Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (9)

Светци

Древните самураи са се ужасявали от мисълта, че могат да умрат в леглото, а не на бойното поле.

Същото се отнася и за свещеника, решил да търси Пътя…

Отец Риьой

Извадка от глава 10 на „Хагакире“ — Книгата на самураите

Астория

Пролетта на 1957 г. — зимата на 1945 г. Пролетта на 1961–1962 г.

 

В момента, в който срещна Бърнис, Джаки Леонфорте разбра, че съдбата й е отредила специална роля. Затворена зад стените на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, тя усети, че притежава особено вътрешно прозрение, позволяващо й да надникне отвъд благата фасада на Светата майка, чак до сърцето й на боец.

Погледна крадешком към Мама, която със сигурност не притежаваше това прозрение. Но тя беше съвсем обикновена жена, друго не можеше да се очаква. Понякога, отпусната в леглото с широко отворени очи, Джаки се питаше дали появата й в това семейство не е резултат на някаква грешка. Може би са я разменили в родилното, може би някъде в огромния град има момиче, което живее нейния живот… На моменти беше толкова сигурна в това, че се изключваше напълно, отказваше всякакъв контакт със средата, която я заобикаляше.

Мама, уплашена от зачестилите появи на подобни пристъпи, реши да я заведе на лекар в Манхатън. Джаки запомни пътуването с влака по дългия мост далеч по-добре, отколкото загриженото лице на доктора.

— Нищо й няма — обяви той след продължителния преглед и Мама се разплака от облекчение. — Трябва да й обръщате по-голямо внимание и това е всичко. Момичето е отегчено.

— Зная, че не си щастлива — каза Мама във влака по обратния път. — От доста време го забелязвам, но все не правя нищо… — дланта й легна върху ръката на Джаки, от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Надявах се, че ще ти мине с възрастта, но явно не става така… Време е да те заведа в Астория.

Джаки се влюби в манастира в мига, в който желязната врата се отвори да я пропусне в зелената градина. Хареса й особената миризма на изсушена от слънцето трева жуженето на пчелите около розите, гръмката птича песен в заемите клони на дърветата.

Но най-силно я впечатли присъствието. Тук може би наистина се усещаше присъствието на Бога — както горещо вярваше Бърнис. А може би просто липсваше постоянното насилие, сред което беше израснала Джаки.

Каквото и да беше това присъствие, тя го усещаше като силна и топла ръка върху рамото си. И Бърнис го знаеше.

Бялата каменна фасада блестеше като огледало под ярките слънчеви лъчи. Джаки по-скоро усети, отколкото видя любопитните очи, които я гледаха с добронамерено очакване през едно от малките, подобни на амбразура прозорчета. Когато Мама я поведе по широкото стълбище и обкованата с желязо врата се отвори пред тях, момичето разбра, че влиза в друг свят, че голямото приключение на живота й започва.

Това стана през пролетта на 1957-а, тя беше на петнадесет години.

 

 

— Вярваш ли в Бога?

— Вярвам в… — Джаки изведнъж млъкна. Не се страхуваше от пронизителните сини очи насреща си, не й повлия мрачната католическа иконография, която изобилстваше по стените в кабинета на Бърнис. Беше нещо друго. Откритието я връхлетя изведнъж. Съвсем нормална католичка, кръстена и баптизирана, тя редовно ходеше на църква заедно с родителите си, рецитираше Катехизма, изповядваше се в кабинката, която миришеше на боя за обувки и пот, гледаше разпънатия на кръста Исус… И въпреки това нямаше никаква представа за своята вяра.

— Не зная дали вярвам, или не…

— Много добре — ентусиазирано кимна Бърнис и вниманието на Джаки моментално се изостри.

Мама беше останала в градината и вероятно се питаше дали е постъпила правилно, като я доведе тук…

— Как така добре? — попита Джаки.

— Ти отговори честно и това е добро начало — отсече Бърнис. Беше от хората, които представяха мнението си за неоспорим факт.

Джаки плъзна поглед по картините с религиозни сцени статуята на Девата с Младенеца, позлатения дървен кръст. Усети тежестта на религиозните символи с огромна сила.

— Не искам да ставам монахиня — промълви тя.

Бърнис се приведе, взе ръцете й в своите, на устните й се появи топла усмивка:

— Нямам намерение да те правя монахиня, дете…

В същия момент Джаки осъзна, че през онова средновековно прозорче са я наблюдавали очите на Бърнис. Прозорче на замък, една тясна цепнатина, която предлага надеждна защита срещу копията и стрелите на врага… Тук, в центъра на Куинс, на тихата уличка с високи тополи… Погледна Бърнис и със смайване установи, че я вижда в тежка броня, препасала дълга сабя. Бронята блестеше ослепително, също като бялата фасада на манастира под слънчевите лъчи…

Джаки промърмори нещо под нос и усилено започна да мига. После погледна пак. Светата майка изглеждаше както преди — блага, спокойна, самоуверена.

— Какво има, дете мое?

— Стори ми се… — Джаки отново примигна, от устата й излетя смутен смях. — Стори ми се, че те виждам в средновековна броня… Лудост, нали?

Бърнис дълбоко въздъхна, очите й се навлажниха.

— Ела — изправи се тя. — Искам да ти покажа нещо. — Вместо да тръгне към вратата, тя се насочи към нишата зад бюрото си, изцяло запълнена с книги. Пъхна ръка зад един от рафтовете, нещо щракна и цялата стена се отвори навътре.

Прекосиха високия праг и се озоваха в каменен коридор с висок таван. Осветлението идваше от малки електрически крушки, скрити в нишите, където би трябвало да има запалени свещи. Токчетата им звучно затракаха по каменните плочи. В дъното на коридора имаше желязна врата, която Бърнис отвори с един от ключовете на връзката си. Пантите пронизително изскърцаха. Бърнис грижливо заключи и тръгна нагоре по стръмна и извита метална стълба.

Стаята на върха не беше голяма, но правеше впечатление. Едната й стена беше извита като на крепостна кула, на метър от високия таван започваше широк прозорец с цветни, великолепно изографисани панелни стъкла. Странно, но само един от стъклописите беше с религиозна тематика — Жана Д’Арк на бял кон… Останалите бяха исторически, главно от славното минало на Франция и Италия. И почти всички с военна тематика.

Стаята беше изпълнена с разноцветна, сякаш магическа светлина. Тя обливаше двете жени, Джаки се почувства някак преродена. Обзе я приятна топлина, ужасите на Озоун парк и Източен Ню Йорк се изпариха от съзнанието й, сякаш никога не беше ги имало…

— О, Бърнис, колко е красиво! — извика тя.

— Наистина ли мислиш така?

— Честна дума! — разпалено отвърна Джаки и се извърна към Светата майка. — Чувствам, че…

Бърнис я сграбчи за раменете, пронизителните сини очи се забиха в лицето й:

— Какво чувстваш?

