Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Мейрък (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Jian, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Ван Лустбадер. Владетелят
Американска, първо издание
Превод: Веселин Лаптев
Редактор: Елисавета Павлова
ИК „Гарант 21“ — София, 1995
ISBN: 954-8009-51-X (ч.1)
Издание:
Ерик Ван Лустбадер. Владетелят
Американска, първо издание
Превод: Веселин Лаптев
Редактор: Елисавета Павлова
ИК „Гарант 21“ — София, 1995
ISBN: 954-8009-52-8 (ч.2)
История
- —Добавяне
Лято, 1937 година — пролет, 1947 година
Шанхай / Хонконг / Централен Китай / Шанхай / Японските планини
Тайпаните чужденци управляваха Шанхай повече от деветдесет години. Градът беше съсипан, подивели кучета и чакали ръфаха непогребаните трупове по улиците. А тайпаните, натрупали състояние от търговия с чай, опиум, коприна, каучук и сребро, се бяха оттеглили на най-горните етажи в домовете си и с бинокли в ръка следяха разрухата.
Японците стремително напредваха, точно както през 1932 година. Генералисимус Чан изостави идеята да ги пресрещне на отбранителната линия Каолианг в предградията на Шанхай и предпочете да се укрепи направо в града, използвайки тесните улички и безразборно застроените терени. С това се надяваше не само да организира по-ефективна съпротива, но и да привлече вниманието на световната общественост.
Съвсем разбираемо тайпаните чужденци направиха всичко възможно да предотвратят сраженията между китайци и японци, давайки си ясна сметка, че те ще унищожат Шанхай, а заедно с него и тяхното бъдеще. Но времената бяха пропити от мрачен милитаристичен дух, влиянието на тайпаните силно намаля. Те отново бяха забравили, че се намират на чужда земя. Илюзията на Международното селище им изигра лоша шега и само засили тяхната арогантност. Но този път китайците ги пренебрегнаха напълно.
В пристанището хвърлиха котва японски и английски бойни кораби. Десет хиляди китайски войници, подбрани лично от генералисимус Чан, започнаха да издигат барикади по улиците на Шанхай. Двадесет и един японски катера навлязоха в устието на Хуан-По, сините униформи на окупаторите можеха да се видят навсякъде.
Първите оръдейни изстрели над моста Йокохама, свързващ града с Международното селище, отекнаха на 13 август.
Китайците разполагаха с произведени в Америка бомбардировачи „Нортроп“, но пилотите им бяха млади, неопитни и жадни за бърза бойна слава. През следващите дни те подложиха на интензивна бомбардировка японските фабрики и складове по крайбрежието, но резултатите бяха отчайващи. После атакуваха огромния крайцер „Изумо“, хвърлил котва в устието на Хуан-По. Не го улучиха нито веднъж, но за сметка на това пострадаха доста складове и магазини по крайбрежието.
Стиснали зъби от безсилна ярост, пилотите насочиха машините си към „Бунда“ — дългата крайбрежна улица на Шанхай. Облечени в безупречни костюми и с бинокли пред очите, чуждестранните тайпани с ужас гледаха как над Международното селище се посипаха бомби, а пресечката на „Бунда“ с Нанкин роуд се превръща в пепелище.
Първата бомба проби покрива на хотел „Палас“ и уби голяма част от чужденците и китайците, които бяха намерили подслон там. Втората падна точно пред входа на хотел „Катей“. Разрухата беше пълна, уличното платно се изпълни с уплашени хора. Повечето от тях така и не разбраха какво става, писъците на ранените и обгорените внасяха допълнителна паника. Деца със сладолед в ръце бяха разкъсани на парчета, млади жени пробиваха с телата си стъклата на витрините или бяха смазани от летящи тухли. Броят на жертвите достигна 729 души, други 861 бяха тежко ранени. Това стана в рамките на деветдесет секунди.
Атена и Джейк, намиращи се на безопасно разстояние от тази касапница, почувстваха силата на детонациите. Първата й мисъл беше за земетресение, съзнанието й изобщо не отчете грохота на експлозиите.
След нощта на инцидента с любовницата на Зи-лин тя коренно се промени. Ужасена от постъпката си, взе Джейк и се оттегли към кабинета на Зи-лин в дъното на къщата. Очаквайки завръщането му, тя имаше достатъчно време да анализира постъпката си, да направи оценка на противоречивите чувства, които се блъскаха в душата й.
За пръв път разбра, че страхът може да прерасне в омраза. Беше ужасена от собствената си агресивност.
Майка й не можеше да мрази, не беше в състояние да прояви дори елементарна нелюбезност. Просто характерът й беше такъв. А Атена винаги беше мислила, че е като нея — кротка и усмихната хавайка. Но сега нещата се промениха. Майка й никога не би могла да постъпи така, както тя с любовницата на мъжа си. Независимо как са я провокирали…
Откъде съм сигурна в това, питаше се отново и отново тя. Семейството на мама никога не е било поставяно под заплаха…
Не се беше чувствала толкова уплашена и самотна. Грозните лапи на разрухата се протягаха към Шанхай — сърцето на китайската икономика, един от най-богатите градове в света. Години наред тук се концентрираха най-големите запаси на злато и сребро, през пристанището минаваха тонове опиум. Китай е бедна страна и винаги ще си остане такава, докато Шанхай от векове е богат.
До този момент богатството на града осигуряваше и спокойствие за неговите обитатели. Те живееха далеч от бедността и сякаш бяха над законите. А чужденците, живеещи тук, си спомняха за войната през 1932 година като за някакво нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли някога ще се повтори.
Но сега окупацията на Шанхай беше неизбежна. Японците го бяха обкръжили от всички страни, а Китай — както винаги разкъсван от противоречия, не беше в състояние да го защити. За разлика от дисциплинираните и добре обучени войски на агресора, китайците бяха зле въоръжени и още по-зле съветвани от германските тактически офицери в щаба на Чан.
Преди деветдесет и пет години английският парен крайцер „Немезис“ беше навлязъл в устието на Хуан-По и оръдията му направиха на пух и прах последните брегови фортификации на Китай, издигнати в защита срещу „чуждестранния дявол“. Оттогава насам започна процъфтяването на Шанхай. Бързо, оценили предимствата на града, чужденците го превърнаха в оазис на спокойствието и стабилността, инвестирайки в икономиката му над един милиард сребърни таела.
Сега обаче войната разрушаваше всичко. Дните на благоденствие останаха в историята, издухани от вятъра на промените. Във въздуха се настани вонята на барут и кръв, над града легна тежък облак прах. Трупове се валяха по улиците и парковете, подивели псета и едри плъхове пируваха с тях. Заплахата от епидемии беше голяма.
Часове наред Атена седеше и чакаше завръщането на Зи-лин. В главата й се редяха гневните обвинения, с които възнамеряваше да го засипе.
Но той не се върна. Напуснаха я и слугите, уплашени от сраженията и слуховете за близкото поражение. Сърцето на голямата къща забави своя ритъм, но Атена вече беше глуха за него.
Когато откри, че дори Шен Ли си беше отишла, сивото утро бавно встъпваше в правата си. Очите й равнодушно пробягаха по кървавите петна, татуирали завинаги скъпите килими на съпруга й. Желязната маша лежеше там, където я беше захвърлила, върхът й беше обезцветен от нагряването.
— Господи, мили Боже! — промърмори тя, сложи ръка пред устата си и изтича да повърне в порцелановия умивалник на банята.
Наплиска се със студена вода, после се върна в кабинета на Зи-лин. Джейк се беше покатерил на бюрото и си играеше с някакъв дебел, добре запечатан плик. Вдигнал поглед към майка си, той пъхна в устата си ръбчето му и задъвка хартията с все още голите си венци. Тя бързо го издърпа от ръцете му, детето се разплака. Атена го целуна по главичката, притисна го до гърдите си и огледа плика. Отгоре пишеше „За моята скъпа Атена“ с красивия почерк на Зи-лин, очите й моментално се насълзиха. Вече беше сигурна, че кошмарите на нощта се превръщат в действителност и мъжът й никога няма да се върне.
Ръцете й трепереха толкова силно, че се поряза с ножицата. В плика имаше кратка бележка, която я насочваше към вградения в стената сейф. Най-отдолу бяха цифрите на комбинацията.
Атена пусна Джейк да лази под бюрото — любимото му място за игра, клекна и отвори вратичките на лакирания шкаф. Зад тях беше сейфът. Вътре откри петдесет таела злато, сто унции сребро и малко пакетче, увито в сребристо парче коприна.
Върху пакетчето пишеше, че вътре е наследството на Джейк. Тя разви коприната и се взря в късчето кехлибар. Очевидно беше част от някаква статуетка, изобразяваща непознат звяр. Към него беше прикрепена картичка, на която пишеше:
Това „фу“ се пада на моя син по рождение и трябва да бъде с него, независимо от посоката, в която ще се развие животът му. Когато той ще бъде зрял мъж, може би ще има полза от него. Ако го стори, това ще означава, че моите планове са реализирани напълно, скъпа моя Атена.
Аз те обичам, но уви, още по-силно обичам Китай. Сега едва ли ще ме разбереш, но се надявам това да стане по-късно. Понякога разбитите сърца успяват да се излекуват.
