Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (15)

Дванадесета глава
Йошино

Йошино е свято място. Векове наред тук са се създавали и жертвали герои, тук са идвали на поклонение стотици и хиляди японци. Преодолявайки непристъпните планински склонове, те са се устремявали към храма Шугендо — древен и величествен паметник, обединяващ духовната мощ на шинтоизма и будизма, жив и действащ, въпреки двестагодишните усилия на шогуната Токугава да го изтрие от лицето на земята. Токугава и неговите наследници, притежаващи абсолютна власт върху тези земи, но въпреки това обзети от манията за вражеско обкръжение, твърдо са поддържали каноните на будизма. Ако всички японци са будисти, те ще посещават храмовете по родните си места и лесно ще бъдат държани под око, разсъждавали шогуните. Докато шинтоизмът не изисква подобно поведение от своите последователи. Каноните му се подчиняват единствено на годишните сезони и на „ками“ — духа на местността, в която е построен храмът. За последователите на шинтоизма няма Бог, няма Буда. Те вярват единствено в духовете-пазители, които обитават всяка частица от огромната вселена…

Твърди се, че склоновете на планината Йошино са покрити със сто хиляди вишневи дръвчета. А прекрасните им бледорозови цветове представляват най-величествената и най-вълнуващата гледка в цяла Япония, особено през три определени дни на пролетта. Японски императори от различни династии са идвали на поклонение тук в продължение на столетия, търсейки контакт с божествения „ками“ на величествената планина. А Никълъс и Таши се озоваха в пазвата и благодарение на информацията, която получиха от заместник-оябуна на Якудза Кине Ото, известен още и с прозвището Дзао…

— Дзао е довел В. И. Павлов тук, за да го срещне с човек на име Нийгата — поясни Никълъс, докато се придвижваха по тесния планински път. По това време на годината Йошино се криеше зад ниско надвиснали облаци, посетителят оставаше с чувството, че планината опира направо в небето.

— Според Дзао този човек е беглец отнякъде… Дошъл тук и станал монах в храма Шугендо.

— От това трябва да се разбира, че не е бил монах цял живот, нали? — попита Таши.

Никълъс кимна с глава, дал си сметка, че Таши има съвсем бегли спомени от необичайния разпит на бандита. Вероятно това се дължи на концентрацията за постигане на състоянието „шукен“.

— Точно така — каза на глас той. — Бил е специалист по ядрена физика, колкото и странно да ти звучи това. Години наред е живял във Виетнам, тук се е върнал преди около шест месеца.

Вратът на Таши изпука от рязкото му завъртане по посока на Никълъс. Колата се натъкна на някакви коренища и силно се разклати.

— Внимавай, Таши!

— Виетнам, значи — замислено промълви оябунът. — Дали не е бил свързан с Плаващия град?

— Дзао не знае това. Но в негово присъствие Нийгата и Павлов са разговаряли за Абраманов…

— Ето я връзката с Рок! — тържествуващо се усмихна Таши и ловко отби колата към тясната площадка пред хотела, в който възнамеряваха да прекарат нощта.

Синкавата мъгла се стелеше над планината. Беше толкова гъста, че гледана от прозорците на стаите им, тя приличаше на плътна стена. Хотелчето беше построено в псевдостаринен стил, дървото беше заменено, от пластмаса, вместо вази със свежи цветя, ритуалните олтари в стаите бяха превърнати в поставки за телевизори. Посетителят можеше да ги задейства, като пуска по една монета в специалния процеп, срещу това получаваше възможност да гледа половин час някоя от програмите. Стаите бяха облепени със зелени тапети, заели мястото на традиционната, ръчно положена боя, по коридорите бяха поставени автомати, от които човек можеше да си купи всичко — от горещо саке до италианско капучино с лед. Хотелчето нямаше нищо общо с древните крайпътни „рьокани“, предлагали уединено спокойствие и истински условия за почивка.

