Робин Лий Хатчер
Магията (17)

Шестнадесета глава

Касандра правеше каквото можеше, за да не оклюмва, но след като дните се превърнаха в седмици, а Деймиън все още отказваше да говори с нея за вуйчо й — и за каквото и да е, — започна да й става все по-трудно.

Нощем лежеше на койката си в миниатюрната, самотна каюта и копнееше да почувства ръцете му около себе си, да вкуси целувките му, копнееше отново да изпита вълшебното чудо, когато тялото й се слива с неговото. И то въпреки, че знаеше, че не е редно да желае някого по този начин, да жадува за човек, който не само не й бе съпруг, но който никога не бе казал, че я обича, човек, който ясно й каза, че не иска да се занимава с нея занапред.

Тя часове наред подготвяше планове за деня, когато щяха да пристигнат в Англия. Не би спечелила нищо, ако я оставеха на брега, а Деймиън отплаваше без нея. Трябваше да намери начин да го накара да я придружи до дома й в Нортъмбърланд. Трябваше да го накара да се съгласи да разговаря с вуйчо й. А станеше ли това, щеше да разбере, че е бъркал за Фарли. Беше сигурна, че след това би могла да го убеди, че са предназначени един за друг. Щеше да повярва не само в любовта й към него, но щеше да осъзнае, и че той я обича.

Придържаше се към тази надежда с пламенна упоритост, каквато не подозираше, че притежава. Когато отчаянието се опитваше да надигне грозното си лице, тя го стъпкваше и отказваше да приеме, че нещата няма да се наредят, както ги е замислила.

Пред екипажа на „Магия“ винаги се държеше усмихнато и спокойно. А в редките случаи, когато погледът й срещаше очите на капитана, тя му позволяваше да види любовта й.

Надяваше се тази любов да стигне, за да бъдат спасени и двамата.

Един ден, малко преди залез-слънце, когато „Магия“ беше на по-малко от две седмици път от Англия, в далечината бе забелязан друг кораб. Бинс се покатери на мачтата, за да го огледа по-добре с малкия телескоп.

След повече от четвърт час той свали телескопа и викна на капитана:

— „Тейт“ е, няма съмнение. Това е „Венчър“.

Деймиън се приближи до перилото, взря се към кораба и промърмори:

— „Венчър“…

Корабът плаваше по източно индийските маршрути на компанията „Тейт“. Значи сега се бе отклонил. Не би трябвало да е толкова на запад. Защо ли се бе насочил към Америка? Може би Фарли имаше приготвен товар за колониите, а някой от редовните кораби за този маршрут се е повредил. Сигурно това бе обяснението.

— Насочил се е право към нас, капитане — забеляза Оливър, като застана до него.

— Знам. — Деймиън огледа кораба. Екипажът го гледаше напрегнато и чакаше заповедите му.

— Мислиш ли, че вече са ни забелязали?

— Възможно е. — Деймиън отново насочи поглед към морето. — Тук нещо не е наред, Оливър. — Бяха завладявали „Венчър“ три пъти досега. Капитанът на кораба винаги бе отстъпвал без особена съпротива. Не бе намирал друг изход. Фарли отдавна бе принуден да пести по най-различни начини. Ако човек иска да превозва повече товар, броят на корабните оръдия трябва да се намали. Другият начин бе да се намалят екипажите. Нещастниците, които служеха на корабите „Тейт“, знаеха, че трябва да работят двойно за мизерното си възнаграждение, а на никого не му се умираше за нищо.

„Венчър“ винаги си оставаше лесна плячка. Обикновено Деймиън не би се колебал изобщо, преди да я нападне. Само че сега нещо не бе наред.

— Оливър?

— Да, капитане.

— Придружи госпожица Джеймисън до моята каюта. Кажи й да остане там, докато не изпратя да я повикат.

Помощникът го изгледа въпросително и се обърна.

— Оливър?

Повиканият отново спря и погледна назад:

— Да?

— Кажи й да не напуска каютата ми, преди да съм отишъл сам да я взема.

— Ще го направя.

