Робин Лий Хатчер
Магията (29)

Двадесет и осма глава

Три седмици по-късно „Магия“ се върна в Залива Сейнт Джон, след като бе кръстосал Индийския океан още един път, за да търси следи от кораби на „Тейт“. Или поне такава причина Деймиън изтъкна пред екипажа си за това, че са останали в района. Ако трябваше да каже истината, трябваше да признае, че не иска да пътува към Англия по едно и също време с „Януари“. Не искаше да вижда платната на търговския кораб в далечината и да знае, че Касандра е там — макар и на разстояние, но лесна за достигане. Той знаеше, че ако я вижда, ще тръгне след нея.

Спря поглед върху дома на Огълторп и каза:

— Ще останем тук само една нощ, Оливър. Искам да попълним запасите и до сутринта да сме тръгнали.

— Да, капитане. Веднага ще се разпоредя.

Деймиън видя как каретата, впрегната в два бели коня, тръгва надолу по хълма. Въздъхна. Трябваше да обяснява защо Касандра не е с него. Кейт щеше да е страхотно сърдита. От самото начало бе харесала Касандра и с право щеше да се гневи, че Деймиън я е измамил. Беше дал да се разбере, че Касандра ще бъде отведена на „Магия“. Не бе поискал да рискува, като й разкрие плана си. Страхуваше се, че тя ще каже на Касандра.

Но то трябваше да стане. Нямаше друг избор, освен да изпрати Касандра в Англия с „Януари“. Просто щеше да се опита да накара Кейт да разбере.

Уморено прекара пръсти през косата си. Как щеше да накара Кейт да разбере, след като не беше сигурен, че и самият той разбира, след като не беше убеден, че е постъпил правилно? Десетки пъти на ден подлагаше на съмнение решението си, откакто „Януари“ се бе скрил от поглед.

Не, това наистина бе правилно. Нямаше друг избор. Трябваше да спре Фарли. Трябваше да осъществи отмъщението си. Твърде дълго го беше чакал.

Но вкусът на отмъщението вече не беше сладък.

 

 

Касандра се уви плътно с наметалото, докато се разхождаше по палубата на „Януари“. Есенният вятър пареше страните й и измъкваше косите й от кока, но тя не обръщаше внимание. Имаше да мисли за много по-важни неща.

Щяха да пристигнат в Англия след около три седмици. Дотогава трябваше да реши какво да прави.

Повдигна глава, загледана в издутите платна на фона на сивото небе, след това свали погледа си към моряка на щурвала. Усети остра болка в гърдите, когато си представи, че там може да стои Деймиън.

— Не! — каза тя на глас, като се загледа в океана с бели гребени на вълните. — Не, няма да мисля за него!

Отърси се от спомена и болката и затвори сърцето си за тях. През последните няколко седмици бе разбрала нещо — че майка й греши. Не беше добре, когато изпитваш истинска страст. Истинската страст, когато премине, влечеше след себе си голяма мъка и нещастие.

Първите дни на борда на „Януари“ мислеше, че ще умре. Всъщност, искаше й се да умре. Сърцето й бе разбито от жестокия отказ на Деймиън. Обвиняваше се за всичко, което му бе говорила, преди да напусне Мадагаскар. Обвиняваше се, че го е отпратила с думи, от които искаше да го заболи.

Но след време чувството за вина изчезна и тя се сблъска с по-суровата действителност. Беше казала истината на Деймиън. Наистина я бе превърнал в своя любовница и когато й се бе наситил, я отпрати. Сигурно трябваше да е доволна, че не бе я оставил в залива Сейнт Джон без всякакви средства да се върне в Англия като използвана и вече ненужна вещ.

Няколко дена дори си бе внушавала, че го мрази заради това, което стори с нея, но то не продължи дълго. Знаеше, че го обича. Знаеше, че сама бе решила да остане с него. Не само той бе виновен. От самото начало бяха обречени, любовта им не можеше да оцелее. Касандра разбираше това.

Сега обаче се тревожеше за детето. Не я интересуваше какво ще говорят хората за нея заради това, че е била пленница на пират толкова дълго време, но нямаше да позволи живота на невинното й дете да бъде съсипан от жестоките приказки. Трябваше да го предпази.

Касандра се обърна с лице към вятъра и изправи рамене. „Никога! — обеща си тя. — Моето дете никога няма да свежда глава от срам. Никога!“

 

 

— Какво си направил? — извика Кейт.

— Изпратих я в Англия с „Януари“. — Деймиън погледна Майрън, след това — отново Кейт. — Това беше най-доброто, което можех да направя.

Кейт леко понижи глас:

— Поговори ли с нея, преди да я отпратиш?

— Не. Така беше най-добре — направо да се отреже.

— Тя те обичаше.

— Не ни е било писано да бъдем заедно.

— Но ти я обичаш — стига да си отвориш очите, веднага ще го осъзнаеш.

— Ти не разбираш, Кейт. Аз я нараних. Тя ми каза, че никога вече не иска да ме види. Така стана по-добре — повтори той, като не мислеше кого точно иска да убеди — Кейт или себе си.

— Мъже! Какви отвратителни глупаци сте! — Кейт сложи ръце на кръста си. Изглеждаше готова за бой. Деймиън застана нащрек. — Тя носеше твоето дете, капитан Деймиън, и през цялото време, докато те нямаше, говореше, че те обича.

Сякаш някой го бе ударил в стомаха: отстъпи назад, с мъка си пое дъх.

— Да! — Кейт отново повиши глас. — Можеш да ме гледаш. Изпратил си я в Англия, а тя носи твоето дете. Очаква я позор заради тебе, глупак такъв. — Тя презрително изсумтя. — А тя те обичаше и копнееше да се върнеш. Да, беше ми казала, че сте си разменили остри думи, преди да отплаваш. Но има ли влюбени, които да не правят това, кажи ми!

Касандра е бременна с неговото дете? Касандра влюбена в него? Касандра копнеела той да се върне?

Но Деймиън постъпи така, защото трябваше! Изпрати я в Англия, защото само по този начин можеше да изпълни клетвата си и да унищожи Фарли Дънуърди.

Побиха го студени тръпки.

Фарли… Ако се досетеше, че детето на Касандра е от капитана на „Магия“…!

Велики боже, какво бе направил той с жената, която обичаше?