Чарлс Шефилд
Отклонение (22)

Глава 22

Два часа по-късно Дариа Ланг беше сама и се луташе из пространството зад камерите за стазис. Ханс Ребка и Луис Ненда се нахраниха, после Ребка бе казал без следа от емоция: „О, колко е приятно и тихо! Чудесно време за сън.“

Ребка и Ненда легнаха до Атвар Х’сиал. Тримата веднага заспаха, без изобщо нещо да ги смущава.

Сън. В този момент Дариа можеше толкова да спи, колкото и да диша флуор.

Тя погледна хъркащия Ханс Ребка. Явно беше имала връзка с робот, със същество, лишено от нормални чувства. И Ненда беше същият, ако не и по-лош, легнал на гръб с отворена уста.

Е. К. Тали стоеше прав, но мълчеше. Дариа не се реши да направи опит да го заговори. Умът му може би беше зает с изчисления, но тялото му си почиваше, доколкото можеше. Тали имаше голяма нужда от почивка, за да се възстанови.

Лошото беше, че Ребка бе прав и тя го знаеше. Трябваше да си починат и да си пазят силите. Дариа се насили още малко. Това си бе успех. Но щом затвори очи, в съзнанието й се появиха онези грамадни синьо-черни тела, предизвикващи объркани и страшни мисли. Къде бяха зардалу в този момент? Какво става с Грейвс, Бърди Кили, Калик и Д’жмерлиа? Бяха ли все още живи?

Накрая се отказа от всякакъв опит да заспи. Излезе от залата и тръгна да обикаля из лабиринта от коридори. Макар да си представяше, че зад всеки завой се крие по едно зардалу, движението беше за предпочитане, отколкото да седи и да гледа как другите спят. Нейното по-ранно издирване на Посредника беше останало без резултат и я караше да се чувства неудобно. Тя беше личност, която се нуждаеше от усещане за пространствена среда и сега имаше възможност да придобие такова.

Трябваха й два часа системно търсене, за да си ориентира в разположението на мястото. Изградената в мозъка й триизмерна картина обаче беше объркваща. Дариа откри, че е достигнала края на коридора или е излязла в широка отворена зала с илюминатори по стените. Те гледаха навън към огромни конструкции в открития космос — дълги цилиндри и спирали и изящни конзоли с неясно предназначение, извиващи се в дъга отвъд границата на видимостта. Както беше казал Ненда щяха да са необходими хиляди години за изследване на този комплекс — и още повече да се разбере неговата функция.

Докато вървеше, възможността за истинско изследване ставаше все по-малко вероятна. Тя сигурно би мога да види стотици хиляди, може би милиони километри, от артефакта на Строителите известни като Серенити, но не можеше да ги достигне. Начерта в ума си план на местата, които бе посетила, преди да стигне до някакъв глух край и достъпният район да се свие до най-скромни размери. Беше се движила само в периметър от няколко километра във всяка посока. Може би поради тази причина Посредника можеше винаги да влезе във връзка с тях.

Другата страна на този факт беше още по-смущаващ. Ако тяхното движение беше така ограничено, спасението от зардалу също ставаше невъзможно. Защото ако тя и останалите не можеха да се движат свободно из целия Серенити, независимо къде са се скрили, те ще бъдат открити от един преследвач, решен да ги намери.

Дариа се опита да се отърси от тази мисъл и продължи да върви. В подсъзнанието й се бе загнездило нещо друго, но за известно време й беше трудно да го определи. Разбра го, едва когато се връщаше към залата, където беше оставила другите да спят.

Гравитацията. Гравитационното поле в залата с камерите за стазис беше може би три четвърти от стандартното. Но сега, като вървеше „надолу“, тя разбра, че през последния половин час се е движила в район с по-малка гравитационна сила. Доразвита, тази мисъл й подсказа, че в посоката, в която сега се беше насочила, сигурно имаше някакъв източник на гравитационно поле.

