Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (10)

Осма глава
Сайгон | Вашингтон

Случи се така, че руснакът от Института за атомна енергия „Курчатов“ беше намерен лесно. Ван Киет се обади от кабинета си в полицията и съобщи, че е постъпил в болницата Чо Рай шест часа преди Никълъс и Таши да се върнат в Сайгон. Естествено, в компанията на Сейко, но старши инспекторът нямаше защо да знае това.

В. И. Павлов бил вдигнат с линейка приблизително по времето, в което Ван Киет, Никълъс и Таши провеждаха срещата си на борда на моторницата край Вунг Тау. След близо седемчасова операция състоянието му било горе-долу стабилно.

— Но какво му се е случило? — стисна слушалката Никълъс.

— Много неща — отвърна инспекторът и в мембраната се долови шумоленето на хартия. Очевидно разполагаше с медицинското заключение. — В продължение на три часа хирурзите са вадили олово от тялото му, през следващите три опитвали да измъкнат куршум, засегнал кората на мозъка и най-горния прешлен на гръбначния стълб. В момента е напълно парализиран и шансовете му за възстановяване са почти нулеви. Мисля, че трябва веднага да отидеш там. Ще пратя един от моите хора да осигури достъпа ти. И ме дръж в течение…

Болницата Чо Рай се намираше на булевард „Нгуен Чи Таи“ в квартала Шолон. Беше известна като най-доброто здравно заведение във Виетнам, в което работеха лекари с добра квалификация и познания по английски език. Макар и далеч от западните стандарти, нейните пациенти все пак имаха добри шансове да бъдат излекувани.

Десетият етаж беше запазен изцяло за чужденци. Там ги чакаше човекът на Ван Киет, който ги въведе вътре, въпреки протестите на лекарите, сестрите и болничната охрана.

Стените на стаята бяха покрити с напукана жълта боя, Никълъс помисли, че са пристигнали твърде късно. В. И. Павлов лежеше в леглото бинтован и свързан със системи, лицето му беше бяло като вар. Устните му бяха посинели, гърдите му едва забележимо помръдваха. Беше едър мъж, чиито мускули с течение на времето се бяха превърнали в дебел пласт тлъстини. Сега тези тлъстини висяха отпуснати и безжизнени, като празни торби.

— Добре са го подредили — промърмори Таши, започнал да кръжи около леглото като боксьор в началото на решителен рунд.

— Но кои са те?

— Знаеш как се отнасят с руснаците в тази част на света.

— Куршум в тила не е типичен начин на действие за уличните престъпници — поклати глава Никълъс, придърпа един стол и седна. — Те биха предпочели нож в корема или пясъчна торбичка в слепоочието… А ние трябва да получим известни сведения от господин доктор Павлов…

Таши огледа екраните на медицинската апаратура.

— Според мен състоянието му не отговаря на тази цел — промърмори той.

— Ще го подобрим — отвърна Никълъс и дръпна кислородната маска от лицето на пациента. Част от съзнанието му отчиташе любопитния поглед на Таши, останалата вече потъваше дълбоко в Тао-тао и се насочваше към В. И. Павлов. Почти физически усети болката на руснака, концентрираният сноп на психическата му енергия бавно започна, да обвива душата му. После, с методичната прецизност на неврохирург, той се зае да изключва рецепторите на болката, възстановявайки способността им да предават вярна информация на мозъка. Така той получаваше шанса да възстанови нормалното производство на ендорфини и нуклеопептиди, те пък от своя страна щяха да снижат болката до поносимо ниво. Но на даден етап изведнъж се сблъска с непреодолима стена.

