Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (9)

Седма глава
Вунг Тау | Вашингтон | Токио

Старши инспектор Ван Киет пристигна в Ланг Ка Онг по-мрачен от буреносен облак. Беше толкова побеснял, че чак пушек му излизаше от ушите.

— Човек не може да има личен живот, докато хора като теб го измъкват от къщи, когато си пожелаят! — изръмжа на Таши той, после зърна Никълъс и от гърдите му се откъсна нещо, което наподобяваше стенание: — А ти си истинска прокоба! — извърна се към оябуна и добави: — Ако някога стане така, че ми дължиш услуга, предварително зная каква ще бъде тя — да ми позволиш да убия тоя тип!

— Благодаря за информацията — ледено отвърна Таши. — Ще я имам предвид.

Над главите им тъмнееха скелетите на китовете тъмни и гротескни.

— Тук ли ще стоим? — озърна се нервно Ван Киет. — Предпочитам да съм в движение, особено нощем…

Напуснаха храма. Никълъс внимателно наблюдаваше развитието на събитията. Поведението на този човек беше коренно различно от това при последната им среща. Тогава, заобиколен от своите хора, Ван Киет се държеше властно и самоуверено, но сега нещо се беше променило. Какво?

— Преди два дни е станал малък инцидент при пагодата Гиак Лам — започна Таши.

— На мен ли го казваш! — възбудено отвърна Таши. — Правителството ми оказва страхотен натиск да заловя атентатора. Проблемът обаче е там, че аз го познавам отлично и той ми плаща далеч по-добре от властите…

— Обект на атентата е бил този човек тук — каза Таши и махна с ръка по посока на Никълъс. — Оцеляването му е резултат на щастлива случайност.

— Което е истинско нещастие за нас! — ядно тръсна глава Ван Киет и нервно се озърна. Имаше вид на човек, който ужасно съжалява, че си е оставил бронираната жилетка у дома.

— Кой заповяда да ме убият? — попита Никълъс.

— Рок, разбира се.

— Кой е Рок?

— Императорът на Плаващия град — с неудоволствие изръмжа Ван Киет. — Той построи проклетата крепост в сърцето на джунглата. Един Господ знае как го е направил, но парите наистина вършат чудеса. А Рок има толкова много пари, че няма време да ги изхарчи…

— Защо си признаваш всичко това? — изгледа го внимателно Никълъс. — След като Рок е твоят господар и ти е заповядал да ме убиеш, защо просто не изпълниш заповедта?

— Тоя майтапи ли се? — извърна се към Таши Ван Киет.

Таши сви рамене.

— Кажи му…

— Наистина ли? — изви вежди полицаят.

— Наистина.

— Мене ме наемат, никой не може да каже, че ми е господар — обърна се към Никълъс той. — Може да съм проститутка, но душата си все още не съм продал…

— Господи, можеш да прескочиш шибания сценарий! — изви очи към небето Таши. — Кажи му истината и толкоз!

— Тук не се чувствам добре — потръпна Ван Киет. — Не можем ли да идем някъде другаде?

„Някъде другаде“ се оказа елегантната седемметрова моторница на Ван Киет с корпус от бяло фибростъкло, палуба от тиково дърво и блестящи месингови перила. Малко хора във Виетнам бяха в състояние да си позволят подобен лукс, а полицаите едва ли фигурираха сред тях. Ван Киет включи двигателите и запали сигналните светлини, а Никълъс и Таши развързаха дебелото въже от пристана.

Ван Киет подкара навътре и спря едва когато светлините на Вунг Тау се превърнаха в тънка сребърна линия на хоризонта. Пусна котва и отвори хладилния шкаф, претъпкан сбира. Настаниха се удобно и отвориха по една кутийка, наслаждавайки се на кадифената нощ и пълната тишина.

— Истината е проста — промълви най-сетне виетнамецът. — От почти две години насам Таши и аз се опитваме да проникнем в Плаващия град на Рок…

— Рок притежава маковите полета на платото Шан — добави Таши.

— Точно така — кимна Ван Киет. — Доколкото съм информиран, той е американец, ветеран от войната. Решил да остане след изтеглянето на американската армия. Никой не знае как е успял да се измъкне, без да предизвика подозрение у своите командири. Може би е прибягнал до стария номер с фалшивата смърт, много хора са го правили… А може би просто е дезертирал. Във всеки случай е преценил, че шансовете му тук са добри, заминал е за Бирма и в продължение на години със зъби и нокти се е борил за дял от бизнеса с наркотици. Предлагал е услугите си на всеки от местните главатари, който проявявал желание да го изслуша, бил е наистина безскрупулен убиец… Отстранявал враговете им срещу съответното заплащане, част от него неизменно включвала мирно съвместно съществуване, но малцина се замисляли върху този факт. А крайната цел на Рок била дял от бизнеса, не пари…

Ван Киет отпи от бирата си и тихо добави:

— Имало и такива, които отгатвали намеренията му. С тях той безпощадно се разправял…

— Сам-самичък? — скептично го изгледа Никълъс.

