Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (1)

Платото Шан, Бирма

Лятото на 1983 година

Хората казваха, че го наричат Дивака, защото беше гледал всички филми за Тарзан и знаеше имената на актьорите, изпълнявали главната роля от Елмо Линкълн насам. Твърдеше, че обича всички, макар с положителност да имаше своите любимци.

Хората от племената, населяващи планинските области около Шан, нямаха причини да не му вярват. Защото филмите за Тарзан бяха истински хит в онези от малките градчета под планинските масиви, които можеха да си позволят прожекционен апарат и пари за покупка на черно-бели копия от Банкок.

Честно казано, онези, които познаваха Рок — а това означаваше всички, които се занимаваха с отглеждането, събирането, рафинирането и продажбата на маково семе — го наричаха Дивака по простата причина, че бяха виждали с очите си как сглобява своя гранатомет, слага го на рамото си и помита всеки, дръзнал да се изпречи на пътя му.

С течение на годините много от кралете на опиума бяха правили опит да го убият, но Дивака наистина се оказа това, което твърдеше сам „закърмен от войната и рокендрола“. Беше участвал във виетнамската война, в разгара на бойните действия кръстосваше планинската пустош на Бирма и джунглата около делтата на Меконг, набирайки доброволци за ИЦОГ — Извънредните цивилни отбранителни групи, които да се борят срещу виетконг. Най-често посещаваше племената Ва, Лу и Лизу, заселили се в непристъпните планини на Бирма.

Беше един от онези рядко срещащи се демонични представители на човешкия род, които, окъпани в кръв, просто не можеха да си представят живота без полъха на смъртта. Обичаше всичко, което я съпътстваше — миризмата й, звуците й, тишината на прокрадването към нея, спирането на сърцето на врага, изтичането на кръвта му… Но най-много обичаше успокоението, което носеше тя, омекването на онези остри ножове в съзнанието му, които непрестанно заплашваха да накъсат на парчета самото му съществувание.

Той не беше като жертвите на войната, завърнали се у дома с кошмара на ракетната канонада и грохота на хеликоптерите в съзнанието си. Със спомена за кръвта и планината от трупове, ограждаща от всички страни Ямата. Тази яма се наричаше Азия и те бяха затънали до гуша в нея, завинаги, за цял живот…

Рок също познаваше ужаса й, но за разлика от осакатените духом нещастници, той изпитваше облекчение. Защото за пръв път в живота си имаше цел. Именно тя го доведе тук, на платото Шан — митичния Златен триъгълник, където се събираха границите на Китай, Бирма и Тайланд. Идеално за отглеждане на мак поради географската ширина, надморската височина и особеностите на почвата.

Рок не само приемаше покушенията срещу живота си, той ги приветстваше. Защото правилно ги разглеждаше не само като тест за мъжките си способности, но и като път към налагане на присъствието си сред тези непристъпни планини. Познаваше добре местните жители, даваше си сметка, че ако не бъде приет от тях, завинаги ще остане просяк, ще си изкарва прехраната при един или друг от вождовете с единствената стока, която имаше за продан — смъртта. И ще води призрачен живот на отшелник, тъй като в очите на тези хора ще бъде завинаги един презрян варварин…

Не го ли приемеха, местните жители никога нямаше да му повярват. А без тяхното доверие той никога нямаше да стане богат. Това беше единственото нещо на света, което го интересуваше. Разбира се, с изключение на смъртта, която беше в състояние да предизвика по всяко време и под всякаква форма.

В крайна сметка разби всички, които бяха изпратени срещу него. И така опроверга заканата на генерал Куан, че „ще го накара да живее в една безкрайна агония“.

Този генерал Куан беше опасен човек. В продължение на пет години водеше война с останалите опиумни крале на платото, успя да ги ликвидира един по един и да установи пълен контрол над най-богатите макови полета в света. Пълното му име беше Дийп Ним Куан и действително беше виетнамски генерал. Това му позволяваше да се радва на подкрепата на Сайгон, откъдето открито го снабдяваха с модерно оръжие и муниции. Докато съперниците му бяха принудени да правят бартерни сделки „опиум срещу пушки“, обикновено стари съветски автомати с оскъдно количество патрони за тях.

Един шибан виетнамец — ето с кого трябва да се разправям аз, възмутено мислеше Рок. Кой казва, че войната е свършила?!

Спускаше се по един от стръмните планински склонове. Напразно беше чакал поредната парична пратка, сега беше тръгнал към Рангун, за да изпрати телекс на партньора си. Трябваше да знае колко ще се забавят парите.