Вдигна глава към Таши, внимавайки да не прекъсва връзката си е пациента:

— В организма му има огромно количество наркотик, вероятно морфин…

— Това можеше да се очаква — кимна Таши. — Няма да имаме полза от него…

— Ще се опитам да направя нещо — промърмори Никълъс и усили натиска на психическата си енергия. Цветът на стените стана сочен и ярък, после проблесна и започна да се стопява. Мракът беше плътен и непроницаем, като самата същност на Тао-тао… Никълъс потъна в него без остатък, превърнал психическата си енергия в мощен сноп. Волята му уви пипала около мозъка на ранения мъж, мракът сякаш се разцепи от могъщи пулсации, времето спря и се превърна в звяр с милиони очи, приклекнал в пустотата на Космоса. Успял да се изтръгне от оковите на времето, Никълъс започна животоспасяващите операции спрямо изтощения организъм, прониквайки дълбоко в клетъчния му състав.

Манипулациите бяха изключително внимателни, кръвта на руснака бавно започна да променя химическия си състав, освобождавайки се от влиянието на морфина. Това беше много опасна операция, тъй като морфинът се подлагаше на хиперметаболизация, тоест — на ускорено разпадане. Ако тази реакция протече прекалено бързо, лимфните възли и отделителната система на Павлов ще блокират и той неминуемо ще изпадне в състояние на дълбок шок.

Руснакът простена, главата му се раздвижи върху влажната възглавница.

Таши също придърпа един стол, стърженето на краката му по пода накара Павлов да отвори очи. Бяха тъмносини и кървясали, бялото им — мръсножълто като стените на болничната стая.

От устата му излетяха няколко несвързани срички, Никълъс се приведе напред и опря чаша вода до устните му. Очите на ранения бавно започнаха да се избистрят.

— Вие лекари ли сте? — попита на виетнамски той.

— Аз съм хирургът, който ви оперира — отвърна Никълъс. — А това е доктор Ван Киет, управителят на болницата.

— Прилича ми на японец — промърмори Павлов.

— Такава ми е орисията — тъжно поклати глава Таши. — Можете ли да ни кажете какво е станало с вас?

Павлов затвори очи, Никълъс изтръпна. Стори му се, че ще го изпуснат. Пулсът му рязко се ускори, кръвното налягане — също. Никълъс го обви в успокоителния пашкул на психическата си енергия.

— Скоро ще се почувствате добре — меко промълви той.

Дишането на Павлов се нормализира, очите му отново се отвориха. Никълъс веднага разбра какви мисли му минават през главата и побърза да каже:

— Полицията проявява интерес към вашия случай, отвън чакат детективи, които изгарят от нетърпение да ви разпитат.

По дебелите бледи бузи на Павлов избиха ситни капчици пот, но този път никой не си направи труда да ги избърше.

— Не трябва да им позволявате — промърмори едва чуто той.

— Бъдете спокоен — потупа го по бинтованата ръка Никълъс. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Особено след като в продължение на часове съм се борил за живота ви.

Но Таши поклащаше глава с нескрито колебание.

— Не знам… — промърмори той. — Старши инспекторът на сайгонската полиция ме притиска. Не съм сигурен дали ще мога да…

— Трябва да можете! — повиши тон Никълъс, после отново се обърна към Павлов: — Все пак ви моля да влезете в положението на доктор Ван Киет…

— Какво да направя? — прошепна безсилно Павлов. — Не мога да говоря с полицията… Не мога!

— Страхувам се, че нямате друг избор! — наведе се заплашително Таши.

— Момент! — вдигна ръка Никълъс. — Мисля, че ако доктор Павлов ни разкаже какво се е случило, ние ще открием начин да го спасим от лапите на полицията… Все пак животът му е в опасност!

— Не знам — продължаваше да поклаща глава Таши. — Това е нарушение на закона…

— Всичко ще ви разкажа — забързано прошепна Павлов. — Само не ме предавайте в ръцете на полицията!

— Можете да разчитате на нас — усмихна му се успокоително Никълъс. — Ще сторим всичко възможно за защита на интересите ви.

— Добре — кимна Павлов, лицето му отново се покри с капчици пот, пулсът му заплашително започна да се ускорява. Никълъс не можеше да определи времето, с което разполагаха. Насочи психическата си енергия към болния, уви съзнанието му в успокоителна топлина.

