Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (2)

Първа глава
Сайгон | Токио

Никълъс Линеър чакаше своя човек. Пиеше топла бира и наблюдаваше голямата колкото палеца му хлебарка, която изследваше мръсната стая с високомерието на японски шогун.

Намираше се на третия етаж на хотел Ан Дан — едно изключително неприятно място, което обаче беше напълно подходящо за намеренията му. Слабата, едва 40-ватова крушка хвърляше жълтеникава светлина по мръсните и напукани стени. Тя се задействаше чрез докосването на двата оголени проводника в дупката до вратата, разбира се, ако имаше ток. Цялата порутена сграда беше пропита от миризма на гнило, примесена с воня на пот и човешки изпражнения. Шумът, идващ от улица „Нгуен Трай“, беше не само непоносим, но и не стихваше до ранните часове на утрото. Но това в крайна сметка беше Сайгон, а кварталът Шолон, в който се намираше хотелът, беше най-мръсната и неприятна част на огромния град, заселена предимно с отрепките му…

Никълъс се обърна да погледне Жисаку Шиндо — японския частен детектив, нает от партньора му Танцан Нанги. Той имаше задачата да разследва убийството на Винсънт Тин — бившия директор на сайгонския клон на „Сато Интернешънъл“ — огромната международна компания, която Никълъс и Нанги притежаваха заедно.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита той.

— Приятелят на моя приятел каза, че ще дойде — отвърна пестеливо Шиндо, гласът му прозвуча странно в задушния и влажен въздух на стаята.

Никълъс прехвърли в главата си дейността на Винсънт Тин. По всичко личеше, че този човек е работил за своя сметка, а службата в „Сато Интернешънъл“ е била само прикритие за незаконните му операции. Връх на тази дейност беше кражбата на ултрасекретен компютърен прототип, разработен по специален дългосрочен проект на компанията под наименованието „Чи“ и прякото ръководство на Никълъс. Компютрите от тази серия представляваха истинска революция, нищо подобно не беше се появявало на световния пазар. Базиращи се върху технология на невронни мрежи, компютрите от първото поколение „Чи“ можеха да обработват информацията точно по начина, по който действа човешкият мозък.

Подобно на повечето престъпници, включително и на гениалните, Тин се беше провалил поради алчността си. Комбинирайки откраднатите компоненти на „Чи“ със софтуера на американската разработка „Кошер“ (също използваща невронни платки), той беше създал някакъв странен сайгонски хибрид и беше побързал да го предложи на огромния черен пазар в Югоизточна Азия.

Тези действия доведоха до големи неприятности за „Сато-Томкин“ — американския клон на „Сато Интернешънъл“, и лично на Никълъс, който беше работодател на Тин. Американското правителство ги обвини в кражба, незаконно производство и промишлен шпионаж. Засегнат пряко, Никълъс имаше както лични, така и професионални причини да разкрие точния размер на щетите, предизвикани от Тин преди убийството му.

Пристигнал на място и чул оценката на Шиндо за създалата се ситуация, той изпита още по-дълбока тревога. Стана ясно, че ударът, нанесен върху репутацията и цялата дейност на „Сато Интернешънъл“, не е бил дело единствено на Тин.

Първият възникнал въпрос, беше кой е създал хибрида „Чи-Кошер“? Положително не беше Тин, на него му липсваха необходимите познания и умения за подобна операция. На практика подобно нещо беше по силите на малко компютърни специалисти. Обединяването на две паралелни, но едновременно с това дълбоко различни, системи в кибернетиката, можеше да бъда извършено само от човек с гениални познания. Разбира се, такова обединяване беше възможно от техническа гледна точка, стига човек да има търпението да се зарови в милиони различни комбинации. Но за да се получи краен продукт с желаните качества, беше нужен талантът на гениален теоретик.

Кой от познатите на Винсънт Тин притежава подобни качества?

След всичко това въпросът за тайнствената му смърт продължаваше да стои открит.

Според старши инспектор Ханг Ван Киет от сайгонската полиция, Винсънт Тин е бил убит по непредпазливост по време на незаконното си проникване в чужда собственост. Въпросната собственост представляваше голям и порутен склад в северната част на града, запълнен с варели сярна киселина, соли, бензин, сода бикарбонат и натриев перманганат. С други думи, там се е помещавала нелегална фабрика за наркотици. Но Никълъс знаеше, че Ван Киет лъже.

Миналата седмица Шиндо беше разговарял със старши инспектора. Ван Киет — мършав виетнамец с жълти очи и още по-жълти зъби на страхлив хищник, упорито се придържаше към версията за случайната смърт на Тин. Притиснат здраво от Шиндо, той зае единствената възможна отбранителна позиция — по-добре нещата да останат такива, каквито са, тъй като присъствието на Тин на това място може да повдигне редица неприятни въпроси. Делото трябва да бъде прекратено с вече известното заключение.

Шиндо мъдро не разкри това, което знаеше. Чрез приятел на свой приятел той беше успял да получи копие от заключението на патологоанатома, извършил аутопсията. В него беше отбелязано, че тялото на Тин действително е било потопено във варел със сярна киселина, но преди това в него са били забити двадесет и пет едрокалибрени куршума. Тази информация запази за себе си, Ван Киет дори не подозираше, че е успял да се добере до нея.

Свикнал на бързи и точни преценки, Шиндо докладва за своите подозрения — Ван Киет знае много повече за смъртта на Тин, отколкото е готов да сподели. Притежаваше богат опит с хора от тоя тип, Шиндо му беше дал да разбере, че е готов да плати за евентуалната допълнителна информация с американски долари.

Но лицето на Ван Киет изведнъж беше станало затворено и мрачно, срещата бе прекратена. Една доста странна и обезкуражаваща реакция, особено за виетнамец… Лоша новина. Тя несъмнено означаваше, че старши инспекторът действа под принудата на инстинкта за самосъхранение.