— Не зная — прошепна Джаки, изведнъж останала без дъх. Сякаш беше тичала от Озоун парк до тук. — Нещо особено…

— Да! — процеди през стиснати устни Бърнис. — Не съм се излъгала в теб!

Ръцете й завъртяха момичето към голата стена. Тя беше изградена от същите камъни, които видяха в коридора. Напълно гола, с изключение на една малка картина. Въпреки скромните си размери, тя доминираше в помещението, сякаш беше десет пъти по-голяма.

— Боже Господи! — ахна Джаки.

— Точно така — отвърна Бърнис, а сините й очи станаха още по-ярки.

Джаки гледаше като омагьосана. Картината представляваше висока фигура с тежка броня, препасала дълга сабя. Шлемът беше в лявата й ръка, лицето се виждаше съвсем ясно. Жена, която поразително приличаше на Бърнис… Художникът беше вложил цялото си умение в това лице и то грееше с мека, неземна светлина…

— Точно тази картина ми се привидя преди малко, в канцеларията — прошепна Джаки с разтуптяно сърце. — Ти ли си това?

— Невъзможно — усмихна се Бърнис. — Картината е рисувана преди стотици години.

— Но все пак… — Джаки я погледна, после отново насочи очи към платното: — Ти си!

— Само до известна степен — поклати глава Бърнис. — Това е портрет на Дона ди Пиаве, основателката на нашия орден.

Джаки не можеше да отмести очи от картината.

— Но как е възможно това, Бърнис? — замаяно прошепна тя. — Аз я видях, повярвай ми!

— По-вероятно си почувствала присъствието й в мен…

— Виж лицето й! То грее с…

— Божествено просветление — подсказа й Бърнис.

— Да, точно така — кимна Джаки, усетила инстинктивно правотата на думите й. — Но защо е във воински доспехи?

— Дона ди Пиаве е била монахиня — меко отвърна Бърнис. — Но едновременно с това и твърд защитник на своя народ… Понякога става и така, особено когато светът е в оковите на злото… — главата й кимна към два блестящи на светлината савонски стола, разположени един срещу друг. — Седни, дете мое. Трябва да чуеш много неща, преди да вземеш решението си.

— Какво решение?

— Ти си особена, Джаки. Ти си от избраните. Затова майка ти те доведе тук… — Бърнис се усмихна, но Джаки вече не можеше да бъде заблудена. Под маската на спокойната доброта несъмнено се криеше жена воин.

— Жените в днешния свят се третират по два начина — продължи Бърнис. — Като майки или като уличници. И в двата случая са считани за второ качество… — Изчака момичето да седне, после също се отпусна на твърдия стол. — Познаваш ли Гьоте, германския философ?

— Само като име, не съм чела нищо от него.

— Ако решиш да се присъединиш към нас, ще прочетеш произведенията му тук… — очите на Бърнис се насочиха към портрета на Дона ди Пиаве. — Той казва, че малко мъже притежават достатъчно въображение да обхванат действителността… И съвсем правилно не включва жените в тази категория.

Бърнис стана, пристъпи към картината и рязко я дръпна. Зад нея се появи малка ниша. В дъното й имаше някакъв продълговат предмет, старателно увит в червено кадифе със златни ширити. Върху плата имаше избродирани в златно латински сентенции, които Джаки не можеше да разбере.

Бърнис се обърна и започна да развива плата. В ръката й блесна сабя, Джаки ахна. Беше древно оръжие от желязо, очевидно изковано далеч преди да бъде открита стоманата.

— Това е сабята на Дона ди Пиаве — каза Бърнис.

Подчинявайки се на тайнствена сила, Джаки стана от мястото си и протегна ръка. В същия миг Бърнис се олюля и сякаш изгуби равновесие, острието на сабята изсвири във въздуха и се заби в дясната китка на момичето.

Странно, но Джаки нито извика, нито се отдръпна. На практика изобщо не усети болка, а само някакво особено пулсиране. Сведе поглед и видя, че целите й ръце са в кръв.

Бърнис излетя от стаята и минута по-късно се върна с шишенце йод, стерилна марля и лепенки. Сабята остана да лежи на пода.

— Не боли — някак разсеяно промълви Джаки, без да се обръща към никого.

Бърнис се отпусна на колене, грабна китката на момичето и внимателно почисти раната. Благодаря ти, Боже, тя е, развълнувано си мислеше Светата майка, докато пръстите й сръчно полагаха марлята.

 

 

— И архиепископът приема твоите интерпретации на Гьоте?

— Забравяш, че живеем през 1945 година — отвърна Бърнис. — Архиепископът е прекалено зает с войната, за да мисли за Гьоте или моите интерпретации на неговата философия.

Камила Голдони (която се падаше леля на Маргарет след брака й и почина в началото на 70-те) беше жена с едър кокал, никаква талия и масивни рамене. Далеч от стандартите за красота, лицето й излъчваше нещо ведро и приятно. Мъжките й черти се подчертаваха още повече от твърдия поглед и решителното й поведение. Същевременно беше жена с изключително благ и отзивчив характер.

Дойде при Бърнис подгонена от нещастието. Съпругът й Марко Голдони (по-големият брат на Енрико) беше получил удар. Нещо доста необичайно за мъж на четиридесет години. По каприз на съдбата това се беше случило в неделя, у дома, бяха само двамата. Закара го в болница, повика и личния му лекар. Взе решението си в момента, в който научи диагнозата. Никой нищо не трябваше да разбере. Подкупи доктора и двете сестри, които бяха на смяна, после се погрижи и за телохранителите, докарали ги в болницата. Каза им, че Марко е получил остро хранително отравяне.

— Прецених, че фамилията ще има сериозни неприятности, ако се разчуе за удара на Марко — поясни на Бърнис тя. — Енрико е във Венеция, но дори да беше тук, едва ли щеше да удържи положението. Защото Марко е генераторът, той планира и осъществява всички операции…

Очите й бяха сухи, седеше изправена и в безупречен вид. Всичко по нея си беше на мястото: грим, червило, ръбовете на чорапите. Поплака си малко само край леглото на Марко.

— Не зная нищо за работата му — добави тя. — Естествено, той никога не смесваше бизнеса с личния си живот.

Камила все още не беше разкрила истинската цел на посещението си. Беше прекалено наивно да се мисли, че е потърсила съчувствието на Бърнис и тя прекрасно го знаеше.

— Искам да се доверя на някого, Бърнис — промълви Камила. — Бедата е, че не зная на кого… Марко се срещаше всяка седмица със своите подчинени, повечето от тях са у дома на вечеря поне веднъж месечно… Но аз не зная на кого от тях да се доверя. Кой ще ни остане верен, когато научи истината? И кой ще се опита да предаде фамилията в момент на криза?

— Мила моя, проблемът ти наистина е сериозен.

— Не, не. Дойдох тук, при човека, на когото мога да имам пълно доверие!

Сърцето на Бърнис пропусна един такт. Нима е дошло времето да се върне в реалния свят? Напълни дробовете си с въздух и си наложи търпение.