Почти се препъна в Май, която лежеше на пътеката, а прекатурената каручка затискаше крака й. Животното, която я теглеше, лежеше с пречупен крак на метър от нея.

Дори Рок със своята изострена до крайност параноя беше принуден да признае, че това момиче с блестяща като злато кожа, дълги бедра, огромни блестящи очи и малки твърди гърди изглежда наистина великолепно.

Отмести каручката, помогна на Май да се изправи и застреля животното, за да спести страданията му. После майсторски го одра и изряза най-хубавите късове от месото.

Дивака беше станал съвсем като азиатците — пестовен и прибран, загрижен и за най-дребните неща. Всъщност той отдавна се считаше азиатец. Някога се гордееше, че е американец, но националната принадлежност отдавна беше престанала да има значение за него. Често опипваше кучешката верига около шията си, носеше я така, както китайците носят талисманите си от тъмен кехлибар. Но рядко я поглеждаше, още по-рядко се замисляше за нея. Защото беше Рок Дивака — власт, държава, закон — всичко, събрано в едно. В собствената му личност.

Натовари каручката добре. Момичето, месото, кожата, а дори и кокалите (за супа). Когато я взе на ръце, дългите й нокти леко одраскаха кожата му. Сапфирът на лявото й ухо ослепително проблесна.

Десетте километра до лагера тегли каручката сам. Все още нямаше постоянен дом, макар че живееше сред платата вече трета година. Този лукс щеше да си позволи след време, когато ще бъде абсолютно сигурен в доверието на местните хора, в своята власт над тях. За момента предпочиташе да създава трудности на платените убийци, които постоянно бяха по петите му. Това беше част от играта, още една демонстрация на мъжката му сила и умения.

Май каза, че живее в едно селце високо в планината — „на покрива на света“, според собствените й думи. Което означаваше в центъра на маковите полета.

Веднага забеляза особеното изражение в очите й. Знаеше какво значи то, просто защото го беше срещал навсякъде из Югоизточна Азия, а и отдавна познаваше начина на мислене на местните хора. Дължеше се на размерите му. Беше висок около метър и осемдесет — един съвсем нормален ръст за Щатите, но за азиатските понятия — огромен. Свободно четеше мислите й, на лицето му се появи широка усмивка. Явно се питаше дали всичко по него е толкова голямо. Е, ще се постарае да й предложи съответната демонстрация.

Докато тя превързваше дълбоката драскотина на крака си, той се зае да приготви вечерята. Реши да направи задушено с прясното месо, което бяха донесли. Широката купа закъкри на огъня, а той се зае да щави кожата. Стържеше с ножа и си мислеше за дългите нокти на момичето. Такова нещо рядко можеше да се срещне по високите плата, особено пък у момиче, което се занимава със земеделие. Шестото чувство — това, което неговият японски учител по бойни изкуства наричаше „харагей“ — започна да изпълва съзнанието му с божествената сила на прозрението.

Вдигна глава и видя Май, изправена гола пред входа, на палатката. Тази мадама е наистина специална, помисли си той и усети как започва да се възбужда. Ръцете и раменете му бяха опръскани с кръв. От доста време не беше спал с жена, но сега, гледайки Май, той беше сигурен, че ще се възбуди, дори да беше спал с някоя само преди час…

— Пусна огромния моряшки нож във вътрешността на одраната кожа и се изправи. Погледът на Май се насочи към чатала му, на устата й се появи лека усмивка. Обърна се и влезе в палатката, той я последва. Придвижваше се малко сковано заради огромната си ерекция.

Тя беше коленичила в полумрака на палатката. Направи му знак да се приближи, дланите й покриха твърдите гърди. Рок разкопча колана си, останалото свърши тя. Хвана го нежно с две ръце, главата й се приведе напред, блестящата коса покри голите му бедра, докосвайки го нежно, като крилото на нощна птица. Докосна го отначало с върха на езика си, после го погали с плоската му част. Накрая включи в действие и устните си.

Пое го дълбоко. Присвил очи, Рок гледаше как бузите й хлътват, изведнъж бе обзет от прозрението, което жителите на Шан наричат „Рубин“… От умелите й движения разбра коя е, откъде идва, кой я изпраща… Вече знаеше какво трябва да стори.

Тя продължаваше майсторската си работа. Устата й смучеше, едната ръка леко притискаше корема му, другата се плъзна между бедрата, търсейки нови ерогенни точки.