Подписът на Зи-лин беше нанесен с любимото му лилаво мастило, а отдолу беше поставен личният му печат.
Последното изречение обаче беше погрешно. Нищо не беше в състояние да излекува разбитото сърце на Атена. Тя беше отдала живота си на Зи-лин, без него отдавна щеше да е напуснала Китай. Тази страна я привличаше, но несъмнено би стигнала до решението, да я наблюдава от разстояние.
Сега попадна в капана на войната. Японското обкръжение беше почти завършено, а тя имаше представа, какво ще последва, тъй като беше тук и през 1932 година. Кротки и възпитани в нормалния живот, японците се превръщаха в истински животни, когато биваха подложени на стресовете на войната. Атена знаеше, че тук отново ще се лее кръв, градът ще бъде подложен на безсмислено насилие. Не мислеше за себе си, а за детето.
В продължение на два месеца харчеше пестеливо богатството си — единствен спомен от живота й със Зи-лин. Излизаше да купува само храна и най-необходимото, никога не отиваше по-далеч от близката търговска улица „Молиер“. Евакуацията на града вече беше в ход. Тайпаните чужденци изпратиха семействата си в чужбина и останаха да приключат с делата си. Всички без изключение разчитаха на английския разрушител „Дънкан“, хвърлил котва срещу Шанхайския клуб. С негова помощ можеха да напуснат града в последния момент. Събираха се главно в клуба на Крайбрежна № 3 и говореха за безсмислената война. Тук имаха чувството, че са далеч от нея, макар че само няколко пресечки по-нататък японци и китайци се стреляха от двете страни на барикадите, даваха многобройни жертви от непрекъснатите ръкопашни схватки помежду си. Беше им все едно кой ще спечели глупавата война. Светът наоколо, техният свят рухваше. След победата си японците несъмнено щяха да ги избият, а ако по някакво чудотворно стечение на обстоятелствата спечелеше Китай, армията на Чан сигурно щеше ги издави в морето. Настъпи краят на столетното им управление. Това обаче съвсем не им пречеше да пият чая си в сребърна посуда, както и да вдигат тостове за отминалите дни с отлежало уиски.
Най-характерният белег в живота на Атена беше нещастието. През деня отдаваше всичките си сили на Джейк, а нощем лежеше с широко отворени очи и следеше отблясъците на пожарите върху стените на спалнята си. Пушечната стрелба не спираше нито за миг и вече се беше превърнала в нещо като естествен фон на живота й. Миризмата на изгоряло стана неразделна съставна част от обонянието й.
Един ден взе Джейк със себе си и отиде на пазар. Стори го по принуда, тъй като не смееше да го остави сам в огромната къща. Избра обедните часове, тъй като тогава стрелбата почти затихваше и по Нанкин роуд се появяваха много от местните жители. Прекоси „Синсиър“ и се насочи към универсалния магазин „Винг Он“. В същия момент ушите й доловиха странно свистене.
Разбра какво е то далеч преди хората около себе си, тъй като веднага я обзе ужаса на безсънните нощи, осветявани единствено от пожарищата. Грабна Джейк и хукна между рикши и раздрънкани камионетки, а сърцето й се сгърчи от ужас. По-късно, когато имаше достатъчно време да възпроизведе в съзнанието си този ужасен миг, тя имаше чувството, че е сънувала кошмар.
Времето се превърна в гъст, еластичен сироп. Пробиваше си път с рамене и лакти, добра се до борда на някакъв прашен автобус и затича редом с него. Отвсякъде я обсипваха ругатни на китайски. Краката й затъваха в калта, силите бързо я напускаха. Металическото свистене ставаше все по-близко, пронизваше мозъка й като остра кама. С него се приближаваше смъртта.
Детето ми, отчаяно пропищя съзнанието й. Господи, моля те! Спаси поне него!
Огромната сянка на самолета пробяга по жълтото небе в същия миг, в който падна бомбата. Кратката, ужасно продължителна секунда преди експлозията се запълни от странна неподвижност и пълна тишина.
После светът се сгромоляса.
Улица „Синсиър“ се превърна в пламтящ ад. До ушите на Атена долетя воят на изпадналите в ужас хора, земята изригна под краката й, въздушната вълна я вдигна и завъртя във въздуха. Тялото й се блъсна във висока стена, боядисана в странно розов цвят. В следващия миг си даде сметка, че бряга всъщност е кръв, изпъстрена с късчета разкъсана човешка плът.
Атена се сви на кълбо над треперещото телце на Джейк и се притисна в мокрите тухли. Воня на кръв и изпражнения я удари в носа, изведнъж й се пригади.
Джейк се задави от гъстия дим и започна да плаче. Атена инстинктивно го погали по главата и започна да шепне успокоителни думички в ухото му.
После стената на „Винг Он“, към която се беше притиснала, бавно започна да се руши. Атена чу грохота високо над главата си, но не успя да го идентифицира. Инстинктивно понечи да скочи на крака и да хукне по-надалеч. Но после потисна паниката си и остана на място. Ако беше направила дори една крачка, високият тухлен зид несъмнено щеше да премаже както нея, така и Джейк.
Усети пропукването на мазилката и опорните колони, върхът на стената се изви над главата й като гребена на чудовищна вълна.
Хората върху платното на улицата бяха размазани от тонове тухли и натрошен бетон, само за секунда върху уличното платно се издигна планина от отломки. Единствената утеха на нещастниците, оказали се затрупани под нея, може би се криеше във факта, че така и не разбраха какво става.
Свита на кълбо в основата на стената, Атена се оказа във възможно най-благоприятната позиция. Така й се размина съдбата на стотиците нещастници около нея, застигнати от смъртта със счупени вратове, разкъсани гърди и вътрешни органи.
Летящ къс тухла я улучи в слепоочието, отваряйки широка рана надолу по скулата й.
Кръвта рукна като река и уплаши Джейк. Но тя беше толкова замаяна, че в продължение на няколко секунди изобщо не усети раната, дори не разбра, че това е собствената й кръв. Очите й гледаха неразбиращо, обстановката й се струваше абсурдна. Сякаш дишаше във вода. Спасителните екипи я откриха все така притисната в основата на стената. Измъкнаха я с безкрайна предпазливост, направиха опит да вземат детето от ръцете й и да го изследват за евентуални наранявания, но тя отказа да им го даде.
В болницата промиха раната и увиха главата й с широк бинт. Преуморените лекари й наредиха да остане до другата сутрин, тъй като искаха да се уверят в липсата на вътрешни контузии. В коридора, разбира се, защото стаите отдавна бяха препълнени с тежко ранени.
Но Атена побърза да се измъкне навън, притиснала Джейк до гърдите си. Нямаше никакво намерение да подлага детето си на допълнителен стрес.
Освен широката рана върху скулата тухлата й беше нанесла и допълнителни контузии. Лицето й се поду и подпухна до неузнаваемост, цветът му стана синкаво-жълт. Джейк я гледаше с истински ужас и отказваше да се успокои. Не помогнаха дори любимите му песнички. Сякаш беше сигурен, че мястото на майка му е заето от друга, напълно чужда жена. А Атена не си даваше сметка, че контузията се беше отразила и на гласните й струни, звуците, излизащи от устата й, бяха дрезгави, остри и страховити…
Нощем държеше подутата си глава и измерваше хода на времето с болезнените пулсации. Струваше й се, че е оглушала за всички останали звуци на света. Потънала в болката си, тя нямаше представа за събитията извън стените на своя дом, често й се случваше да изпада в пълна безпаметност. Тогава ставаше от леглото и отправяше поглед към Джейк или прашния прозорец, главата й се изпразваше от всякакви мисли и емоции. Просто стоеше и чакаше. След известно време нещо прещракваше и съзнанието й отново възвръщаше нормалните си функции: памет, интелигентност на мисълта, логика. Но това ставаше толкова бурно и внезапно, че тя изпадаше в шок и започваше да ридае. Минаваха часове, преди да се успокои.
Седнал на бюрото на баща си, което възприемаше като крилатия кон от приказките, Джейк мълчаливо я наблюдаваше. Вече не се страхуваше от нея. Отоците започнаха да спадат и той разбра, че това наистина е неговата майка. Но емоционалната връзка помежду им изчезна заедно с рухването на онази стена. Той я гледаше с онова напрегнато любопитство, с което гледаше и всички непознати хора на улицата. Сякаш се питаше коя всъщност е тя…
Една нощ Атена рязко се събуди и седна в леглото. Имаше чувството, че не е заспивала нито за миг. Спалнята й се стори изпълнена със странно, увиснало във времето сияние. Имаше пълнолуние, небето беше чисто, без нито едно облаче.
Очите й механично се насочиха към прозореца срещу леглото. Гледаше него, а не през него. Сребърен лъч пронизваше мрака и образуваше светло петно на килима в краката й. Призрачната лунна светлина признаваше нови, напълно непознати цветове на материята, люшкаше се пред очите й като нещо съвсем материално. В ушите й зазвуча позната мелодия, очите й се насълзиха. Какво беше това?
Атена бавно се изправи и пристъпи напред с боси крака, сякаш беше хипнотизирана. Приближи се до прозореца и леко докосна перваза. Ръката й се окъпа в сребърното сияние.
