Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (11)

Токио

Лятото на 1962 година — есента на 1971 година

 

През 1962 година полковник Денис Линеър направи грешката да запознае сина си с Тцунетомо Акинага. Много пъти през дългите и меланхолични есенни дни след 1971 година Никълъс се беше питал какви са били мотивите на баща му за този акт. Нямаше кой да му отговори, тъй като полковникът беше убит през 1963-та.

През лятото на 1962 година Тцунетомо Акинага беше жизнен мъж, пращящ от енергия като зряла праскова. От много години управляваше клана Шикей. В буквален превод името на клана значеше „смъртно наказание“ и Никълъс често се чудеше защо фамилните старейшини са избрали именно него. Никой не искаше да му обясни тази загадка, най-малко от всички — самият Тцунетомо, който притежаваше чувство за хумор на професионален комедиант. Старецът (Тцунетомо беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше) постоянно разказваше вицове и пускаше такива шеги, че момчетата се превиваха от смях.

Момчетата бяха Оми и Хачи, двамата по-малки синове на Тцунетомо, към тях обикновено се присъединяваше и Никълъс. Най-големият — Тетцуо, определен за наследник на баща си като оябун на клана, вече беше напуснал къщата. „Точи си зъбите“, казваше вечно усмихнатият Тцунетомо. Тетцуо беше заминал за Кобе и там управляваше малък, тясно свързан с фамилията клан.

Трудно беше да се каже дали Оми и Хачи харесват Никълъс. Но уменията му по айкидо бяха достатъчно впечатляващи, за да го приемат. Самият Тцунетомо се отнасяше към него с подчертано уважение. Първо, защото беше син на полковник Линеър и второ, защото усещаше безспорната му интелигентност.

— Ти имаш смесена кръв — каза му един следобед тон, докато пиеха чай и хапваха оризови сладкиши. — Това ще направи живота ти доста труден…

Бяха само двамата. Пиеха чая си на колене върху бамбукови рогозки, прозорците на стаята гледаха към малка вътрешна градинка, запълнена почти изцяло с азалии и красиво разпръснати скални късове. Самите азалии бяха подстригани по такъв начин, че приличаха на камъни — това придаваше на градинката особено очарование, човек неволно започваше да мисли за съвършенството на връзката между природата и творенията на собствените си ръце.

Оябунът, който водеше изключително напрегнат живот, обичаше да прекарва по един час с някой от синовете си. Обикновено това ставаше в късния следобед, когато учебните занятия и тренировките на момчетата вече бяха приключили.

— Аз обаче нямам никакво намерение да ти изразявам своето съчувствие, младежо — добави Тцунетомо и захруска поредния сладкиш. — Просто защото ти не се нуждаеш от него. Ще успееш да се справиш с това бреме, на практика именно то ще ти помогне да опознаеш хората… — После смени темата и разказа един виц — за срещата между един селянин и някакъв пътуващ проповедник.

Никълъс избухна в смях.

— Смехът се отразява добре на моите азалии — усмихна се Тцунетомо. — Попиват го със същата жажда, с която събират влагата и слънчевата светлина. Веднага разбирам кога в градината ми се е появил плевел, тъй като плевелите нямат свойството да поглъщат смеха…

— Затова ли толкова често разказваш вицове?

— Отчасти — кимна Тцунетомо и направи знак на Никълъс да допълни чашите. — Моят баща беше голям шегаджия. Разказвал ли съм ти как се промъкна в хотела, в който карах медения си месец, и възпламени няколко бомбички под прозореца на спалнята ми? Ха, ха! Да, наистина беше майстор на номерата, много хора приеха убийството му като лична трагедия… С моите вицове сякаш отново го съживявам… Като слушам смеха ви в къщата си, имам чувството, че отново е тук и пак залага бомбички под прозорците…

Този разговор придоби особено значение за Никълъс, тъй като се проведе няколко месеца след смъртта на Полковника. През цялото това време Тцунетомо не го потърси нито веднъж. Никълъс се виждаше с Оми и Хачи всеки ден по време на тренировките, но и те не го канеха на гости. Нямаше време да се замисли върху този факт, но понякога, особено в почивните дни, изпитваше остро чувство на загуба, следобедните срещи с оябуна очевидно му липсваха.

Обичаше и уважаваше баща си, но Полковника все пак си оставаше европеец и този факт издигаше стена между него и сина му, независимо от изострената му чувствителност към източния начин на живот. А Тцунетомо притежаваше това, което полковник Линеър никога не успя да придобие — особената, типично японска линия на поведение. Може би именно това беше причината, подтикнала Линеър да му представи сина си.