Сухата и добре премерена практичност на съвременна Япония беше нещо, с което не всеки можеше да се справи. Тя нямаше нищо общо с древните културни традиции на страната, превърнали в изкуство дори производството на обикновени предмети като например гребенчета и фиби… Човек би трябвало предварително да си дава сметка, че Япония е страна на фасадите. Покритите с лак стени, подвижните хартиени транспаранти и обединените пространства в жилищата имаха една-единствена цел — да намекнат, че зад видимо то се крие нещо друго, нещо тайнствено и недоизказано… Човек трябва да остане с впечатлението, че зад това, което виждат очите му, се крие една илюзия. Само тогава умозрителната перспектива на японските културни традиции ще е изпълнила своето предназначение…

Според информацията на Дзао отшелникът на име Нийгата живееше в дълбока долина, сгушена между непристъпните върхове на Йошино. Двамата пътешественици хапнаха набързо, после излязоха от „рьокана“. Селцето беше съвсем малко, само с една улица, която водеше към храма на Шугендо. Според легендата в основите на този храм е погребан императорът бунтовник Го-Дайго, който в средата на XIV век посочил Йошино за постоянно седалище на Южния имперски съд.

Уличката свършваше пред стъпалата на храма, от двете му страни се виждаха тесни пътечки. Поеха по дясната, която се спускаше надолу. Зад гърба им останаха последните самотни къщи, няколко минути по-късно спряха в горния край на стръмна каменна стълба, която чезнеше в дълбокия дол. Над главите им се издигаше ритуална дървена портичка, известна под името „торни“.

Цял ден бяха пътували, чувстваха се уморени. Скоро щеше да се стъмни, мъглата вече придобиваше жълтеникави оттенъци. Започнаха да се спускат по стъпалата. Светлината стана разсеяна, сякаш идваща през дебел воден пласт, откъм вековната гора полъхваше хлад. Таши потръпна и вдигна яката на палтото си. Каменната стълба сякаш нямаше край.

— Тръпки ме побиват от това място — промърмори той.

Спряха едва когато високите дървета ги заобиколиха от всички страни. Във въздуха се разнесе странен, протяжен звук, ехото му бавно заглъхна. После звукът се повтори и Таши рязко вдигна глава:

— Какво е това?

— Монасите обявяват началото на вечерната служба — поясни Никълъс. — За целта надуват раковини с особена форма. Това е вековна традиция, особено в планинските манастири…

Продължиха спускането си през вековната гора, извънземните звуци продължаваха да ехтят във въздуха. Сякаш духът на Йошино се беше пробудил… Скоро стигнаха място, на което стълбите завиваха надясно под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Малко преди завоя се натъкнаха на скална ниша, в която беше поставена огромна сабя. Дръжката й беше забита дълбоко в покрития с мъх камък, издълженото острие бе обвито от фино изковани метални пламъци. Мрачно напомняне за духовете на отдавна мъртви герои, бродещи над тези планини. Като този на останалия завинаги в японската история Минамото-но-Йошитцуне, осветил меча си според шинтоистката традиция за пречистване чрез огъня…

За Никълъс това място беше свързано с древната легенда за любовта между средновековния герой и прочутата танцьорка Шизука — най-красивата жена в Япония по онова време. След неуспял атентат срещу Йошитцуне влюбените избягали тук, в Йошино. Шизука била истинска магьосница на танца. Според легендата тя била в състояние да докарва дъжд по време на суша, изящните й танци просълзявали дори възрастни мъже, очукани от суровия живот. Именно тук обаче съдбата разделила легендарните влюбени. Шизука била предадена и попаднала в плен при враговете на Йошитцуне.

При спомена за старата легенда сред здрача на бързо настъпващата планинска нощ, пред очите на Никълъс неволно се появи фигурата на Коей, някак странно превъплътена в представата за древната красавица. Докато потъваше все по-дълбоко в долината на Шинто, той постепенно се отърсваше от лепкавите пипала на телевизионно-пластмасовата цивилизация, духът му се устреми назад, към великата история на тази страна.

