Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (7)

Пета глава
Вашингтон | Вунг Тау | Токио

Кроукър влезе във фоайето на „Холидей Ин Сентрал“, разположен на ъгъла на авеню „Роуд Айлънд“ и Петнадесета улица. Там го чакаше жена с розов пуловер от ангорска вълна и къса плетена поличка с цвят на свечеряващо се небе. Косата й беше гарвановочерна, къса и безупречно сресана. Върху продълговатото й лице имаше огромни слънчеви очила с огледални стъкла. Беше се облегнала на гишето на администрацията, под мишницата й имаше дебел плик от кафява хартия.

— Предполагам, че вие сте Самюел Джонсън — промърмори тя с нисък и леко дрезгав глас, после подаде плика на приближилия се Кроукър.

— А вие коя сте?

— Просто един глас от другата страна на обезопасената линия — отвърна тя, изчака го да отвори плика и подхвърли: — Не трябва ли да направим това на по-спокойно място?

— Ние? — вдигна глава той. — Всъщност защо сте тук?

— Изпитах любопитство — сви рамене тя. — Напоследък съм толкова отегчена, че карам летни кънки по цял следобед…

— Така ли? — очите му неволно се сведоха към краката й — дълги и добре оформени. — А ако през това време ви потърсят?

— Просто ми звънят — усмихна се тя. — „С Мобифон навсякъде по света“, нали знаете?

Той прегледа набързо получените документи и отново вдигна глава:

— Какво ви кара да изпитвате любопитство?

— Простият факт, че поискахте данни за колата на сестра ми.

— Сестра ви?

— Да — кимна жената, после махна по посока на документите: — Спортният „Нисан 300“ е регистриран на нейно име — засмя се на слисаното му изражение и протегна ръка: — Казвам се Домино… Не се притеснявайте, често ме гледат така… Баща ми беше луд по кримките за Джеймс Бонд, и двете си дъщери е кръстил на героини от тях…

— Надявам се, че сестра ви не се казва Писи… — промърмори Кроукър.

— Не, слава Богу — усмихна се жената и го хвана под ръка. — А сега ще ми купите нещо за закуска и ще ми кажете какво искате от Веспър… Става ли?

В този час на денонощието нямаха кой знае какъв избор. Тя го заведе в ресторант „Четири сезона“, който се намираше в Джорджтаун. Малко отдалечен, но вероятно именно затова удобен… Кроукър си поръча портокалов сок, кафе и пържени яйца с бекон, а Домино се задоволи с препечена филийка и черно кафе.

— Обичам хляба си прегорял, а месото — полусурово — обясни тя. — Не знам защо…

Кроукър изчака отдалечаването на келнера и попита:

— Какво знаете за сенатора Ричард Дидалъс?

— Питате ме по какъв начин е свързан със сестра ми, нали?

— Може и да не е — поклати глава Кроукър. — Зависи…

Келнерът се появи с кафето, и портокаловия сок, после изчезна зад някаква саксия с богата растителност. В дъното на модерно обзаведената зала имаше зимна градина, огряна от ярки слънчеви лъчи. Посетителите бяха малко, най-близко до масата им седеше дебел мъж, очевидно търговец, който забързано чукаше по клавишите на портативен компютър. Не би могъл да чува какво си говорят, освен ако не е оборудван с насочен микрофон.

— Всъщност аз бях тази, която излизаше с него за известно време — промърмори Домино и отпи глътка кафе. — Служебно, разбира се. Ричи е толкова влиятелен, че това е единственият начин да бъде държан под око… Искам да кажа, че човек като него не може да бъде изповядван… Вършехме го за негово собствено добро. — „Изповядване“ означаваше проверка с детектор на лъжата.

— Разбирам.

— Не съм спала с него — направи гримаса Домино. — И нищо от тоя сорт…

— Не съм казал, че сте го правила.

— Би било излишно — остави чашата си тя. Закуската пристигна, Кроукър с интерес загледа как Домино реже късчета полуовъглен хляб и ги слага в устата си.

— Няма ли да свалите тези очила? — попита той. — Свят ми се вие от огледалните стъкла…

Домино се подчини, в лицето на Кроукър се забиха две изумруденозелени очи, огромни и раздалечени като яркосините очи на сестра й.

— Харесвам Ричи — продължи тя. — Той е умен и съобразителен, разсъждава като младеж…

Кроукър разкъса жълтъка на едно от яйцата в чинията си и го разстла върху препечения бекон.

— Има ли странни приятели?

— Какво означава странни?

— Странни за един американски сенатор.

— Ричи има купища приятели.

Ричи. Един от най-влиятелните мъже в Америка!

— Сред тях беше ли и Доминик Голдони?

— Главатарят на мафията, дето го очистиха миналата година, ли имате предвид?

— Точно него.

— Може би — кимна Домино и избърса пръсти в салфетката. — Виждала съм сестра му… Как й беше името?

— Мерилин.

— Не, Маргарет. Помня я много добре. Съвсем не ми приличаше на италианска принцеса, ако разбирате какво искам да кажа…

Кроукър разбираше, при това отлично.

— Значи Маргарет и сенаторът се познават… Какви бяха отношенията помежду им?

Домино поклати глава.

— Сега е ваш ред. Кажете какво искате от Веспър.

Кроукър избърса устни, пое една голяма глътка кафе и неволно се запита колко голяма ще бъде дупката в стомаха му след броени минути.

— Снощи я видях — отвърна. — Беше в „Моникърс“ заедно с Маргарет, после двете изчезнаха със спортния нисан…

— Къде отидоха?