Павлов облиза посинелите си устни и тихо започна:

— Никога не бих дошъл тук, ако институтът не изпитваше остър недостиг от средства… Аз съм директор на Московския институт по атомна енергия „Корчатов“… Някога това означаваше много, живеех удобно, с редица привилегии… Блестяща служебна „Чайка“, голям апартамент в Москва, красива дача на брега на Балтийско море, където през лятото почивахме с жената и децата… — спря да си поеме дъх, после отново продължи: — С разпадането на Съветския съюз всичко това отиде по дяволите… Днес аз съм един обикновен просяк, пътувам хиляди километри и се моля на кого ли не, само и само да получа малко пари за института…

— И в Сайгон ли дойдохте с тази цел? — попита Таши.

Павлов направи опит да се усмихне, но на лицето му се появи само жалка гримаса. Помълча, за да успокои напрегнатото си дишане, Никълъс отново опря чашата с вода до устните му.

— В Сайгон е Абраманов, той трябваше да бъде моят благодетел… — В гърдите му заклокочи странен звук — нещо средно между кашлица и гъргорене, което може би означаваше смях: — Някога беше черната овца, може би още е… Работеше при мен в института… Някои хора го считаха за гений в своята област, но аз знаех, че има бунтарски дух и е опасен. Защото е евреин, а всички знаем какви са евреите…

Очите на руснака бавно се затвориха, Никълъс и Таши си размениха напрегнати погледи.

— Ас какво точно се занимава Абраманов, доктор Павлов? — попита Никълъс.

— С наситените неутронни полета — прошепна с усилие Павлов.

— Какво означава това? — попита Таши.

— Нали сте доктор, би трябвало да знаете! — Павлов за миг възвърна някогашната си самоувереност, после всичко потъна в суха и болезнена кашлица. Никълъс ясно долови кръвоизлива, който започваше да се оформя дълбоко в тялото му. И прекрасно знаеше какво означава това. Смъртта се приближаваше, никой хирург на света не можеше да я спре.

— Моля ви, докторе, успокойте се! — напрегнато каза той. — Не си влошавайте състоянието!

— Да, да… Зная… докъде бях стигнал? А, до наситените неутронни полета… Казано с най-прости думи, Абраманов работеше върху създаването на стабилен трансуранов изотоп… Мечтаеше да открие онази ядрена субстанция, която ще бъде евтин й неограничен източник на енергия…

— Успял ли е според вас? — попита Никълъс.

— Не, поне докато беше в „Корчатов“… Но не знам какво е направил по време на заточението си в Арзамас-16, секретното атомно градче… Видите ли, аз дойдох тук да му продам нещо, от което той страшно много се нуждае… Трябваше да ми плати голяма сума пари… Двадесет и пет милиона долара… — Изпод полуспуснатите клепачи на Павлов се плъзнаха две бистри сълзи: — Наивност ли проявих? Сега вече не разполагам с нищо… Нито със стока, нито с пари…

Разпитът беше прекъснат от дискретно почукване на вратата. Сержантът на Ван Киет показа главата си и направи знак на Таши. Никълъс искаше да изчака завръщането му, но знаеше, че няма време.

— Обраха ли ви? — попита той.

— Точно така — отвърна Павлов. — Откраднаха стоката и това е работа на Абраманов. Никой друг не би могъл да знае стойността на това, което носех… Не дойде на срещата, вместо него се появиха хора с оръжие… Никой, освен него, не знаеше къде точно ще стане тя…

Руснакът открито се разрида.

— Знам, че цената беше прекалено надута, но какво друго можех да сторя? Институтът имаше нужда от тези пари, а Абраманов нямаше откъде другаде да се сдобие със стоката… Освен това проклетият евреин беше избягал от родината… Исках да го изцедя здравата…

С помощта на Тао-тао Никълъс можеше да види разширението на вътрешния кръвоизлив в тялото на Павлов, сухата му кашлица ставаше все по-дълбока и обезпокоителна.

