Чарлс Шефилд
Отклонение (23)

Глава 23

Свободното движение из вътрешността на Серенити може би беше забранено за хора, но имаше други, за които това ограничение не се отнасяше.

Дариа окончателно се увери в това при появата на Посредника. Извънземната структура се движеше нагоре през непроницаемия под на залата като сребрист дух. По средата той спря и големината му започна равномерно да намалява. Когато Луис Ненда и Атвар Х’сиал влязоха забързани в залата и видяха събеседника си, те се изправиха пред привидно неподвижно вградена в твърдия под полусфера. Посредника изглеждаше точно като горната половина на Чакащия.

Главата с форма на цвете леко се наведе напред да погледне новопристигналите, после се обърна към Ребка, Ланг и току-що събудилия се Е. К. Тали. Хуманоидът беше блед и слаб.

— Чакаме ви от последната ни среща — каза Ребка. — Съществуват големи проблеми. Знаете ли кои са зардалу?

„Разбира се — главата-цвете се наведе и кимна. — Още от пристигането им аз отговарям за тях. Аз изключих камерите за стазис и позволих да се извърши тяхната реанимация. Каква е целта на вашия въпрос?“

— Те сега са будни.

„Както й следва да бъде.“

— И опасни. Вече нараниха двама от нашата група и заплашват останалите. Сигурен съм, че вие не ни докарахте чак дотук, за да ни убият зардалу.

Посредника не отговори веднага. Той започна да напява и тихо и да мърмори: „Човек, сикропеанка, зардалу… Човек, сикропеанка, зардалу…“ После, след няколко секунди мълчание, рече: „Всички присъстват. Така, както трябва да бъде. Процесът може да започне…“

— Не и ако включва някой от нас — Ребка излезе напред достатъчно близо, за да докосне блестящата повърхност на Посредника. — Докато вие не ни изслушате и не получим отговори на няколко важни въпроса, ние няма да направим нищо.

„Това не може да стане. Вашето участие се…“

— Е, опитайте се да го направите, без преди това да сте говорили с нас. Ние няма да участваме. Никой човек или сикропеанка. Недалеч от тук се намира входът на транспортна система. Ако се наложи, ще я използваме.

Ребка беше го казал напосоки, мъчейки се да изкопчи информация. Отговорът на Посредника потвърди предположението на Дариа.

„Ще бъде крайно неразумно. Без преди това да се използва подходящ ключ, не е гарантирана сигурна крайна точка на пътуването. Един такъв преход положително ще бъде фатален.“

— Ще поемем риска. Ако не получим от вас отговори на някои въпроси, няма да ви сътрудничим.

„Казвам ви, че сътрудничеството е наложително — Посредника отново замълча за няколко секунди. — Но ще ви изслушам и ще отговоря, ако е необходимо, по възможност кратко.“

— Колко кратко?

„Не повече от осем ваши часа.“

— Ние обаче не разполагаме с толкова много време. Нека да ви разкажа за зардалу и какво правят те.

„Слушам ви — Главата-цвете въздъхна. — Говорете, щом трябва.“

 

 

Посредника изслуша обясненията на Ханс Ребка в пълна тишина. Другите го прекъснаха само веднъж, когато Луис Ненда изръмжа от гняв при разказа на Ребка как зардалу са се отнесли към Калик.

„Много добре — каза Посредника, когато най-после Ребка стигна до последните заплахи на зардалу. — Всичко това е много добре. Трябва да започнем.“

— Какво трябва да започнем?

„Процесът на подбор — Посредника се заповдига през пода, докато цялото тяло и опашката с рог накрая се показа за първи път пред Ненда и Атвар Х’сиал. — Зардалу, изглежда, разбират без обяснение какво е необходимо. Но за останалите от вас… слушайте внимателно.“

 

 

„За Строителите това беше просто проблем. В сравнение с него всичко друго от трансформацията на планети до създаването на звезди беше нещо обичайно. И докато всички проблеми изискваха пълната им концентрация, този беше чисто абстрактен:

«Какво е дългосрочното бъдеще на Вселената?»

Като неделима част от централния въпрос, като смущаваща естествена последица дойде и другият, по-личен:

«Каква е целта на Строителите и каква роля ще играят те в еволюцията на Вселената?»

Строителите не можеха да дадат отговор, но те живееха страхотно дълго и бяха безкрайно търпеливи. Те размишляваха върху тези въпроси двеста милиона години и най-после бяха стигнали до заключение, което беше по-лошо от самия въпрос — това беше парадоксът.

Те заключиха, че хаотичните елементи са направили дългосрочното бъдеще на Вселената неопределено и в Гьоделианския смисъл на въпроса. На него не можеше да се отговори вътре от самата Вселена. Ала в същото време, неопределено или не, бъдещето на Вселената е предопределено. По такъв начин с или без Строителите на неопределения въпрос накрая ще се намери отговор.