— Слушай, по време на войната този човек е бил истинско чудовище! Един Господ знае колко хора е пратил на оня свят и какво наслаждение изпитвал… В онази обстановка убиването лесно се е превръщало в източник на удоволствие… Рок се оправя с всякакъв вид оръжие, и до днес носи ПТУРС… Знаеш ли какво е това? Преносима противотанкова ракета от типа „М-72“… Можеш ли да си я представиш насочена в гърдите ти? Говори се, че е направил подобрения на своята любима и тя е станала още по-смъртоносна… Освен това е умно копеле. Според слуховете успял да отстрани последния от по-едрите барони на наркотика, като убил любимото му момиче, а за обяд му поднесъл отрязаното й ухо…

— Чудовище май наистина е най-подходящото определение за тоя тип — кимна Никълъс. — Ти бил ли си в Плаващия град?

— Щях да бъда, ако не се беше появил ти с проклетите си електронни платки. Рок моментално разгада играта ти и заповяда да те убият… Това е причината да се дразня само като те гледам… — Ван Киет намръщено се изплю през борда. — Хич и не очаквай извинения! Щях да ти пръсна главата точно като на оная мадама, с която беше направил комбина! Но първо трябваше да те разпитам, да те разбера кой си и с какви намерения се появяваш тук…

— Май ще се окаже, че намеренията ми са като твоите…

Таши замислено въртеше кутийката с бира между дланите си.

— Я ми кажи, наистина ли съществуват тези компютърни чипове от второ поколение? — попита той.

— Наистина — кимна Никълъс. — Но се намират на безопасно място в една токийска лаборатория. Никога не бих поел риска да ги взема със себе си.

— Тогава какво щеше да покажеш на Абраманов?

— Значи Абраманов съществува, така ли?

— Разбира се — отвърна Таши. — Съществува и работи като луд зад стените на Плаващия град… Върху някакъв проект, който няма нищо общо с наркотиците на Рок.

— Рок не е само търговец на наркотици — вметна Ван Киет. — Има репутацията на един от най-големите доставчици на оръжие в света. Дребните диктатори и терористи не фигурират в списъка на клиентите му — те пазаруват от Русия и Китай, които предлагат второкачествена стока в изобилие. Към Рок се обръщат най-големите — онези, които искат да притежават най-доброто… А то е американско оръжие от най-последен модел…

— Там му е силата на Рок — кимна Таши, извади още една кутийка бира от хладилника и я отвори. — Притежава таен, но сигурен канал за доставка… С кого? Никой не знае… Може би с ръководни фактори в американската армия, с Пентагона, или пък директно с производителите… Но фактът си е факт — доставя всичко, което поръчват клиентите, конкуренция няма. Посредниците се свързват лично с него и му плащат огромни суми. Може да им иска колкото реши, такива са правилата на играта, когато си монополист… Няма мърдане.

— А ако някой прояви глупостта да се оплаче — щрак и готово! — пръстът на Ван Киет се сви около въображаем спусък.

— Като Винсънт Тин?

— Сигурно — сви рамене Ван Киет. — Макар че по мое лично мнение копелето е станало прекалено алчно и Рок е решил да го накаже за назидание… В този бизнес от време на време трябва да се правят подобни демонстрации… Помагат на гражданите да си налягат парцалките…

— Но защо правителството на Виетнам позволява съществуването на подобно място? — попита Никълъс.

— Ти шегуваш ли се? — троснато отвърна Ван Киет. — За тях бизнесът на Рок е истинска златна мина! Кръстил е крепостта си „Плаващият град“ именно защото го е издигнал като непристъпна феодална крепост, независима от никого. А на висшите правителствени функционери плаща такива пари, че те категорично отричат съществуването на неговото независимо кралство… Ето какво представлява Плаващият град.

Никълъс довърши бирата си, с кратко поклащане на глава отказа втората, предложена му от Ван Киет. Въпреки бързото си възстановяване, вече започваше да усеща умората и напрежението на дългия ден. Главата му бучеше, имаше нужда от един здрав и спокоен сън…

— Някой от вас да е чувал името „Факел-315“? — попита той, после им разказа за компютърната архива на фирмата „Авалон ЛТД“ и истинското значение на условното наименование. — Става въпрос за оръжие с огромна разрушителна сила, което положително ще отнеме живота на хиляди невинни хора.

— Може би точно над него работи Абраманов — подхвърли Ван Киет.

— Но той не е ли кибернетик и специалист по електронните езици? — учуди се Никълъс.

— Точно такъв е — отвърна Ван Киет. — Но очевидно притежава и други умения. Според някои информации шест месеца след неговата поява Рок е транспортирал големи количества олово и отработен уран-238…

— Имаш ли представа за какво се използва подобен материал? — попита Таши.

— Най-често за съхранение на радиоактивни вещества — отвърна Никълъс, вълнението му видимо нарастваше. — Може би наистина сме на прав път… Не се ли поразровихте около Абраманов?

— И още как — промърмори Таши. — Но не спипахме доникъде… В Русия цари истински хаос. Бюрократите се борят да оцелеят и изобщо не им е до събиране на информация за някакъв беглец… А открия ли някой по-благосклонен, той още следващата седмица се оказва без работа…

Ван Киет замислено почукваше кутийката в устните си.