През пролетта на 1964 година Тцунетомо се появи в тренировъчната зала на Никълъс. Там се упражняваше цяла група момчета, но той гледаше само него. Час и половина не мръдна от мястото си, наблюдавайки всяко упражнение, което го караше да прави сенсеят по айкидо. По това време Никълъс вече владееше бойното изкуство почти до съвършенство и беше започнал да се занимава с нинджуцу, но в друга зала и при друг сенсей. Но елементи от официално забранените бойни похвати ясно личаха в начина, по който блокираше хватките на айкидо, прилагаше ги с такава бързина и изненада, че дори сенсеят изпитваше затруднения.

Оябунът търпеливо чакаше, благоразумно оставил бодигардовете си извън залата. Не искаше да нарушава хармонията на обучението, момчетата заслужаваха това. Радостен от срещата, Никълъс с готовност прие поканата му за чай.

По-късно, заслушан в ехото от думите на оябуна, бавно заглъхващи в съзнанието му, Никълъс изведнъж си даде сметка за мъката, която този човек изпитва от смъртта на баща му. Вероятно тя му напомня за смъртта на неговия баща, който е бил брутално убит. И двамата са имали нужда от успокоение преди срещите им да бъдат възобновени… Но тук участваше и едно друго чувство — чувството на безкрайно уважение. Тцунетомо не искаше да остави впечатление, че се стреми да заеме мястото на бащата в сърцето на Никълъс.

— Аз съм Тцунетомо, баща ти наричаха Полковника… — промълви в онзи следобед той, насочил поглед към нежните чашки на азалиите, готови да се разтворят всеки миг. — Аз съм оябун, но той беше нещо много повече… Беше истински създател на мечти… Сега едва ли ще разбереш тези думи, но след време това положително ще стане…

Чаеният ритуал заемаше особено място в живота на Тцунетомо. Продължаваше с часове, никой от помощниците и съветниците му не смееше да го обезпокои. По този начин старият оябун очертаваше демаркационната линия между ежедневния бизнес и нещата, които считаше за особено важни в духовния си живот.

— Виждаш, че тази градинка е оградена от четири стени — посочи с ръка той. — Три от тях са подвижни врати от оризова хартия, които водят към къщата. Четвъртата е стената на самото имение. Насажденията си ниски и това е напълно умишлено. Така вятърът не може да ги разклати и да промени композицията им. Уловил съм слънчевата светлина и сенките, положил съм ги точно там, където искам. Когато сутрин или следобед сядам тук и насочвам поглед към бавното движение на сенките, аз разбирам дълбоката същност на живота и вечния ход на времето. Защото, в крайна сметка, тук никога нищо не се променя. Всеки ден, малко преди разсъмване, животът в тази градинка поема напред, по вечния си цикъл…

Никълъс беше прекарал твърде дълги дни и нощи в самота, потънал в спомени за баща си. Може би затова почувства отварянето на малка вътрешна врата.

— Сякаш виждам и татко тук — прошепна той.

— Рано или късно, в тази градинка се появява всичко, което има значение за нас — отвърна с нескрито задоволство в гласа Тцунетомо, очите му внимателно наблюдаваха как Никълъс отпива от горчивия чай, а здравите му зъби се забиват в оризовите сладкиши. В настъпилата тишина младежът усети, че и двамата мислят за Полковника…

Коленичил върху татамито в царствената поза на шогун, Тцунетомо вдигна глава и каза:

— Искам да ти разкажа една стара история. А като свърша, ще ми кажеш какво мислиш за нея… — прочисти гърлото си и започна: — Някога, още преди Япония да бъде обединена от шогуна Токугава, живял един феодал с подчертана слабост към жените. Бил човек на думата и честта, всички го обичали, включително и любовниците му. Имал много извънбрачни деца, но само един законен наследник. Детето спечелило завинаги сърцето на баща си още при самото раждане. Просто защото напуснало утробата на майка си обърнато обратно, с краката напред. „Би трябвало да умре, а с него и съпругата ви — смаяно поклащали глави докторите. — Но у него съществува изключително силна воля за живот!“

Феодалът следял отблизо развитието на момчето. Вземал го със себе си навсякъде, дори когато влизал в бой с врага. Защитавал го със собствената си броня, пазел го с всички средства, които имал на разположение. Все пак имало и такива дни, в които присъствието на момчето било просто изключено. Това ставало обикновено, когато предприемал дълги и изтощителни походи дълбоко във вражеска територия. В тези случаи поверявал сина си на една от своите крепостни любовници, която считал за пълноправен член на семейството си и й имал абсолютно доверие.

— Младежът заболял малко след като навършил двадесет и една години. Докторите били безсилни да го спасят, макар че опитали всичко възможно, бащата бил покрусен. На погребението дошли всички свещеници от владенията на феодала, ароматичните пръчици горели с ярка светлина. Младата наложница влязла в храма и извършила ритуално самоубийство пред олтара на Буда, в пълно съответствие с религиозния ритуал…

В градинката се появиха три дъждосвиреца. Два от тях кацнаха сред напъпилите цветове на азалиите, перата им заблестяха. Третият си избра върха на най-високия камък и остана там.