В днешен Сайгон думите „законност и ред“ не означаваха абсолютно нищо, поне в смисъла, в който ги възприемат нормалните и цивилизованите хора. Огромният град живееше в хаос, обществото, доколкото го имаше — беше изцяло в плен на беззаконието, което неизменно съпътства следвоенните години в една бедна и разграбена страна. Управлението се осъществяваше от особена по своята форма полузаконна анархия. Полицията имаше по-малки правомощия от армията, а тя пък — от тъмните, обикновено наемни сили и групировки, действащи на ръба на цивилизацията. Скрити, но могъщи и заплашителни. В тях бяха събрани хора, родени и израснали в хаоса на непрекъснатите войни — срещу камбоджанци и французи, китайци и руснаци, американци и племенни вождове…

Крайният резултат от този хаос беше една вечна война, гърчеща снага като огромна змия, периодично изменяща се, превърнала се накрая в някакво странно и извратено чудовище, абсурдна агломерация от напалм, въздействащи на психиката наркотици, граничещи с лудост масови прояви, оглушителна рок музика, изобилие на незаконно притежавано и продавано оръжие, всеобщо объркване, яростни изблици на гняв и омраза… Накратко казано, в тази страна се наблюдаваше сблъсък между „узаконените“ масови убийства във войната и тихата смърт от престъпна ръка, скрита в сянката на нощта…

Всеки държавен служител в тази страна беше подкупен — това беше просто начин на живот и въпрос на оцеляване. Но Ван Киет не прие. Защо? Страхът беше единственото чувство, достатъчно силно да победи алчността. Следователно старши полицейският инспектор на сайгонската полиция е под заплахата на могъщи сили, вероятно тези, които управляват цялата страна… Благодарение на този факт разследването пое в нова, коренно различна и несъмнено далеч по-опасна посока. Това беше причината Никълъс да е тук, това беше причината и за нескритата неприязън на Шиндо.

Детективът пушеше, очите му бяха сведени към пода. Беше слаб човек със среден ръст и затворено състарено лице. Липсваха му каквито и да било отличителни белези, подобно лице бързо се забравяше… Значително предимство за човек с неговата професия. Голяма част от колегите му бяха принудени да полагат неимоверни усилия, за да станат незабележими… Беше облечен с бяла риза и тънка вратовръзка с неопределен цвят, панталонът му беше от сива изкуствена материя.

Никълъс отпиваше от топлата бира и продължаваше да наблюдава хлебарката. Противното насекомо положително се чувстваше у дома си. Мрачната гробница, наречена хотел, го притесняваше далеч по-малко, отколкото Никълъс. Бледата светлина падаше върху кафеникавото й тяло, странно променяйки цвета му. Никълъс гледаше хлебарката с отвращение и някакво странно примирение. Сякаш тя беше опитен сънародник в непозната страна, от който бе принуден да се учи, за да оцелее… За разлика от Шиндо, който често работеше тук, Никълъс рядко идваше в Сайгон. Шиндо имаше много приятели сред виетнамците, връзките му се простираха навсякъде.

През тънката стена долиташе ритмично блъскане на вкопчени тела върху тясно легло, животинско сумтене, жвакащи звуци на грубо сношение.

Шиндо протегна ръка към колана си и измъкна тежък револвер 45-и калибър. Беше американско производство, на около десет години, а може би и повече. Вероятно струваше цяло състояние, но покупката му беше оправдана. Не можеше да залага живота си на евтините пистолети, съветско или китайско производство, които се продаваха по задните улички на Шолон.

— Купих ви пистолет — нелюбезно промърмори той. — Можете ли да го използвате?

— Мога, но предпочитам да се въздържа. Не обичам огнестрелни оръжия.

Шиндо изсумтя, размаза с ток фаса си и веднага запали нова цигара.

— Това тук е Сайгон — промърмори той, — няма нищо общо с Япония. Дори пеленачетата трябва да имат оръжие… — На лицето му се изписа неподправено отвращение: — Какво ще направите, когато ви тикнат някой пищов под носа?

Никълъс беше не само нинджа, но и танжин — член на една затворена общност, в която се влиза единствено по силата на наследени качества. Притежаваше умения, които многократно надхвърляха силата на бойните изкуства и бяха родени векове преди тях. Същността на Тао-тао се нарича „кокоро“ — мембраната на живота. Пулсацията на тази мембрана ражда невероятна психическа мощ — така, както движението на атома в реалния свят дава живот на всичко — светлина, топлина, енергия… В основата на уменията на танжина лежи едно могъщо, почти магическо качество — превръщането на мисълта в действие.

Учението Тао-тао съдържа две основни положения — Акшара и Кшира. Пътят на Светлината и Пътеката на Мрака. Никълъс получи подготовката си според Акшара, но някогашният му сенсей Канзацу тайно беше заложил в душата му и определени прийоми от Кшира. Векове наред танжините са вярвали, че само онзи, който владее и двете страни на Тао-тао, може да постигне истинско съвършенство. Стотици измежду най-способните от тях са правили подобни опити. Но тъмната страна на това сложно изкуство неизбежно е вземала превес, бавно и неусетно завладявала душата на всеки, дръзнал да я опознае, превръщайки го в кръвожаден звяр. Затова постепенно престанали да я преподават, Кшира била обречена на забрава.

Колкото по-дълбоко затъваше Никълъс в тайните на Акшара, толкова по-привлекателна му се струваше Кшира. Защото бавно прозря, че Пътят на Светлината страда от съществени недостатъци. Постепенно стигна до убеждението, че някога, още в зората на човешката цивилизация, двете половини на Тао-тао са били едно хомогенно цяло, а учението — далеч по-могъщо. Но някъде през вековете Кшира е успяла да се измъкне от контрола на съзнанието и се е превърнала в демонична сила.