Деймиън изпрати с поглед Оливър, докато той се спускаше по стъпалата, после отново се обърна към „Венчър“. Корабът се движеше доста бързо — поне с десет възела, според него. Явно в трюма му нямаше нищо. Бяха забелязали „Магия“ и вече знаеха, че не е от корабите „Тейт“. Обяснението можеше да е само едно. Фарли вече не чакаше капитан Деймиън да открие корабите му. Беше преминал в настъпление. Сега Фарли търсеше „Магия“.

Е, щом е така, със сигурност го бе открил.

Деймиън стисна перилото. Присви очи, когато корабите се приближиха съвсем. „Магия“ имаше отлично въоръжение и екипажът му бе опитен. Хората му не се бояха от битки. Много от тях бяха служили на корабите на барона, а това на голяма част от тях бе донесло страдания. Щяха да се бият, ако Деймиън вземеше това решение, и накрая щяха да победят.

Но на каква цена? Ако опасенията му за „Венчър“ се оправдаеха — ако вместо товар корабът носеше въоръжение за битка, — това означаваше по-голяма опасност от обикновено. И, макар че не се боеше нито за себе си, нито за екипажа, той не можеше да изложи живота на Касандра на такъв риск. Капитанът на „Венчър“ не можеше да знае, че племенницата на Фарли е на борда. И щеше да открие огън по тях, без да го е научил. Почти сигурно бе получил указания да потопи „Магия“ — или който и да е друг пиратски кораб, без да остави никого жив.

Деймиън се изкачи при щурвала.

— Насочи кораба в обратна посока, Саймън — нареди той на кормчията. — Завърти го с кърмата към тях.

— Да, капитане. С кърмата към тях.

— Бинс, вдигни флага ни. Искам да знаят със сигурност, че именно „Магия“ ги оставя зад гърба си.

 

 

— Не разбирам, Оливър — оплака се Касандра, докато той я превеждаше по коридора към голямата каюта. — Какво става?

Той не отговори нищо.

Корабът рязко зави и тя се блъсна в стената с рамо. Пулсът й се учести.

— Защо променяме посоката? Защо не искаш да ми кажеш какво става?

— Сигурен съм, че капитанът ще ти обясни, когато има време. Поръча да останеш там, докато сам дойде да те вземе.

— Но той не ми е говорил вече седмици, Оливър. Защо мислиш, че ще ми отдели от времето си за обяснения точно сега?

— Защото каза, че ще го направи. — Помощникът отвори вратата към каютата на Деймиън.

Касандра влезе вътре. Гърдите й болезнено се стегнаха, когато погледът й обходи бързо стаята, като се спря на голямото легло под люка. Пое набързо дъх и затвори очи, като се опита да не си спомня за нощта, прекарана с Деймиън в тази каюта. Преди да успее, да отвори очи, Оливър бе излязъл и бе затворил вратата.

Тя се обърна при щракането:

— Оливър…

Но вече беше късно. Нямаше го.

Касандра въздъхна и отново се обърна към кърмата. Едва тогава, в самия край на деня, забеляза кораба, който се носеше към тях. Приближи се още повече към люка и се загледа в източно индийския превозвач. Беше ужасяваща картина — със силно издути от вятъра платна, корабът пореше океана с огромна скорост и явно искаше да настигне „Магия“.

Сърцето й затуптя по-бързо, а зениците й се свиха. Напрегна се да различи флага на кораба. Възможно ли бе да е един от флотилията на вуйчо й? Дали гербът на барона бе поставен на син фон? Не бе ли тръгнал той да я спасява? Ако бе така, нямаше нужда да се ходи в Англия, за да бъде разкрита истината пред Деймиън. Ако вуйчо й можеше да им даде знак, че е на борда…!

Мисълта едва бе й хрумнала, когато преследващият ги кораб изведнъж зави наляво. Видя на борда му проблясване и кълбо черен пушек. От океана се издигна стълб вода едновременно с гърмежа, който достигна ушите й.

След още миг осъзна какво става. По тях стреляха. Преди да е успяла да се отдръпне от люка, от морето се вдигна нов стълб, по-близо до „Магия“, но малко по-надясно. Усети, че корабът изведнъж промени курса си. Следващото гюлле падна още по-близо, този път отляво.