Най-сетне стъпалата свършиха, на стотина метра от тях се очертаха силуетите на манастира. Беше построен на брега на буен поток, който пресичаше долината по дължина. Стръмният, боядисан в червено покрив и масивните кедрови колони на входа бяха в пълна хармония с околната вековна гора, неразделна част от пейзажа.

Прекосиха дървеното мостче, под което се пенеха бистрите води на потока, пробивайки си път сред големи, заоблени от времето камъни. Край пътеката, веднага след мостчето, се издигаше еднометрова колона от дебело кедрово дърво. Върху нея беше поставена изящна бронзова скулптура, изобразяваща дракон със свито на пръстени змийско тяло. Това беше Нотен Оками, покровителят на храма Йошино.

— Разкажи ми нещо за Сейко — обади се Никълъс малко след като отминаха мостчето.

Таши отмести поглед от фигурата на дракона.

— Това би било крайно опасно за нашето приятелство — поклати глава той. — Особено след като се има предвид фактът, че вие спите заедно… — извърна лице към Никълъс, по устните му пробяга едва доловима усмивка: — Забрави ли какво ни учи Тао-тао? Числото три е предвестник на конфликти…

— Тя казва, че ти не си като другите оябуни…

— Е, може би има известно право — вдигна вежди Таши. — Аз съм танжин и това е достатъчно да ме направи различен, нали? — Стройна горичка от японски кедри покриваше част от долината и отсрещните склонове. — Всъщност ти не искаш да ти говоря за Сейко… — продължи Таши. — Подозирам, че вече знаеш за нея повече, отколкото би желал.

— Какво искаш да кажеш? — спря се Никълъс.

— Достатъчно лошо е дори само да познаваш жена като Сейко — поклати глава Таши. — А да си влюбен в нея означава да бъдеш погълнат от подвижни пясъци… Тя е лишена от чувство за собствена идентификация, превръща се в това, за което я вземат мъжете… Ако в момента е силна, това се дължи на мъжките внушения, включително и на моите… Но душата й е пуста, отдавна изгубила контакт с истинската си същност… С риск да бъда груб, ще ти кажа, че за мен тази жена никога не е имала душа…

— И това я прави опасна, така ли?

— О, да. Човек, лишен от чувството за преценка на собствените си качества, едва ли е способен да цени чуждия живот… Сейко без съмнение се вслушва в най-силния и най-убедителния от мъжките гласове, които чува край себе си, и това е всичко. Повечето хора действат, тласкани от жаждата за власт, пари или секс, но при нея нещата не стоят така… Тя може да бъде мотивирана от най-дребни жестове, дори от полъха на ветреца… И именно това я прави напълно непредсказуема…

— Дай да си изясним нещата — тръсна глава Никълъс и за миг се запита дали Таши знае за ужасния край на брат й. — Искаш да кажеш, че тя не е способна да обича, нито пък да изпитва други човешки чувства, така ли?

— Не. Искам да кажа, че нейната дефиниция за любовта и останалите емоции по всяка вероятност рязко се различава от нашите… И на практика именно това я прави опасна, защото лесно би могла да се окаже в плен на заблудата… Мога да те уверя, че в подобен миг ще бъдеш безкрайно шокиран… От силата на реакциите й, от тяхната непредвидимост…

Вляво от тях се появи групичка монаси. Тикнали под мишница големите си извити раковини, те бавно се приближаваха към храма за вечерната молитва. Никълъс и Таши прекосиха откритото пространство пред колоните и поеха по тясна пътечка между сградите, водеща към дъното на долината.

— Защо преди малко каза, че не искам да говорим за Сейко? — попита Никълъс. — Напротив, искам го…

— Може би. Но и двамата знаем какво се крие в дълбините на душата ти…

Шукен.