Вдигна поглед и проследи блестящия лъч. Луната грееше като жива, около сребристия диск имаше леко сияние.
Първото видение я връхлетя със силата на приливна вълна, от устата й се изтръгна неволен вик на уплаха. Политна назад и се просна на пода. Пред очите й се появиха картини от бомбардировката на Нанкин роуд, изпълнени с най-малките подробности. Видя всичко — от първото, едва доловимо свистене на бомбата, до мига, в който стената рухна върху задръстената от народ улица. Видението бавно се разсея, очите й останаха заковани върху сребристия лунен лъч. Песента му стана по-силна, тя беше в състояние да чува единствено нея. Това е химн, рече си тя. Лъчът изпълнява химн… Същият, който брат й Майкъл си подсвиркваше на връщане от Семинарията. А тя го мразеше, защото мелодията означаваше наближаването на неделята и задължителното посещение на църквата. По онова време Атена ненавиждаше религията и не можеше да улови скрития призив в простичката мелодия.
Започна да осъзнава значението й едва тук, в Китай. Именно силата на религията беше направила Майкъл щастлив, независимо че се намираше на десетки хиляди километри от родината, сред странен народ с още по-странни обичаи.
И Атена най-сетне разбра защо не й се искаше да напусне Шанхай, дори когато започна евакуацията. Видението й даде отговора — съдбата й е тук, сред болните и ранени китайци. А призванието й беше да им помага. Лекарите превързваха раните им, но някой трябваше да се погрижи и за душите им, да им вдъхне Божията светлина…
Изпаднала в еуфория, тя изведнъж прозря пътя, предначертан от Бога. Смъртта на Майкъл придоби смисъл. Тя просто трябва да продължи делото му, чрез нея духът му ще продължава да живее в страната, която толкова много обичаше.
Едва сега усети топлината на лунния лъч, острата болка в душата й се стопи. Това стана за пръв път след онази кошмарна нощ, в която се нахвърли върху Шен Ли, обзета от безумен гняв.
Беше изкупила греха си и за награда Бог й даде възможност да се слее с душата на мъртвия си брат. Сега светът беше в нозете й. Вече не беше сама и объркана, вледеняващият страх изчезна. Вярата излекува душата й. Вече не изпитваше чувство на вина, нямаше угризения на съвестта, нито пък омраза към ближния.
Следващите три месеца прекара изцяло по улиците, почти не се прибираше в просторния дом, построен от съпруга й. Проповядваше на всеки, който имаше желание да я слуша, а много често и на хора, които го нямаха…
Работа имаше в изобилие. Шанхай се беше превърнал в куха черупка, изпълнена с грохота на оръдията и злобната пукотевица на пушки и револвери. Нощем небето над Чуждестранния квартал беше озарено от пожарищата, а през деня японските войски заливаха крехките китайски укрепления като могъща приливна вълна. Войските на генералисимус Чан проявяваха чудеса от храброст, но въпреки това отстъпваха. А след тях оставаха пепелища. Най-големият град на Азиатския континент бавно изчезваше.
Болести, зарази. Атена си спомни за четиримата конници от Апокалипсиса, родени от войната. Небето беше пепеляво, някога снежнобелите фасади на административните сгради по Крайбрежната улица сега бяха почернели от сажди и кръв.
Шанхай се превърна в кървящ труп, подобно на повечето от своите жители. Атена често прекосяваше Сукао Крийк и навлизаше в южните, населени предимно с китайци квартали на града. Мнозина умираха, въпросът беше кой как ще го стори — бавно или бързо… Атена се опитваше да успокои душите на всички. Повечето бяха изненадани от факта, че тя говори на кантонско наречие, други просто не обръщаха внимание на думите й, тъй като не можеха да повярват, че една чужденка е в състояние да борави толкова свободно с техния език. Но всички се поддаваха на словото й.
Придвижваше се с помощта на ритници, тъй като подивели кучета и едри плъхове отдавна се чувстваха господари на тази част от града. Джейк се научи да носи тояга, с която разчистваше пътя им.
Есента гаснеше едновременно с умиращия град. С настъпването на зимата отслабваше и съпротивата на генералисимуса. През ноември Чан заповяда на войските си да отстъпят от укрепените позиции и японската армия победоносно навлезе в Шанхай. Наброяваща над деветдесет хиляди души, тя пое нагоре, срещу течението на Яндзъ, преследвайки остатъците от китайската войска. Градът, който попадна в ръцете им, буквално агонизираше. Плътни облаци дим забулваха всичко. След месеци на непрекъсната артилерийска канонада настъпи тежка тишина.
Цели квартали бяха изтрити от лицето на земята, много улици вече не съществуваха, хиляди къщи и фабрики бяха сринати до основи. Навсякъде се валяха разлагащи се трупове.
Шестхилядна японска войска пое по Бренан роуд и се насочи към Гардън бридж. Войниците носеха марлени превръзки, за да се предпазят от заразите. По ъглите се появиха вестоносци с мегафони, приканващи населението „да отдаде почит на победителите с дълбок поклон“.
Притиснала Джейк до себе си, Атена гледаше със свито сърце как нейните любими китайци се подчиняват на заповедта и свеждат глава пред ордите на врага. Сякаш чуваше стенанията на милиарди техни прадеди, обърнали се в гроба от това нечувано унижение. Болката й беше толкова остра, че от устата й се изтръгна остър вик, тялото й политна и се строполи в краката на Джейк.
Той никога не беше виждал майка си толкова бледа. От тялото й се излъчваше странна миризма. Не му се искаше да я докосва. Отстъпи крачка назад и мълчаливо започна да наблюдава действията на мъжа и жената, които се отделиха от тълпата зяпачи и се наведоха над нея. Мъжът беше много стар. Хванал ръката на майка му, той започна да си мърмори нещо под носа. Може би пееше, макар Джейк силно да се съмняваше, че времето е подходящо за псалми.
— Да я пренесем у дома — обърна се към жената старецът. Вдигна Атена, а жената подаде ръка на Джейк. От нея се излъчваше приятна миризма.
Стигнаха в къщата и положиха Атена върху леглото. От устата й излизаха странни звуци, лицето й блестеше от пот. Жената сложи мокра кърпа на челото й и направи опит да вкара някаква течност в устата й. Но зъбите на Атена бяха здраво стиснати, течността потече по шията й.
Мъжът сложи ръце върху раменете на Джейк и го извърна настрана. На врата му висеше странна шестоъгълна звезда.
— Гладен ли си? — попита той. Акцентът му беше толкова особен, че Джейк започна да се кикоти, но въпреки това кимна с глава.
През нощта го събудиха с тих шепот.
— Майка ти иска да те види — каза жената.
Миришеше хубаво и Джейк без колебание хвана ръката й.
Атена обаче миришеше лошо. По-лошо от всякога. Джейк сбърчи нос и направи опит да не диша. Това го накара да се задави, лицето му почервеня. Жената стисна ръката му.
Видя потта, която течеше на тесни вадички по лицето на майка му. Защо й е толкова топло? Нима тези хора нямат кърпа да я подсушат? Очите й изведнъж се отвориха — ясни и чисти на светлината на газената лампа, която мъжът държеше над главата си.
Връзката помежду им отново се върна, той се хвърли в обятията й, обзет от предчувствието, че ще се случи нещо страшно.
Ръцете на жената внимателно го изтеглиха назад и го погалиха по главата. Точно както ръцете на майка му…
— Джейк… — раздвижиха се устните й. Той чу името си, но не позна гласа.
— Мамо…
Атена ридаеше. Тънките й ръце потънаха под влажната рокля, потърсиха нещо. Очите й се преместиха към жената.
— Моля ви…
Жената се наведе и видя малката торбичка, окачена на шията й.
— Дайте му я — прошепна Атена. — Моля ви…
Жената пусна раменете на Джейк, откачи торбичката и разхлаби вървите. Отвътре изпаднаха няколко листа хартия и къс кехлибар.
— Никога да не се разделя с него… — прошепна Атена и от гърдите й се откърти тежка въздишка.
Джейк не откъсваше очи от бледото лице на майка си. След миг светлината се отмести и то изчезна в мрака.
— Време е да тръгваме — прозвуча гласът на мъжа. — Ще отидем при приятели в Хонконг…
Въпреки тъмнината, Джейк усещаше присъствието на жената до себе си. Протегна ръка и я мушна в топлата й длан.
Пътят към Мао минаваше през Ху Ханмин. Зи-лин си даваше сметка за това от мига, в който напусна Шанхай и пое към провинция Юнан. От свои достоверни източници беше научил, че Мао се е върнал там след тринадесетгодишно изгнание и вече набира популярност сред населението на Централен Китай.
Зи-лин отлично знаеше, че не може просто да иде при Мао и да сподели идеите си с нето. На този етап дори не искаше да се мярка пред очите на комунистическия лидер. Предпочиташе да влезе в организацията тихо и кротко, да се слее с нея и едва тогава да започне да проповядва своята философия.
За тази цел трябваше да се превърне в убеден комунист, поне в очите на Ху Ханмин. Без това не би могъл да приложи своята дългосрочна стратегия. Не му беше особено приятно да използва за целите си човек, с когото бяха близки приятели в продължение на години. Но си напомни, че вече беше направил по-лошото с най-близките си хора, и решително тръсна глава.