Ужасена и изумена, тя гледаше атакуващия кораб и разбираше, че искат да потопят „Магия“. Зачуди се дали двамата с Деймиън няма да споделят воден гроб, преди той да е споделил любовта й.

 

 

Фарли завърши бележката в дневника си с голям ченгел, захлупи мастилницата и затвори книгата. Вдигна поглед към прозореца на кабинета си. В сивата светлина на ранната вечер хълмовете около Кетърингхол приличаха на черни китове, изплували сред развълнувано море от пасища. А градините на имението още по-близо до къщата изглеждаха позанемарени. Беше принуден да освободи двама-трима градинари преди няколко месеца, но веднага щом Сайръс Полк, новият капитан на „Венчър“, му съобщеше за унищожаването на „Магия“, Фарли щеше да е в състояние да наеме още хора за поддържане на моравата и градините. След като убиеха или вземеха в плен този досаден пират и екипажа му — не се интересуваше кое от двете ще стане — Фарли в кратък срок щеше да възстанови загубите си. Тогава и имението щеше да блесне с полагащата му се красота.

Погледна към писмото от Роланд Бенет, лондонския му съдружник, върху бюрото си и настроението му отново се развали. Бенет се опитваше да се изплъзне от задълженията си по тяхното споразумение. Твърдеше, че не може да направи нищо за митата върху стоките, предназначени за колониите.

Фарли се усмихна с презрение. Бенет грешеше. Винаги можеше да се направи нещо. Винаги.

Сгъна отново писмото. После, като взе още някои неща от бюрото, стана и отиде в другия край на кабинета, при огнището. Помести няколко книги от полицата там и извади малка сива плочка. Пъхна ръка в тясното отвърстие зад нея, сключи пръсти около дръжката, закрепена за зидарията, и я дръпна. Участък от камъните се помести, завъртя се върху скрити панти и разкри тъмен процеп в средата на огнището. Фарли сложи вещите, които беше взел, при останалите, после върна каменната вратичка на мястото й. Намести и плочката и тъкмо подреждаше книгите, когато на вратата на кабинета се почука.

Обърна се.

— Какво има, Мълинс? — провикна се. — Нали ти казах да не ме безпокоиш.

Икономът му се показа през отвора:

— Сестра ви е тук, милорд. Иска да говори с вас.

Фарли вдигна поглед към тавана:

— Добре, Мълинс. Покани я в хола. Сега отивам при нея.

Мълинс кимна и се оттегли.

Дявол да го вземе! В момента нямаше намерение да търпи припадъците на сестра си. Не беше спряла да го тормози за Касандра, откакто й беше казал, че момичето е отвлечено. Беше потърсил помощ от познатите си в правителството, но и те не му бяха помогнали особено. Вече три години подаваше оплаквания срещу „Магия“, но тъй като никоя друга корабна компания не бе чувала или виждала такъв плавателен съд, имаше и хора, които смятаха, че собственикът на корабите „Тейт“ дава неверни доклади за нападенията, защото иска да оправдае загубите си, които нямат нищо общо с пиратството.

Фарли стисна зъби и отново бе обзет от гняв, като си помисли за враговете, които му се присмиваха. За бога, нямаше никакво намерение да стане за посмешище на тези пауни. Щеше да ги смачка, както бе смачкал Санфорд Тейт.

Но с тях щеше да се справи по-късно. В момента трябваше да се разбере със сестра си.

Дори не му мина през ум да се зачуди какво ли беше станало с племенницата му през седмиците, откакто я нямаше.

 

 

Деймиън вдигна глава към разпънатите платна. Бяха вдигнали всичко, освен нощната риза на самия капитан и улавяха всеки възможен порив на вятъра. Досега бяха успели да не попаднат в обсега на гюллетата на „Венчър“. Всъщност, според него, вече бяха започнали да се отдалечават.

Погледна към смрачаващото се небе. Ако можеха да се скрият от „Венчър“ между този момент и изгряването на луната…

— Топчиите са в пълна готовност, капитане! — съобщи му Оливър, който се бе качил при щурвала.