Изправени пред парадокса, Строителите взеха типично за тях решение: пренесоха се навътре, заровиха се дълбоко в природата на тяхното собствено съзнание; проучваха умствени процеси и мисловни структури; откриха отделните елементи на мисълта и навика, но все още не можеха да решат били ли са онези индивидуални атрибути основни за проблема или не са имали нищо общо с него.

Строителите бяха отново в безизходица. Нещо по-лошо: тяхната неспособност да решат проблема започна да оказва катастрофални последици върху самите тях. Вместо бавна еволюция и развитие, както е било стотици милиони години, започна бърз процес на упадък. Появиха се несъвършени форми на Строителите — фейджите.

Това беше начин за спасяване от непоносимия душевен проблем. Глупави, забравящи собствената си лична история, невежи за постиженията на техния вид, фейджите бяха дълголетници като техните интелигентни събратя. Скоро те се превърнаха в напаст за целия спирален ръкав. Където можеха да живеят Строителите, там можеха да живеят и всеядните фейджи. С липсата на интелигентност и с лениви рефлекси те рядко биваха опасни, но станаха много досадни на също толкова бавно движещите се Строители.

И отново Строителите потърсиха отново спасения от новата трудност с помощта на обичайния си подход.

Те бяха близо до решение на проблема, но не трябваше да бързат. Щяха да изчакат в състояние на продължителен стазис. Когато дойдеше точното време и обстоятелствата се променяха, техните слуги и конструктори щяха да ги събудят. Тогава щяха да се заемат отново с проблема, но в качествено различна епоха.

В решението да чакат имаше логика, защото макар Строителите да не можеха сами да решат проблема, те знаеха, че в бъдеще може би ще имат помощ.

В хода на тяхното развитие в спиралния ръкав Строителите не видяха нищо, което макар и малко да прилича на тях, но в развитието на други форми на живот те забелязаха същества от «малките светове», в чийто генезис имаше известно сходство със собствения им произход от газовия гигант. Новите бяха различни…“

— Различни как? — Луис Ненда зададе въпрос поставен му от Атвар Х’сиал. Това беше първото прекъсване на бавния говор на Посредника.

„Малко живееха — Посредника отговори и продължи: — Невероятно кратък живот и въпреки това изпълнен с насилие, ирационални желания, алогични надежди. Съвсем неподготвени да бъдат полезни и все пак…

Строителите нямаха никаква трудност с краткосрочните проекти за бъдещето чак до десет или двайсет милиона години. Те имаха аналитичен инструментариум, с който да оценят темповете на развитие на видовете и да предскажат с голяма точност, че някои форми на живот са в процес на еволюция, която неизбежно ще ги доведе до самосъзнание, интелигентност и технология.

Далеч по-трудно беше да се предскаже докъде ще достигнат тези форми философски. Ще достигнат ли до собствена перспектива за смисъла, вложен във вселената? Ще станат ли те един ден, въпреки странните си органи, надеждни сътрудници на самите Строители?

Никакви техники на прогнозиране на Строителите не можеха да отговорят категорично на този въпрос. Това отново беше свързано с проблема и пред този въпрос тяхната интелигентност се оказа безсилна.

Строителите ясно видяха появата на интелект на три малки светове от спиралния ръкав. Те предсказаха, че в бъдеще всеки може да играе важна роля. Един от тези видове сигурно ще прибави ново измерение към мисълта на Строителите, необходимо за преразглеждане на проблема. Един от тези видове. Но кой?

Но въпросът не можеше да бъде разрешен, преди появата на видовете да бъде завършена и техните цивилизации и философски възгледи установени. Само едно нещо изглеждаше ясно, макар че всичките три вида изглеждаха много различни от Строителите, най-вероятно за намирането на ново разбиране на проблема ще бъде полезен онзи, който се различава най-много от самите Строители.“

— Вие продължавате да повтаряте, че ние сме толкова различни от Строителите — каза Дариа. — Аз разбирам, че ние живеем много по-кратко. И сме още много далеч от модерната технология. Но тези различия не изглеждат принципни… Времето ще промени и двете.

„Би могло и ще стане — Сребристото цвете-глава кимаше и светеше с вътрешни светлини. — Но времето не може да промени някои елементи, общи за вас, зардалу и сикропеанците. Обичайни също за ло’фтианци и хименоптите, както изглежда, макар тези видове да са се появили по-късно и тяхното влияние в спиралния ръкав да е по-слабо. Елементът, притежаван от всички ваши видове е трудно да се изрази с една дума. Той може да бъде наречен разточителство.“

— По-добре го наречете някак другояче, ако искате да ми стане ясно — каза Луис Ненда. — Какво разбирате под разточителство?