Никълъс гледаше именно него.

Помълча малко, после от гърдите му се откърти тиха въздишка.

— От тази история разбирам, че чувството за дълг надхвърля рамките на семейството. Това е чувство за време и пространство, но най-вече чувство за самоопределение… — вдигна глава и погледна Тцунетомо право в очите: — Това ли е правилният отговор?

— Аз не съм будистки свещеник — усмихна се оябунът. — Не мога да кажа какво е правилно и какво погрешно… Просто исках да видя начина, по който тази малка приказка ще се докосне до духа ти…

През последвалите години Никълъс често си спомняше тази приказка. На Полковника и Чонг — своята майка, младежът дължеше изостреното си чувство за чест и дълг, но именно Тцунетомо му помогна да циментира това чувство завинаги в душата си.

През есента на 1971 година Никълъс, вече млад човек с оформен мироглед, влезе в къщата на Тцунетомо. Това вършеше два пъти седмично вече осем години подред. Този път обаче домакинът не беше сам в стаята с шест татами, която използваше за чайните си церемонии и личните дела. С него беше младо момиче, още почти дете. Никълъс с изненада научи, че тя наскоро е навършила пълнолетие.

Опитът му с жените беше бурен и катастрофален, в последно време рядко си позволяваше да излиза с момичета, предпочиташе самотата.

— Ето те и теб — вдигна глава Тцунетомо. — Искам да те запозная с Коей, дъщерята на мой стар приятел… — стана на крака и добави с извинителна усмивка на уста: — Ще те помоля да запариш чай за нашата гостенка. Съжалявам, че трябва да ви напусна за около час, но имам спешна работа… Надявам се да се забавлявате добре.

Коей трудно би могла да се нарече красива жена, особено ако човек разглежда чертите й поотделно. Устата й беше малка и безизразна, големите й очи гледаха хладно и отчуждено, чертите на лицето й бяха прекалено твърди и безкомпромисни. Кожата й беше бледа като на легендарната гейша от XIX век, която никога не излизала без чадър.

Коленичила върху татамито с ръце в скута, тя излъчваше някаква крехкост или — ако човек не е в благосклонно настроение — дълбока несигурност… Никълъс сериозно се запита дали не е инвалид.

Пое задълженията на домакина и се зае да запарва чай. Вършеше всичко в мълчание, според изискванията на ритуала.

Проговори едва когато се настани срещу гостенката с чаша в ръка, зае се да обяснява играта на светлината и сенките в градинката отвъд прозореца.

— Предполагам, че това е доста трудно за вас — промълви Коей, без да вдига поглед към него и без да показва, че слуша обясненията му.

— Какво искате да кажете?

— Че ви е трудно да останете насаме с непозната жена, като при това трябва и да я забавлявате…

— Ами…

— Особено след като Тцунетомо е човек, на когото не сте в състояние да откажете…

— Това е вярно — усмихна се Никълъс. — Но бих изпълнил молбата му дори и да не беше оябун на Шикей… — наведе глава и малко смутено добави: — А на вас ще отговоря, че не ми е трудно, нито пък се чувствам притеснен…

Тя продължаваше да стои с наведена глава. Говореше почти без да мърда устните си, прибраната й на тила коса отразяваше светлината от градината като странен фенер. Обладаваше онази пълна неподвижност, която Никълъс беше забелязвал само у опитни сенсеи, но в нея присъстваше и нов, напълно непознат елемент…

— Не искам да бъда в тежест на никого…

— Какво ви кара да мислите подобно нещо?

— Всичко — отвърна тя и остави чашата си на масичката. — Нито съм красива, нито чак толкова умна, че човек да иска да бъде в моята компания…

— Грешите — поклати глава Никълъс. — Тцунетомо очевидно ви обича и държи да бъде с вас.

Главата й се надигна, в очите й се появи леко смаяно изражение.

— Наистина ли мислите така?

— Разбира се. Самият факт, че ви е поканил в стаята за чай, го доказва. Тук не всеки може да получи достъп…

— Но покани и вас — отвърна тя и сякаш едва сега забеляза присъствието му. Държеше се като охлюв, показал се от черупката си след отдалечаването на хищен звяр.

— Тцунетомо ми е като втори баща — поясни Никълъс, после и разказа за кончината на полковник, Линеър. Тя остана странно равнодушна, сякаш слушаше разказ за някоя малка птичка, прелетяла над градината. После потръпна и обгърна раменете си с длани.