Деймиън кимна. Надяваше се, че няма да имат нужда от тази предпазна мярка.

— Мисля, че се откъсваме от тях, сър — доложи кормчията като отзвук от мислите на капитана.

Деймиън отново кимна и погледна към щурмана си:

— Дейвис, начертай курса ни до Кейптаун. Веднага щом се отървем от „Венчър“…

— Кейптаун ли, капитане? — попита Дейвис.

— Да. А след това — до Мадагаскар.

Оливър го погледна учуден:

— Мислех, че се каним да върнем госпожица Джеймисън при семейството й в Англия.

— Дънуърди, изглежда, ще измени плановете ни — рязко отвърна Деймиън.

— Но нямаме припаси за такова пътуване — напомни му помощникът.

— Тогава ще си ги набавим. — Погледът на Деймиън се премести от Оливър към другите моряци покрай щурвала. Когато заговори, думите му се отнасяха към всички:

— Дънуърди е решил да започне война с нас. Ако сега успеем да се отървем от „Венчър“, смятам да приема предизвикателството. Ще го ударим там, където очаква да спечели най-много и откъдето ще загуби най-много. Ще осакатим търговията му с Изтока. Досега само си играехме с него. Благодарение на Маус рисковете ни бяха минимални, а успехът ни — сигурен. Сега предлагам да променим правилата на играта. — Отново огледа всички поред, но този път изчака да му отговорят.

— С теб сме, капитане — отвърна Саймън с кънтящия си глас.

— Да, няма да те изоставим, капитане — съгласи се Дейвис и се усмихна.

Оливър също кимна:

— Ще направим каквото кажеш, капитане.

От тона му обаче Деймиън заключи, че той не казва всичко. Знаеше, че помощникът му няма да говори свободно пред кормчията и щурмана. Оливър не би противоречил на капитана пред останалите моряци. Деймиън въздъхна в себе си, кимна на другите двама да продължат работата си и тогава се обърна към помощника:

— Кажи си го, приятелю, за да не ти тежи.

— Трябва да оставим госпожица Джеймисън на сигурно място, преди да се върнем в Мадагаскар. Свърталището на крадци не е място за нея. А и самият ни кораб не й подхожда. Особено сега. — Той се обърна и погледна бойния кораб, който ги преследваше още преди настъпването на нощта. — Обявена ни е война, Деймиън, Дънуърди е решил да те убие, а той не е човек, който ще се загрижи, че племенницата му е на борда.

— А каква сигурност мислиш, че ще й предложи, когато се върне при него, в Англия? — рязко отвърна Деймиън. — Ще я продаде на първия човек, който му предложи добра цена за ръката й. Мислиш ли, че тя би искала това? Вече я спасих веднъж от такава участ. Не бих искал да го правя пак.

Оливър докосна рамото му:

— А ти длъжен ли си да я спасяваш? Може би това изобщо не е твоя работа.

На Деймиън не му се говореше за това. И не му се мислеше.

— Прав си, Оливър. Изобщо не е моя работа. Нито пък е твоя.

Резкият тон на Деймиън накара и двамата да замълчат. Като въздъхна дълбоко, за да се отърве от горчивината, която думите оставиха в устата му, Деймиън продължи:

— Ще се опитам да настаня госпожица Джеймисън на някой кораб за Англия, щом реша, че така ще е добре за нея. Сега доволен ли си?

— Да, капитане.

Деймиън не изчака помощника му да се отдалечи. Обърна се и тръгна към задното перило, загледан във „Венчър“, но през цялото време се бореше с бурните си чувства.

По дяволите! Проклинаше деня, когато Маус му беше казал за намерението на Фарли да отвлече собствената си племенница и после да прибере откупа. Проклинаше деня, когато бе превзел „Пийкок“ и я бе отвел. Проклинаше сините й очи, сребристата коса, розовите устни, люляковия аромат, който сякаш и сега гъделичкаше носа му. Проклинаше и твърдостта, и сълзите й.

Но най-вече проклинаше себе си, че не иска да се раздели с нея.