— Не зная.

— А Ричи?

— Маргарет се появи в стриптийз бара с една от неговите лимузини.

— Значи следите сестрата на Голдони — заключи тя.

— Нищо подобно — поклати глава Кроукър. Нямаше никакво намерение да откровеничи с тази жена. Тя беше на служба при хора като Лилехамър, а Лилехамър го беше предал. — Следях човек, който се намираше в „Моникърс“…

Домино извърна шава към слънчевата зимна градина, очевидно обмисляйки следващите си ходове.

— Сестра ми работеше при Леон Уоксман преди смъртта му.

— А аз — за Уилям Джъстин Лилехамър — погледна я в очите Кроукър.

— Наистина ли? Как тогава не се познавате? Лилехамър също работеше за Уоксман…

— Работеше в неговата агенция, докато аз бях нает за изпълнението на определена задача. Кракът ми не е стъпвал в кабинета му, всъщност дори не знаех, че има кабинет…

Домино нервно облиза устните си.

— Сигурен ли сте, че сте получили кодовете по законен начин? — попита тя — Ще ми бъде крайно неприятно, ако се окаже, че съм предавала секретни сведения на натрапник…

— Лилехамър ме нае за разследването на убийството на Голдони.

— И вие продължавате да душите наоколо? Нали стана ясно кой го е убил — някакъв смахнат виетнамец, Дък не знам кой си…

— До Дук — не успя да скрие усмивката си Кроукър. — Но не се разбра кой го е наел… Аз смятам, че това е бил Уоксман.

— Логично, особено след като стана ясно, че зад това име се е криел Джони Леонфорте…

По всичко личеше, че тази жена е нещо много повече от обикновена чиновничка.

Кроукър помисли малко, после попита:

— Как стана така, че Дидалъс е решил да се възползва от услугите на Уоксман?

— Имаше отлични препоръки.

— От кого?

— Не знам — поклати глава Домино, очите и замислено пробягаха по лицето му. — Може би Веспър знае…

— Значи имам още една причина да се срещна с нея…

Тя се облегна на масата.

— Кого по-точно следяхте в „Моникърс“?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря.

Тя рязко се изправи:

— Тогава и аз няма да отговарям на въпросите ви относно Маргарет и сенатора!

— Седнете на мястото си. Моля ви…

Тя с неудоволствие се подчини, а той си даде сметка, че губи в сложната игра на надхитряване и изпита дълбоко притеснение. Ако насреща му седеше мъж, играта без съмнение щеше да му се струва интересна. Но сега просто не знаеше как да я води… Може би все пак ще трябва да й каже истината…

— Ще ви призная нещо — промърмори той. — Лилехамър прибегна до услугите ми, защото беше сигурен, че в организацията има предател… Предупреди ме да не се доверявам на никого и предупреждението му се оказа наистина полезно…

— Но за да постигнете напредък в разследването, все някога ще трябва да се доверите на някого — отбеляза тя.

Беше права, разбира се. Но той просто не искаше да приеме този факт.

— Искам да разбера какви са били отношенията между Доминик Голдони и сенатора Дидалъс. Защото самото им наличие предполага трудности за каквото и да било разследване…

— Съгласна съм — кимна Домино. — Но всичко идва на мястото си, ако знаете, че Дидалъс е председател на подкомисията по проблемите на междущатските автомобилни превози и отговаря за общинските търгове по строителството на обществени сгради…

— А Маргарет поема щафетата, така ли?

— Предполагам. Не виждам друга причина за желанието и да поддържа отношения с Дидалъс… — на лицето й се появи игрива усмивка: — Виждате ли? Малко доверие никога не е излишно!

 

 

Никълъс отвори очи, клепачите му потрепнаха, сълзи потекоха по бузите му. Беше заобиколен от ослепителна белота, ясно усещаше повдигането и отпускането на гърдите си. Белотата го обвиваше отвсякъде, имаше чувството, че е увиснал сред облаците, напълно лишен от тегло… Чуваше ударите на сърцето си, свистенето на кръвта във вените.

Съзнанието му се пробуди от остър писък на чайка, в ушите му се промъкна тихият шепот на морски вълни. Намираше се в непосредствена близост до океана, вероятно на самия бряг… Но къде?

— Сънувал ли си някога, че се намираш в някаква сграда, без значение дали тя е обществена или частен дом… Чувстваш, че около теб е пълно с хора, но не можеш да ги видиш… Искаш да се скриеш от тях, макар че не знаеш защо… Сънувал ли си някога подобен сън?

— Не, никога.

— А пък аз постоянно го сънувам…

Единият глас беше на Сейко, но другият Никълъс не познаваше. Беше добре обработен мъжки глас, собственикът му положително беше образован човек. Разговаряха на японски.

Кубчета лед звъннаха в стените на кристални чаши, Никълъс изведнъж усети потта върху голото си тяло. От кръста надолу беше покрит с тънък памучен плат, а над главата му беше опъната тънка бяла мрежа против комари. Вероятно именно тя му създаваше усещането, че виси сред облаците…

— И какво става в съня ти? — попита мъжкият глас.

— Крия се като луда, не искам да бъда забелязана… Тичам из стаите, чукам по стените и търся тайна врата… После, малко преди да ме хванат, свивам зад един ъгъл, протягам ръце към тавана и откривам тайната врата…

— Значи си в безопасност.

