Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (20)

Шестнадесета глава
Вирджиния | Токио | Виетнамските плата

Лабораторията по експериментална нуклеоника на АМОП, в която работеше Дъглас Сърман, беше разположена в най-затънтената част на Вирджиния. Заемаше петдесет акра държавна земя и беше почти напълно лишена от любопитни съседи. А търсачите на приключения по магистралата се възпираха от дискретна табела на разклона, която гласеше:

Школа по езда „Найф Ривър“ — само с предварителна заявка.

Естествено, половин Вашингтон знаеше, че в този район има обект на АМОП, но малцина задаваха въпроси.

През седемдесетте години, в разгара на Виетнамската война, тук са били разположени лабораториите на специален научен екип, чиято дейност е била строго секретна и известна само на определени хора във Федералното правителство. Тя е била свързана с експериментално химическо оръжие, изпитвано върху животни, предимно плъхове. Но според някои слухове — и върху отделни, особено непокорни индивиди с военна униформа… От онова време бяха останали телените огради на шест нива, между които са патрулирали въоръжени пазачи с кучета, опитите за проникване в обекта дори и днес несъмнено биха били обречени на провал. На практика нито в мрачните периоди на Студената война, нито в разгара на терористичните акции по света някой беше обръщал сериозно внимание на дълбоко секретните съоръжения от двете страни на Желязната завеса. Защото привържениците на първата концепция се занимаваха предимно с проблеми от глобално естество, а на втората — с нападения срещу обществени сгради или произведения на изкуството. И това даваше възможност на секретните обекти да харчат на спокойствие държавни средства както за охрана, така и за своите тайнствени експерименти.

Кроукър слезе от самолета с единственото желание да легне и да се събуди след една седмица. Но до фаталната дата 15 март оставаха само тридесет и шест часа, освен това трябваше да държи сметка и за хората на Гадняра, които несъмнено щяха да го засекат в случай, че се задържи по-дълго на едно място.

Беше се разбрал с един от колегите на Мейджър да му изпрати радиограма в момента, в който Том излезе от операционната и състоянието му се стабилизира. Получи я от ръцете на стюардеса със свежо и красиво лице час преди самолетът да се приземи във Вашингтон, в момента, в който пред тоалетната вече имаше опашка от уморени пътници. Том беше издържал операцията, но за стабилизиране все още беше рано да се говори…

Кроукър се скри под огромния, приличащ на октопод чадър на терминала на летище „Дълес“ — и потърси телефон.

— Лю! — възкликна Маргарет. — Какво става с теб, къде…

— Нямам време, скъпа — прекъсна я Кроукър, изведнъж останал без дъх. — Искам да вземеш Франси и веднага да тръгнеш!

— Но аз…

— Прави каквото ти казвам! — с усилие се въздържа да не изкрещи той, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. След като Гадняра направи опит да го ликвидира в центъра на Лондон, заплахите му по отношение на Маргарет вероятно всеки миг щяха да се превърнат в действителност. Не беше сигурен в това, но не можеше да рискува. — Вземи си и двама здравеняци за компания!

— Лю, ти трябва да ми кажеш нещо!

— Маргарет…

— Лю, за Бога! Кажи ми поне добре ли си?

— За момента да, но бих казал, че твоят враг стана и мой…

— Чезаре?

— Позна. Моля те, Маргарет, направи това, което ти казвам!

— Разбира се, Лю. Но…

— Кажи на Франси, че я обичам — забързано каза той, докато очите му внимателно изследваха оживената зала. — Когато се установиш някъде, независимо къде, ще ми оставиш съобщение на този телефон… — продиктува й номера на „Огледалото“ и добави: — В никакъв случаи не си давай адреса! Намери някоя подходяща кабина, предай номера й и времето, в което можеш да бъдеш намерена там. Окей?

— Да, добре… Лю, моля те не затваряй! Лю…

Долови ускореното й дишане и разбра, че беше успял да я изплаши. Това е добре. Сега ще вземе необходимите предпазни мерки.

— Обичам те! И ще те обичам каквото и да се случи!…

— Аз също те обичам!… — затвори очи и любимото лице изплува в съзнанието му. Беше готов да даде живота си, за да бъде до нея в този миг, да я вземе в прегръдките си, да я закриля… Вместо това въздъхна и бавно остави слушалката върху хромираната вилка.

Даде си половин минута за успокоение, след което набра номера на сенатора Дидалъс.

— Искам достъп до обектите на АМОП.

— Къде изчезнахте, по дяволите?

— В Лондон — отвърна Кроукър с ясното съзнание, че трябва да отклони мислите на сенатора от странното си желание да посети АМОП.

— Открихте ли това, което търсехте?

— И да, и не…

— Какво означава това?

— Първо ме вкарайте в АМОП, после ще ви кажа.

— По дяволите, човече! АМОП има поне дузина различни обекти! В кой по-точно искате да влезете?

В момента сенаторът Дидалъс беше начело в списъка на заподозрените в предателство на една строго секретна правителствена агенция. Защото някой предаваше секретните разработки на АМОП директно на Рок и Майк, скрити зад високите стени на Плаващия град. При това разработки на оръжие от съвършено нов тип… Този някой не би могъл да бъде бащата на Майк — Джони Леонфорте (познат също и като Леон Уоксман), по простата причина, че той вече е мъртъв. Не би могъл да бъде и Дъглас Сърман, макар че Кроукър все още не беше го проверил. Защото той нямаше достъп до цялостната научна програма…

В случая беше замесена Веспър, а тя работеше за Дидалъс. В случая е бил замесен покойният Доминик Голдони, който е бил приятел на Дидалъс. В случая е замесена и Маргарет, която също е била представена на Дидалъс, при това от собствения си брат… Името на сенатора просто се набиваше в очи.

Нямаше намерение да разкрива личността на Сърман пред сенатора, но сега разбра, че друг изход просто няма. Отчаяно искаше да се добере до Веспър и да изтръгне от нея лондонския адрес на Микио Оками.

Факел…

Представата за унищожителната експлозия над Лондон висеше над главата му като гилотина, косъмчетата по врата му неволно настръхваха. Вече чуваше свистенето на ножа. До окончателното му падане оставаха някакви си нищожни тридесет и шест часа…

— В Лондон научих името на един човек, който по всяка вероятност има връзка със случая — проговори в слушалката той. — Казва се Сърман… Може би ще се окаже чист, но не мога да си позволя лукса да го отмина…

— Сигурен ли сте, че е бил Сърман? Доктор Дъглас Сърман?

— Да.

— Добре — изръмжа Дидалъс. — Ще ви пратя необходимата информация по мои хора, те ще ви придружат…

— Ако направите това, дори очите ми няма да видите! — троснато отвърна Кроукър. — Ще изчезна по най-краткия път, без да се обръщам! А ако федералните ченгета наклякат в храстите около лабораторията му, бъдете сигурен, че този човек ще си глътне езика от страх!

Дидалъс се замисли, в слушалката се възцари тишина. После неохотно обясни на Кроукър как да стигне до Лабораторията по експериментална нуклеоника на АМОП и прекъсна разговора.

