Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Magic, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Димитрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Робин Лий Хатчер. Магията
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Галина Димова
ISBN: 123–456–789–0
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Касандра повече не си позволи да изпада в самосъжаление или да плаче. Вместо това се стегна, решена да не позволи на пиратския главатар да разбере, че се страхува.
Но той почти нямаше възможност да види нито страха, нито решимостта й. Деймиън не се върна в каютата й през следващите дни. Тя го зърваше само докато се разхождаше по палубата. Когато го гледаше, застанал до щурвала на големия кораб, той сякаш изобщо не забелязваше присъствието й. Погледите им нито веднъж не се срещнаха.
Не че за нея това бе от значение. Нямаше какво да каже на този човек. Всъщност, ако той някога й проговореше, тя се бе приготвила да му каже какъв демон, какъв мръсник е. Търсеше и други обидни думи, за да опише за какво долно същество го приема, и бе отчаяна, че речникът й, за съжаление, бе беден на подходящи изрази.
Единственият източник на утеха за Касандра, докато корабът продължаваше да пътува на запад, беше Професора. Именно той донесе в каютата — на втория ден, откакто беше на „Магия“ всичките й вещи: сандъкът, пълен с дрехи, четки, огледала, дори и няколкото скъпоценни книги — на втория ден, откакто беше на „Магия“. Именно Професорът я извеждаше на разходка по палубата, като й даваше възможност поне за малко всеки ден да напуска затвора на малката каюта. Винаги се отнасяше с уважение към нея, понякога се усмихваше дружески, насърчаваше я с по някоя и друга дума.
Касандра се бе опитала да не го хареса. Нали и той бе един от разбойниците, които я бяха отвлекли. Всички пирати с положителност бяха лоши хора с черни души, също като капитана на „Магия“. Но тя разбра, че й е трудно да устои на дребните услуги на Професора. А, освен това, имаше страхотна нужда от приятел.
И така, тя постепенно започна да му вярва, че на кораба няма да й се случи нищо лошо. Постепенно започна да си мисли — при толкова много време на разположение — какво ли прави такъв човек като Професора на борда на пиратски кораб и как е възникнала дружбата му с капитан Деймиън.
Касандра се държеше с две ръце за перилата, наслаждавайки се на вятъра духащ в лицето й, като знаеше, че скоро Професора ще й каже, че е време да слиза долу.
— До падането на нощта ще излезе буря — подхвърли той.
— Откъде знаеш? — попита тя и вдигна поглед към тъмносиньото небе, изпъстрено с пухкави облаци.
— Виждаш ли сивкавия оттенък на небето? — посочи Професора.
Тя кимна.
— А сега виж там — ореола около слънцето. Той предсказва лошо време. — Професорът нагласи очилата на края на носа си, все още загледан замислено в океана. — Не обичам да пътувам с кораб, но през последните пътувания научих някои неща.
— Щом не обичаш, защо си тук?
— Защото… — Той се обърна с гръб към перилата и отправи поглед към кърмата. — Дължа живота си на Деймиън.
Тя също се загледа в капитана.
Деймиън стоеше разкрачен, с ръце на щурвала, а бялата му риза се издуваше от вятъра. Докато го гледаше, Касандра не изпита нито страх, нито омраза, а само прецени гледката пред себе си. Никога не би могла да си представи друг, който така да е свързан с кормилото на кораба. Той беше… великолепен.
Обърна гръб на капитана, ядосана, че си е позволила такава мисъл.
— У дома, в Англия, бях учител — продължи Професора, без да забелязва вълнението й. — Запознах се с моята Сара, когато братята й ми станаха ученици. Сара и аз се влюбихме и искахме да се оженим, но родителите й не бяха съгласни. Сара беше много красива и те смятаха, че може да си намери някой по-добър от мене — един беден учител. — Той се усмихна тъжно. — Прави бяха.
Касандра погледна човека до себе си. Все още бе впил поглед във водата, но тя разбра, че Професора всъщност гледа в миналото си. Не беше сигурна дали дори не е забравил за нейното присъствие до него.
— Решихме да избягаме, да напуснем Англия и да започнем нов живот в колониите. Подписахме договор, че ще работим там, за да изплатим пътя си до Америка. Нямахме представа какво ни очаква. — Гласът му стана тих. — Натъпкаха ни четиристотин души в кораб, който можеше да побере само половината. Мнозина се разболяха. Бяхме в морето само две седмици, когато и Сара отпадна.
Професорът замълча, а на Касандра сърце не й даваше да го помоли да продължи. Страхуваше се, че вече знае края на историята.