Прошумоляха дрехи, разнесе се едва доловим аромат на парфюм. Никълъс разбра, че Сейко е станала и се движи.

— Не — промълви тя. — Скривам се в тясното и тъмно таванче, но и там ме откриват…

— Не съм почитател на Фройд, но…

— Зная, зная, сънят на рождението… Това е едно от обясненията.

— А твоето какво е?

— Срамувам се от това, което върша.

— Сериозно ли говориш? — засмя се мъжът.

— Може би не — отвърна тя. — Някой някога беше казал, че сънищата са шега…

— Дано — отвърна мъжът. — Защото срамът е чувство, което не мога да свържа с теб, колкото и да се опитвам…

От устата на Никълъс се откъсна тихо стенание.

— Дойде на себе си! — извика Сейко. — Слава Богу!

— Казах ти, че скоро ще се оправи…

— Откъде беше толкова сигурен? — попита тя и се надвеси над леглото. На лицето й играеше усмивка на облекчение.

— Слава Богу! — повтори тя, наведе се и го целуна по устните, ръката й нежно погали пламналото му чело.

— Къде съм? — дрезгаво прошепна Никълъс.

— Дай му да пийне нещо, за Бога — обади се мъжкият глас. — Има време за целувки!

Сейко коленичи до леглото и опря гърлото на бутилка студена вода до устните му. Той жадно отпи, после надигна глава.

— Искам да седна.

Бузата му опираше в рамото на Сейко, хладно като мрамор.

— Мисля, че това не е добра идея — отвърна тя.

— Стига майчински чувства! — обади се мъжкият глас, значително по-близо отпреди. — Той може да прави всичко, което пожелае, вече ти казах това…

Никълъс по-скоро почувства, отколкото видя как Сейко извръща глава. Сам изпитваше любопитство по отношение на непознатия, но инстинктивно чувстваше, че трябва да го види едва след като бъде на крака.

— Къде сме? — попита той, докато Сейко му помагаше да стане.

— Това е без значение — отвърна тя. — Намираме се на сигурно място.

Очите му се плъзнаха надолу и с учудване установиха, че е гол, само по шарен бански костюм с оскъдни размери.

— Погледни го обади се мъжът. — Драскотините и белезите почти са изчезнали…

Беше прав, разбира се. Тежките физически упражнения допринасяха съществено за ускоряването на химическите реакции в мозъка и мускулите му, докато Тао-тао влияеше пряко на обмяната на веществата, увеличаваше количеството на ендорфините и нуклеопептидите в клетъчното ядро и по този начин ускоряваше многократно оздравителните процеси в организма.

Никълъс се изправи на крака и извърна глава по посока на мъжа.

— Кой си ти, по дяволите?

— Никълъс, това е Таши Шидаре, новият оябун на клана Ямаучи…

Шидаре се поклони, но Никълъс забеляза, че поклонът му не беше особено дълбок. Очевидно желаеше да покаже ограничен респект и да подчертае независимото си положение.

— Зная какво е отношението ти към Якудза — продължи тихо Сейко. — Но бях много отчаяна, исках да имам до себе си някой близък… Някой, който ще ми помогне без задни мисли…

— Значи ти си наследник на Томоо Козо — промърмори Никълъс.

На лицето на оябуна се появи лека усмивка. Беше млад човек, не повече от тридесет и пет годишен, с остри черни очи и висока фигура. Лицето му беше тясно и издължено, добре очертаният нос завършваше с чувствителни като у жена ноздри. От цялата му фигура се излъчваше скрита, добре контролирана заплаха — като огън зад вратичката на огромна пещ… Никълъс имаше чувството, че онзи, който се опита да отвори тази вратичка, ще бъде моментално изпепелен…

— Чувствам греховете на предшественика си като тиня, полепнала по тялото ми — промърмори Шидаре, но от цялото му поведение личеше, че тези думи са несериозни, казани на шега.

Всичко у този човек говореше, че е представител на новото поколение Якудза — умен и арогантен, абсолютно сигурен в статута си извън закона. От самоувереното му поведение личеше, че не идва от улицата като Шоза и Акинага, а притежава диплома от престижен университет — вероятно от токийския „Тодай“, Самочувствието му беше високо, такива като него отдавна бяха забравили особеното, характерно за старите Якудза чувство за непълноценност, чувство на отритнати от обществото хора…

— Виждам, че се възстановяваш по забележителен начин — отбеляза Шидаре.

— Никълъс — намеси се Сейко. — Ти спаси и двама ни, но аз все още не разбирам как успя да го сториш… Усетих тялото ти върху себе си, после ме заля някаква странна, полутечна топлина… Сякаш ме потопиха в разтопен восък… За миг не можех нито да дишам, нито да виждам… Изпаднах в паника, направих опит да се измъкна изпод теб… В същия момент бомбата избухна, имах чувството, че ще бъдем разкъсани на парчета… Чух пронизителен вой, после изгубих съзнание…

Шидаре елегантно пристъпваше по излъсканите до блясък плочки на слънчевата стая, присъствието му беше натрапчиво, Никълъс откри, че не може да го игнорира. Беше облечен във великолепен костюм от бял италиански лен, всичко по него трептеше от чистота.

— Прибягнах до Тао-тао — простичко отвърна той. — Проектирах навън своите духовни сили, за да оформя нещо като…

— Като щит?

— Не съвсем… Представи си самолет или спортна кола с аеродинамична форма… Те са конструирани така, че вятърът се плъзга около тях и челното съпротивление е незначително. Ние бяхме тази кола, моят щит действаше именно като аеродинамичната форма… И така избегнахме поразяващото действие на взривната вълна.