Би могъл да предложи пари — това, от което Мао отчаяно се нуждаеше. Но инстинктивно усещаше, че би допуснал огромна грешка. Преди всичко, защото щеше да привлече вниманието към себе си и да предизвика подозрения. Нямаше никакво желание да се ровят в миналото му, просто защото прекалено дълго бе живял като истински капиталист.
Ху и Мао бяха станали близки благодарение на общата си страст към философията, следователно и Зи-лин трябваше да използва този лост.
Към Мао възнамеряваше да подходи чрез „Изкуството на войната“ от Сун Тцу, тъй като това беше любимото четиво на комунистическия вожд по време на продължителната му партизанска война срещу войските на Чан Кай-шъ. А За Ху беше приготвил Лаотцъ — философ, когото Зи-лин беше изучавал задълбочено, но чиито идеи отхвърляше.
Лаотцъ притежаваше онзи схематичен начин на мислене, който Зи-лин не можеше да възприеме. Още в младежка възраст беше разбрал, че формулите и схемите водят до закостеняване на мисълта, пречат на свободния полет на духа. Именно по тази причина отхвърли комунистическите идеи. Догмите имат своето място и значение при изкореняването на анархията, но са напълно неприложими в градежа на каквото и да било общество.
Откри Ху с цената на доста усилия. Оказа се, че е на полето и работи рамо до рамо с неуките селяни. Беше остарял, широкото му лице беше посивяло и прорязано от дълбоки бръчки. Сякаш всеки ден в компанията на Мао беше оставил своята следа върху него.
— А, та това е Ши Зи-лин! — възкликна Ху, познал стария си приятел под пластовете прах и обикновените дочени дрехи. — Значи все пак реши да дойдеш при нас!
— Човек най-много мрази да бъде сирак и самотник — отвърна с усмивка Зи-лин, цитирайки Лаотцъ.
Ху избърса потта от челото си и присви очи. От тялото му се излъчваше миризма на пот.
— Войната в Шанхай те разори и затова си тук, нали? — попита той.
Зи-лин поклати глава:
— Преди доста време се освободих от всичките си притежания. Помолих братята си да дойдат с мен, но тяхната философия вече беше друга. Може би защото не са имали за съпруга жена като Май, нито пък са имали възможност да попият идеите на Сун Ят-сен… — сви рамене и добави: — Понякога човек има полза от нещата, с които се разделя… — Това беше още един цитат от Лаотцъ.
Върху лицето на Ху се появи предпазлива усмивка.
— Е, в такъв случай… — подаде на Зи-лин лопатата и подхвърли: — Може би ще започна да те разбирам, когато ръцете ти се покрият с мазоли…
Голямата офанзива на генералисимус Чан започна пет месеца след присъединяването на Зи-лин към лагера на Мао. През това време Чан очевидно ближеше раните си от разгрома в битката за Шанхай. Новините за този разгром стигнаха до централните провинции е голямо закъснение, бяха разпокъсани и непълни. А Чан се беше оттеглил във вътрешността на страната, привличайки под знамената си нови бойци, главно от териториите, които японците все още не бяха окупирали.
Зи-лин преживя тежко загубата на Шанхай, в съзнанието му изплуваха ужасните представи за разрухата. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че Атена и Шен Ли са силни духом жени и ще съумеят да се справят с положението. Без съмнение те са направили всичко необходимо за децата си, особено с помощта, която им беше оставил Зи-лин.
Дъждовният сезон започна, оризищата бързо се превръщаха в непроходими блата. Армията на Мао беше разположена на територия, която според терминологията на Сун Тцу несъмнено би попаднала в категорията на „обкръжената земя“. Това означаваше, че достъпът до нея е силно ограничен, а излизането — почти невъзможно. Нещо като орехова черупка, която имаше и своите слаби страни. Защото ако войските на Чан успееха да проникнат в нея, армията на Мао би била напълно обречена. Чан имаше широка мрежа от шпиони и отлично знаеше, че шансовете му са в бързото настъпление.
Мао заповяда отстъпление на нови позиции — един съвсем логичен и навременен акт. Хората му щяха да бъдат в безопасност само ако успееха да се измъкнат навреме от безкрайните равни поля и да заемат стратегическите проходи в предпланините на Централен Китай. Сега всичко се решаваше от скоростта на придвижване. Но бойците на Мао бяха уморени. Прекалено дълго време бяха работили по дванадесет часа на ден в оризищата редом със селяните, изпълнявайки доктрината на вожда си „да сменят меча с плуга“…
Направил задълбочена оценка на ситуацията, Зи-лин стигна до заключението, че уморената армия на Мао едва ли ще успее да се изтегли в планините. Свежите сили на Чан положително щяха да я настигнат преди навлизането й в дефилетата. А това, според теориите на Сун Тцу, означаваше само едно — Мао ще се окаже на „полето на смъртта“ и може да оцелее само ако прояви чудеса от храброст в решителния бой. Но дори да успее, загубите му ще бъдат огромни.
— Трябва да се открие друг начин — промълви с въздишка той, докато двамата е Ху опразваха на крак паничките си с ориз.
— Хората вярват в Мао — отвърна с пълна уста Ху. Този разговор се провеждаше малко преди да дойде заповедта за отстъпление. — Винаги са му вярвали и нито веднъж не са били подведени. Той просто не греши.
Досега, въздъхна в себе си Зи-лин и насочи поглед към сивите облаци. Валеше още от сутринта, едва сега облаците се поразкъсаха. Но времето си оставаше мрачно, сякаш не беше пладне, а наближаваше нощта. Зи-лин беше сигурен, че дъждовете ще започнат отново, тъй като Тцун-Трите клетви го беше научил да познава времето по посоката на вятъра, влажността на въздуха и атмосферното налягане. Сега това налягане стремително падаше, а това означаваше нови поройни дъждове.
Очите му мрачно огледаха огромното равно поле, което трябваше да прекосят, преди да достигнат до планинските проходи. Наблизо няколко селяни продължаваха да работят, запретнали полите на мокрите си дрехи чак до кръста. Бяха затънали в кал до глезените. Една жена се премести няколко крачки напред и калта бързо стигна до коленете й. Няма да се справим, каза си той. Тази кал е по-лоша дори от подвижните пясъци…
Цъкна с език и Ху вдигна глава.
— Какво има? — загрижено попита той. — Да не си болен?
— Напротив — отвърна Зи-лин. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, имаше нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да го успокои. Адреналинът в кръвта му го накара да се изправи. — Може би открих начин да спасим хората!
Забравил за купичката с ориз, Ху също се изправи.
— Как?
— Слушай ме внимателно — възбудено рече Зи-лин. — Ти вярваш в непогрешимата стратегия на Мао, нали?
— Разбира се — кимна Ху.
— Тогава какво ще стане, ако влезем в бой с войските на Чан още преди да сме се изтеглили в прохода?
Лицето на Ху стана още по-сиво и уморено.
— Ще понесем огромни загуби, много добри бойци ще умрат — поклати глава той. — Но това е цената на…
— Няма нужда да умират — прекъсна го Зи-лин.
Ху объркано го изгледа и замълча.
— Виж тези жени в оризищата — протегна ръка Зи-лин. — Забелязваш ли с каква мъка се придвижват?
— Но те са жени, а не мъже — възрази Ху. — При това не са войници…
— Тези жени могат да носят два пъти по-тежко снаряжение от войниците, при това, без да се оплакват — продължи Зи-лин. — Но въпреки това изпитват трудности при придвижването си.
— Виждам — кимна Ху. — Точно това ме тревожи. Придвижването ни ще бъде изключително трудно.
— Скоро отново ще завали, усещам го по въздуха — отбеляза Зи-лин и се обърна да погледне приятеля си: — Наистина ще ни бъде трудно, но я си представи как ще се чувстват войските на Чан след шест часа, в края на дългия си поход…
Ху го гледаше и мълчеше.
— Те ще трябва да навлязат в това поле, приятелю — поясни Зи-лин. — И да затънат в него… Но при едно условие: ние да останем на сегашните си позиции и да ги изчакаме. След което ще ги атакуваме с цялата си мощ!
Ху продължаваше да мълчи.
— Освен това ние ще получим възможност да демонстрираме силата си пред очите на селяните — хвърли последния си коз Зи-лин. — Те ще се уверят, че наистина сме готови да умрем в защита на земята, която месеци наред им помагахме да обработват. Как ще реагират на това според теб? Без съмнение ще станат убедени привърженици на нашата кауза, нали? И Мао ще се превърне в легенда!
Ху бавно кимна с глава.
— Има логика в думите ти — промълви той и замислено прехапа долната си устна. — Планът ти е отличен. Ела, ще те заведа при Мао…
— Това е само една идея, която споделям с теб — поклати глава Зи-лин. — Ти си близък с Мао, но времето ни е малко. Той може и да не се вслуша в моите думи, докато в твоите непременно ще го стори…
— Добре — кимна Ху и се приготви да тръгва. — Но аз ще му кажа на кого принадлежи тази идея…
— Кажи му само за плана, това ще бъде напълно достатъчно — подвикна след него Зи-лин, а на лицето му се появи лека усмивка.