— Марко винаги е бил щедър към манастира — продължи Камила. — И двамата сме ти много благодарни, че прие дъщеря ни при себе си. Лекарите бяха категорични, че тя няма да оцелее в света навън, а ние нямахме сърце да я пратим зад стените на някоя клиника… — Емоциите най-сетне взеха връх, очите й се напълниха със сълзи. — Никога няма да забравим жеста ти, Бърнис!

— Успокой се, мила — погали я по бузата Бърнис. — Марко е този, който направи истински жест. Благодарение на него ремонтирахме „Санта Мария“, дори построихме ново крило… Положението ни е цветущо, докато други манастири се борят за оцеляване… — Камила се вкопчи в ръката й, на устните на Бърнис изплува хладна усмивка. — Освен това ние двете се познаваме вече от доста години, мила… Доста часове сме прекарали заедно в градината, разговаряли сме за какво ли не сред цъфналите рози…

— Вярно — усмихна се през сълзи Камила. — Още помня как се запознахме… Светата майка Мери-Маргарет не беше чак толкова стара, но боледуваше… Никак не й се искаше да се раздели със службата си, затова те водеше със себе си. „Бърнис ще говори вместо мен“, каза с онзи скърцащ глас тя, помниш ли?

— Нека Бог ми прости, но смъртта ще бъде избавление за нея — въздъхна Бърнис. — Не е справедливо да страда така…

— Искам да те попитам нещо, Бърнис. Ти добре знаеш какъв е истинският бизнес на фамилия Голдони, но въпреки това се сприятели с нас. Защо?

— Наистина е така — отвърна Бърнис и взе ръката й.

По тялото на Камила пробягаха топлите вълни на тайнственото излъчване, което беше само част от дарбата на Бърнис. Тя беше висока и стройна жена със смайващо изразително лице. Някой някога беше казал, че има очи на математик. Спокойни и аналитични, отбелязващи онова, което другите пропускат, дори най-малките подробности на всекидневния живот… Беше известна със своята искреност и прямота, жените в квартала бяха единодушни, че е твърда като мъж, но далеч по-честна в преценките си. Четеше много, никога не даваше повърхностни оценки на човешкия характер.

— Аз просто съм прагматик. Трябва да се грижа за паството си, освен това се моля за душата на Марко поне по два пъти на ден… Често казвах на шега, че без грешници като Марко църквата отдавна би изчезнала… — на лицето й се появи замислена усмивка. — Едно трябва да знаеш, мила… Чувствам те близка като родна сестра!

— Значи така — развълнувано промълви Камила и пръстите замачкаха кърпичката в скута й. — Значи така…

Някъде далеч, вероятно в противоположния край на манастира, тихо зазвуча псалм. Мелодията на латинската литургия проникваше през каменните стени, въздействаше успокоително като нежна милувка…

— Кажи ми как да ти помогна, Камила — промълви Бърнис. — Уверявам те, че нищо няма да ме спре.

Камила кимна, набрала кураж от милото поведение на приятелката си.

— Отчаяна съм — прошепна тя. — Дойдох да ти поискам съвет… — Очите й потънаха в пронизително сините ириси на Бърнис. — Семейството ми е в опасност, кажи ми какво да правя…

Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна.

— Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш…

— О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема!

— Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — преглътна с усилие Камила.

— Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт.

— Какво имам предвид? Векове наред мъжете са вършили това, което са считали за необходимо. Резултатът обикновено е един — войни и кръвопролития. Просто защото те не познават друг начин за изглаждане на споровете помежду си. Но смъртта на нашите синове съвсем не означава светло бъдеще. — Пръстът на Бърнис предупредително се вдигна пред лицето на Камила. — Искам да помислиш добре… Болестта на съпруга ти може би е знамение. Преди три нощи ми се присъни Бог. Протегна ръка в мрака, от нея излетя мълния… Тогава нямах представа за посоката й, но сега вече имам.

Лицето на Бърнис грееше с божествена светлина.

— Това е Божа работа, Камила — прошепна тя. — Трябва да видим пръста му в това, което се случи. Успеем ли да го сторим, трагедията ще се превърне в триумф!

— Не те разбирам — поклати глава Камила. — Как е възможно да виждаш Божията ръка в удара на Марко?

— Помисли за цитата на Гьоте. Векове наред мъжете управляват човешкото общество, векове наред светът е разкъсван от войни и нещастия…

— Така е устроен светът, Бърнис. Какво можем да направим?

— На пръв поглед нищо. Така и трябва да бъде. Но ти добре знаеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед… — Показалецът на Бърнис леко докосна носа й. — Тайните на този свят се пазят най-добре от жените и от мъртвите мъже. За нас това е естествено. Жената лъже мъжа си всеки Божи ден с единствената цел да го направи щастлив, да го спаси от мъката. Не е ли така? — от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Понякога си мисля, че Бог именно с тази цел е създал красивите ни лица и сладките ни гласчета…

— Това е вярно — кимна Камила. — Във всяко семейство мъжът казва: „Не ми задавай въпроси, за да не те лъжа.“ Докато жената притежава дарбата да придава правдивост на собствените си лъжи…

— Така е било в продължение на векове — въздъхна Бърнис, хвана гостенката си за ръката и я отведе в стаята на върха на кулата, в която десет години по-късно щеше да отведе и Джаки. От устата на Камила излетя въздишка. Така въздъхва човек, усетил замайващия аромат на току-що разцъфнали рози. Така въздъхва човек, в чиято душа се е настанило задоволството.

Бърнис я изчака да се наслади на красивите стъклописи, после й показа портрета на монахинята боец.

— Преди много, много години, в началото на XV век е била създадена една тайна женска общност — започна тя. — Нарекли я Орденът на Дона ди Пиаве. В онези времена било естествено такива общности да виреят далеч от дневната светлина, на места, които мъжете рядко посещават. Манастирът е особено подходящ за тази цел, нали?

— Орденът бил създаден от силни жени, които виждали, че трябва да изоставят пасивното поведение. Че е време да се намесят в хода на съдбата и да осигурят на децата си по-добро бъдеще. Те не искали синовете им да гинат в безкрайните войни или да се връщат от тях физически и духовни инвалиди. Те не искали дъщерите им да отглеждат децата си в самота…

— Векове по-късно Орденът достигнал и до тази страна. Съхранил се тук, в очакване на своето прераждане. Мисля, че денят на това прераждане вече настъпва, Камила…

— Ръката на Бърнис махна по посока на картината. — Живеем във време, което не е по-различно от времето на Дона ди Пиаве. Време, в което господства злото… — Ръката й обви раменете на Камила. — Божията поличба е болестта на Марко и сочи едно: властта му трябва да премине в твоите ръце!

— Какво?! — стреснато я погледна Камила.

— Слушай ме внимателно, мила. Дойде при мен, защото само на мен можеш да се довериш, нали така? Е, добре, повярвай ми — това е нашият шанс да поемем властта от мъжете. — Пръстът й предупредително се вдигна: — И не забравяй клетвата, която даде в този Божи дом!