Шидаре беше на две крачки от тях, блестящите му очи бяха заковани върху лицето на Никълъс. В тях нямаше нищо — нито чувства, нито интерес.

— Чувал съм, че владеете айкидо, Линеър-сан — наклони глава той. — Кажете, моля, познавате ли изкуството на „жиу ваза“?

— Таши…

— Всичко е наред, Сейко-сан — прекъсна я Никълъс. — Оябунът знае какво говори…

Но Сейко не искаше да се откаже.

— Разбрахме се по този въпрос, Таши — продължи тя с упорито тръсване на глава: — Моля те да не се правиш на мъж. Не сега и не тук!

— Стой на мястото си, Сейко! — изръмжа Шидаре и Никълъс го погледна с нов интерес. Беше успял да затвори устата на Сейко с една-единствена фраза — нещо, с което можеха да се похвалят малцина. Дали това се дължеше на факта, че той е един от тримата оябуни, съставляващи Вътрешния съвет на Кайшо, или тя просто прояви уважение към мъж, когото боготвори?

— Съжалявам, че не разполагам с „ги“ или „хакама“ — традиционното облекло за айкидо, но ще трябва да се задоволите с банския си костюм… — дългият показалец на оябуна се стрелна по посока на вратата: — Ще излезем ли вън на пясъка?

— Но той спа в продължение на тридесет и три часа! — възрази Сейко. В гласа й имаше повече обвинение, отколкото молба. — И през цялото това време се възстановяваше! Какво ти става, за Бога?

— Казах ти да не се бъркаш! — стрелна я начумерено Шидаре.

Излязоха навън. Червеният диск на слънцето висеше ниско над хоризонта. Следобедният ветрец шумолеше в листата на палмите и разхлаждаше влажния въздух. Небето имаше онзи особен жълтеникавосив цвят, който Никълъс вече се беше научил да свързва с Виетнам. Зеленикавите вълни на прибоя се стоварваха върху пясъчния бряг с оглушителен тътен. Направи опит да изчисли приблизителното им местоположение, но Шидаре му попречи, очевидно настроен на друга вълна. Тялото му се стрелна напред, дясната му ръка нанесе силен удар „муне тцуки“ ниско в корема, Никълъс успя да го блокира само отчасти.

Строполи се на пясъка, младият оябун се стрелна след него, сграбчи дясната му китка и силно я изви. Тялото на Никълъс се превъртя от инерцията и потръпна от болка. Но той я прие с удовлетворение, това беше нещо като сигнал за събуждане. Беше лежал прекалено дълго, концентрацията на танжинската енергия, спасила живота им, го беше изтощила до крайност… Хубаво е да си отново жив, въздъхна в себе си той, претърколи се и по този начин избегна мощен ритник, насочен в ребрата му. Направи ножица с глезените си, но и Шидаре демонстрира своята пъргавина.

Отскокът на оябуна се сля с последвалата атака, китката на Никълъс се оказа приклещена. Принуди се да рискува с позицията „тенкан“, без да е възстановил равновесието си. Десният му крак се протегна напред, цялата тежест на тялото му се пренесе върху гърба и бедрата, последва рязко завъртане. Шидаре политна напред, Никълъс моментално оцени преимуществото си и приложи хватката „тцуки аши“, изплъзвайки се от протегнатите напред ръце на противника. Сграбчи го през кръста и го хвърли над главата си. Когато тялото на Шидаре достигна най-високата точка на полета си, лявото коляно на Никълъс се сгъна, десният му крак се стовари върху ребрата на японеца, малко над бъбрека, силата на удара беше страхотна.

От устата на оябуна се изтръгна тежко изпъшкване още преди тялото му да се забие в пясъка. Никълъс се втурна напред, но Шидаре вече беше на крака, светкавично изтрил болезнената гримаса от лицето си. Нахвърли се върху Никълъс, но дясната му ръка действаше бавно, а рамото му видимо се беше навело напред и надолу.

На сантиметри от Никълъс между пръстите му внезапно проблесна миниатюрна „нагината“ — оябунът очевидно беше скрил ножа някъде в широкия си италиански костюм.

Притиснат от обстоятелствата, Никълъс се принуди да прибегне до танжинските си способности. Свита на плътен сноп, психическата му енергия се стрелна напред, ръката на оябуна замръзна на сантиметри от тялото му. Това трая само един кратък миг, но времето беше достатъчно за блокиране на оръжието посредством отхвърлящ удар „тегатана“. Пръстите му, твърди като камък, улучиха китката на японеца, ножът отлетя надалеч.

Шидаре отстъпи крачка назад, на лицето му се изписа дълбоко смайване. Блестящите гарванови очи се забиха в Никълъс. Светът изведнъж изгуби форма и съдържание, цветовете избледняха, гравитацията и перспективата изчезнаха в безвремието, наоколо сякаш се спусна непрогледен мрак.

