Ерик Лустбадер
Владетелят (3)

Лято — есен 1910 / Лято 1921 — пролет 1927
Сучоу Шанхай

През 1895 година, точно пет години преди раждането на Ши Зи-лин, Китай прекратява съпротивата си срещу фанатизираната и крайно дисциплинирана японска армия. Според мирния договор от Шимоносеки Япония получава остров Формоза и свобода за Корея. Така Япония не само успява да разбие монолитната китайска империя, но и се превръща в световна сила, с която всеки трябва да се съобразява.

Впоследствие Русия, Германия и Франция се обединяват в усилията си да изтласкат японците от завладяния с цената на реки от кръв полуостров Лиаодонг, но те все пак запазват едно от най-важните завоевания на мирния договор — да развиват тежка индустрия по китайското крайбрежие, в точно определени пристанищни градове.

Дори проницателните и могъщи английски „тайпани“, основали изключително печеливши компании в Шанхай и неговите околности, не могат да допуснат подобно развитие на събитията. До този момент те изкупуват суровини от огромни площи на азиатския континент и ги продават с шеметна печалба на останалия свят.

Заводи в Шанхай! За времето си това е било направо фантастична идея, тъй като в Свободната зона около града е имало само няколко малки работилници за производство на коприна. Местните тайпани са били лишени от инициатива в това отношение от Договора за сътрудничество между Великобритания и Китай, подписан още през 1842 година. Сега обаче получават всички шансове да догонят промишленото производство на основаните от Япония предприятия.

Ето защо японците играят важна роля в историята на Китай, а и в личния живот на Зи-лин. Макар че е роден в Сучоу заедно с още двама братя, той още като младеж се преселва в Шанхай. Никога не забравя родния град, чиято най-голяма забележителност са прекрасните градини. Кръщават го на една от тях — „Гората на лъвовете“…

Днес всички градини са обществена собственост. Но преди години са били частни, единствено собствениците им са имали възможност да се наслаждават на тяхната красота. Те били уморени от обществена дейност мандарини или просто местни богаташи, закупили най-хубавите парцели в Сучоу за своите вили и градини. Но вили има и на други места в Китай, докато градините, наречени „юани“, са били нещо наистина изключително.

Създадени повече за съзерцание, отколкото за наслада, „юаните“ са родоначалниците на будистките градини „дзен“, които по-късно придобиват популярност и оттатък Южнокитайско море, в Япония…

Градината, която Ши Зи-лин помнеше най-добре, се намираше от двете страни на тясна и сенчеста пътечка, по която едва се разминаваха двама души. В нея се влизаше през дървена порта в каменната стена, опасваща цялото имение.

Големи „юани“ се срещаха рядко. Джианът на такава градина задължително трябваше да бъде архитект, поет и скулптор, а такива хора се срещат рядко дори и в Китай. Терминът „джиан“ е имал различен смисъл през вековете. През отделни периоди от китайската история е означавал „генерал и военачалник“, „велик шампион по уей ки“, „небесен страж“… Но в онзи период е означавал преди всичко „творец“.

Основната цел на „юана“ е да изгради максимален брой различни перспективи в рамките на минимално пространство.

Главната забележителност на тази градина беше лятната беседка, наречена „тинг“. Разположена в западния край, тя се отличаваше с изящество и деликатна красота. „Прилича на младо момиче, изпаднало в дълбоко съзерцание“, мислеше си понякога Зи-лин. На гладката повърхност на планинско езеро, отразяващо по несъвършен и именно затова вълнуващ начин предметите, които го заобикалят.

Когато обаче човек остане достатъчно дълго в градината, той започва да усеща беседката не като изолиран елемент, а като съставна част от красивата конфигурация, като един от начините да се подчертае абсолютният покой на това място.

Зи-лин още помнеше рефрена на популярната песничка от детството си:

На небето се намира раят,

на земята той е Сучоу и Ханджоу…

Недалеч от лятната беседка се издигаше малко хълмче, от което гледката към „юана“ променяше напълно своята перспектива. Отначало Зи-лин мислеше, че джианът е имал изключителен късмет да купи хълмист терен, тъй като Сучоу се намираше в центъра на плоска като длан равнина. Доста по-късно разбра, че хълмчето е изкуствено. В основата му лежаха докарани, Бог знае откъде, камъни, върху тях беше натрупана почва, засадена с най-различни растения. Работата беше майсторска, едва ли някой би се усъмнил, че това не е естествено творение на природата.

Изненадите бяха част от очарованието на градината, но едновременно с това и част от собственото му възмъжаване. Като „ху ши“ — „езерните камъни“. Макар и изключително приятни с ерозиралата си от природните стихии повърхност, тези камъни също не бяха това, което изглеждаха на пръв поглед. На дъното на езерцето бяха поставени от джиана, още когато е бил млад.

Зи-лин прекарваше дълги часове на брега, обрасъл с тръстика и млад бамбук. Гледаше ленивите пъстърви в бистрата вода и разсъждаваше за живота.

След много години разбра, че именно тук се бяха оформили основните му възгледи за битието и за деловата дейност, която развиваше. Без съмнение сърцето на джиана-собственик би се изпълнило с гордост, ако можеше да разбере на каква благородна цел са служили изящните му творения. Едновременно с това обаче трябваше да му се признае и пряката заслуга за незабележимите промени в съзнанието на младия Зи-лин. Очевидно беше прозрял особените качества на този младеж.

Един горещ летен следобед той напусна сянката на беседката и бавно се насочи към брега на езерото, на който се беше отпуснал Зи-лин. Слънцето здраво напичаше, цикадите пееха оглушителната си песен, а птичките мълчаха сред клоните на дърветата, омаломощени от жегата. Небето беше бледо, малките облачета дори не помръдваха.

Джианът прекоси дървеното мостче, покрито с блестящочервен лак, което беше изградил със собствените си ръце. В далечината, разкривена от горещия въздух, белееше редицата от „хуа чуанг“ — многоъгълните рамки на прозорчета, които бяха голямата му гордост. Те бяха направени от сушена и след това изпечена глина, която после се покриваше с бяла боя. За всяко едно от тях беше отделил по осем-девет месеца от времето си и може би затова ги обичаше като собствени деца. Той самият нямаше наследници. Жена му беше починала при неуспешен опит за раждане преди много години, а той не се беше оженил повторно.

— Всичките ми посетители са твърдо убедени, че този юан е естествено творение на природата — промълви той. — Отначало се опитвах да обясня, че всичко е плод на моите виждания за изкуството, но реакцията им беше странна… — усмихна се на откритото детско лице, вдигнало се към него, и добави: — Всички без изключение предпочитаха да вярват в съвършенството на природата… — взе малката ръчичка на Зи-лин и добави: — С изключение на теб, разбира се… Как мислиш, защо е така?

Зи-лин се замисли. Очите му следяха гъвкавите движения на рибите в бистрата вода, душата му се изпълни с желание да бъде като тях — пъргав, смел, самоуверен в живота…

— Може би защото аз предпочитам да вярвам в съвършенството на човешката душа, вуйчо — отвърна той, прибягвайки до старото почтително обръщение.

Джианът замълча, очите му не изпускаха лицето на момчето, което говореше по-мъдро дори от улегналите учени, които познаваше.

— Мисля, че съвършенството е най-дефицитната стока на този свят, млади братко — промълви най-сетне той и стисна ръката му. — Но на моя гръб има далеч повече от твоите десет години, следователно понятията ни за съвършенство могат да бъдат и различни…

— Значи тук не си щастлив?

— Щастлив съм, млади братко — усмихна се джианът. — Но не съм доволен. Между двете неща има известна разлика. — Пусна ръката на Зи-лин и хвърли едно гладко камъче в езерото. Пъстървите се струпаха около мястото, вероятно в очакване на храна. После бавно се пръснаха. — След известно време ще разбереш, че животът е едно постоянно търсене.

— На съвършенството ли? — пожела да узнае Зи-лин.

— За някои хора може би… Докато други разбират, че на този свят няма място за съвършенство…

— Но това не би трябвало да ги спира, нали?

— Е, да… — показалецът му предупредително се вдигна: — Но има и хора като мен, които не желаят да открият съвършенството…

— Защо?

— Защото животът е възможен само в състояние на доволство. Понякога си мисля, че смъртта е единственото съвършенство, което е достъпно за нас…

— Ами Буда?

— Аз не съм Буда — замислено отвърна джианът. — Нито пък ти, млади братко… — Тъгата се спусна в очите му като черна мантия. — Ще растеш и ще правиш грешки… С всички е така. Но трябва да продължаваш напред и да извличаш поука от грешките си. Глупак е не този, който допуска грешки, а който ги повтаря.

Останаха още дълго под палещите лъчи на следобедното слънце. Не говореха, всеки предпочиташе да потъне в съзерцанието на прекрасния юан…

Лятото свърши, дойде есента. Зи-лин потъна в училищните си задължения. В семейството му все по-упорито се говореше, че ще се преместят на юг преди началото на зимата, може би чак в Шанхай.

Когато намери време да се отбие в градината, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно и той с разтуптяно сърце се затича покрай стената към входа на вилата.

Отвори му непознат човек. Беше облечен в дълга роба като монасите от близкия манастир.

— Да?

— Моля да ме извините, но аз търся джианът на тази вила — промълви Зи-лин, опитвайки се да надникне зад широкия гръб на монаха.

— Аз съм — усмихна се мъжът.