Стотици, а може би и хиляди години целта на танжините е била една — да постигнат състоянието Шукен — Абсолютното Превъзходство. Именно Шукен е съвършеното сливане на Акшара и Кшира. Без него неизменно се стига до разруха на психиката, Кшира взема своето. Дори и от най-дисциплинираните умове. Именно така намери гибелта си и Канзацу, смазан от огромната злокобна мощ на Кшира…

Но нима Канзацу беше планирал подобна съдба и за Никълъс? В главата му положително беше заложена бомба със закъснител, готова да го унищожи… Това беше причината, поради която Никълъс отчаяно се стремеше да постигне Шукен, да разкрие неговата тайна…

Но това състояние беше почти изцяло илюзорно, можеше да се постигне единствено чрез „корьоку“ — Силата на Прозрението. Никълъс беше чувал, че Микио Оками владее „корьоку“ и именно чрез него е успял да постигне пълната си власт над всички кланове на Якудза. Затова искаше да го открие жив и здрав, искаше да направи всичко възможно да го държи в безопасност. Защото единствено от него можеше да научи тайната на „корьоку“ и чрез нея да достигне до Шукен.

— Махни пистолета, имаш други грижи — каза на глас той, отново усетил неприязненото отношение на Шиндо.

Детективът запали цигара от фаса на предишната, лицето му беше затворено и непроницаемо като на Буда. Оръжието изчезна с лекотата, с която се беше появило. Личеше, че този човек умее да борави с пистолети…

— Имал ли си приятели по време на войната? — попита Никълъс, опитвайки се да осъществи някакъв контакт с частното ченге. Шиндо продължително го изгледа сред облаци дим. Беше се облегнал на мръсната стена и приличаше на сводник в гаден бардак.

— Познавал съм разни хора — промърмори той и издуха облак дим през ноздрите си. — И от двете страни… Това сигурно ще ви изненада…

— Не съвсем. В бизнес като твоя…

— Значи имате основателни причини да не ми вярвате…

Ето каква била работата. Шиндо е изтълкувал пристигането на Никълъс като израз на недоверие в способностите му.

— Ако наистина беше така, веднага щях да анулирам договора между нас — отвърна Никълъс.

Раменете на Шиндо се отлепиха от стената, интересът му видимо нарасна.

— А вие какво знаете за войната?

Никълъс се замисли за миг, после бавно започна:

— Потоци от мастило се изписаха за американците, травмирани по време на войната. Но аз мисля, че става въпрос за нещо друго. Нещо по-просто и по-неприятно… За него никой не иска да говори, а мнозина просто не го разбират… В армията се събраха младежи от различни обществени прослойки, но най-много бяха те от гетата на големите метрополии и от малките, обречени на загиване, градчета… Тикнаха в ръцете им смъртоносни оръжия… Обучаваха ги да стрелят с автомати, гранатомети и огнехвъргачки, обясняваха им, че в убиването няма нищо лошо, че именно това се иска от тях… Според мен немалка част от тези младежи са започнали да възприемат войната като бавнодействаща отрова, като наркотик, далеч по-силен от хероина… Защото тя им е предлагала тотална промяна не само в поведението, но и в съзнанието… Другояче не би могло и да бъде, нали? Млади хора, още почти деца, изведнъж се оказват от другата страна на закона, държат в ръце както живота, така и смъртта…

Шиндо го гледаше с интерес през полуспуснатите си клепачи, в поведението му се долавяше неподправено вълнение.

— Да — дрезгаво промърмори той. — Точно така беше!

Двойката оттатък стената приключи с гимнастиката, през открехнатия прозорец долетя френска песен със силен виетнамски акцент, в която се говореше за самотни души… Гласът, натежал от фалшив сексуален патос, изглеждаше съвсем на място в град като Сайгон…

Никълъс долови особената нотка в гласа на Шиндо и пожела да разбере на какво се дължи тя.

— Войната за теб е била нещо твърде лично, нали?

Шиндо стана и започна да крачи из стаята.

— Някога имах любовник — промърмори той. — Беше войник, тук служеше…

— И оцеля…

— До известна степен — отвърна Шиндо, без да отделя поглед от горящия край на цигарата си. Песента оттатък набираше сила, пискливият глас изпълваше стаята. — В крайна сметка вече не му се живееше… Не можеше. Демоните на войната го изяждаха отвътре…

Странно, помисли си Никълъс. Понякога човек е склонен да сподели с непознати дори и най-интимните си тайни…

— Какво се случи? — попита на глас той.

— Каквото трябваше — въздъхна Шиндо — неподвижна, сякаш издялана от гранит фигура. — И знаете ли кое е най-смешното? Хората, които водеха тази воина, имаха нужда от нея! Имам предвид и двете страни, защото в крайна сметка те бяха еднакви… Лудостта се превърна в тяхна реалности норма на поведение, бяха затънали толкова дълбоко в нея, че измъкване нямаше… Мечтаеха за войната, копнееха за нея! Тя ги привличаше неотразимо, даваше храна на най-отвратителните им инстинкти, погребваше хуманността им под дебелия пласт на жаждата за убиване… Затова те не искаха войната да свърши — очите му напуснаха ярката алена точица на цигарата и се спряха върху лицето на Никълъс: — А с приятеля ми се случи следното: вдигнах пистолета си и го убих, подчинявайки се на изричното му желание!

Гласът зад прозореца премина във фалцет и заглъхна, мястото му беше заето от звуците на поредното съвкупление в съседната стая — толкова ясни и отчетливи, сякаш мъжът беше опрял жената направо на тънката стена. Ако не внимават, може да пипнат оголените жици на стената и да преминат в отвъдното като една от двойките, посетила преди няколко часа хотела. Ако можеше да се вярва на ухиления собственик, разбира се. Секс и смърт, винаги близки… А тук, в Сайгон, почти напълно идентични…

За разлика от Никълъс, хлебарката изобщо не реагира. Но тя не беше разбрала разказа на Шиндо. Подът се тресеше от вечния ритуал, Никълъс беше сигурен, че долавя миризмата на женски секрети. Стана и прекоси стаята. По-далеч от източника на шума, по-далеч от отворения прозорец, който отчетливо се очертаваше на стената, сякаш беше поставен в златна рамка.

— Ако изобщо дойде, скоро трябва да бъде тук — промълви той. — Което означава, че е време да тръгваш…

— Продължавам да мисля, че не е правилно да се срещате с този човек насаме — поклати глава Шиндо. — Ние изобщо не го познаваме.