Черните матирани зеници на Шидаре се разтвориха, Никълъс изпита чувството, че пропада в тях, сърцето му пропусна един такт, безпогрешно разпознало особеното безцветно и сякаш лишено от съдържание излъчване на психиката на врага. Миг по-късно танжинското им съзнание се сблъска и преплете, макар и невидимо за околните, напрежението беше огромно… Вече няколко години Никълъс не беше се срещал с друг танжин. След смъртта на Канзацу — неговия сенсей и духовен баща, той напразно търсеше друг, подобен на себе си майстор на древното изкуство… Фактът, че го намери тук, на едно толкова неочаквано място, беше вълнуващ и плашещ…

Видя как ръката на Шидаре се вдига, в дланта й отново блестеше острието на „нагината“. Посегна и бавно уви пръсти около тънкото острие. „Нагината“ беше древно оръжие, употребявано предимно от пътуващи проповедници за защита от разбойнически нападения. Блестящият поток танжинска енергия обля закалената стомана. Така някога, преди векове, силата на будисткото „ки“ — жизнената енергия, е обливала оръжията на враговете…

Шидаре отстъпи крачка назад, главата му се наведе в дълбок поклон.

— Томоо Козо е бил пълен глупак! — отсече той с глас, който не търпеше възражение. — Сторил си ни неоценима услуга, като си го убил. Лично аз се чувствам дълбоко задължен пред теб за този акт…

Присвити и недоумяващи, очите на Сейко се местеха от Шидаре на Никълъс и обратно. Само до преди миг двамата бяха вкопчени в бой на живот и смърт, а сега изведнъж се заковаха на място, освободени от напрежението. Беше сигурна, че Никълъс е прибягнал до помощта на танжинското си око. Но какво стана после? Нима реши да не използва психическата си енергия за победа над Таши? Инстинктивно усети, че тук вече няма място за победа и поражение, а двамата мъже бързо постигат духовна близост и съгласие.

Протегна ръка да пипне голото тяло на Никълъс, сякаш изведнъж засрамена от присъствието на младия оябун.

— Вече три пъти смъртта те докосна, Никълъс… А четири е лошо число… Китайците го считат за синоним на смъртта…

Очите на Никълъс напуснаха лицето на Шидаре и спряха върху Сейко:

— Не можем ли да разчитаме на помощта на баща ти?

— Страхувам се, че това е напълно изключено — отвърна вместо нея Шидаре и махна с ръка: — Ела да се поразходим…

Прекосиха с бавна крачка ослепително белия пясък и се насочиха към изумрудените вълни. Въздухът тежеше от миризмата на сол и фосфор, на хоризонта се виждаха мъничките силуети на рибарски лодки.

— В случай, че все още се чудиш къде сме, това е Вунг Тау — Заливът на лодките — поясни тихо Шидаре. — До Сайгон има два часа път с бърза кола. Този район на Виетнам е доста космополитичен… През петнадесети век, по време на въстанието на Ле Тай Тонг срещу крал Чампа, именно тук са акостирали корабите на португалските търговци. После, в продължение на столетия, чужденците са идвали тук за почивка и забавления… — ръката му се насочи назад, към покритата с плочки вила: — Моята къща е построена през 1930 година, а преди няколко месеца бащата на Сейко ми помогна да я ремонтирам.

Колко ли още неща ще науча за тази жена, въздъхна в себе си Никълъс, а на глас попита:

— Добре ли го познаваш?

— Никой не го познава добре — направи гримаса Шидаре. — Предполагам, че това е и неговото желание. Тук той е като някогашните крале, по-скоро като статуя на някой от тях… Живее много уединено, трудно е дори да се свържеш с него…

Никълъс се обърна към Сейко, която вървеше малко встрани от тях:

— Защо няма да ни помогне?

— Защото не поддържаме връзка помежду си — отвърна тя, на лицето й се изписа странно изражение. — Той така и не успя да приеме моята… еманципация. Твърдо е убеден, че би трябвало отдавна да съм омъжена, с две отгледани деца и трето на път… „Къде са ми внуците, питаше. Ти разруши цялото ми бъдеще!“…

Отмести глава, ветрецът разроши косите й, надвисналото над хоризонта слънце обагри скулите й.

— Това беше отдавна, още преди да спрем да си говорим… Сега той е женен за втори път, съпругата му е само на двадесет и три години и вече го е дарила с две здрави и хубави момчета… Продължението на рода е осигурено, вероятно вече е спокоен…

— Но не иска да разговаря с теб, така ли?

Сейко поклати глава.

— Приема живота ми като лична обида — промълви тя. — И отдавна е забравил, че има дъщеря…

Никълъс извърна глава към Таши Шидаре, който мълчаливо крачеше от другата му страна. Усетил погледа му, оябунът само сви рамене. Сякаш искаше да каже: „Е, такава е кармата й, никой нищо не може да направи…“

— След третото покушение срещу живота ти Сейко реши да се обърне към мен — тихо промълви той.

Начинът на разговор и самото му поведение бяха съвсем европейски, като на повечето млади японци. Това автоматически го превръщаше в открит и светски човек, но едновременно с това го отдалечаваше от онази особена чувствителност на японците, която беше толкова характерна за страната им. Никълъс ясно виждаше всичко това, в главата му неволно се появи един простичък въпрос: какво ще стане с бъдещето на Япония? Как ще я управляват тези млади и безспорно образовани космополити?

— Е, хубаво — кимна той. — Както е тръгнало, аз трябва да търся помощ отвсякъде… От преживяното досега стигам до извода, че всички пътища водят към място, наречено Плаващият град…

— Чувал съм за него — кимна Таши. — Но и аз, подобно на Сейко, никога не съм срещал човек, който да е бил там… Дори дивите планински племена изпитват ужас от това място. Търгуват с него само чрез посредници.

— Като момичето на име Бей, което бе застреляно от инспектор Ван Киет?

— Вероятно.