„Раждаемост. Изобилие. Прахосничество.“

Посредника се поколеба, търсейки думи. Досега се справяше добре, въпреки тенденцията от дълги, загадъчни паузи. Дариа се чудеше колко от казаното е изкривено в нюансите поради езикови проблеми. Тя изгаряше от желание да има в ръцете си една от онези многоезични преводачески уредби, така обичайни на далечната Сентинел Гейт и така редки на един беден свят като Опал. Далечният Сентинел Гейт.

Тя разбра, че гледано от Серенити, Опал и Сентинел Гейт бяха съседи. Петстотин светлинни години бяха нищо за онзи, който се намира на трийсет хиляди светлинни години от галактиката.

„Може би е най-добре да ви дам пример — каза най-после Посредника. — Аз функционирах много милиони години. Вероятно ще функционирам още толкова. Ако получа някакво нараняване, ще се оправя сам. Ако е необходимо да го направя, мога да модифицирам или подобря собствените си действия и организация.

Аз съм изкуствено създадено същество, но самите Строителите, моите създатели, са се развили по естествен път по същия начин. Те живеят вечно, по вашите стандарти, и са способни на индивидуално самоусъвършенстване и трансформация.

Сравнете това със съществата от вашите светове. Вие живеете малко, всеки от вас, знаете, скоро ще умре, и въпреки това не сте завладени от мисълта за смъртта или за бъдещето без вашето присъствие. По стандартите на Строителите вие се размножавате невероятно бързо и също толкова бързо се променят вашите видове. Въпреки това вие не можете да се самоусъвършенствате като индивиди. Но за вас това няма значение, защото — най-изненадващо от всичко — оцеляването на един индивид за вас не е от значение.“

Луис Ненда сръга леко с лакът Дариа.

— Чуйте това? Адски сигурно е, че можехте да ме направите да приличам на глупак.

— Шт!

„На много от малките светове Строителите намериха чудно проектирани организми — продължи Посредника. — Те бяха специализирани да тичат или да летят, или да се държат във въздуха, или с голям успех да преследват други същества. Но след като един отделен организъм престане по някакъв начин да функционира, поради старост или малка повреда, той става излишен. Оставят го да загине. Този чудесен механизъм се изхвърля, докато друг също толкова съвършен заеме неговото място. Това отношение към живота, това разточителство и идеята, че то може някога да доведе до интелигентен живот… беше толкова чуждо на Строителите, че те не можеха да го разберат. Защото ако интелигентността може да се изрази с едно-единствено нещо, това сигурно е натрупването на опит.

Но в тази неяснота лежи възможността за намиране на решение на проблема, казаха Строителите. Те бяха опитали с всичко познато. Следователно, това беше абсолютно съществено за евентуален възможен прогрес. Строителите не знаеха коя от появяващите се интелигентни форми на живот може да се окаже по-различна от тях, но те знаеха едно: ще им е необходима най-необичайната. Тогава предприеха мерки да създадат необходимата процедура за подбор.

Беше просто. Трябваше да се изчака тези три вида да се развият достатъчно технологично, за да напуснат малките светове и да изследват артефактите на Строителите из спиралния ръкав. При първа възможност трябваше да бъдат взети индивиди от трите вида и да бъдат доведени тук. А после да се извърши самия подбор. Може би щеше да бъде необходим стазис, за да се осигури присъствието на представители на тези видове по едно и също време, но това не беше проблем. Технологията на стазиса съществуваше от сто и петдесет милиона години. Във всеки случай Строителите предсказаха появата на всички видове по едно и също време.

Онова, което никога не са очаквали, беше индивидите от два различни вида да пристигнат заедно, както стана с вас двамата — Главата-цвете се наведе ниско към Ненда и Атвар Х’сиал. — Това обаче не представлява проблем. Всъщност то опростява нещата, тъй като не се налага да повтарям обяснението. Затова не е необходимо по-нататъшно чакане.“

Гласът на събеседника им започна да става по-дълбок и по-тих. Сребристата форма бавно се заспуска надолу. Скоро опашката й изчезна в пода, а след нея и изпъкналата кръгла част на тялото.

„Засега вие сте тук, всичките три вида, точно както се желае — каза сънливо Посредника. — Условията са постигнати. Моята начална задача е изпълнена. Процесът на подбор може да започне. Всъщност действията на зардалу показват, че вече е започнал…“

— Почакайте! — извика Дариа. Над гладкия под беше останала само главата-цвете. — Строителите… кажете ни къде се намират сега Строителите.

Бавното спускане спря за секунда.