Кроукър си даваше сметка за огромния риск, който поема, информирайки Дидалъс за включването на АМОП в своите издирвания. Но нима имаше друг избор? Без сенатора не можеше да влезе във връзка със Сърман, нямаше как да открие местоположението на неговата лаборатория. Но ако Дидалъс действително е в дъното на целия заговор, интересът на Кроукър към Сърман ще го направи нервен… А Кроукър от опит знаеше, че нервните хора са склонни да рискуват и да допускат грешки… Разговорът със сенатора го наведе и на някои други любопитни мисли… Защо нито веднъж не спомена, че АМОП е дълбоко засекретена от правителството агенция и изпълнява специални програми? Защо не отвори дума за провалената среща между Кроукър и Веспър? Кроукър имаше чувството, че сенаторът не знае за пребиваването на своята сътрудничка в Лондон, при това едновременно с него…

Шофирането да Вирджиния оказа благотворно влияние върху обтегнатите му нерви. В самолета успя да подремне, но сънят му беше изпълнен с кошмари. Пред очите му постоянно се появяваше кръвта на „майор“ Том, кой знае защо приела формата на красиви розови облачета… Събуждаше се облян в пот, приглушеният грохот на реактивните двигатели изведнъж се превръщаше в тревожно бръмчене на животоспасяващата апаратура, на която окачиха Том, докато го придвижваха към хирургията…

На регистратурата на конната база „Найф Ривър“ го очакваше блондинка с каменни очи и порядъчно износен костюм за езда. Гърбът й беше толкова изправен, че навяваше мисълта за скрит под късия жакет стоманен прът… Тя мълчаливо му подаде пропуск, после го прехвърли в ръцете на двама здравеняци, които му взеха отпечатъци от пръстите и сканираха ретината на очите му. Приличаха си като братя, но най-вероятно бяха от един и същ випуск на Военната академия.

Кроукър се извърна към блондинката и я попита дали през последните четиридесет и осем часа някой е искал среща с доктор Сърман. Никой, лаконично му съобщи тя, после посочи джипа, който чакаше пред входа. Зад волана седеше мъжага с ръце на борец. Тръгнаха по тесен асфалтов път, който обикаляше плац за езда с разнообразни препятствия, в дъното се виждаха конюшните. Дълги и ниски постройки, наподобяващи казармени помещения. Асфалтът свърши, джипът започна да се спуска надолу и скоро стигна малко мостче над застояла вода, по всяка вероятност самата река Найф. Иззад близките дървета се появиха мъже с ловни кучета и небрежно преметнати през раменете пушки. Прегледаха внимателно пропуска на Кроукър, после махнаха по посока на гъстата гора.

Пътуваха сред дърветата три-четири минути, после излязоха на широка поляна, която през пролетта сигурно би била много красива. Сега обаче беше гола и мрачна, навяваща меланхолия.

Сградата на лабораторията се намираше в подножието на първия от поредица ниски, обрасли с буйна растителност хълмове. Чуваше се кучешки лай, Кроукър неволно се запита колко ли са електронните устройства, които ги държат на фокус. Джипът го стовари пред входа на нисък правоъгълник от стоманобетон с черни огледални стъкла на прозорците. Архитектите му без съмнение са търсили футуристичен ефект, но вместо него бяха получили само един хладен и противен куб, в който подслон можеше да намери само държавно учреждение.

Кроукър се представи на Дъглас Сърман, подреждайки в съзнанието си оскъдните данни за този обект, които беше успял да получи от няколко източника. Човекът насреща му имаше пестеливите и точни движения на влечуго, очите му бяха ярки, умни и внимателни.

— Можем ли да поговорим някъде на спокойствие? — попита с неутрален тон Кроукър.

Сърман, който очевидно имаше навика да избягва очите на събеседниците си, отвърна с контравъпрос:

— Официален разговор ли ще водим? Трябва ли да си взема работните материали?

— Засега не е необходимо — поклати глава Кроукър. — Нямате ли тук нещо като кафене или трапезария, докторе?

— О, да, разбира се — отвърна Сърман, потърка ръце и го поведе по дълъг коридор, който вонеше на вишнева есенция — от онези, които се използват в обществените тоалетни.

Бутна с рамо една врата в дъното и Кроукър изведнъж се оказа в приятно обзаведена стая с весели тапети и тънки пердета. Обстановката беше по-подходяща за школата по езда в предната част на имението, отколкото за научна лаборатория.

Сърман застана в средата, сякаш несигурен какво трябва да прави.

— Вие сте от хората на сенатора, нали? — попита. Очевидно имаше предвид Дидалъс.

— Да, току-що пристигам от Лондон…

Сърман му отвърна с любезна полуусмивка, ръцете му продължаваха да се мият и чупят с енергията на лейди Макбет.

— Никога не съм бил там — промърмори накрая той, от устата му излетя тих, разпокъсан смях. — Всъщност вече от доста години не съм бил никъде… Не ме пускат извън страната, знаете… Страхуват се от отвличане. — Нов пристъп на сух, подобен на кашлица смях: — Аз съм национално богатство!

— В Лондон се видях с една ваша позната. Казва се Веспър Аркам.

Сърман се размърда и някак изведнъж заприлича на опитна мишка.

— Веспър коя?… — проточи той, но веднага си пролича, че не го бива в тая игра.

— Аркам, докторе… Веспър Аркам.

— Не съм сигурен, че…

— Тя е вашата свръзка! — остро реагира Кроукър, решил да забрави за любезностите. Сърман можеше да бъде оприличен на езеро в ранна пролет, покрито с тънък пласт лед. — Много е разтревожена от факта, че сте престанали да й изпращате информация!

— Каква информация? — примигна Сърман. Кроукър прецени, че е дошло времето да използва интуицията си и да рискува.

— Информация за проекта, който сте разработвали съвместно с Абраманов, докторе! Как му беше името?… — Лицето на Сърман се сгърчи и пребледня, в гърдите на Кроукър потрепна чувството на триумф: — А, да — „Факел“…

Краката на Сърман изведнъж омекнаха, Кроукър скочи да го подкрепи и внимателно го поведе към тапицирания с весела дамаска диван.

— Добре ли сте, докторе?

Посинелите устни на Сърман с мъка се раздвижиха:

— Веспър обеща да не казва на никого за моите сведения — прошепна той.

Кроукър беше на крачка от успеха, напрежението просто се усещаше във въздуха.

— Какви по-точно бяха отношенията ви с Веспър? — попита той.