— Мисля, че е време да поговорим с Ван Киет — промърмори Никълъс и с удоволствие потопи босите си крака във вълните, които съскаха по мокрия пясък. — Сейко, ти имаш влияние над него, ще можеш ли да уредиш среща?

— Мога да опитам — отвърна тя. — Но Ван Киет ме мрази, защото върша неща, които според него трябва да се вършат от мъже…

— Много по-добре е аз да си поговоря с него — хладно се усмихна Таши. — Гарантирам ти, че след това ще бъде по-мек от памук!

 

 

Всичко се случи в късните нощни часове, когато дори пазарът Тцуки беше тих, лишен от присъствието на ранобудните рибари с гумени ботуши. Откровено погледнато, Наохиро Ушиба беше потънал в толкова дълбок цинизъм — следствие на неизлечимата му болест, че беше престанал да вярва в способностите на полицията за извършването на такава сложна и широкомащабна акция.

Ушиба познаваше Йошинори отдавна. Получил прозвището „Министерският меч“, Йошинори имаше решителната дума при издигането, а в няколко случая — и при свалянето на осем японски министър-председатели.

Фактът, че от известно време насам беше следствен, а сега и арестуван, беше убедително доказателство за промените в страната, за безкомпромисната решителност на Главната прокуратура, дръзнала да арестува дори най-влиятелната фигура на управляващата Либерално-демократическа партия.

Току-що беше разговарял с Танака Гин — прокурора от Токио, с когото заедно се бяха заели да прочистват разтърсваните от скандали финансови кръгове и групировки.

— Задържахме Йошинори — съобщи му Танака Гин по обичайния си лаконичен начин.

Сърцето на Ушиба се сви. Този акт щеше да има огромни последици не само за ЛДП, но и за цялата политика на страната.

— По какви обвинения? — попита той.

— Укриване на доходи, неплащане на данъци, тайно финансиране на политически партии под негов контрол, бизнес с Якудза, вероятно за благодарност срещу извършени услуги.

Ушиба беше толкова смаян, че мозъкът му отказа да работи. Не беше шокиран от самите разкрития, а от факта, че Йошинори беше позволил да му бъдат отправени толкова сериозни обвинения.

— Може би ви звучи прекалено, но такива са фактите — продължи Танака Гин. — Разполагаме с неопровержими доказателства, а вие вероятно си давате сметка какво означава това — рязко разширяване на разследването. Мога да предвидя какво ще се случи — десните фракции в ЛДП ще направят всичко възможно да се дистанцират от него, защото никой не знае какви разкрития ще последват. Но този път номерът им едва ли ще мине и никой няма да повярва на твърденията, че те са единственият гарант за демократична и отворена пазарна система. Потулване на скандала, както в случаите с „Локхийд“ и подставени чужди компании, вече е направо изключено…

— От известно време насам вие се занимавате със случая Йошинори — промълви в слушалката Ушиба. Не беше обвинение, а просто уточняване на фактите.

— Под моя юрисдикция са още купища следствия и вие много добре знаете това.

Умът на Ушиба бясно препускаше. Танака Гин не беше от хората, които правят компромиси с работата си. Следствието на Йошинори беше държано в дълбока тайна до събиране на необходимите доказателства. Сега предлагаше на Ушиба далеч повече подробности от необходимото, това едва ли би имало смисъл за човек като него, получил в ръцете си всичко за един аргументиран обвинителен акт. Какво ли има предвид?

— Обаждането ми е нещо повече от информативно — продължи Танака Гин, сякаш прочел мислите му. — Йошинори иска да се срещне с вас. Вие сте стари приятели, нали?

Окопитил се бързо, Ушиба не пропусна да отбележи предупредителната нотка в гласа му. През последните няколко месеца беше работил почти непрекъснато с този човек и знаеше, че Гин е изключително умен и абсолютно неподкупен. Колкото и странно да звучеше подобна констатация, той беше подходящият човек за подходящата длъжност, и толкоз.

— Да — каза на глас Ушиба. — Йошинори беше съученик на по-големия ми брат, чувствам го близък като роднина…

— Веднъж е заел пари на брат ви, нали?

— Точно така. Беше лична услуга. Бизнесът на брат ми вървеше към фалит, беше затънал до гуша в дългове. Йошинори му помогна да стъпи на крака. За две години брат ми върна заема, но Йошинори отказа лихвата… В знак на благодарност брат ми му купи кола…

— Това също е документирано — отвърна без следа от ирония Танака Гин. — След двадесет минути ще мина да ви взема. Така добре ли е?

— Разбира се.

В слушалката настъпи кратко мълчание, Танака Гин се обади секунда преди Ушиба да затвори:

— Обвиненията ще бъдат тежки… Току-що в къщата на Йошинори бяха открити злато на кюлчета и диаманти за повече от сто милиона долара!

 

 

Пътуваха по мокрите от дъжда улици на Токио в пълно мълчание. Локвите отразяваха студената светлина на неоновите реклами на потребителни стоки. Те мигаха и се разгъваха напълно безсмислено, лишени от присъствието на тълпите евентуални купувачи.

