Айра Левин
Предсмъртна целувка (16)

2

Деканът Уелч беше възпълничък, с кръгли сиви очички, като копчета, забити в опънатата розова плът на лицето му. Той обичаше да носи костюми от черна каша, с едноредно сако, за да се вижда клипсът на връзката му. Кабинетът му беше мрачен и напомняше параклис, облицован е тъмно дърво, с драперии, а в центъра стоеше бюрото му — огромно и педантично подредено.

Като освободи бутона на секретарската уредба, деканът стана и се обърна към вратата. Влажните му устни, разпънати в дежурна усмивка, се свиха сериозно и лицето му доби изражение, подходящо за посрещането на момиче, чиято сестра бе отнела живота си, докато формално е била под неговите грижи. Тържествените звуци на обедните камбани долитаха в стаята, леко приглушени от разстоянието и драпериите. Вратата се отвори и в кабинета влезе Елън Кингшип.

Докато тя затвори вратата и се приближи до бюрото му, деканът успя да я претегли и прецени със самодоволната увереност на човек, който години наред е работил с млади хора. Беше спретната — това му се хареса. И доста хубава. Червеникавокестенява гъста коса, кафяви очи, сдържана усмивка, която намекваше за онази трагична случка от миналото. Решителен вид. Вероятно не беше отличничка, но бе упорита — над средното ниво на курса. Мантото и роклята и бяха в тъмносиньо — приятен контраст на обичайната студентска пъстроцветност. Изглеждаше малко нервна, но всъщност напоследък всички бяха такива.

— Мис Кингшип — промърмори той и кимна, като посочи стола за посетители. Седнаха. Деканът сплете розовите си ръце. — Надявам се, че баща ви е добре.

— Много добре, благодаря. — Гласът й беше нисък и плътен.

— Имах удоволствието да се запозная с него… миналата година. — Настъпи кратко мълчание. — Мога ли да ви помогна с нещо?…

Тя се размърда на стола.

— Ние… баща ми и аз… се опитваме да открием един човек, студент тук. — Веждите на декана се повдигнаха. Лицето му изразяваше учтиво любопитство. — Той е заел на сестра ми значителна сума пари няколко седмици преди смъртта й. Тя ми писа за това. Миналата седмица случайно попаднах на чековата й книжка и се сетих за този случай. В книжката по нищо не личи да е изплатила дълга си и ние решихме, че на него му е било неудобно да си поиска парите.

Деканът кимна.

— Единственият проблем е, че не си спомням името му — каза Елън. — Но Дороти споменаваше, че бил в групата й по английски през зимния семестър. Рус младеж. Решихме, че вероятно вие ще можете да ни помогнете да го открием. Разбирате ли, сумата е значителна… — Тя си пое дълбоко въздух.

— Разбирам — каза деканът. Той притисна дланите си една в друга, сякаш сравняваше двете си ръце. Усмихна се на Елън. — Мога — отсече той важно като генерал. За миг остана в тази внушителна поза, после натисна един от бутоните на секретарската уредба. — Мис Плат — каза рязко и освободи бутона.

Придърпа леко стола си, за да го нагласи съвсем безупречно спрямо бюрото, сякаш се готвеше да обмисля дълго някакъв стратегически ход.

Вратата се отвори и в стаята влезе бледа жена с делови вид. Деканът й кимна, после се облегна на стола си, загледа се в стената зад главата на Елън и започна да чертае стратегията си. След известно време проговори:

— Извадете картона с програмата на Кингшип, Дороти, първи семестър, хиляда деветстотин четирийсет и девета. Вижте в коя група е била по английски и вземете списъка на тази група. Донесете ми папките на всички студенти от мъжки пол, чиито имена са включени в списъка. — Той погледна секретарката. — Ясно?

— Да, сър.

Накара я да повтори инструкциите.

— Добре — каза той. Тя излезе. — И по-бързо — подвикна той към затворената врата. Обърна се отново към Елън и й се усмихна самодоволно. Тя отвърна на усмивката му.

Постепенно ореолът на военна експедитивност избледня и на негово място се появи блага загриженост. Деканът се наведе напред, сплел пръсти върху бюрото.