След победата над армията на Чан в провинция Юнан репутацията на Мао се увеличи десетократно. Наклякали около огньовете в малките селца, хората разказваха легенди за неговите военачалнически способности. И както често става, детайлите от конкретната битка се украсяваха по всевъзможни начини, все повече отдалечаващи се от истината. Войската на Чан набъбна от първоначалните шест на девет, а след това и на петнадесет хиляди души. Докато войниците на Мао не променяха своята численост и това правеше победата им още по-значителна.
Мао си даваше ясна сметка за това и доволно потриваше ръце. Хората обичат да преувеличават, особено когато става въпрос за цифри. Той подхранваше въображението им в тази посока и не пропускаше възможността да привлича нови бойци.
Едновременно с това не забравяше, че няма нищо общо с печелившата стратегия. Никой не знаеше за това, с изключение на Ху. И, естествено, авторът на тази стратегия… Защото Ху не се стърпя и спомена пред него името на Зи-лин.
В продължение на доста дни след победата Мао не знаеше как да постъпи. Да признае открито заслугите на този мъж, би означавало да изгуби огромна част от новопридобития си авторитет. Но да го игнорира, би било невъзпитано и направо глупаво? Защото беше ясно, че това е човек с изключително аналитичен ум, от който Мао би могъл да извлече огромна полза.
В крайна сметка Зи-лин получи заповед да се яви при комунистическия лидер. Връзката осъществи Ху, който веднага след това беше помолен да се оттегли.
— Напоследък често слушам за вас, Ши Зи-лин — започна Мао.
— Мисля, че едва ли заслужавам това — скромно сведе глава Зи-лин.
Мао разсеяно кимна, решил да покаже своята незаинтересованост. Той беше от хората, които никога не искат да се знае какво им трябва и към какво се стремят.
— Ху Ханмин има високо мнение за вас — промърмори, без да го гледа той. Крачеше напред-назад из стаята, която беше превърнал в свой кабинет, духът му очевидно не намираше покой.
„Като на повечето истински революционери“, прецени в себе си Зи-лин. Вероятно никак не му е било лесно да остане толкова дълго на едно място и да помага на селяните в провинция Юнан. Сега вече се намираха в Хунан, пръснали се като прилепи в планинските пещери. — Аз вярвам на Ху Ханмин и мисля, че с негова помощ ще ви намерим някакво място в щаба ми…
— Както решите, другарю Мао — отвърна Зи-лин. В тази игра е по-добре човек да не бъде сам.
— Пак ще поговорим — погледна го за пръв път Мао. — Очевидно имате интерес към военната стратегия и ще ми бъде интересно да изиграем партия уей ки…
— С удоволствие — отвърна Зи-лин, давайки да се разбере, че е приел завоалираната похвала за плана си, донесъл крайния успех на Мао и неговите последователи.
Авторитетът на Зи-лин нарастваше паралелно с този на Мао. Все по-голяма част от хората, които искаха среща с Мао, бяха отправяни към Зи-лин. Постепенно започнаха да искат среща направо с него.
А той се справяше с проблемите им бързо и ефикасно, това му носеше нескрито удоволствие. Атена му беше чела достатъчно откъси от Библията и той неволно се сравняваше с древния цар Соломон. Не го правеше, от суета, а просто защото се чувстваше в положението на библейския мъдрец.
През един ден с променливо време хората просто не можеха да издържат воя на вятъра в пукнатините между скалите и предпочетоха откритите склонове на планината. Зи-лин остана в своята пещера и там го намери поредната посетителка.
Вътре беше тъмно, пламъците на свещите потрепваха под напора на вятъра и това правеше четенето невъзможно.
Младият помощник на Зи-лин въведе посетителката и я представи:
— Това е Кин Мин, другарю Зи-лин.
После, уловил настойчивия поглед на жената, той неохотно се оттегли. Тя го изчака да излезе и пристъпи към масата, зад която седеше Зи-лин.
Чертите на лицето й бяха трудни за определяне на тази светлина, но Зи-лин все пак стигна до заключението, че пред него е съвсем младо момиче, може би някъде около двадесетте. При това изключително красиво младо момиче. Името й е било избрано съвсем уместно, помисли си той. Кин Мин означаваше „чиста светлина“.
Беше облечена в прашни дрехи, издаващи произхода й от южните провинции на страната. Може би беше изминала дългия път оттам специално за да се срещне с него…
— Моля, седнете — покани я той.
— Благодаря, предпочитам да остана права.
— Чай?
Тя прие с благодарно кимване на глава. Зи-лин напълни чашата й, повика помощника си и му нареди да донесе храна. После се усмихна на посетителката:
— Имах труден ден и не успях да хапна. Надявам се, че ще споделите вечерята ми, докато си поговорим. Гладна ли сте?
— Не съвсем — отвърна момичето.
Но начинът, по който се нахвърли върху храната, свидетелстваше за противното. Зи-лин изобщо не беше гладен и само ровеше в чинията си. Тази жена беше горда, дори да умираше от глад, не би си поискала храна… Наблюдавайки движенията й, той се опитваше да определи откъде е.
Най-накрая тя избърса устата си и вдигна глава. Беше седнала, възползвала се непринудено от поканата му заедно с пристигането на храната. Зи-лин допълни чашата й с чай, а тя се дръпна на ръба на стола — така, сякаш не беше свикнала с удобствата. Беше изключително напрегната.
— Трудно ми е да започна — каза директно тя. — Отдавна слушам за вас, но доскоро бях убедена, че никога не бих посмяла да ви посетя. Просто ме е срам да застана пред вас.
Зи-лин не каза нищо, това беше най-доброто поведение за момента.
Главата й рязко се повдигна, светлината на газената лампа се отрази в черните й очи.
— Аз съм внучка на Джиан.
ДЖИАН! Думичката шибна лицето на Зи-лин като ледена водна струя.
Пред очите му изплува спокойната и красива градина в околностите на Сучоу. Спомни си за всичко, което беше научил от човека, когото наричаха Джиан. Спомни си как напразно го беше търсил. Но тогава беше невръстно дете, а Джиан изчезна завинаги в непонятния свят на възрастните…
Погледна отново красивото момиче срещу себе си. Веднага разбра, че е излишно да й разказва за отношенията си с Джиан, тъй като тя знаеше всичко.
— Моята баба е била влюбена в Джиан и е била негова любовница — отвърна на погледа му тя. — Аз си нямам никого, не зная къде да отида. Мъжът ми загина преди три месеца в битката за Кантон. Семейството му не ме иска, тъй като не съм от тяхното село. Майка му ме изгони. В тези тежки времена аз съм излишно бреме за тях…
— Не се безпокоя за себе си. Никога не бих дошла да ви се моля, ако не беше настъпилата промяна… — Ръцете й легнаха върху плоския корем: — Тук вече има едно същество, за което трябва да се грижа… — Очите й се сведоха надолу, гласът й се снижи почти до шепот: — За вас научих от баба. Дядо ми непрекъснато говорел за момчето, което обикнал като собствен син… Но аз… Аз не искам да мислите, че дойдох при вас с мисълта да пробудя сантименталните ви спомени…
Очите на Зи-лин изпитателно пробягаха по лицето й.
— Ценя високо времето, което прекарах в компанията на дядо ви — отвърна най-сетне той. — Без него едва ли щях да бъда това, което съм днес… — „И плановете ми за бъдещето на Китай положително нямаше да се родят без неговите уроци“, добави мислено той. После стана на крака и се надвеси над младата жена: — Любовта на дядо ви към мен беше споделена любов… Радвам се, че сте събрала кураж да ме потърсите. — Вдигна я от стола и внимателно докосна корема й: — Вашето дете е изключително ценно за мен. Наследникът на Джиан автоматически става член на моето семейство.
Поведе я към изхода и повика помощника си.
— Довечера ще спиш тук, момичето ми. При всички удобства, които сме в състояние да ти осигурим. Искам да се храниш добре, така ще бъда спокоен и за детето…
— А утре ще започна подготовката на пътуването ти. Предупреждавам те, че то ще бъде дълго и изнурително. Вероятно ще родиш далеч преди да си стигнала крайната цел…
Кин Мин вдигна глава да го погледне.
— Къде отивам?
Чертите на лицето й вече бяха доста по-отпуснати.
— В Хонконг, през Бирма — меко отвърна Зи-лин. — Ще се свържеш с човек на име Тцун-Трите клетви. Ще му предадеш едно писмо от мен и всичко ще бъде наред — на лицето му се появи широка усмивка: — Разбира се, ще получиш и подарък за бебето…
Шен Ли се превърна в Юмико (името, което беше получила от баща си) още на първия ден от евакуацията на цивилните обитатели на Шанхай. Оттогава насам на всеки 18 януари тя вземаше сина си и отиваше на гробището край малкото планинско градче Камиока.
Отиваха пеш, тъй като гробището беше разположено съвсем близо до къщата им. На тази надморска височина времето се задържаше хладно през по-голямата част от годината, често им се налагаше да се обличат добре и да газят в неколкосантиметров сняг. Снегът скърцаше под дървените им „гета“, дърветата наоколо тънеха в сънна тишина. Накацалите по голите клони птички с лъскави черни пера сякаш трепереха от студ.