— Тук не се чувствам удобно…

Тцунетомо се бавеше и Никълъс реши да я изпрати. Изглеждаше толкова крехка и чуплива, че просто, не я виждаше да се оправи сама. Преминаха през многобройните постове, охраняващи жилището на оябуна, и излязоха на улицата. Оказа се, че там я чака тежка лимузина с двама широкоплещести якудза на предната седалка. Не бяха от клана Шикей, което означаваше, че Коей е дъщеря на друг оябун… Стар приятел, беше казал Тцунетомо.

Тя се закова на място, очите й гледаха черната кола с ужаса, с който се гледа зейнал гроб.

— Не искам да се качвам — прошепнаха едва чуто устните й.

— Добре, аз ще ви изпратя.

С нищо не показа, че го е чула, дори не се помръдваше. Той хареса явното неодобрение на това, което вършеше баща й. Тцунетомо например никога не показваше с какво се занимава, по време на срещите им в стаята за чай Никълъс искрено се възхищаваше на ума и възпитанието, на щедростта и духовитостта на този човек. Бързо забравяше, че някои от най-близките приятели на Полковника са били оябуни на Якудза като него, много рядко в сърцето му помръдваше чувство за вина, породено от факта, че на практика гостува в дома на един престъпник. После това чувство изчезваше и животът продължаваше както преди.

Коей живееше в имение с високи стени, подобно на това, което обитаваше Тцунетомо. Баща й Токино Каеда беше първи заместник-оябун на клана Ямаучи, разтърсван от жестоки вътрешни противоречия след преждевременната смърт на Катцуодо Козо. Най-големият му син Томоо беше прехвърлил тридесетте, но все още не притежаваше необходимия опит и авторитет, за да поеме ръководството на клана. Това задължение временно беше поето от бащата на Коей, който беше най-старши сред заместниците на оябуна. Наред е преките си функции, той трябваше да обучава Томоо на всичко, което знае.

Майката на Коей беше дребна и спретната жена, крехка и деликатна почти колкото дъщеря си. Годините бяха оставили следите си върху прорязаното й от бръчки лице, бързо сивеещата коса и тъжните, затворени за радостите на външния свят очи. Докато им поднасяше чай, говореше за своите цветя, за начина, по който годишните сезони се отразяват на живота и смъртта в загадъчния свят на растенията. Тя беше майстор на икебана — ритуалното подреждане на цветята. Посрещна Никълъс равнодушно, само в очите й се долови кратък проблясък на изненада. Очевидно беше не по-малко свенлива от дъщеря си, говореше, без да се обръща конкретно към никой от двамата, сякаш в празно пространство…

Токино Каеда беше едър мъжага със суров и сприхав характер. Появи се у дома с един от синовете си и хвърли мрачен поглед към Никълъс и дъщеря си. После подаде куфарчето си на момчето и заплашително избоботи:

— Отиваш в кабинета и няма да излезеш оттам, преди да си научил всичко наизуст!

Не го гледаше, очите му продължаваха да опипват седналите край масичката за чай. Жена му изчезна по посока на кухнята, очевидно за да му приготви вечерята.

— Какво става тук? — пристъпи в стаята оябунът.

Коей му представи Никълъс, без да отмества очи от празната си чашка, после забързано добави:

— Той е добър приятел на Акинага-сан, запознахме се в неговата къща…

— Не си якудза — спря тежкия си поглед върху Никълъс оябунът. — А като те гледам така, дори не си и японец…

— В жилите ми тече смесена кръв — поясни Никълъс. — Баща ми е полковник Денис Линеър.

— Предполагам, че точно с тези думи си прониквал там, където вратите би трябвало да са затворени за теб — едрият мъж стрелна с поглед дъщеря си и заплашително добави: — Но аз не съм Акинага и присъствието ти тук едва ли ще донесе нещо добро.

Никълъс не отговори.

— Много внимавам с кого прекарва времето си дъщеря ми — продължи със същия тон Каеда.

— Татко…

— Разбирам ви — обади се Никълъс, просто от желание да предотврати семейния скандал. — Голяма част от оябуните мислят като вас. Въпрос на неприкосновена територия…

— Аз не съм голяма част от оябуните! И дъщеря ми е нещо по-специално!

— Просто се опитвам да се държа приятелски с нея…

Едрият мъж изсумтя и изчезна по посока на кухнята.

— Съжалявам — прошепна Коей, цялата разтреперана.

— За какво?

— За маниерите на баща ми. Но той е израснал на улицата, а аз съм единствената му дъщеря… Животът му протича сред кръв и смърт и… — замълча за миг, от гърдите и се откъсна дълбока въздишка: — Този живот ме плаши! Какво ще стане, ако го убият? Кланът Ямаучи се разкъсва от вътрешни противоречия, завист и ревност… Някой може да прониже сърцето му с катана и това ще бъде ужасно!

Дишането й беше забързано, гласът й видимо потрепваше. Никълъс знаеше, че подобно вълнение може да бъде породено само от пристъп на главозамайващ страх. Страхът е в състояние да съживи и мъртвец… Стресна се от това сравнение. Нима счита Коей за жив труп?