Дариа се върна в залата с камерите за стазис, но вместо да спре, продължи към района с най-силно гравитационно поле.

Тя потисна обезпокоителната мисъл, че това е посоката, в която бяха тръгнали напусналите ги зардалу. Щеше й се Тали да им беше казал къде точно зардалу са установили лагера си, но се насили да продължи да върви. На по-малко от километър полето стана значително по-силно. Тунелът, по който вървеше, на няколко пъти се разклони. Всеки път тя вземаше отклонението, което водеше „надолу“. Тунелът започна да се вие надолу по спирала с намаляващ диаметър.

Дариа се спря. Благодарение на лека вентилация от неизвестни отводи въздухът във всички зали оставаше свеж. Но сега усещаше да духа по-силен вятър. Тя близна обратната страна на дланите си и ги вдигна пред себе си, разперени на един метър една от друга. Лявата си ръка почувства значително по-хладна. Лекият вятър идваше от тази посока.

Дариа продължи да върви напред по-предпазливо от преди. Въздушният поток беше достатъчно силен да разроши косата й. Вече подозираше какво ще намери. Докато вървеше из кривината на тунела, зърна някакво движение напред.

Изпита облекчение да намери нещо познато — и все пак й стана страшно. Тъмният вихър надолу по наклонената пътека на не повече от трийсетина стъпки пред нея много приличаше на онзи, с който тя и Ханс Ребка бяха паднали на „Глистър“. Той имаше същия смущаващ за окото вид като циркулиращата структура, която беше засмукала Луис Ненда и Атвар Х’сиал и те бяха изчезнали.

Дариа беше сигурна, че се е озовала в единия край на космическа транспортна система, но нямаше представа, ако си позволи да се качи, къде ще бъде отведена и дори дали има някакъв начин да оцелее при прехода. Сега тя разбра, че не представяше онова, което се бе надявала да намери, когато започна обиколката — път за спасение от зардалу.

Вихърът имаше хипнотично въздействие, изкушаваше я да се приближи. Дариа устоя на изкушението и отстъпи назад. Склонът бързо стана по-стръмен, гравитационното поле — по-силно. След пет-шест крачки може би щеше да бъде засмукана, независимо колко упорито се опитваше да остане настрана.

Наистина ли този вихър ще я върне обратно в спиралния ръкав? Или ще я отпрати в някое непознато и още по-далечно място? Може би в неговия край се намира истинска пространство-временна сингулярност^[1], циклон, който ще разложи обречения пътник на субядрени частици.

Дариа не желаеше да разбере. Но онзи тъмен вихър може би беше последно убежище, предпочитана окончателна алтернатива, пред разкъсване от човката на зардалу. Тя тръгна обратно към залата, където другите спяха.

Вървеше предпазливо. Зардалу до такава степен бяха обсебили съзнанието й, че не можеше да мисли за нищо друго.

Никой не го каза, но Дариа беше съвсем сигурна, че зардалу няма да останат миролюбиви, дори ако получат онова, което искат. Те ще искат да са сигурни, че никой няма да може да ги последва… никой не трябва да научи, че те все още съществуват. Най-добрият начин да са сигурни в това беше да се отърват от всеки, който ги е видял.

Неочаквано дълбоко хихикане зад нея накара мускулите й да се стегнат и сърцето й да подскочи в гърдите. Нещо я хвана за ръката и тя се обърна.

— Хей, вие там — каза един тих глас.

Беше Луис Ненда. Не беше чула тихото му приближаване.

— Друг път не правете така!

— Нерви? — той отново изхихика. — Успокойте се, професоре. Няма да ви изям.

— Какво правите тук? И вие ли не можете да спите?

Той вдигна рамене.

— Подремнах малко. После се събудих. Много съм ядосан и не мога да намеря покой.

— Много ядосан?

— Ядосан. Луд. Бесен. Какъвто винаги съм бил. Вие видяхте какво направи онази зардалу на Калик.

