш кое е?

— Мисля, че онзи семестър имахме някакви часове заедно, но и двата пъти, когато ги срещнах, беше към края на януари. Бяха започнали изпитите и вече нямахме лекции, тъй че не знаех дали продължава да излиза с нея, нито пък можех да науча името му. А веднага след това заминах за Ню Йорк.

— Не си ли го виждал след това?

— Не бих могъл да кажа. Стодард е голям университет.

— И си съвсем сигурен, че не знаеш как се казва?

— Не знам — отвърна Пауъл, — но до един час мога да науча. — Той се усмихна. — Разбираш ли, имам му адреса.