Зад оградата на гробището Юмико пускаше ръката на сина си, вадеше ароматични пръчици изпод кимоното си и ги забиваше в замръзналата пръст. Момчето мълчаливо гледаше, пропукването на восъка оставаше да кънти в главата му часове след този ритуал.
Тя се отпускаше на колене и започваше молитвата си. Никога не избираше определен надгробен камък, момчето дълго време не можеше да разбере към кого са отправени молитвите й.
Когато порасна достатъчно, за да може да разсъждава, той си даде сметка, че тя призовава духа на баща му, починал преди много години в Китай. Всъщност момчето грешеше, но едва ли имаше вина затова. Какво друго би могло да мисли след обясненията на майка си?
През пролетта на 1947 година Световната война най-сетне приключи. Уморена и унижена, Япония беше окупирана от американската армия. Хълмовете край градчето побеляха от цветовете на дивите сливи, а Юмико започна да шие огромен транспарант във формата на риба.
Приключи на петия ден от петия месец и го окачи на бамбуков прът над къщата. Майките и бащите в градчето правеха същото, ритуалът се повтаряше и на други места по островите. Наближаваше празникът „койнобори“…
Аки — това беше приблизителният превод на китайското име на момчето — попита майка си какво представлява този празник. Не го познаваше, тъй като по време на войната никой не го беше отбелязвал.
— Това е Денят на момчето — поясни Юмико. — Всяка къща, в която растат момчета, окачва транспаранти над вратата си. Големи за по-възрастните, малки — за невръстните.
Аки с удоволствие отбеляза, че транспарантът на Юмико е огромен, поне според неговите разбирания. Голямата риба помръдваше като жива под тласъците на пролетния бриз. Лицето й беше мило и едновременно с това решително, хрилете бяха нарисувани до най-малки подробности.
— Това е шаран — поясни Юмико. — Избран е за символ на „койнобори“ заради изключителната си храброст. Шараните умеят да плуват нагоре срещу водопадите и не се страхуват от ножа на рибарите. Според една от легендите пасажи специално тренирани шарани били включени в армадата на императрица Жин-гу при инвазията в Корея.
Юмико взе ръката на Аки и двамата седнаха на прага. Все още беше хладно, зимата бавно отстъпваше пред лъчите на пролетното слънце. Въздухът беше кристалночист, на хоризонта ясно се очертаваха непристъпните върхове на планината Хида-Санмияку. Приличат на огромна сабя, помисли си Юмико. Именно заради тази панорама беше решила да се заселят в малкото градче.
Черната коса на Аки се развяваше на вятъра, бронзовото му лице беше извърнато нагоре, а очите му не се отделяха от рибата-транспарант. Време е за истинското му обучение, каза си тя. Момчето вече наближава десет години, а умът му е остър като бръснач.
— Аки-чан — тихо се обади тя, — знаеш ли, че тези транспаранти-шарани невинаги са били използвани за празника „койнобори“? — Момчето не отвърна нищо, но тя усети нарасналото му любопитство. Винаги я слушаше с внимание, думите й оставаха дълбоко запечатани в съзнанието му. Отначало Юмико беше сериозно разтревожена, тъй като детето беше болнаво и проговори значително по-късно от връстниците си.
Докторите я успокояваха, че няма никакви физиологични увреждания, но тя продължаваше да се тревожи. Те бяха опитни специалисти, но всичките им усилия бяха съсредоточени в лекуването на ранените във войната.
Малко неща в живота бяха в състояние да я уплашат. Успя да се измъкне от агонизиращия Шанхай и да се прибере у дома и най-страшното мина. Когато разгъна пакетчето на Зи-лин и откри вътре достатъчно злато, за да преживява, тя вече знаеше, че не бива да се страхува от нищо. Още повече че редом със златото беше кехлибарената статуетка, предназначена за нейния син.
Все пак прекара немалко безсънни нощи, замръзнала от ужас пред възможността синът й да расте с някакви скрити недъзи. Това вероятно се дължеше на спомените за преждевременното му раждане, а може би и на проклятието, което й донесе любовта към Зи-лин…
Аки би трябвало да проговори някъде след като навърши годинка. Но той не каза нито дума чак до третия си рожден ден. Когато най-накрая отвори уста, от нея излетя цяло и съвсем завършено изречение:
— Може ли да си набера малко сливи, мамо?
Юмико полудя от радост. Прегърна детето и го обсипа с целувки, от очите й рукнаха сълзи. А то я изчака да се успокои и невъзмутимо повтори въпроса си.
— Разбира се, че може — отвърна тя и тръгна редом с него. Гледаше го с нескрито удивление. Още от най-ранна възраст момчето обичаше „умебоши“. Това беше особен сорт ранозреещи сливи, които се обираха още през пролетта и се правеха на сладко. С него местните жители се разхлаждаха по време на големите летни жеги, настъпващи в този край още в средата на юни. Беше съвсем ясно защо Аки иска да бере сливите сега, но тя не можеше да приеме толкова мъдрост у тригодишния си син.
— Разкажи ми още за шарана — извърна лице момчето.
Юмико тръсна глава, за да прогони спомените.
— През седемнадесети век само самураите са имали право да окачват подобни транспаранти пред къщите си. Сядали под тях и се заемали да лъскат своите катани и други видове рицарско оръжие. Така изразявали почит към синовете си. А обикновените хора, отчасти на шега, отчасти и за да не останат по-назад, започнали да окачват книжни копия на самурайските знамена. Те нямали право да носят оръжие, следователно били лишени от възможността да го лъскат. В замяна решили да сложат нещо друго, не по-малко лъскаво, под своите транспаранти. И избрали шараните…
— Значи ние не сме самураи, така ли? — попита Аки със свойствената си проницателност.
— Не зная как да ти отговоря, Аки-чан — замислено отвърна Юмико. — Защото е възможно и да сме самураи…
— Предпочитам да вярвам, че сме самураи — поклати глава Аки и бавно се изправи: — Нали мога да набера малко сливи?
— Разбира се — отвърна Юмико.
Момчето се затича към улицата с дългите си слабички крака, а по бузата на Юмико се плъзна самотна сълза.
След като се нахраниха същата вечер, Юмико седна под транспаранта-риба, който тихо се люшкаше на вятъра. Придърпа момчето до себе си, решила да му разкаже защо всяка зима го води на гробището.
— Растеш бързо и вече е време да научиш за живота ми в Шанхай — започна тя.
— Ще ми разкажеш ли за татко?
— Няма какво да ти разказвам — тръсна глава тя. — Той отдавна е мъртъв. И по-добре, че е така…
— Но той е бил смел човек — настояваше Аки. — Истински самурай.
— В Шанхайската война първи загинаха най-смелите и най-достойните — отвърна Юмико. — В живота винаги е така… Чистотата на духа няма място в този несъвършен свят… Вероятно хората, които обладават подобна чистота, са наказани от Бога…
— Аз няма да бъда наказан — тръсна глава Аки и стисна пръчицата за хранене като оръжие. — Аз съм самурай и ще убия всеки, който се опита да ме накаже!
Юмико понечи да го скастри, но после се овладя и прехапа устни. Изпита чувството, че чува желанието за отмъщение на собствения си дух, че нейният „ками“ се слива с душата на момчето.
— Всеки 18 януари сме на гробището, защото на тази дата през 1932 година бяха нападнати пет японски свещеници в Шанхай. Един от тях умря, убийците му бяха китайци. Той беше първата жертва на една продължителна и кръвопролитна война. Затова винаги трябва да тачим неговия „ками“…
— Той самурай ли беше?
— Не, Аки-чан. Казах ти, че е бил свещеник.
— Но защо е бил в Китай?
Колко съобразително е това дете, въздъхна Юмико.
— Защото е бил член на една доста крайна будистка секта.
— В този град има много будисти — отбеляза Аки. — Като тях ли е бил?
Юмико се усмихна и го погали:
— Не. Будисти като него отдавна вече няма. Съмнявам се дали сектата изобщо съществува…
— Как се е казвала тя?
— Ничиреншу — отвърна Юмико.
От майка си Аки научи, че истинският Ничиреншу е живял през XIII век. Той вярвал в Лотосова Сутра — онази форма на будизма, която, за разлика от другите по-разпространени учения (Езотерично, Дзен и Амидабутсу), възприемала като единно цяло трите нива на Просветлението — абсолютно, идеално и конкретно.
По-голямата част от живота си прекарал в борба срещу останалите течения на будистката религия, които били далеч по-популярни от това, което проповядвал той. Обявил се срещу владетелите на Япония, които според него поощрявали фалшиви форми на националната религия.
Разбира се, истинското му име не било Ничиреншу. Той го възприел просто защото то най-точно отговаряло на целите му. „Ничи“ означава слънце, символизирайки както Светлата истина на Буда, която проповядвал самият Ничиреншу, така и Страната на изгряващото слънце, за чиято чистота се е борил. А „реншу“ означава лотос — символът на истинския будизъм.
