Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (8)

Шеста глава
Вунг Тау | Вашингтон

Скелетът беше огромен, според Никълъс дължината му надвишаваше четири метра. Стъклената клетка, в която беше поставен, отразяваше светлината и хвърляше странно издължени сенки върху дългите почти метър ребра.

— Този е бил уловен през 1868 година — поясни Таши. — Тук, в Ланг Ка Онг, китовете имат особено значение…

Ланг Ка Онг, или Храмът на китовете, е бил издигнат през 1911 година, вътрешността му е била запълнена със скелети в стъклени витрини и това го правеше съвсем различен от будистките храмове. Култът към китовете виетнамците наследили от Чампа — едно от древните племена, населявало тези земи.

— Векове наред китовете са били символ на спасителя в местния фолклор — добави Таши и сложи длан върху гладкото стъкло. — Това не е учудващо за една нация, която се препитава от морето…

Небето беше обсипано с ярки звезди, луната имаше цвят на презрял банан и величествено плуваше сред тях. Човек оставаше с впечатлението, че е древен кораб, разперил платна сред тайнствените сенки на огромните скелети.

— В колко часа ще дойде Ван Киет?

— Имай търпение — изгледа го Таши. — Дойдохме по-рано по няколко причини. Исках да видиш този храм, уникален за Виетнам. Исках и да се запознаеш с околната обстановка преди срещата. Това не означава, че изпитвам недоверие специално към старши инспектора. Аз нямам доверие на нито един виетнамец. Мисля, че те лъжат всички, включително и себе си…

Бавно вървяха напред. Заобиколен от огромните скелети, Никълъс ясно усещаше особената хармония на живота. Внушителните морски чудовища правеха звездите някак по-топли, а луната — по-близка…

— Доколкото познавам обичаите на Якудза, издигането на млад човек като теб е доста рядко явление — подхвърли той. — Особено пък за поста оябун на влиятелен клан…

— Така е — усмихна се Таши. — Но ти познаваш Якудза много по-добре, отколкото би допуснал някой от колегите ми.

Никълъс спря на крачка от скелета, върху лицето му падаха тъмни ивици — сякаш извитите, патинирани от времето кости бяха източник на мрака… Ясно съзнаваше накъде тръгва разговорът, не беше склонен да позволи това.

— И благодарение на този факт зная, че вече си член на Вътрешния съвет на Кайшо…

— Това също е вярно — кимна Таши. — Ти пък си дал клетва да закриляш Микио Оками, нали? Но Оками може би отдавна е мъртъв… Някои от членовете на Вътрешния съвет несъмнено ще се зарадват, ако това се окаже вярно. Просто защото един от тях е дал заповед за ликвидирането му… В най-добрия случай бившият Кайшо се укрива.

— Бившият? Нима Оками вече е лишен от своите пълномощия?

— Доколкото съм осведомен, това е именно така…

Отговорът заинтригува Никълъс.

— Говориш така, сякаш не вземаш участие в решенията на съвета…

— А защо трябва да вземам? Само защото наследих поста на Томоо Козо? Все още не притежавам неговия авторитет, макар че упорито работя в тази посока… — Таши вдигна глава към звездите: — Имам си собствена теория по въпроса: бях избран за оябун точно защото съм млад и нямам авторитета на Акира Шоза и Тетцуо Акинага. Какво би било по-удобно за тях? Аз се нуждая от подкрепа и те са готови да ми я предложат. Така ще им бъда задължен и привързан към тях завинаги… Могъществото на Ямаучи ще се превърне в спомен. Поне те така си мислят…

— Което означава, че ти имаш други планове, така ли?

— Да.

Прекосиха просторния храм и седнаха на малка каменна тераса, краката им увиснаха през парапета като на малки деца. Таши отвори сака, който беше преметнал през рамо, от него се появиха късове студено печено месо, ориз и една цяла добре сварена риба. Започнаха да се хранят под светлината на звездите, огромните скелети на китовете заплашително тъмнееха зад тях.

Скоро приключиха и започнаха грижливо да прибират остатъците от импровизираната вечеря.

— Моите планове включват и теб — подхвърли Таши. — Разбира се, ако открия начин да те заинтригувам…

— Не се интересувам от Якудза.

— Аз пък съм убеден в противното — поклати глава Таши. — Микио Оками е бил най-добрият приятел на баща ти. С негова помощ и с помощта на Якудза полковникът е успял да постигне голяма част от своите цели…

— Това е било в годините след войната, страната е била в пълен хаос… Неимоверни усилия са били необходими за възстановяването на политическия ред и икономическото равновесие. Окупационното правителство е взело официално решение да прибягва до услугите на Якудза, когато това е наложително… Изпълнението на това решение е било част от работата на баща ми.

— Така е. Той е бил забележителен човек, никой не оспорва заслугите му за възстановяването на Япония. Аз лично дълбоко се съмнявам, че без негова помощ щяхме да постигнем сегашното си състояние…

Но от начина, по който бяха казани тези думи, Никълъс разбра, че Таши имаше предвид съвсем други неща. Между двамата пробягваше светкавицата на „шихо“ — вълната на неизказаните мисли, Никълъс изведнъж си даде сметка, че способността им да владеят Тао-тао може да се окаже и нож с две остриета… Тя несъмнено допринасяше за сближаването на духовете им, за уеднаквяване на начина им на мислене… Но едновременно с това съдържаше и някаква неясна заплаха, подобна на тази, която излъчваха скелетите на огромните морски чудовища зад гърба им… Заплаха, че във всеки момент някой от тях може да разкрие повече от своята същност и следователно да се изложи на ответен удар…

Забелязаха едновременно тъмната фигура. Тя се отдели от сянката на колоните пред входа бавно и сякаш колебливо, после тръгна към тях. Беше дребна и гъвкава, поклащането на тесните бедра съдържаше в себе си нещо особено и древно, родено преди столетия и отдавна забравено, дори гротескно…

Оказа се момиченце на не повече от девет години, с все още плоски гърди и съвсем детско телце. Въпреки това обаче извърташе бедрата си като опитна уличница.

— Остави на мен — прошепна Таши, докато момиченцето протягаше ръка към тях. Беше красиво дете, особено ако човек можеше да пренебрегне дълбоките белези по лицето и голите му рамене.

Фразата, която подхвърли, беше на виетнамски. Никълъс не беше особено сигурен в превода си, но тя звучеше приблизително така:

— Искате ли едно хубаво изчукване? Ще ви струва пет долара, американски…

Не искаше да повярва на ушите си, струваше му се чудовищно да чуе подобни думи от устата на деветгодишно дете.

