Робин Лий Хатчер
Магията (10)

Девета глава

В деня, когато пристигна в Сорсъри Бей, Деймиън нареди един от корабите му да отплава за Чарлстън и да занесе искането за откуп. След това се отдаде на делата в плантацията. Разгледа отново земята, фабриката и рафинерията, срещна се с хората, които живееха и работеха на острова. Научи, че докато е отсъствал, Големият Джо се бе оженил за Рут, а жената на Фреди Хейстингс, иконома на Деймиън, бе родила синове близнаци. Видя, че са разчистени нови площи, че е засадена още тръстика и че тазгодишната реколта ще бъде добра. Видя многото нови къщи, построени в отсъствието му, и разбра, че мъжете и жените тук преуспяват заедно с него.

Сорсъри Бей се разрастваше и процъфтяваше. Професорът бе организирал доста промени, докато с Деймиън отсъстваха — и всички бяха за добро. Вниманието на Професора към ежедневните дела в плантацията и грижите му за хората, които живееха на острова, личаха по различни начини.

А Професорът не бе единственият, на когото Деймиън трябваше да благодари за успеха на плантацията. Големият Джо бе подбрал и обучил персонала за фабриката. Мнозина от тези хора бяха освободени роби. Някои бяха моряци, доволни, че отново могат да се върнат на сушата, щом им беше разрешено да бъдат свободни хора, а не бедняци и просяци, които не могат сами да решават съдбата си. Всички те работеха усърдно, защото работеха за себе си и за семействата си.

През първите дни след завръщането на острова за Деймиън беше лесно да не мисли за Касандра Джеймисън. Деймиън закусваше рано, излизаше от къщи и се връщаше едва след падането на нощта. Но накрая — след като бе проверил документите и сметките, бе обходил земите си, бе посетил фабриката и рафинерията — му остана достатъчно много свободно време и точно тогава мислите му отново се насочиха към Касандра.

А след като веднъж бе започнал да мисли за нея, копнееше да я види.

 

 

Рано една сутрин, повече от седмица след пристигането им в Сорсъри Бей, Касандра излезе, за да се разхожда по морския бряг. Ходеше боса и се наслаждаваше на допира до пясъка, на водата, която обливаше краката й с идването на прилива. Въздухът бе изпълнен с божествена какофония от звуци: екзотични птици посрещаха деня, някъде цвилеше муле, крави мучаха и чакаха да бъдат издоени.

Спря се, когато чу, че лае куче. Обърна се и видя, че към нея тича малък кафяв териер. Не знаеше чие е кучето, а само, че още първия път, когато се бе осмелила да излезе на брега, то бе дошло с нея и се появяваше всеки път, когато тя се разхождаше насам.

— Здравей, момичето ми — каза Касандра и го погали по ушите. — Рано си станала тая сутрин.

Кучето излая веднъж, сякаш да отговори на поздрава, и когато Касандра тръгна пак, то затича край нея.

Тя дълго се разхожда, доволна от тишината, наслаждавайки се на красотата на острова. Странно бе, че се чувстваше така добре в този тропически рай. Би трябвало да копнее за хълмистите равнини край имението Джеймисън. Би трябвало да й липсва каменната къща, която бе семейно огнище от много поколения. През първите седмици на кораба „Пийкок“ не бе мислила за нищо друго — бе си мечтала да се върне при познатите гледки на Нортъмбърланд.

А сега не усещаше такъв копнеж. Чувстваше се спокойна.

Е, през по-голямата част от времето беше спокойна, помисли си и хвърли поглед към залива. Но „Магия“ не беше там.

Само да можеше да узнае къде е отишъл корабът и дали Деймиън е с него! През последната седмица не бе го видяла нито веднъж и все се чудеше дали е тръгнал нанякъде, без дори да се сбогува. Е, можеше да потърси Професора и да го попита, но не й се искаше той да смята, че се интересува къде е капитанът.

И тя наистина не се интересуваше. Беше просто любопитна.

Изведнъж кучето се втурна с главоломна бързина по брега. Касандра вдигна глава и видя да се приближава конник. На секундата разбра, че човекът, седнал така изправен на седлото, е Деймиън.