— Не разбирам — смаяно промълви Зи-лин. — Аз често идвах тук и…

— О, имаш предвид предишния собственик — кимна монахът.

— Предишният?

— Доколкото зная, той е бил запален комарджия — отвърна онзи. — Изгубил е този юан на играта „фан тан“, после имотът е бил закупен от нашия манастир… — отстъпи крачка назад и разтвори по-широко вратата: — Но това не пречи да си добре дошъл тук, млади братко — на устата му се появи лека усмивка. — Тук може би ще научиш повече, отколкото в училище…

— Но къде е джианът? — смаяно попита Зи-лин.

— Нямам представа — сви рамене монахът, после на кръглото му лице отново се появи усмивка: — Защо не влезеш? Винаги има какво да научиш при нас…

Но Зи-лин вече тичаше по прашната пътека, следван по петите от разлаяно куче.

Въпреки усилията си, не научи нищо повече за джиана. И може би така стана по-добре. Този човек беше свързан с градината и Зи-лин предпочиташе да си го представя сред бамбуковите и лимонови дръвчета, сред ирисите и разкошните олеандри. Лицето му беше умно и интелигентно, но под ноктите му винаги имаше кал, а коленете му бяха вечно влажни от земята.

Като дете беше на прага на отчаянието, защото не си взе нищо за спомен от тази прекрасна градина. Дори едно камъче — като онова, което джианът беше хвърлил в езерото през онзи горещ следобед. Но сега се радваше, че е станало така. Онова, което джианът беше посадил в градината, трябваше да си остане там. А идеите му така и така се загнездиха дълбоко в съзнанието на момчето.

Приложени в живота, тези идеи направиха Ши Зи-лин един изключително състоятелен човек. Затворен в рамките на своя юан, джианът беше успял да създаде нещо много по-могъщо и трайно от илюзиите. Но повечето хора не разбираха това и изправени пред илюзиите, и само пред тях, те неминуемо изпитваха дълбоко разочарование.

Зи-лин обаче прозря истината зад тях. Джианът беше създал настроения и чувства. Онези, които влизаха в градината без никаква представа за нейните тайни, изпитваха вълнение, а това означаваше промяна.

Младият Зи-лин беше достатъчно интелигентен, за да приложи същата тактика и в живота си. Дадеш ли на хората това, което искат, те не се интересуват дали то е истина или обикновена илюзия. Оставени на своите инстинкти, хората вярват в това, което би им носило най-голяма полза. Този закон се разкри с пълна сила пред момчето, когато се наложи да напусне Сучоу.

Шанхай се радва на най-доброто разположение сред всички китайски градове. Той е единственото пристанище в централната част на страната, което не е откъснато от вътрешността от някоя висока планинска верига. Освен това е свързан по естествен начин с устието на река Яндзъ, около която се простира най-плодородната долина в целия континент.

За щастие на Зи-лин, баща му — един изключително способен инженер, беше повишен и изпратен да доказва своите качества на ново поприще, при това именно в Шанхай.

До подписването на договора от Шимоносеки търсенето на квалифицирани инженери в Китай беше ограничено. Затова би могло да се каже, че деловите качества на Зи-лин, придобити далеч преди да им дойде времето, бяха нещо като родова черта.

Започналата през 1895 година индустриализация на Шанхай позволи на семейство Ши да напусне провинциалното спокойствие на Сучоу и да се гмурне в напрегнатия живот на града — вече един от най-големите в страната.

Шанхай предложи не само повече пари и възможности за изява на бащата, но и отлични условия за образование на Зи-лин и братята му. Той и най-малкият му брат се записаха в университета Футан, докато средният предпочете Техническия институт.

Мирогледът на Зи-лин се разшири значително. Научи английски, създаде си нови приятелства, разбра как мислят не само „чуждестранните дяволи“, но и преподавателите му. Всичко това обаче не изтри от съзнанието му спомена за усвоеното в онази прекрасна градина на детството, а по-скоро му придаде допълнителна сила.

Китайците от доста време насам не управляваха всичките си земи, но за Зи-лин мнението на преподавателите и по-възрастните от него по този въпрос беше без никакво значение. Възрастните бяха склонни към някакво конфуцианско търпение. „След като Вътрешното царство е в китайски ръце, все някога ще си възвърнем и останалите територии.“ Така разсъждаваха те, така учеха и своите възпитаници. На търпение и покорство пред „чуждестранните дяволи“.

От друга страна, поколението на Зи-лин беше изпълнено с желание за промяна, повечето младежи бяха готови да прогонят със сила чужденците и да прекратят унизителното си положение в разделеното общество.

За Зи-лин те бяха просто глупаци. От джиана беше научил, че човек трябва да анализира грешките си, а не да ги повтаря. Да ги използва като урок и да върви напред. Такава беше според него съдбата на народа му.

Най-много му тежеше фактът, че китайците сами бяха предали управлението на страната си в ръцете на чужденци. Хората от Запада са били достатъчно умни да се възползват от дрязгите и противоречията вътре в страната и да я подчинят на волята си.

В средата на XVIII век империята била в разцвет. Само за четиридесет години населението се увеличило с повече от 130 милиона души. Били проведени решителни реформи в областта на селското стопанство, в резултат на които започнало отглеждането на нови култури като царевица и тютюн. Появили се многобройни държавни и частни предприятия в областта на металургията, производството на порцелан и коприна, в тях намерили препитание стотици хиляди наемни работници.

Но заедно с просперитета се родило и желанието за експанзия. Империята започнала да воюва срещу елеутите в Централна Азия, както и срещу Бирма на югозапад.

Но за неразвити в промишлено отношение държави, какъвто е бил Китай в онзи период, войната често носи повече вреда, отколкото полза. В случая се стигнало до рязко отслабване на династията Манчу, която управлявала страната. За сметка на това укрепнали нейните противници, започнали да никнат тайни общности.

Китай бил изправен и пред тежки външни проблеми. Царска Русия окупирала Сибир, Англия създала колониална империя в Индия, Холандия я последвала със своите Източноиндийски територии. Тези земи, традиционно убежище за китайските емигранти, твърде скоро се превърнали в опасност. В Индия живеели милиони китайци, които следели отблизо хода на събитията в родината и чакали удобен момент за сваляне на династията Манчу.

Англичаните, които през 1839 година завладели Кантон, трупали огромни печалби от нелегален износ на опиум и така уравновесявали търговския си баланс.

През същата тази година един мандарин на име Лин Дзеху решил да даде урок на „чуждестранните дяволи“, надявайки се да укрепи силно подкопаната централна власт на Китай. Но англичаните, опитни във воденето на бойни действия, реагирали бързо и решително. Бойните им кораби се появили в залива на Хиджанг и сравнили със земята фортификациите на брега. През юни 1842 година англичаните завзели Шанхай и Нанкин, след което китайците поискали мир. Англия получила достъп до петте най-големи пристанища по крайбрежието, но най-важната им придобивка била установяването на протекторат над Хонконг.

По мнението на Зи-лин именно това бил моментът за политическото стабилизиране на страната. Правителството просто трябвало да поиска от „чуждестранните дяволи“ да оставят своите войски на китайска територия и така династията Манчу положително би се закрепила на власт. Това не било сторено и последиците се оказали фатални.

Заети с потушаване на мюсюлманските въстания в Юнан и Туркестан в края на десетилетието, управниците скоро били изправени пред нова, още по-голяма опасност.

Започнала да набира сила една фракция, известна под името Тай Пинг. Добре дисциплинирана и въоръжена, тя скоро завзела провинцията Гуанг-кси, а през 1852 година безредиците се прехвърлили и в Ханкок. Само година по-късно лидерът на бунтовниците Хонг Ксикуан обявил Нанкин за столица на Тай Пинг Тиан Го — Небесното кралство на вечния мир. Той започнал да издава декрети, да мобилизира нови хора в армията и тръгнал на север срещу Пекин.

От неприятностите на Манчу се възползвали британците и французите, решили да разширят своето присъствие в Китай чрез нова военна кампания.

Едва справила се с въстанието на Тай Пинг, императорската армия се изправила срещу оръдията на „чуждестранните дяволи“. Същевременно Тай Пинг започнали наново да се организират в южните райони на страната. През октомври 1860 година английските и френските войски навлезли в Пекин, но китайците все още не осъзнавали напълно европейската заплаха.

„Чуждестранните дяволи“ започнали да плячкосват летните дворци. Един приятел на Зи-лин видял с очите си техните варварски действия. Всичко по-ценно било заделено настрана, за да бъде изпратено на кралица Виктория и Наполеон, останалото било оставено на войниците. Пораженията обаче били толкова големи, че командирите на европейските части наредили дворците да бъдат изгорени, за да прикрият следите от тях.

Правителството било принудено да отстъпи пред исканията на чужденците. Най-накрая започнало да става ясно, че макар и далеч на север, столицата е толкова беззащитна, колкото Хонконг, Шанхай, Кантон и останалите южни градове.

Бил подписан Пекинският мирен договор, според който нови единадесет пристанища били отворени за международна търговия. Чужденците получили допълнителни права — да организират концесии, да се занимават с мисионерска дейност, да притежават имунитет срещу вътрешните закони на страната.

В замяна на всичко това европейците подкрепили императорската армия в борбата й срещу въстанието на Тай Пинг. През юли 1864 година Нанкин отново паднал в ръцете на Манчу, но въпреки това властта на династията била силно отслабена.