— Знаете ли, мисля че в Сайгон има един човек, който може би ще ни помогне — промълви той. — Пристигна преди четири дни от Банкок през Осака, но от паспорта му разбрах, че е тръгнал от Москва… Помня го, защото напоследък почти нямаме пристигащи от Русия. Тукашните страшно ги мразят. Плюят ги, бият ги, опитват се да ги ограбят… В полицията имаме цял куп оплаквания от американци, които са били пребити само защото са ги взели за руснаци…

— Не бива да мислим, че ще знае нещо за Абраманов само защото е руснак — поклати глава Никълъс.

— Този ще знае — заплашително оголи жълтите си зъби Ван Киет. — Ако Абраманов наистина е ядрен физик, двамата положително ще се окажат познати… Защото новопристигналият е бил директор на Института по атомна енергия „Курчатов“ в Москва!

— Но какво търси тук?

— В Сайгон човек като него може да търси само две неща — отвърна Ван Киет, стана на крака и включи двигателите. — Пари и нови господари.

— Може би си прав — промълви Таши и затвори вратичката на хладилника. — Което означава, че е тръгнал за Плаващия град и неговия абсолютен властелин Рок…

 

 

Кроукър стигна до определената за събаряне сграда и слезе от таксито. Влажният градски ветрец сякаш го прочистваше, особено след Гордиевия възел в имението на Дидалъс. Сред шума и оживлението на града се чувстваше добре, много бързо му дойде до гуша от крепостта в стил Джеймс Бонд на сенатора. Този човек положително притежаваше вродена дарба да манипулира хората, контролираше властта по наистина забележителен начин. Макар и професионалист в мигновената преценка, в този случай Кроукър изпита сериозни затруднения. Искрен ли беше този човек, или просто умело се прикриваше? Дали Веспър и Маргарет са го посетили, или Дидалъс действително не беше се виждал с тях?

Спря първия човек, който се изпречи насреща му.

— Търся Джон Джей Аркам. От офиса казаха, че е някъде тук…

Работникът махна с ръка по посока на изоставената служебна сграда, която скоро щеше да престане да съществува.

— Вътре е, контролира поставянето на зарядите… — Имаше предвид шашките динамит, които щяха да съборят масивното здание като картонена кула. — Едър мъж с руса коса, не можете до го сбъркате… — подаде на Кроукър пластмасова каска и добави: — Дръжте. Не я сваляйте от главата си, дори когато отивате да пикаете…

Кроукър му благодари, нахлупи каската и влезе. Не беше трудно да открие Аркам, защото неговата компания за разрушаване на изоставени сгради се оказа най-голямата в района. От офиса бяха свикнали да изпращат евентуалните клиенти направо на работната площадка, тъй като шефът рядко се задържаше там.

Вътрешността на сградата беше оголена и кънтяща, тук-там се виждаха зейнали врати без рамки и метални греди. Въздухът тежеше от миризмата на изсъхнал хоросан и стара боя. На места стените бяха оголени, отдолу стърчаха ръждясали тръби и електрически кабели. Изолационните платна бяха изтръгнати от бездомниците, превърнали ги в свои завивки през дългите и студени зимни нощи. Може би са се спасили от замръзване, но един Господ знае какви поражения на дробовете им са нанесли азбестът и разкъсаните пластове стъклен памук.

Кроукър с мъка преодоляваше купчините отпадъци. Най-сетне забеляза група мъже, приведени над един от ъглите — на мястото, където се събираха четири носещи греди от дебела стомана. Оттам се носеше оглушителен грохот на пневматичен чук, над главите им се издигаха облачета прах.

— Господин Аркам? — извика Кроукър. Наложи му се да извика още няколко пъти, преди едрият мъж да вдигне глава, чул името си сред данданията.

— Лю Кроукър, искам да поговорим — пъхна под носа му значката си Кроукър.

Мъжът каза нещо на работника до себе си, чукът продължи своята работа. Пристъпи към Кроукър и свали големите защитни очила, после се зае с маската против прах. Лицето и ръцете му бяха побелели.

— Страхувам се, че времето ми е малко — промърмори той. — Крайният ми срок беше вчера, вече закъсняваме…

— Разбирам и ще бъда кратък — кимна Кроукър. — Искам да си поговорим за вашата бивша жена…

Аркам внимателно го огледа. Беше наистина едър мъж, висок най-малко метър и деветдесет, с широки рамене, тънка талия и гъвкави бедра. Приличаше на полузащитник от университетски отбор по бейзбол, дори грубият работен комбинезон не можеше да прикрие привлекателността му. С Веспър са били великолепна двойка, неволно си помисли Кроукър.

— Да излезем оттук — махна към изхода Аркам. — Иначе няма да чуваме какво си говорим.

Поведе го към един от страничните изходи, озоваха се на някаква вътрешна алея, сивата повърхност на асфалта беше мокра. В далечния й край няколко мъже разглеждаха архитектурните планове и очевидно избираха място за експлозивите.

— Какво искате да знаете за Веспър?

— Всичко.

— Тогава сте сбъркал адреса — изсумтя Аркам. — Аз я обичах, но никога не съм я познавал…

— Толкова ли беше умна?

