Чарлс Шефилд
Отклонение (3)

Глава 3

„Самър Дриймбоут“ беше започнал своя живот като играчка, като младежки кораб, предназначен за планетарни пътувания вътре в системата. Всичко на кораба — от тясната пътека вътре, санитарните възли и тоалетните до двете тесни койки — беше проектирано с тази цел. Монтирането на модерен двигател Боуз беше дало възможност на „Дриймбоут“ да извършва далечни междузвездни пътувания и беше намалило вътрешното пространство още повече.

Неговите обитатели проклинаха същия този двигател като излишно разточителство, изяждащо място. Пътуването от Добел до Гаргантюа трябваше да се извърши чрез използване на двигател със студено каталитичен синтез, който изобщо не можеше да използва междузвездната мрежа Боуз.

През втория ден от пътуването Дариа Ланг и Ханс Ребка се оттеглиха на разположените една до друга койки.

— Прекалено много крака — промърмори тихо Ребка.

Дариа Ланг кимна. Не каза нищо, но и двамата знаеха, че й беше трудно в тясната каюта. Той беше израснал на Тюфел, един от най-бедните и най-изостанали светове от Фемъс Съркъл. За него трудностите и неудобствата бяха толкова естествени и обичайни, че не им отдаваше особено значение. Тя беше разглезена — макар че допреди няколко месеца не го знаеше — от лукса и изобилието на Сентинел Гейт, една от планетите-градина в спиралния ръкав.

— И за мен са прекалено много — повтори тя. — Шестнайсет! Наистина много. А за теб може би очите са прекалено много.

Той веднага разбра намека и докосна извинително ръката й. Ло’фтианецът Д’жмерлиа изглеждаше само крака и очи. Към дългия труп бяха прикрепени осем черни съчленени крайника, а на тясната глава, върху очни стълбчета, доминираха големи лимоненожълти фасетъчни очи. Калик беше също толкова добре надарена. Тялото на хименопта беше късо, набито, с черна козина от кръглия труп излизаха осем крака, а малката, гладка глава беше опасана от множество чифтове блестящи черни очи. Калик и Д’жмерлиа не желаеха да се пречкат на хората, но когато бяха будни и активни, техните крайници правеха движението в малката каюта на кораба невъзможно.

Дариа Ланг и Ханс Ребка се оттеглиха на койките като единствено останало свободно място. Но дори и там те не намираха покой — или по-точно намираха твърде малко такъв.

Двата месеца, откакто се беше разделила със спокойния си живот на учен на Сентинел Гейт, бяха пълни с изненади. Не на последно място между тях беше откритието, че много факти за живота на изостаналите и бедни светове от Периметъра просто бяха неверни. Всеки на Шаста знаеше, че в слабо населените планети на Фемъс Съркъл, където и мъжете, и жените бяха обсебени от мисълта за секс, потребността от възпроизводство доминира над всичко. Богатите светове от Четвъртия съюз с удивление бяха разбрали, че хората на Тюфел и Складуорд, Куейк и Опал правеха секс винаги и навсякъде, когато имаха възможност.

Може би наистина беше така по принцип, но щом се стигнеше до действия в обществото на граничната планета настъпваше необичаен смут. Мъжете и жените можеха да проявяват непосредствен интерес един към друг — от дръзки погледи до открита покана, но когато трябваше да се пристъпи към действие, на открито или дори на закрито, Дариа предполагаше, че се проявяват като изключителни пуритани.

Дариа получи неоспоримо и неприятно доказателство за тази си представа по време на дългото пътуване на „Съмър Дриймбоут“ към Гаргантюа. През първата нощ двете извънземни отстъпиха койките на Дариа и Ханс и легнаха на пода. Тя се настани на своята койка и зачака, но нищо не се случи. Тогава пое инициативата.

Той я отклони, макар и по един странно индиректен начин.

