Робин Лий Хатчер
Магията (19)

Осемнадесета глава

Касандра бе забелязала острова още преди час. Сега, докато влизаха в пристанището, можа да огледа съненото селце на самия бряг. Ниските, белосани къщички, а също и нивите със захарна тръстика на изток от селото, й напомниха за Сорсъри Бей.

— Това е остров Мадейра — обясни й Оливър, като застана до нея.

— Мислех, че отиваме в Мадагаскар.

— Така е. Спираме тук за провизии. Когато отплувахме от Америка, не мислехме, че ще ни трябват припаси за толкова дълго пътуване. А като си тръгнем оттук, в трюма няма да има място и котка да се завърти.

Тя погледна помощника на капитана, озадачена от моряшкия му жаргон.

Той сигурно се досети, че я е объркал, и се усмихна:

— Искам да кажа — товарът ни ще бъде толкова много, че човек няма да може да размаха „котешкия“ камшик от девет върви. За него е нужно доста място.

В съзнанието й изведнъж проблесна споменът за белезите по един гръб.

— Деймиън! — тихо каза тя и гърдите я заболяха.

Оливър я погледа малко и затърка наболата си брада.

— Онези белези не са дело на някой боцман, госпожице — подхвана той накрая. — Надзирателят в Барбадос е нашарил гърба на капитана така. — Той погледна към кърмата и забеляза Деймиън там. — Освен това на борда няма човек, когото капитанът да трябва да подканва да си гледа работата с помощта на „котешкия“ а дори да има, той не би наложил такова наказание.

— Защо този екипаж е толкова различен от останалите?

По загорялото лице на Оливър като че ли премина сянка. Изглежда, се канеше да й отговори, но после просто докосна чело:

— По-добре ще е да си гледам работата. — И се отдалечи.

Касандра се замисли върху думите му, обърна се и погледна моряците, които сгъваха платната, теглеха и намотаваха въжетата — сновяха из кораба, погълнати от работа. Даде си сметка, че досега не е говорила истински с никого от тях. Казвала им бе само понякога „добро утро“ или „добър вечер“. Какво ли ги правеше толкова различни от останалите екипажи? Защо ли всички бяха — до един, според Професора и Оливър — така предани на Деймиън Тейт?

— Хвърли котвата, Дейвис!

С поглед потърси Деймиън, който бе дал командата. Както винаги, когато го погледнеше, стомахът й се превъртя, а дъхът й се спря в гърлото.

„Ще го следвам навсякъде!“

Но ако продължаваше с пиратството, някой ден правителството щеше да го залови, дори вуйчо й да не успееше. Щяха да го обесят и тя щеше да го загуби със същата сигурност, с която той я бе загубил, когато я остави в „Трите дъба“ при Абърнати. Трябваше да го спре! Не знаеше как ще го направи, но трябваше да го спре.

Обърна се отново към селото, после погледът й се прехвърли към останалите кораби, закотвени в пристанището. Най-близо до тях се намираше испански галеон. Макар Англия сега да беше в мирни отношения с Испания, на Касандра й беше неприятно, че стои така близо до кораб, който изглежда преди е бил военен. Докато беше на борда на „Пийкок“, бе чувала моряците да си говорят за жестокостта на испанците към военнопленниците. Зачуди се дали и сега в трюмовете на галеона имаше военнопленници, които бяха принудени да дърпат едно от онези гребла при безветрие.

Тя потрепна и погледна следващия кораб.

Позна, че е френски, по двата кливера на носа. Вуйчо й бе обяснил как да разпознава корабите отдалече по кливерите. Докато испанските кораби имаха само малък кливер или изобщо нямаха, на всички френски имаше по два. А английските съдове имаха само по един.

В пристанището се намираха и два английски кораба. Единият, тримачтов хубавец с хоризонтални рейки, имаше отчетлива фигурка на носа си, която веднага привлече вниманието на Касандра. Представляваше жена с огненочервена коса, която се лееше и въртеше около иначе голото тяло. Големите й очи бяха смарагдово зелени и тя се усмихваше, като че ли знаеше някаква специална тайна. С протегнатата си дясна ръка сякаш викаше онези, които бяха погледнали към нея, да дойдат още по-близо. Името на кораба бе издълбано на носа — „Чародейка“. Изглеждаше подходящо.

Другият английски кораб беше фрегата и се бе сгушил между английския търговски съд и испанския галеон. Касандра го погледна за миг и отново насочи вниманието си към „Чародейка“. Чудеше се накъде ли се е отправил корабът. Дали към Англия, натоварен с коприна и подправки, или към Изтока?

И нейното бъдеше беше подобно, помисли си тя. Курсът, който тя бе избрала, криеше същата неизвестност.

 

 

Деймиън се загледа в профила на Касандра. Разбираше, че е изправена пред някаква дилема, от начина, по който дъвчеше устните си.

А устните й бяха дяволски привлекателни.