— Сигурно, да я вземат мътните — въздъхна гигантът. — Знам толкова, колкото и вие. — Запали цигара, напълни дробовете си с дим и погледна горящия връх с видимо отвращение. После я размаза с тока на грубия си ботуш. — Знам, че мога да ги откажа, вече толкова много пъти съм го правил!… — избърса челото си с ръкава на комбинезона и погледна Кроукър: — Малко мога да ви кажа за Веспър… Мисля, че и тя ме обичаше по свой начин, но един Господ знае какъв точно беше той… Бях незначителна частица от живота й, знаете… Изчезваше с дни и седмици, а после отново се появяваше. И знаете ли какво отвръщаше, когато я питах къде е била? „Джей, аз си имам свой собствен живот. Или ме приемаш такава, или ме напускаш!“

Очите на едрия мъж се сведоха надолу.

— И в крайна сметка наистина я напуснах… Не ми даде никакви шансове, макар че ако питате нея, сигурно ще ви каже обратното… — отново въздъхна и добави: — Може би и тя ме обичаше… Но какво в крайна сметка означава това? Не мога да ви кажа, и до днес тази жена е пълна загадка за мен…

— Може би точно затова сте я харесвали…

— Че кой мъж няма да я хареса? Но до един определен момент. Загадъчността беше за нея нещо повече от игра, в това съм напълно сигурен. Когато ставаше сериозна, тя наистина беше дяволски сериозна. Чак тръпки ме побиваха, макар че никога в живота си не съм изпитвал страх… — На лицето му се появи крива усмивка: — Вероятно защото съм як като бик… В същото време откровено си признавам, че на моменти Веспър направо ми изкарваше акъла!

— По какъв начин?

— Беше дяволски умна! — тръсна глава той. — На практика думичката „умна“ е твърде слаба, за да я опише… Понякога имах чувството, че е проникнала направо в мозъка ми и знае всичко за мен! — Широките рамене се повдигнаха и отпуснаха: — А в следващата секунда оставах с усещането, че е забравила напълно за моето съществуване… — погледна часовника си: — Май вече е крайно време да се връщам на работа…

Кроукър го остави да направи няколко крачки и едва тогава подхвърли:

— Но има и друго, нали?

Едрият мъж бавно се обърна.

— Не, няма.

— Господин Аркам, бившата ви жена има сериозни неприятности.

— Така ли? Колко сериозни?

— Честно казано — фатални — отвърна Кроукър и неволно потръпна от начина, по който залагаше капан на този човек. Но и сега, както при повечето случаи, почти нямаше право на избор. Хората не обичат да си разкриват душата пред представители на властта, затова човек трябва да открие слабото им място и да натиска именно там. Аркам неволно беше разкрил своето слабо място — Веспър. Въпреки раздялата, той продължаваше да я обича.

— И какво, ако наистина има друго? — върна се едрият мъж. — Как това „друго“ може да й помогне?

— Искам да разбера що за човек е тя, господин Аркам — отвърна Кроукър. — Ще бъде невинна до доказване на противното, но колкото по-добре я познавам аз, толкова по-големи са шансовете ми да я спася… Не бихте й отказали помощ от такъв характер, нали?

Въздухът тежеше от влага, мръсната вода се стичаше по алеята, от вътрешността на сградата долиташе резкият пукот на пневматичния чук. Кроукър долавяше всичко това, но престана да му обръща внимание. Сякаш беше съскане на магнетофонна лента, което човек игнорира, за да чуе любимата музика…

Аркам натика лапите си в джоба на комбинезона и кимна към протезата на Кроукър.

— Отлична изработка… Върши ли ви работа?

Кроукър се огледа, после изтегли ръждясала водопроводна тръба от купчината боклук в съседство. Нагласи я така, че да балансира между металните пръсти на протезата, после рязко стисна. Тръбата се изви почти под прав ъгъл.

— Страхотно — беше оценката на Аркам. — Въпреки това бас държа, че бихте предпочели да си имате истинската…

От тона на гласа му личеше, че знае какво е непоправима загуба. Може би това е ключът, помисли си Кроукър. Ще бъде по-лесно, ако ме приема като колега по съдба…

Аркам се озърна, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва.

— Майната му! — промърмори, после заби очи в лицето на Кроукър и започна: — При една от последните й забежки бях толкова бесен, че направих опит да я открия и отидох при родителите й…

— Семейство Харкастър, нали?

Аркам кимна. По каската му имаше ситни капчици влага, приличаха на сълзи.

— Не знаех какво да очаквам, защото Веспър рядко говореше за тях… Никога не е ставало въпрос да им гостуваме, дори на Коледа или Великден… Празниците прекарвахме с моите старци и тя изглеждаше напълно доволна…

Все пак се оказах неподготвен за посрещането на родителите й. Представих се като съпруг на Веспър — както си му е редът… А старецът й ме погледна така, сякаш искаше да откачи пушката си от стената. Спря го жена му. Беше много бледа. Попита ме какво искам, казах че търся Веспър… И знаете ли какво отвърна баща й, господин Кроукър? „Защо си дошъл тук тогава?“… Представяте ли си? Нима е възможно това да бъде родител?

По лицето на Аркам се изписа смаяно изражение, сякаш отново преживяваше случката.

— „Дъщеря ни отдавна не живее тук“ — каза майката на Веспър. Никой от двамата не изрече името й. Бяха я изхвърлили от живота си, бяха я забравили. Ясно виждах, че сърцето на майката все още се свива от мъка, но бащата беше железен.