Тази дума се издигаше между тях като призрака на див звяр по време на пир. Звяр, който превръща храната в пепел, а виното — в застояла вода… Шукен беше качеството, с което Таши превъзхождаше Никълъс, бъдещето — довчера изпълнено с многобройни възможности — днес вече предлагаше само две алтернативи… Защото шукен можеше да се появи всеки миг, при всяко противоречие или разногласие между двамата… То вече влияеше върху всяко общо решение, крайният резултат лесно можеше да се предвиди: или ще бъдат приятели, или смъртни врагове! Ето какво бъдеще им предлагаше шукен. В него нямаше място за колебания и компромиси.

— Да… — промълви с нежелание Никълъс. — Шукен…

— Разбира се, ти страстно искаш да разбереш дали ще проявя желание да те посветя в тайните на кристалната сфера…

Никълъс не отговори нищо, краката му механично следваха извивките на тясната пътечка. Сравнително цивилизованите околности на храма бързо останаха назад, сега навсякъде около тях се издигаше суровата и девствена планина. Сред клоните на дърветата мърдаха птички, готвещи се за сън.

— Мога да отгатна решението ти — вдигна глава Никълъс. — То прозира в думите, които току-що каза… Прав си, като казваш, че не обичам Якудза, това дори е меко казано… Но с теб бях готов да направя компромис, защото… — насочи очи към тъмнеещата в здрача гора, ноздрите му потрепнаха от острата миризма на бор: — … Защото душите ни се докоснаха и имахме шанса да научим нещо един от друг… Нашите способности ни обричат на самота, Таши… Поради тази обреченост аз изгубих жена си, изгубих и един друг скъп човек… На млади години приемах самотата и изолацията като привилегия, като Божи дар… Но това беше отдавна, тогава бях съвсем друг човек… — въздъхна, поклати глава и продължи: — Прав си в предположението, че искам да овладея шукен от момента, в който разбрах, че съм танжин… Зад това желание се крият и други, съвсем лични и съвсем убедителни причини, които ти едва ли ще разбереш… Но това не означава, че съм готов на всякакви комбинации — с теб или с някой друг, — за да притежавам и управлявам могъщата комбинация от Акшара и Кшира…

Таши остана на място, очите му дълго се взираха в лицето на Никълъс. Над главата им изпърха черна птичка и бързо изчезна сред стройните борове.

— Кой ти е казал, че шукен е комбинация между двете части на Тао-тао? — най-сетне попита той.

— Никой, аз просто го чувствам по интуиция…

— Теорията за подобна комбинация е мит, Линеър-сан. Съжалявам, че си бил в плен на заблудата. Шукен съществува самостоятелно, пътят към него се очертава единствено от „корьоку“. Целта му е да държи под контрол светлата и тъмната част на Тао-тао, да ги съхранява в съзнанието, но поотделно, независими една от друга! Съвършеното сливане е химера, подобно на всички останали мечти на хората за съвършенството… — Забеляза особеното изражение, появило се върху лицето на Никълъс, но не знаеше на какво се дължи то. Защото не можеше да знае за бомбата с часовников механизъм, която тиктакаше в съзнанието на Никълъс заедно с черните останки на Кшира. — С удоволствие ще те науча на всичко, което знам. Дал съм си клетва да го сторя с всеки танжин, който се изпречи на пътя ми. Но дори и без тази клетва щях да го сторя… Защото ние с теб сме приятели.

— Да — бавно кимна Никълъс, в главата му изплува предупреждението на Сейко за мечтата на Таши да проникне в Плаващия град. — Приятели сме…

После продължиха по пътя си. Нийгата живееше в малка хижа край гората, светлинките й вече проблясваха през синкавите валма на мъглата. Къщичката беше изградена от дебели борови трупи, привързани с лико, покривът й беше стръмен. Това беше традиционното планинско строителство в Япония — без пирони, без вар и хоросан…

Спряха пред входа и Таши вдигна глава:

— Остави нещата в мои ръце. Зная как да се оправям с хората на Рок…

— Откъде знаеш, че Нийгата е бил в Плаващия град? — учуди се Никълъс.

— Чувствам го ей тук — потупа корема си Таши, после се намръщи и решително почука на вратата.