— Разбира се, че бих желал… но какво ще правим с крака ти? — прошепна Ребка. — Много ще те боли. Искам да кажа… не можем. Твоят крак…

Кракът на Дариа беше изгорен на Куейк по време на летния прилив, ала бързо заздравяваше. Тя устоя на силното желание да прати по дяволите крака си. Защо не я оставеше сама да прецени кое ще я боли повече?

Вместо това Дариа се оттегли, убедена, че Ханс е дошъл от едно от онези странни общества, където в сексуалните отношения не е прието жените да поемат инициативата. Тя зачака и чака дълго. Накрая, по време на следващия период за сън, го попита какво не е наред. Не се ли интересуваше? Не я ли намираше за привлекателна.

— Няма такова нещо, разбира се — каза тихо Ребка и погледна към двете извънземни. Доколкото Дариа можа да прецени, те спяха дълбоко изпружили безразборно и сплели крайници. — Но какво ще кажете за тях?

— Какво за тях? Надявам се, не искате да кажете, че трябва да последваме примера им.

— Не негодувайте. Ако се събудят, ще ни видят.

Значи това било. Абсолютно табу в присъствието на други. Точно като в Молдова. И очевидно още по-строго. Докато бяха в кораба заедно с Д’жмерлиа и Калик Ханс нямаше да се реши да направи нещо, макар че извънземните може би не биха проявили нищо повече от евентуален научен интерес към акта на чифтосване между хора.

Но тяхното безразличие не промени отношението на Ханс Ребка. Дариа се отказа.

— Прекалено много очи за вас — повтори тя. — Разбирам. Не се тревожете, Ханс. Още колко остава до Гаргантюа?

— Около четирийсет часа — при промяната на темата той се успокои. — Не мога да проумея… какво се надявате да намерим там?

Ханс Ребка погледна очаквателно Дариа. Тя нямаше отговор, макар да признаваше основателността на неговия въпрос. В края на краищата тя беше видяла тъмната сфера да прихваща кораба на Луис Ненда и да се отправя към Гаргантюа. Ханс беше твърде зает със спасяване на кораба от атаката на Ненда. Но наистина ли очакваше да намери Строители там сега, след като беше имала достатъчно време да обмисли всичко?

За Дариа това беше изключително важен въпрос. Строителите бяха изчезнали от спиралния ръкав преди повече от пет милиона години, но по един или по друг начин през целия си съзнателен живот тя ги беше търсила. Беше започнала с един техен артефакт, който се виждаше от нейния роден свят Сентинел Гейт. Забеляза го още като малка. Тя израсна с тази блестяща раирана сфера в нощното небе. Недостъпна за човека и за всички човешки представи, недостижимата вътрешност на Сентинел стана за нея синоним на загадката на изчезналите Строители. Нейното убеждение, че летният прилив по някакъв начин е свързан с артефактите на Строителите я докара на Добел, а събитията по време на прилива я доведоха до разбирането, че самото подреждане на планетите и звездите, което причинява летния прилив, бе артефакт, а цялата система — дело на отдавна изчезналите творци.

Но въпросът на Ханс Ребка все още изискваше отговор. Беше ли тя толкова силно обзета от мисълта за Строителите и всичко свързано с тях, че навсякъде виждаше тяхното присъствие? Не беше необичайно за един учен да живее с една теория толкова дълго, че тя напълно да го обсеби. И тогава данни и наблюдения бяха пригаждани да отговарят на теорията, вместо да бъдат използвани за нейната проверка и ако правилността й не се потвърдеше, тя, да бъде отхвърлена. Беше ли сигурна, че не проявява същото пристрастие?

— Аз зная какво видях, Ханс. Но извън доказателството, колкото и да го поставяте под съмнение, единственото, което мога да предложа, са моите собствени умозаключения, независимо как се отнасяте към тях. Можете ли да покажете образа на Гаргантюа чрез външните сензори?

— Трябва да мога — той проточи врат и се огледа. — И трябва да можем да го видим оттук… Намираме се на зрителната линия на проекторите. Не мърдайте. След минутка се връщам.