Рок се наведе напред, уви ръце около тънкото кръстче на Май, повдигна тялото й и бавно го обърна с главата надолу. Гърдите й се притиснаха в слабините му, а бедрата се наместиха върху раменете му. Притисна лице до пламналата й женственост, стонът й усети като лека вибрация на мускулите.

Вкусът й беше на манго и непознати подправки. Езикът му се залови за работа, скоро слабините й се стегнаха в нетърпеливо очакване.

Устата й полудя, стенанията й го подканяха да свърши. Рок бавно я положи на пода на палатката и проникна в нея. Не беше лесно, тъй като тя беше прекалено малка за размерите му. Все пак плътта й успя да се разтвори колкото трябва, тялото й започна да се извива и притиска нагоре, в унисон с неговите мощни тласъци. Страстта й изглеждаше съвсем неподправена. Очите му се навлажниха и изцъклиха, но контактът с „харагей“ не отслабна нито за миг. Физически усещаше присъствието на измамата и предателството, оплитащи го в тънката си мрежа.

Моментът на еякулацията наближаваше. Той й даде да го разбере, като усили тласъците на бедрата си, а от гърлото му започнаха да излитат дрезгави стонове. Дясната й ръка бавно напусна влажното му рамо, пред премрежения му поглед проблесна издължен нокът от метал, блестящ от мазна течност, очевидно отрова.

Понечи да сграбчи китката й, но подцени бързината на нейните реакции. Или пък не беше достатъчно концентриран, тъй като в същия миг започна да се изпразва в нея с конвулсивни движения. Изпусна я, нокътят проблесна над главата му като смъртоносна опашка на скорпион, заплашвайки да се забие в незащитената му шия и да го превърне в труп.

Главата му се изпразни, тялото му сякаш увисна в безвъздушното пространство на „харагей“. Лакътят му се стрелна напред и смаза лицето й, ушите му със задоволство уловиха пропукването на строшените кости, миризмата на кръвта й беше странно възбуждаща.

В следващата частица от секундата пръстите му се увиха около китката й, докопаха се до смъртоносния показалец, рязко го извиха назад и го забиха в слънчевия й сплит.

 

 

На другата сутрин започна дългото изкачване към територията на генерал Куан. През нощта беше валяло, но денят беше душен и горещ — нещо доста необичайно за тази надморска височина. Когато пред очите му се появи първият патрул на виетнамския генерал, челото на Рок отдавна беше покрито с едри капки пот.

Свали вързопа от гърба си, настани се в сянката на едно дърво и хапна малко сушена риба. Отпи вода от манерката и се приготви да запали огън за чай. Отвори вързопа и изсипа част от съдържанието му в бързо кипналата вода.

Патрулът на генерал Куан забеляза дима и скоро петима войници с готови за стрелба автомати „Калашников“ започнаха да свиват обръч около бивака на Рок. Отлично, помисли той и започна да си подсвирква популярната преди години мелодия „Запали огън за мен“…

После, спокойно и без да бърза, започна да сглобява гранатомета си. Войниците от патрула бяха наблизо, той се прицели и натисна спусъка. Трима бяха пометени от оглушителната експлозия, оцелелите панически започнаха да отстъпват назад.

— Доведете ми генерал Куан! — изрева Рок на странното местно наречие. — Кажете му, че Дивака иска да го види!

Войниците бързо се скриха сред храсталаците, Рок се облегна на дървото и се приготви да чака. След около час войниците отново се появиха, с тях беше още един човек, очевидно командирът им. Спряха се на доста голямо разстояние.

— Кой си ти? — извика новодошлият. — Как смееш да викаш генерал Куан?

Въпрос на благоприличие, въздъхна в себе си Рок. В Азия всичко е въпрос на благоприличие. Забрави ли човек това, той бързо се превръща в труп.

— Аз съм Дивака — отвърна той и намести гранатомета на рамото си. — Не викам никого, не заповядвам на никого… Просто помолих за среща с генерал Куан. Аз съм възпитан човек, не смея да настоявам за нищо…

Командирът беше чувал за Дивака, но тази тирада му направи необходимото впечатление.

— Генералът ще те приеме при известни условия — изръмжа той. — Преди всичко, ако платиш компенсация за тримата, които уби…

— Това беше нещастна случайност. Имах единственото намерение да се защитя…

— Генерал Куан няма да приеме това обяснение. Три семейства са обречени на глад…

— Ще направя така, че да не бъдат обречени — отвърна Рок, следвайки неписаните правила при подобни разговори.

— Носиш ли дарове за генерала?

— Разбира се. Само един варварин или луд би дошъл с празни ръце при императора на Шан.

