Робин Лий Хатчер
Магията (34)

Тридесет и трета глава

Три дни по-късно Касандра стоеше в салона, когато влезе икономът Мълинс с огромен букет парникови цветя.

— Госпожице Касандра, навън е сър Деймиън. Помоли ме да ви предам цветята и най-добрите му почитания. Моли ви да му отделите няколко минути от времето си.

Касандра погледна разкошните цветя и въздъхна дълбоко. Два пъти вчера и два пъти предния ден бе отказала да се срещне с Деймиън. Бе отказала да приеме и подаръците му — шампанско, шоколадови бонбони и бижута, което силно ядоса вуйчо й.

— Моля те, кажи на сър Деймиън, че аз… — започна тя.

— Кажи на сър Деймиън, че Касандра с радост ще го види — прекъсна я Фарли, докато влизаше в стаята, — и веднага го покани в салона!

Касандра скочи на крака, разгневена от намесата на вуйчо си.

— Не желая да се срещам с този човек!

— Но аз желая да го приемеш, скъпо мое момиче! Това не е ли достатъчно?

Всички обвинения срещу него преминаха през главата й. Искаше й се да му ги изкрещи, да поиска той да ги отрече, но не можеше.

— Касандра, моля те, изслушай ме! — Той се приближи до нея. — Родителите ти и аз имаме нужда от помощта ти. Повече от всякога. Иначе ще загубим всичко. Сър Деймиън не само изрази готовност да купи каквото е останало от компанията „Тейт“, но ми каза, и че би искал да си намери съпруга, докато е в Англия. Ясно е, че е бил пленен от красотата ти на приема у графа, въпреки вдовишките ти дрехи. Поне дай шанс на човека да спечели благоразположението ти!

Касандра гледаше втренчено вуйчо си и за първи път видя колко е изнурен. Знаеше, че изглежда така заради същия човек, когото сега й препоръчваше. Би било забавно, ако обстоятелствата не бяха толкова сериозни.

— Добре, вуйчо Фар! Ще приема сър Деймиън само този път. Но не си мисли, че това означава съгласие да се омъжа за него.

Погледна зад вуйчо си, когато дочу стъпки. Сърцето и лудо биеше в гърдите. За миг имаше чувството, че е на „Магия“, чува го как върви по коридора и се надява да спре пред каютата й, да отвори вратата…

След миг Деймиън влезе. Погледът му прелетя от Фарли към Касандра.

— Сър Деймиън — започна Фарли бодро, — какво удоволствие е да ви видим отново!

— Благодаря, милорд — отвърна Деймиън, без да сваля очи от Касандра.

— Да, е-е… — Вуйчо й се покашля. — Надявам се да ми простите, ако не остана с вас, сър. Трябва да прегледам някои книжа в кабинета си. А вие, младите, се позабавлявайте. — Излезе и затвори вратата на салона.

Настъпи мълчание. Касандра си позволи да го погледне, задържа погледа си продължително върху изсеченото му лице, широките му рамене. Изненадваше я, че никой не разпозна пирата под облеклото на джентълмена.

— Сигурно ти е забавно, че вуйчо Фар с радост те посреща в къщата си — каза тя и се обърна с гръб към него.

— Не ми е забавно.

— А би трябвало! Вуйчо ми е пред разорение. Освен ако не ме омъжи скоро…

— Не ме е грижа какво ще стане с вуйчо ти!

Тя се обърна и го изгледа през рамо:

— Очакваш да ти повярвам ли?

— Истина е, Касандра.

Тя въздъхна и отново се извърна:

— Губиш си времето тук, Деймиън. Вуйчо Фар вече не представлява опасност за теб. Той ще изгуби всичко, защото аз не желая да бъда омъжвана, за да го спася. Ти получи своето отмъщение.

Деймиън застана зад нея. Обхвана кръста й и я притегли към гърдите си. Усещаше допира на косата й върху страните си.

— Ни съм дошъл да търся отмъщение. Дойдох само и единствено за теб!

Трябваше да се отдръпне от него, но не можеше. Искаше да стои до него. И искаше да му повярва — повече от всичко на света.

Касандра затвори очи и се отпусна в прегръдката му.

— Изслушай ме, моя любов! — прошепна той в ухото й. — Изслушай ме — и ако след това отново искаш да ме отпратиш, никога вече няма да те безпокоя.