Не му отне много време. След двайсет секунди на дисплеите на „Съмър Дриймбоут“ над двойната койка се получи триизмерен образ на Космоса. Ребка подаде дистанционното устройство на Дариа да избере желаното от нея за наблюдение място.

Планетата се намираше в центъра на зрителния глобус. Виждаше се и настъпилата от последния път промяна.

Защитните филтри на илюминаторите на „Дриймбоут“ екранираха светлината от Гаргантюа. Планетата беше гигантска, разбира се, заемаше половината от зрителното поле, но от блестящите потоци светлина, идващи от Мандъл и Амарант, тя беше избледняла до призрачна сянка. Сега Гаргантюа представляваше сфера не по-голяма от нокътя на палеца на Дариа, но на черния фон, осеян с неясни звезди, тя блестеше като скъпоценен камък в наситено оранжево и охра като висококачествен цирконий и хезонит. Бледа лента загатваше за оста на въртене на планетата, а четирите светли точки, подозрително точно подравнени с екватора, сигурно бяха спътниците на Гаргантюа. Дариа знаеше, че около планетата обикалят хиляди други големи отломки, но от това разстояние те бяха невидими. Техните пътища сигурно бяха се превърнали в чудовищна безпорядъчна плетеница след пертурбациите^[1] от преминаването на периастъра близко до Мандъл и Амарант.

Не хармония на сфери, а хаотично преплетени орбити. Навигацията през тях щеше да е проблем.

Тя разгледа образа и посочи с дистанционното устройство четвърт радиус встрани от планетарния терминатор^[2].

— Първият лъч светлина дойде точно оттам^[3] — Дариа затвори очи за момент, спомняйки си какво беше видяла.

Но това не бе обикновена светлина, защото тя щеше да е невидима в безвъздушното пространство. А аз видях лъча по цялата му дължина и можах да проследя неговия път чак до онази точка.

— Не е ли възможно да е дошъл много по-отдалеч… отвъд Гаргантюа?

— Не. Защото по времето, когато сребристата сфера се издигна в Космоса, прихвана кораба на Луис Ненда и неочаквано тръгна по светлинната линия, точката на зараждане на лъча се беше преместила. Когато за първи път го съгледах сферата беше точно до Гаргантюа. Единственият начин, по който може да се обясни, е, ако е дошъл от тяло в орбита около Гаргантюа.

Дариа затвори отново очи. Тя имаше леко главоболие и споменът за последните отчаяни минути преди настъпване на летния прилив я замая и дезориентира. Сигурно беше гледала твърде дълго образа на дисплея. Тя присви очи към Гаргантюа. Гигантската планета бързо се отдалечаваше от Мандъл по сложна орбита, контролирана от Мандъл и неговия звезден спътник джудже. Но засега „Дриймбоут“ се движеше по-бързо. Той я настигаше.

— Още няколко часа, Ханс — Дариа неочаквано се почувства отпусната и ленива. — Само още няколко часа и ще започнем да виждаме всички малки спътници. Ще добием престава къде отиваме, нали? — тя беше смутена от собствените си думи и от странното звучене на собствения си глас. — Къде всъщност отиваме? Аз не зная.

Ханс Ребка не отговори. Тя положи голямо усилие и се обърна към него, за да открие, че той изобщо не я гледа. Гледаше към Д’жмерлиа и Калик.

— Още спят — каза той.

— Да. Още спят — Дариа се усмихна. — Спокойно, Ханс, няма да ви се хвърля.

Той се изправи и провеси крака от койката. Лицето му беше по-червено от обикновено, белегът, който тръгваше от лявото му слепоочие и стигаше до челюстта, изпъкваше по-ясно.

— Нещо не е наред. Калик никога не спи повече от половин час. Стойте тук.

Тя гледаше как той забърза към централното контролно табло на „Дриймбоут“, разглежда го и високо изругава. После се пресегна, чу се бръмченето на кондиционерите и Дариа неочаквано почувства хладен повей в лицето си. Тя промърмори недоволно. Ребка не обърна внимание на протеста и. Беше се надвесил над неподвижните тела на Д’жмерлиа и Калик, после се приближи отново към нея.