— Известно време мислех, че ще се оправи. — Говореше толкова тихо, че тя трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Но Сара се нуждаеше от по-добра храна. Сигурен бях, че екипажът не яде помията, с която хранеха нас. Отидох да попитам капитана. Той ме изпрати при собственика на кораба.
Лицето му помръкна. Кафявите му очи проблясваха от гняв, какъвто не бе виждала по-рано.
— Отказа да ми помогне. Каза, че ако Сара умре, това ще означава повече храна за останалите. За него нямаше значение какво ще стане с нея.
Касандра се пресегна и сложи ръка на рамото му. Той, изглежда, не забеляза.
— Опитах се да открадна малко хляб от камбуза, но ме хванаха. — Вдигна дясната си ръка. — Това беше наказанието ми.
Касандра се изуми:
— Отрязали са пръстите ти заради това, че си взел хляб?
— Виждал съм и по-тежки наказания за по-дребни престъпления. — Професорът я погледна. — Сара умря след няколко дни. И аз исках да умра. И така щеше да стане, ако не беше Деймиън. — Той замълча.
— Какво — Деймиън? — подкани го тя.
Професорът погледна към небето:
— Вятърът май се усилва. По-добре да слезем долу, преди да ни връхлети бурята.
— Какво направи Деймиън? — настоя Касандра и погледът й за втори път се отправи към щурвала.
Професорът я хвана за ръка:
— Може би капитанът сам ще ти каже някой ден.
Те неохотно тръгна с него. Щеше да го притисне да й разкаже повече подробности, когато й донесе вечерята. Тогава Професора винаги бе разговорлив. Щеше да измъкне някак си историята от него. И, разбира се, нямаше никакво намерение да пита Деймиън за това.
Погледна за последен път към щурвала.
„Великолепен…“
Бурята връхлетя кораба през последния час преди здрачаване. Дойде откъм север с високи вълни и силен вятър. Пухкавите бели облаци от следобеда потъмняха и изпълниха небето с гръм, а не след дълго започнаха да се изсипват потоци дъжд.
Облечен в мушама, Деймиън стоеше на кърмата, привързан за щурвала, за да не бъде изхвърлен зад борда от огромните вълни, които се издигаха над кораба. Издаваше заповедите си, като крещеше, но се съмняваше дали някой от екипажа го чува през воя на вятъра. Но това нямаше голямо значение, тъй като екипажът беше с него вече от три години, а някои моряци — дори от повече. Знаеха задълженията си и ги изпълняваха добре.
„Магия“ се издигаше с най-силните вълни: здравите мачти с навити платна се огъваха като огромни арки и скърцаха под напора на вятъра. Палубите бяха залети от вода, която си пробиваше път надолу и обливаше всичко. В един момент изглеждаше, че морето ще погълне кораба, както грамадна котка гълта мишката.
Битката продължи часове: вълна след вълна се разбиваха в корпуса и подмятаха кораба от една страна на друга.
Деймиън отвръщаше на атаките, решен да победи. Беше в стихията си, наслаждаваше се на това изпитание на волята. Морето бе и най-добрият му приятел, и най-злият му враг. То го подтикваше да се бори все по-упорито. Деймиън съзнаваше, че това е борба за оцеляване. И щеше да докаже още веднъж, че не може да бъде унищожен. Никога не бе се предавал.
Бе почти полунощ, когато дъждът изведнъж спря. Вятърът вече не свистеше в такелажа. Гигантските вълни утихнаха и морето започна спокойно да полюшва кораба. Вместо черните облаци се появиха звезди. Сякаш изобщо не бе имало буря.
Докато крачеше по главната палуба, Оливър свали мушамата си. Следваше го още един моряк.
— Беше като в ада, нали, Деймиън? — извика Оливър, докато вземаше стъпалата към щурвала по две наведнъж. — На моменти бяхме между водата и вятъра и много добре го усещахме.
— Какво е положението? — попита Деймиън помощника си, докато той му помагаше да се развърже от щурвала.
— Доста добро. Товарът е непокътнат, макар и поизмокрен.
По време на бурята Деймиън не бе мислил за нищо друго, освен за запазването на кораба си, но сега, когато всичко бе отминало, той си спомни за пътничката.
— А как е госпожица Джеймисън?
— Още не съм проверил.
Деймиън прекара ръце през косата си, изцеди водата от нея, а тя се стече по гърба му като поток.
— Аз ще я нагледам на път за каютата си. — Погледна моряка, който бе заел мястото му зад кормилото. — Ако вятърът отново се усили, изпрати да ме извикат.
— Да, капитане.
— Оливър, поеми управлението.
— Да, капитане.
Касандра се бе хванала здраво за койката, защото се опасяваше, че може внезапно да бъде изхвърлена в другия край на стаята, както бе станало няколко пъти по време на бурята. Когато не се опитваше да се предпази от удар в стените, тя с всички сили се стараеше да не се удави. Водата бе заляла пода и тя започна да се убеждава, че потъват.