— Какво точно ви откраднаха, доктор Павлов? — напрегнато попита той. — От какво имаше нужда Абраманов?

Тялото на руснака се сгърчи от силен спазъм, думите му станаха напълно неразбираеми. Продължаваше да живее единствено благодарение психическата подкрепа на Никълъс.

— Това е… Това е част от нов тип защитно поле, което неутрализира изключително високата токсичност на плутония…

— Защо Абраманов толкова силно е искал да го притежава? Той с плутоний ли работи?

— По-лошо… Ако наистина е успял да създаде своя трансуранов изотоп, той несъмнено ще е няколко пъти по-токсичен от плутония… Както по химически състав, така и по летливост… Ох, ох… и… гама-излъчване…

Таши отново влезе в стаята, наведе се над Никълъс и напрегнато зашепна в ухото му.

— Човекът на Ван Киет ме повика, за да ми покаже куршума, изваден от тялото на Павлов… Никой тук не е виждал подобно нещо, но аз имам известни познания… Калибър 308, от драскотините личи, че е изстрелян от пушка „Щайер“… Това е най-доброто снайперистко оръжие, което се предлага на пазара, оптическият му мерник има обхват от почти шестстотин метра…

— Значи руснакът е прав — отвърна Никълъс. — Наистина са го вкарали в капан…

Главата на Павлов се въртеше върху възглавницата, пот струеше от лицето му. Клепачите му потрепнаха, от ноздрите му се плъзнаха две тънки струйки кръв. Никълъс направи опит да го подкрепи, но вече дори Тао-тао не беше в състояние да го стори.

— Доктор Павлов, ние трябва да се доберем до Абраманов! — извика той и заби нокти в ръката на умиращия. — Той е ваш враг, кажете ни как да го открием!

Очите на Павлов започваха да се изцъклят, синият цвят заприлича на тънка глазура. Но зениците им продължаваха да гледат по посока на Никълъс.

— Павлов, чувате ли ме?

— Да… Аз… — дишането му стана трудно, на устата му изби розова пяна. Човекът буквално се давеше.

— Име! Трябва ни име!

— Дзао…

— Какви ги дрънка? — възбудено подскочи Таши. — Това име е японско!

— Не забравяй какво каза Ван Киет за паспорта му — вдигна глава Никълъс. — Пристигнал е тук през Банкок и Осака! — извърна се към умиращия и напрегнато попита: — Кой е Дзао?

Но очите на руснака бяха заковани някъде над главата му, далеч отвъд напуканите стени на болницата.

— Господи! — пусна ръката му Никълъс. — Свърши!

 

 

Напоследък Рок рядко напускаше Плаващия град. Тук той беше абсолютен господар, тук сигурността му беше гарантирана. Вършеше го само когато това беше крайно наложително. За срещата с Тимъти Делакроа беше избран един от новите европейски ресторанти, които никнеха като гъби по цялата територия на Сайгон. Делакроа беше от малцината търговци на оръжие в света, които снабдяваха своите клиенти директно от Плаващия град.

Търговецът го чакаше. Рок беше сигурен в това, тъй като закъсня с повече от четиридесет минути, а доста преди определения час подложи на внимателна проверка всичко наоколо. Параноичен по природа, той не оставяше нищо на случайността. Такъв беше по време на войната, такъв беше и докато издигаше своя Плаващ град в средата на джунглата. Бавно и методично обходи уличките около ресторанта, не пропусна да провери нито един отворен прозорец към входа, нито една паркирана кола. Познаваше собственика на заведението лично, това може би трябваше да изключи внимателната проверка на персонала. Но Рок беше безкрайно предпазлив и си направи този труд. Когато всичко приключи, той влезе през задния вход на заведението и тикна малък пакет в ръката на собственика.