Войнствен и непримирим, Ничиреншу бързо си спечелил омразата на регентите Хожо, които управлявали Камакура. Бил осъден на смърт и присъдата трябвало да бъде изпълнена незабавно. Но когато сабята на палача се вдигнала над главата му, небето се разцепило и бляскава мълния пречупила острието й на две. Стреснати от намесата на провидението, регентите заменили смъртната присъда със заточение. Ничиреншу бил изпратен на малък и безлюден остров в Японско море. Именно там той написал думите, които останали популярни стотици години след смъртта му:
Птиците плачат, но не проливат сълзи; Ничиреншу не плаче, но сълзите му никога не пресъхват.
Никой не знае колко дълго е останал там, но смъртта не го настигнала на пустинния бряг. От морето изплувал огромен шаран и го отнесъл на гърба си.
Аки си легна, в главата му оживяха премеждията на Ничиреншу. Не можеше да заспи. Беше убеден, че Ничиреншу е бил наказан заради чистотата на духа си. Но, за разлика от своите последователи в по-нови времена, той не е получил утехата на смъртта. Кой друг, ако не Буда е изпратил бляскавата светкавица? Но защо тогава Буда не е постъпил по същия начин и в Шанхай?
Значи това не е било работа на Буда. Светкавицата е била дело на природните стихии. За Аки това беше далеч по-логично, тъй като гигантският шаран — още едно творение на природата — е помогнал на Ничиреншу да се спаси от изгнанието.
Доволен от своята логика, Аки се отпусна и заспа. На сутринта стана рано и отиде да помогне на майка си да свалят бамбуковия прът, забит пред прага на дома им.
После попита дали може сам да развърже транспаранта. Освободен от вървите, шаранът лежеше в ръцете му и потрепваше като жив.
Той внимателно го внесе вътре и започна да го увива в най-хубавата оризова хартия, която успя да намери. После коленичи до футона си и нежно тикна пакетчето под възглавницата.
Изправена на прага, Юмико го гледаше с овлажнели очи.
Тази година Аки получи два подаръка за рождения си ден. Първият беше изящен лък от чемширово дърво с колчан тънки стрели — това, за което си беше мечтал през цялата зима. Прегърна майка си със светнало от радост лице, после изскочи навън да пробва тетивата.
— Не забрави ли нещо, Аки-чан? — извика след него Юмико. — Нямали да разопаковаш и втория подарък?
— Втори подарък? — извърна се момчето и озадачено пристъпи към ниската масичка. — Какъв подарък? От кого?
— Мисля, че вътре има бележка — отвърна Юмико и му подаде пакетчето, увито в седем пласта скъпа оризова хартия. Всеки от тях беше с различен състав, различно оцветяване и различни шарки. Най-горният беше дебел и плътен, а най-долният — тънък и мек като коприна.
Аки внимателно започна да го отваря. Вероятно усещаше, че под тази изключителна опаковка се крие нещо наистина ценно.
Оказа се кимоно. Блестящо и красиво, никога не беше виждал подобна дреха. В средата на гърба беше избродиран сивкав „камон“ — непознат фамилен герб. Отгоре имаше плътен лист хартия, прегънат на три части и запечатан с червен восък. Внимателно го вдигна, счупи печата и го разгъна. Йероглифите бяха изписани красиво, с решителен замах на тънката четчица:
Аки-чан, вече десет години ти и уважаемата ти майка живеете тук. През цялото това време аз наблюдавах как растеш. На рождените ти дни давах пари на уважаемата ти майка, просто защото ти беше прекалено малък, но тази година положението се промени и вече мога да ти направя личен подарък.
— Сенсеят! — сподавено възкликна Аки. Митцунобе беше единственият им съсед. Често разговаряше с майка му, но Аки почти не го познаваше. Около този възрастен мъж витаеше нещо особено. Нещо, което пречеше на момчето да проявява любопитство. Гледаше го отдалеч как бавно пристъпя по пътеката между къщите с побелялата си глава или пък се обляга на стария, обсипан с инкрустации бастун, докато разговаря с майка му. Тогава Аки пропълзяваше към някой от подпорните стълбове на покритата тераса и здраво се вкопчваше в него. Сякаш се страхуваше да не бъде изсмукан от тайнствените вълни, които се излъчваха от възрастния мъж.
„Сенсей“ означава „майстор“ и Митцунобе беше именно такъв. Навремето е бил един от най-известните играчи на „го“ и това беше напълно достатъчно, за да приеме титлата сенсей. Но старецът беше сенсей и в още редица умения.
Аки разгъна кимоното и го облече. Материята беше толкова тънка, че едва я усещаше върху кожата си. Макар и от естествена коприна, върху нея нямаше никакви гънки. Любопитен както винаги, Аки пожела да научи защо е така.
— Ще трябва да попиташ сенсея — сви рамене майка му. — Може би това кимоно е само за много специални случаи…
— Какви случаи? — учудено я погледна Аки, после тръсна глава и се засмя: — Зная, зная… Трябва да попитам сенсея, нали? — После лицето му изведнъж потъмня.
— Какво има, Аки-сан?
Той само сви рамене.
— Не харесваш ли подаръка на сенсея?
— Разбира се, че го харесвам — отвърна момчето. — Точно това си…
— Продължавай — насърчи го майка му.
— Ами… — в погледа му се появи безпомощност. — Сърцето ми се свива само като го погледна…
Юмико постави ръце на раменете му и се усмихна. Под наистина невероятно фината копринена материя усещаше подскачането на младите, добре развити мускули.
— Това е напълно естествено, сине. От сенсеите се излъчва огромна сила. Аз се радвам, че я усещаш от разстояние. Но не трябва да се плашиш от нея, не трябва да я избягваш. Тази сила няма да те нарани, а по-скоро ще те закриля.
Бавно се насочиха към вратата.
— Ще ти кажа една тайна, която сигурно ще ти бъде от полза при първата ти среща със сенсея — продължи Юмико. — Зная, че той очаква да чуе от собствената ти уста дали харесваш подаръка му. Но по едно съвпадение днес сенсеят също има рожден ден. Мисля, че именно затова те хареса още щом се заселихме тук. Той няма собствен син, занимава се единствено с учениците си. Жена му отдавна е умряла…
— Днес сенсеят навършва осемдесет и осем години и навлиза във „възрастта на ориза“…
— Какво е това?
Юмико се върна обратно до масата, подаде му туш и четчица за писане и каза:
— Вече знаеш достатъчно от йероглифите на „канджи“. Напиши цифрата осемдесет и осем.
Аки се подчини.
— Сега правиш ето така — взе четчицата Юмико. — Разделяш този йероглиф на три и получаваш три нови обозначения… — Изписа ги върху листа и попита: — Какво означават те?
— „Възрастта на ориза“ — бавно прочете Аки и възхитено плесна с ръце: — Колко интересно, мамо! Има ли още такива неща?
Юмико се усмихна и разроши косата му:
— В Япония празнуваме старостта след навършването на шестдесет и шест… Според една стара поговорка „животът продължава точно шестдесет години“, а нашият календар обръща особено внимание именно на шестдесетгодишнината. Точно тогава рождените знаци на човека се повтарят изцяло в новия календар и ние приемаме това като прераждане… На шестдесетгодишнината си човек получава специални подаръци.
— А ние подарихме ли нещо специално на сенсея?
Юмико замълча, очите й с обич обгърнаха личицето на момчето, извърнато към нейното. В този момент й се струваше, че се слива с него, най-близкото й същество на света. Сърцето й се разтапяше.
— Мисля, че това е твоя работа — тихо рече тя.
— Моя ли? — учуди се Аки. — Но как бих могъл да зная какво трябва да се подари на един възрастен сенсей?
— Попитай сърцето си — отвърна Юмико. — И сигурно ще получиш отговор.
Лицето на Аки се разкриви от напрегнат размисъл, после очите му светнаха:
— Как мислиш, дали сенсеят обича „умебоши“ като мен?
— Благодаря ти за подаръка — прогърмя гласът на сенсея и ехото се блъсна във високия, богато резбован таван от обработен кедър. Сякаш беше проговорила самата планина.
Притиснал чело и длани в татамито на входа, Аки едва чуто прошепна:
— Това е най-любимото ми нещо на света…
До ушите му долетя шумоленето на хартия. Тяхната оризова хартия не беше толкова фина, колкото онази, в която беше увито кимоното на Митцунобе, но нямаха по-добра…
— О, „умебоши“! — възкликна гръмотевичният глас. — Страшно много обичам сладко от сливи и го ям дори в началото на есента!
Аки прекрати дълбокия си поклон. Калните му „гета“ бяха оставени на бетонния перваз под първото стъпало от излъскано кедрово дърво, на краката си имаше чисти, снежнобели „таби“.
— Влез, момчето ми — покани го сенсеят. — Бъди добре дошъл в моя дом.
От квадратното му лице лъхаше сила, макар и снежнобяла, гъстата му коса наподобяваше лъвска грива. Брадичката му беше решителна, дълбоки бръчки се спускаха към широката уста. Белите вежди над очите му странно помръдваха, а самите очи бяха твърди като късчета кремък. Беше облечен в широка блуза от бял ръчно тъкан лен, надолу носеше светлосиня „хакама“ — една от онези странни полички, с които стрелците с лък Дзен бяха направили впечатление на Аки.
Къщата на сенсея изглеждаше просторна. Таваните бяха изключително високи, окачени върху масивни греди от пушен кедър. Прозорците гледаха към планината. Човек можеше да се отпусне на колене и да отпива глътки чай, насочил поглед към прекрасната панорама на непристъпните върхове, издигащи се стръмно над заснежените склонове.