Сърцето й се сви при тази мисъл. Веднъж вече го бе отпратила — когато му каза, че не иска да го вижда повече. Но тогава то не беше вярно. Би ли могла да го пропъди за втори път?

— В продължение на осемнайсет години отмъщението беше всичко за мен. Изпълнен бях с жестока омраза към вуйчо ти. И едва след кавгата ни разбрах, че не си струва заради отмъщението да те загубя. — Устните му докоснаха косите й леко, като с перо. — Докато бях в морето, мислех за всичко, което ти ми каза. Беше права за много неща. Но никога не съм мислил за теб като за моя любовница. Ти беше много повече за мен. Ти си много повече за мен!

Обхвана я по-силно, а тя вдигна ръце и стисна неговите, като обърна лице към рамото му, без да отваря очи.

— Бяхме на три или четири дни път от Залива Сейнт Джон, когато осъзнах, че заради някакво отмъщение на вуйчо ти не си заслужава да те загубя. Бях тръгнал да се връщам, когато се натъкнахме на „Маги лав“. Този кораб баща ми беше кръстил на майка ми. — Касандра усети как сърцето й се вледенява. — Исках само да изпратя последно послание на Фарли, да се върна, да те помоля да се ожениш за мен и да останем да живеем в Сорсъри Бей.

— И какво стана? — попита тя шепнешком.

— Корабът беше пълен с роби.

— О, Деймиън!

— След като изпразнихме кораба, наредих да го запалят. Бях обзет от ярост, че Фарли може да използва корабите на баща ми по такъв начин. Дори си мисля, че и теб обвинявах малко. Бях огорчен, че заради теб съм забравил обещанието си. Мислех, че ме правиш слаб. Затова уредих да те качат на борда на „Януари“. — Той я обърна към себе си и с това я принуди да отвори очи и да ги погледне. — За много неща не бях прав — продължи Деймиън, — но най-ужасната ми грешка беше, че те изпратих в Англия.

— Можеш ли да забраниш всичко, което вуйчо ми ти е сторил?

— Не, Касандра — поклати глава той, — никога няма да забравя! Тези години са част от мен. Не мога да ги залича. Но бих искал да обърна гръб на всичко и да започна нов живот.

— Ами другите, които вуйчо ми е наранил? Професорът, Оливър и Маус?

— Време е всички да се откажем от миналото. Оливър ми помогна да прозра това. Време е да се обърнем към бъдещето, а моето бъдеще си ти, любима!

Касандра пое дълбоко дъх и се отскубна от прегръдката му. Прекоси стаята и застана до прозореца. Беше й по-лесно да мисли ясно, когато не бе в ръцете му, макар че точно там най-много искаше да се намира.

Той й предлагаше всичко, което тя искаше, и сега, когато го бе направил, Касандра се страхуваше да приеме. Страхуваше се да не бъде отново наранена. Предпочиташе да умре, отколкото отново да изпита болката от отказа му.

— Вярвам ти. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Вярвам ти за вуйчо Фар. Макар и да не ми се иска. Винаги съм го обичала. Когато бях дете, беше толкова добър с мен! Наистина. Обърна се и го погледна. В очите й блестяха сълзи. — В сърцето ми вече няма място за обич към него, но все пак ми е вуйчо. Не искам да му се случи нещо лошо. Не искам да бъде изпратен в затвора. Разбираш ли, Деймиън:

— Да.

— И си готов да си заминеш от тук и да не търсиш повече мъст?

— Ако ти ме помолиш! — отвърна той сериозно, като я гледаше внимателно.

И изведнъж тя осъзна, че и той се чувства също тъй несигурен като нея. И той бе наранен. За него не е било лесно да дойде тук. Много му е струвало да се откаже от плановете си. Но го беше направил, защото я обичаше.

„Деймиън има повече белези от тези на гърба му, белезите в душата му по-трудно ще зараснат…“

Професорът бе прав. Трудно щеше да бъде. Но тя можеше да го направи. С любов щеше да го постигне!

— Деймиън… — започна Касандра.

Точно тогава вратата на салона се отвори и Реджина влезе енергично.

— Касандра, скъпа… — После млъкна. — О, не знаех, че имаме гости. — Веждите й леко се сключиха: — Добър ден, сър Деймиън.