Отвори им болезнено слаб мъж, очевидно надхвърлил шестдесетте. Лицето му беше толкова изпито, че напомняше снимка на някогашен концлагерист.

— Да?

Черепът му беше абсолютно гол. Оплешивяването на човек на неговата възраст беше често срещано явление, но Никълъс веднага забеляза, че миглите и веждите му също липсват.

— Нийгата-сан?

— Хай.

— Носим ви послание от ваш добър приятел — пристъпи през прага Таши. — Името му е Рок.

Никълъс се стрелна напред и успя да улови Нийгата миг преди кльощавата му фигура да се стовари на пода. После двамата с Таши свалиха обувките си и внимателно изправиха домакина на крака. Човекът тежеше по-малко от дете, кожата му беше червена и подута, лъскава като винил…

— Моля за извинение — промърмори Нийгата. — Но искрено се надявах, че никога вече няма да чуя това име…

— Този човек страда от тежка форма на лъчева болест — прошепна Никълъс с гръб към домакина, после бавно се извъртя: — Лекувате ли се, Нийгата-сан? Състоянието ви изисква болнична обстановка…

— Едва ли тази обстановка ще е подходяща за моето заболяване — отвърна с крива усмивка Нийгата. — Предпочитам да си остана тук, вместо да се превърна в опитно зайче…

— Да разбирам ли, че сте се измъкнали от Плаващия град? — попита Таши и Никълъс ясно усети развълнуваното тупкане на сърцето му.

— Влезте — покани ги с уморен жест Нийгата. — Тъкмо се канех да вечерям… Ще се присъедините ли към мен? Отдавна не съм посрещал гости… Монасите понякога се отбиват, но винаги бързат. Ще ми бъде приятно с вас, дори да сте пратени от Рок…

Никълъс хвърли на Таши кратък предупредителен поглед, но оябунът предпочете да не го забележи.

— Много сте любезен — промърмори той, в гласа му все още се усещаше напрежението.

Последваха изтощения човек във вътрешността на хижата. Нийгата пристъпи към старата печка „хибаши“ в средата на помещението, а Никълъс попита:

— Бил сте в Плаващия град, а сега сте тук, така ли?

— Избягах — простичко отвърна Нийгата и се зае да разбърква зеленчуците, задушаващи се в окачения на желязна верига съд, напълнен със соево масло.

— Но въпреки това не се уплашихте от нашата поява…

— Аз вече съм мъртъв — вдигна глава да го погледне Нийгата. — Какво още може да ми стори Рок? — Свали от лавицата дървени купи и щедро ги напълни със задушеното. Ръцете му трепереха толкова силно, че част от ястието се разпиля по пода. Никой от гостите не направи опит да му помогне.

— Сядайте — кратко ги покани той.

Започнаха да се хранят в мълчание. Известен апетит показаха само Никълъс и Таши, възрастният мъж едва докосваше димящото задушено в чинията си.

— Работехте по проекта на Абраманов, нали? — зададе първия си въпрос Таши.

Нийгата остави пръчиците за хранене, очевидно решил, че достатъчно се е преструвал.

— Вие не сте от Плаващия град! — обяви той.

— Не сме — кимна Таши. — Искаме да прекратим това, което става зад стените му.

— Значи нищо не знаете… — гласът на Нийгата стана глух и загрижен, Никълъс имаше чувството, че чува звуците, излитащи от устата на Метусалех…

— Дойдохме тук, за да получим повече информация.

— Информацията е важно нещо — кимна Нийгата, трескавите му очи бавно се местеха върху лицата им. — Най-важното на света…

— А ние ви казваме истината — натъртено каза Никълъс.

— Добре — кимна Нийгата, раменете му леко помръдваха: — Май нямам друг избор, освен да ви повярвам… Вярата е една от най-големите илюзии…

После им разказа всичко, което знаеше. Как през ноември 1991 година Рок спасил Абраманов от бурните води на Южнокитайско море, как следващата пролет Абраманов го убедил да се върнат на мястото на катастрофата и да извадят скъпоценния товар от дъното на морето… Как после Рок му построил специална лаборатория е камера за ядрен синтез и Абраманов започнал да експериментира с високотоксични и силно радиоактивни изотопи…

— Каква е приблизителната мощ на този елемент 114? — попита Таши.