Митцунобе поднесе на Аки чай с цялата тържественост на церемонията, използвана за възрастни хора. А момчето със смайване установи, че сенсеят се отнася с него по съвсем различен начин от останалите. Не му говореше отвисоко, не го гледаше с пренебрежението, с което повечето възрастни хора се отнасяха към десетгодишните деца. В това отношение приличаше на майка му…
— Съжалявам, че моят подарък не е толкова ценен като вашия — промълви Аки, след като отпи глътка от гъстата зелена течност.
— Напротив — поклати глава сенсеят. — Подаръкът ти е изключително ценен, тъй като много обичам сладко от сливи, но рядко попадам на истински майстор…
— Толкова рядко, колкото „възрастта на ориза“? — попита по свойствения си прям начин Аки.
Митцунобе гръмогласно се разсмя, а момчето помисли, че дебелите греди на тавана всеки момент ще се срутят над главите им.
— О, Господи! — разтърсваше се тялото на възрастния мъж. — Да, да… Точно толкова!… — Отви капачката на буркана и добави: — Какво ще кажеш, ако си хапнем малко „умебоши“?
Навън се стъмни, Митцунобе стана да запали лампите, но Аки изобщо не забеляза това. Къщата не беше електрифицирана, осветлението идваше от няколко петромаксови лампи. Сенсеят приготви проста вечеря от варена риба и гъст ориз, после двамата се оттеглиха в голямата стая. Тук лампа не беше нужна, тъй като нощта беше необичайно светла. Аки се настани на татамито с чувството, че се къпе в странно сияние. Вдигна глава и видя, че на тавана има широки капандури. По форма те наподобяваха онзи герб, изрисуван на гърба на новото му кимоно.
Тишината беше пълна, светлината на звездите изпълваше всяко кътче на просторния дом.
— Това е моето време за размисъл — обади се Митцунобе. — Окъпано в Сиянието на Буда… — Виждаха се само част от чертите на лицето му, Аки бе принуден да прибегне до въображението си, за да си го представи цялото. Стори му се, че сенсеят се е превърнал в призрак.
— Имало едно време един тайнствен язовец — започна Митцунобе. — Всъщност той бил мъдрец, превърнал се в горско животно, за да избяга от заплахите на зъл магьосник и още по-зъл и несправедлив феодал.
— Оставил човешкия си образ в селото и феодалът бил много доволен, че вижда трупа на врага си. Но магьосникът бил далеч по-умен от него и продължавал да бъде подозрителен.
— Решил да провери своите подозрения, напуснал замъка на господаря си и тръгнал на път. Мъдрецът усетил приближаването му и побягнал. Той обаче знаел, че не може да бяга до безкрайност, нито пък да се скрие в някоя пещера край реката. Магьосникът разполагало много начини да го открие.
— Мъдрецът язовец потърсил убежище в плаващата гора от лотоси, за която бил чувал, докато бил човек. Открил я, избрал си два цвята и ги откъснал. С по-големия се увил, а по-малкия сложил на главата си като шапка. Вкаменил се на място, само очите му търсели злия магьосник.
— Скоро усетил смразяващия хлад на приближаващото се зло. Направил опит да не потръпва под маскировката си, в противен случай щял да бъде открит.
— Магьосникът прелетял край язовеца на прилепови криле. Съскането на дъха му накарало горските хищници да замръзнат от ужас.
— След миг се стопил в далечината. Лотосите спасили язовеца и скоро той се върнал на мястото, където се разделил с човешкото си тяло. Кризата отминала и той вече искал да възвърне човешкия си образ.
— Но тялото отдавна било изчезнало. Злият феодал моментално заповядал да го изгорят. Мъка свила гнездо в сърцето на язовеца. През цялата година той се лутал сред животните и напразно търсел своето тяло. Намерил много нови приятели — лисици, белки, зайци… Открил, че дори злобните невестулки имат своите добри страни.
— Но не така било с хората. През тази година язовецът получил възможност да наблюдава човешкото общество отстрани и следователно напълно обективно. Видял жестокостта на отделните му членове, видял война и смърт, потоци от кръв, леещи се навсякъде около гората. Победителите се радвали, победените изпадали в отчаяние…
— Накратко казано, видял, че хората се различават от животните единствено по своята гордост. Гордостта била грях, на който животните не били способни.
— И тъй, в началото на лятото язовецът се насочил към средата на гората, където обитателите й се събирали да отпразнуват настъпването на своята нова година. Обърнал гръб на обществото, от което произлязъл, и се присъединил към новите си приятели. Но по това време започнал и ловният сезон. Ловци забелязали язовеца и го проследили.
— Заели удобна позиция, човеците опънали лъковете си срещу струпаните накуп животни. Последен умрял язовецът, принуден да види смъртта на всичките си нови приятели, преди една от стрелите да прониже гърдите му…
Приказката свърши, но Аки дълго мълча. Наострил слух, той чуваше звуците, които изпълваха нощта: самотните писъци на нощна птица, жуженето на насекомите около къщата.
— Искам да бъда язовец — прошепна най-сетне той.
— Естествено — раздвижи се в тъмното сенсеят. — Опасността те привлича.
Светлината на звездите очерта за миг широките му рамене, после тялото му отново се скри в мрака.
— Ако бъда достатъчно умен, сигурно ще избегна всички опасности…
До ушите на Аки долетя тихото съскане на отваряща се фузума. Веднага след това почувства хладната милувка на есенната нощ.
— Нека проверим дали си смел, или просто глупав — прокънтя в мрака гласът на Митцунобе. — Вземи лъка и стрелите си, и ме последвай.
Аки се изправи, грабна подаръка, който беше донесъл да покаже на сенсея и се насочи към вратата. Отвън стъпи на плосък камък, хладината прониза тънките му „таби“.
— Ще си обуя „гета“.
— В никакъв случай — изръмжа сенсеят. — Облечи кимоното и нищо повече.
— Но то е тънко — възрази момчето. — Ще ми бъде студено.
— Не забравяй гъбите — прогърмя в нощта гласът на сенсея, ръката му обгърна слабичките рамене на Аки.
Момчето завърза коланчето на черното кимоно. Някъде в далечината се надигаше бяла мъгла.
Когато се прибра след първия си урок при сенсея, Аки беше коренно променен. Юмико разбра, че Аки-чан вече принадлежи на миналото. Взе книгите си от лавицата и повика момчето в стаята, която беше превърнала в олтар на Богинята лисица.
Запали няколко свещи, после нареди двадесет и седем ароматични пръчици в полукръг пред дървения олтар. Около себе си разтвори древните книги. Накара сина си да седне на най-добре осветеното място, лицето му буквално светна. Очите му блестяха с непозната решителност, това накара сърцето й да се изпълни със задоволство.
Седяха един до друг върху бамбуковата рогозка, тя усещаше дъха му върху бузата си и имаше чувството, че се докосва до безсмъртието. Дори да умре още утре, той ще продължи да живее и неговата сила ще даде плът и кръв на отмъщението. Атена и Зи-лин ще бъдат наказани за стореното зло.
Ничиреншу беше логичен избор за нея. Древният Ничиреншу беше убивал в името на свята кауза, но нима нейната кауза бе по-малко свята? Не, Юмико беше сигурна в това. Тялото й под тънкото кимоно гореше, изпъстрено с белези. Свидетелството на нейното унижение. Част от нервите са необратимо прекъснати — така й бяха казали японските доктори. Около тях няма да усеща болка, няма да усеща нищо. Но въпреки това тя гореше. О, как гореше!
Агонията й се отдалечаваше само при мисълта за това, което е длъжна да стори. Аки-чан беше творение на Зи-лин, независимо от желанията й. Но тя, с помощта на сенсея, щеше да го превърне в свое могъщо оръжие. Ще го превърне в човек, когото Зи-лин нито ще познае, нито пък ще може да му се противопостави.
Неговата философия проповядва разум и ред в света. Затова синът му ще бъде пълната й противоположност — опасен анархист. Капчица хаос в подредения свят на Зи-лин. Собственият му син! Каква ирония на съдбата, Господи!
Отвори уста и запя. Псалмите бяха протяжни и малко страшни, духовете на дедите й сякаш оживяха. Нощта беше мрачна. Сиянието на звездите от първия урок на Аки-чан отдавна беше изчезнало. Небето беше запълнено от ниски, черни облаци, натежали от електрически заряди. Аки хвърли поглед към непрогледната нощ и си спомни за язовеца. Запита се дали майка му има лотосови цветове. Усети приближаването на нещо страшно и неясно, стори му се, че чува плясъка на прилепови криле…
Религиозните псалми на Юмико изпълваха помещението със странни отблясъци. Пламъчетата на свещите потрепваха, вероятно от течението… Но все пак…
Псалмите продължаваха.
Юмико беше права — Аки-чан вече го нямаше. Детето се превърна в мъж. Един определен мъж, с желязна воля и силна жажда за живот…
Юмико беше убедена, че присъства на възкръсването на Ничиреншу. Той се превъплъти в душата на сина й. Кой би могъл да я разубеди?
Не Аки-чан, това поне беше сигурно…