През следващите седмици се виждаха постоянно, почти всеки ден. Никълъс се надяваше, че ще започне да я опознава, но на практика се получи точно обратното — Коей ставаше все по-голяма загадка за него. На даден етап разбра, че започва да се влюбва в нея. Може би това чувство не беше съвършено, може би беше предизвикано именно от загадъчността. Но нима има съвършена младежка любов, нима желанието за близост може да се отърси от несъвършенството на страстта и чувството за опасност?

Коей притежаваше едно много особено качество — колкото повече време прекарваше човек с нея, толкова по-красива му се струваше тя. Беше като прекрасна камелия, която разтваря нежните си, обсипани с капчици утринна роса цветове под ярките лъчи на слънцето. Листенце по листенце, бавно и с мъчителна наслада… Той престана да вижда чертите й поотделно, приемаше ги като едно цяло и оставаше запленен… Лицето й вече не му се струваше ъгловато и намръщено, беше убеден, че именно то е най-подходящият декор за дълбоките блестящи очи и загадъчната извивка на устата.

Над всичко това доминираше тъмният облак на загадъчността. Той висеше над веждите й, не можеше да бъде стопен дори от есенния вятър, подгонил окапалите кленови листа по пустите улици… Присъствието му се чувстваше постоянно, може би именно то караше Никълъс да върви по път, който при други обстоятелства отдавна би изоставил…

Коей вдигна очи към небето, натежало от черни облаци.

— Питал ли си се някога защо животът е такъв? — прошепна тя. — Защо в него има толкова много болка и страдание? Защо хората не намират покой?

— Предполагам, че това е част от човешката същност — сви рамене Никълъс. Тя често изпадаше в състояние на дълбока меланхолия и тогава приличаше на старица, която поглежда назад от прага на смъртта и вижда единствено мъка и сълзи. — Иначе едва ли би имало място за религията… Хората имат нужда от борба. Без нея просто ще изсъхнат и умрат…

Коей потръпна и придърпа яката на палтото си. Никълъс би обвил ръка около раменете на всяка друга жена, но с Коей това беше просто изключено. Тя не обичаше да бъде докосвана. Дори фактът, че седяха близо един до друг, му се струваше сериозно постижение. Това не го тревожеше, вече беше получил своята порция порочна женска плът.

— Не виждам нищо утешително в бъдещето — прошепна тя.

— Защото нямаш професия? — вдигна глава Никълъс. — Това не е страшно. Скоро ще се омъжиш, ще родиш деца, ще си имаш свое семейство…

Тя потръпна, очите й проследиха сухите листа, подгонени от студения вятър.

— Мисля, че никога няма… — тръсна глава, в очите й проблесна отчаяна решителност: — Не изпитвам никакво удоволствие от общуването с мъже, ти си единственото изключение… С теб се чувствам добре, Никълъс… Аз… — млъкна, думите просто отказваха да излетят от устата й, дишането й стана накъсано. — Прегърни ме!

— Коей…

— Моля те!

Той се подчини. Очите й се затвориха, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха под палтото. После изпод клепачите й бавно се плъзнаха две бистри сълзи.

— Коей, какво има?

Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й потънаха в неговите:

— О, Никълъс! Харесва ми, когато си до мен!

Близостта между двамата се установяваше трудно, дори мъчително. Той ясно помнеше мига, в който устните им за пръв път се докоснаха. Нощта беше ясна и безлунна, небето беше обсипано с ярки звезди. Бяха в покрайнините на Токио, далеч от дом и роднини, над полето се носеха призивните писъци на невидим бухал. Имаха чувството, че са самотни пътешественици, стъпили на брега на непознат континент.

Тялото и трепереше в прегръдката му, от устата й излитаха тихи, неразбираеми звуци. В следващия миг рязко го отблъсна, сякаш не можеше да понася топлината на младото му тяло. Дишаше тежко, като след маратонско бягане.

— Коей? — прошепна в мрака той.

— Да, да — задъхано отвърна тя. — Целуни ме пак!

Изглеждаше силно привлечена от опустошенията на войната, превърнали голяма част от града в пустиня. Възстановяването вървеше с пълна сила, но в Токио все още можеха да се видят следите от тежките бомбардировки, цели квартали бяха напълно унищожени от напалм. По време на следобедните им разходки тя неизменно го водеше там, сякаш развалините бяха добре поддържани градини, разкриващи красотата си под лъчите на есенното слънце. На тези места се чувстваше по-уверена и по-сигурна в себе си, почти забравяше да се крие в предпазната си черупка. Именно по този начин показваше на Никълъс своята дълбока рана, причината за която продължаваше да бъде загадка за него.