Засече Делакроа веднага, въпреки че търговецът беше избрал ъглова маса в далечния, слабо осветен край на заведението. Вероятно благодарение на светлите му, почти лишени от цвят очи, този човек имаше вид на авантюрист, прекарал по-голямата част от своите четиридесет и няколко години на открито, сред дивата природа. Кожата му беше груба и обветрена, е цвят на добре препечен хляб, пясъчнорусата му коса беше дълга и отдалеч личеше, че рядко вижда гребен. Постоянно облизваше устните си като човек, който изпитва силна жажда…

Рок отбеляза вниманието, с което бледите очи опипват фигурата му, докато бавно пристъпваше покрай масите, вече заети от клиенти в европейско облекло и очебийно свободни маниери. Изпита задоволство от решението си да не носи оръжие.

Пред Делакроа имаше бутилка бира. Рок се настани срещу него, размениха си само по едно мълчаливо кимване. На подиума се извиваше певица виетнамка, стиховете от песента на Жак Брел излитаха от устата й с подчертан акцент.

Пред Рок се появи чаша уиски, после двамата бяха оставени на спокойствие.

Американецът отпи една глътка, кимна с глава и попита:

— Свърши ли работа играчката, която ти дадох?

— Защо питаш? — мрачно го изгледа Делакроа. — Отлично знаеш каква работа ми свърши!

— Така ли? — изви вежди Рок. — И сигурно мислиш, че съм ядосан от неспособността ти да изпратиш Линеър в царството на сенките!

— От моя гледна точка нещата изглеждат точно така!

— А пък аз исках само да вселя в душата му страх от Бога — засмя се Рок. — От този Бог, който стои пред теб. Богът на Плаващия град!

— Е, значи съм си свършил работата — видимо се отпусна Делакроа.

— Така е — кимна Рок, облегна се назад и отпи нова глътка уиски. Певицата напрягаше глас в припева, акомпаниментът на тричленния оркестър беше оглушителен. Звуците се блъскаха в стената със силата на куршуми. — По едно време имах известни притеснения — обади се най-накрая той. — Онова копеле Винсънт Тин въртеше далавера след далавера, всичките зад гърба на „Сато Интернешънъл“… Пред мен се представяше за официален посредник, а закупените оръжия продаваше на теб и всички останали, интересуваше го само комисионата… Връх на нахалството му обаче беше твърдението, че е мой официален представител! — от гърдите на Рок се изтръгна презрително ръмжене: — А и много често започна да споменава Плаващия град… Наказах го за назидание! Пръснах му мозъка из целия шибан склад, но преди това не пропуснах да го наквася в сярна киселина! Страхотна гледка беше!

Делакроа мълчеше, тялото му леко потръпна.

Свикнал да обръща внимание на всяка подробност, Рок забеляза това и леко се усмихна.

— Какво ти става, Тим? — попита. — Нима суровата действителност започва да те притеснява? Но ти сам си я избрал, за Бога! Затова недей да хленчиш, че имаш слаб стомах… И без това няма да ти повярвам. Преживял си доста минивойни, видял си доста кръв, нали?… — Усмивката се разшири: — Личният ти принос за тази сурова действителност никак не е малък…

— Не очаквах, че ще дойдеш да се разплатиш лично — отвърна Делакроа и пресуши чашата си. — Спокойно би могъл да използваш обичайните способи…

— Така ми е по-приятно — отвърна Рок, неволно повишил глас да надвика оркестъра. — Напоследък рядко излизам, започвам да забравям света извън стените на Плаващия град. Ти ми направи истинска услуга… — бръкна във вътрешния джоб на сакото си и постави на масата дебел бял плик.

Делакроа го прибра, без да преглежда съдържанието му.

— Хубаво е, че ми имаш доверие, Тим — усмихна се Рок. — Обичам посредниците с поведение като твоето, считам го за предпоставка към едно дълго и плодотворно сътрудничество… — леко извъртя глава, до него моментално се изправи един от келнерите. Поръча обилен обяд за двама и го отпрати.