— Вижте какво! — скочи Сърман. — Благодарение на Веспър успях да запазя радиовръзката си с Абраманов. Ако не беше тя, нашите контакти щяха да потънат безвъзвратно в разни машини за кодиране и контрол на комуникациите. В замяна искаше да знае всичко, свързано с проекта за наситените неутронни полета, върху които работим… — натика ръце в джобовете си и пристъпи към един от прозорците: — Тук искам да изясня един важен въпрос… Аз не съм предател! Цял живот работя върху секретни правителствени проекти и винаги съм давал всичко от себе си. Бих казал, че съм един наистина всеотдаен учен. Но всеотдайността… — рязко се извъртя, този път очите му бяха насочени директно в лицето на Кроукър: — Всеотдайността изисква и някаква награда, дявол да го вземе! А мен ме погребаха тук! Не мога да излизам, не мога да се срещам с хора, не мога да правя нищо, без да се попълнят куп формуляри и да се отговаря на тъпи, изпълнени с подозрение въпроси! За света извън тези стени аз съм мъртъв вече пета година! Но ще ви призная нещо — бих предпочел да умра хиляди пъти в действителност, вместо да водя този живот!

— Защо не напуснете?

Сърман замръзна на място, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. После избухна в смях, тялото му се разтърси от конвулсии.

— Господи, човече! — изхълца той. — Нима не виждате къде сте? От обект като този никой не може да напусне просто ей така! Главата ми е пълна с уравнения, които имат пряка връзка с националната сигурност! — попи бликналите сълзи с ръкава си и добави: — Тази работа е доживотна… Съвсем отделен е въпросът, че когато постъпвах, никой не си направи труда да ме уведоми за това!…

Кроукър не изпита никакво съчувствие към проблемите на човека срещу себе си.

— Значи престоят ви тук няма нищо общо с проекта за наситените неутронни полета, така ли? — попита той.

— Напротив, има — отвърна Сърман с желязната логика на учен, отдавна откъснат от реалния живот. — Той каза, че ще направи своето откритие благодарение на мен… Успял е да създаде стабилен трансуранов изотоп. Знаете ли какво е трансуранов изотоп?

— Радиоактивно вещество с по-голям брой свободни атоми от тези на урана — кимна Кроукър. — И това го прави смъртоносно за хората. Зная и друго — с помощта на този изотоп той е създал страшно оръжие!

— Да, „Факел“ — кимна Сърман и рязко се отпусна на мястото си. — Мисля, че зная пътя, по който Абраманов е успял да създаде своя елемент 114, но все още не съм успял да го дублирам… — замълча, главата му уморено се отпусна между дланите. — Какви надежди имахме! Един почти неограничен източник на енергия, евтин и лесен за масово производство, край на цикличните енергийни кризи… Прекрасна мечта, нали? — главата му бавно се повдигна: — Но си остана само мечта. Абраманов създаде ужасното си оръжие и я превърна в кошмар… Най-лошото е, че материалът е високо избухлив и компактен. А това предполага създаването на ръчни атомни бомби, които могат да се пренасят едва ли не в джоб! В днешната политическа обстановка на локални етнически конфликти и терористични акции „Факел“ е съвършеното оръжие: компактно, чисто, с огромна унищожителна мощ…

Нещо прещрака в главата на Кроукър.

— Можете ли да влезете във връзка с него? — попита той.

— Не — поклати глава Сърман. — Радиосеансите прекъснаха преди пет дни, никой не отговаря на позивните ми…

— Каква връзка имате с оръжията, които се крадат от АМОП?

— Моля?

От обърканото изражение на Сърман беше съвсем ясно, че той няма никаква представа за дейността на Веспър в други обекти на АМОП. Беше решил да го накара да си събере багажа и да го остави под надзора на охраната при входа на обекта. Но сега му хрумна друго. Трябваше да открие начин да го измъкне навън, а веднага след това да влезе във връзка с Никълъс. Детонацията на „Факел-315“ трябваше да бъде предотвратена на всяка цена.

Поиска бяла престилка, после седна срещу Сърман и изсмука от него цялата налична информация за разположението на обекта и обичайните му маршрути.

Отидоха в лабораторията. Кроукър седна зад покрития с цинк рафт, а Сърман клекна зад него. Далеч по-лесно би било да вземе учения и да направи опит за измъкване веднага, но нещо му нашепваше, че трябва да остане и да изчака появата на Веспър. Не биваше да оставя на свобода един шпионин, промъкнал се толкова дълбоко в мрежата Нишики, че знае дори точното местоположение на скривалището на Оками. Беше длъжен да я отстрани, и то веднага, докато все още имаше относителен контрол върху бойното поле… Едновременно с това не можеше да се освободи от чувството, че пропуска нещо важно… Нещо, свързано с думите на Сърман…

На прага безшумно се появи неясна сянка.

— Значи вече сте тук…

Гласът на Веспър, гласът на агентката на Дидалъс. Той не помръдна, имаше чувството, че между очите му е насочен лазерен лъч.

— Елате с мен, трябва да обсъдим много неща…

Кроукър изпитателно я гледаше. Приема събитията спокойно, прецени той. Без каквато и да било изненада. Значи Дидалъс е предал необходимата информация, значи тя наистина е негов агент! Но едновременно с това има достъп и до Оками. Това пък обясняваше как неговите врагове са разбрали, че се укрива в Лондон. Тя го беше предала.

— Изглеждате страхотно — призна Кроукър, неотразимо привлечен от поредното превъплъщение на Веспър Аркам. Беше облечена в черен ластичен клин, черна копринена блузка и кожено сако от черен лак. Естествено русата й коса беше скрита под тънък шал. Беше невероятно красива. И невероятно опасна… — Наистина имаме много неща за обсъждане — кимна той и бавно вдигна биомеханичната си протеза: — Но този път съм готов да ви посрещна!

— Глупак! — просъска тя и Кроукър замръзна от изненада. — Къде, по дяволите, е Сърман? Трябва да ви измъкна оттук веднага, иначе ще ви направят на решето!

 

 

— Таши Шидаре е убит, Шоза сам отне живота си — промълви Тетцуо Акинага. — Това означава, че Вътрешният съвет вече не съществува.

Ушиба не отговори. Когато получи поканата за тази среща, първата му реакция беше да я отложи. Чувстваше се смъртно уморен. Чувството за вина, породило се в душата му след самоубийството на Шоза, започна бавно да се разсейва. Направи това, което беше длъжен да направи, и толкоз. Сигурността на „Годайшу“ трябваше да бъде съхранена на всяка цена. Трябва да се махнеш преди да си направил някоя фатална грешка и да бъдеш смазан от последиците на собствената си политика, беше казал Кен. А той го разбра много добре, това пролича и от отговора му: Когато играта се превръща в бреме, правилата се променят. И ловецът се превръща в дивеч… Спомни си как в душата му се промъкнаха нови сили, когато каза: Човек се ражда с вкус към кръвта…

Изпълнено с младежка арогантност, това изявление просто не отговаряше на истината. Кръвта беше онзи фактор, който му даваше увереност, че вижданията на Шоза и Акинага по отношение на „Годайшу“ са верни, че бунтът им срещу господството на Кайшо е основателен. Едва сега виждаше колко заслепени са били те от кръвожадния си стремеж към властта.

Шоза и Шидаре вече бяха вън от играта. Но Ушиба продължаваше да мисли, че и двамата щяха да са живи, ако не беше решението им да се опълчат срещу Кайшо. Твърдата ръка на Микио Оками несъмнено щеше да ги насочи по съвсем различен път. Сега единствено той можеше да върне вярната посока както за „Годайшу“, така и за Вътрешния съвет, който несъмнено щеше да бъде създаден отново.