— Какво се е случило?

— Преди всичко, тя е била осиновена… А после разбрали, че е лесбийка. Всъщност не точно лесбийка, а бисексуална… — думите излизаха с мъка през обтегнатите му устни. — Семейство Харкастър бързо охладняло…

— Кога е станало това?

— Според госпожа Харкастър — по време на следването на Веспър…

В главата на Кроукър прозвуча предупредителен сигнал.

— Има нещо, което ме интересува особено много — започна той. — Веспър е получила изключително образование — Йейл, Колумбийския университет, докторска дисертация. Това струва страшно много пари и тези пари очевидно не са били отпуснати от мама и татко… Откъде ги е взела?

— Заминала за Ню Йорк и се включила в предизборната кампания на кандидата за кмет от Демократическата партия — поясни Аркам. — След като малко или много я познавате, можете да си представите как се е развихрила там… Включи ли се в някаква организация, тя съвсем скоро я превръща в инструмент за личните си цели…

— Но парите от подобна кампания не биха стигнали дори за издръжка в общински колеж, да не говорим за учебни заведения като Йейл и Колумбия…

Аркам кимна с глава.

— Един път се отпусна и спомена, че е извадила голям късмет… Нейният кандидат спечелил изборите и бил толкова впечатлен от способностите й, че я препоръчал на някаква фондация, спонсорираща само изключително талантливи студенти… Сигурно пак ме е преметнала…

Болката му беше толкова силна, че почти можеше да се пипне. Този човек никога няма да излекува раните си, въздъхна Кроукър.

— Това още не е сигурно — каза на глас той. — Помните ли името на тази фондация?

Лицето на Аркам се сбърчи от напрежение.

— „Актон“, или може би „Андовър“… Помня, че започваше с „А“, като името ми… — Щракна с пръсти и тръсна глава: — Спомних си! „Авалон“! Като при крал Артур…

Кроукър зашеметено мълчеше. „Авалон ЛТД“ беше името на фирмата за международна търговия е оръжие! А сега се оказва, че фондация със същото име е финансирала висшето образование на Веспър! Съвпадение? В света на Кроукър подобна думичка не съществуваше. Нима ще се окаже, че Дидалъс граби създадената с негова благословия агенция АМОП и богатее, като продава изпитваните там оръжия чрез „Авалон ЛТД“?

— Тя не е лош човек, господин Кроукър — промълви Аркам с отчаяние в гласа. — Просто са й се случили лоши неща. А това не е едно и също, нали?

— Наистина не е.

Кроукър остана на място, докато едрият мъж бавно се стопяваше в сянката на обречената сграда. Съвсем скоро тя щеше да рухне по начина, по който светът на този мъж беше рухнал върху главата му.

 

 

Ушиба отиде на среща с Тетцуо Акинага, оябуна на клана Шикей. Решението за нея беше взето доста трудно, особено на фона на тайното му сътрудничество с Акира Шоза. Но разкритията на Йошинори не му оставиха друг избор, той трябваше да си изясни нещата, след като разбра, че Шоза разчита на Таши Шидаре — новия оябун на Ямаучи, за ликвидирането на Никълъс Линеър.

Всъщност Ушиба дълбоко се съмняваше, че някой може да постигне успех срещу Линеър, особено пък жадният за отмъщение Шоза. Изобщо не приемаше добре обоснованите му аргументи за вземането на подобно решение.

Сами по себе си тези аргументи бяха напълно разумни, но Ушиба познаваше Шоза твърде добре и усещаше личните му мотиви. И той, подобно на лудия Томоо Козо, опитал се да убие Линеър навръх Нова година, действаше под натиска на огромна жажда за мъст. А Ушиба никога не можеше да повярва в мотиви за лично отмъщение. То не можеше да се вмести в рамките на „канрьодо“ — железния закон на самурая бюрократ, на който той беше обречен да служи, докато е жив. А и противоречеше на всичко, на което такъв човек е посветил живота си. Беше виждал много хора, които отиват по дяволите поради желанието си за отмъщение. Много повече, отколкото би желал да си спомня…

В своята продължителна борба срещу американците Ушиба се беше опитвал да оценява болезнените удари на желанието за лично отмъщение. Невинаги успяваше, но беше убеден, че е обречен всеки, който се опитва да нагажда морала към своите лични въжделения. Томоо Козо и Шоза бяха ярък пример в това отношение, докато самият Ушиба беше твърдо убеден, че моралът трябва да бъде железен и непоклатим като правилата на „канрьодо“ и будизма, върху които се крепи светът. В противен случай човек се превръща в мекотело, а сърцето му се свива като хербарий.

Надяваше се Шоза да се вразуми след нещастието с Козо, но оябунът беше упорит, в душата му все още тлееше опасното огънче на младежката самоувереност. Очевидно вярваше, че горещото желание е достатъчно, за да задържи на разстояние смъртта и поражението. Една опасна, крайно опасна илюзия! В подобно поведение Ушиба не виждаше нищо добро, нямаше никакво желание да бъде въвлечен в неразумната игра на Шоза.