— Имам нужда от един съвет — обърна се към Делакроа той, на лицето му беше изписано поверително изражение. — Напоследък партньорът ми започва да става истинска досада… Според мен го обземат грандомански идеи…

— Грандомански ли?

— Точно така, грандомански. Нима мислиш, че съм толкова тъп да не го разбера? Нима си въобразяваш, че съм един богат галфон, който не знае как да ся похарчи парите?

— Нищо подобно, Рок — побърза да го успокои Делакроа. — Просто съм малко учуден, че между вас може да има… хм… търкания…

— Знаеш какво се получава при съдружия от подобен род — криво се усмихна Рок. — Рано или късно единият започва да се прави на умник и се опитва да измами другия…

Поръчаха си по още едно питие, Делакроа направи опит да даде искания съвет, но Рок почти не го слушаше. Певицата премина на рок репертоара на Майлин Фармър, едновременно с това пристигна и храната.

— Надявам се, че заведението ти харесва — разпери ръце Рок. — Не е като изтънчените парижки ресторанти, в които си свикнал да обядваш, но за тази част на света е наистина първокласно…

По средата на обяда Рок остави приборите, извини се и тръгна към тоалетните. Подмина ги и влезе в кухнята. Собственикът се беше привел над някаква димяща купа.

— Тук е твърде горещо за външни хора с привидна строгост промърмори той. — Какво ще заповядаш?

— Да разстреляш готвача — отвърна Рок и двамата избухнаха в смях. После американецът протегна ръка и пое малък колт 25-и калибър заедно с тънък керамичен цилиндър. Това беше специалният мембранен заглушител „Витеки 2“, който Рок побърза да завинти на дулото на револвера.

— Ще вдигне ли много шум? — попита собственикът.

— Не повече от тапа за шампанско — успокои го Рок.

— Благодаря, че мислиш за репутацията ми — кимна собственикът. — Задължен съм ти.

— Че нали затова сме приятели?

Рок се върна на масата. Ръцете си държеше в скута, изчака певицата да влезе в шумен рок мотив. Двама млади виетнамци вдигнаха електрическите си китари и музиката стана наистина оглушителна.

— Тим, искам да ти задам един въпрос — приведе се над масата Рок.

Делакроа също се наведе напред, очевидно за да го чува по-добре. Изстрелите бяха три, напълно заглушени от бурните аплодисменти на посетителите. Пак ще има бис, помисли си Рок, докато прекосяваше заведението по посока на задния изход. Хвърли револвера в кофата за боклук и леко въздъхна. Жалко, че Делакроа не усети нищо. Но обстоятелствата го принуждаваха да действа по този начин, друг нямаше. От момента на неуспешния атентат срещу Никълъс Линеър Тимъти Делакроа беше осъден на смърт. Защото чрез него жертвата лесно би могла да стигне до самия Рок…

Свеж и изпълнен с енергия, той се приготви за нощен рейд из Сайгон. Тесните и тъмни улички предлагаха огромно разнообразие от човешки пороци, а той обичаше пороците във всичките им форми. Закрачи напред и започна да си подсвирква.

 

 

Косата! Блестеше на слънцето като разтопено злато, примесено с течен карамел в някаква чудотворна кула. Прибягвайки сред дърветата като неопитен джебчия, Кроукър последва голф количката на Веспър, движеща се бавно по пътечката за поддръжка.

Навлизаха дълбоко навътре в имението на Дидалъс. Той отбеляза, че количката заобикаля къщата отдалеч и се насочва към групичка иглолистни насаждения, издигащи се край брега на малко изкуствено езеро. Отвъд него се виждаше малка дървена постройка върху основа от дялани камъни, най-вероятно елегантна рибарска хижа. От каменния комин се виеше синкав дим, на извитата веранда се забелязваха стари, но солидни вилни мебели от тиково дърво. Широките прозорци гледаха към горска поляна, покрита е гъсти храсти, над които се извисяваха върховете на величествените буки, заемащи по-голямата част от имението. Сред тревата проблясваха водите на бистро поточе. Дидалъс несъмнено го е зарибил с пъстърва, помисли си Кроукър.