Той, разбира се, вече беше убеден, че момичето е преживяло някаква дълбока душевна травма, доста по-различна от онези, които ни причиняват ежедневните неблагополучия. И тази травма положително беше на сексуална почва. Често усещаше как Коей буквално изгаря от сексуално желание, но душата й тръпне от ужас. Беше дълбоко раздвоена, приличаше на човек, който отчаяно се бори да възстанови душевното си равновесие.

— Ти си моят спасител — прошепна му една вечер тя. Лежаха прегърнати върху тънко одеяло, съвсем сами под звездите. В далечината се обаждаше бухал, призивните звуци подчертаваха още повече пълната им откъснатост от света. — Спаси ме!

От какво искаше да бъде спасена?

Най-ужасното беше, че Никълъс подозираше от какво. Не искаше да знае, но едновременно с това отчаяно се стремеше да го разбере. Защото най-силното му желание беше да прекрати болката и страданията й, отново да я превърне в уравновесен човек. Вярваше, че може да го стори, беше твърдо решен да го стори…

— Спаси ме!

Което означаваше „вземи ме“. Той знаеше това, тя знаеше, че той го знае… И двамата го искаха, това беше най-доброто нещо на света.

Протегна ръка и внимателно разкопча блузката й. Тялото й леко се изви нагоре, пръстите му достигнаха закопчалката на сутиена. Главата му се сведе, устата му се сключи над щръкналото зърно на оголената гърда. Тя изохка, пръстите й се заровиха в гъстата му коса. Той ясно чуваше ускорените удари на сърцето й, имаше чувството, че се потапя в разтопена лава. Изгаряше от желание да проникне в нея, да я стопли и защити. Да сложи край на дълбокото й страдание.

Устата му целуваше гърдите й, бели като мляко, ръцете му се заеха да свалят полата. След миг дрехата отлетя встрани заедно със слиповете, тялото му се намести върху нейното.

Коей изкрещя, избута го настрана и притисна колене до гърдите си.

— О, Господи! — проплака тя.

— Всичко е наред — прошепна зад гърба й Никълъс.

— Не, не! — разтърси глава тя. — Нищо не е наред, нищо! Седмици наред мечтаех затова, което сега се превръща в пепел! — раменете й започнаха да се тресат: — Не мога да ти обясня… Не зная какво ми става…

— Всичко е наред — нежно прошепна той и започна да я обръща към себе си. — Остави на мен, ще видиш как всичко ще се оправи…

— Не — поклати глава тя, ръката й го потърси в мрака и започна да го гали. — Не е наред…

— Коей, не е нужно да…

— Не, не, искам да го направя… — пръстите й го галеха с изключителна нежност. — Повярвай ми, Никълъс, аз също го искам… Но просто не мога… — Горещата семенна течност напълни шепата й, от устата и се откъсна тихо възклицание. — Да, о, да!

Нощта ги обвиваше в нежния си плащ, тишината се нарушаваше единствено от приглушените звуци на природата, имаха чувството, че са останали сами на света.

Никълъс събра кураж и здраво я притисна до гърдите си. Знаеше, че трябва да каже това, което измъчваше душата му.

— Няма да ми го кажеш сама, нали? — прошепна той. — Нека ти помогна…

— Не! — извика тя и сложи ръка на устните му. — Моля те!

Той решително отмести дланта й.

— Знаеш, че е за твое добро, Коей. Не го ли кажа аз, между нас завинаги ще остане черният облак, никога няма да бъдем това, което искаме да бъдем… Ще се изпълним с недоверие и омраза. Но аз не искам това и няма да го допусна!

Замълча за миг, чуваше единствено шепота на — вятъра и бурния ритъм на сърцата им. Тя най-сетне се беше предала, един Господ знае какво й беше струвало това.

— Била си изнасилена, нали? — тихо попита той и усети как тялото й подскочи, сякаш пронизано от тънка игла. — Преди колко време се случи това?

— Три години, пет месеца и шест дни — издекламира с глас на преподавател по скучна материя тя, очите й бяха насочени към звездите. Блиндираната врата най-сетне се беше открехнала.

— И родителите ти знаят, нали?

— Да.

Това обясняваше отчуждението на майката и почти параноичния страх на бащата от връзката й с Никълъс.

— Кой го направи?

Тя направи опит да се изтръгне от прегръдката му, но той стегна мускули и я задържа.

— Погледни ме, Коей! Трябва да се освободиш от отровата, натрупала се в душата ти! Нима не разбираш, че тя те убива? Щастлива си само когато сме заедно, при това не всеки път… — Помисли си за опустошените квартали на Токио, в които момичето се чувстваше най-освободено, най-близо до нормалното си състояние. — Отворихме раната и отровата започна да изтича… Но трябва да продължим, да я изчистим докрай! Иначе инфекцията ще продължи да се развива и в крайна сметка ти ще изгубиш всякакво желание за живот! Не вярвам да го искаш. Вече не!