— Сигурно не сте дошли в Блу Ривър само заради това — каза той.

— Гостувам на приятели.

— А, разбирам.

Елън отвори чантата си.

— Мога ли да запаля цигара?

— Разбира се. — Премести кристален пепелник към нейната страна на бюрото. — Самият аз пуша — призна й благосклонно. Елън му предложи цигара, но той отказа. Тя запали своята с клечка от бял кибрит, на който с меднозлатисти букви бе отпечатано „Елън Кингшип“.

Деканът гледаше кибрита замислено.

— Вашата добросъвестност във финансовите въпроси е възхитителна — каза той с усмивка — Де да бяха всички, с които имаме работа, тъй добросъвестни. — Взе в ръка един бронзов нож за разрязване на писма. — В момента започваме строителството на нов салон за физкултура и атлетика. Няколко души, които бяха обещали парична помощ, не удържаха на думата си.

Елън поклати съчувствено глава.

— Дали баща ви би проявил интерес да участва — разсъждаваше деканът. — В памет на вашата сестра…

— Непременно ще му съобщя за това.

— Бихте ли? Ще съм ви много признателен. — Той остави ножа за писма. — Чрез такива помощи се облекчава данъкът — добави той.

 

 

Няколко минути по-късно влезе секретарката с куп кафяви папки. Постави ги на бюрото пред декана.

— Английски, петдесет и първа — каза тя, — шеста група. Седемнайсет мъже студенти.

— Добре — каза деканът.

Секретарката си тръгна, а той намести стола си и потри ръце отново с вид на военен. Отвори най-горната папка и прелисти съдържанието й, докато стигна до личния формуляр. В ъгъла имаше залепена снимка.

— Тъмна коса — каза той и сложи папката от лявата си страна.

Когато прегледа всички папки, на бюрото му се оформиха две различни по размер купчини.

— Дванайсет с тъмна коса и пет със светла — каза деканът.

Елън се наведе напред.

— Дороти веднъж ми спомена, че е красив…

Деканът придърпа купчината с петте папки пред себе си, точно в средата на бюрото, и отвори първата.

— Джордж Спайзър — каза той замислено. — Съмнявам се, че мистър Спайзър ще ви се стори красив. — Той вдигна личния формуляр и го обърна към Елън. Лицето на снимката беше на кръглолик юноша с любопитни очички. Тя поклати глава.

Вторият беше изпит младеж с очила с голям диоптър.

Третият беше петдесет и три годишен и косата му беше бяла, а не руса.

Ръцете на Елън се бяха изпотили и стиснаха чантата й.

Деканът отвори четвъртата папка.

— Гордън Гант — каза той. — Звучи ли ви познато? — Той обърна формуляра към нея.

Беше рус и безспорно красив: светли очи, гъсти вежди, издължена волева брадичка и пренебрежителна усмивка.

— Струва ми се… да — каза тя. — Мисля, че той…

— Или пък Дуайт Пауъл? — попита деканът и с другата си ръка обърна към нея петия формуляр.

Петата снимка показваше сериозен младеж с широка челюст, раздвоена брадичка и светли очи.

— Кое име ви звучи познато? — попита деканът.

Елън гледаше безпомощно ту едната, ту другата снимка.

И двамата бяха руси, и двамата бяха синеоки, и двамата бяха красиви.

Тя излезе от административната сграда, застана пред каменните стъпала и огледа университетското градче — мрачно и сиво под облачното небе. В едната си ръка държеше чантичката, а в другата листче от бележника на декана.

Двама… Това щеше да я позабави, но нищо. Надали бе кой знае колко трудно да се разбере кой от двамата е човекът, когото търси. После щеше да го проследи, можеше и да се запознае с него, ако се наложи — макар и не като Елън Кингшип. Щеше да внимава да не пропусне стрелкащия поглед, предпазливия отговор. Не можеше едно убийство да не остави следи. (А тя знаеше, че това е убийство. Сигурна беше, че е убийство.)

Но нека не отива толкова далеч. Погледна листчето в ръката си:

Гордън К. Гант

Б — запад, 26-а улица 1312

Дуайт Пауел

Б — запад, 35-а улица 1520