— Но само аз зная подробностите за невронните чипове, нали? Ако прояви подозрителност и започне да те разпитва, това ще означава край и за двама ни!

— Все пак можем заедно да…

— Не. Той пожела да се срещнем насаме. На негово място бих изчезнал в момента, в който видя, че ме очакват двамина…

От новото си място Никълъс виждаше част от оживената улица. Триколесни велосипедни рикши се промушваха между тежки камиони, съветско производство, който изхвърляха облаци отровен дим. Ята колоездачи бързаха да заемат всяка педя пространство, между тях ядно кихаха тъй наречените сватбени таксита — стари американски автомобили с газгенератори, огромни като космически кораби. Тълпи бездомни хлапета играеха опасна джебчийска игра с новоизлюпени бизнесмени, които през деня се опитваха да въртят търговия с контрабандни стоки, а през нощта харчеха припечеленото в бардаците на Шолон. Войници в защитни униформи търкаха рамене с копринените роби на будистки монаси, полуголи проститутки и цял легион сакати просяци. Инвалидите бяха най-често срещаните хора във Виетнам — преждевременно остарели младежи без ръце и крака; деца, деформирани от последиците на войната. Главно от „Оранжевия агент“ — химикал на диоксинова основа, използван за обезлистване на джунглата.

Мислите на Никълъс отново се върнаха на Микио Оками. Вече месеци наред този човек не излизаше от съзнанието му. Оками беше Кайшо — върховен шеф на всички главатари от Якудза. По време на американската окупация на Япония след войната той бил близък приятел с бащата на Никълъс — полковник Денис Линеър. Никълъс се беше заклел на смъртния одър на баща си, че ще помогне на Оками в момента, в който японецът се обърне към него.

И този момент дойде. От известно време насам Оками имаше проблеми с членовете на своя Вътрешен съвет, съставен от оябуните (главатарите) на отделните мафиотски кланове. Причина за това очевидно беше тайният му съюз с Доминик Голдони — бос на американската мафия. Вътрешният съвет бил включен в плановете на Оками, отделни негови членове, заедно с хора от японското и американското правителство създали „Годайшу“ — един престъпен конгломерат, който си поставил за цел завладяването на световните оръжейни пазари и всякакъв друг вид незаконен бизнес. В превод това име означава „Пет континента“ и най-точно отразява целите и намеренията на новата организация и парите започнали да текат като пълноводна река. Това, накарало някои членове на Вътрешния съвет да настояват за разширяване на дейността по посока на наркотиците.

Оками и Голдони се противопоставили и изготвили свой собствен план. Но след предателство Голдони бил брутално убит, а Оками (установил се от известно време насам във Венеция) потърси помощта на Никълъс.

Отзовавайки се на молбата на Оками, Никълъс замина за Венеция. Там се запозна с Челесте — една от сестрите на Голдони, която също искаше да помогне на Кайшо. В крайна сметка Оками премина в нелегалност, това беше единственият начин да се спаси от смъртта. Докато Никълъс се намираше във Виетнам, неговият стар приятел Лю Кроукър — бивш детектив в полицията на Ню Йорк, замина за родния си град при Маргарет — втората сестра на Голдони. Надяваше се, че рано или късно Оками ще влезе във връзка с нея посредством тайнствения си осведомител Нишики, който беше доставял на Доминик Голдони всички компрометиращи факти за политици и индустриални босове, позволявайки му по този начин да изгради своята империя. А именно Маргарет беше определена за наследник на тази империя — най-могъщата подмолна организация в Съединените щати.

Сърцето на Никълъс се сви от състрадание. Приятелят му беше дълбоко влюбен в тази жена, но трябваше да се държи на разстояние от нея, а едновременно с това и да я шпионира. Един Господ знае до какво ще доведе всичко това. Но двамата с Кроукър бяха единодушни — работата трябва да бъде свършена и толкоз.

Беше ясно, че Оками се крие, но едновременно с това не пропускаше да им подхвърля насочващи факти. Един от тях беше компанията „Авалон ЛТД“, друг — информаторската мрежа на Нишики. Защо? Отначало Никълъс мислеше, че Винсънт Тин е бил доставчик на тази компания. Но после разбра какво иска да им каже Оками — Тин е бил незначителна пионка в една далеч по-сложна игра. Отново се запита кои ли са били деловите партньори на Тин…

Тялото на виетнамеца било прибрано от човек, представил се за негов брат. Но Тин нямаше семейство, а човекът се оказа член на Якудза. Спокойно би могъл да бъде представител на някоя от фамилиите, образуващи Вътрешния съвет…

Най-любопитното в тази история беше, че човекът се представил като служител в компанията „Авалон ЛТД“ — една тайнствена фирма за международна търговия с оръжие. Никълъс успя да проникне в компютърния й архив, където откри сведения за стока, закодирана под името „Факел-315“. Двамата с Лю стигнаха до заключението, че „Факел“ е името на някакво ново оръжие, а цифрата 315 — дата. Петнадесети март. Нямаха никакви доказателства в полза на това предположение, но тежест му придаваше самият факт, че Оками ги насочваше именно към тази фирма…

Никълъс знаеше, че Оками очаква от него откриването, проследяването и отстраняването на хората, които искат да го убият. Дали пътят към тези хора не минаваше през Сайгон, където един член на Якудза се беше представил за брат на Винсънт Тин и служител на „Авалон“? Защо е било необходимо да съобщава името на своята фирма, и то именно на тази? Дали пък Кайшо отново не се опитва да го манипулира? Ето още една причина да пристигне в Сайгон…

Не можеше да се освободи от чувството, че насочвайки го към „Авалон ЛТД“, Оками го насочва пряко и към „Факел-315“. Това очевидно беше важна част от главоблъсканицата и Кайшо очакваше от него правилното й решение…

Една фигура се отдели от насрещния тротоар, прекоси улица „Нгуен Трай“ и се насочи към входа на хотела. Никълъс остави бутилката с бира, хвърли механичен поглед на часовника си и обърна гръб на прозореца.