Той подкара сивия жребец с тъмни петна в тръс, после го спря. Кучето продължаваше със същата скорост, но в последния миг се спря и се хвърли към ездача. Деймиън го хвана във въздуха и го притисна към гърдите си. Засмя се, когато териерът се опита да близне лицето му.

— Стига, стига. — Погали няколко пъти кучето по гърба, наведе се от седлото и го пусна на земята. Когато се изправи, погледът му се спря право на Касандра. — Добро утро.

— Добро утро, капитане.

Деймиън слезе от коня и още веднъж я изгледа, като този път спря поглед на босите й нозе. Устните му се разтегнаха в усмивка, а погледът му бавно се върна към лицето й.

Тя се почувства скандално разголена под внимателния му взор. Сякаш беше гола пред него. Кожата й настръхна и усети топлина в слабините.

— Харесва ли ти островът? — попита той, докато продължаваше да я гледа, и поведе жребеца след себе си. Кучето се върна при Касандра и Деймиън се усмихна широко. — Виждам, че и ти си се сприятелила с териера.

— Кучето твое ли е?

— Ничие — засмя се Деймиън. — Тя е истинска скитница. Настанява се там, където има най-вкусни остатъци от храна, и се премества другаде, ако не й се харесат.

Когато Деймиън приближи, Касандра усети силата на присъствието му. Беше почти като физически удар, а колко й се искаше да протегне ръка и да се опре в гърдите му, както в нощта, когато той я целуна.

— Разглеждала ли си отвъд залива?

Касандра поклати глава, останала без думи от близостта му.

— Би ли искала да го видиш?

— Какво да видя?

— Островът. — Въпросът й го развесели.

Тя отново кимна, като се стараеше да се върне в настоящето.

— Тогава позволи ми да ти го покажа. Мърлин ще може да издържи двама ни. — Метна се на седлото, после се наведе, хвана я през кръста и я вдигна.

Касандра сякаш полетя. Отново изпита странното чувство и побърза да сключи пръсти на врата му, когато той я сложи странично на седлото пред себе си.

— Островът е малък. Мога да го обходя на кон за един ден, ако не се мотая.

Никога преди не бе сядала в скута на мъж, и то на кон. Беше толкова плътно до него, че бедрата им се допираха, рамото й бе до гърдите му, а слепоочието — до устните му. Беше невъзможно да се отдръпне или да се премести. И тя остана неподвижна и замряла, като едва смееше да диша.

Деймиън подкара коня в лек галоп. Няколко минути яздиха мълчаливо, после той каза:

— Намерих острова преди осем години. Отначало мислех, че ще живея тук сам, но после дойде Професора. А по-късно и други потърсиха убежище при нас.

Касандра с мъка възвърна гласа си:

— Постигнал си много.

— Не е моя заслугата за това, което е направено. Аз рядко съм тук. Служих като капер — нападах вражеските кораби — във войната с Испания. Когато бе сключен мир, си купих собствени кораби.

— Значи „Магия“ не е единственият ти кораб?

— Не. „Магия“ служи за специални цели, но е само един от корабите във флотата ми. Корабите ми пътуват от Америка до Англия, а оттам — до Ориента. — Чу го да се смее и вдигна глава. — „Сорсъри Бей шипинг“ е законна морска компания, госпожице Джеймисън. Без нито един пиратски кораб. Всъщност смятат ме за напълно почтен и честен човек. Моряците се надпреварват кой да служи на корабите ми, защото екипажите получават добри пари за тежката си работа.

Касандра почти не го чуваше. Разбираше — казва й, че не е пират, за какъвто го смяташе, но в момента нямаше значение дали това е вярно или не. Засега преценяваше само, че има чудесна уста и прекрасна усмивка. Дали някога бе виждала такава прекрасна усмивка? По-скоро — не.

Той обхвана талията й по-силно. В отговор сърцето й заби, но тя не откъсна поглед от него. Усмивката му бавно изчезна. Усети топлина по кожата си, стана й трудно да диша.

— Бих… бих искала да повървя — успя да прошепне тя.