Касандра премести погледа си от Деймиън върху майка си, после — отново към него.

— Всичко е наред, мамо. Сър Деймиън тъкмо си тръгваше. — Видя как той леко стисна зъби и скръбното огънче в очите му, преди да успее да го скрие от нея. — Но — продължи Касандра бързо — аз го поканих утре за вечеря. Ще дойдете, нали, сър? Семейството ми и аз ще се радваме да се запознаем по-отблизо с вас.

— Нищо не може да ми попречи, уважаема лейди! — отговори той с нова нотка на нежност в гласа. Пристъпи, за да поеме ръката й, а погледът му бе като нежна милувка върху лицето й. — До утре.

— До утре, сър — прошепна тя със свито от вълнение гърло.

Деймиън се поклони и на Реджина и излезе.

Касандра бързо се извърна, защото не искаше да отговаря на въпросите на майка си, а тя положително щеше да ги зададе. Но отново бе изненадана.

— С нетърпение очаквам утре вечер — каза Реджина и излезе от стаята.

За млада вдовица, която очевидно чезне от отчаяние и мъка по умрелия си съпруг, начинът, по който Касандра възприе сър Деймиън, се стори на Реджина твърде необикновен. Той наистина беше красив, би могло да се каже — опасно красив, но имаше и още нещо, което не даваше мира на Реджина, нещо, което не можеше съвсем точно да определи.

Реджина седеше срещу него на вечерята следващия ден и изучаваше тъмния му профил. Почти не виждаше лицето му, защото той бе обърнат постоянно към Касандра и разговаряше с нея. Не каза нищо неподходящо, нито пък говореше така, че другите да не могат да чуят, и все пак Реджина имаше чувството, че пред очите й се води интимен разговор.

„Двамата са се срещали и преди.“

Това не беше внезапна, всепоглъщаща любов. Беше нещо по-дълбоко. Почувства се смутена, че седи тук и ги наблюдава. Сякаш надничаше в чужда спалня.

Отмести поглед към централното място на масата, където седеше брат й. А той самодоволно се усмихваше. О, да! Тя не се съмняваше, че той е крайно доволен от това, което вижда. Надяваше се на брак между двамата. Всички виждаха това. Но го искаше не заради щастието на Касандра, а поради собствената си алчност. Ако очите му не бяха замъглени от видения за стотици и хиляди лири стерлинги, Фарли също би могъл да се замисли върху това, което вижда. Заради Касандра майка й бе доволна, че Фарли не вижда нищо отвъд своя егоизъм.

Бързо погледна Касандра и Деймиън. Щом този човек можеше да върне усмивката върху устните на дъщеря й, тя щеше да се радва на присъствието му и реши да се държи с него както подобава.

Фарли беше повече от доволен от начина, по който се развиваха нещата. Сър Деймиън не само бе пленен от красотата и кротостта на Касандра, но в началото на вечерта отново бе споменал, че се интересува от продажбата на остатъка от компанията „Тейт“. Сега оставаше Фарли да ускори двата процеса. Не можеше да си позволи едно дълго ухажване или пък преговорите да се проточат.

Що се отнасяше до корабите, той вече бе наредил да докарат „Пийкок“, за да може Деймиън да го разгледа, без да предприема дългото пътуване до Лондон. Корабът щеше да пристигне край бреговете на Нортъмбърланд до няколко дни.

А що се отнасяше до племенницата му… Облегна се на стола, загледан в нея над чашата с вино. Не смяташе, че тя ще му причини някакви неприятности. Изглеждаше очарована от галантния рицар и герой от войната. Очевидно съпругът й — морският капитан — бе забравен по-лесно, отколкото го бе накарала да мисли в началото.

По-важно беше, разсъждаваше Фарли и премести поглед върху Деймиън, да го подтикне бързо да предложи брак и да я желае достатъчно, за да плати скъпо. Фарли трябваше да бъде внимателен. Трябваше да изстиска колкото се може повече от сър Деймиън, без да развали работата. Нямаше време да търси друг съпруг за Касандра.

Намръщи се, когато си спомни как Касандра се бе опитвала да му противоречи, заявявайки, че няма намерение отново да се омъжва. Но сега очевидно беше забравила декларациите си и щеше да се съгласи. Фарли щеше да се погрижи за това.