Таши стана, тикна няколко банкноти в ръката на момичето и наметна сакото си на раменете му. После й каза нещо на същия диалект. Подозрителното изражение на детското личице бързо се стопи, момиченцето позволи да бъде отведено до парапета на терасата.

Настани се между двамата, пусна мръсните си крачета надолу и лакомо се нахвърли върху остатъците, от вечерята им. Пръстите й късаха мекото месо встрани от главата на рибата, дъвчеше унесено, със затворени очи и огромно наслаждение. Накрая налапа и цялата глава, бузите й хлътнаха, започна усилено дал смуче.

Очите й бяха тъмни и блестящи, кожата й имаше цвят на патиниран бронз — разбира се, там, където не беше наранена… Крайниците й все още бяха неоформени, може би затова грозните рани, които ги покриваха, изглеждаха още по-чудовищни…

Между залъците отговаряше на тихите въпроси на Таши. Никълъс беше дълбоко потресен от нежността, която излъчваше този мафиотски бос, очевидно искрено загрижен за съдбата на бездомното дете.

— Казва, че от баща си е научила как да доставя удоволствие на мъжете — тихо превеждаше Таши. — Семейството й е много бедно. Без парите, които заработва тя, положително биха умрели от глад… Братчето й е болно, всичките пари на баща й отиват за лекарства… — вдигна глава, погледът му се закова в лицето на Никълъс: — Човек лесно би намразил такъв баща, нали? — протегна ръка и избърса мазнината от устата на детето. Подхвърли няколко думи, в отговор получи широка усмивка. После момичето стана на крака, притисна сакото му около раменете си и изчезна в мрака на храма с безгрижно, свойствено за всяко дете подскачане…

— Поне за известно време няма да има грижи — тъжно поклати глава Таши. — Но утре отново ще е на улицата и ще започне да прилага номерата, които е научила… Ще лъже чужденците, че е девствена, просто за да не се плашат от СПИН… А на практика е съвсем близо до тази коварна болест, едва ли ще изкара до истинското си съзряване.

Нощта беше абсолютно спокойна. Луната тичаше към хоризонта, заобиколена от мътни облаци промишлен смог белег на бързата индустриализация. Не беше далеч денят, в който тази малка градина ще бъде погребана под пластове пепел, камък и дърво ще бъдат еднакво сиви и еднакво безжизнени…

Очите на Никълъс с любопитство пробягаха по странните спираловидни белези, които покриваха дясната ръка на Таши. Кожата беше опъната и блестяща, сякаш покрита с разтопен восък, лишена от каквото и да било окосмение. Белезите несъмнено бяха стари.

— Разбирам любопитството ти — промърмори, без да го гледа оябунът, зает да рови в сака си. — На твое място и аз бих се чувствал така…

Никълъс не отвърна нищо, в главата му се появи фигурата на Кроукър с неговата биомеханична протеза. Тя без съмнение беше чудо на техниката, но приятелят му положително усещаше липсата на жива ръка от плът и кръв… Беше му мъчно за Кроукър, много му се искаше да го види. Периодично се чуваха по телефона, бяха се разбрали за това във връзка със задачата, която изпълняваха.

— От два дни правя опит да се свържа с теб — възмути се при последния им разговор Кроукър. — Какво става, по дяволите? Къде изчезна?

— Гоня задачите — отвърна Никълъс. — Помниш ли Тимъти Делакроа?

— Търговецът на оръжие? Разбира се.

— Намира се в Сайгон, опитах се да го видя… Но копелето реши да ме вдигне във въздуха насред улицата!

— Исусе Христе! Добре ли си? Сигурен ли си, че не искаш да отскоча до теб?

— Много добра идея, но няма смисъл — отвърна Никълъс. — Оправих се, а и имам чувството, че си необходим точно там, където се намираш в момента…

— Аз пък не съм толкова сигурен — изръмжа Кроукър, после му разказа за проникването в „Моникърс“ и финансовите машинации на „Моргана“ в незаконния бизнес с оръжие. — Открих какво представлява „Факел“, за съжаление нещата са дори по-лоши, отколкото си ги представяхме… Това наистина е някакво ново оръжие, при това с огромна мощ, предназначено за масово унищожение. Трябва да бъде взривено на 15 март, но нямам представа къде… В спецификацията пише: „в максимална близост до целта, подбрана според гъстотата на населението“.

— Това положително означава голям град — отвърна Никълъс, сърцето му се сви от ужас.

— Точно така. Но кой, къде? Големи градове по света колкото щеш!

— Трябва да усилим темпото, разполагаме само с три седмици… От всичко, което ми разказа, стигам до заключението, че си необходим там и не трябва да изпускаш следата.

Кроукър му разказа за срещата си е Домино.

— Направи всичко възможно да разбереш що за човек е тя — посъветва го Никълъс.

— Съгласен съм — отвърна Кроукър. — Не мога да си обясня как една обикновена чиновничка като нея се е добрала до най-дълбоко пазените тайни на „Огледалото“…

— Точно така. А ако Веспър Аркам се окаже част от мрежата Нишики на Оками, наистина имаме повод за сериозно безпокойство. Защото едновременно с това е работила и за Леон Уоксман — покойния шеф на „Огледалото“…

— А зад името Уоксман се крие Джони Леонфорте — бащата на Гадняра… — добави Кроукър.

— Всички улики водят към тази Веспър — продължи Никълъс. — Нищо чудно тя да се окаже информаторът на „Годайшу“ в мрежата Нишики…

— Аз също съм склонен да приема подобно заключение. Чрез Нишики нашият приятел Оками дава текуща информация за елитни вашингтонски политици… Първо на Доминик, а сега — на Маргарет. Ако Веспър се окаже вътре в тази мрежа, тя без никаква трудност би могла да играе ролята на свръзка и да има пряк достъп до Оками…

И двамата замръзнаха от ужас при мисълта, че враговете на Оками са открили начин да го докопат.

— Всичко това прави твоята задача още по-неотложна — въздъхна Никълъс. — Трябва да откриеш Оками преди Веспър!

Тръсна глава и се върна в настоящето. Черните очи на Таши светеха на сантиметри от лицето му.

— Скоро ще се превърне в отрепка — промърмори и проследи с поглед слабичката фигурка на момичето, стопила се в здрача на просторния храм.