— Какво е станало с младия оябун? — попита.

— Нямам връзка със смъртта му — сви рамене Акинага. — Станал е жертва на някакъв убиец в Йошино.

— Йошино? Какво е търсел там?

Намираха се в просторния, пестеливо обзаведен хол на Томи — бетонната, подобна на обелиск сграда в центъра на Токио, която Акинага беше построил като крепост. Както личеше от името й, това беше нещо като наблюдателна кула — едно от многобройните укрепени убежища на оябуна, разпръснати из целия град. Акинага мислеше и действаше като военачалник в бойна обстановка и винаги се грижеше да има поне няколко пътя за отстъпление. Пред входа имаше малък паркинг, няколко стръмни каменни стъпала водеха до масивна метална врата. Освен помещението, в което се намираха, горе имаше само една малка кухня. Тясна вита стълба водеше до следващото ниво, където имаше баня и спални. За Ушиба подобно разположение криеше редица неудобства, но то очевидно задоволяваше напълно спартанските нужди на Акинага.

Ниската масичка, край която бяха коленичили, беше покрита с изящно резбовани плочки от дървото киаки и това беше единствената дървена мебел в помещението. Върху масичката имаше поднос с чай и сладкиши. Те едва ли бяха приготвени от Акинага, по този начин оябунът му даваше да разбере, че в къщата има и други хора, винаги на разположение.

— Подозирам, че Шидаре е бил в Йошино по работа — подхвърли Акинага. — Имаше задачата да открие Никълъс Линеър и да го отстрани. Но май и той се е провалил, също като Томоо Козо…

— Което прави положението ни изключително деликатно въздъхна Ушиба. — Ако Линеър е научил, че Шидаре е якудза, при това член на Вътрешния съвет, той несъмнено ще знае и в каква посока да нанесе следващия си удар…

— А не мислите ли, че присъствието на Линеър в Йошино е доста странно? — ловко смени темата Акинага. — Защо е бил там? Възможно ли е Кайшо да се крие някъде из планината?

— Сега трябва да мислим преди всичко за Линеър — тръсна глава Ушиба. — Заради глупостта на Шоза трябва да очакваме появата му в Токио, където несъмнено ще се опита да ви открие. Аз бих могъл да помогна за…

— Според мен вие вече направихте достатъчно, дайжин — прекъсна го Акинага.

Ушиба объркано го погледна.

— Шоза и Шидаре си заминаха, останах само аз — облегна се на масичката Акинага. — А вие никога не сте били нещо повече от консултант във Вътрешния съвет, макар отдавна да забелязвам опитите ви да налагате своето мнение… Този процес започна още преди да отстраним Оками и продължава без прекъсване… — на лицето му се появи иронична гримаса: — А малкото ни упражнение го доказва по съвсем категоричен начин…

— Какво упражнение? — попита Ушиба, чувствайки как в гърдите му се промъква хлад.

— Поднесох ви Шоза на тепсия и с удоволствие установих, че го глътнахте без остатък! — изсмя се Акинага. — А той ви беше приятел! Забележително, нали?

Лицето на Ушиба придоби пепеляв цвят.

— Моля да разясните думите си. — Гласът му издайнически потрепна.

— Аз бях този, който организира заговора за убийството на Кайшо, а онзи слабак Шоза се опита да открадне оръжието ми!

— Но заговорът се провали…

— Той принуди Кайшо да премине в нелегалност — процеди Акинага. — Той го лиши от цялата му власт и влияние. Все едно, че Оками е мъртъв… — извади цигара и бавно я запали: — После се заех с обработката на Шидаре. Убедих го, че няма да има реална власт, ако не влезе в съюз с някой от членовете на Вътрешния съвет. Той беше прагматичен младеж и веднага ме разбра. Прие задачата да открие и ликвидира Линеър…

— Значи вие!… — думите заседнаха в гърлото на Ушиба.

— Разбира се, че аз! Знаех, че само танжин може да победи Линеър, а Шидаре беше такъв. За съжаление недооцених младостта му и той се провали…

— Но Шоза…

— О, Шоза… — проточи Акинага и блажено издуха облаче дим. — Рано или късно ние с него щяхме да влезем в открит конфликт. Той имаше амбицията да заеме мястото на Кайшо, аз също… Вътрешният съвет беше тесен за двама ни.

— Но той притежаваше прекалено много власт, за да се опълчите срещу него…

— Точно така. Затова го оставих на вас.

— Но Йошинори ми каза, че…

— Йошинори ви е казал това, което аз му наредих да ви каже! С него сме приятели от години, винаги сме си помагали.

— А аз му повярвах…

— Нямали сте причина да се съмнявате, на ваше място и аз бих сторил същото… — върху лицето на Акинага се появи снизходителна усмивка за голямо неудоволствие на Ушиба. — Той е прекрасен актьор, дайжин, театърът е голямата страст на живота му.

Акинага се изправи и пристъпи към малкото прозорче, наподобяващо отвърстие на бункер. Очите му се насочиха към оживената уличка, задръстена от коли.

— Сега имам всичко, което ми е необходимо. Шоза и Шидаре са отстранени, нищо не ми пречи да заема мястото на Оками.

— Но Оками все още е жив и здрав…

— Така е — прошепна Акинага, интонацията в гласа му накара Ушиба да потръпне от ужас. — Но аз зная района, в който се намира скривалището му. И когато от Плаващия град ми доставят „Факел“, Оками ще се превърне в облак сажди… Рок пък ще има преки резултати от ефективността на своето оръжие и това ще му помогне да определи цената… Съдружието ни ще стане още по-здраво…

— Ето защо сте настоявал за тесни връзки с Плаващия град — смаяно промърмори Ушиба. — Сключил сте таен договор за „Факел“ с Рок и Майк Леонфорте…

Върху лицето на Акинага се мерна призрачна усмивка, Ушиба с мъка се изправи на крака. Предсказанията на Оками се сбъдваха — „Годайшу“ попадаше под едноличната власт на човек, който беше готов на всичко.

— Ще направя всичко възможно да ви спра! — категорично заяви той.

Акинага бавно се обърна.

— Мисля, че се надценявате, дайжин — процеди той. — Вие вече нямате власт!

— А вие имате прекалено високо самочувствие!

— Имам и други неща, дайжин — усмихна се зловещо Акинага. — Между тях е и нещо като съжаление към вас… Видите ли, ние сме от едно поколение, имахме едни и същи ценности, подчинявахме се на едни и същи морални догми. Но с течение на времето вие изостанахте, дайжин… Особено силно се променихте след изчезването на Оками. Понякога имах чувството, че сте негов двойник — толкова много си приличате…

— И какво лошо има в това?

— Нищо — въздъхна Акинага и загаси фаса си в пепелник от зеленикав метал. — Искам само да ви напомня, че всички козове са в мои ръце.

Пристъпи към метална етажерка, запълнена с книги по архитектура и история, издърпа измежду тях купчина листове от оризова хартия.

— Знаете какво е това, нали? — попита той със заплашителна усмивка.