Очите му бяха насочени навън, към красивия и широк булевард „Омотесандо“ зад опушените стъкла на лимузината. Не виждаше нищо, мислите му бяха концентрирани върху Шоза и Акинага и промените във Вътрешния съвет на Кайшо, след като Оками беше минал в нелегалност.

Тетцуо Акинага беше собственик на различни заведения и магазини в Токио, но слабостта му бяха малките и изискани бутици, които управляваше лично и благодарение на този факт те се превръщаха във верига, опасваща цяло Токио. Последното му увлечение се наричаше „Големите бели хора“ и представляваше мрежа от скъпи магазини за мъжко бельо в центъра на града.

Колата спря, Ушиба осъзна този факт едва когато шофьорът излезе да му отвори вратата. С усилие на волята потисна острата болка в стомаха си и бавно излезе.

Магазинът се намираше в Харажуку, на хвърлей място от храма Мейжи. Ушиба си проправи път през навалицата на тротоара и отвори вратата. Всъщност това тук трудно можеше да се нарече магазин. Беше по-скоро обществена пералня за мъжко бельо, напълно автоматизирана. Срещу определена месечна такса абонатът получава ключ от съвсем обикновена на вид желязна кутия, в която оставя своето мръсно бельо. Четиридесет и осем часа по-късно си го получава обратно — почистено, колосано и безупречно изгладено.

„Бизнесът е страхотен, хвалеше се Акинага. Особено след зачестилите кражби на бельо от въжетата за простиране край жилищните блокове. Печеля пари от фетишизма на разни извратени типове“, смееше се той.

Започнаха разговора си в една от задните стаички на пералнята. Въздухът тежеше от миризмата на препарати, подът потръпваше от тежкия тътен на големите машини за химическо чистене.

Мрачен и неприветлив, Акинага напълни чашите с чай. Седяха на ниски столчета, помежду им имаше масичка с дебели крачета. Мебелировката представляваше странна смесица от модерен японски стил и класически европейски форми. Върху плота на масичката имаше телефон и чинийка със сладкиши, предназначени да убият изключително горчивия вкус на зеления чай. Отпиваха мълчаливо от чашите, после хвърляха по някой сладкиш в устата си. Видимо се наслаждаваха на двете остро противоположни вкусови усещания, придържайки се плътно към традиционния ритуал. Свършиха, появи се младо момиче и сръчно разчисти масата.

Ушиба изчака вратата да се затвори зад гърба му и каза:

— Трябва да обсъдим един въпрос от изключително важно значение.

Акинага леко наклони глава и това беше единственият признак на изненада, който си позволи да покаже.

— Вашето посещение е голяма чест за мен, дайжин — почтително промълви той.

— Преди известно време научих, че Шоза е тръгнал по изключително опасен път…

— Шоза е човек, който действа доста необмислено и прибързано, когато става въпрос за лични дела… — Изражението на Акинага продължаваше да бъде намръщено. Сякаш се караше на палаво дете. — Сега пък какво е направил? — Устните му се свиха от отвращение, приличаше на човек, който трябва да избърше задника на хлапето, наакало се насред улицата.

— По всичко личи, че е успял да привлече на своя страна Таши Шидаре и иска да го включи в плановете си за унищожение на Никълъс Линеър.

Ченето на Акинага увисна от изненада. На челото му се потиха две дълбоки бръчки.

— Каква глупост! — въздъхна той. — Изрично го предупредих да не се захваща с това нещо, особено след последния ми разговор с вас… Но по всичко личи, че когато става въпрос за Никълъс Линеър, Шоза губи самообладание и е готов да върши глупости.

— Така е — поклати глава Ушиба. — А Шидаре? Ще се поддаде ли на натиска му?

— Несъмнено — сви рамене Акинага. — Той е умен, амбициозен и съобразителен. Но прекалено млад. Наставникът му е един оябун от Кумамото. Не разполага с властта и авторитета на Козо, за нея ще му трябва време… Далеч по-лесно е да се обедини с Шоза и да получи достъп до неговите връзки и влияние. Предполагам, че офертата на Шоза е била точно в този смисъл… — мършавите ръце на Акинага неспокойно се размърдаха върху масичката: — Доста време ще изтече, преди да разбере, че е бил излъган… Но тогава ще бъде късно и Шоза ще го държи в ръцете си.

Болката в стомаха на Ушиба стана толкова остра, че ръката му неволно се спусна надолу и притисна слабините.

— Микио Оками създаде Вътрешния съвет именно за да попречи на подобни операции — каза той. — Кайшо трябваше да сложи край на постоянните териториални войни между клановете и техните оябуни. Но сега Оками го няма и тези войни май ще започнат отново…

— Едва ли, ако възприемете някои от моите идеи… На първо място, трябва да действаме поотделно с Шоза и Шидаре, да направим опит да ликвидираме очертаващия се съюз между тях още в зародиш.

— И аз мисля така — с неудоволствие кимна Ушиба.

— Това ме кара да съм двойно по-доволен, не се обръщате именно към мен — топло се усмихна Акинага. — А въпросът действително не търпи отлагане — замисли се за момент, после вдигна глава: — Ето какво ще ви предложа: младия Шидаре оставете на мен. Страхувам се, че ако на този етап се изправя срещу Шоза, нещата могат да излязат от контрол… Ако наистина е решил да заграби цялата власт, всяка намеса от страна на друг член на Вътрешния съвет ще го тласне към неразумни действия.