— Но как си представяш нещата, дори да е вярно това, което казваш? — колебливо попита Камила. — Как бих могла да върша работата на Марко? Живеем в мъжки свят, Бърнис… Особено когато става въпрос за фамилията… Нима сериозно вярваш, че момчетата на Марко ще ми се подчиняват? Дори ако зная какви заповеди да им давам?

— Заповедите се формулират лесно — отвърна Бърнис. — Трябва само да се спазва логичната последователност на нещата. Когато решаваш проблемите един по един, бързо откриваш, че те рядко носят затруднения… — Главата й леко кимна. — За останалото си права… Момчетата ще изпълняват твоите заповеди само ако са убедени, че те идват лично от него или от съответния му пълномощник…

— В светлината на казаното дотук предлагам да осъществиш незабавен контакт с Енрико, по-малкия брат на Марко. Да го повикаш от Венеция, за да бъде до болния си брат…

— Но Енрико се занимава с износ на платове. Той няма никаква представа за истинския бизнес на Марко.

— Ще я получи заедно с теб… Важното е, че до този момент не си сбъркала никъде. Никой не знае колко тежко е състоянието на Марко и с Божия помощ това ще си остане тайна. Енрико ще стане негов пълномощник и говорител, в крайна сметка именно той ще поеме бизнеса. Но решенията ще вземаме ние. Тук, зад стените на този манастир, скрити от чужди очи.

Камила се разтрепери.

— О, Бърнис! Тази идея ме плаши!

— Това е съвсем нормално. Но я си представи каква добродетелна сила ще бъде съсредоточена в ръцете ти! Ще погребеш страховете дълбоко в себе си, ще се превърнеш в страж на доброто и истината. Мислите ти ще надхвърлят грижите за семейното огнище, защото вече ще трябва да мислиш за бъдещето на цялата фамилия. Представяш ли си какви светли перспективи поставя в ръцете ти Бог? Това е скъп дар, особено като знаеш, че разполагаш с всички ресурси на Ордена на Дона ди Пиаве!

След като изпрати Камила, Бърнис се отби в кухнята, напълни един поднос с храна и се върна в стаята на кулата. Прекоси я, отвори една тайна врата и влезе в просторна стая, пригодена за спалня. Плътни завеси покриваха двата прозореца, които гледаха към вътрешния двор на манастира. Във вазите имаше свежи цветя, светлината идваше от малка настолна лампа до прозореца. Значителна част от помещението заемаше огромно легло от махагон с ебонитови пилони и балдахин. Беше истинско произведение на изкуството, докарано преди години от Европа, разглобено на части.

Бърнис спря на прага и изчака очите й да свикнат със слабата светлина.

— Ти ли си, Бърнис? — обади се странно стържещ глас.

— Да, Мери-Маргарет.

— Какво се е случило?

— Марко Голдони получил удар.

— Тежък?

— По всяка вероятност — да.

— Толкова ли е бил грешен?

— Предполагам — въздъхна Бърнис. — Но това е Божа работа.

— Той винаги е бил щедър към нас. Много щедър… А сега и Камила дойде тук…

— Да.

— Слава Богу!

Бърнис пристъпи към леглото. Въпреки упоритите й усилия, около него се прокрадваше сладникавата миризма на болест и смърт.

— Аз ще Го прославя само когато ти даде облекчение!

— Какъв гняв! — въздъхна Мери-Маргарет. — Ти наистина трябва да препашеш сабя! — Тънкият й кикот премина в болезнена кашлица, Бърнис бързо опря предварително приготвената салфетка до устата й. — Вдигни ме!

Беше оплешивяла от жестоката болест, с хлътнали скули и изпъната като пергамент жълтеникава кожа. Носеше синя сатенена нощница, подарък от съседките. Цветът беше прекалено ярък, но тя си го харесваше. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице. Вече от доста време от стаята и съседната баня бяха демонтирани всички огледала.

Съсухреното лице на Мери-Маргарет се сбърчи и заприлича на тъжна кукла, захвърлена от собственика си.

— Сигурно й е било много трудно да дойде тук…

— Според мен още по-трудно й е било да не прави нищо. Знае, че я обичаме… А сега знае, че можем и да й помогнем. — Бърнис целуна студеното чело на Мери-Маргарет и добави: — В момента има нужда именно от това…

Оправи възглавниците под главата й, а Мери-Маргарет се обади:

— Получи се, нали? Вече имаме своя шанс…

— Да.

Съсухреният показалец на болната почука по ръката на Бърнис:

— Дълго време се молехме за това, но ти не ми изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм — отвърна Бърнис и отметна кичур коса от челото си. — Но едновременно с това съм и разтревожена.

— По-добре се тревожи за храната ми…

Бърнис донесе подноса и го положи на леглото.

— Гладна ли си?

— Не особено. Но трябва да се храня, нали?

Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет.

— Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти…

Мери-Маргарет затвори очи и започна да се храни. Дъвчеше с цената на доста усилия, вероятно така се концентрираше по-добре.

— Сънувах, че съм дете — повтори тя. — Но това не беше сън… Наистина бях дете, нямах нищо общо с това разложено тяло под завивките… — очите й рязко се отвориха. Може би искаше да провери дали Бърнис я слуша. Винаги прибягваше до подобни трикове. — Вярваш ли ми?

— Да, Мери-Маргарет. Вярвам ти.

Доволна от отговора, възрастната жена пое нова лъжичка грах с карфиол, затвори очи и усърдно задъвка. Приличаше на войник, който си пробива път през девствена джунгла.

— Но макар и дете, аз знаех всичко, на което ме е научил животът… Беше толкова необикновено! Да си млада и едновременно с това мъдра. Представяш ли си?

Мери-Маргарет често задаваше въпроси, на които не очакваше отговор. Опирайки се на опита, Бърнис разбра, че този е един от тях. Поднесе нова лъжичка храна към устата й и замълча.

— Човек трябва да го изпита — продължи Мери-Маргарет. — Загадъчни са пътищата на Бога… Знаеш ли, чувствам се напълно компенсирана за страданията… Получих възможност да се нося над живота волна като птичка. И откривам Бог на такива места, където нормален човек дори няма да се сети да го потърси…

Спря да дъвче, очите й бяха широко отворени. Ясни и чисти, като в дните на добро физическо здраве.

— Има вяра и вяра, знаеш… — прошепна Мери-Маргарет. — Разбира се, вярата в Бога никога не може да бъде разколебана. Но е страшно интересно да виждаш Неговото творение, да разбереш по нов начин Неговата мъдрост…

Млъкна за момент, вероятно да си почине, очите й отново помръкнаха от болка.

— Стига ми толкова храна — прошепна. — Каквото и да ми приготвяш, то има вкус на пепел в устата ми…

Бърнис остави лъжицата и избърса със салфетка устните на възрастната жена. Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, дори в тази последна фаза на болестта й.