Зи-лин беше убеден, че и тук Манчу са проявили неразбиране по отношение целите на врага. Ако бяха внедрили достатъчно свои агенти в, редиците на Тай Пинг, те несъмнено биха разбрали, че бунтовниците се разкъсват от вътрешни противоречия, особено след поражението им в предградията на Пекин. И биха стигнали до заключението, че точно в този момент едва ли имат нужда от чуждестранната армия.

Сун Тцу е писал, че онзи, който тръгва на бой с врага, без предварително да е внедрил свои шпиони в редиците му, заслепен от алчност за злато и почести, не е никакъв генерал и не притежава стратегията на победител.

Но членовете на династията Манчу очевидно не са били последователи на Сун Тцу.

Междувременно властта започва да се тревожи от действията на французите в съседен Анам. През 1883 година в югозападните провинции на Китай избухва война и французите получават правото за свободна търговия в два от граничните градове.

Раздробяването на някога великата страна е пред своя край. Европейците държат в ръцете си всички подстъпи към нея. В самата й територия имат концесии за земя, под тяхно управление е дори строителството на държавната железница. Остава само разделението на „сфери на влияние“ и този акт не закъснява. В началото на новия век руснаците получават северната част на Китай, германците — Шандонг, англичаните — устието на Яндзъ, а французите — югозападните територии.

В същото време обаче нараства популярността на Йи Хе Туан — най-могъщото и най-ксенофобското тайно общество, съществувало някога в Китай. Европейците го наричат „Обществото на боксьорите“. В първите години на XX век избухва голямото Пекинско въстание, което принуждава чуждестранните войски да окупират дори Императорския дворец. Единадесет години по-късно избухва революцията, довела до създаването на Република Китай.

Възгледите на Зи-лин по всички тези исторически събития рязко се различаваха от възгледите на неговите учители. По отношение на „чуждестранните дяволи“ той не проявяваше нито ксенофобия, нито покорство. Приемаше присъствието им в родината си по начин, който е съвсем необичаен за повечето му сънародници. Защото бе убеден, че има начини Китай да спечели от присъствието на европейците — точно както те бяха спечелили от него. Това свое убеждение той дължеше на задълбочения размисъл в градината на джиана, разбрал отрано каква могъща сила представлява илюзията.

Защо да искам отстраняването на чужденците, когато мога да ги използвам за собствена изгода и за благото на страната си? Така мислеше той.

 

 

След потушаването на бунтовете на „боксьорите“ настъпва златният период на европейците в Китай. Но той бързо приключва и през 1906 година нещата поемат по коренно различен курс.

Японската победа над царска Русия звучи като звън на огромна камбана, нейният екот отеква над цял Китай и вдъхва нови сили на революционерите националисти. Техен предводител е Сун Жонгшан, известен на запад като доктор Сун Ят-сен. Той е родом от Кантон и има подкрепата на южнокитайската буржоазия. Но далеч по-важна е подкрепата на китайските студенти на Запад и богатите сънародници в чужбина, които финансират първоначално фондацията му, наречена Тонг Менг Хуй, а по-късно и официалната му партия — Гуоминдан.

Умен и проницателен човек, Сун Ят-сен знае как да се възползва от слабостите на властта и народното недоволство. За кратко време авторитетът на Гуоминдан в Пекин става огромен и непоклатим, докато този на управляващата династия се смалява и изчезва.

През 1908 година умира императрица Сикси от династията Куинг, в родословното й дърво липсва достатъчно възрастен наследник на трона. На него се възкачва двегодишният Пуи и това води до остра борба за надмощие между регента, който е и баща на невръстния император, и фракцията на генерал Юан Шикай.

През 1911 година правителството решава да национализира железниците. Това е удар, насочен срещу новата капиталистическа прослойка в страната. Този акт е като пистолетен изстрел, даващ началото на остри вълнения. Навсякъде из страната избухват бунтове и правителството се принуждава да иска помощ от генерал Ши кай. Но генералът усеща накъде духа вятърът и застава на страната на бунтовниците.

Той добре знае към кого трябва да се обърне и през декември същата година делегация от представители на почти всички провинции отива при Сун Ят-сен с предложението да го издигне за президент на страната. Сун приема, но само тридесет дни по-късно отстъпва поста си на генерал Шикай. Този ход се оказва мъдър и далновиден, тъй като само след месец генералът постига това, което Сун Ят-сен едва ли би могъл да стори — абдикацията на последния император от династията Куинг. За тази своя заслуга Юан Шикай получава поста временен президент на новата китайска република.

Но после добрият генерал изневерява на революцията. Изкушението да наследи трона и да създаде собствена династия се оказва твърде силно. Той издава декрет за разпускането на Гуоминдан и Парламента, създаден през 1913 година. Това поставя началото на нови вълнения. Шикай умира през 1916 година, без да постигне императорски статут, оставайки си един обикновен военен.

В Пекин се създава временно правителство, което е слабо и неефективно. Сун Ят-сен на няколко пъти се опитва да изгради „национално правителство“ в Кантон, но единственото, което постига, е спечелването на провинция Гуандонг за своята кауза.

На фона на тези горещи политически събития се развиваше и любовта на Зи-лин с необузданата Май. Той я срещна през нощта на 1 юли 1921 година в Шанхай, по време на първите митинги и демонстрации, които осемнадесет години по-късно щяха да доведат до широкомащабна революция.

Същата нощ беше основана Китайската комунистическа партия. Макар и погълнат от историята, която буквално се твореше около него, Зи-лин не можеше да откъсне очи от тази прекрасна и пламенна революционерка, която, въпреки че беше в едно помещение с него, му се струваше безкрайно далеч.

Тя беше много млада, още ненавършила двадесет. Беше пълен сирак и това може би обясняваше решителното й поведение, далеч от женската деликатност. За разлика от повечето младежи, които се срамуваха да проявяват интерес към нея, Зи-лин бързо се покори на неотразимото й привличане.

Той беше на двадесет и една години, далеч по-зрял и уравновесен от нея, благодарение на доброто си образование и културната среда, в която беше живял. Лишена от всичко това, тя разчиташе на верния си усет и може би това беше основа за връзката между тях. Както и фактът, че по свой начин Май също разбираше значението на илюзиите.

През онази нощ Зи-лин изобщо не подозираше каква решаваща роля ще изиграе комунистическата партия в бъдещото развитие на Китай. Дойде на това събрание, воден от изключителния си нюх. Остана там не защото беше особено въодушевен от комунистическите идеи, а заради Май. Но остана и това беше главното.

Измина доста време, преди да набере кураж и да я разгледа по-отблизо. Беше дребно и стройно момиче със загоряла кожа и с осанка на момче. Това съвсем не означаваше, че не притежава достатъчно женственост. Напротив, беше прекрасна и вълнуваща, но момчешката осанка се дължеше на неукротимия й дух. Едно мъжко качество, според това, което мислеше дотогава Зи-лин.

— Член ли си? — попита той, след като успя да си пробие път до нея. Не притежаваше почти никакъв опит с жените и това беше първото нещо, което му хрумна.

— Аз съм сътрудничка на Сун Ят-сен — отвърна тя с блеснал от вълнение поглед. Зи-лин веднага забеляза, че в този поглед липсва фанатизмът, който го караше да се държи по-далеч от революционерите, с които му се случваше да контактува.

— Не го виждам тук — отбеляза той. — Но в замяна на това забелязах доста руснаци…

— И това ти се струва странно, така ли? — наклони глава тя.

— Интересно ми е и бих искал да науча повече — отвърна с нервна усмивка той. Залата бързо се опразваше, въздухът тежеше от миризмата на пот и душевни вълнения.

— Ами тогава да идем някъде и да поговорим — предложи Май.

— Скоро Гуоминдан ще се слее с Комунистическата партия — промълви тя с ръце около голямата чаша чай. — И това ще ни направи изключително силни, нищо няма да е в състояние да ни спре.

Масата беше покрита с остатъци от богатата вечеря — пържен ориз със задушено месо, печени скариди и пиле с гъби. Май сведе поглед към нея и се засмя:

— От години не съм се хранила толкова добре! — потупа плоския си корем и добави: — Направо ще се пръсна!

— Хубаво е, нали? — усмихна се и Зи-лин. — Човек се чувства особено доволен след добра храна…

— Не съм толкова сигурна — стопи усмивката си Май. — Доволството лесно се превръща в самодоволство и това едва ли ще е от полза за нашата кауза… Китай се нуждае от всичко друго, но не и от самодоволни люде!

— Нима това означава, че трябва да се откажем от добрата вечеря и да обидим готвача? — вдигна вежди Зи-лин. — Та той е вложил цялото си умение в приготвянето на тази храна!

За момент Май помисли, че говори сериозно и беше готова да го среже. Но после забеляза веселите пламъчета в очите му и избухна в смях.

— Може би си прав, Зи-лин — рече. — Има си време за всичко. Но когато човек е принуден да напусне родния край, хуморът се превръща в далечен спомен…

— Аз пък мисля, че хуморът ни е най-необходим именно по време на тежки изпитания — възрази той.

Тя бавно кимна с глава.

— Може би си прав… Когато изгубихме битката с предателя генерал Юан при Жонпнан и бяхме принудени да избягаме в Япония, никак не ни беше до хумор… Японците ни се сториха странни и студени хора…

— Но въпреки това ви дадоха подслон, докато сънародниците ви се страхуваха да го сторят — отбеляза Зи-лин? — Може би наистина са студени, но са проявили смелост…

— Как става така, че винаги имаш отговор на всичко? — учудено го изгледа Май.