— Видях. Но съм изненадана, че така го изживявате. Тя беше ваша вярна робиня, но вие я оставихте там, долу на Куейк, да умре и по време на летния прилив стреляхте по кораба, в който беше тя.

— Казах на Грейвс и на другите, че не си спомням да съм стрелял по никакъв кораб — той се изхили. — Във всеки случай, дори и да е било така не съм знаел, че Калик е била на борда.

— Но признавате, че сте я оставили да умре на Куейк.

— По дяволите, не! Щях да я взема, преди да стане горещо. Във всеки случай не това е въпросът. Калик е мой хименопт. Тя ми принадлежи. Какво правя аз с нея е едно, а какво й направи онази синя негодница — е съвсем друго. Тя няма право да я докосва — Ненда се намръщи. — Как й беше името?

— Холдър.

— Вярно. Е, искам да ви предупредя, когато ги срещнем отново никой да не пипа Холдър. Тя е моя. Мъртва е. Ще я изкормя и ще изям червата й на закуска, ако ще после цяла седмица да дрейфам.

— Много сте смел, когато ги няма, но когато бяха тук, мълчахте като риба.

— Така беше. Също и Атвар Х’сиал. Аз и тя, и Ребка също. Ние знаем каква игра играете вие. Вие също не се втурвате да я спасявате, не действате и сега прибързано. Вие наблюдавате, чакате и избирате точното време. Правете разлика между предпазливост и страх, професоре.

Дариа погледна валчестата му сърдита фигура.

— Добре говорите, Ненда, но това няма да помогне. Зардалу са три пъти по-големи от вас и десет пъти по-силни. И навярно имат оръжия, а вие нямате.

Ненда се беше обърнал, готов да си тръгне. Той й се усмихна съжалително.

— Мила, вие можете да сте умен професор, но не знаете много за реалния живот. Мислите, че нямам оръжия? В такъв случай това би било първия случай, откакто съм проходил — той се пресегна до прасеца си и извади дълъг нож с тънко острие. — Това е само за начало. Но то ще стигне да нарежа червата на зардалу за наденици. И ако мислите, че аз съм невъоръжен, погледнете само какво носи Атвар Х’сиал под крилата си. Тя е истински поддръжник на идеята за самозащита. Атвар Х’сиал е достатъчно умна. Тя знае, че оръжието трябва да се използва само когато е необходимо — Ненда й намигна. — Трябва да вървя. Сега спете добре и приятни сънища. И помнете, че ние с Ат сме тук да се грижим за вас.

Дариа проследи с поглед как се отдалечава към завоя в коридора.

— Внимавайте къде отивате! — извика тя след него. — На около стотина метра натам има вихър и може би сингулярно поле. Искрено ще съжалявам, ако попаднете в него.

Той не отговори. Дариа продължи към залата, странно окуражена от срещата. Луис Ненда и Ханс Ребка имаха поне едно общо нещо — през живота им се бяха случвали толкова ужасни неща, че нищо не можеше да сломи духа им.

Е. К. Тали не беше се помръднал. Но Ханс Ребка беше се събудил и седнал, а Атвар Х’сиал бе изчезнала.

— Нямам представа — отговори Ребка на въпросителния й поглед. — Не зная къде е нито тя, нито Ненда. Нито пък къде бяхте вие, преди да се бяхте появили.

— Аз видях Ненда — Дариа му разказа набързо за срещата си с Луис Ненда и за скитанията си. — Но пътят навън не е безопасен — каза тя, когато стигна до вихъра и убеждението си, че това е входен пункт към транспортна система. — Изобщо не е за ползване, преди да сме се убедили, че е предназначен за живи същества. И дори тогава не може да се използва, преди да открием крайните му точки.

— Не съм сигурен в това. Нещата са такива, каквито хората смятат, че са. Не изключвайте от това правило и онзи вихър.

Той отказа да обясни думите си. Не каза нищо повече по темата, освен че добави замислено, когато Дариа се оплака, че Посредника е говорил с тях само веднъж и после съвсем се е скрил.