— Торинава — кимна Ушиба и усети как коремът му отново се стяга.

— Точно така — изръмжа Акинага и размаха листовете над главата си. В буквален превод „торинава“ означаваше специално въже, използвано от самураите при залавянето на престъпници. Но в речника на Якудза думата имаше доста по-различно значение — означаваше молба за покровителство от клан, останал без свой оябун. — Тези торинава са от клановете Кокоро-гуруши и Ямаучи. Те вече са на мое разположение. Аз съм единствен член на Вътрешния съвет и това автоматически ме издига до поста на нов Кайшо!

Тишината в железобетонната клетка беше оглушителна. Ушиба искаше да избяга и да се скрие вдън земя, но самурайското чувство за чест го възпираше. Трябва да остане и да получи своето наказание. Дойде време да плати за грешката, която беше допуснал, подкрепяйки плановете за свалянето на Оками. Беше приел становището на оябуните, охарактеризирали Оками като жаден за неограничена власт деспот, но на практика се получи точно обратното: Козо мислеше само как да отмъсти на Никълъс Линеър, докато Шоза и Акинага са мечтаели да заемат мястото на Кайшо. Макар единодушно да твърдяха, че Кайшо вече не трябва да има…

— Вярвам, вече разбирате каква е ситуацията — продължи Акинага. — Вие сте моя собственост, дайжин. Можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да се възползвам от вашите връзки и влияние. След тридесет часа Оками ще е мъртъв, а моят триумф — пълен. Вие ще бъдете моята вярна дясна ръка. Аз ще издавам заповеди, а вие ще ги изпълнявате. Ще действате както и досега — в областта на международните отношения, чрез „МИТИ“ и „Годайшу“ — пристъпи напред и повелително попита: — Ясно ли ви е това, дайжин?

Ушиба напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна обратно.

— Да.

В тази проста думичка се събра цялата безнадеждност на положението, в което беше изпаднал.

 

 

— С вас никъде не отивам! — отсече Кроукър. — Всеки път, когато ви срещна, вие сте друг човек!

— Така и трябва да бъде — обади се от полумрака Веспър. — Нов човек, нова самоличност — според мястото и обстоятелствата… Но сега елате, в името на Бога!

Кроукър не се помръдна. Пред него тихо съскаше спиртна горелка, бледата и светлина хвърляше отблясъци върху неясния силует на Веспър. Каква ли е ролята и този път? Приличаше му на човек, чието отражение се появява в криво огледало, смесва се с други и накрая действителният образ изчезва напълно.

— Чувам стъпките му! — надигна глава тя. — Идва насам!

— Я стига! Не съм в настроение да…

— По дяволите, детективе! — смени тона Веспър. — Вече издаде Сърман пред сенатора Дидалъс, сега май искаш да се самоубиеш, а?

Честно казано, и Кроукър чуваше някакви звуци откъм дългия коридор. И те наистина се приближаваха. Дали този път казва истината? Дали човекът, който се приближава, действително ще се окаже Дидалъс?

— Хайде, сваляй маската! — изръмжа той. — Знам всичко, свързано с „Факел“! Знам, че Оками е в Лондон и бомбата ще гръмне над града именно заради него. Знам, че си го предала на враговете му!

— Другаде трябва да адресираш обвиненията си! — сопна се Веспър. — А сега си размърдай задника, иначе и двамата ще попаднем в капан! После ще ти обясня как стоят нещата…

— Господи, как умееш да лъжеш! Но за мое дълбоко удовлетворение имам сигурни доказателства, че си агент на Дидалъс, успял да проникне в мрежата Нишики! Как искаш да ти повярвам?

В гласа й се долови дълбока тревога:

— Повярвай ми само сега, за момента! Трябва да се махнем оттук, при това бързо!

Нещо не беше наред. Ако е враг, защо не го задържи до пристигането на Дидалъс? Какво би изгубил, ако й се довери? В главата му звънна предупредителна камбанка.

— Господи! — промърмори той, издърпа Сърман иззад табуретката и кимна с глава: — Добре, да вървим!

Веспър се обърна и изскочи в коридора. Шумът откъм дъното се беше превърнал в отчетливи стъпки.

Те наистина се приближаваха.

Тя отвори вратата на съседното помещение, което се оказа склад за химикали с климатична инсталация и уред за контрол на влажността. Пристъпи към един от големите хладилни шкафове и го отмести. Кроукър надникна зад него и видя нещо като стар прожекционен екран, опрян на стената. Веспър го дръпна и под него се разкри правоъгълен отвор, плътно запушен с дървен панел.

— Ще ни трябва специалната ти ръка — обърна се тя.

Той напъха стоманените си нокти в процепа и започна да вади панела, а тя поясни:

— Преди години, когато тук са се провеждали експерименти върху хора, част от обречените открили начин за измъкване…

Панелът отскочи, Веспър върна хладилния шкаф на мястото му и пропълзя в дупката. Сърман я последва, последен влезе Кроукър. Обърна се и придърпа импровизираната вратичка с помощта на нескопосано прикрепената ръчка от вътрешната й страна.

Понечи да пропълзи по-навътре, но гласът на Веспър го спря.

— Ще останем тук — рече. — Онези нещастници така и не са успели да се доберат до свободата… Ще стоим тук и ще се спотайваме.

Обзе го странно усещане. Чуваше равномерното й дишане, долавяше миризмата на фин парфюм, но не я виждаше. Представи си я такава, каквато я видя при първата им среща във фоайето на вашингтонския „Холидей Ин“, после като градинар в имението на Дидалъс… Последваха и останалите й превъплъщения — видя я такава, каквато беше по време на подслушания разговор с Маргарет, след това в ролята на привлекателна гръндж мацка на лондонското летище Хийтроу, накрая — като строга делова жена, разговаряла с Челесте и Оками… Мракът в скривалището допринасяше за чудодейното размесване на тези образи. Кроукър изпита чувството, че разговаря с филмова звезда, решила да напусне екрана и да му обърне внимание.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Има ли значение? Стига ти да знаеш, че работя за Микио Оками.

Усети, че вече е склонен да й повярва. Преди всичко, защото Сърман беше сключил споразумение с нея, а не с Дидалъс, Ако Веспър беше агент на Дидалъс, ученият не би се страхувал, че изпратеният от сенатора Кроукър ще научи нещо за „Факел“… На практика излизаше, че Веспър знае за новото оръжие, а сенаторът — не… Тайният диалог между Сърман и Абраманов беше станал възможен благодарение на Веспър, а тя периодично докладваше на Оками…

Предпазливостта все пак взе връх и той поклати глава:

— Трябва да знам повече, за да бъда сигурен, че мога да ти се доверя.

Усети погледа на блестящите й очи в мрака.