— Не на всичко — засмя се Зи-лин. — Ако беше така, отдавна да съм станал могъщ „тайпан“, а не…

— А не какво?

Той отмести поглед от красивото й лице и го зарея към оживения кей.

— Просто човек, изпълнен с необичайни идеи…

 

 

Усетиха облаците и дъжда заедно, чувството за интимност беше деликатно и особено приятно. Макар да му беше за пръв път, Зи-лин не се уплаши от сексуалната близост. Може би защото самочувствието на Май стигаше и за двамата.

Тя се втурна към него с присъщата си жар, той й: отвърна с нежност. Намери комбинацията за възхитителна. Предишните й любовници реагираха погрешно на всеотдайността — или се вцепеняваха от неприсъщата за жена инициативност в акта и губеха потентността си, или правеха несръчни опити да влязат в тон й магията отлиташе.

Макар и с известен сексуален опит, Май за пръв път изпита в пълна степен насладата на акта. Тихите й писъци допринасяха допълнително за възбудата на Зи-лин, удоволствието му беше огромно.

После, спокойно отпуснати в прегръдките си, те започнаха да разговарят. Сториха го простичко и искрено, без притворството, което не ги напускаше дори в компанията на близки приятели.

След всичко това няма да е пресилено, ако се каже, че и двамата едновременно изпитаха чувството, което има само едно име — истинска любов. До този момент Май беше обичала истински само вожда Сун Ят-сен и неговите три принципа за революцията — национализъм, демокрация и благоденствие. Зи-лин пък беше обичал единствено изкуството на притворството.

И двамата едновременно откриха, че обичта към идеали и концепции не е единствената в живота, че над нея пламти обичта към ближния, но това не води до противоречия между двете чувства, а по-скоро ги обединява на ново, по-високо ниво. За хора с висока мотивация като тяхната това разкритие беше от първостепенно значение.

В рамките на три месеца Зи-лин беше представен лично на вожда Сун Ят-сен, след още три той и Май сключиха брак.

Сун Ят-сен беше още едно откритие за Зи-лин. Докторът по медицина притежаваше разностранни познания, придобити в най-различни по характер учебни заведения — от англиканската гимназия в Хонолулу до Медицинската академия в Хонконг. Вероятно именно в университета беше попаднал под влиянието на християнството и западната аналитична мисъл.

На този етап Зи-лин все още не беше достатъчно близък с вожда, за да сподели с него идеите си за справяне с „чуждестранните дяволи“. Но в разгорещените спорове между тримата, в които нерядко вземаха участие и други партийни лидери като Ху Ханмин и Ван Чинвей, докторът обикновено изразяваше гледната точка на Запада. В подобни моменти Зи-лин попиваше мислите му като суха гъба. Беше му безкрайно интересно да слуша как западната философия и политикономически теории се пречупват през филтъра на източния интелект. А интелектът на доктора беше наистина фантастичен и Зи-лин скоро се превърна в един от най-верните му поддръжници.

В тези спорове имаше и сериозни сблъсъци. Сун Ят-сен и Май бяха на коренно противоположни становища по отношение на руските комунисти. Момичето открито го обвиняваше в корумпирано от западното влияние мислене.

На практика обаче различията им се дължаха на факта, че двамата подхождаха към темата от различни емоционални нива. Сун Ят-сен разглеждаше комунизма от почти религиозна гледна точка, докато Май го виждаше като исторически възникнала необходимост.

Тя разпалено защитаваше тезата, че само руските комунисти са носители на истински революционен дух, притежават безупречна дисциплина и огромна власт, имат искреното желание да помогнат на Гуоминдан чрез новосъздадената Китайска комунистическа партия.

В споровете им липсваше озлоблението, тъй като изпитваха взаимно уважение един към друг и никога не пристъпваха прага на добрите обноски. Но докторът беше прекалено категоричен в становищата си и често цитираше своя военен съветник Чан Кай-шъ, който беше отявлен противник на комунизма и разглеждаше появата му като намеса във вътрешните работи на Китай.

Една късна есенна нощ спорът им беше особено ожесточен. Навън валеше противен дъждец, небето беше ниско и прихлупено.

— Ти си невъзможен! — извика Май и отчаяно вдигна ръце. — Дори Зи-лин успя да прозре положителните черти на комунизма!

Докторът извърна глава и ясните му очи се заковаха върху лицето на Зи-лин.

— Така ли? Я ми кажи, млади човече, какво хубаво виждаш у тази безбожна сган?

Зи-лин отново мислеше за притворството.

— По мое мнение руските комунисти притежават две неща, които Гуоминдан не може да открие никъде другаде — отвърна внимателно той.

— И кои са те? — хладно попита Сун Ят-сен.

— Първо, те могат да организират Гуоминдан по начин, който не е достъпен за нито един китаец, особено на този етап — започна Зи-лин. — От това само можете да спечелите. Дисциплина и целенасоченост. Зная, че все още получавате финансова подкрепа от чужбина, но икономията съвсем няма да ви навреди…

Направи пауза да прочисти гърлото си, после продължи:

— Втора, но далеч по-важна в идеологическо отношение е вероятността комунизмът да се превърне в идеология на бедните народни маси. Вие сте родом от Кантон, сър, не е необходимо да ви описвам мизерията и непоносимите икономически условия в южните провинции. Милиони китайци емигрират в Хонконг, Бирма, Анам и Индия с надеждата да намерят къшей хляб. И това продължава вече десетилетия…

— Искаш да кажеш, че само обединяването между Гуоминдан и Китайската комунистическа партия може да обхване широките народни маси, така ли?

— Честно казано, не виждам друг начин да бъде завладян днешен Китай…

 

 

— Тази вечер бях горда с теб!

— Горда ли? — недоумяващо я изгледа Зи-лин. Върнаха се у дома късно, но Май веднага поиска да правят любов. Буквално тръпнеше от възбуда.

— Да, мили — погали го по бузата тя. — Наблюдавах го внимателно, докато ти излагаше тезата си… Макар да бях не по-малко изненадана от него, трябва да призная, че успя да пробиеш бронята му…

— Това е хубаво — кимна Зи-лин. — Аз го харесвам, мисля че идеите му за бъдещето на Китай са добри. Бих искал да ги видя реализирани на практика.

— Знаех си аз! — изкиска се Май и го стисна в прегръдката си. — Зад фасадата на неутрален аналитик, ти си истински комунист!

— Не ме разбирай погрешно, Май — изтрезня Зи-лин. — Не изпитвам никаква слабост към комунизма, просто се опитвам да гледам трезво на нещата. И именно от тази позиция твърдя, че руските комунисти могат да бъдат изключително полезни за Сун Ят-сен.

— Значи всичко е било заблуда! — помръкна Май. — Ти просто още веднъж демонстрира своята теория за притворството! — в очите й проблеснаха сълзи.

Зи-лин се надигна и я притегни към себе си:

— Слушай, Май. Какво значение имат моите чувства? Важното е Сун Ят-сен да разбере, че в момента само комунистите могат да спасят Китай. Това е важното, останалото е без значение!

Известно време мълчаха, после Май зарови лице в рамото му и промърмори:

— А аз си мислех, че съм започнала да те опознавам!

В гласа й имаше мрачна ирония.

По-късно, размислила върху думите му, тя се извърна към него в мрака.

— Не Сун Ят-сен, а Чан Кай-шъ ще бъде най-сериозното препятствие пред обединението на Гуоминдан и Комунистическата партия.

Зи-лин се замисли. Познаваше Чан, един-два пъти бяха разговаряли надълго и нашироко. След тези срещи беше изпитал тежест в стомаха.

— Кажи ми какво знаеш за него — тихо рече той.

— Тридесет и четири годишен, възпитаник на Японската военна академия — започна Май. — Придобива боен опит като командир на японски полк. Връща се тук, за да вземе участие в революцията срещу Манчу. Със Сун се запознават на фронта, в боевете срещу генерал Юан. Двамата са много близки, бих казала дори прекалено близки…

— Какво имаш предвид?

— Зад лоялността му към Сун прозира още нещо — замислено промълви Май.

— Намекваш, че служи на враговете на Гуоминдан?

— Не, това е изключено.

— А би ли предал Сун?

— Не, поне докато докторът е още жив — отвърна Май. — Според мен, в Япония Чан е усвоил не само военното изкуство, но и изкуството да изисква лоялност към Чан Кай-шъ. Амбициите му са далеч по-големи от целите на една революция. Твърди, че споделя идеалите на Сун за народно благоденствие, но подозирам, че на практика не е така. Той е силен човек с възгледите на силен човек.

— Сун има нужда от силен човек — както сега, така и в бъдеще, когато вземе властта. Винаги ще се нуждае от протекция, Май…

— Да — кимна Май и черната коса покри рамото й. — Но протекция срещу кого? Това е въпросът, който непрекъснато си задавам…

Направиха безуспешен опит да заспят. Цъкането на стенния часовник над камината кънтеше в главите им като църковна камбана. През отворения прозорец долитаха виковете на рибарите.

— Май? — извъртя се в леглото Зи-лин.

— Кажи, скъпи.

— Ако моите думи са отворили някаква врата, както твърдиш, тази врата трябва да остане отворена…

— Знаеш, че ще направя всичко възможно.

— Добре — кимна той. — Защото имам чувството, че само по този начин ще откъснем Сун от влиянието на Чан… А може би ще променим и целия му начин на мислене…

— Как, в името на боговете?

Зи-лин се засмя.