— Посредника и вашият вихър имат едно общо нещо и е добре да не го забравяме. И двата са извънземни. Една от най-лошите грешки, които можем да направим, е да си мислим, че разбираме начина на мислене на извънземните, без да ги познаваме достатъчно. Ние смятаме, че е трудно да знаем какво мотивира Атвар Х’сиал или Калик, или дори зардалу, но хиляди пъти по-трудно е да знаем какво се опитва да постигне един Строител или неговите творения.

— Мислите ли, че ние и Посредника се разбираме неправилно?

— Сигурен съм. Ще ви дам само един пример. Всички ние сме ядосани, защото сме оставени тук, без да знаем какво ще последва от страна на Посредника. Ние сме разстроени, защото не знаем как да се свържем с него. Но той е съществувал, седял е и е чакал милиони години! От негова гледна точка един ден… или дори година… е като мигане на окото. Той вероятно няма представа, че неговото отсъствие ни тревожи.

Ненда я прихвана и я поведе към мястото, където седеше Тали, мълчалив, със затворени очи.

— Дариа, ние нямаме представа кога или дали Посредника ще се върне. Ако изобщо не сте спала, трябва веднага да се опитате да поспите. Аз дремнах два часа и не можете да си представите колко по-добре се чувствам — той видя, че тя се оглежда. — Не се тревожете. Ако зардалу се върнат, ще ви събудя. Никъде няма да отида. Ще стоя тук и ще ви пазя.

По негово настояване Дариа легна и затвори очи. При съществуващото положение тя не очакваше да може да заспи дори за секунда. Тя отново се замисли за зардалу, за свиренето от болка на Калик, когато кракът й беше изскубнат от тялото, за черепната травма на Тали, и за парчето череп, захвърлено в залата. После си спомни за спокойното, бледо лице на Ханс Ребка и гнева на Луис Ненда от онова, което се бе случило на Калик и неговата необяснима самоувереност.

Почти сигурно е, че ще загинем, но тези двамата няма да го приемат дори и за секунда.

Дариа отвори очи и видя Ханс Ребка да я гледа. Той й кимна. Тя затвори отново очи и за трийсет секунди заспа.

 

 

След срещата си с Дариа Ланг Луис Ненда не отиде далеч. Седеше с кръстосани крака на пода на лошо осветено помещение на по-малко от триста метра от мястото, където тя спеше. Наведена над него, с раковина, достатъчно близо да може той да я докосне, стоеше Атвар Х’сиал.

— Добре — феромонната реч на Ненда се разпростря и стигна до чакащата сикропеанка. — Какво долови с твоите звукови рецептори?

— По-малко, отколкото се надявахте. Всъщност мисля, че ще бъде разумно да споделите тази информация с капитан Ребка и професор Ланг. Тя няма никаква евентуална търговска стойност.

— Все пак обаче искам да я чуя, преди да решим.

— Онова, което видях посредством нискочестотното звуково изображение, е вероятно точно същото, което вие сте получили чрез собственото си зрение. Външната форма на зардалу е внушителна.

— Не ми казваш нищо ново. Една от тях беше достатъчна да удържи Калик.

— По-интересна информация дойде от ултразвуковото сканиране на цялото тяло. Огърлицата от торбички, която всяка зардалу има под главния орган за приемане на храна, съдържа, както съобщи Е. К. Тали, млади зардалу в различна степен на развитие. В широките пояси около горната част на пипалата не са скрити оръжия, както подозирах, а храна и лични принадлежности. Не виждам в това заплаха. По-важното е, че зардалу имат два циркулационни центрове за телесни течности. Главният, който носи кръвен кислород, е леснодостъпен за ултразвукова ехолокация. Разположен е дълбоко в центъра на торса, половин метър под огърлицата и половин метър под повърхността.

Атвар Х’сиал издаде едновременно феромонен еквивалент на проклятие, въздишка и подигравателен смях.