Беше точно полунощ.

— Нямаме време за спорове — твърдо каза той. — Хайде, Шиндо, изчезвай!

Човекът му се беше появил.

 

 

Заемайки добре заучена поза, Наохиро Ушиба се изправи пред ослепителните прожектори на камерите и многобройните въпроси, с които журналистите го засипваха постоянно след скандала през 1992 година, разкъсал на парчета непристъпната стена на японската политическа, икономическа и бюрократична инфраструктура.

Ушиба беше дайжин, министър на най-могъщата държавна икономическо-политическа организация в Япония — Министерството на търговията и индустрията, известно повече със съкращението си „МИТИ“. Именно „МИТИ“ беше в основата на икономическото чудо след войната, именно неговите опитни екипи от служители изградиха приоритетните програми за развитие на японската промишленост и създадоха съответните данъчни и експортни облекчения за големите търговско-промишлени конгломерати. Скандалите следваха един след друг, почти всяка седмица. Последният от тях засегна агонизиращата реформа на стари политически съюзи и всичко изглеждаше пред разпадане.

Тридесет и девет години след образуването на Либерално-демократическата партия в Япония светът вече не беше същият. Тогава ЛДП се бореше за бъдещето на страната, единствените й алтернативи бяха комунистите и социалистите. Поредица министър-председатели на ЛДП действаха в тясно сътрудничество с дайжините на „МИТИ“ и превърнаха страната в истински икономически колос. Но тези почти четири десетилетия безконтролна власт се оказаха пагубни за самата партия. Нейните висши функционери се превърнаха в закостенели и корумпирани въжеиграчи. На последните избори се случи и неизбежното — ЛДП изгуби властта. Може би наистина й беше време, мислеше Ушиба.

Дойде ред и на „МИТИ“: обществеността искаше прозрачност и внимателно разследване на дейността му. Двама от заместник-министрите бяха уличени в приемане на подкупи от големи производители на електронни компоненти. Ушиба, твърдо решен да запази това, което беше останало от морала и авторитета на повереното му ведомство, моментално уволни провинените и разпореди публично разследване. Решителните му действия впечатлиха дори жадната за сензации преса, значително намалиха желанието й да го разкъса заедно с останалите. Но гафът си беше гаф, вестниците изследваха под лупа всички действия на „МИТИ“, не минаваше ден без материал, свързан с министерството.

Въпросите, на които обществеността очакваше отговор, бяха изключително трудни.

— Как ще обясните участието на „МИТИ“ в изкуствения бум на недвижимата собственост през 80-те години, довел банките и икономиката до ръба на банкрута? — зададе първия от тях някакъв репортер.

— Идеята за поскъпване на японската недвижима собственост беше добра, ние внимателно я изследвахме, преди да й дадем зелена улица — спокойно отвърна Ушиба. — През осемдесетте години йената беше много силна, икономиката ни се задъхваше от високите цени на недвижимата собственост в чужбина. Повишението на вътрешните цени беше отличен начин за съживяване на инвестициите вътре в страната.

— Какво ще кажете за слуховете, според които икономическата политика на страната се диктува от определени членове на Якудза? — попита друг репортер. — Имам предвид конкретно Акира Шоза, който по всяка вероятност вече е запълнил вакуума във властта, оставен след изчезването на Микио Оками…

Ушиба сдържано се прокашля. Стройното му мускулесто тяло беше увенчано от съвършена глава, чиято красота би могла да се приеме и за малко женствена: Но за разлика от европейската история, в Япония хората с подобна външност са били възприемани като герои. Наричали са ги „бишонен“ — млади красавци, съществуващи под покровителството на някой влиятелен човек от благородническо потекло.

— Вие, уважаеми представители на печата, отлично знаете, че Акира Шоза е оябун на клана Кокоро-гуруши. Само по себе си това име е смешно и доказва примитивния манталитет на Якудза. Преведено на ясен език, то означава „болезнено“… Докато самата думичка „якудза“ означава губеща ръка на хазарт… Сами виждате, че в средите на нашата организирана престъпност съществува определена склонност към самобичуване, неосъществен стремеж към някакво наказание за живота извън закона…

Ушиба бавно се огледа, очите му блестяха на светлината на прожекторите:

— Позволете ми да добавя, че напоследък се наблюдава известно активизиране сред редовете на Якудза. Ние успяхме да разкрием наличието на съмнителни делови отношения между определени членове на тази организация и някои големи финансови конгломерати. В тях личи почеркът на Шоза, но аз мога да ви уверя, че „МИТИ“ и градската прокуратура на Токио вземат всички мерки за окончателното прекъсване на тези незаконни отношения — приведе се леко напред, за да подчертае това, което щеше да последва: — Шоза е просто един от оябуните, чийто бизнес трови икономическите отношения в Япония. Затова час по-скоро трябва да бъде обезвреден.

— Можете ли да ни дадете някои подробности за вашата дейност, дайжин? — намеси се трети репортер. — Икономиката на страната е в достатъчно лошо състояние и без пипалата на Якудза…

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Ушиба. — Мога да ви уверя, че ръководството на „МИТИ“ се е вдигнало на истински кръстоносен поход срещу незаконния бизнес и корупцията. Няма да се спрем пред нищо, за да възстановим доверието на обществеността. Излишно е да напомням, че именно „МИТИ“ беше верен страж на реда и законността в годините на нашия феноменален, но на моменти и доста болезнен икономически растеж. Ние нито за миг не се отклонихме от своя дълг, още по-малко ще сторим това сега, при новата действителност. Ще направим всичко възможно, за, да защитим интересите на обикновените хора — после предложи впечатляваща статистика на дейността на своето министерство в борбата срещу корупцията, отговори на още няколко въпроса и отстъпи мястото си на Танака Гин — едър мъж с мрачно лице, най-известния градски прокурор на Токио, с когото работеше от месеци.