— Мисълта ми блуждае, но нека това не те подвежда — рязко отвори очи старицата. — Давам си ясна сметка какво те тревожи, опасността наистина е голяма… Ще има провали, можеш да бъдеш сигурна в това. Но трябва да се бориш, трябва да издържиш! Бог е с нас. По Негова воля бе създаден Орденът на Дона ди Пиаве. По Негова воля тази жена е посегнала към меча. През 1495 година дожът на Венеция изпраща нейната женска армия да пази „Свещеното сърце на Дева Мария“ от войските на френския крал Шарл VIII. Дона ди Пиаве помита френската армия, а след това получава Божествено прозрение. Бог насочва ръката й, нейните монахини пленяват оръжието на врага и с негова помощ защитават Свещеното сърце…

— Тринадесет години по-късно папа Юлий II, кралят на Франция Луи XII, Фердинанд Арагонски и император Максимилиан създават Лигата на Камбрай с едничката цел да заграбят венецианските територии на континента. Но Дона ди Пиаве и нейният Орден вече са напуснали позорното и унизително място, отредено на жените от историята. С оръжие в ръка те защитават родината си…

На устните на Мери-Маргарет се появи бледа усмивка. Съветът на дожите твърди, че е запазил страната благодарение на дипломатически усилия, но истината е друга. Жените от нашия орден успяха да променят хода на историята. В леглото на френския монарх, в будоарите на императора, чрез съветите, шепнати в ухото на папата… Именно орденът обучава Лукреция Борджия и съпругите на най-малко седем дожи, излезли от фамилията Мосениго. Да не говорим за стотиците други жени, които са оказвали влияние върху политиката на страната.

— Ние създадохме поколенията кралски особи, ние ги вдъхновявахме да се борят за национална независимост. Защото владеехме до съвършенство изкуството на внушението, изкуството на скритата власт. Усвоихме добре своя урок: никога да не посягаме пряко към властта. За сметка на това я упражнявахме по стотици други начини…

Ръката на Мери-Маргарет ритмично почукваше по завивките, сякаш да отмери поредната дълга молитва на латински:

— Мъжете не са в състояние да използват силата на ласкателството, не го виждат, дори когато е под носа им. По-скоро го приемат за истина, особено когато то идва от жена с красиво лице и гъвкаво тяло. Това е причината, поради която членките на нашия орден никога не дават обет за безбрачие. Естествено, този факт се пази в дълбока тайна, особено при контактите ни със съответния архиепископ… Господ ни е дарил със средства и начини да постигаме на тъмно онова, което никога не бихме постигнали на ярка дневна светлина…

Замълча, Бърнис ясно чуваше напрегнатото й дишане. Заплака, макар да си беше обещала, че докато е тук, ще сдържа сълзите си.

— Защо плачеш, дете мое? — докосна я една суха и гореща длан.

— Толкова е несправедливо! — стисна юмруци Бърнис. — Нима е възможно човек да понася толкова страдания?

— Говориш като истински воин. Но понякога и мечът е безсилен… Мястото му заема вярата.

— Вярата! — намръщи се Бърнис, сякаш в устата й се появи неприятен вкус.

— Чуй какво ще ти кажа — рече Мери-Маргарет и с усилие зае изправено положение. Завивките прошумоляха като невидими криле. — Вярата е нищо, когато Бог е благосклонен към теб. Истинската й сила проличава само когато Бог ти изглежда враждебен и безсърдечен…

Бърнис сведе глава и направи опит да спре сълзите си.

— А сега казвай какво те тревожи! — заповяда със свеж глас Мери-Маргарет.

Бърнис напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Аз ще те наследя, орденът ще продължи да функционира — започна тя. — Но кой ще наследи мен? Сред монахините няма достойни кандидати, няма нито една, разбираш ли?

— Сега не е време да се тревожиш от подобен проблем — отвърна с каменно лице старицата и сухият й пръст отново докосна ръката на Бърнис. — Престани да вършиш всичко сама. Помни, че трябва да мислиш единствено за непосредствената задача и всичко ще бъде наред. Остави Бог да си свърши работата и ще видиш, че Той ще се погрижи за твоята наследница. Така, както го стори с мен…

— Но как ще позная тази наследница, Мери-Маргарет?

Старицата дълго мълча. Очите й потъмняха и изгубиха фокус, Бърнис знаеше, че пред тях се върти свещеното колело на живота…

— Ще я познаеш по окървавените ръце — най-сетне прошепна тя.

 

 

Докато Бърнис разказваше историята за Камила, слънцето бавно се скри зад хоризонта и стаичката на върха на кулата се изпълни с особен, блестящ като скъпоценен камък здрач. Навън пропя присмехулник, ясните трели на песента му проникваха дори през дебелите каменни стени.

— Значи манастирът се е издържал от даренията на семейство Голдони — промълви Джаки и хвърли изпитателен поглед към Бърнис. — Но Енрико Голдони и баща ми Джон никога не са заставали лице в лице…

— Нещо повече, те са заклети врагове — кимна Бърнис.

— Тогава защо съм тук аз — една Леонфорте?

— Защото си богоизбрана — усмихна се Бърнис. — Тук враждата между Голдони и Леонфорте няма нищо общо… — Взе ръцете на Джаки между дланите си, момичето ясно усети вътрешната й сила. — От друга страна, ролята на Голдони тук се знае от малцина… — Пронизителните сини очи потънаха в лицето на момичето. — И това ще остане така!

— Разбирам — промълви Джаки. — Няма да кажа на никого. — Почувства се някак далеч по-близка с Бърнис, стана й приятно.

Малка пауза, после Бърнис се усмихна:

— Предполагам, че се чудиш как разбрах за теб… С дядо ти Чезаре сме добри приятели.

— Означава ли това, че той знае за даренията на Голдони за този манастир?

— Да, разбира се. Но, мога да те уверя, знае само той и никой друг. Знаеш ли, Джаки, дядо ти е необикновен човек. Един от малцината през вековете, които наистина разбират нашата роля в историята. И иска да ни помогне. Воден от това желание, той ми разказа за теб…

— Какво?!

— Да — кимна Бърнис. — Много пъти ми е говорил за теб.

— Дядо Чезаре?! — Джаки беше дълбоко смаяна. Знаеше, че има обичта на дядо си, но беше убедена, че вниманието му е насочено главно към внуците, както го изискват италианските традиции.

— Внимателно е следял развитието ти, в главата му постоянно е била мисълта за ордена…

— Разбирам — замислено поклати глава Джаки. — И сега ти си убедена, че Бог ме изпраща при теб — точно както някога е изпратил теб при Мери-Маргарет…

Бърнис дълго мълча.