— За съжаление сърцето не е леснодостъпно, нито за вашите ножове, нито за моя сонар. То лежи дълбоко. Същото се отнася и за мозъчния център и за централните канали на нервната система. Мозъкът е под сърцето, а нервният стълб тръгва оттам надолу до най-далечната част на тялото. Това е ефективна структура за защита от нараняване далеч по-добра от вашата или моята.

— Проклятие!

— Зная. Съжалявам, Луис Ненда. Разбрах вашите чувства, когато кракът на Калик беше откъснат и споделям амбициите ви. Тяхното осъществяване ще изисква много повече от физическа сила.

— А как стои въпросът с твоите оръжия? Имаш ли начин да ги вкараш в действие?

— Невинаги. Беше трудно да пренеса ефективни оръжия през пунктовете на прехода Боуз.

— Аз казах на Дариа Ланг, че ти можеш да убиеш зардалу.

— Това, за нещастие, си е чисто пожелание. Аз имам ножове, но те са твърде къси, за да достигнат мозъка или сърцето на зардалу. Имам и три електростатични гранати. Не са предназначени да се използват като оръжие, но причиняват болезнено повърхностно обгаряне. За нещо с големината и силата на зардалу обаче това ще бъде като ухапване от комар.

— Забрави за тях. Със същия успех можеш да се опиташ да ги гъделичкаш, докато се спукат от смях. Това ли е всичко?

— Имам и едно устройство, което в мрежата Боуз не беше взето за оръжие. То може да свърши добра работа, но колкото за сметка на зардалу, толкова и за ваша сметка.

Атвар Х’сиал се пресегна под крилата си и извади малко черно яйце. Ненда любопитно го огледа.

— Не прилича много на оръжие. Какво е неговото действие?

— Известно е като „звезден взрив“. Имам две. Произвежда силен светлинен взрив в обхват от едно точка четири до едно точка два микрометра. Всяко същество, което вижда посредством такава радиация, в зависимост от очната чувствителност и непосредствеността на облъчване, ще ослепее временно или трайно. Вярвам, че очите на зардалу използват лъчи в този диапазон на вълната. Същия диапазон, за нещастие използват и хора, ло’фтианци и хименопти. Аз, разбира се, ще остана незасегната.

— В такъв случай по-добре ме предупреди кога да затворя очи. Това е хубаво, но то не решава проблема. Как и къде би могла да го използваш? Трябва добре да помислим, Ат.

— Ще помислим. Длъжна съм да ви посоча, че ние нямаме монопол в случая. Колкото и да ви е неприятно, Луис, трябва да работим с капитан Ребка и професор Ланг. Най-малко до времето, когато зардалу престанат да са проблем.

— След това… — голямата сляпа глава се завъртя, сякаш оглеждаше всичките милиони километри площ на Серенити, които ги заобикаляха. — След това и само след това можем да започнем отново да действаме при нормални условия. Което ще рече търговски условия. Затова, предполагам, тук има много повече от обикновените неща, които биха ни съблазнили.

— И аз имам същото впечатление. Само веднъж да се измъкнем от това място! Тук има неща, за които на мнозина в спиралния ръкав ще им потекат лигите.

— Далеч повече от онова, което досега ни беше позволено да видим. Някъде в този артефакт лежи технологията, с която е създадено съществото, което Ребка и Ланг идентифицират като Посредника и е създадена междугалактическа транспортна система. Ако тези тайни станат наши…

Сикропеанката спря. Големите антени на върха на сляпата глава неочаквано се разгънаха като платна два метра дълги и един метър широки. Те се обърнаха назад към залата, където тя и Луис Ненда бяха оставили Тали и Ребка.

Ненда се обърна заедно с нея.

— Какво има, Ат? Още зардалу?

— Не, но улавям слаби нови миризми, отдалеч, като тези от Чакащия. Ако не греша, известният като Говорител-между влиза в залата с камери за стазис, в която са Ребка, Ланг и Тали. Това е, предполагам, среща, на която се налага да присъстваме.