„Аз зная много неща — апатията в гласа беше заместена от мъката на любопитството. — Но това не зная.“

Сляпата глава кимна и сребристият петоъгълник изчезна.

 

 

Ханс Ребка, Луис Ненда и Атвар Х’сиал веднага разбраха. На неопитния професор Дариа Ланг и Е. К. Тали, който беше още по-малко опитен, трябваше да се обяснява — и все пак им беше трудно да разберат отговорите.

След като Посредника си отиде те продължиха да задаваха същите въпроси на останалите.

— Дариа, колко пъти трябва да ви се казва? — рече най-после Ханс Ребка. — Запомнете, ние имаме работа с извънземни мисловни процеси. От тяхна гледна точка онова, което те вършат, е съвършено логично. Те са убедили себе си, че съществата, които може би ще могат да им помогнат да решат техния проблем, трябва да притежават максимум от онова, което те смятат за характеристики на „малките светове“ — насилие, енергия и степен на различност. Строителите не искат да работят едновременно с повече от един вид, затова ще изберат само един. Или по-скоро те ще оставят един вид „сам да се избере“. Процедурата по подбора е изградена на тази основа.

— Мога ли да говоря?

— Не — сряза го Ненда. — Можете само да слушате. Ще ви го обясня накратко, Тали. Това изглежда е необходимо за вас двамата. Строителите са ни устроили тристранно състезание с елиминиране. Хора срещу сикропеанци и срещу зардалу. Победителят получава голямата награда — оцеляване, шанс да работи със Строителите. Загубилите получават знаете какво.

— Но това е абсолютно… — Дариа едва се въздържа. Тя щеше да каже нечовешко, което беше смешна квалификация. Вместо това каза: — Варварско. Вие… Луис Ненда. Вие няма да се биете до смърт с вашата приятелка Атвар Х’сиал, нали?

— Разбира се — Ненда погледна грамадната сикропеанка срещу него. — Освен ако не съм сигурен, че ще победя. Вижте, професоре, проблемът не е в онова, което аз бих избрал да направя или да не направя. Просто ни казаха правилата. Ние не сме ги избирали. Аз мисля, че има само един начин да действаме… и Ат е съгласна с мен. Тя проследи нашия разговор. Първо, трябва да се заемем със зардалу и да не им позволим да участват. След това ще решим как да се разправим помежду си — хора и сикропеанци.

— Те са четиринайсет — тихо каза Тали. — А ние девет… четирима, от които, вече са заложници на зардалу.

Ненда изсумтя.

— А вие какво искате да направим, да отидем и да обясним аритметиката на Посредника и да му кажем, че не е справедливо? Докато той отново се появи всички ние може да сме мъртви.

— Ненда е прав, Е. К. — намеси се отново Ребка. — Няма значение как сме попаднали в това положение или колко малко ни харесва то. Ние трябва да го приемем и да решим как да оцелеем. Ако седим тук и чакаме зардалу да се върнат нищо няма да направим. Те ще разберат, че не сме постигнали исканото от тях споразумение с Посредника и ще обвинят нас.

— А какво можем да направим? — Дариа почувства, че нейната настойчива молба не беше стигнала до Ребка. Той беше така замислен, сякаш бяха на кръгла маса и дискутираха разрешение за акостиране на Опал. — Всеки момент биха могли да дойдат зардалу.

— Биха могли и вероятно ще дойдат — Ребка огледа членовете на групата, оценявайки всекиго от тях. — Така че нека да видим какво имаме, с каква информация разполагаме, с какви начини за действие…

— Правилно! — съгласи се Ненда. — После ще разузнаем малко, за да научим къде са и какво правят. Аз имам опит в това отношение, както и Ат. Тали може да ни каже къде да ги намерим.

— Но те са толкова силни… — на Дариа й беше трудно да признае, че при мисълта за зардалу се разтреперва. Освен това не й харесваше погледът на Ненда — една странна смесица от задоволство и гняв. — С какво може да помогне такова разузнаване? — додаде тя. — То няма да ги направи нито по-слаби, нито по-силни.

— Грешите — Ненда я погледна. — Информацията е сила, скъпа. Ще хвърлим едно око все пак. После ще се върнем, ще съберем каквото имаме и ще споделим, онова, което сме разбрали. И след това ще ги ударим. Бързо! Дръжте се зардалу, идваме! Обзалагам се, че това е последното нещо, което са очаквали.

Това беше и последното нещо, което очакваше Дариа. Да съберат какво? Та те не разполагаха с нищо… дори и с информация. Зардалу държаха всички козове — сила, брой, жестокост, заложници.

Но като видя решимостта, изписана върху лицата на Ханс Ребка и Луис Ненда, Дариа разбра, че нейното мнение няма да има голямо значение.