— Точно така, в отрепка — кимна Таши надигна дясната си ръка на бледата светлина на луната. Грозните белези от шевовете тъмнееха като странна бродерия. — Линеър-сан, сигурен съм, че ти по-добре от всеки друг разбираш смисъла на понятието „ижиме“. Имаш смесена кръв, не може да не си забелязал нарастващото му присъствие в Япония…

— Защото другите деца са ме нападали и подигравали, нали? Защото не съм бил съвсем като тях и те добре са виждали разликата?

— Точно така — кимна Таши и гордо тикна обезобразената си ръка под носа му. — Това е пряк резултат, от „ижиме“, Израснах в околностите на Кумамото, семейството ми беше различно от останалите. Преди всичко, защото баща ми разполагаше с много пари… Всички фабрики за боядисване на текстил в района бяха негови. Преселихме се там, когато бях на шест години. Районът беше безкрайно изостанал, баща ми беше сигурен, че там ще намери изобилие от евтина работна ръка…

— Повечето ми съученици живееха в грозни и неудобни бетонни кутии, докато ние имахме просторна дървена къща на два етажа, истинска красавица… Майка ми беше художничка, под четката й се раждаха прекрасни платна. Аз мечтаех да стана като нея, но за съжаление ми липсваше дарба. Формата и перспективата ми бяха толкова чужди колкото квантовата физика за нея…

— Цветът на кожата ми беше прекалено блед и това беше допълнителен удар върху самочувствието ми… Запазил съм спомен от майка ми по време на къпане… Кожата й беше бяла като мляко, или поне на мен ми се струваше такава. Беше толкова фина и прозрачна, имах чувството, че мога да виждам през нея. Когато пораснах и се научих да чета, бях запленен от приказката за снежната лисица, която веднъж в годината се спуска от непристъпните върхове на Японските Алпи, превръща се в красива девойка с млечнобяла кожа и примамва мъжете от градове и села…

— Скоро бях напълно убеден, че майка ми е някакво митично създание. Това беше лошо, тъй като още повече засили чувството ми за самота, за различие от останалите…

— В училище всички ме мразеха. Не само съучениците ми, които ме мразеха, защото съм пришълец, защото съм богат и имам бяла кожа… Мразеха ме и учителите, директорът също. Той беше убеден, че присъствието ми руши дисциплината, а фактът, че така и не си направих труда да овладея местния диалект, че живея в хубава къща и имам богати родители, влоши нещата още повече… Бях като бяла врана, като омразните на всички чужденци…

Никълъс си спомни за своите трудности в училище, а после и в школата по бойни изкуства. Беше принуден да стане по-добър от останалите, просто за да оцелее. Но и до днес не знаеше дали именно постоянните битки в училище не го принудиха да отиде в школата… Твърде многозначителен беше фактът, че за първа специалност избра айкидо — едно бойно изкуство с изключително отбранителни функции…

— Бях обект на непрекъснати нападения — продължи разказа си Таши. — В класната, стая, в гимнастическия салон, на двора… Ритаха ме, биеха ме, обиждаха ме… Бедната ми майка постоянно превързваше рани и бършеше разкървавения ми нос, почти не й оставаше време за рисуване. В началото ме заведе при местния доктор, но той отказа да се занимава с мен, защото двамата му синове бяха сред най-яростните ми врагове… Но майка ми имаше златни ръце. Те с еднаква лекота държаха четката и хирургическия нож, шиеха раните ми с умението, с което оглаждаха съвършена скулптурна група…

Веднъж баща ми отиде да се оплаче, но директорът го приел студено и резервирано. Защото баща ми беше получил образованието си в Токио, а годишната заплата на директора изкарваше за по-малко от седмица… Както и да е. Онзи казал, че вместо да се оплаква, баща ми трябва да влезе в положението на останалите момчета, които са безкрайно бедни й поведението им се диктува от инстинкта за оцеляване. Баща ми заплашил, че ще изнесе случая в местния вестник, но директорът се усмихнал и казал, че издателят и редакторът също имат деца в това училище и положително ще бъдат склонни да приемат, че тези деца трябва да имат своите права…

Таши замълча. Седеше напълно неподвижно, очевидно развълнуван от спомените за детството си. Те бяха кацнали на раменете му като призраци, с огромни блестящи очи…

— В опит да изляза от това положение, аз извърших една истинска глупост — продължи след известно време той. — По време на една от най-скучните лекции на директора пъхнах ръката си в огъня, пред очите на цялата гимназия… Мислех, че това е доказателство за твърдост и воля, но на практика не получих никакво признание. Директорът и учителите бяха единни в твърдението си, че всичко е плодна нещастна случайност, искаха да потулят случая на всяка цена…

— Затова поех по единствения път, който ми предлагаше спасение… Постъпих в редиците на Якудза. Дълбоко отчаян и объркан, потърсих начин да вляза във връзка с оябуна на клана, който действаше в района на Кумамото. Разказах му истинската история за прегорената си ръка и той безрезервно я прие. Нямаше син, съдбата го беше дарила само с дъщери. Това беше късмет за мен и аз не го изпуснах…

Таши вдигна лявата си ръка на светлината на луната. Едва сега Никълъс забеляза, че върхът на малкото му пръстче липсва. Очите на оябуна го гледаха с такова умиление, че демоните изпърхаха с криле и отлетяха от раменете му.

— Допуснах една грешка по отношение на този човек и мислех, че всичко е свършено… Имах задачата да охранявам най-голямата му дъщеря по време на сватбената и церемония със сина на оябуна от съседния град. Този брак имаше много противници, главатарите на малките банди се опасяваха от прекалено голямата мощ, която щеше да се окаже в ръцете на двата обединени клана…

— Нападнаха по време на церемонията, в настъпилата бъркотия булката беше улучена от заблуден куршум. Нямах никаква вина, но знаех, че съм се провалил. Шест часа по-късно тя почина в болницата, а аз отидох при своя оябун да си получа заслуженото.

— Но той, вместо да ме убие, започна да говори за превратностите на съдбата и лоялността. Говореше ми като на собствен син. Предложих му тази частица от тялото си и той ми прости. Не само на думи, а от душа… Този урок запомних за цял живот. В света на моята младост нямаше чест, нямаше вярност. Тези достойнства открих в редовете на Якудза, пак там разбрах кои са най-важните неща в този живот…

 

 

Веднага след като се събуди, Кроукър провери дали Маргарет е В хотела, но му отговориха, че я няма. После отново прибягна до кодовете на Лилехамър и влезе във връзка с „Огледалото“. На телефона се появи млад и жизнен мъжки глас. След съответните пароли Кроукър поиска да разговаря с Домино.