Ушиба седеше свит до Танака Гин и мълчеше. Беше му студено, стомахът му гореше така, сякаш току-що беше изпил чаша киселина за акумулатори. На излизане глътна две хапчета, но ефектът им засега беше нулев. Властта е нещо относително, помисли си той, наблюдавайки скришом острия профил на Танака Гин. Преди години хора като Йошинори биха прекратили полицейското разследване срещу себе си само с едно щракване на пръсти. Но вече не беше така. Алчността беше успяла да разруши дори и най-влиятелните политически фигури, те станаха небрежни и неизбежното дойде — скандалите следваха един подир друг, подеха ги медиите, духовете се възбудиха до крайност. Обикновените хора едва ли разбираха в подробности случаите на корупция във висшите ешелони на властта, но бяха категорични в исканията си за промяна и възмездие. Полицията и прокуратурата получиха силна обществена подкрепа, везните на властта рязко се наклониха към тях. Запознат в подробности с детайлите на закона, Ушиба знаеше какво трябва да прави — да пази тайните на „Годайшу“ на всяка цена, дори около него да падат глави.

Танака Гин спря на паркинга пред прокуратурата, моторът на колата му мъркаше тихо, плавното почукване на чистачките по челното стъкло беше единственият индикатор за хода на времето.

Прокашля се, помълча още секунда, после каза:

— Реших да рискувам и да ви поискам една огромна услуга… — очите му се заковаха върху лицето на Ушиба: — Имам нужда от помощта ви за изготвяне на обвинителния акт срещу Йошинори. Ще я получа ли?

Ушиба не отговори, в главата му се блъскаха разпокъсани мисли.

— Зная какво има значение в живота ви — добави Танака Гин, по лицето му пробягаха тъмни сенки. — Светлината, съвършенството на формите, поезията, честта… — гласът му беше необичайно мек и приятелски: — Но идва време, когато всеки от нас трябва да направи своя избор, да загърби голяма част от това, което оформя мироглед и вкус, начин на живот…

Сърцето на Ушиба пропусна един такт.

— Това е вярно — кимна той. — Старостта идва незабелязано, човек изведнъж я открива редом със себе си, не може да разбере как се е промъкнала в леглото му…

— Старостта и болестите повалят и най-могъщите кедри в гората. Но преди да паднат, те вече са оставили ново поколение, което ще заеме мястото им… — Танака Гин се размърда на мястото си и добави: — Сигурно се питате откъде сравнително млад човек като мен е придобил подобен опит… Ще ви кажа. Баща ми умря от рак на белите дробове. Може би го е развил, защото живееше в покрайнините на Нагасаки, може би са виновни промишлените замърсители… Както и да е. Бях до него в последните дни и месеци от живота му, ясно видях как болестта го променя. Освободен от ограниченията на времето и усещащ приближаването на смъртта, умът му блесна с нова сила и яснота и той се превърна в съвсем друг човек…

Ушиба не можеше да укроти бесните удари на сърцето си. Даваше си ясна сметка, че тези приказки за болести, трансформация и смърт имат съвсем определена цел. Танака Гин знаеше, че страда от рак на стомаха, а не от отворена язва. Проклет да бъде с този свой аналитичен ум, въздъхна в себе си Ушиба. Сигурно подозира и за истинските му отношения с Йошинори! Душата му се сви и потръпна от ужас.

Погледът на Танака Гин беше все така твърд и непроницаем.

— Както вече казах, аз зная какво е важно за вас.

Ръцете му върху кормилото бяха силни, с изпъкнали вени и дебели мазоли. Въпреки това бяха красиви. Като ръцете на хирург или професионален пианист.

— Йошинори злоупотреби с доверието на хората, които му вярваха… Ще ми помогнете ли да го осъдя?

Ушиба вдигна глава. В очите на Танака Гин видя нещо, което доскоро не му беше позволено да види. Отвори уста да отговори, после се отказа. Какъв смисъл имаше? И двамата прекрасно знаеха какво трябва да каже…

Влязоха в сградата, но на дълъг и зле осветен коридор на приземния етаж ги спряха двама души в цивилни костюми. Те несъмнено познаваха Гин, но въпреки това му поискаха документи за самоличност.

Изкачиха се до шестия етаж с асансьора, там Танака Гин отново трябваше да се легитимира. И в двата случая пропусна да представи Ушиба по име или титла, но това не направи впечатление на охраната. Прекосиха още един тесен и зле осветен коридор, най-накрая спряха пред дървена врата, боядисана в отвратителен зелен цвят.

— Имате четиридесет и пет минути — отсече Танака Гин, обърна се и бързо се отдалечи.

Ушиба се огледа, сякаш очакваше, отнякъде да го наблюдават. После напълни дробовете си с въздух, натисна бравата и влезе.

Йошинори седеше зад гола, блестящо полирана маса. При вида на Ушиба скочи на крака, на устата му се появи бледа усмивка.

— Приятелю!

Външният вид на Министерския меч отговаряше напълно на неговите седемдесет и осем години. Лицето му беше сиво, дрехите — раздърпани. Сякаш го бяха принудили да се облече съвсем набързо. Помещението беше силно задимено, в края на масата имаше тежък, препълнен с угарки бронзов пепелник, до него проблясваше масивна златна запалка, поставена върху пакет цигари.

Стаята наподобяваше по-скоро заседателна зала, отколкото килия за следствени. Около широката маса бяха наредени дванадесет еднакви стола, в ъглите имаше помощни масички, върху които бяха поставени табли с чай, ледена вода и чаши. Прозорци липсваха, беше студено.

— Казаха ми, че искаш да ме видиш…

— Случи се най-лошото, Ушиба-сан.

Йошинори се тръшна в близкия стол, ръката му се протегна към пакетчето цигари. Гъстият дим вече дразнеше очите на Ушиба, той пристъпи към една от масичките и си сипа чаша вода.