Озовал се най-сетне на спокойствие в кабинета си, Ушиба прокара ръка по косата си и установи, че е влажна. Направи гнуслива физиономия и влезе в банята. Глътна едно хапче, наплиска се със студена вода и разтърка с кърпа косата си.

Тези пресконференции започваха да му тежат, макар инициативата за тях да беше лично негова. Не можеше обаче да се откаже. Вече се беше превърнал в нещо като манекен, публиката имаше нужда от изявите му. А те бяха полезни, тъй като бяха за доброто на „МИТИ“, а и на целия бюрократичен апарат.

Интеркомът на бюрото му жужеше. Секретарката съобщи, че за среща настоява Юкио Хажи. Ушиба хвърли поглед на гъсто изписания си календар за деня, името на Хажи не фигурираше в него. Въпреки това нареди да го поканят. Хажи беше един от младите заместник-министри, обучавани лично от него.

Служителят се появи с тържествено лице, Ушиба му направи знак да седне на стол с никелирани крака. Хажи беше умен младеж, назначен в „МИТИ“ с отлична диплома и всевъзможни препоръки. Ушиба беше решил да го превърне в своя дясна ръка.

— Зная колко сте зает, дайжин — промълви младият служител. — Но въпросът не търпи отлагане…

Ушиба се облегна назад, запали цигара и отправи поглед към гладкото лице на събеседника си. Ето една типична рожба на нова Япония, помисли си той. С отлично образование, с всички необходими специализации и сложни тестове зад гърба си. Наградата му беше назначението в „МИТИ“, в допълнение Ушиба даваше да се разбере, че това е само началото на една бляскава кариера. Макар и продукт на съвременния живот, у този младеж ясно се долавяше присъствието на „канрьодо“ — духа на самурая бюрократ. В тази сграда действаше строг кодекс на честта, който едва ли се различаваше по нещо съществено от „Бушидо“ — кодекса на древните самураи. Служителите или го приемаха като библия, или бързо биваха прехвърляни в други, по-незначителни ведомства.

— Какъв е този въпрос? — попита Ушиба.

— Поисках да платя месечния си наем и изведнъж открих, че нямам достатъчно средства в банката — отвърна младежът, извади от джоба си сгънат на две лист хартия и му го подаде: — Моля да приемете оставката ми. Напускам държавната служба. Очевидно не съм научил достатъчно, въпреки че правех всичко възможно.

Ушиба пое оставката и щракна запалката си под листа, без дори да го разгъва. Изчака, докато всичко се превърна в пепел, пусна го в пепелника пред себе си и попита:

— Колко дължиш?

Хажи назова цифрата, министърът попълни един чек и му го подаде.

— Грешката ти е, че не си чел както трябва „Хагакуре“ — „Книгата на самурая“ — поклати глава той. Не попита как е изхарчил парите си Хажи, това просто не го интересуваше. Важно беше да се спазват правилата на „канрьодо“, грешките да останат далеч от очите и ушите на външни хора. — Недискретността на младостта е разбираема и може да се очаква… Аз съм твой началник и следователно нося отговорност за теб. Вземи този чек и въпросът е приключен. Не искам повече да чувам за подобни проблеми.

 

 

Виетнамецът беше дребен и незабележим, Никълъс изпита леко разочарование, когато видя фигурата му на прага. Хлебарката се размърда в момента на почукването, миг по-късно от нея вече нямаше дори следа. Никълъс отвори с лявата си ръка, предпазливо опрял гръб в стената.

Мъжът под светлината на луминесцентната тръба в коридора беше слаб и строен, с тесни бедра. Лицето му се губеше в сянката на широкопола шапка от американски тип. Беше облечен в отлично скроен делови костюм, несъмнено правен по поръчка. Ризата и вратовръзката му бяха от фина тайландска коприна, ароматът на скъп мъжки дезодорант предизвика лек сърбеж в носа на Никълъс. Стойката на мъжа беше небрежна, но Никълъс забеляза как очите търсят дясната му ръка. Един достоен за отбелязване факт.

— Ти ли си Гото? — попита мъжът и направи крачка напред. Никълъс беше избрал този псевдоним, когато приятелят на приятеля на Шиндо прие да им помогне.

— Аз съм.

Мъжът огледа стаята повече с любопитство, отколкото с подозрение.

— Готов ли си да тръгваме?

— Не чух името ти…

— Можеш да ме наричаш Транг — сви рамене онзи, устните му се разтегнаха в усмивка и разкриха равни, ослепително бели зъби. — Това име е добро колкото всяко друго… Нали така, господин Гото?

Никълъс взе сакото си и го последва навън. Не си направи труда да заключи. Беше платил за стаята предварително и нямаше намерение да се връща.

— Винаги ли прибягваш до… хм… подобен лукс? — попита Транг. Гласът му беше нисък и леко одрезгавял като на страстен пушач и пияч. Което може би наистина е така, помисли си Никълъс.

Около хотелския вход се навъртаха няколко полуголи жени, шарени и натруфени като новоизлюпен рок състав, вероятно и също толкова млади… Какъв живот, Господи! Докато Никълъс и новият му познат си пробиваха път между тях, от устните им излитаха смучещи звуци, ръцете им съблазнително повдигаха малките, все още стегнати гърди… Лъхна ги миризма на евтин парфюм и сгорещена женска плът.

Транг вървеше с широка крачка, Никълъс беше принуден да използва раменете си сред тълпата, задръстила булевард „Лием Ван Чау“, за да се задържа редом е него. Автомобилите по платното изхвърляха облаци задушлив дим. Комбиниран с пушека от стотиците разпалени мангали край стените, той превръщаше въздуха в трудна за дишане лепкава смес, натежала от миризмата на прегоряло олио, пържено месо и зеленчуци.