— След като Сун се убеди в ползата от руснаците, ти ще му кажеш да изпрати Чан в СССР, където трябва да усвои съвременната военна тактика и организация. Бородин с удоволствие ще го приеме. Ако Чан започне да шикалкави (което е почти сигурно), ти ще убедиш доктора да му каже, че е по-добре да усвои лично руската военна организация и сам да я приложи на практика, вместо това да правят руснаците.

Май вече се смееше. Голото й тяло се стовари върху това на съпруга й, от очите й потекоха сълзи.

Смехът запълни стаята им като гръмотевица в лятно небе.

 

 

През 1923 година Сун Ят-сен се възползва от предложението на Зи-лин в онази нощ и изпрати Чан Кай-шъ на военна подготовка в СССР. Година по-късно се осъществи сливането между Гуоминдан и Комунистическата партия.

С помощта на съветските съветници и техника беше създадена нова, далеч по-ефективна революционна армия, в която влизаха предимно партийни членове. Революционният дух рязко се повиши, оптимизмът просто се усещаше във въздуха.

Май работеше в тясно сътрудничество с доктора, а Зи-лин реши да опознае по-отблизо и други водещи фигури в Гуоминдан. Службата като чиновник в пристанището не му пречеше да изпълнява партийни функции в свободното си време.

Сближи се с Ху Ханмин сравнително лесно. Ху беше вече на четиридесет и две, доста по-възрастен от останалите последователи на Сун и почти негов връстник. Висок и строен мъж с приятно лице и безупречни обноски, той, в случай на нужда, можеше да бъде и великолепен оратор.

Юрист по професия, Ху се беше запознал със Сун и Май в Япония, още по време на следването си. Бързият му аналитичен ум моментално се слял с революционния дух на Сун и двамата станали неразделни. Поради този факт, както и поради изключителното му умение да борави с хора, Ху Ханмин направил бърза кариера в Гуоминдан.

От всички сътрудници на Сун Ят-сен той най-много приличаше на доктора. Беше хуманист като него, изпитваше непоколебима вяра в народа на Китай и беше готов на всичко за него. Залезът му, ако изобщо може да се употреби подобен термин, се дължеше главно на неспособността му да види перспективите за военна победа. В това отношение беше подложен на непрестанни нападки от страна на Чан Кай-шъ, който правилно виждаше най-сериозния си съперник именно в негово лице.

Зи-лин изпитваше искрено възхищение от пъргавия ум на Ху. По време на разгорещени идеологически спорове именно Ху беше човекът, който успяваше да избегне всички подводни камъни и да стигне до същността на въпроса. Но в личен план Зи-лин беше привлечен силно от открития дух на този човек.

Бащата на Зи-лин имаше все по-малко време за семейството си. Бързата индустриализация на Шанхай по западен образец отнемаше всичките му душевни и физически сили. В продължение на много години той беше единственият китаец с достатъчно познания и опит за осъществяването на сложни индустриални проекти. През първите три години от престоя на семейството в Шанхай той беше най-търсеният инженер както от европейците, така и от японците.

Излизаше в зори, прибираше се късно вечер, доста време след като другите бяха приключили с вечерята. В това отношение семейството им беше доста различно от другите, но бащата успя да убеди съпругата си да храни децата навреме, без да го чакат. Тя обаче упорито отказваше да хапне, преди той да се е прибрал у дома, беше достатъчно скандализирана, че децата го вършат. Докато старият Ши не виждаше нищо непочтително в това, просто времената бяха такива…

Във всеки случай Ху Ханмин отделяше много от времето си за младия Зи-лин, вероятно защото беше забелязал гениалните му качества на стратег. Двамата често се разхождаха до късно през нощта по тесните улички на крайбрежния квартал, известен под името Бунда.

Един късен следобед в края на 1924 година Ху беше необичайно мълчалив, красивото му лице излъчваше меланхолия. Гледаше към претъпканото с най-различни плавателни съдове пристанище, нежеланието му за разговор беше очевидно. Времето беше хладно и сравнително сухо, далеч по-добро от студовете, които бяха сковали Пекин. На север властваха снеговете, донесени от студения сибирски вятър, но тук времето беше приятно, слънцето надничаше иззад гората от мачти и флагове. От мястото си Зи-лин виждаше големите драги, които денонощно дълбаеха входа на пристанището. Търговията беше замряла, но никой от големите тайпани не издигна глас на протест. Почистването на пристанището от наноси беше ежегодна операция, единствено чрез него можеше да се осигури достъпът на големите презокеански кораби до товарните докове. А именно те бяха стожерите на китайската външна търговия.

Зи-лин насочи вниманието си към Ху. Възхищението му от този човек беше дълбоко и искрено, не искаше да го вижда тъжен.

— Вуйчо — промълви почтително той. — Сун казва, че европейците имат навика да споделят грижите си с приятели…

Ху се обърна да го погледне, на лицето му се появи хладна усмивка.

— Може и да е така, млади братко — отвърна той. — Но ние не бива да се сравняваме с варварите и да товарим приятелите си с нашите болки… — сви рамене и замислено добави: — Шарен свят, обичаи всякакви…

— Все пак бих могъл да ти бъда от полза — меко настоя Зи-лин. — Когато става въпрос за вътрешната политика на Гуоминдан, може би трябва да поискаш мнението на външен човек… Така преценките ти ще бъдат по-безпристрастни.

— Господи, Зи-лин, ти наистина си забележителен младеж! — разсмя се Ху. — Сигурен ли си, че никога не си изучавал право? От теб става страхотен адвокат, толкова си убедителен!

— Бих искал да ти помогна, вуйчо — отвърна сериозно Зи-лин.

Драгите прекратиха работа, работниците започнаха да се подготвят за слизане на брега. Мазната вода обещаващо проблясваше в сгъстяващия се мрак. По крайбрежната улица запалиха лампите, светлината им се смеси със сиянието от огньовете на бездомниците и грейналите прозорчета на малките къщички. Към небето се издигна пушек, лунният сърп придоби червеникави оттенъци.

— Има истина в думите ти — промърмори Ху, след като възобновиха разходката си. — Но някак не ми се иска да те забърквам…

— В това отношение можеш да си спокоен — побърза да го увери Зи-лин. — Май вече се е погрижила…

— Добре тогава — предаде се с въздишка Ху. — Добре ли познаваш Лин Хишу?

— Разменяли сме по някоя дума — сви рамене Зи-лин. — По мое мнение е привърженик на необоснованите силови действия, но едновременно с това владее добре болшевишките методи. По всичко личи, че бързо се учи…

— Мисли се за мой основен съперник — промълви Ху. — Ние с теб знаем, че това е Чан, но Лин е убеден, че Чан не може да събере достатъчно поддръжници, за да стане шеф на Гуоминдан.

— А ти можеш.

— Не знам — сви рамене Ху. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че Чан е опасен, но признавам, че мнението ми може да се окаже и малко повлияно… Май мрази Чан и се опасява, че той може да предаде революцията…

— Чан мисли единствено за Чан — повтори мислите на съпругата му Ху. — Но това вероятно е част от поведението на военните. Командирът не може да мисли за войниците, които хвърля в боя… Иначе няма да ги изпрати на смърт, нали?

— Лин обаче мисли по същия начин, макар да няма основания за това. В Централния комитет на Гуоминдан е срещу мен и поддържа идеята на Чан за военно настъпление срещу Пекин… Нашата армия стана далеч по-добре организирана след посещението на Чан в Русия, но аз мисля, че все още не е готова за сваляне на правителството. А ако сега се провалим, никога вече няма да успеем. Сун Ят-сен е накрая на силите си, решителността го напуска. Претоварва се с работа и това се отразява на здравето му. Една широкомащабна военна кампания положително ще го убие…

Край тях пробягаха деца, виковете им бяха весели и пронизителни. Модерен параход поглъщаше в трюмовете си чували с ориз, на кея чакаха ред брезентови торби с чай. Някъде сред тях без съмнение се криеше и торбичка опиум, която струва цяло състояние… Зи-лин наблюдаваше пристанищното оживление, но умът му беше зает изцяло с това, което чу от приятеля си.

— Ти трябва да продължиш с линията, която поддържаш в ЦК — промълви накрая той. — Избягвай реториката, която може да ги разгневи, използвай логиката… А след това трябва да поговориш на четири очи със Сун. Кажи му това, което разказа на мен. Умееш да говориш и лесно ще го убедиш, че ако приеме идеята на Лин и Чан за военно настъпление на север, преди армията да е напълно готова, това ще бъде последната разбита илюзия в живота му. Ако акцията завърши с неуспех, войниците ще изгубят доверие в него, а това означава край за Гуоминдан като цяло. Сун добре знае, че търпението означава мъдрост…

Ху гледаше торбите с чай така, сякаш за пръв път в живота си виждаше подобна стока.

— Тази вечер трябваше да председателствам едно заседание на ЦК, което беше отложено в последния момент — промълви с усилие той. — Иначе нямаше да се видим и да разговаряме…

Повече думи не бяха необходими. Зи-лин се усмихна и забави крачка. Скоро обърнаха гръб на множеството кораби в пристанището и потънаха в нощта.

Една седмица преди китайската Нова година (в началото на 1925-а) Май се прибра късно и го събуди.

Навън светеше ярка луна, някакъв пияница припяваше дрезгаво под прозорците им, в далечината се чуваха спорещи гласове.

— Зи-лин!

— Да? Какво има? — той тръсна глава да прогони съня от клепачите си.

— Безпокоя се за Сун Ят-сен!