Тя дълго се взираше в очите му. Отвори уста да каже нещо, после рязко я затвори. Той усети, че иска да заплаче, но вече беше късно и за това… Ясно видя последната бариера, която момичето беше издигнало пред себе си в отчаян опит да запази разума си след бруталното изнасилване. Нещата трябваше да бъдат доведени докрай.

— Кой те изнасили?

— Моля те, не искай това от мен!…

— За твое добро е, знаеш го не по-зле от мен.

— Той… Беше приятел… Ясуо Хидеюке… От нашето училище, в по-горните класове… — главата й рухна на гърдите му, цялото й тяло се разтърси от ридания. Никълъс мълчаливо я притисна до себе си.

След известно време сълзите й пресъхнаха, остана само гласът — тъничък и потрепващ, изживяващ отново ужасното премеждие:

— Той беше… по-голям от мен. В него виждах закрилник, доверявах му се… Всичко стана много бързо. Когато ме нападна, бях заспала… Не успях да разбера какво става. Устата му вонеше на алкохол, после усетих нещо твърдо и голямо… Заприлича ми на кол или на копие… Аз… Аз не знаех какво да правя… Изпаднах в някакво вцепенение, сякаш не бях там… сякаш това ставаше с друго момиче… После напълно изключих. Спомням си само, че краката ми бяха разтворени и ръцете му… — пръстите и се вкопчиха в китката на Никълъс: — Болката беше ужасна. Изкрещях, но това сякаш го възбуди още повече. Започна да ме тласка с цялата си сила, тялото му тежеше като олово… Имах чувството, че го прави не толкова със страст, колкото с ярост… По-нормално би било, ако бях възбудила страстта му… Това бих разбрала. Но ярост? Нима е възможно тази ярост да е била предизвикана от моето доверие в него?

— Направих опит да се съпротивлявам и той ме удари. Това също му донесе удоволствие… Биеше ме, докато проникваше вътре в мен! О, не! Господи, не!

На следващата сутрин Никълъс действаше като сомнамбул. Почти не чуваше съветите на сенсея в залата за айкидо, разбра, че нещо сериозно не е наред едва когато бе повален от един доста посредствен ученик…

В крайна сметка разбра кого иска да срещне. Човекът, който беше прекършил живота на Коей далеч преди настъпването на зрелостта и.

Откри Ясуо Хидеюке, който след завършване на гимназия беше станал обикновен рибар. Наследил малък траулер от баща си, той го управляваше с прецизността на военен моряк. Беше едър и здрав, с мускули на щангист. Начумерен и мрачен по природа, той очевидно не харесваше новата си професия, но се беше примирил с нея по простата причина, че му носеше достатъчно доходи за издръжка на овдовялата си майка.

Не хареса появата на Никълъс и побърза да го съобщи на глас. Политическите му разбирания бяха радикални — мразеше с еднаква сила както американците, така и комунистите.

— Не е твоя работа дали съм се срещал с Коей, или не! — отсече той, докато наблюдаваше с разкрачени крака как Никълъс се прехвърля на борда. — Предупреждавам те, че в момента нарушаваш неприкосновеността на частна собственост!

— Но миналото не е частна собственост, нали? — попита със заплашителен тон Никълъс.

— Остави ме на мира, имам си работа! — решително отвърна гигантът.

— Първо ще отговориш на въпросите ми — тръсна глава Никълъс.

— Ето ти единственият ми отговор! — изръмжа Хидеюке, грабна една извита кука за окачване на улова и я запрати към лицето на Никълъс.

Реакцията на младежа беше напълно инстинктивна. Вместо да отстъпи пред свистящото желязо, той се стрелна напред. Куката прелетя над главата му, в следващата секунда ръката му потъна в корема на Хидеюке.

Едрият мъж изпъшка, пое въздух и стовари дръжката на куката в тила на Никълъс. Пред очите на младежа затанцуваха ярки разноцветни кръгове, тялото му политна към пролуката, останала между пристана и борда на траулера.

Хидеюке му нанесе силен ритник и той увисна, над водата, стиснал перилата с две ръце. Макар и на котва, траулерът опасно се люшкаше, корпусът му всеки момент можеше да го сплеска в бетонния кей.

— Какво ще кажеш за този отговор? — изръмжа гигантът. — Харесва ли ти? — куката полетя към лявата ръка на Никълъс, той светкавично я дръпна и острите зъби се забиха в дъските на палубата.