— Вярвам на сърцето си — прошепна най-сетне тя. — Въпреки огромното количество лъжи и фалшиви видения, които го заливат… Но на теб ти се яви Дона ди Пиаве… По същия начин, по който се яви и на мен, когато пристъпих прага на този манастир… Сърцето ми казва, че всичко е истина, че такава е волята Божия… — очите й се спряха върху лицето на Джаки, на устните й се появи усмивка. — По този начин искам да ти кажа, че вярвам в посланието на Бога. Вярвам му с всяка фибра на тялото си. — Ръцете й се повдигнаха, после отново легнаха в скута. — Но от опит зная, че моите чувства нямат никакво значение, ако и ти не чувстваш същото…

— Чувствам го — объркано промълви Джаки. — Искам да кажа, че почувствах нещо в мига, в който влязох тук… Какво е то? Духът на Дона ди Пиаве или Божията ръка?

— Мога да ти помогна в много отношения, дете мое — въздъхна Бърнис. — Но не и тук. Сама трябва да откриеш същността на това присъствие, защото за всеки човек то е различно — очите й изпитателно се впиха в лицето на момичето. — Това представлява ли интерес за теб?

Въпросът беше зададен небрежно, сякаш я питаше дали иска да я придружи на вечерната разходка. Но Джаки усети скритото напрежение в него. Търсенето на истината за присъствието е нещо, което ще продължи до края на живота й — тя беше сигурна в това. Огромното значение на тази мисия малко я плашеше. Едновременно с това изпитваше приятна възбуда. Дали тя се дължеше на загадката? Дали не беше следствие от жестоката бруталност на света, в който се беше родила? Свят, от който искаше да избяга почти през целия си съзнателен живот?

— Да — дрезгаво отвърна тя. — Представлява огромен интерес за мен!

— Чудесно — кимна Бърнис. — Това означава, че не съм се излъгала в първоначалното си предчувствие. Още като те зърнах, разбрах, че и ти — подобно на мен самата — си носител на промяната… — взе ръката й, Джаки потръпна от топлината, която сякаш се преля в жилите й. — Ето — прошепна Бърнис. — Реакцията започна…

 

 

Джаки винаги си беше представяла, че в душата на Майкъл е затворен огромен и гладен вълк, който отчаяно иска да изскочи на свобода. И именно това отчаяно желание я плашеше. Тя беше в състояние да се възхищава на природната му интелигентност, оценяваше решението му да се държи настрана от фамилния бизнес изключително високо. Но нито за миг не забравяше за дремещия в душата му звяр, сърцето й тръпнеше от уплаха.

И въпреки това беше привлечена от него.

Какво я караше да бъде уверена, че у Майкъл вижда една сродна душа? Сънуваше го. Двамата бяха на малка полянка сред необятна гора. Наоколо беше тъмно, в гората се прокрадваха нощни хищници. Върху полянката падаха бледите лъчи на луната, но под гъстия листак цареше непрогледен мрак.

Висок и красив, Майкъл стоеше неустрашим сред тревата, докато самата тя усещаше ужаса като втора кожа върху тялото си, като пъплене на противно насекомо…

— Майкъл! — крещеше тя. — Помогни ми, страх ме е!

Той се усмихваше с онази топла усмивка, която пазеше единствено за нея.

— Майкъл!

Той очевидно не я чуваше, а тя изведнъж си даде сметка, че е няма, напълно лишена от дар слово. В ушите й прозвучаха ритмичните латински псалми, тя сграбчи ръката на Майкъл и двамата хукнаха към тъмната гора.

Тишината на мрака се нарушаваше единствено от ударите на сърцата им, синхронизирани и хармонични като гласовете, които пееха латинските псалми. Тя го теглеше все по-навътре в тъмната гора, полянката и лунните лъчи бързо изчезнаха. Защо? Какво искаше да открие тук?

Събуди се с чувството, че всеки момент щяха да бъдат нападнати, в главата й се въртеше една-единствена мисъл, тежка и болезнена: Аз му причиних всичко това! Грешката е моя!

Този сън прогаряше съзнанието й и през онази душна юнска нощ на 1961 година, когато се качи при Майкъл на покрива на блока им в Озоун парк. Дядо му беше подарил телескоп — един чудесен подарък за момчето мечтател, което най-силно от всичко желае да прекоси границите на грубия свят около себе си. Но дядо си беше такъв — той сякаш винаги знаеше какво най-силно желаят внуците му. За нейния деветнадесети рожден ден (който съвпадаше с празника на свети Валентин), той й подари историческа книга за раждането на Италия. На Чезаре пък подари револвер.

В онази нощ от Майкъл се излъчваше едно особено напрежение. Сякаш и той беше навлякъл онази втора кожа от съня на Джаки, под която се криеше непознат звяр. Държеше се странно — ту топъл и отзивчив, ту напълно затворен в себе си. Като човек, който все още няма отговор на най-важния въпрос, който го измъчва.

Тя прояви интерес към звездите, въпреки че те й се струваха толкова далечни и мъртви, колкото латинският език. Но дори този език излъчваше нещо от себе си, особено когато се използваше за религиозните псалми. Докато звездите винаги си оставаха равнодушни и студени. Те й бяха прекалено чужди, но тя имаше нужда от човешка дума и не намери друга причина за оправдаване престоя си на покрива. Майкъл обичаше да е сам, може би дори мечтаеше за това. Нещо, което също плашеше Джаки. Защото самотата е твърде взискателна, за нея е необходима особена концентрация на духа. Това състояние тя току-що беше започнала да опознава, благодарение на разговорите си с Бърнис в манастира „Дева Мария“.

Господи, колко глупаво се държа тогава! Приближи се до него толкова близо, че усети защитното свиване на душата му. Мечтаеше да сподели всичко с него, да му разкаже за необикновеното пътуване, което й предстои. Но в последния момент се уплаши и замълча. Как е възможно да има подобни желания? Нима ще разкрие толкова лесно тайните си? След като е склонна да наруши дадената пред Бърнис и Ордена клетва, тя трябва моментално да се оттегли, да поправи грешката си!

Знаеше, че няма да го стори. Орденът е това, което й трябва. Съдбата й е предопределена — тя ще наследи Бърнис. Беше сигурна в това така, както в дишането си. Но защо иска да сподели тайната си с Майкъл? Какво е това негово особено излъчване?

Получи отговор на този въпрос по-късно през нощта, след особената интимност с Майкъл и въпреки трагедията, на която станаха свидетели. Реакцията му на убийството на дядо — коренно различна от тази на Чезаре и далеч по-интелигентна от нея, я накара да повярва, че благодарение на непонятна алхимическа реакция звярът в душата му най-сетне е изскочил на свобода. Може би причина за това беше смъртта на близък човек, накарала го да отметне от себе си онази втора кожа — тайнствена и ужасна. Изправена до него на окървавените плочи, ослепена от ярките светкавици на полицейските фотографи, Джаки изведнъж разбра всичко. Сънят се смеси с действителността, резултатът беше раждането на една нова, съвсем различна реалност. Видя се до него в тъмната гора, разбра защо беше избягала от светлината, вкопчена в ръката му. Защото я привличаше онзи ужасяващ звяр, който дремеше в душата на Майкъл.