— Съжалявам, но тук няма човек с такова име — отвърна гласът.

— Трябва да има, снощи разговарях с нея — настоя Кроукър, а умът му вече тичаше няколко стъпки напред.

— По този телефон? Невъзможно! Аз бях дежурен, но не съм разговарял с вас.

— Но…

— Почакайте малко. Всички разговори автоматично се записват, с точната дата и час… Ето, сега ще направим проверка… В колко часа позвънихте?

— Всъщност, звъних два пъти — поясни Кроукър и му даде часовете.

— Не сте звънял тук — отсече гласът. — Не разполагаме със запис, сега вашите данни се появяват за пръв път през тази година.

Кроукър затвори очи, умът му продължаваше да препуска. Коя е Домино, как е научила къде и кога ще звъни? И по какъв начин е изтрила записа на разговорите им? Може би е опитен шифровчик… А може би…

Тръсна глава и описа външния вид на жената, с която беше разговарял. Мъжът насреща се засмя:

— Не я познавам. Ако не бяха косата и цветът на очите, бих казал, че става въпрос за Веспър Аркам…

От устата на Кроукър излетя сподавено възклицание.

— Била е асистентка на Уоксман, нали?

— Да, но в момента работи за сенатора Дидалъс.

— С какво се занимава?

— С всичко. Според някои слухове се опитва да реорганизира и създаде нови легенди на активните агенти, работили за „Огледалото“. Фактът, че зад фасадата на Уоксман се е криел Джони Леонфорте, буквално съсипа организацията. Започнаха чистки и всякакви процедури от подобен характер…

— Но Веспър е била сътрудник по административните въпроси, нали? — попита Кроукър.

— Била е — отвърна гласът. — Но се говори, че сега е много повече. Може би основен агент на Дидалъс…

Кроукър се замисли. По всичко личеше, че подозренията им ще се окажат верни. Тази жена работи за Дидалъс, но може би наистина има достъп и до мрежата Нишики на Микио Оками. Което почти сигурно я прави двоен агент. Трябва на всяка цена да научи повече за нея. Просто, защото ако Нишики е в опасност, това ще означава сериозна заплаха и за живота на Маргарет.

— А случайно тя да има сестра?

— Веспър ли? В служебното й досие няма подобен факт, а тези досиета се изработват изключително внимателно…

— Добре тогава — въздъхна Кроукър. — Имам нужда от две неща: домашния адрес на Веспър и пълен запис на телефонните разговори, водени през последните три месеца от офиса на стриптийз бар „Моникърс“. С информация за ответните номера — продиктува адреса и отново въздъхна. Домино го беше излъгала, логично беше да допусне, че и предадената информация е била фалшива. А дори и да не е, пак би било разумно да се провери.

— Съжалявам отвърна гласът. — Адресите на служителите в организацията са строго секретни, достъп до тях има единствено директорът. Телефонните разговори няма да бъдат проблем. След два часа ще имате разпечатка, изпратена по специален куриер на мястото, което посочите…

— Най-добре да ги донесе в хотела. Този куриер няма да сте вие, нали?

— Шегувате се! — отвърна гласът. — Това е строго забранено!

Но не и за Домино, въздъхна в себе си Кроукър, после попита:

— Между другото, кой би могъл да получи разрешението на директора за домашните адреси на служителите?

— Човек от ранга на господин Лилехамър — отвърна гласът. — Той обаче е мъртъв…

— Друг?

— Е, естествено и сенаторът Дидалъс…

— Как така?

— Той оглавява Сенатската комисия за разследване на Леон Уоксман — директор на нашата федерална служба до смъртта си в края на миналата година. Разбира се, този факт не стана достояние на обществеността.

— По негова молба?

— Не мога да кажа със сигурност, но вероятно е така. Сенаторът е затънал до гуша в дейността на АМОП, положително не би желал да се разбере, че отделя от времето си и за други комисии…

— Какво е АМОП?

— Агенцията за модерни отбранителни проекти към Пентагона — отвърна младият глас насреща, после в слушалката звънна смях: — Няма да повярвате на очите си, ако можете да видите за какви фантасмагории се харчат там парите на данъкоплатците! Роботи, космически оръжия и подобни неприложими глупости. Убеден съм, че бюджетът им е строго секретен като този на НАСА…

Интересно, отбеляза мислено Кроукър. Жената, представила се като Домино, спомена за участието на Дидалъс в транспортни и строителни проекти, но не и в този…

— Кой е шефът ви в момента? — попита на глас той.

— Мисля, че до назначаването на нов директор текущите въпроси се решават от сенатора Дидалъс…

— А кой ще назначи новия директор? Президентът?

— Едва ли. Досега няма подобен случай, президентите не са се бъркали в работите на организацията. Тя е била и си остава рожба на сенатор Дидалъс…

Кроукър прекъсна разговора и погледна часовника си. Наближаваше четири сутринта. Беше спал по-малко от два часа, така, както си беше с дрехите. Алармата на часовника прекъсна един объркан и доста мъчителен сън — седеше на твърд стол за разпит, облечен в затворнически дрехи, разпитваха го официални агенти на правителството, които поразително приличаха на Леонфорте Гадняра. Опитваше се да не мисли за заплахите на Гадняра по отношение на Маргарет, но това беше все едно хирургът да не мисли за пациента, който оперира, макар че този пациент е собствената му жена.

Набра номера на Ник и включи системата за електронно набиране. Телефонът издрънча почти веднага и той сграбчи слушалката:

— Ник!

— Здрасти, Лю.

Кроукър скочи на крака и започна да кръстосва напред-назад по килима, неспособен да се овладее. Адреналинът изпълни кръвоносната му система, умората отлетя.

— „Огледалото“ е под контрола на сенатора Дидалъс — съобщи откритието си той. — Сега трябва да разбера на чия страна действа той — на страната на Голдони или на Леонфорте… Предполага се, че е бил приятел на Доминик Голдони, но федералната агенция е била под ръководството на член на фамилията Леонфорте. А ние с теб отлично знаем, че Джони Леонфорте е бил член на „Годайшу“…

— Интересно — промърмори Никълъс. — „Годайшу“ е рожба на Якудза… — После разказа на Кроукър за вероятната връзка между Якудза, „Авалон“, „Факел“ и Делакроа.