Веспър насочи количката за голф към задната част на хижата и спря редом с черния спортен нисан. Слезе, изтупа коленете си от прах и пое по стъпалата към верандата.

Кроукър напусна прикритието на горичката и хукна към хижата, привел тялото си напред. След няколко секунди беше пред верандата и предпазливо тръгна нагоре по дървените стъпала. Горе се спря и надникна през прозореца. Не видя нищо и пристъпи към следващия. Веспър се оказа зад третия. Беше изправена до огромна камина от дялан камък и протягаше ръка да поеме чаша бяло вино. Човекът, който й я подаваше, бавно пристъпи напред. Беше Маргарет.

Кроукър притисна ухо до студеното стъкло и затаи дъх. Гласовете на двете жени се долавяха съвсем ясно.

— Не разбирам защо трябва да ходиш в Лондон — казваше Маргарет. — Нали вече ми предаде последната информация от Нишики?

— Вече ти казах, случаят е по-особен — усмихна се Веспър. — Знаеш, че не съм само куриер на Нишики, имам си и други задължения. В Лондон е възникнал проблем, който се нуждае от присъствието ми. Освен това информацията за конгресмена Мартин е непълна и ти добре схвана това… Зная, че този човек е важен за теб, защото новият му законопроект за банкови ограничения може да нанесе сериозни поражения на фамилния ти бизнес… Затова ти трябва цялата мръсотия на личния му живот, иначе едва ли ще успееш да го притиснеш. Имай търпение, докато се върна, моля те!

— Но там ще бъдеш изложена на сериозна опасност, нали?

Веспър остави чашата на масичката до себе си и пристъпи към Маргарет.

— Свикнала съм да работя в подобна обстановка, това не бива да те тревожи… — смехът й прозвуча безгрижно и весело, като на ученичка. — Нищо няма да ми се случи, ще видиш!

— Но опасност има и в самата мрежа Нишики — поклати глава Маргарет.

— Скъпа, наистина е време да изхвърлиш черните мисли от главата си!

— Мисля си за Лю — потръпна Маргарет. — Откакто го срещнах, нещата станаха два пъти по-опасни…

— Мисля, че оперативната думичка едва ли трябва да бъде срещнах — многозначително я изгледа Веспър.

— Ревнуваш ли?

Веспър се засмя:

— Май все още те карам да изпитваш притеснение…

— Няма да отречеш, че когато нещата опират до секса, ти се превръщаш в истински хищник…

Веспър протегна ръка и отметна тънък кичур коса от лицето на Маргарет.

— Нямам никакви специални планове по отношение на теб — промълви тя. — Ако имах, щях да ги споделя… Признавам, че по отношение на секса имаш известно право… Дидалъс моментално го усети и разбра, че то е в основата на нашите отношения… — целуна Маргарет по бузата и добави: — Има страхотно развита интуиция, също като брат ти… Това беше една от най-силните страни в характера на Доминик.

— Господи, колко ми липсва! — въздъхна Маргарет. — Макар че от време на време го проклинам за тежката отговорност, която стовари върху плещите ми…

— Но не го мразиш, нали? — стисна ръката й Веспър. — Той ти даде уникалния шанс да бъдеш нещо повече от обикновена жена, да се превърнеш във велика личност… Открил е заложбите ти и се е погрижил да ги развие… Никога не забравяй, че е съумял да види човека у теб, пренебрегвайки фасадата на жена…

Маргарет прекоси стаята и втренчи поглед в игривите пламъчета на огъня.

— По същия начин и аз виждам човека у Лю — промълви тя. — И великолепните му качества…

Веспър се изправи насреща й.