Версията, която Никълъс избра за плашливия приятел на приятеля на Шиндо, беше достатъчно проста и ясна: притежава прототип на компютърен чип с невронни платки от второ поколение, нужен му е специалист теоретик в областта на електронните езици за създаването на завършен продукт. Нужен му е спешно. Задължително условие е този човек да знае да си държи езика зад зъбите. Идеята беше следната: онзи, който е създал компютъра на Тин с невронни платки от първо поколение, положително ще се изкуши от възможността да сложи ръка на по-усъвършенстваната система от второ поколение. Още повече, че Нанги се беше погрижил да изтегли от азиатския пазар всички съществуващи екземпляри от фалшификата на Тин.

Обещаният чип от второ поколение беше равностоен на чек за един милиард долара, освободен от данъци. А възможността за създаване на кибернетична машина без конкуренция на световния пазар — още по-съблазнителна…

Седемдесет и два часа по-късно приятелят на приятеля се обади по телефона. Никълъс прие без възражение датата и часа на срещата, но настоя тя да стане в хотел Ан Дан в Шолон. Просто защото Шиндо познаваше отлично както самата сграда, така и околността. В това имаше здрав разум. Отдавна беше разбрал, че най-важното нещо при подобни срещи е „миризмата“ на околната среда — онази неповторима комбинация от гледка и звук, вкус и усещане, които правят тази среда позната, които прогонват възможността за неприятни изненади.

Никълъс добре разбираше, че Шиндо е принуден да действа под напрежение. В параноичен Виетнам всяко разследване трябва да се води в условията на максимална секретност. Нестабилното правителство продължаваше да воюва с разбунтували се военни подразделения, планински племена и етнически групировки, това автоматически правеше подозрителен всеки чужденец. В допълнение Шиндо и Никълъс нямаха, никаква представа нито за самоличността, нито за силата на противника си. Винсънт Тин и съдружниците му спокойно биха могли да се окажат замесени в контрабанда на наркотици и оръжие, в съдружие с жадни за власт китайски опиумни крале, с отделни кланове на японската Якудза… Списъкът можеше да продължи безкрай… Общото в това плашещо със своята многоцветност гъмжило беше едно — всички изброени и неспоменати сили и личности бяха опасни, техни шпиони действаха на територията на Сайгон и околностите му. Никълъс съзнаваше, че не може да се бори с тях на равни начала, следователно трябваше да обмисля всяка стъпка с изключително внимание. В противен случай и той, и Шиндо, лесно можеха да изчезнат без следа…

— Транг — реши да прибегне до изненадата той. — Колко време си работил за Винсънт Тин?

— Винсънт Тин? — закова се на място виетнамецът, изведнъж превърнал се в скала сред потока на човешката навалица.

— Да — кимна Никълъс, забил очи в лицето му. Търсеше колебание и двуличие, но откри нещо друго. Нещо, което не можеше да определи.

Край тях с рев профучаха няколко тежки мотоциклета, стъклата на витрините задрънчаха, обля ги облак дим. Някъде от средата на облака долетя истеричният глас на Мик Джагър, проливащ горчиви сълзи за войната…

— Ти си работил за него, нали? — настоя Никълъс.

Главата на Транг леко се завъртя, очите му мрачно проблеснаха на светлината на уличните лампи.

— Ако бях работил за него, отдавна да съм мъртъв — промърмори той.

От този отговор Никълъс разбра, че е докоснал оголен нерв. Дори да не е поддържал делови отношения с Тин, този човек очевидно знаеше какво е станало с него. Знаеше и защо. Цената му рязко отскочи.

— Чакай малко, Транг — протегна ръка той. Но виетнамецът рязко се дръпна и хукна сред тълпата. Никълъс се втурна подире му. Какво става, по дяволите?

Транг бързаше в североизточна посока, към канала Ким Бен Нге, който очертаваше южната граница на Шолон. Двойка будистки монаси със шафранови роби се обърнаха да го изгледат, шумно ято безпризорни хлапета протягаше ръце като лепкави водорасли към дрехите му. Натруфена уличница му хвърли премрежен поглед изпод фалшивите си мигли, атрибутите й сякаш бяха купени директно от Карнаби стрийт, някъде около 1969 година… Никълъс имаше чувството, че цял Сайгон е осъществил някакъв непонятен скок във времето, опитващ се отчаяно да изтрие от паметта си гладните и ужасни години на войната.

Почти настигна Транг, когато му се стори, че сред тълпата се мярна лицето на Шиндо. Видението изчезна и той отново забърза след виетнамеца, който си пробиваше път с лекотата на змиорка сред крайбрежните скали. Спомни си предупрежденията на Шиндо за тази част на града, притеснението му нарасна. Това беше негов терен, за Никълъс всичко беше чуждо и непознато…

Заобиколи групичка хора, тичешком прекоси няколко метра от тротоара, изведнъж оказали се пусти. Почти настигна Транг, когато усети, че към него се приближава и друг човек, от противоположната посока. Ръката му вече се протягаше да го дръпне, когато екна изстрел.

В следващия миг главата на човека редом с Транг се пръсна като диня, разхвърчаха се кръв, мозък и натрошени кости. Никълъс се озова по очи на тротоара, в ноздрите му нахлуха лютивата миризма на барут и сладникавата воня на смъртта. Над оживената улица се възцари секунда на шокирана тишина, после някой изкрещя, последваха го други гласове, настъпи невероятна суматоха.

Отпуснат на колене, Никълъс потъна в Акшара, съзнанието му се стрелна спираловидно надолу, към пулсиращата мембрана на „кокоро“… Избра един от вековните ритми на Тао-тао, докосването му до пулсациите на „кокоро“ бързо изпълни душата му със сила, мисълта се трансформира в действие… Блесна ослепителна светлина, ярки цветове се смесиха в неземни съчетания, времето престана да съществува и отлетя някъде надалеч… Достатъчно въоръжен, той бавно отвори танжинското си око. Мощните пипала на психиката му изпълзяха навън. Нещастникът на тротоара беше мъртъв, пипалата автоматически са заеха да търсят присъствието на друг танжин. Не откриха нищо. Вниманието му се насочи към трупа, очите му се спряха на тясната вратовръзка, която изведнъж беше престанала да бъде сива и безцветна… Ярки пръски кръв я бяха превърнали в модерна стока, сякаш току-що закупена от модната къща Джаксън Полак…

Господи, това е Шиндо, простена душата му.