Това беше достатъчно, командирът на патрула му направи знак да се приближи. Рок събра багажа си с изключително внимание. Направи цяло шоу от разглобяването на оръжието и прибирането му. Онзи насреща трябваше да бъде сигурен в миролюбивите му намерения.

Командирът тръгна напред, войниците вървяха от двете страни на Рок. Вече не се страхуваше от тях, намираше се под зловещата протекция на генерал Куан. Ако в този момент някой ги нападнеше, войниците бяха задължени да запазят живота му, дори с цената на своя…

Лагерът на генерал Куан гъмжеше от въоръжени мъже. Сякаш всички, годни да носят оръжие, бяха свикани да посрещнат неканения гост. Тази примитивна демонстрация на сила все пак му направи впечатление. Означаваше, че го приемат сериозно, а това вече беше добра предпоставка за предстоящия разговор.

Преди пет години генерал Куан беше получил заповед да завладее платото Шан, да вземе търговията на забранената стока в свои ръце и по този начин да подпомогне икономиката на страната си, тънеща в отчайваща мизерия. Още тогава беше наясно, че главният му противник ще бъде китайският крал на опиума, държащ в ръцете си цялата благословена територия, а не слабите и зле въоръжени части на бирманската армия, които правеха епизодични опити да я поставят под свой контрол.

Вкараха Рок в основната постройка на лагера и го оставиха сам. Нямаше го дори младото момиче, което по традиция поднасяше чай. Съвсем умишлен жест от страна на генерала, който явно много държеше да покаже превъзходството си.

След около час в помещението влезе млада жена. Беше стройна и красива. Огледа Рок, после коленичи пред опушената дупка в земята и започна да разпалва огън. Постави три еднакви по големина цепеници над пламъчетата, изправи се и излезе.

 

 

Изтече още половин час. Рок чуваше единствено кучешки лай, накъсван от резки команди.

Генерал Куан се появи в целия си блясък. Носеше тъмни кожени бричове и груба риза в защитен цвят, над която беше наметнал американско пилотско яке от мека кожа, на ръкава му все още стоеше знакът на Четиринадесета ескадрила. За разлика от останалите опиумни крале в района, той не беше отрупан със злато и скъпоценности, единственото му украшение беше тънка верижка около врата, на която проблясваха рубини и сапфири. Придружаваха го двама телохранители, въоръжени с автомати.

Младата жена отново се появи, в ръцете й имаше чайник и лакиран поднос с две дебели керамични чаши. Окачи чайника на желязната кука над огнището, чаят скоро стана готов. Горещ, гъст и сладък, според тайландските обичаи. Рок не беше пил истински чай повече от шест месеца. Протегна ръка да поеме чашата си и с удоволствие вдъхна ароматния дим.

После, след доста проточилото се мълчание, той вдигна глава и каза:

— Съгласих се да платя обезщетение за нещастния инцидент, станал тази сутрин… Грешката беше моя и искрено съжалявам за това. Бих желал да осигуря семействата на загиналите…

Генерал Куан се замисли. Естествено, началникът на патрула вече беше докладвал за инцидента, но сега виждаше, че този дивак има маниери, и това го изпълваше със задоволство. Би могъл да го ликвидира и въпреки маниерите му, това едва ли щеше да учуди някого. И без това този дяволски чужденец беше станал опасен с присъствието си в Шан.

Генерал Куан виждаше алчността в очите на дяволския чужденец, чувстваше я толкова ясно, колкото смазката върху патроните в пълнителя си. Дивака искаше свой дял от маковата реколта — защо иначе ще се домъкне чак тук, в една забранена от бирманските закони територия?

Хм… Неговото „ва“ не изглежда чак толкова силно, колкото се говори, помисли си генерал Куан, докато наблюдаваше гиганта над ръба на чашата си. Сега ще си плати за униженията, които ми е причинявал, ще изтрие петното на позора… След като е имал глупостта да ми дойде на крака… А после ще го заровя до шията в дълбока яма и ще го оставя на мравките и слънцето…

Тревожеше се единствено от мисълта за Май. Къде изчезна тя? Защо не беше изпълнила заповедта да премахне този чуждестранен дявол? Може би още не е решила по какъв начин да го стори, въздъхна в себе си генералът. После в душата му се промъкна черно подозрение. Не, нещо е станало с нея! Сигурно са я пленили враговете му или пък нещо е станало в джунглата! Коремът му болезнено се сви. Какво ще прави без своята безценна Май? Тя му беше като талисман, всичко хубаво се беше случвало само в нейно присъствие…

На лицето му се появи крива усмивка:

— Още чай?