— Маргарет твърди, че мога да ти имам доверие, но аз не съм толкова сигурна… — после, сякаш не Кроукър, а тя трябваше да направи решаваща преценка на ситуацията, забързано добави: — Според мен ти си дяволски опасен и аз й го казах… Мисля, че тя трябва да се държи максимално далеч от теб… Но и в това вече не съм напълно убедена…

— А защо трябва да ти вярвам? — въздъхна Кроукър. — Появи се в ролята на Домино и ме засипа с купища лъжи… А в ролята на Веспър прибягваш до толкова много превъплъщения, че започвам да те мисля за оракул… Освен това успях да отворя касата ти в „Моникърс“, прегледах счетоводните документи и разбрах с какво се занимава компанията „Моргана“, която ти управляваш от името на Дидалъс… Незаконна търговия с оръжие!

— Признавам, че „Моргана“ наистина принадлежи на Дидалъс — отвърна тя. — Но това, което си видял в папката, бяха фотокопия от документи, които възнамерявах да изпратя на Оками.

Кроукър замълча. Думите й бяха убедителни, имаха всички шансове да се окажат и верни.

— Ти също не си чужд на лъжите — отбеляза Веспър. — Освен това успя да ме изплашиш до смърт! Защото следеше Маргарет, а покрай нея и мен…

— Вярно е, и двамата се надлъгвахме… Но ти пропусна да споменеш, че сенаторът Дидалъс ръководи и АМОП…

— Ти пък забрави да си спомниш за срещата си с Чезаре Леонфорте в една кръчма, нали? — язвително подхвърли тя.

Кроукър изведнъж разбра по какъв начин са възприемали нещата Веспър и Маргарет. Двамата с Гадняра седят в кръчмата и плюскат като крадци след успешен удар и вероятно замислят нови операции… Пресвети Боже, нима Маргарет допуска, че е преминал на страната на противника? А всъщност защо не? Беше на крачка от това, на опасно близка крачка… Какво ще каже на мафиотския главатар, когато дойде време да докладва за мрежата Нишики? Все още не беше мислил по този въпрос, надяваше се на моментното вдъхновение…

— Значи сте решили, че работя за Гадняра, така ли? — попита горчиво той. — Но какво ви накара да промените…

Ръката й покри устата му, той напрегна слух в опит да разбере какво става отвъд тънката преграда. Успя да различи леко стържене, сякаш някой местеше стол по теракотените плочки. Това означаваше само едно — вече го търсят. Свит в дъното на дупката, Сърман потръпна толкова силно, че и двамата го усетиха. Целият се беше превърнал в слух, не се интересуваше нито от Кроукър, нито от Веспър…

Хората на Дидалъс.

Звуците постепенно заглъхнаха, но от тялото на Веспър продължаваше да се излъчва напрежение. Измина сякаш цяла вечност. Най-после тя свали ръката си и прошепна:

— Разбрах, че съм сбъркала в момента, в който ти се нахвърли върху човека на Чезаре в Холанд парк…

— Значи си знаела, че съм те проследил и в Лондон?

— Преди да отлетя от Вашингтон, аз се отбих в „Моникърс“. Не беше Бог знае колко трудно да разбера, че някой е ровил в сейфа, не е нужно да съм гений, за да открия точно кой…

— Защо не направи опит да ме спреш, след като си знаела, че съм по петите ти?

— Направих такъв опит — отвърна тя. — Ако си спомняш, пробутах ти няколко фалшиви сведения… Но ти не се хвана. Би трябвало да преценя това…

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не знаеш? Маргарет те обича…

Обзе го огромно чувство на облекчение, изведнъж му се прииска да се наведе в мрака и да я целуне.

— Не виждам смисъла — промърмори.

— Какъв смисъл търсиш, когато става въпрос за любов?

— Исках да кажа, че звучи абсурдно…

— Само в случай, че твоите чувства са други…

— Но ние с нея сме от двете страни на закона!

— Сигурен ли си? По тази логика това важи и за нас с теб! Но ти знаеш, че не е така…

Даде му възможност да възприеме думите й, после добави:

— Споделяйки всичко това с теб, аз поемам огромен риск. Но искам да знаеш, че за Маргарет бих дала и живота си!

Работата започва да прилича на китайска главоблъсканица, рече си Кроукър. Трябва да отвориш едно квадратче, за да получиш достъп до останалите…

— Мисля, че те разбирам — промърмори той и усети как напрежението й започва да спада. Заприлича му на невидима змия, стояла прекалено дълго в позиция за атака. — Но как ще се измъкнем оттук, без да ни спипа многоуважаемият Дидалъс?

— Пътят е само едни. Ще трябва да вървим по стъпките на обречените…

— Но нали каза, че те не са успели да се доберат до свободата?

— Точно така. Сега ще разберем какво им е попречило.

 

 

С очите си видях как Леонфорте застреля баща ми, беше казал Таши. Като куче, направо на улицата… Но най-лошото беше, че това му достави удоволствие. Облиза си устните и нададе тържествуващ вик, после направи няколко танцови стъпки около трупа и едва след това го замъкна в джунглата.

Ето какъв е човекът, с когото Коей беше живяла цели шест месеца. Човекът, който се е влюбил в нея и за когото тя е трябвало да се омъжи. По всяка вероятност Никълъс щеше да се изправи очи в очи с него, разбира се, ако успее да проникне в Плаващия град.

Все още беше в плен на радостната възбуда от срещата с Коей. Отново трябваше да се разделят, но това вече беше без значение — тя обеща да замине за Токио и да чака завръщането му при Танцан Нанги, неговия приятел и съдружник.

— Вече е време да сложа край на изгнанието си тук — каза тя малко преди Никълъс и Ван Киет да си тръгнат. — Ужасно се страхувам, особено след като напуснах Майкъл. Не мога да забравя как ме гледаше… — потръпна и се притисна в прегръдките му.

— Майк Леонфорте вече и с пръст не може да те докосне — промълви той.

Коей се вкопчи в него.

— Не го познаваш — прошепна тя. — Умен и безскрупулен, той винаги постига това, което си е намислил.

Никълъс повдигна брадичката й.

— Чуй ме — рече. — Ще заминеш за Токио и ще разкажеш на Нанги абсолютно всичко. Той знае какво да направи — пламенно я целуна и добави: — Ще се видим много по-скоро, отколкото предполагаш.

Тръсна глава и се върна в настоящето. Джипът се носеше по напуканата настилка на магистралата, която се беше опънала право на север. Сайгон беше останал на половин ден път зад тях. Ван Киет беше в мрачно настроение. След срещата между Никълъс и Хюн Ван Диш нещата вече не бяха под негов контрол и това го дразнеше. Таши е мъртъв, а Никълъс знае пътя към Плаващия град…

— Като влезем вътре, Рок ще го оставиш на мен — изръмжа той. — Знам как да се оправям с типове като него!

Никълъс запази съмненията за себе си. Ван Киет кипеше от ярост, а това чувство пречи на разсъдъка. Освен това беше готов да вдигне във въздуха не само Рок, но и всеки, който се изпречи на пътя му. Сега най-важното за Никълъс беше да получи отговор на един въпрос от изключително значение: защо Плаващият град е толкова важен за Акинага и Шоза, а и за Микио Оками? И в тази връзка съвсем не му беше безразлично дали Рок и Майк Леонфорте ще бъдат убити насред крепостта си, или ще бъдат живи и готови да му предоставят този отговор…

— Трябва да обсъдим начина, по който ще подходим към Рок и Леонфорте — поклати глава той.