Протегна ръка, но Транг приклекна до него и напрегнато извика:

— Не! Няма време!

После се изправи и хукна наляво. След миг фигурата му се стопи в мрака. Никълъс хвърли последен поглед към проснатото тяло на Шиндо и го последва.

„Вдигнах пистолета си и го убих, подчинявайки се на изричното му желание…“ — това бяха думите на Шиндо за някогашния му любим, нали? Сега обаче Никълъс разбра, че той е имал предвид и себе си… Просто не е бил в състояние да живее далеч от Виетнам. Войната го беше оплела в лепкавата си паяжина и в крайна сметка той беше умрял точно така, както винаги е мечтал — на територията на Виетнам, от вражески куршум…

Тичаше редом с Транг, тъмните задни улички се сменяха в бърза последователност, това окончателно го обърка. Предполагаше, че точно такава е целта на лудото им тичане. Объркваше се не само той, но и евентуалните им преследвачи. В главата му напираха десетки въпроси, които би искал да зададе едновременно на Транг. Най-главният от тях беше, разбира се, дали изстрелът е бил предназначен за него?

Най-сетне излязоха на улица „Тран Ван Кию“. Пред тях мътно проблясваха водите на канала Кин Бен Нге, пресечени от тесния мост на улица „Кон Глуок“.

Транг се плъзна покрай моста и изчезна в мрака под него. Никълъс за миг спря, хвърли поглед зад гърба си. Не се страхуваше от мрака, но изобщо не познаваше Транг, не беше сигурен дали не го чака капан…

По дяволите, какво означават тези съмнения в момента? Ако Транг не е подставено лице, той наистина има нужда от него. Шиндо е мъртъв, този човек вече е единствената му връзка със започнатото разследване. Без него едва ли ще постигне някакъв напредък…

Сви глава в раменете си и се гмурна в мрака. Затъна до колене в мръсотия, вонята беше непоносима. Очите му постепенно свикнаха с тъмнината и скоро обхванаха очертанията на малка лодка завързана за една от подпорите на моста. По тихото шумолене на копринените дрехи разбра, че Транг се придвижва натам. Ръцете му отвързаха въжето, лодката се насочи към средата на канала. Никълъс скочи вътре и широко разкрачи крака, за да успокои опасното разклащане.

Бавно се измъкнаха изпод моста, Никълъс направи опит да открие евентуални преследвачи, но бързо се отказа. Хората по брега на канала и моста бяха прекалено много, а осветлението — твърде оскъдно. Отгоре на всичко и лодката силно се клатушкаше. Прибегна до помощта на танжинското си око, лазерният лъч на концентрираната му психика започна да търси присъствието на врага. Но хората бяха наистина прекалено много, смущенията — прекалено силни. Четенето на мисли не беше най-силното оръжие в танжинския арсенал. Истинските майстори бяха в състояние да се доближат до него чрез комбинация от интуиция, наблюдение и психическа прозорливост, но това не беше истинско четене на мисли и затова трябваше да се третира със съответната доза резервираност.

Струваше му се, че тук, в средата на канала, те са твърде уязвими. Обърна се да го каже на Транг и установи, че виетнамецът беше изчезнал. Лишена от копринения костюм и широкополата шапка, слабата фигура, наведена над шумния извънбордов мотор изглеждаше съвсем различно. Беше подчертано женствена и сърцето на Никълъс неволно пропусна един такт. Именно тази странност беше регистрирало съзнанието му в първия миг на тяхната среща, но не беше успяло да я разгадае…

— По дяволите! — изруга той и тежко се отпусна на напречната дъска. — Коя сте вие?

— Казвам се Бей — отвърна младата жена, а той се зае да я разглежда. Беше несъмнено красиво виетнамско момиче с гладка кожа, големи блестящи очи и дълга вълниста коса. Следователно шапката е била необходим атрибут от маскировката, а не ексцентрична прищявка, помисли си Никълъс. Неволно се възхити от уменията й. От образа на Транг не беше останала дори следа…

Какво стана с Транг?

На пълните й устни се появи усмивка, ръцете й майсторски управляваха лодката по течението.

— Нека опростим нещата — отвърна. — Да кажем, че Транг е бил убит там, на улицата, и да го забравим.

— Не става — поклати глава Никълъс. — Там беше убит човекът, който работеше за мен. А вие го зарязахте и…

Главата й рязко се завърта, тъмните й очи се забиха в лицето му:

— Това можеше да бъдете и вие! Не е зле да го запомните. Видяхте ли какво остана от черепа му? Това, към което се стремите, е както незаконно, така и крайно опасно, господин Гото! Кой тогава е отговорен за смъртта на този човек? Аз или вие?

Никълъс отвори уста да отговори, но езикът му сякаш залепна за небцето. Тя беше успяла да го стресне не само с думите си, но и с начина, по който ги изрече.

После, почувствал, че отново му се връща дар слово, той бавно поклати глава и направи кратко резюме:

— Мъже се превръщат в жени, убийство насред улицата, бягство от невидим враг… Какво става тук?

— Това е ваше приключение, господин Гото. Сам го пожелахте.

Никълъс замълча, съзнанието му се опитваше да обхване събитията, случили се от появата на тази жена в хотелската стая до настоящия момент. Най-много се тревожеше от факта, че не беше успял да разбере за дегизировката. Гордостта му беше сериозно наранена, но най-лошото беше, че спътницата му очевидно усещаше това. Какво всъщност знае за него тя? Много се беше надявал, че поне в Сайгон ще може да запази своята анонимност.

— Трябва да ми се доверите! — тръсна глава Бей, насочвайки лодката към тъмно заливче на отсрещния бряг. Намираха се приблизително на пет километра от мястото, на което бяха взели лодката, изчисли Никълъс. — Аз ще ви свържа с човека, който ви трябва…

— Специалиста по теория на електронната реч?

— Да — кимна Бей. — Руски евреин на име Абраманов.