— Какво има пак? Нали Ху успя да го разубеди за дългия поход?

— Той е болен — прошепна с насълзени очи Май. — Тежко болен…

— Не съм чувал такова нещо — погледна я разтревожено Зи-лин. — Дори от Ху…

— Няма и да чуеш — въздъхна Май. — Държи болестта си в тайна от всички, сподели само с мен… А аз ти го казвам просто защото не зная какво да правя!

— Ти не си доктор, Май — прегърна я Зи-лин. — Няма какво друго да правиш, освен да му заведеш един истински доктор…

— Отдавна е сторено — прошепна тя, а той едва сега забеляза колко бледо е лицето й. — Никой доктор не може да му помогне.

— Умира ли?

Тя кимна с глава.

— Страх ме е, Зи-лин. Страх ме е, че ако на негово място не застане Ху Ханмин, с революцията е свършено… Чан е животно, което без Сун веднага ще се нахвърли върху комунистическата партия и ще я разбие. Не мога дори да говоря за това! — притисна се към него и избухна в плач, цялото й тяло се разтресе. — Той си отива… Всичко е въпрос на дни, а може би на часове…

Зи-лин не можеше да стори нищо друго, освен да я притиска до гърдите си.

След известно време тя се поуспокои и той каза:

— Ти трябва да направиш всичко възможно Ху да получи подкрепата, която му е необходима. Защото опасността идва не само от Чан, а и от Лин Хишу!

Май отново се разплака.

— Не зная, Зи-лин! Нямам сили… Без Сун Ят-сен…

— Опитай се да мислиш трезво. Май! — остро настоя той. — Какво би казал той, ако те чуе? Положително ще те смъмри! Неговата сила се изразява чрез теб. Зная и чувствам това, другите също. И именно затова ти завиждат. Е, дойде време да се възползваш от своята мощ — гледаше бледото й лице и чувстваше, че в този миг я обича повече от всякога. Чувството беше много приятно. — Враговете ти това и чакат — да проявиш слабост. Веднага ще кажат, че вече не носиш полза за революцията. Защото си обикновена жена, която изпада в паника при първата кризисна ситуация. Започваш да плачеш и да се тръшкаш пред паметта на Сун — нещо, което никой мъж не би си позволил…

— Не такива са били неговите планове за теб, Май. Не за това те е считал за най-близкия си човек, споделял е най-съкровените си тайни с теб, доверявал ти се е далеч повече, отколкото се е доверявал на любимия си — Чан! Нима не виждаш, че Сун разчита на теб точно толкова, колкото и ти зависиш от него? Може би именно твоята сила го поддържа все още жив. Може би без нея отдавна щеше да е победен от болестта…

— Да — прошепна Май и челото й опря в гърдите му. Приличаше на бегач на дълги разстояния, който търси последните остатъци от волята си, за да завърши изтощителното състезание. — Благодаря ти, съпруже мой!

 

 

През април Зи-лин получи повишение и стана старши писар в пристанищната администрация. В края на работния ден той прибра нещата си и тръгна да съобщи добрата новина на Май. Въпреки предложението Май да прави дарения на партията, той предвидливо заделяше настрана част от заплатата си и започна да прави малки инвестиции. Привлече двамата си братя и с общи пари купуваха земя във все още неразработените покрайнини на Шанхай. В рамките на шест месеца продадоха два от парцелите си на предприемачи и първоначалният им капитал се утрои. Предстоеше продажбата на трети и Зи-лин възнамеряваше да прибави увеличението на заплатата си към печалбата и с тези пари да купи една четвърт от нов и сравнително голям параход. Братята не споделяха оптимизма му, затова възнамеряваше да действа сам.

Прибра се на свечеряване, но Май все още я нямаше. Седна зад бюрото, извади писалка и мастило и потъна в изчисления. Искаше да бъде сигурен в печалбата, която ще му донесе частичната собственост на един голям презокеански параход.

Потънал в работа, той не чу стъпките на Май. Най-сетне необичайната тишина в къщата му направи впечатление, главата му се вдигна от колонката стройни цифри.

— Май?

Тя стоеше неподвижно, с пребледняло лице. Зи-лин стана и хвана ръцете й, студени като лед.

— Какво се е случило, за Бога?

Очите й потърсиха неговите. В тях се четеше такава огромна мъка и отчаяние, че отговор не беше нужен. Зи-лин разбра, че Сун Ят-сен е мъртъв.

— Замина за Пекин, сам… — промълви след дълго мълчание тя. — Исках да отида с него, молих му се… Но той беше твърд. — Зи-лин усети огромните й усилия да не избухне в сълзи. — Сякаш отиваше там, за да умре… Сякаш беше усетил приближаването на смъртта и не искаше да плаши близките си.

Зи-лин усети празнота в съзнанието си. Сякаш приятелската и топла ръка, която го беше подкрепяла в продължение на години, изведнъж беше изчезнала.

— Може би е мислил само за революцията, както винаги… — промълви той и Май вдигна глава. — Спомените ни за него ще бъдат много по-силни, ако бъдем лишени от възможността да видим слабостта, която идва заедно с последните часове на всеки човек… А така ще го помним силен и непоколебим, готов на всичко в името на революцията.

— И все пак ме е страх — прошепна Май. — За всичко…

 

 

Смъртта на Сун Ят-сен даде сигнал на неизбежната борба за власт сред висшите кръгове на Гуоминдан. Както можеше да се очаква, кандидатурата на Хун Ханмин за наследник на вожда се радваше на най-голяма популярност. Неговите речи в ЦК бяха мъдри и убедителни, въпреки враждебното отношение на Лин Хишу, който настояваше за незабавна военна мобилизация. Учудващо беше, че Чан Кай-шъ — известен привърженик на тази теза, запази мълчание. Седеше на стола си, обграден от съветници и приближени, слушаше и наблюдаваше. Сякаш беше върховен съдия, който трябва да вземе окончателното решение.

Естествено, вдовицата на Сун нямаше думата и всички бързо я забравиха. Зи-лин се безпокоеше главно от необичайното поведение на Чан. Той беше човек на действието и всички очакваха да вземе нещата в свои ръце.

Междувременно други събития отклониха вниманието на Зи-лин от вътрешните борби за надмощие в Гуоминдан. От известно време насам водеше преговори за закупуване на акции от търговския флот на големия американски тайпан Бартън Сойър. Това стана въпреки желанието на братята му да се обърнат към един от английските тайпани, който беше в Шанхай много по-отдавна от американеца и се предполагаше, че е далеч по-могъщ от него. Зи-лин обаче имаше възможност да наблюдава пряко дейността на корабособствениците в пристанището и вършеше това почти двадесет и четири часа в денонощието. В резултат стигна до заключението, че именно компанията „Сойър & синове“ е тази, към която трябва да се обърнат.

Облечен в най-скъпите си дрехи, той се появи в офисите на Американската концесия, забравил напълно за разгорещените дебати в ЦК на Гуоминдан.

Млад чужденец, облечен в неподходящ за климата на града костюм, седеше зад бюрото и се правеше на важен. Очевидно искаше да смае дивия китаец с уменията си на опитен бизнесмен. След като се занимава с това в продължение на няколко минути, той най-сетне вдигна глава и повика Зи-лин от чакалнята.

Бартън Сойър беше широкоплещест мъж с подпухнало лице. Цветът на кожата му беше толкова червен, че Зи-лин изпита моментно безпокойство. — Окопити се бързо, поклони се и побърза да поеме протегнатата ръка на американеца. Беше наблюдавал този жест у редица чужденци и знаеше, че трябва да отговори на ръкостискането. Повечето негови сънародници биха се намръщили от подобен акт и несъмнено биха побързали да издърпат ръката си.

— Положително знаете как да стискате ръце — усмихна се одобрително Сойър. Гласът му беше висок и басов, дълбоко в себе си Зи-лин изпита тревога. — Във Вирджиния, откъдето съм родом, хората се познават по ръкостискането… Баща ми например никога не вършеше бизнес с хора, които не умеят да се ръкуват както трябва…

И този, подобно на всички американци, живееше с увереността, че всички знаят къде точно се намира проклетото му родно място. Сякаш континентът на другия край на света е отворена книга, която останалите задължително трябва да са прочели…

— Заповядайте — гостоприемно разпери ръце Сойър. — Седнете, настанете се удобно… — поведе го към мек диван с необичайно големи размери, очевидно внесен от чужбина. Зи-лин го намери за крайно неудобен, но беше твърдо решен да се справи с всички препятствия, които ще срещне в света на „чуждестранните дяволи“. „Трябва да се нагаждаш“, постоянно си: повтаряше той.

— А сега кажете с какво мога да ви помогна — прогърмя отново Сойър, макар че седна съвсем близо до него.

Никакъв чай, никакъв любезен предварителен разговор за опознаване. Зи-лин беше дълбоко смаян, но бързо се окопити. Такива са правилата на „чуждестранните дяволи“ и той ще трябва да се съобразява тях.

— След известни проучвания в пристанищните дневници стана ясно, че вашата фирма дължи известно количество месечни такси и аз…

— Сега ви познах! — безцеремонно щракна с пръсти Сойър, прекъсвайки внимателно подбраните встъпителни слова на Зи-лин. — Вие работите в пристанищната администрация! Откога мандарините започнаха да изпращат чиновниците си за обичайните вноски?

— Тук съм неофициално — меко поясни Зи-лин.

— Неофициално ли? — изгледа го внимателно Сойър. — Искате да кажете, че не сте дошъл да искате подкуп?