— Много бих искал да зная кой произвежда „Факел“ — въздъхна Кроукър.

— Мисля, че открих нещо в тази насока — отвърна Никълъс и му разказа за Плаващия град.

— Готов съм да се обзаложа, че хората, които искат да сложат ръка на „Факел“ са същите, които са издали смъртната присъда на Оками — отвърна с вълнение в гласа Кроукър. — А това са „Годайшу“!

Настъпи кратко мълчание, една и съща мисъл мина през главите им.

— Ами ако обект на „Факел“ е именно Оками? — тихо попита Никълъс.

— Логичен въпрос. Оками е достатъчно съобразителен, за да го усети, но не може да направи нищо. Просто защото е в нелегалност…

— Точно така, Лю. Това е причината, поради която ни подхвърля информация. Разчита на нас.

Когато Кроукър остави слушалката, навън вече се разсъмваше. Двадесет минути по-късно напусна стаята си, изкъпан, дезодориран и гладко избръснат. В банята направи опит да даде почивка на мозъка си и почти успя, но сега машинката отново действаше на високи обороти.

Контактът с Домино носеше всички характерни белези на предварително планирана шпионска игра — той се мъчеше да изтръгне някаква информация от нея, тя — също…

Прекоси фоайето почти тичешком и скочи в първото свободно такси. Даде адреса на сенатора Дидалъс и се облегна назад.

По всичко личеше, че Домино не е никаква сестра на Веспър, а самата Веспър… Всичко придобиваше смисъл при отчитането на един простичък факт — Веспър е засекретен агент на Дидалъс в мрежата Нишики. Допълнителното оглеждане на сценария предлагаше и още храна за въображението му: сенаторът Дидалъс е стоял зад Джони Леонфорте — това беше единственото обяснение за начина, по който мафиотският бос е успял да преодолее стриктните предварителни проверки и под псевдонима Уоксман да заеме ръководен пост в една секретна организация, финансирана от правителството.

Наложително беше да разбере кой е собственик на „Моргана Инк.“, отговор на този въпрос можеше да му даде единствено Веспър. В документацията на тази фирма фигурираше артикул под името „Факел-315“, същото име Никълъс беше открил в компютърната архива на „Авалон ЛТД“. Двете компании вероятно са конкуренти, а „Факел“ положително е примамлива стока за всяка от тях…

Двата часа сън в хотела бяха единствените за последните четиридесет и осем… Лицето му пламтеше от бръснача, не можеше да се отърве от чувството за занемареност, въпреки чистите дрехи, които беше облякъл. Видът му едва ли беше най-подходящият за първа среща със сенатора, май ще се наложи да разчита на чара си…

Навън ръмеше. Леденият вятър запращаше ситни водни капчици срещу предното стъкло на колата, част от тях очевидно се бяха превърнали в суграшица и шумно потропваха по покрива. Оплетен в сложната мрежа на интриги и шпионаж, Кроукър отчаяно се опитваше да не мисли за Маргарет, но това не му се удаваше. Ситуацията щеше да претърпи коренна промяна, ако се окаже, че тя действа съвместно с Веспър — по всяка вероятност шеф на фирма за незаконна търговия с оръжие. Нарастваше убеждението му, че Доминик Голдони е бил нещо много повече от главен рекетьор на Източното крайбрежие. Бил е ясновидец. Обърнал е гръб на примамливите перспективи, очертаващи се пред „Годайшу“, заменяйки ги с опасните и несигурни планове на Микио Оками. Защо? Нима не си е давал сметка за това? Нима прозорлив човек като него е проявил неблагоразумие? Едва ли. Защото резкият завой е довел до бруталното му убийство, а Оками се крие, за да спаси живота си… Какво е накарало двама умни и съобразителни мъже с огромна власт в ръцете си да рискуват толкова много?

Противно на всякаква логика и традиция Голдони решава да прехвърли правомощията си на една жена. Нелогичен ход, въпреки че тази жена е сестра му. Смъртният му враг Чезаре Леонфорте подушва нещо нередно. Може би твърде добре познава Тони Д., може би просто се е оказал по-умен, отколкото го е мислил Голдони, Във всеки случай държи Кроукър в ръцете си и няма никакви изгледи да го изпусне. Гадняра е като ловджийско куче, надушило следата на дивеча…

Друсайки се на задната седалка на раздрънканото такси, Кроукър усети как студени тръпки пробягват по тялото му. Колкото повече се доближаваше до Маргарет и тайната информационна мрежа Нишики, толкова повече се ускоряваше края на Маргарет…

Чувстваше се като плъх, попаднал в капан. Не беше свикнал да го манипулират, не можеше да се примири с безсилието. Но трябваше да внимава — не биваше да изпада под влиянието на гнева, това би довело до истинско нещастие. Беше се нагледал до насита на способни улични ченгета, намерили смъртта си именно поради моментна непредпазливост, поради смесването на работата с емоциите. Не искаше да свърши по този начин. Още повече, че сега нещата са доста по-сложни. Мащабите на заговора, които бавно се очертаваха пред него, го караха да потръпва от страх. Тази емоция също трябва да бъде потискана. Защото ако гневът те прави безразсъден, страхът пък има способността да те парализира напълно…

Заключение номер едно: Собственици на „Моргана Инк.“ са Доминик Голдони и Микио Оками. Заключение номер две: Главен играч в сложната игра е Веспър агент на свръхсекретната правителствена агенция с кодово название „Огледало“, ръководена последователно от Джони Леонфорте и сенатора Дидалъс. Кроукър и Никълъс са тласнати в тази посока от Микио Оками с нарочно подхвърлени улики. Те ги водят до „Авалон“ и „Факел“, дават им убедителни доказателства за съществуването на тайната информационна система Нишики, изградена е единствената цел да концентрира властта в ръцете на Доминик, а след него и на Маргарет. Пред очите му се появи мимолетно видение: Оками стои в своето тайно скривалище и дърпа конците на събития, които могат да променят съдбата на света…

Ключът към разрешаване на загадката очевидно беше сенаторът Дидалъс. Кроукър очакваше предстоящата среща с мрачно любопитство. Човекът, създал по толкова майсторски начин своя секретна организация в рамките на правителството, положително беше необикновен… Още повече, че след смъртта на Уоксман той лично беше застанал начело на тази организация.