— Опитах всички лостове, но времената са други — тежко въздъхна Йошинори. — ЛДП вече не е това, което беше — непристъпен бастион срещу домогванията на социалисти и комунисти. По всичко личи, че сме изгубили основното си предимство — само ние да предлагаме на избирателите една наистина свободна пазарна икономика… Цели тридесет и девет години бяхме гарант на демокрацията в тази страна, благодарение на нас хората получиха истинска свобода и просперитет… Но днес на сцената излизат партии и партийки с най-различна ориентация, залъгват избирателите с какво ли не… Добро ли е за Япония това? Съмнявам се… Струва ми се, че политическият ни живот ще възприеме италианския модел: многобройни малки партии ще търсят коалиции и задкулисни комбинации, за да си пробият път до властта…

Сивата му грива се разтърси, изведнъж заприлича на стар и уморен хищник.

— Навсякъде около себе си откривам разочарование и горчивина… И злостна завист, разбира се… Мисля, че този път няма да се отърва от лапите на Танака Гин.

— Не бива толкова лесно да се отчайваш — поклати глава Ушиба.

Йошинори го възнагради с тъжна усмивка.

— След като трябва да сложа главата си на дръвника, бих искал да го направя със спокойна съвест — тихо рече той.

Ушиба взе чашата и се настани на масата срещу него. Воднистите очи все още можеха да блестят с предишната неукротима енергия, пръстите механично се заровиха в разбърканите сиви валма и този жест напомни на Ушиба за неукротимия тигър, какъвто беше доскоро този човек.

— Хората очакват политическа революция, след като ЛДП изгуби абсолютното си мнозинство — продължи Йошинори. — Но истината е малко по-друга… Тези реформатори излязоха от собствените ни редици, насукали се до насита от „паричната политика“ на нашите правителства, често приемали и предлаганите под масата подкупи… Това знаят, на друго никой не ги е учил… А аз съм не чак толкова наивен, че да повярвам в промяната на политическите нрави. Ей така — щрак и вече сме други…

Йошинори замълча, от гърдите му се откърти тежка въздишка.

— И аз съм вършил съмнителни неща, много хора биха могли да ме обвиняват в смъртни грехове… — гласът му се снижи до едва доловим шепот. — Например разрива с теб… — Дръпна от цигарата, от ноздрите му излетя плътна струя дим: — Когато човек получи възможност да остане сам и да се отдаде на размисъл след един дълъг и труден живот, в главата му се появяват доста интересни неща… Да вземем например любовта… Едно изключително сложно чувство, натежало от възхищение и вина, от невъобразима страст… Но каква е обратната страна на любовта? Какво става, когато любовта е отблъсната и отровена? Струва ми се, че колкото по-дълбоко обича човек, толкова по-силно може да мрази… Не мислиш ли, че точно това се случи и между нас?

Йошинори отново дръпна от цигарата, светлината на огънчето за миг озари потъмнелите му очи. Натисна фаса в пепелника и продължи:

— Сега въпросът не е дали ние двамата се мразим, Ушиба-сан… Въпросът е колко дълбоко се мразим! — щракна запалката под нова цигара и въздъхна: — Тъжен край на отношенията между вуйчо и племенник, не мислиш ли? Не успях да ти простя, че отказа да ме подкрепиш и не внесе лептата си в делото… А ти? — слабичките му рамене леко се свиха: — Мога само да предполагам, но мисля, че ти никога не си одобрявал начина, по който осъществявам своя бизнес… Без съмнение си му окачил етикета „корупция“ — точно като Танака Гин… — усмихна се и поклати глава: — Вие двамата много си приличате и това е доста необичайно… Когато той ме арестува, аз си помислих за теб и веднага разбрах какво трябва да направя…

Известно време пушеше в мълчание, вероятно искаше да подреди мислите в главата си. Ушиба стана и си наля още една чаша вода. Старецът проговори, докато още беше с гръб към него:

— Съжалявам само за един от своите грехове… Сторих го преди броени дни, пренебрегвайки съветите на здравия разум. Водех се единствено от омразата си към теб…

Ушиба остави чашата и бавно се обърна.

— Както вече ти казах, искам да посрещна края с чиста съвест — продължи Йошинори. — За тази цел трябваше да изчистя душата си от омраза. Вече си простих за омразата към теб, но зная, че това не е достатъчно. Трябва да изповядам последния си грях…

— За да ти простя и аз?

— Никой не иска подобно нещо от теб, племеннико — усмихна се Йошинори. — Трябва само да ме изслушаш. Преди няколко дни при мен дойде Акира Шоза. С него работим от дълги години. Подозирал ли си за това, дайжин? Е, вече няма значение… Двамата с Шоза бяхме партньори и държахме съвместно нелегални заведения за хазарт, застрахователни агенции и строителни компании. Натрупахме много пари. Затова бях склонен да му върша услуги, когато това се налагаше… Той беше в течение на враждата между нас и не пропусна да се възползва от нея. Каза, че ми иска тази услуга, за да превърне един човек в ахилесова пета за противника си… Това да ти звучи познато?

— Да — кимна Ушиба, спомнил си за горещото желание на Шоза да унищожи Никълъс Линеър.

— Но ти си се обявил против плановете му… Вярно ли е това?

— Да…

Очите на Йошинори се насълзиха, вероятно от гъстия тютюнев дим в залата.

— Точно по тази причина приех да му направя услуга — промълви той. — Позволих му да използва моето влияние над Таши Шидаре — новия оябун на клана Ямаучи. Именно той ще бъде неговото тайно оръжие.