Увиснал на една ръка над водата, той използва инерцията на тялото си и се стрелна нагоре. Хидеюке се оказа в крачка, колебаеше се дали да издърпа куката от дървото, или да потърси развръзка с юмручен удар. Предпочете куката, огромните му мускули се издуха от усилието да я измъкне от дъските. Ходът му обаче се оказа губещ. В момента, в който освободи оръжието си, кракът на Никълъс го улучи в коляното. Здравенякът се строполи, Никълъс се тръшна отгоре му, преплетените им тела се затъркаляха по палубата. Когато спряха, Никълъс се оказа отдолу, ръката му инстинктивно се вкопчи в дебело и хлъзгаво от водорасли корабно въже. Хидеюке стискаше крака му, дясната му ръка с куката се вдигна за решителен удар. Никълъс нямаше избор. Десният му крак се стрелна нагоре и улучи лицето на противника.

Атаката на гиганта се прекрати така внезапно, както беше започнала. Пръстите му омекнаха и изпуснаха крака на Никълъс, тялото му политна назад и се плъзна през борда. В същия момент корпусът на траулера звънко удари бетонната стена на пристана, повдигнат от пенестия гребен на висока вълна…

Полицията го разпитва в продължение на три часа, после го освободи. Показанията на свидетелите бяха противоречиви, но всички бяха единодушни в едно — Никълъс беше проявил изключителна смелост, скачайки във водата, за да спаси противника си. Останалото свърши фактът, че беше син на полковник Линеър.

На свечеряване се срещна с Коей, отново в един от разрушените квартали на Токио.

— Искам да ти кажа, че днес видях Ясуо Хидеюке — съобщи и той.

Коей стоеше като закована, дори не дишаше. Лицето й пребледня, в очите й се появи отчаянието на попаднал в капан див звяр.

— Говори ли с него?

— Не пожела да отговаря на въпросите ми.

Част от напрежението я напусна, за миг Никълъс си помисли, че ще припадне от облекчение, и протегна ръце да я подкрепи.

— Той е мъртъв, Коей…

— Кой е мъртъв? — объркано го погледна тя.

— Хидеюке.

— Но как? Кога?

Никълъс дълго мълча, очите му не слизаха от лицето й.

— Сбихме се — промърмори най-сетне той.

— Той се е бил с теб? Но ти… Господи, виждала съм на какво си способен! — нещо в душата й изведнъж се прекърши, думите й се превърнаха в неясен шепот: — Защо си отишъл там?

— Знаеш защо.

— Отмъщение! — заплака открито тя. — Това си търсел, нали?

— Не, всъщност аз… — Никълъс объркано замълча. Този въпрос започна да го измъчва от момента, в който се измъкна от бурните води на пристанището. Дали наистина отиде да се срещне с Хидеюке, за да се бие с него? Какво искаше да научи? Да чуе признанието му и да изпита задоволство? Или да го накаже за гадното престъпление? Не, не е това… не би могъл да стори подобно нещо… После си спомни разказа на Тцунетомо за вярната любовница на феодала, завършила живота си със сепуку поради смъртта на единствения му син… Дългът се простира и извън семейството, беше казал той. Той е усещане за време и пространство, но най-вече е чувство за самоопределение…

— Не зная — призна на глас той.

— Ти знаеш! — просъска Коей, лицето и се разкриви от ярост. — Ясуо беше напълно невинен. Държали сме се за ръце веднъж-дваж пъти и това беше всичко!

Никълъс беше толкова смаян, че в ушите му прозвуча някакво оглушително жужене.

— Но нали каза, че…

— Знам какво ти казах! — изкрещя Коей и притисна юмруци до слепоочията си. — Просто не можах да измисля нищо друго!… Ти ме притискаше да говоря и може би беше прав… Част от мен също го искаше, но аз не можех да ти кажа истината!

— Коя истина? — сграбчи я за раменете той и яростно я разтърси. В устата му се появи горчив вкус, червата му се преобръщаха. Пред очите му отново се появи тялото на Хидеюке, плъзгащо се в черната дупка между пристана и корпуса. — Коя истина?!

Болката и яростта му бяха толкова силни, че Коей най-сетне се реши да му каже истината.

— Баща ми! — изкрещя тя. — Баща ми ме изнасили!

Пред очите на Никълъс започнаха да се нижат случки и събития, които беше тълкувал съвсем погрешно: Коей гледа лимузината на баща си с ужаса, с който се гледа разровен гроб; враждебното безразличие на майката; ревността на бащата; странното оживление, с което разказваше как е сънувала смъртта му… Когато ме нападна, бях заспала и не разбрах какво става — тези думи недвусмислено доказваха, че по време на изнасилването Коей е била у дома си… Всичко идваше на мястото си. Полуистините, мълчанието, откровените лъжи…

Момичето прикри лицето си с длани и рухна в краката му.

— О, Буда, спаси ме!

Никълъс я гледаше с някаква смесица от съжаление и гняв, душата му беше пуста. Всичко между тях беше свършено, сърцето му окаменя… Но какво значение имаше вече това? Беше се забъркал с Якудза и си плати за това. Ръцете му бяха окървавени.