Ушиба мрачно мълчеше. Определено не харесваше ролята, която неизбежно ще трябва да поеме. Досега беше уважаван член на „Годайшу“, съветник и посредник на Якудза, успявал навреме да постига компромис между враждебно настроените членове на Вътрешния съвет. Вътрешно се беше надявал, че Акинага ще се заеме с Шоза и неговата роля ще бъде приключена. От друга страна обаче, продължаваше да потръпва от гняв от ината на Шоза, който заплашваше с разруха цялата структура на „Годайшу“. Не можеше да разбере как този гангстер си позволява да нарушава една свята клетва, би могъл поне да се посъветва с него! Без значение беше фактът, че Шоза предварително е знаел какъв ще бъде съветът му. Той просто си беше позволил да действа на своя глава!

Вслушваше се в глухия тътен на машините, механично започваше да обмисля начините, по които би могъл да възпре Шоза и едновременно с това да изпита духовно удовлетворение.

Изправи се на крака и благодари на Акинага за гостоприемството. Уточниха задачите си, обещаха си пълна информация и се разделиха. Ушиба тръгна към кабинета си в „МИТИ“, а Акинага се върна при хилядите мъжки слипове, бели като сняг…

 

 

Кроукър се върна в хотела. Маргарет нито се беше прибирала, нито беше платила сметката си. Получи от рецепцията разпечатката с телефонните разговори на „Моникърс“, взе асансьора и слезе на етажа на Маргарет.

Спря пред вратата на стаята й, огледа в двете посоки пустия коридор и се зае с ключалката.

Отвори за броени секунди, пристъпи навътре и затвори след себе си. Върху недокосваната кувертюра на леглото имаше две блокчета шоколад в златно фолио, а на масичката сметка от закуска. Влезе в банята. Сапуните бяха неразпечатани, рулото тоалетна хартия на стената — също. Тук никой не беше влизал. Върна се в стаята и се насочи към стенния гардероб. Багаж вътре нямаше. Седна на стола до бюрото и се замисли.

Явно Маргарет изобщо не беше стигнала дотук. С очите си видя как шофьорът на Дидалъс беше свалил багажа й, ясно беше, че пак той е ангажирал стаята на рецепцията. Това означаваше само едно — Маргарет е разбрала, че е следена още от момента, в който неговото такси напусна аерогарата и пое подире й…

Излезе от стаята и взе асансьора за своя етаж. Наплиска лицето си със студена вода и си поръча закуска по телефона, после легна и зачака. Имаше цели два часа до обяд, когато трябваше да се свърже със секретарката на Дидалъс и да уточни мястото на предстоящата среща с Веспър.

Затвори очи, но сърцето му блъскаше с такава сила, че беше принуден да се изправи и седне. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, Веспър не му излизаше от главата. Колкото повече информация събираше за нея, толкова по-опасна и едновременно с това по-привлекателна му се струваше тя. По всичко личеше, че е човек на Дидалъс още от момента, в който е започнала да следва в Йейл с парите на „Авалон“. Все още беше убеден, че тази компания е собственост на „Годайшу“, но не можеше да разбере защо и как тази жена се е оказала начело на фирмата „Моргана“… Нима между двете има връзка?

Облиза устните си, в устата му се появи солен вкус. За пръв път си даде сметка, че се намира в сериозна опасност. Дори мисълта за Веспър Аркам го караше да се изпотява. Това не беше му се случвало от времето, когато за пръв път застреля човек — някакъв наркоман, пръснал главата на партньора му с железен прът…

Преди много, много години…

Храната пристигна, той лакомо се нахвърли върху нея. Очите му внимателно тичаха по гъсто изписаните редове на разпечатката от дванадесет страници, съдържаща всички телефонни разговори на „Моникърс“ за последните три месеца.

Нямаше ясна представа какво търси, скоро разбра, че каквото и да е то, няма да го открие тук… Никакви по-особени разговори, не беше набиран номерът на сенатора Дидалъс, президента или пък на някой от босовете на организираната престъпност… Насочи вниманието си към разговорите, които се повтаряха по няколко пъти в рамките на един месец или пък продължаваха и в следващия. Бяха доста, на пръв поглед съвсем безобидни. С доставчици на хранителни продукти и алкохол, заведения за химическо чистене и други подобни, съвсем нормални за всеки почтен бизнес… Направиха му впечатление няколко поредни разговора с Лондон, номерът беше на фирма „Малъри Ентърпрайсиз“ в Хамърсмит. Дали пък оттук няма да изскочи нещо?

Погледна часовника си и набра кода на Лондон. Там беше късен следобед, но все още в рамките на работното време.

— „Малъри“ — съобщи му свеж женски глас с подчертан английски акцент.

— О, здравейте — бодро извика Кроукър. — Казвам се Филип Марлоу и работя в „Моргана Инк.“… Всъщност още съм съвсем нов и ми казаха да…

— Почакайте за момент, моля.

След миг тишина в слушалката забоботи сочен баритон със средноатлантически акцент — нещо средно между литературен английски и американско наречие:

— Марлоу ли се обажда? Известният американски детектив?