— Ето го — изръмжа Ван Киет и потупа приклада на сгъваемия си автомат МАК-10. — Всички останали ще ни превърнат в покойници…

— Не може да няма и друг — възрази Никълъс.

— Не познаваш тези копелета — въздъхна Ван Киет и увеличи скоростта. — Двамата с Таши ги дебнем вече втора година. — Майсторски задмина два раздрънкани камиона, които хвърляха облаци дизелов пушек в здрача на настъпващата нощ. — Само по един начин можем да се разправим с тях. Да се опитваме да разговаряме, означава да си губим времето… О, Буда!…

Пътната настилка пред джипа изведнъж се превърна в гейзер от асфалт, камъни и свистящи във въздуха остри късове бетон. Взривната вълна отнесе челното стъкло като перце, Ван Киет изкрещя, пусна волана и посегна към лицето си, улучено от метална частица.

Никълъс се хвърли отгоре му, успя да стигне спирачния педал, ръцете му рязко завъртяха волана наляво. Отгоре му връхлетя гъст облак задушлив дим. Въпреки това съумя да избута Ван Киет от шофьорското място, миг преди джипът да се разклати на ръба на дупката, зейнала в резултат на експлозията. Очите му направиха светкавична преценка на положението. Инерцията несъмнено щеше да ги вкара в дупката, последиците от това бяха непредвидими. Изблъска Ван Киет към задната седалка, стисна волана с две ръце и използвайки инерцията на тежкото возило, рязко го изправи. Джипът политна наляво и застана на две колела. Десните гуми прелетяха на сантиметри над дълбокия кратер, но левите продължаваха да държат пътя. Ръцете му внимателно балансираха, започна да убива скоростта с помощта на предавките, без да докосва спирачния педал. След няколко десетки метра колата тежко падна на четири колела, изскърца и започна да спира.

— Какво, по дяволите…

В същия момент тресна втора експлозия, муцуната на джипа подскочи нагоре.

Никълъс разтвори танжинското си око и се остави на инстинктите. Ръцете му пуснаха волана, мускулите му се разхлабиха. Тялото му се претърколи встрани и падна в полегатата канавка. В същия миг се разнесе трети взрив, склонът се разтърси на сантиметри от него. Отлетя назад, главата му влезе в болезнен контакт с дънера на близкото дърво. За миг беше зашеметен, очите му напразно се опитваха да се фокусират.

На стотина метра от себе си видя да се полюшва окървавената фигура на Ван Киет, успял да изпълзи от купчината ламарини, преобърната на една страна. Автоматът му беше насочен към храсталаците оттатък пътя. Никълъс напрегна взор и видя огромен мъж с военна униформа, който бавно се надигаше от прикритието си. През рамото му беше преметнат гранатомет LAW-M 72 — оръжие, което по време на Виетнамската война се използваше за борба с танкове. Трябва да е як като бик, за да го носи по този начин, помисли Никълъс. Лицето беше грубо и обветрено, с невероятно сини очи, хладни и жестоки. Русата му коса беше подстригана късо, но това с нищо не допринасяше за някаква прилика с американските войници, които беше виждал Никълъс. Придвижваше се по-скоро като азиатец — пъргаво и сигурно, центърът на тежестта му беше в долната част на корема. От цялата му фигура лъхаше самоувереност. Както физическа, така и психическа… Изражението на лицето му ясно доказваше, че войната отдавна е изтръгнала всичко човешко от него… В момента, в който страховитото оръжие се насочваше към Ван Киет, Никълъс разбра, че вижда пред себе си самия Рок — императора.

— Махай се оттук! — изкрещя Ван Киет. — Луд ли си? В тази страна има закони!

— Тъпо, мазно ченге! — изръмжа Рок, без да прекъсва движението си напред. — Аз командвам тук, а не ти!

Никълъс нададе предупредителен вик, но Ван Киет не го чу, заслепен от омраза. Пръстът му натисна спусъка, разнесе се дълъг автоматен ред. Но тялото му беше изгубило прекалено много кръв, ръцете му трепереха, куршумите изсвириха високо над главата на Рок.

— Тъпак! — изръмжа онзи и Никълъс светкавично смени посоката на движението си. — Смотан кретен! Щях да се погрижа за теб, ако беше приел офертата ми!

— Аз не се продавам! — изкрещя Ван Киет.

— Тогава ще умреш! — нито едно мускулче върху лицето на Рок не помръдна, докато пръстът му натискаше спусъка на гранатомета. Никълъс се просна по очи.

От широкото дуло със свистене излетя ослепителна светкавица, зарядът експлодира на сантиметри от Ван Киет. Тялото на инспектора литна нагоре, най-малко на петнадесет метра от настилката на пътя. Рок го улучи с такава лекота, сякаш стреляше с помощта на оптически мерник. Останките на нещастника, превърнали се в кървави парцали, започнаха да се сипят на шосето със смразяващ кръвта тътен.

Рок не забави движението си нито за миг. Без да обръща внимание на кървавия дъжд, той заобиколи кратера от новата експлозия, зареди гранатомета и се насочи към Никълъс.

— Отдавна чакам тая среща, копеле! — изръмжа той.

Никълъс беше прибегнал до Тао-тао, за да си прочисти главата и да възстанови нормалните си реакции.

— Рано или късно щях да те пипна! — извика той.

— Ще видим кой кого ще пипне! — зловещо се ухили Рок и насочи смъртоносното оръжие в гърдите му. — Хайде, мърдай! Ще ми погостуваш ден-два в Плаващия град, пък тогава ще говорим! И гледай да не правиш излишни движения, щото малко ми трябва! — усмивката му се разшири: — Кой знае, когато се озовеш в шибаната клетка, може пък и да съжаляваш, че не си мръднал!

 

 

Ушиба мислеше за Акира Шоза. Седнал в просторния министерски кабинет, той не обръщаше внимание на телефонния звън, потракването на факс машините и тихото съскане на лазерните принтери, които размножаваха решенията му и ги правеха достояние на останалите министерства и средствата за масова информация. Току-що беше приключил едно спешно заседание с министър-председателя и министъра на строителството, но в главата му не остана никакъв спомен от него. След двадесет минути трябваше да започне брифинг с представителите на печата, който се провеждаше всяка седмица с участието на Танака Гин. Знаеше това благодарение на електронния календар върху бюрото си, три пъти дневно захранван с текуща информация. Но днес думите бяха лишени от смисъл.

Цял живот се беше борил да върши онова, което е добро за Япония. От годините на най-ранно детство беше започнал да се подготвя за тази задача, усвоявайки сложните правила на „канрьодо“ — законите на самурая бюрократ. В името на тази кариера се беше отказал от личен живот, така и трябваше да бъде — изискванията към самурая бюрократ са свързани с дисциплина и всеотдайност и по нищо не се различават от изискванията към самурая боец… До този момент не му беше хрумвало да се запита защо е така.