— Не, сър.

Сойър се наведе напред и извади пура от голямата дървена кутия на бюрото си. Отхапа края, изплю го на килима и драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти, изпусна гъст облак дим и едва тогава се обади:

— Е, добре, синко… Признавам, че имаш здрави нерви, за да поискаш лична среща с мен — едрото му туловище започна да се надига: — Но за съжаление времето ми е малко и…

— Ако пропуснете и следващата месечна такса, изобщо няма да имате време — все така спокойно каза Зи-лин.

— Това не те засяга! — хладно го изгледа американецът. — Аз не обсъждам делата на фирмата си с разни китайчета!

— Хората от Запада наричат това гордост — промълви Зи-лин, без да мръдне от мястото си. — Но по-точно е да се нарече предразсъдък… Бях чувал, че вие, американците, мислите по-малко консервативно от своите братовчеди — британците…

— Британците не са ми никакви братовчеди! — озъби се нервно Сойър.

— И аз мисля така — въздъхна Зи-лин. — Британските тайпани разполагат с по-нови и по-бързи параходи от вашите и ви измъкват бизнеса. В резултат финансовото ви състояние бързо се влошава. През последните шест месеца сте принуден да заплащате дължимите суми с банкови кредити, но сега банките започват да си искат дължимото…

Очите на Сойър опасно се присвиха.

— Ти май си прекалено информиран за едно обикновено китайче…

— Във вашите очи може би съм обикновено китайче, но по-важно е какво имам в главата си.

Сойър го зяпна, после избухна в истеричен смях. Лицето му стана толкова червено, че Зи-лин се уплаши. Имаше чувството, че са му се спукали поне няколко кръвоносни съда.

— Ох, ох!… — стенеше американецът и бършеше очите си с юмрук. После се овладя и седна обратно на дивана. — Е, хубаво… Явно съм се натъкнал на рядък екземпляр — китайче с чувство за хумор!

— Благодаря за комплимента — кимна сдържано Зи-лин. — Но все пак бих предпочел да ме наричате по име. — „Контактите с «чуждестранния дявол» са наистина уморителни“, въздъхна в себе си той.

— Добре — кимна Сойър и изтръска пепелта от пурата си. — С какъв бизнес се занимавате, господин Ши? Нямам предвид длъжността ви на писар в пристанището…

— Занимавам се с инвестиции заедно с братята си — започна Зи-лин и с неудоволствие установи, че сърцето му блъска като лудо в гърдите. — Бихме искали да купим известна част от вашата транспортна компания.

За момент остана с впечатлението, че Сойър ще го удари. Лицето му изведнъж пребледня, сякаш беше на прага на припадъка.

— Вижте какво, господин Ши…

— Разбира се, ние сме подготвили известни гаранции за вашата фирма — побърза да го прекъсне Зи-лин. — И с готовност ще ви ги предложим като израз на добра воля…

— Изключено! — успя да напълни дробовете си с въздух Сойър. — Фирмата ми е американска и ще си остане такава, до последния цент! Какво ще остане за сина ми Андрю и за неговия син, ако започна да я разпродавам?

— Страхувам се, че ако не се разделите с част от нея още сега, за младия господар Андрю едва ли ще остане нещо. Кредиторите просто ще приберат всичко, с което разполагате, и вие ще фалирате. Каква полза ще има младият господар Андрю от една фалирала фирма?

— И дума да не става!

— Като компенсация за нашия дял в „Сойър & синове“ ние предлагаме нещо повече от свежа финансова инжекция — продължи Зи-лин. — Първо, гарантираме, че нейната собственост няма да е обект на експроприация от комунистите или другите революционни фракции. През следващите години в Китай ще има огромни социални сътресения и ръцете на новите властници неизбежно ще се протегнат към чуждата собственост в страната.

— Второ, служебното ми положение на главен писар в пристанищната администрация ще позволи на „Сойър & синове“ да разполага с информация за всяка стока, която се товари или разтоварва в пристанище Шанхай. На практика това означава, че вие ще знаете предварително както количеството на предстоящите за експедиция стоки, така и тяхната дестинация, далеч преди това да стане достояние на вашите конкуренти.

— Трето, ние ще осигурим най-бързия и безопасен начин за доставка на опиум от вътрешността на страната до Шанхай и Хонконг, откъдето вие ще бъдете свободен да го насочвате където пожелаете.

Сойър мълчаливо дъвчеше края на пурата си. Когато най-сетне проговори, в гласа му нямаше нито гняв, нито агресивност.

— Да започнем отзад напред, господин Ши — промълви той. — Как, по дяволите, можете да гарантирате това, което предлагате?

— Най-малкият ми брат притежава речна баржа, с която пътува надалеч, чак до изворите на големите реки. Познава както производителите, така и най-добрите макови полета. Ще получи стоката на най-ниската възможна цена. Сега работи за себе си, но това ще се промени в момента, в който подпишем договора…

— Колко пари възнамерявате да вложите?

Зи-лин назова една цифра. Сойър направи бързи изчисления, сърцето му се разтуптя. Зи-лин знаеше, че предложената сума е малка и едва ще покрие вноските на фирмата по банковите заеми за следващите два месеца, плюс лихвите и пристанищните такси.

Отговорът на Сойър беше очакван.

— Съжалявам, господин Ши — промърмори той. — Част от офертата ви е наистина интересна, но капиталните ви вложения са далеч от нуждите ми. Ако приема предложението, след тридесет дни отново ще бъда в сегашното финансово състояние. Минус част от фирмата си…

— Няма да е така, ако поемете работата с дълбачките в акваторията на пристанището в рамките на следващите десет дни — отвърна Зи-лин.

— Започвате да говорите глупости — раздразнено го погледна Сойър. — Тази работа е в ръцете на „Матиас Кинг“ — една от най-могъщите английски компании. Вършат я откакто се помня и едва ли някой може да им се бърка! Забравете за това!

— Предпочитам да не забравям нищо — тънко се усмихна Зи-лин. — Аз, знаете, имам достъп до информация, за която дори тайпаните нямат представа…

Сойър се впечатли от тона, с който бяха изречени тези думи, и леко кимна с глава.

— Ние все пак сме във ВАШАТА страна, господин Ши. Отчитам този факт и ви моля да продължите…

— Работата на дълбачките ще продължи още известно време — започна Зи-лин. — Но утре английските капитани ще осъмнат без екипаж. На борда им няма да има нито един човек, разбирате ли?

— Това едва ли ще ги затрудни — поклати глава Сойър. — „Матиас Кинг“ са тук отдавна и познават хората. Пристанището е пълно с гладни кули^[1], които са готови да умрат за един английски шилинг на ден.

— Точно така, готови са да умрат — съгласи се Зи-лин. — Капитаните лесно ще съберат нови екипажи и ще ги качат на борда. Но сред тези хора ще има и няколко млади революционери, които жадуват за разруха… Накратко казано, на дълбачките ще избухнат серия от неочаквани пожари… Това ще ги принуди да прекратят работа, при това за неопределено време…

— Извинете за забележката, но този план е истинска глупост, господин Ши. Английският тайпан наистина ще изгуби време и пари, но какво от това? — Масивните рамене на Сойър се свиха в недоумение. — Рано или късно, той ще поправи корабите си и работата ще продължи…

— Може, но ако наистина това стане рано… — проточи замислено Зи-лин. — Защото договорът му с пристанищната управа изтича. Лично присъствах на подписването му и знам, че „Матиас Кинг“ трябва да завърши отстраняването на наносите за шест дни. В противен случай ще плащат тежки неустойки и концесията ще им бъде отнета.

— После нещата минават през моя кабинет. Началникът на пристанището ще обяви таен търг между компаниите, които проявяват интерес към подобна оферта. Аз лично ще направя необходимото концесията да бъде получена от „Сойър & синове“. А тъй като работата е спешна, защото пристанището е блокирано, парите ще ви бъдат приведени в рамките на две седмици от приключването й.

Тайпанът гледаше Зи-лин така, сякаш на гърба му изведнъж бяха поникнали криле.

— Проклет да бъда, ако не сте обмислили всичко! — промърмори той и потъна в дълбок размисъл.

Зи-лин му отпусна необходимото време, после небрежно подхвърли:

— Има и едно допълнително условие…

— Знаех си аз! — изръмжа американецът и рязко вдигна глава: — Сега идва ред на ритника!

— Нищо подобно — поклати глава Зи-лин. — Искам да вземете на работа средния ми брат и толкова. Можете да му направите интервю и да прецените каква работа да му възложите. По-нататъшното му издигане ще зависи изцяло от личните му качества. Все пак в рамките на следващите две години бих искал да го изпратите на работа в хонконгския ви офис… Но пак подчертавам, само ако прецените, че има необходимите качества.

— Това е приемливо — кимна Сойър. — Но трябва да сте наясно с едно — ако кръшка или не може да овладее правилата на търговията, или, не дай Боже, го пипна да предава поверителна информация на конкуренцията, ще го изритам веднага! Това е мое право като тайпан и няма да отстъпя от него!

— Оставам на вас да решите съдбата му, господин Сойър — усмихна се Зи-лин и стана. — Последното ми условие е фирмата да не променя името си при никакви обстоятелства. Ние ще бъдем просто партньори в сянка…

Сега беше ред на американеца да се усмихне.

— Хей, приятелю! — извика възбудено той. — Я да идем да си устроим един хубав пир!