— Точно така — опита кратък смях Кроукър. — За съжаление обаче рядко ме бъркат с него…

— Никога не съм чувал за вас, Марлоу. Кога казвате, че сте постъпили?

— Изобщо не съм постъпвал — отвърна Кроукър и прекъсна разговора. Е, добре. „Малъри Ентърпрайсиз“ има някаква връзка с „Моргана“. Но какво от това? Наведе се и взе разпечатката, която му предаде мадамата, представила се за сестра на Веспър. Тя беше точно копие на новата, получена току-що. С едно малко изключение, което вече очакваше — вътре липсваше номерът на „Малъри“… Умно момиче, поклати глава Кроукър. Но не чак толкова…

Приключи с храненето, извади картичката на Дидалъс и набра номера на канцеларията. Секретарката го осведоми, че сенаторът още не е там, но се е обадил да предупреди за него. Кроукър й предаде къде ще чака Веспър и замислено остави слушалката. Къде ли е отскочило старото момче след сутрешната им среща?

Слезе във фоайето и направи поръчка за кола под наем. Помоли служителката да я остави на негово разположение пред хотела, после скочи в първото свободно такси и се насочи към Дюпон Съркъл. Измина пеш няколкото преки до музея „Филипс“. Някога тази сграда е принадлежала на Дънкан Филипс — наследник на голямата стоманодобивна компания „Джоунс и Лафлин“, а през 1921 година е била превърната в музей на импресионизма и постимпресионизма.

Една от най-ценните придобивки на музея беше „Пикник на лодката“ от Реноар, която собственикът беше имал късмета да закупи за 125 000 долара в края на 1923 година. Кроукър застана пред нея. Картината беше ярка и жива, композирана според най-добрите традиции в изкуството на великия художник. Богато и свежо лятно утро, типично за галската провинция. Мъжките персонажи бяха с отлично телосложение, а жените — весели, закачливи и апетитно закръглени. Всичко беше точно такова, каквото трябваше да бъде.

Каква разлика между картината и реалния живот, въздъхна в себе си детективът. Какво общо има тя с хора като Маргарет и Веспър, като Доминик Голдони и Чезаре Леонфорте — превърнали се в символ и движеща сила на един отминаващ век? Колко безумно далеч са тези ведри персонажи от тях? Колко усилия са необходими, за да се завърне човек към своите някогашни корени?

Най-сетне започна да си дава сметка за хода на времето. Отдавна мина дванадесет, но Веспър все още я нямаше. Започна бавно да обикаля залите, никоя от картините не успяваше да привлече вниманието му. Изчака десет минути в преддверието, други пет — на стъпалата пред входа. Небето продължаваше да е мрачно, но не валеше.

Взе такси в дванадесет и тридесет и пет, десет минути по-късно беше вече в хотела. Колата под наем го очакваше. Попълни набързо формулярите, раздели се за миг с кредитната си карта, после я получи обратно заедно с ключовете.

Малко преди един часа вече пътуваше към кабинета на сенатора Дидалъс. Попадна в тежко задръстване, но си наложи търпение. Трябваше да се види още веднъж с побелелия сенатор, но този път, без да му дава възможност за предварителна подготовка. Веспър не се появи, причините за това можеха да бъдат най-различни. Може би не е пожелала, може би не са успели да я открият. А Дидалъс каза, че ще си бъде в кабинета, нали така?…

Загледан в колите пред себе си, Кроукър направи опит да възстанови сутрешния си разговор със сенатора. Старото момче обяви, че ще е на заседание, а после му подаде визитната си картичка… И Кроукър прие, че… По дяволите!

Беше готов да се обзаложи, че доблестният сенатор още си е у дома и се съвещава с някого. Но с кого?

Отби вдясно на първия светофар и насочи колата към покрайнините на града. До имението Маклийн стигна малко преди два. Вкара колата в коловозите на внушителната алея, но малко преди къщата отби вляво, прекоси безупречно поддържаната морава и спря под кичестите клони на старите дъбове. Угаси мотора, слезе и предпазливо се насочи към страничния вход на къщата.

Мъглата беше започнала да се вдига, слънцето очевидно се канеше да пробие плътния слой облаци. Това се случи след броени секунди, ярките лъчи върнаха цвета на подстриганата трева, зад тях надничаше синьото око на небето. Далеч пред себе си Кроукър зърна фигурата на градинаря, настанила се удобно в количката за голф. Механично се прикри зад ствола на близкото дърво, после се върна обратно и тръгна да заобикаля.

Пробиваше си път сред храсталаците, очите му нито за миг не изпускаха далечната фигура. Градинарят спря количката, избърса челото си с ръкав, после свали шапката от главата си.

Златисторуса коса, прибрана на плътен кок, блесна под лъчите на слънцето. Кроукър рязко спря, после се огледа за по-добро прикритие. Прецени разстоянието и бавно започна да се приближава към количката за голф. Градинарят вдигна глава и се ослуша. Изведнъж заприлича на елен, доловил тревожна миризма в поривите на вятъра.

Сърцето на Кроукър пропусна един такт. Яркосините очи и изящната линия на носа не можеха да бъдат сбъркани. Ако не халюцинираше от липса на сън и лоша храна, градинарят на сенатора Дидалъс несъмнено беше жена и нейното име бе Веспър Аркам.