Стана и замаяно пристъпи към етажерката от солидно дърво в ъгъла на кабинета. Напълни чашата си с ледена вода, изпи я до дъно и насочи поглед към прозореца, зад който сияеха разноцветните реклами на Токио. Но очите му не виждаха нищо, мислите му бяха насочени навътре, към собствената му душа.

Каква беше първата му мисъл, когато разбра, че Шоза се е самоубил?

Благородно е да умреш по собствено желание, сам да избереш времето и начина за раздяла с живота. Защото е немислимо да бъдеш зависим от милостта на врага, още по-трудно е да водиш жалък живот зад решетките…

Вече можеше да понася мисълта, че живее под вдигнатата гилотина на рака, примири се с факта, че ще диша с тази мисъл, че буден или заспал ще носи смъртоносната заплаха до края на дните си. Започна да приема болестта като близък приятел, като гост от друга планета, друга форма на живот. Разбра, че няма смисъл да се бори със състояние, което не може да промени.

Но сега нещата вземаха друга насока. Ставаше въпрос за Тетцуо Акинага — някогашния приятел, превърнал се в смъртен враг, протягащ ръце към господството над душата му. Не, това е немислимо. Напълно изключено!

Примигна, очите му бавно се фокусираха върху контурите на града, в който беше прекарал живота си. Токио е Япония. Или поне душата на нова Япония… Със закъснение осъзна правотата в думите на Шоза. Те бяха верни не само по отношение на Япония, но и по отношение на американците. Двете страни се оказаха тясно свързани, особено днес, в условията на новите процеси в света. Връзката им носеше както изгода, така и значителна опасност. И на моменти тази опасност беше толкова голяма, че заплашваше самото им съществуване.

Шоза беше прав да поддържа контактите си с Америка. Те щяха да оцелеят, въпреки интригите и опитите за чужда намеса. Японците имат нужда от дипломатическия опит и новаторството на Америка, американците пък се нуждаят от етиката, невероятната трудоспособност и умението да се усъвършенства един вече готов продукт, които са главни съставки на японския потенциал.

Самият Ушиба цял живот се беше борил срещу американското влияние в родината си, това почти го уби. Но трябваше ли Шоза да умре, за да прозре истината? Това беше само един от многобройните въпроси, на които не можеше да даде отговор. Такава е човешката природа, тежко въздъхна той. Задаваш въпроси, на които не можеш да отговориш, но това не те отчайва и ги задаваш пак…

Обърна се към бюрото, включи интеркома и нареди да повикат Юкио Хажи — младежа, на когото преди време беше услужил с пари. Шестдесет секунди по-късно той вече беше на прага, свел глава в почтителен поклон.

— Влезте и затворете вратата, Хажи-сан.

— Хай.

Младият служител пристъпи и се настани в същия стол с метална рамка, в който беше седял, когато сподели с Ушиба временните си финансови затруднения. Ушиба отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и отправи поглед към вградената в него стоманена каса. В деня, в който разбра точната диагноза на своето заболяване, той заключи тук някои предмети с важно значение. Тогава не беше сигурен дали ще ги използва, дори не знаеше дали ще се наложи да отключва касата. Но самото им присъствие там го караше да се чувства по-спокоен.

— Как вървят вашите работи, Хажи-сан? — приятелски попита той. — Страхувам се, че напоследък съм твърде зает, за да бъда в течение…

— Справям се, нямам особени проблеми… — отвърна с известна нервност Хажи. Все пак не всеки ден го канеха на разговор в кабинета на министъра. — Въпросът с отпускането на държавна земя скоро ще бъде решен, чакам потвърждение от Бюрото за контрол над електронната промишленост. Нещата малко се усложняват, защото съгласие трябва да се вземе и от Дирекцията по международна търговия…

— Да, разбирам — кимна с глава Ушиба и на устните му се появи тъжна усмивка. Преди години тази тема несъмнено щеше да го развълнува не по-малко от Хажи, но сега мислите му бяха другаде, далеч по-важни въпроси чакаха своето решение. — Радвам се, че се справяте с трудностите.

— Няма проблеми, дайжин.

— Много добре — кимна Ушиба и потъна в дълбоко мълчание. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, после в ръката му се появи, малко бронзово ключе и вратичката на касата се отвори. Вътре имаше акуратно сгънато лилаво-черно кимоно от фина коприна, а под него — дълъг и остър нож „вакизаши“ в кожен калъф.

— Моля да ме извините за момент, Хажи-сан — каза той, стана и се оттегли в стаята за почивка зад кабинета. Върна се облечен в кимоното.

Хажи скочи на крака и извика:

— Дайжин, не!

— Ваш дълг е да ми помогнете — погледна го в очите Ушиба. — Така повелява „канрьодо“.

Мъка пробяга по лицето на Хажи, но главата му покорно се сведе надолу:

— Да, дайжин…

Ушиба пристъпи бос до средата на стаята. Там коленичи и внимателно разпъна полите на кимоното. В ръката му се появи „вакизаши“.

— Това е последният урок, който ще получите от мен — топло, прошепна той. — Приемете го с цялата си душа.

— Да, дайжин — отвърна Хажи и коленичи до него.

— Трябва да го разберете и да му повярвате.

— Да, дайжин.

Ушиба затвори очи и се приготви. По ирония на съдбата щеше да отнеме собствения си живот не за да се спаси от последната фаза на рака, а за да се освободи от затвора, издигнат от човешки ръце. Защото си даваше сметка, че болестта може да приеме далеч по-лесно, почти с радостна готовност… Помисли си за Микио Оками и душата му се сви на топка. Защото съвсем съзнателно беше помогнал да бъде убит единственият човек, който би могъл да ги освободи от зловещите пипала на Акинага, свил се като змия в пазвата на организацията.

— Готов ли сте?

— Да, дайжин.

Последният човек, за когото си спомни, беше Танака Гин. Сърцето му се сви от мъка. Двамата с него бяха като самотни пътешественици, срещнали се сред непристъпни планински пущинаци и решили да си помагат по силата на простото човешко състрадание. После в съзнанието му се появиха стихове и всичко останало изчезна. Душата му потръпна от възторг пред гениалната простота на „хайку“, ножът бавно потъна в корема му. Странно, но не изпита почти никаква болка… Ръцете му започнаха да треперят, Хажи се приведе и ги покри със своите. Устните му мърдаха в беззвучна молитва. На кого се моли, замаяно се запита Ушиба.

После, преплели воля и дух, те заедно направиха втория, фатален прорез…

Ушиба имаше чувството, че се разтваря във вода. До ушите му достигна тих плясък, в съзнанието му изплуваха стиховете на хайко, което снощи беше прочел в къщата на Танака Гин. Водата се превърна в пара и той усети как се отделя от пода на кабинета си. Погледна надолу и видя пребледнялото лице на Хажи, който продължаваше да притиска ръцете му върху дръжката на „вакизаши“. Кой е този човек? Какво прави тук?

После пред очите му се разстла непрогледен мрак, бързо прогонил светлината на първия есенен ден… А сред него блеснаха вишневи цветове, прекрасни и свежи… Накрая всичко изчезна.