— Как да ви отговоря? — изви гротескно тънкия си врат Нийгата — Никой не знае… Прототипът е изготвен по приблизителни оценки, дори Рок не смее да го изпробва на виетнамска територия… С положителност мога да ви кажа само едно — този изотоп има такъв химически състав, който го прави няколко пъти по-токсичен от плутония… Истински кошмар. Дори кратък контакт с летливите му частици води до мигновена смърт. Оксидацията и изключително ниската стабилност на материала неизменно водят до отделяне на летливи частици, затова при работа с него трябва да се вземат изключително стриктни предпазни мерки. Поставен е в специална камера, изпълнена с аргон. Но материалът е толкова нестабилен, че отделя токсични отпадъци, въпреки липсата на кислород… В допълнение трябва да се държи сметка и за гама-лъчението. Елемент 114 е изключително мощен емитент на гама-лъчи. Пет минути, прекарани на десет метра от него без защитно облекло, водят до сигурна смърт…

— Но защо се занимават с един толкова опасен изотоп? — попита Таши.

— По няколко причини. Елемент 114 предлага изключително благоприятна среда за свободното деление на термални неутрони, превръщайки ги в изключително мощен експлозив. Критичната му маса е далеч по-ниска от тази на урана и плутония, а периодът му на разпадане — твърде продължителен. Знаете ли какво означава всичко това?

— Мога само да предполагам — промълви Никълъс и неволно потръпна. — Изотопът на Абраманов е годен за създаването на оръжие с огромна разрушителна сила.

— Точно така — кимна Нийгата. — Абраманов твърди, че точката на разпадане при този изотоп е толкова висока, че всеки, имал глупостта да приближи две плочки от него на разстояние по-малко от метър, би предизвикал верижна реакция с невиждана досега сила…

— Верижна реакция? — дрезгаво промърмори Никълъс. — С каква мощ?

— При плочките от примера на Абраманов, които са с размери десет на двадесет сантиметра и с дебелина по-малко от един, експлозията би унищожила приблизително половината от голям град, с население над три милиона души.

— Пресвети Боже!

Известно време никой не проговори. Зад прозореца прозвуча птичи крясък, после отново се възцари тишина, нарушавана единствено от далечния ромон на поточето. Нийгата се размърда, по лицето му се изписа болка.

— Значи този изотоп се оказва прекалено горещ, дори за специалната камера — промълви Никълъс.

— Да. Наложи се да обучаваме местните хора, в голямата си част — от планинските племена. Работата е прецизна и изисква внимателна подготовка. Но времето ни беше малко и ставаха грешки. Дребни, дори незначителни… Но фатални. Докато аз бях там, петнадесет човека умряха от лъчева болест. За всеки стана ясно, че подобен изотоп не е подходящ за промишлени цели… — Нийгата бавно поклати глава: — Какъв срам! В противен случай откритието на Абраманов би означавало сбъдване на една от най-старите човешки мечти: евтин, сигурен и неизтощим източник на енергия…

Таши се приведе напред, лицето му стана бронзово от отраженията на пламъците в огнището.

— Пленник ли е в Плаващия град Абраманов?

— И да, и не — отвърна Нийгата и разбърка цепениците с дълъг ръжен. Изпитваше очевидно затруднение да борави с тежкото желязо, но отново никой от гостите не пожела да го засрами, предлагайки му помощ. — Не вярвам Рок да го държи в плен, просто защото това не е необходимо… Абраманов си стои там доброволно и е напълно доволен от живота си…

На отблясъците на огъня Нийгата изглеждаше като оживял скелет, напълно лишен от плът и кръв. Жълтите му кости хладно проблясваха.