— Нека ти припомня, че твоят Лю може да стане причина за смъртта на всички ни — ледено процеди тя. — Чезаре…

Очите на Маргарет яростно проблеснаха, думите замръзнаха на устните на Веспър.

— Какво се опитваш да сториш? Нима искаш да отровиш най-чистите ми чувства?

— Искам само да те предпазя — поклати глава Веспър.

— От Лю? Не ставай смешна! Той никога не би ми причинил зло!

— Може би ще го стори несъзнателно. Колко време според теб ще балансира на ръба на закона, който очевидно е всичко за човек като него? Това състояние не може да продължи до безкрайност. Той ще падне, скъпа. И ще повлече и теб със себе си, независимо от коя страна ще се окаже…

— Мисля, че злоупотребяваш с качеството на нашите отношения.

— Любила съм се с брат ти, защото това ми доставяше удоволствие — тръсна глава Веспър. — Признавам, че се увлякох по него както никога в живота си, той по мен — също… Вероятно това е причината да застана на твоя страна в битката срещу фамилията Леонфорте… — очите на Веспър станаха замислени: — Но въпреки цялата ни близост, Дом никога не сподели причините за пораждането на тази вражда…

— Аз също няма да го сторя — отсече Маргарет и й обърна гръб.

— Наистина ли? Много любопитно. Аз съм човекът, който ти предоставя информацията на Нишики. Същата, благодарение на която държиш в ръцете си не само клана Леонфорте, но и всички останали фамилии в тази страна…

— Това са семейни работи! — отсече Маргарет и сухо добави: — Побързай, защото ще си изпуснеш самолета…

Веспър помълча, после бавно кимна с глава:

— Имаш право. По-добре да ида да се преоблека…

Обърна се и напусна стаята, а Маргарет замислено се отпусна на близкия диван. Постоя така известно време, после вдигна телефона и се свърза с Франсин. Сърцето на Кроукър неволно се сви от мъка. Беше се видял с момичето за съвсем кратко време, но моментално усети самотата и отчаянието му. Но сърцето му се свиваше не само за него, а и за Маргарет. Вслушваше се в омекналия й глас, подхвърлящ нежни реплики в слушалката, усещаше с пълна сила любовта си към тази жена. Едновременно с това се презираше, все по-трудно му беше да си прости, че продължава да я шпионира.

Маргарет приключи разговора, стана и извади от стенния шкаф два малки, но скъпи куфара. Изправи ги до стената и съсредоточено ги загледа. Сякаш искаше да ги накара да изчезнат, а с тях и целият ужас на миналото и настоящето.

После рязко се извърна и Кроукър разбра, че Веспър отново се е появила в стаята. Протегна врат да вижда по-добре и замръзна от изненада. Фигурата, която бавно се наместваше в полезрението му, беше стегната в черни джинси, мъжка риза с отворена яка и широко кожено яке. Около шията й беше увито яркочервено шалче.

Очите му не можеха да се отделят от блестящо черната й коса, къса и безупречно подстригана. Беше перука, разбира се. Една великолепна перука! Благодарение на специалните контактни лещи очите й бяха станали кафяви и топли, от тях бликаше неподправена интелигентност и жажда за живот. Непроменена беше останала единствено чувствената уста, лишена от каквото и да било червило.

„По-добре да ида да се преоблека…“

Едва сега Кроукър разбра скритата ирония в на пръв поглед безобидната й реплика. Хамелеонът отново беше сменил своя цвят. Що за същество е тази жена? Кроукър си спомни за отличителните белези, които очакваше да види в галерията „Филипс“. После си даде сметка, че трябва да ги изхвърли от главата си и да започне на чисто. Традиционните му представи за външен вид и духовна нагласа бяха безнадеждно остарели, поне за този опасен свят, в който се канеше да нахлуе… Съзна, че ако не успее да се освободи от класическите си предубеждения, никога няма да разреши загадката, носеща името Веспър Аркам.