— Как се чувствате? Хайде, изправете се.

Дариа седна. Хладният въздух напълно я разсъни.

— Добре. Нещо не е наред ли?

— Атмосферата. При излитане от Куейк корабът е бил лошо ударен. Нещо е откъснато от него. Временно блокирах автоматиката. Докато разберем какво се е случило, ще преминем на ръчно управление.

За първи път тя осезателно почувства, че той изпитва желание към нея.

— Добре ли сте? А Калик и Д’жмерлиа?

— Добре сме, всички сме добре. Намираме се в пълна безопасност. Но не бяхме. Може би Д’жмерлиа и Калик могат да дишат онова, което получавахме преди минути — те са издръжливи на лош въздух, но вие и аз не бихме могли. Въглеродният окис беше прекалено много. Още половин час в такава атмосфера и щяхме да сме мъртви.

Мъртви! Дариа почувства как през тялото й преминаха студени тръпки, които нямаха нищо общо с хладния полъх в кабината. Изправени пред смъртта по време на летния прилив, опасността за всички тях беше очевидна, но тя можеше да дойде и по други пътища, без да им определи среща или да оповести присъствието си, да се промъкне незабелязано и да ги отнесе със себе, когато най-малко я очакват…

Дариа не можеше да се отпусне. Ханс Ребка отиде на нейната койка. Тя се премести по-близо до него, изпитвайки нужда от човешка близост. Той дишаше тежко. В следващия момент те притиснаха тела едно в друго. Дариа усети, че той трепери. После разбра, че трепереха ръцете му, докосващи лицето й, промъкващи се под ризата, към гърдите й. През следващите няколко минути стана ясно, че той е силно възбуден.

Прегърнаха се, без да говорят. Накрая Дариа обърна глава да погледне покрай Ханс към спящите Д’жмерлиа и Калик.

Какво щяха да правят с тях, ако се събудят? Едва не го каза на глас. Успя да се сдържи. Млъквай, глупачке! Какво се опитваш да направиш?

Дариа направи един жест в името на скромността, пресегна се и изключи лампата над койките. На него му беше безразлично. След няколко секунди и на нея. Също и на Д’жмерлиа и Калик, тя беше сигурна.

 

 

Един час след това двете извънземни още спяха. Ханс също. Дариа лежеше със затворени очи и размишляваше върху един аспект на мъжкото поведение, който почти не се различаваше от Четвърти съюз до Фемъс Съркъл.

„Започвам да го разбирам по-добре — мислеше си тя. — Сладък е, но е странен. Близката смърт не го плаши. Възбужда го… достатъчно силно, за да пренебрегне собствените си морални задръжки. Предполагам, че не е и помислил за Калик и Д’жмерлиа… както и аз, що се отнася до въпрос като този. Мисля, че стимулът не е приближаването на смъртта, а съзнанието за оцеляване… Може би е така с всички мъже от световете на Периметъра, както и с жените. Това определено действа възбуждащо на Ханс — тя се усмихна. — Жалко, че с мен не е така. Смъртта не ме възбужда, а ме плаши. Беше ми приятно, но не се сближихме. Няма значение. Ще има и други възможности.“

Дариа най-после отвори очи. Не се бяха постарали да изключат проекционния апарат. Гаргантюа висеше над главата й значително по-голяма. Тя видя окраската върху набъбналата повърхност — от последния път планетата беше направила четвърт обиколка. Огромният и постоянен атмосферен вихър известен като „Окото на Гаргантюа“ стоеше в центъра на диска и гледаше право в нея — оранжево-червено, хипнотично, злобно.

Дариа почувства, че й е трудно да диша.

„Значи ще има и други възможности, така ли? — казваше изражението на Окото. — Не разчитай толкова. Аз също зная нещо за смъртта.“