Дидалъс живееше в имение от дванадесет акра, намиращо се в Маклийн, Вирджиния. Къщата беше солидна и внушителна, с гранитни колони и каменна облицовка, създаваща впечатлението за английски замък, без аристократичната му претрупаност. Алеята за коли, посипана с дребен чакъл, беше дълга почти километър, от двете й страни като стражи се издигаха високи крушови дървета от сорта „Аристократ Брадфорд“, стройни и внушителни не по-малко от онези, които ограждаха двореца Уиндзор.

Кроукър подмина безупречно поддържана овощна градина и дискретно разположени тенис кортове. В дъното на градината пълзеше количка за голф, натоварена със сечива, човекът на кормилото беше облечен с дебело яке и с шапка на главата. Въпреки ранния час, градинарят не обърна абсолютно никакво внимание на таксито. Очевидно отдавна беше свикнал с напрегнатата работна програма на господаря си.

Кроукър плати и слезе. Площадката пред входа беше достатъчно широка, за да побере бронираната лимузина на президента плюс двете коли на охраната. Вратата от масивен бук с красиви инкрустации беше толкова висока, че дори и баскетболист би минал през нея, без да се навежда.

На настойчивото му звънене откликна двадесетинагодишно момиче, облечено в скъпо костюмче от модната къща „Дона Карън“. Огърлица от безупречни перли подчертаваше бронзовия загар на шията й. Големите тъмни очи се спряха на Кроукър с доброжелателно любопитство, косата, сплетена в сложна прическа, леко потрепна.

— Какво обичате?

— Искам да се срещна със сенатора — отвърна Кроукър и й показа картата и значката на федерален агент.

За разлика от повечето хора, които моментално приемаха присъствието на представител на закона, момичето внимателно изчете картата, после бавно вдигна поглед към лицето на Кроукър.

— Моля, влезте — дръпна се крачка назад тя. — Ще проверя дали сенаторът е станал от сън.

Въведе го в просторен входен вестибюл, покрит с бели мраморни плочи. От тавана висеше голям кристален полилей, стълба от тиково дърво водеше към горния етаж. Под полилея имаше ебонитова масичка, до нея се издигаше внушителна скулптура от гранит, стомана и печена глина, очевидно работа на Бенет Бийн.

— Ще приемете ли чаша кафе или чай? — попита момичето, докато крачеха по дълъг коридор към вътрешността на къщата.

— Кафе, благодаря.

— Мисля, че и аз ще ви правя компания — усмихна се момичето и забърза напред.

Имаше хубава фигура, с тясно кръстче и добре оформени крака. Макар и скрита под модния жакет, горната част на тялото й беше очевидно здрава и добре развита, мускулите на ръцете потрепваха като живи. Кроукър остана с впечатлението, че е посрещнат от личния телохранител на сенатора.

Беше въведен в просторна кухня, боядисана в бледожълто и блестяща с многобройните хромирани уреди. По стените във френски стил бяха окачени тигани и тенджери. Професионалната печка „Гарланд“ беше поставена редом с огромен хладилник от неръждаема стомана и стъклени врати, недостижима мечта за доста собственици на малки ресторантчета…

Младата жена се приближи към един от многобройните рафтове и напълни две чаши с гореща течност от сложна и очевидно скъпа кафе машина. Чашите бяха стъклени, с метална обковка. Съвсем европейски. Лицето й беше широко и открито, готово за сърдечна усмивка. Беше свежа и отпочинала, сякаш часът не беше седем без четвърт сутринта, а три следобед.

Задната стена на кухнята беше заета изцяло от френски прозорци, през които се излизаше направо на моравата. Там имаше цветни лехи, подредени под линия и поддържани толкова добре, че изглеждаха красиви дори през зимата. Личеше си ръката на опитния градинар, по всяка вероятност французин.

— Величествено е, нали? — попита младата жена, пристъпила неусетно до Кроукър. — През зимата градините са тъжни и меланхолични, но аз пак ги харесвам…

— Не мога да кажа нищо — поклати глава Кроукър. — Просто ми липсва достатъчно опит.

Тя се извърна към него и протегна ръка:

— Казвам се Мари.

Той я стисна, беше хладна и твърда — точно според очакванията му.

— Лю Кроукър.

— Не е ли много рано за среща със сенатора?

— Въпросът е спешен, наистина трябва да го видя.

— Ще слезе след пет минути — Кроукър с недоумение я погледна. Не беше се откъсвала от него нито за миг, откъде можеше да знае това? И как е съобщила на сенатора за пристигането му? Момичето се усмихна и тихо добави: — На разговора ще присъствам и аз…

— Адвокат ли сте му?

— Сенаторът няма нужда от адвокат — засмя се тя. — Той самият е такъв.

Очите му пробягаха по дрехите й. Ако носеше оръжие, то очевидно беше скрито много добре.

— Нямате ли ми доверие? — попита. — Аз съм федерален агент, при това прикрепен към неговата агенция!

— Господин Кроукър, тук получавам една откровено щедра заплата, за да бъда подозрителна — отвърна тя. — Повярвайте ми, в това няма нищо лично.

— Страхотно! — ухили се той. — Сега вече се чувствам много по-добре.

Смехът й беше искрен и заразителен. Кроукър винаги беше в състояние да оцени чувството за хумор у някого.

— Отдавна ли работите при сенатора? — попита.

— Още съм много млада, за да кажа отдавна… Малко повече от година.

— А какво е станало с предшественика ви?

Мари му демонстрира комплект безупречно бели зъби.

— Не беше добър колкото мен.

— Добре, предавам се — вдигна ръце Кроукър.

— Мари — обади се глас зад тях. — Забавляваш ли госта достатъчно добре?

— Да, сър.

Кроукър се обърна. Мъжът на прага беше висок и побелял, с издължено и някак печално лице. Пристъпи навътре и кухнята сякаш изведнъж се смали. В походката му нямаше нищо отпуснато, по скоро се движеше като моряк, свикнал на нестабилната палуба под себе си. Гърбът му беше леко приведен, сякаш се срамуваше от размерите си. Очите му бяха сини и ярки, носът — издължен, а устата — широка и решителна. Носеше обикновен панталон, бархетна риза и ловджийско сако от дебела вълна. Приличаше по-скоро на преуспяващ фермер, отколкото на един от най-влиятелните политици във Вашингтон.

— Беше проверен от електронната апаратура, сър — докладва Мари. — Чист е, няма оръжие и скрити микрофони.

Дидалъс кимна с глава и енергично стисна десницата на Кроукър.