Капитанът се обърна и сключи вежди. Не беше доволен от тези мисли, но напоследък в ума му се въртяха само те. Където и да се намираше на кораба, нещо все му напомняше за нея.

По дяволите! Беше й позволил дори да заеме каютата му. Когато „Венчър“ ги бе нападнал, той се разпореди тя да остане там, докато не й нареди да напусне. Изобщо не издаде такава заповед. Самият той си намери друго място за спане.

Прекара пръсти през дългата си коса и не обърна внимание, че панделката на тила му се отвърза и падна на палубата.

Не можа да се сдържи и отново погледна жената до перилото на кораба. Бризът караше кичурите светла коса да танцуват около лицето й, а бялата ленена риза — да се опира в женствените й очертания. Защо ли сега изглеждаше по-разголена, отколкото в последната си рокля? Знаеше, че не е така, но…

Погледна в друга посока и този път видя, че неколцина от хората му правеха като него — гледаха Касандра.

За бога! Трябваше да й намери някаква прилична дреха, преди да се наложи да се справя с бунт на кораба. Ще накара Оливър да й купи няколко рокли, когато слезе на брега за припаси. Ако се върти още една седмица из кораба с тия дрехи, би повела всички мъже от кораба за носовете.

Но нямаше да има още една седмица, напомни си той. „Чародейка“ беше един от корабите на Сорсъри Бей и той смяташе да върне Касандра в Англия с него. Тя най-вероятно щеше да изпита облекчение, когато й кажеше. Той беше направил живота й доста тежък през последните седмици. Като истински пират, бе отнел невинността й и бе показал малко разкаяние за това. Бе отхвърлил чувствата, които тя му предлагаше. Колко пъти й бе говорил жестоко, с думи, предназначени да я натъжат и обидят? Колко пъти й бе казвал, че тя не значи нищо за него?

Господ да му прости, но беше голям лъжец. Тя значеше толкова много за него! И това беше големият му проблем. Не му се искаше да я отпрати. Искаше тя да остане негова пленница. Искаше я на кораба, в каютата, в леглото си.

Намръщи се и изруга наум. Няма значение какво искаше. Разбираше как трябва да постъпи и кое е най-доброто решение за Касандра.

Деймиън се опря на перилата от двете страни на стълбите към щурвала и скочи на главната палуба с бързо и плавно движение. Шумът от приземяването му на дъските накара Касандра да се обърне към него. Зениците й се разшириха, когато той се приближи решително.

— Това е Мадейра — каза й.

— Знам. Оливър ми каза.

Той кимна, би трябвало да се досети, че Оливър ще й каже. Оливър си бе поставил целта тя да не се чувства прекалено самотна, както бе направил и Професора по време на пътуването им към Сорсъри Бей. Зачуди се дали помощникът му не бе й казал и за „Чародейка“.

„А може и да е омагьосала всички ни.“

— Колко ще останем тук? — попита тя.

Никога не бе виждал очите й така огромни и така сини. Човек би могъл да се удави в такива очи. Те го молеха, подлъгваха го и го объркваха. Когато го погледнеше така…

Тя наистина го бе омагьосала. Това беше единственото обяснение.

Деймиън посочи с глава търговския кораб:

— Смятам да говоря с капитана на „Чародейка“ и да го помоля да те вземе за Англия.

— Не е нужно, Деймиън. Аз ще остана с тебе.

— Това не зависи от теб.

Устните й се свиха и брадичката се вдигна:

— Грешиш. Зависи от мен.

— Връщам те в Англия.

— Няма да тръгна.

— По дяволите, жено! Знаеш ли какво те чака, ако останеш?

Касандра се загледа в него и почувства как любовта расте в гърдите й. Първия път, когато го видя, помисли, че има очите на демон. Струваше й се, че такива трябва да бъдат очите на човек без душа. Но сега виждаше нещата по-ясно. Сега виждаше, че очите му са отражение на измъченото му сърце, а това причиняваше болка и в нейното сърце. Само да можеше да проникне през предпазната черупка от гняв и да достигне човека зад нея! Само да можеше да го накара да разбере, че любовта й е непоклатима и вечна.

— Да, капитане — прошепна тя, като се бореше със сълзите си. — Знам какво ме чака, ако остана. И го искам.

— Ти се заблуждаваш, Касандра. Мислиш си, че можеш да ме възпреш от отмъщението ми, но не е така. Нито можеш да ми попречиш да се върна в собствената си каюта, в собственото си легло. А ако ти си в него, няма да можеш да ми попречиш да те обладая, както направих миналия път. — Пръстите му се сключиха около ръката й. Тъмните му вежди се сляха в предупреждение. — Чуваш ли ме? Между нас няма да има никакви преструвки. Ще те използвам, както бих използвал всяка жена, която ми се предлага по този начин. — Пусна я и се дръпна назад. — Върни се в Англия, докато имаш тази възможност.

Касандра изправи рамене:

— Не можеш да ме принудиш да не те обичам, капитане! Аз ще те обичам, каквото и да направиш. По някакъв начин ще ти го докажа.