Не знаеше дали я е чул. Не отговори и не забави коня. Пламнала под прямия му поглед, тя се обърна напред и се загледа в зеления остров от дясната им страна и тюркоазното море отляво, докато жребецът ги носеше по брега.

Деймиън се бореше с надигащото се желание. Трябваше да спре коня и да я свали. И изобщо не трябваше да я качва на седлото. Но сега, след като бе в ръцете му, не му се искаше да я пусне.

Може би наистина беше циничен пират, за какъвто тя го мислеше, защото не искаше нищо повече от това да я заведе под сянката на някоя палма и да я люби. Искаше да види нежното й бяло тяло без дрехи на слънчевата светлина. Копнееше да прокара пръсти през косите й да вдъхне нежния им аромат. Искаше да вкуси устните й, целувките й, да смуче гърдите й, да усети как и в нея се надига страст, равна на неговата. Искаше да усети пръстите й по кожата си, да чуе бързото й дишане, да види как страните й пламтят от страст. Искаше…

По дяволите!

Дръпна юздите на коня толкова неочаквано, че той се изправи на задните си крака. Касандра изпищя от уплаха и обви ръце около врата му. Вдигна глава към него.

Щом конят се успокои, Деймиън я свали на земята, после и той слезе.

— Ще походим малко — каза с приглушен глас.

Не я погледна. Не можеше. Не можеше, докато не се успокои. Докато не премине желанието му да я прегърне и целуне, да я люби. Ако бяха по-близо до къщата, щеше да я остави да се прибере сама. И за двама им щеше да е по-безопасно.

Касандра би трябвало да се изплаши от това, което видя в тревожните черни очи, но не се изплаши. Трябваше да бъде ужасена от собствената си реакция, но не беше.

Продължиха да вървят мълчаливо доста време, както й се стори. После усети, че настроението му се промени. Той забави крачка и тя можеше по-лесно да го следва. Най-накрая Деймиън спря и се обърна към нея:

— Съжалявам, че се наложи да те сваля от кораба на вуйчо ти, Касандра, но си имах причини. Основателни, струва ми се. Знам, че беше изплашена. Надявам се да ми повярваш, като ти кажа, че никога не съм искал да ти се случи нещо лошо.

— Вече не се боя, капитане — прошепна тя с разтреперан глас.

Помисли си, че той ще я вземе в ръце, ще се наведе и ще я целуне отново. Колкото и да бе ужасно да си го признае, тя искаше това да стане.

Но той не го направи. Без да продума, протегна ръка, хвана я над лакътя и я поведе по тясна пътека през тропическата джунгла.

След като повървяха пет минути, растителността отстъпи и разкри още една пясъчна ивица. И тук, на брега, легнал на една страна, беше корабът „Магия“.

— Какво е станало? — извика Касандра. — Кой е направил това ужасно нещо?

Деймиън отговори засмян:

— Почистваме корпуса му. Наричаме го килване.

Тя почувства огромно облекчение. Когато зърна огромния търговски кораб, легнал като изхвърлен на брега кит, си помисли, че е разрушен.

— Ела да ти покажа. — Деймиън пусна юздите на жребеца и заведе Касандра по-близо до кораба. — От топлите води корпусът на кораба бързо обраства с малки ракообразни животинки. Това пречи на скоростта на кораба, а скоростта е важна за човек с моя занаят.

Неговият занаят. Пиратството. Тя почувства прилив на отчаяние.

— Изнесохме целия товар, свалихме тежките оръдия, докарахме го до брега и го обърнахме настрани. Ето, вижда се къде моряците са почистили корпуса. Поправихме и част от обшивката. — Посочи място, където двойните греди бяха заменени с нови. — Днес ще го намажат с катран, мазнина и сяра. Така ще го предпазят от корабните червеи и раковинките за известно време и ще се увеличи скоростта му.

Тя го погледна и повтори тихо думите му:

— „А скоростта е важна за човек с моя занаят.“

Той се обърна към нея и хвана ръцете й:

— Има ли смисъл да ти казвам, че не съм пират?

— Лъжите не служат за нищо, капитане — отвърна тихо тя.

Отначало Деймиън замълча, после кимна:

— Може и да си права. — Извърна се и потегли. — Хайде, ще те върна в къщата.