— Абраманов е дълбоко убеден, че работата в Плаващия град е венец на живота му, а проектът, наречен от Рок „Факел“ — достоен завършек на дългогодишния му труд. Изпълнява заповедите на Рок, без да се замисля, върши всичко, което му наредят. В резултат на бял свят ще се появи мощна и компактна атомна бомба, от която на човек му застива кръвта в жилите. Но не и кръвта на Абраманов. Той не мисли за нищо друго, освен за постигане на целта си. И за евентуалното признание, което ще му донесе този успех…

Ето към какво ме е тласкал през цялото време Оками, помисли си Никълъс. В Плаващия град се работи по създаването на атомна бомба, която ще експлодира на 15 март над собствената му глава… Но къде се крие Оками? Кой е купувачът на „Факел“?

— Нима този човек не вижда разрушителната мощ на бомбата, върху която работи? — попита Таши.

— Че кой учен се замисля върху подобен въпрос? — поклати глава Нийгата. — Нима екипите в Лос Аламос направиха нещо срещу проекта „Манхатън“? — очите на стареца бяха втренчени в саждите, полепнали по костеливите му пръсти. — Уверявам ви, че учените са особена порода… На моменти напълно изключват, в главите им няма нито една рационална мисъл…

— Знаете ли кой е купувачът на първия „Факел“? — намеси се Никълъс.

— Някакъв японец — отвърна без следа от колебание Нийгата. — Чух го лично от устата на Рок… Оябун на Якудза…

— А името му чухте ли? — попита с потрепващ глас Никълъс, сърцето му сякаш щеше да се пръсне от напрежение.

— Не — поклати глава старецът. — Спомена за някакъв Кайшо…

Никълъс изведнъж пресипна от вълнение. Вече нямаше съмнение, че обект на нападението с „Факел“ ще бъде именно Оками. А това означава, че купувачът знае къде се крие той.

— Мисля, че зная кой е обект на планираното покушение — с усилие промълви той. — Но защо биха използвали огромната сила на „Факел“ за отстраняването на един човек?

— Мисля, че искат с един куршум да убият два заека — сви рамене Нийгата. — Според мен не знаят точното местонахождение на жертвата си, но знаят района… С оръжие като „Факел“ не е нужно да идентифицираш къщата, а дори и квартала, в който се крие набелязаният обект… Защото при експлозията целият град ще бъде изтрит от лицето на земята. От друга страна, се търси повишен интерес от евентуалните купувачи. Какво по-подходящо за привличане на вниманието им от унищожаването на някой гъсто населен район? Цената на „Факел“ ще стигне небесата. Можете да ми повярвате, че всеки диктатор, маниак и терорист на този свят ще пожелае да го притежава…

Никълъс потръпна от ужас. Даде си сметка, че час по-скоро трябва да открие скривалището на Оками, в противен случай последиците ще бъдат ужасни.

— Според информацията, с която разполагам, „Факел“ ще бъде задействан над голям град — вдигна глава той. — Случайно да имате представа кой точно ще е той?

Нийгата дишаше с видимо усилие.

— Мисля, че дори и Абраманов не знае това — промълви той. — Това е тайна между Рок и неговия партньор… Съветът ми е да се доберете до „Факел“ преди петнадесето число… Защото напусне ли Плаващия град, шансовете ви да го откриете стават нула. Особено в голямо населено място…

— Неговият партньор? — прошепна Таши, без да обръща внимание на страшната перспектива в думите на стареца. Гласът му беше толкова напрегнат, че Никълъс неволно го погледна. — Жив ли е той?

— Разбира се, че е жив — кимна Нийгата. — Този мръсник може да умре само ако се окаже в непосредствена близост до експлозията на „Факел“!… Името му е Майк… Така поне го наричаше Рок…

— Точно така — Майк! — прошепна през стиснати зъби Таши. Тялото му трепереше с такава неудържима сила, че дори Нийгата му обърна внимание. — Най-сетне ще те пипна, мръснико! Най-сетне ще ми паднеш в ръчичките, господин Майкъл Леонфорте!