И изведнъж всичко утихна така внезапно, както бе започнало.
Тишината не й харесваше повече от рева на бурята. Затворена в тъмната каюта, тя бе безпомощна и не можеше да се опита да избяга. Ами ако корабът потъваше, а тя бе оставена тук, за да замлъкне завинаги в този воден гроб?
Никога не бе приемала с такава радост звуците като сега, когато ключът се превъртя в ключалката. Скочи от койката, готова с удоволствие да види Професора, който щеше да я успокои, да й каже, че опасността е минала.
Но на прага застана Деймиън, вдигнал високо фенера си. Мократа риза бе прилепнала към тъмната му кожа и очертаваше мускулите на гърдите, раменете и ръцете. Черната му коса бе сплъстена. Тя знаеше, че той е прекарал последните няколко часа навън, в бурята, но въпреки това не изглеждаше уморен. В него имаше такава жизненост, че тя сякаш изпълваше каютата и караше дори въздухът да трепти.
— Ооо… — като полъх на вятър изрече тя. — Помислих си, че е Професора.
— Никой преди не ме е бъркал с него — засмя се той.
Касандра си помисли за приятеля си: не по-висок от метър и шейсет, с гъста руса коса и воднисти кафяви очи зад кръглите очила — как можеше да бъде сбъркан с тъмното лице пред нея. Не се сдържа и отвърна на усмивката на Деймиън.
— Не, няма вероятност някой да ви сбърка.
Нима е възможно една жена да изглежда хубава с мокра коса, която виси на кичури по лицето й, с рокля, подгизнала от вода? — чудеше се той, докато гледаше надолу към Касандра.
— Дойдох да видя как си издържала на бурята.
Докато говореше, той се приближи и запали фенера й от своя.
— Малко съм поочукана, но мисля, че няма нищо сериозно. — С жест на самоирония разтри задните си части. — Засегната е може би само гордостта ми.
Имаше кураж тази девойка. Колкото и да не му се искаше, Деймиън можеше само да й се възхищава за това.
— Всички други добре ли са? Няма ранени или изгубени по време на бурята, нали? — попита тя. — Ами Професора? Добре ли е?
Беше ли възможно тя да мисли за другите, преди да помисли за себе си — племенницата на Фарли да се държи толкова несебично? Макар да му бе трудно да го повярва, изглежда, беше точно така.
— Капитане? — В гласа на Касандра звучеше тревога. — Той не е бил… не е…
— Най-вероятно лежи на койката си и благодари на Бога за милостта му. Обикновено точно това прави след буря, щом му премине морската болест.
Лицето на Касандра имаше странен израз — комбинация от гримаса и усмивка.
— Той казваше, че не е добър моряк. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. След това вдигна глава и очите им отново се срещнаха. — Честно казано, бях ужасена. Мислех си, че всички ще загинем.
Никога не бе виждал очи с точно такъв цвят. Толкова наситено сини. Толкова ясни и открити. Имаше чувството, че вижда чак до дъното на душата й. А и тези устни — розови, сладки и…
— Вуйчо ми е разказвал за силни бури, но самата аз никога не съм попадала в такова положение.
Вуйчо й. Фарли Дънуърди!
Деймиън изведнъж почувства хлад.
— Радвам се, че си добре, госпожице Джеймисън — каза той рязко и се обърна. — Ще накарам някой от екипажа да провери има ли сухи постелки, но навярно ще трябва да се примириш с тези, както и всички ние. Ако имаме късмет, няма да ни застигат нови бури.
— Капитане? — Гласът й го спря на прага.
Той се обърна и отново я изгледа.
— Благодаря, че се заинтересувахте от мен.
Той не отговори, а затвори и заключи вратата след себе си.
Касандра скръсти ръце на гърдите си, като се опитваше да се стопли. Бе й станало студено изведнъж, неочаквано, точно преди Деймиън да излезе от каютата.
Отпусна се на пейката пред масата, все още обхванала рамене, и мислеше за посещението на капитана. Предполагаше, че е дошъл просто да я провери, както би проверил и останалите си ценни стоки. Една мъртва пленница не би донесла голям откуп.
Но все пак имаше един миг, когато той се усмихна, а тя бе се загледала в тъмните му очи…
Господи! Но какво си мислеше тя! Че разбойник като капитана на този кораб с крадци може да има човешко сърце?
Не бе възможно.
Положително не.
Само…
„Дължа живота си на Деймиън…“
Чудеше се какво не бе й казал Професора. Искаше да узнае истината за капитана. Не знаеше защо, но трябваше да научи истината.