Рок кимна в знак на съгласие, после тялото му се прегъна в дълбок поклон.

— Благодаря за гостоприемството — рече. — Аз съм един незначителен човек и едва ли го заслужавам — очите му проследиха красивата млада жена, която пристъпи да допълни чашата му. Дали не е сестра на Май? Много си приличаха. Рок беше напълно убеден, че именно генерал Куан е изпратил Май да го ликвидира.

Отдавна поддържаше контакт с племената Ва, Лу и Лизу, беше чувал слуховете и легендите, които се носеха за тази Май… Била в състояние да събира и разпръсква облаците (един чисто китайски термин), което означаваше да доставя изключително удоволствие на своите любовници… Самият той ги беше възприемал именно така — като слухове, предавани от ухо на ухо, все по-невероятни и преувеличени… Докато Май не го беше поела между устните си…

Приключиха с чая, Рок се надигна и каза:

— Компенсациите за семействата на войниците са уредени, сега искам да покажа какво нося за подарък на уважаемия господин генерал… — протегна ръце и започна да развързва вързопа си, върху който беше поставил широка метална купа. Телохранителите насочиха надолу картечните си пистолети.

— Храна! — извика весело Рок, напълни купата със задушено месо и я постави над огъня. — Храна, достойна за боговете!

Генералът скептично го наблюдаваше.

— На мен ми плащат с рубини, сапфири и злато, а не с храна — промърмори той. В тона му обаче се долавяше одобрение. Добрата храна беше негова слабост, Рок се беше погрижил да научи това.

Отмести купата от огъня и я постави пред домакина си. Генерал Куан се наведе напред и вдъхна ароматичния дим.

— Мирише добре — отбеляза той.

Направи знак на един от телохранителите си. Онзи преметна оръжието си през рамо, наведе се над купата и заби два пръста в нея. Хвърли няколко хапки в устата си, генералът внимателно го наблюдаваше.

Младежът най-сетне се изправи, оригна се и кимна с глава. Генералът не си направи труда да го извини за непочтителността, нито пък Рок поиска подобно нещо.

Направи знак, вторият телохранител извади златни пръчици за хранене, инкрустирани с рубини и сапфири. Постави купата на дланта си и започна да се храни. Работеше като багер, дори Дивака зяпна от удивление. През цялото време спря само веднъж, колкото да промърмори:

— На вкус е дори по-добро, отколкото на мирис!

— Много любезно от ваша страна — поклони се Рок, протегна ръка и добави: — Моля, позволете ми да ви сипя още…

Генералът кимна и му подаде купата, Рок разбърка къкрещата върху огъня храна и я напълни догоре. После погледа още малко и тихо подхвърли:

— Чувал съм, че Ваше благородие се наслаждава и на жените си по начина, по който се храни… — кимна леко по посока на хубавото момиче край огъня и добави: — Сега виждам, че това е вярно…

Малките очички на генерала бяха почти затворени от наслада, устата му продължаваше енергичните си действия.

— Чувал съм още, че бисер сред жените на Ваше благородие е едно момиче на име Май — продължи Рок. — Тя тук ли е, генерал е? Бих ли могъл да я видя?

— Ъ — това беше звукът, който отбеляза моментното прекъсване на машината за плюскане.

— Не? Много жалко — усмихна се Рок. — Е, не съм кой знае колко изненадан… Такова рядко съкровище не бива да се показва, дори и на гостите… Нали така?

— Ъ.

— Е, хубаво — сви рамене Рок. — Може пък да се окаже, че Май все пак е някъде край нас…

Генерал Куан приключваше с втората купа задушено, лицето му блестеше от пот и мазнина. Очите му бавно се повдигнаха към Рок.

— Какви глупости дрънкаш?

— Видяхте ли дъното? — невъзмутимо попита Рок. — Имам предвид на купичката…

Генерал Куан разрови гъстия сос.

— Останало ми е едно чудесно парче месо — промърмори той, набучи го на пръчицата и се приготви да го пъхне в устата си. Спря в последния момент, привлечен от необичаен блясък. Разтърси месото да го очисти от соса, пред очите му се появи великолепен бирмански сапфир. Аха, ето го истинският подарък рече си той. Този чуждестранен дявол е наистина умен!

После очите му изведнъж се разшириха, погълнатата храна плисна на плътна струя в краката му, от гърлото му се проточи задавен стон.

Сапфирът беше прикрепен към човешко ухо, цяло и непокътнато. Ухото на неговата любима Май.