При Чезаре нещата бяха далеч по-прости. Той беше страшилище за целия квартал, но Джаки не се страхуваше от него. Често й крещеше, но тя беше убедена, че го прави от страх и гняв. Просто защото усещаше, че душата му е разтворена книга за нея. А чувствата му съвсем не бяха трудни за разгадаване: Чезаре обожаваше мама, докато по отношение на баща им чувствата му бяха така раздвоени, че го изправяха пред прага на лудостта. По характерен начин той не обръщаше никакво внимание на очевидните провали на майка им — прекалената й пасивност, маската на постоянното страдание, превърнала се в неразделна част от нейното съществувание. Убедена, че крепи на плещите си цялото семейство, на практика тя правеше точно обратното. Децата й рискуваха да възприемат собствената й пасивност, или обратното — да станат агресивни насилници като Чезаре.

Ех, ако Джони не беше ги напуснал заради низките си страсти, често въздъхваше Джаки. Дълбоко в себе си тя беше убедена, че нехранимайкото Джони Леонфорте е напуснал семейството си заради друга жена — по-млада и по-привлекателна от мама. И сега безгрижно си живее с нея някъде из тропиците. Как другояче да обясни унизителната му постъпка? Как да се тълкува фактът, че дядо Чезаре дори дума не проронва за него? Сякаш Джони Леонфорте никога не е съществувал на този свят… Ако дядо Чезаре е знаел срамната тайна на сина си, тя е била заключена дълбоко в душата му.

Ами мама? Дали има представа какво е станало с мъжа й, жив ли е, мъртъв ли е? Джаки често си задаваше този въпрос. Веднъж завари мама да плаче на широкото брачно легло и си даде сметка, че отговорът му няма да е лесен…

Това стана около година преди постъпването й в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“. Стресната от появата на Джаки, мама набързо мушна нещо под смачканата възглавница и започна да трие очите си. Решила, че това е някаква игра, Джаки изтича към леглото и измъкна смачканото писмо.

— Не! — изкрещя мама. В гласа й прозвуча такъв гняв, че момичето мълчаливо й позволи да вземе писмото. Червените набръчкани ръце на мама нервно го смачкаха на топка.

— От кого е това писмо, мамо? — попита Джаки.

— Не мога да ти кажа — отвърна мама и на лицето й се изписа онова силно безпокойство, което до този момент момичето беше откривало единствено в романите.

Подчинявайки се на детински импулс и прозорливост, Джаки тръсна глава:

— Знам от кого е — от Джони!

Моментално осъзна колко абсурдно прозвучаха думите й. Ако все още е жив, Джони Леонфорте без съмнение се припича на някой плаж в компанията на разкошна блондинка с едри гърди и…

Прозрението я връхлетя с главозамайваща сила.

— Наистина е от Джони! — извика тя.

— Бих искала да го наричаш татко — промълви мама и в очите й се появиха сълзи.

Разтърсена от непонятен ужас, Джаки се отпусна на колене и уви ръце около раменете й.

— Моето малко момиченце! — разплака се мама. — Виждаш толкова много неща, знаеш толкова много! — Главата й горчиво се поклати. — Това е несправедливо! Ти си единствената ми надежда на този свят!

Джаки долепи глава до нейната и тихо попита:

— Жив ли е Джони?

— Искам да ми се закълнеш, Джаки! — погледна я с разширени от болка очи мама. — Искам да се закълнеш в Бога и Дева Мария, че няма да кажеш на никого!

— Но защо, мамо?

— Закълни се!

Усетила с нова сила стоманената воля на майка си, Джаки се подчини. Дори не успя да се учуди откъде се е появила тази воля…

— Жив е — промълви мама, а Джаки вдигна ръка и избърса сълзите от скулите й. — Не, миличка, остави ги. За мен е полезно да си поплача… Твърде дълго сдържам чувствата си, а това е вредно… Питай дядо си, ако не вярваш…

— Той знае, че Джони е жив, така ли?

— Той знае всичко — кимна мама. — Всичко до последната подробност. Но никога не го карай да признае това. По-скоро би си прерязал гърлото. Ще побеснее, ако разбере, че съм ти казала…

— Но какво е станало? — стисна месестото й рамо Джаки. — Къде е Джони?

— Не зная — отвърна мама и съкрушено сведе глава. — Доскоро писмата му идваха от Япония, но напоследък на пликовете има американски печат… От тукашни градове, пръснати из цялата страна… Аз обаче мисля, че той не е там…

— Ще се върне ли?

— Не зная — прошепна мама.

— Защо ни е напуснал, мамо? — попита Джаки и разтърси раменете й. — Защо?

Тялото на мама се клатеше като парцалена кукла.

— Мамо! — изкрещя Джаки и по-възрастната жена подскочи, сякаш улучена от светкавица.

— Той… Баща ти участва във войната, знаеш… След нея остана в Япония… — Тялото на мама се разтърси от ридания, но този път Джаки нямаше желание да я утешава. Имаше чувството, че стои в коритото на отдавна пресъхнал поток и очаква водните талази на далечната планинска буря всеки момент да я връхлетят. — Опита се да направи нещо… Някакъв бизнес. Не ме питай какъв, защото никога не съм била информирана… Важен бизнес, който, по думите на дядо ти, щял да позлати цялата фамилия Леонфорте…

— И какво стана? — нетърпеливо попита Джаки, за която тези обяснения не означаваха нищо.

— Не зная — въздъхна майка й. — Нещата се развили по друг начин, някой излязъл по-умен… Във всеки случай нещастието било толкова голямо, че дядо ти още не може да се съвземе… Нито пък останалите членове на фамилията.

Значи в клюките и слуховете е имало известна доза истина, съобрази Джаки.

— Но какво значение има това? — попита тя. — Защо Джони не е тук, когато се нуждаем от него?

Главата на мама се повдигна, погледът на зачервените й очи беше пуст. Направи опит да се усмихне, ръката й погали блестящите коси на Джаки:

— Толкова си красива! Напомняш ми за…

— Мамо!

— Мога само да ти кажа, че такова беше желанието на дядо ти…

— Дядото е прогонил за цял живот, така ли?

— За цял живот? — повтори мама и в погледа й се появи недоумение. — Не зная… Това е бизнес, в който нямам право да се бъркам. Приех го и толкоз. Ти трябва да сториш същото.

Мама изгори писмото, без да позволи на Джаки да го прочете, и веднага се почувства по-добре. Залови се с къщната работа спокойно, сякаш нищо не беше се случило. А вечерта посрещна дядо с такава сърдечност, че Джаки замръзна от учудване.

 

 

— По дяволите, кога ще се върне татко? — изръмжа Чезаре и ядно натисна педала. Караше Джаки обратно в „Дева Мария“ след погребението на дядо Чезаре. — Ако беше тук, изобщо нямаше да правя разни сделки с чичо Алфонс!

Безкрайно изненадана от доверието му, Джаки допусна глупостта да му каже истината.

— Джони никога няма да се върне — рече. — Трябва да се примириш, че ни е напуснал окончателно. Теб и мен, мама и Майк… Просто си е тръгнал. Защо му е да се връща сега?