— Аз съм Ричард Дидалъс, господин Кроукър. Доколкото разбрах, вие работите за агенцията…

Значи микрофоните са скрити в стените, съобрази Кроукър. Оттам вероятно надничат и очите на телевизионни камери.

— И да, и не… — отвърна той.

— Как така?

— Бях нает от господин Лилехамър само за едно определено разследване. Получих задачата да разкрия убиеца на Доминик Голдони, претекстът му беше, че няма доверие на вашите служители…

— Вероятно е имал предвид Леон Уоксман, бившия директор — кимна Дидалъс. — И се е оказал прав. Уоксман беше грешка.

Изявлението на века, помисли си Кроукър. Особено ако се вземе под внимание фактът, че под това име се е криел Джони Леонфорте — мъртъв от дълги години според архивите на полицията.

— Бих ви предложил да отскочим до тенис корта, ако сте приключил с кафето, разбира се — каза Дидалъс. — Искам да проверя състоянието на настилката, което през зимата крие много изненади…

Тримата станаха и се насочиха към вратата.

— Наложително ли е присъствието на Мари? — вдигна вежди Кроукър.

— Страхувам се, че е наложително, особено след провала с Уоксман…

Излязоха навън. Мари вървеше на няколко крачки зад двамата мъже, очите й внимателно опипваха околността. В далечината се мержелееше фигурата на градинаря. Беше слязъл от количката за голф и се навеждаше над вечнозелените храсти, ограждащи игрището.

— Някои проблеми трябва да се обсъждат на открито, далеч от чужди уши — поясни сенаторът.

Не стана ясно чии уши има предвид. Може би собствената си електронна система. Това би било доста интересно…

— Търся една жена, която работи в агенцията — рече Кроукър. — Или поне работеше по времето на Лилехамър…

— Име?

— Веспър Аркам.

Крачката на сенатора беше все така широка и равномерна, но облачетата пара от устата му видимо учестиха ритъма си.

— Каква работа имате с госпожица Аркам? — попита след кратко мълчание той.

— Искам да изясня някои въпроси, свързани с убийството на Доминик Голдони.

Сенаторът рязко спря.

— Боже Господи, човече! Лилехамър е мъртъв от три месеца! Кой ви е дал нареждане да продължавате разследването?

— Никой не ми е наредил да го прекратя.

— Започвате да събуждате любопитството ми, господин Кроукър — внимателно го изгледа през мъглата Дидалъс, после отново тръгна напред. — Малко са хората, които толкова стриктно изпълняват своите задължения… Мога ли да попитам кой ви плаща?

— Никой.

Дидалъс изсумтя.

— Значи сте човек с принципи или пък страдате от патологично любопитство… Много скоро ще разбера кое от двете…

— Предполагам, че именно вие ще заповядате да прекратя разследването.

— Какво ви кара да мислите така? — стрелна го с яркосините си очи сенаторът.

— Здравият разум. Вие сте бил близък със семейство Голдони, често сте канил на гости Доминик и сестра му Маргарет… Само преди два дни пратихте една отличните си лимузини да я вземе от летището. Доминик е имал глобални планове, които днес се осъществяват от Маргарет и вероятно от Веспър… Убеден съм в това.

— Което означава, че и аз съм вътре, така ли? — Дидалъс намали ход и поклати глава: — Аз съм големият лош вълк, който прави каквото си иска… Това ли е сценарият, оформил се в главата ви? — Спряха пред мрежестата врата на тенис корта, сенаторът рязко я отвори. — Правилно отбелязахте, че бях приятел на Доминик… Това може да ви прозвучи странно, особено когато го чувате от устата на член на Сената на САЩ… Но вие не сте имали късмета да познавате Доминик Голдони, който беше наистина необикновен човек. Наричат го рекетьор, но това определение е много далеч от истината. Вършил е много добрини, списъкът им положително би изпълнил доста листове… Не искайте от мен да ги изброявам. Не съм човекът, който може да го оправдава или обвинява…

Пристъпиха върху влажната повърхност на корта, Дидалъс мрачно поклати глава.

— Знаех си, че трябва да го покрия с тартанова настилка — промърмори той. — Я вижте каква кал!

— Знаете ли нещо за Веспър Аркам?

В ръката на Дидалъс се появи портативен компютър с размерите на длан. Пръстът му натисна няколко клавиша, главата му отново се поклати.

— Родена е в Потомак, щата Мериленд, преди тридесет и две години, в семейството на Максуел и Вони Харкастър. Образованието си получава в Йейл, защитава докторска дисертация по клинична психология в Колумбийския университет, след това работи в областта на парапсихологията в…

— Парапсихология?!

— Да — вдигна глава Дидалъс. — Тя е доктор на науките и почетен член на клуба „Менса“.

— Онези с големите глави!

— В този клуб членуват единствено хора с доказани гениални способности — поясни Дидалъс.

— Някога била ли е омъжена? — попита Кроукър.

Очите на сенатора се спуснаха към малкия екран, но Кроукър забеляза, че не четат информацията върху него.

— Да, преди доста време. За Джон Джей Аркам, собственик на строителна фирма във Вашингтон. Бракът се е разпаднал за по-малко от година.

— Но въпреки това тя е запазила името му — вдигна вежди Кроукър, очите му механично пробягаха по влажния корт. — Кажете, сенаторе, посетиха ли ви преди два дни Маргарет и Веспър?

— Не.

— Истината ли казвате?

Дидалъс пъхна компютъра в джоба си и решително вдигна глава:

— Вижте какво, господине! Може да минавам седемдесетте, но няма да прибегна до услугите на Мари, за да ви изхвърля от имота си! Ще свърша тази работа сам, при това с удоволствие!

— Зададох ви съвсем обикновен въпрос, сенаторе.

— Може би, но за човек два пъти по-млад от мен! — извърна се към Мари и подхвърли: — Какво ще кажеш, да поръчаме ли тартан?

— Определено, сенаторе — отвърна младата жена, сигурна че господарят й иска да чуе именно този отговор.

Кроукър бавно оценяваше противника си. Провокациите и умишленото дразнене бяха само част от наръчника, после идваше ред на прецизния анализ.

— Не правете грешка — обади се Дидалъс, сякаш прочел мислите му. — Аз не съм ваш враг. Искам да продължите своето разследване именно защото Доминик ми беше приятел. Ще ви уредя среща с Веспър Аркам, след като толкова настоявате. Кажете кога и къде, проблеми няма да имате.

