Чарлс Шефилд
Отклонение (29)

Епилог

— Кажете ми, Луис Ненда — феромонното послание беше изпълнено с тихо победоносно чувство. Навън, отвъд люка, конструкцията на Серенити се простираше далеч в безкрайните спирални мъглявини.

— Кажете ми, имат ли хората дума, която да изразява действия на две същества, които са убедени, че могат да се противопоставят и да победят цяла цивилизация стара стотици милиони години, с огромна технологична мощ?

— Разбира се. Ние не бихме били хора, ако нямахме. Всъщност имаме много такива думи с нюанси в значението. Много причудливи думи като „високомерие“, „нахалство“, „дързост“.

— Приятно ми е да го чуя. Сикропеанците са същите. Ние имаме повече от един израз за онова, което възнамерявам да направим, но най-често използваният е „предопределен от Великия създател“. Ще продължим ли?

— Един момент! — Ненда се пресегна към краката си. Малкото зардалу беше отхапало голямо парче от ботуша му, беше го изплюло и се готвеше да отхапе друго. Той извади парче изсъхнало сирене от торбата си и го остави там, където острата човка можеше да го захапе. — Опитай това, малък разбойнико.

Зардалуто се нахвърли върху сиренето. Ненда се изправи и погледна през люка към чуждоземното изобилие в артефакта.

— Това там не е просто богатство, Ат. То е самото Богатство. Най-голямото, съществувало някога богатство. И има още милиони кубически километри материал, който ние не можем да видим оттук. След като успеем да накараме Строителите и Посредника да направят онова, което ние искаме, а не обратното, ще ударим джакпота.

— Наистина ще е така. И евентуално всичко ще е наше.

— По дяволите, можеш да изпуснеш това „евентуално“ — Ненда погледна сърдито Атвар Х’сиал. — Не обичам негативното мислене. Казвам ти, повече от сигурно е, че ще е наше. Както каза Джулиъс Грейвс, когато си тръгна „гордост е да си човек или сикропеанка“. Ти трябва да изпитваш известно съжаление за Чакащия, за Посредника и за всички останали Строители.

— С основание. Срещу нас те нямат никакъв шанс.

— Никакъв. Те никога няма да научат какво им се е случило.

Луис Ненда отметна влажната си от пот коса от челото, избърса мръсните си ръце в панталоните и се изправи.

— Добре, хайде да се заемем с тях. Бедните дяволи. Смятат се за умни, пет милиона години са наоколо… и все още не са научили, че момчета и момичетата като мен и теб винаги побеждават.