Беше сигурен, че Зи-лин ще приеме предложението му, тъй като китайците обичат да подпечатват успешните си сделки с обилно ядене и пиене. Засмя се, но този път смехът му не се стори на Зи-лин чак толкова груб и неприличен.

— Може пък да се окаже, че ти си най-добрият делови партньор, за който човек може да мечтае!

 

 

Зи-лин вдигна глава от бумагите върху бюрото си. Зад врата се чуха викове, после Май се втурна в кабинета му като ураган.

— Мъжо! — задъхано прошепна тя. — Нещастие, мъжо! Свършено е с нас!

Той прегърна потръпващите й рамене и се опита да я успокои.

— Какво се е случило, Май?

Всички служители ги зяпаха с отворена уста.

— Снощи е бил убит Лин Хишу! А тази сутрин полицията е арестувала първия братовчед на Ху Ханмин. Отправили са му официално обвинение в политическо убийство!

— А Ханмин?

— Познаваш го не по-зле от мен. Току-що произнесе реч пред ЦК, бях сигурна, че другата седмица щяха да го изберат за председател… Но той оттегли кандидатурата си!

Настъпи тежко мълчание.

— И сега?

— Случи се най-лошото — разрида се Май. — Чан издебна най-подходящия момент, за да излезе на сцената. Заклейми политическите убийства и се обяви за силно и единно ръководство. Никой не му се противопостави, дори Ху… Тази вечер е гласуването. Председател ще бъде Чан!

 

 

Май излезе права. Централният комитет на Гуоминдан избра за свой председател генерал Чан Кай-шъ, малко по-късно той застана начело и на Кантонското правителство.

В продължение на няколко месеца Чан успя да концентрира цялата власт в свои ръце, а после, през юни 1926 година, обяви началото на Северния поход. Единствено Май и Ху направиха опит да му се противопоставят, призовавайки към предпазливост, но милитаристичният дух на генерала вече беше успял да зарази болшинството членове на ръководството. Поставено бе началото на похода, който в очите на много китайци беше единствената надежда към така дълго жадуваната свобода.

През тази и следващата година Националистическата армия на Чан Кай-шъ завзе голяма част от средните провинции на страната, посрещана като армия освободителка. В началото на 1927 година в нейни ръце паднаха и трите най-големи източни провинции.

През цялото време Май и Ху развиваха трескава дейност сред членовете на комунистическата партия, правейки отчаяни опити да запазят живи идеалите на Сун Ят-сен на фона на агресивния империализъм, родил се от победоносния поход на генерал Чан.

Зи-лин обаче се грижеше предимно за бизнеса. Предвидил вълненията в страната, той успя да убеди братята си, че е време да продадат всички недвижими имоти и поземлената собственост. Печалбата не беше толкова висока, колкото очакваха, но той беше по-сигурен да вложи парите им другаде.

Това „другаде“ беше все по-голям дял от „Сойър & синове“. С помощта на братята Ши смесената компания постигна невероятен просперитет и скоро се нареди непосредствено зад двата най-големи английски конгломерата, действащи от десетилетия в Китай.

Братът на Зи-лин, който беше назначен в компанията, започна да се издига дори по-бързо от очакванията на самия Зи-лин. Сойър, който се оказа отличен познавач на хората, бързо реши, че младежът трябва да работи директно с него. А когато Зи-лин му напомни за уговорката братът да бъде изпратен в Хонконг, американецът неохотно промърмори:

— Той е безценен за мен именно тук, господин Ши…

— А можеш ли да си представиш колко по-ценен ще бъде за теб в Хонконг? — кротко попита Зи-лин.

През пролетта на 1927 година Чан триумфално се завърна в Шанхай. Тук завари нов председател на Гуоминдан, избран в негово отсъствие. Но влиянието на генерала вече беше толкова голямо, че партията бързо се разцепи на две враждуващи фракции.

Май беше отчаяна, тъй като идеалите на Сун Ят-сен бързо се превръщаха в пепел. Бореше сее всички сили за ново обединение, но всичко беше напразно. Враждата се задълбочи, революцията беше поставена под заплаха.

Една нощ, малко след китайската Нова година, Зи-лин се събуди в твърде необичаен час. Наоколо беше тъмно, причина за пробуждането му беше някакъв неясен кошмар. Облян в пот, той се извърна към Май, но мястото й в леглото беше празно.

Стана, облече лек халат и тръгна да я търси из стаите. Откри я на входната врата, обградена от двама войници в униформа.

— Какво става? — попита той офицера от Националистическата армия, който ги придружаваше.

— Това не е ваша работа — отвърна сопнато онзи. — Генерал Чан иска да разговоря с госпожа Ши.

— Но тя е моя съпруга — промълви Зи-лин, уловил безпомощния поглед на Май. — Всичко, свързано с нея, засяга и мен.

— Изпълнявам заповед на ЦК на Гуоминдан — издекламира офицерът. — От името на генерала ви забранявам да се бъркате! — извърна се към Май и добави: — Моля, последвайте ме, госпожо Ши.

— Искам преди това да разменя две думи с жена си…

Никой не го чу, войниците хванаха Май за лактите и я изведоха от апартамента.

— Зи-лин, съпруже мой! — долетя приглушеният й вик откъм стълбището.

— Почакайте! — втурна се напред Зи-лин.

Офицерът измъкна пистолета си и го насочи в гърдите му.

— Бъдете така добър да си легнете, господин Ши! — просъска заплашително той. — Жена ви ще бъде върната, след като генералът приключи с нея. При нас тя е в пълна безопасност.

Вратата се тръшна подноса му.

Зи-лин преодоля смразяващата парализа от ситуацията и се втурна към прозореца. Успя да зърне Май само за миг, после войниците я помъкнаха в мрака. Офицерът вдигна глава, белите му зъби проблеснаха. Размаха пистолета, сякаш за поздрав, после също изчезна.

Зи-лин беше обзет от треска. Върна се в спалнята и започна да се облича. Беше толкова разтревожен, че чу блъскането по входната врата едва когато излезе в антрето. В душата му нахлу огромно облекчение. Значи са разбрали, че всичко е грешка и са пуснали Май! Озова се до вратата с един скок и рязко я отвори.

На прага стоеше Ху Ханмин, лицето му беше по-бяло от стената.

— Идвам от централата на партията — прошепна той. — Едва се измъкнах, тъй като сградата е обкръжена от войници на Чан. Арестуват наред, убиват онези, които правят опит да избягат. Наричат го екзекуция. Чан се разграничава от партията и застава начело на Гуоминдан. Сбъднаха се най-мрачните опасения на Май… — огледа входното антре и в очите му се появи недоумение: — Къде е тя, Зи-лин? Страхувам се, че животът й е в опасност!

— Буда! — проплака Зи-лин. — Току-що я отведоха войниците! — сграбчи дрехата на приятеля си и го повлече навън: — Ела, Ханмин, трябва да я намерим, преди да я отведат при Чан!

Изтичаха надолу по стълбите. Едва направили няколко крачки по тротоара, до ушите им достигна властен глас:

— Накъде сте хукнали, господа?

Зи-лин веднага разпозна гласа на офицера, който беше арестувал Май. Пистолетът му беше насочен към тях.

— Генерал Чан се оказа прав — усмихна се униформеният. — Твърдеше, че рано или късно тук ще се появи Ху Ханмин… И наистина стана така… — усмивката изчезна, разнесе се лаеща команда. От тъмнината изплуваха войниците, продължаващи да стискат ръцете на Май.

— Пуснете я — примоли се Зи-лин и направи крачка напред.

Офицерът го спря с дулото на пистолета си.

— Пуснете я — обади се и Ху. — В замяна на това ще дойда доброволно с вас…

— Моите заповеди са по-други — поклати глава офицерът и на лицето му отново се появи самодоволна усмивка. Този тип очевидно изпитваше наслада от ситуацията. — Освен това изобщо не ми пука дали ще дойдеш доброволно, или насила… — Извърна се към войниците и кратко заповяда: — Вдигнете я!

Униформените хванаха Май под мишниците и я изправиха. После бързо отстъпиха встрани. Едва сега Зи-лин разбра, че офицерът изобщо не е имал намерение да я води при Чан.

— Не! — изкрещя той и скочи напред в момента, в който онзи натисна спусъка.

Очите на Май останаха заковани върху лицето му. Дори в мига, в който куршумът прониза сърцето й, в тях нямаше страх от смъртта. Зи-лин остана с чувството, че от гърдите й се откъсна горчива въздишка.

— Не! — изкрещя отново той и се впусна в тромав бяг.

Офицерът не направи опит да го спре, на лицето му продължаваше да свети задоволството. Може би затова не забеляза как бягащият човек рязко сменя посоката и скача отгоре му. Обзет от задушаваща ярост, Зи-лин придоби исполинска сила. С лекота измъкна пистолета от ръцете на смаяния офицер, извърна дулото към него и натисна спусъка от упор.

Ушите му писнаха от трясъка на изстрела, ръката му отлетя назад от силния откат. После очите му опулено се заковаха върху кървавата каша, която допреди миг беше лицето на офицера. Трупът се стовари на земята и заподскача от последните рефлекси на умиращите мускули.

С точността и отчаянието на уловен в капан див звяр, Зи-лин насочи пистолета към двамата войници и отново натисна спусъка. Ръцете им изпуснаха мъртвата жертва, телата им се строполиха до трупа на офицера. Зи-лин изпразни пълнителя си в тях, после пристъпи към Май и взе главата й в скута си. Очите й бяха затворени, кръв почти нямаше. Сякаш беше заспала.