— Добре — въздъхна Кроукър и за последен път се огледа. На няколко крачки от двамата стоеше Мари, очите й не изпускаха нито едно негово движение. Приличаше на стражево куче, готово да нападне. Градинарят беше свършил с подстригването на храстите и бавно се качваше в количката за голф. — Днес, точно по обяд. Мястото ще ви съобщя по телефона, в единадесет и четиридесет и пет. Ще бъдете ли тук?

— Не. По това време ще съм на заседание.

— Ако искрено желаете да помогнете на Доминик, ще намерите начин да вдигнете слушалката — хладно го изгледа Кроукър.

Дидалъс извади картичка, на нея бяха отбелязани служебният му адрес и телефон.

— Кажете името си на секретарката ми и нищо повече — отсече той. — Тя ще направи каквото трябва.

 

 

Младата виетнамка беше гола. Стоеше върху нисък дървен подиум, застлан с морскосиня коприна, лицето й беше лишено от всякакъв грим, с изключение на яркото червило. Устата й приличаше на кървавочервен лък, открояващ се по особено еротичен начин на фона на бронзовата, безупречно гладка кожа. Краката й бяха разкрачени, ръцете й стояха на кръста. По тялото й нямаше нито едно косъмче, светлината на газената лампа хвърляше коси отблясъци по него, въздухът тежеше от миризмата на розова есенция.

Пред нея стоеше още една гола жена, отпусната на четири крака. Главата й беше сведена надолу, гъстата черна коса почти опираше в пода. Лицето не се виждаше, фигурата беше напълно анонимна.

— Продължавайте — обади се Рик, макар че това едва ли беше необходимо. Очите му бяха присвити, дишаше тежко и бавно, сякаш в транс. Извън стените на това херметически затворено помещение пулсираше животът на Плаващия град. Окъпан в лъчите на топлото слънце или потопен в дъждовен порой… Рок не знаеше кое от двете, но това изобщо не го интересуваше. Беше оставил партньора си да се занимава с бизнеса, единствената реална действителност беше тук, между тези стени…

Изправената жена свали ръце от кръста си и ги сложи върху бутовете на клекналата, обърната с лице към Рок. Облиза пълните си устни, ръцете й потънаха в тялото на партньорката, коленете й леко се сгънаха. Очите на Рок започнаха да блестят от представата за това, което ставаше там, на дървения подиум. След известно време коленичилата жена започна да стене, лъскавата й коса се замята по коприната.

— Готова ли е?

Момичето с гладкото тяло мълчаливо кимна с глава. Тъмните зърна на гърдите й възбудено стърчаха.

Рок стана и се качи на подиума. Меката коприна приятно погали босите му крака, твърдината в слабините му стана още по-силна.

— А ти? — попита той и погали гладкото тяло на момичето. Беше привлекателен мъж, с високо мускулесто тяло и рамене на тежкоатлет. Пепеляворусата му коса беше подстригана късо, кожата под нея беше силно загоряла от слънцето. Този бронзов загар правеше сините му очи неестествено ярки, но все пак не можеше да прикрие изцяло дълбоките белези по скулите му, предизвикани от нелекувано навреме младежко акне. Но вместо да го загрозяват, тези белези придаваха допълнителна привлекателност на обветреното му лице. Приличаше на африкански вожд, нарязал лицето си в съответствие е древните ритуали на своето племе…

— Имам нужда от теб — промълви момичето с гладката кожа, очите му пламенно проблеснаха, ръцете й продължаваха работата си върху тялото на партньорката. — Хайде, подготви ме!

Рок вдигна ръка, хвана гъстата й коса и я дръпна към себе си. Главата на момичето се изви назад, устните им се сляха. Жената на колене беше тласната встрани, от гърлото й излетя стон на изненада и разочарование. Ерекцията му стана нетърпима.

Момичето с гладката кожа спусна ръце надолу, обхвана члена му и го настани между бедрата си, после бавно започна да върти таза си. Усещането беше изключително приятно, меката кожа от вътрешната страна на бедрата вършеше своето. Кръвта му пламна, миг по-късно усети особеното докосване на втората жена, която беше пропълзяла изотзад и галеше члена му с върха на езика си. Вече не беше в състояние да се въздържа. Приклекна и проникна докрай в момичето пред себе си, краката й се отделиха от пода и се увиха около кръста му.

Езикът на другата жена поддържаше темпото. Тръгна от долната част на краката му и бавно запълзя нагоре, скоро достигна мястото, от което започваше чаталът, към него се присъединиха и пръстите… Пред очите на Рок блеснаха ослепителни светкавици, тласъците на таза му станаха диви и неконтролируеми, пръстите на втората жена бавно проникваха в ануса му, езикът ги следваше с влудяващи кръгообразни движения… Тялото му се сгърчи в екстаз, изпразването връхлетя като огромна приливна вълна, сладко и облекчаващо…

Тримата се стовариха върху подиума, една безформена купчина от потни тела… Поемащ с пълни гърди аромата на сгорещените жени, Рок наблюдаваше с премрежени очи как телата им се вкопчват едно в друго и започват да се извиват като огромни змии, работата на езиците и ръцете им беше толкова възхитително сластна, че той отново започна да се възбужда…

Сега беше ред на двете жени. Използваха тялото му така, както си искаха. Както той беше използвал техните. Гърчеха се и стенеха от възбуда, кулминацията бързо приближаваше. Той отново влезе в правата си, проникна първо в едната, после другата, разпределяйки помежду им семето на своята мъжественост. Те го приеха като божествено вино, с доволно изражение на потните и бавно отпускащи се лица.

После дойде сънят. Рок потъна в лепкавата му прегръдка без дори да направи опит да стане. Беше пак онзи противен сън. Озова се на непознато място, по време, което предпочиташе да не си спомня… Баща му го преследваше из огромна мрачна къща, той тичаше из стаите — мръсни, запуснати, пълни с хлебарки и плъхове.

Помни, че аз те направих това, което си!

Грубият глас кънтеше между опушените стени, присъствието му се усещаше физически. В крайна сметка Рок нямаше накъде да бяга. Потърси убежище в последната стая на мрачния дом, но там го чакаше смъртта. Стаята се пълнеше с гореща кръв, алените талази скоро покриха главата му и Рок се удави…

Събуди се с вик на ужас, кървясалите му очи се спряха на голите жени. В следващия миг връхлетя върху тях с неописуема ярост, удряше, риташе, блъскаше… Момичетата с писък се разбягаха, от раните им капеше кръв.