А Чезаре замахна и й удари оглушителна плесница.

По-късно си даде сметка, че той не е имал друг избор. В неговия черно-бял свят Джони не беше само баща, а глава на семейството, върховен идол. Да не говорим за ролята на всепризнат дон, под чието командване са много хора и пари.

Останалият път до Астория изминаха в мълчание. Бузата на Джаки пламтеше. Чувстваше именно топлината, а не болката. Когато колата спря пред портала на „Дева Мария“, тя беше толкова унижена и обидена, че забрави за християнския обичай му ду подложи другата си буза, да прости и забрави. Ако можеше да я види отнякъде, Бърнис положително би се срамувала от нея.

По-късно обаче разбра, че е получила добър урок. Истината, като всички неща в живота, също си има точно определено място. Тя не може да се подмята насам-натам, просто защото има моменти, в които причинява не по-малко болка и страдания от наглата лъжа.

Спрял до отворената врата на колата си, Чезаре се обърна и подхвърли:

— За последен път идваш тук, в „Дева Мария“!

— Какво?! — смаяно се извърна Джаки.

— Докарах те само заради мама!

Джаки поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Какво говориш?

— Да не си глуха! — тросна се Чезаре. — „Дева Мария“ е територия на Голдони!

— Че какво от това?

Търпението му се изчерпа.

— Ние мразим шибаните Голдони, забрави ли? — ревна той и Джаки уплашено се сви.

— Аз нямам нищо общо с тъпите ти вендети! — окопити се бързо тя. Сърцето й блъскаше с такава сила, че се уплаши да не се пукне. — Това е манастир! Божие място!

— Може и да е така, но то принадлежи на Голдони! — на лицето на Чезаре се изписа задоволството на човек, който знае повече от събеседника си. — Хвърлили са тук купища пари. Този манастир отдавна нямаше да го има, ако не бяха мангизите на Голдони!

— Дръж си езика! — сряза го Джаки. — Това е свято място!

Той й отправи продължителен поглед, после тежко въздъхна:

— Ти май наистина си вярваш, а?

— Да, точно така!

Тялото му стремително се приведе напред:

— В жилите ти обаче тече кръвта на Леонфорте, да те вземат мътните!

— Зад стените на „Дева Мария“ това няма значение — поклати глава Джаки. — И именно затова искам да съм тук!

— Мамка им на тези монахини! — отчаяно изпъшка Чезаре, вдигна ръце и те щръкнаха над отворения покрив на колата. — Забрави ги за момент и се опитай да използваш главата си! Голдони никога няма да забравят коя си!

— Грешиш.

— Грешката е на мама — поклати глава Чезаре. — Не трябваше да те води тук. Това, което ти казах, не е моя идея, а заповед отгоре. Лично чичо Алфонс иска да се прибереш у дома!

Гледаха се в очите дълго, всеки от двамата мислеше за баща си.

— Хич не ме интересува — обади се най-сетне Джаки.

— По-добре е да те интересува! — изръмжа Чезаре, завърнал се в ролята на безмозъчен бандит.

— Защо? — попита тя, докато слизаше от колата. — Ти искаш да приличаш на него, а не аз!

— Не можеш да избягаш, сестричке! — изрева през отвореното прозорче той. — Родена си Леонфорте и ще умреш Леонфорте! Няма мърдане, по дяволите! Няма да те спаси нито „Дева Мария“, нито всичките светци на света, взети заедно!

 

 

Джаки се молеше. От устните й излиташе молитвата за мъртвите, която беше научила от Бърнис, тъй като подобен текст липсваше в молитвеника.

През разноцветните стъкла на параклиса идваше мека като течен мед светлина. Прозорците бяха тесни и издължени като средновековни копия, от тях навяваше усещането за крепост, подсилено от абсолютното ехо на затвореното помещение.

Молеше се на латински, според изискванията на ордена. Думите излитаха тромаво от несвикналите й устни. Отново беше поразена от аскетизма на живота, който беше избрала. Или той беше избрал нея? Това беше въпрос, който пробуждаше страховете в душата й. Не би могла да понесе факта, че е изпуснала юздите на собствения си живот. Което на практика вече беше сторила. Бърнис правилно й напомни, че, влизайки в ордена, човек трябва да предаде съдбата си в ръцете на Бога.

Продължи да се моли, но в душата й плъзна съмнението. От Бърнис знаеше, че съмнението е творение на дявола. Вярата в Бога е Сияйната пътека за всеки смъртен, но тя се опасяваше, че тази вяра е измама, която води до сляпо подчинение. А Джаки дълбоко ненавиждаше както сляпото подчинение, така и липсата на разум.

Опита се да не мрази баща си, опита се да прости на Чезаре безумието и погрешното отношение към нея и баща й, към заобикалящия го свят. Даваше си сметка, че омразата също е дяволско творение; че ако това чувство надделее в душата й, няма смисъл да бъде в ордена, да се ползва от доверието на Бърнис и на самия Господ Бог. Да мразиш, означава да умираш бавно. Тя ясно съзнаваше това, но беше безсилна пред чувствата, които се трупаха в душата й. Те бяха насочени към зли хора, дълбоко в сърцето си тя беше убедена в това. Бог никога няма да ги дари с усмивката си, никой от фамилията не може да разчита на Неговото благоволение. Никой, с изключение на Майкъл…

Не се чувстваше пречистена. Бърнис я успокои, като каза, че чистотата не е неразделна част от човешката природа. Тя е предназначена за светците и за самия Бог. На смъртните остава само едно — стремежът към тази чистота. Такава е волята на Бога…

Свела глава към коленете си в тишината на параклиса, Джаки усети присъствието му, появило се във въздуха като плясък на невидими криле. Усети топлината му и затвори очи. Беше убедена, че една топла длан окуражително я докосна по рамото, изпита сигурност и спокойствие.

Бърнис може би е права… Може би Джаки действително е избраницата на Бога за велики дела…

 

 

В началото на пролетта Джаки срещна Пол Киарамонте. Това стана в малката пекарница на ъгъла срещу манастира. Той влезе в момента, в който госпожа Паля опаковаше шест големи хляба, а Джаки броеше парите върху покрития с трохи стъклен тезгях. Неволно вдигна очи и срещна погледа на мургавия млад мъж.

Той пристъпи напред с прекалената самоувереност на пияница, или може би на хлапак, който иска да изглежда по-голям в очите на околните. Но от него не лъхаше на алкохол, а черните му очи не се откъсваха от лицето на Джаки. Тя му се усмихна, реакцията му беше странна и неочаквана. Придоби вид на човек, който всеки миг ще припадне — краката му се подгънаха, ръцете му се вкопчиха в тезгяха с отчаянието на удавник.

Вечно загрижената за хората госпожа Паля разтревожено вдигна глава:

— Добре ли си, Поли?

— Разбира се, госпожо Паля — изграчи Пол, после тръсна глави и добави: — Но малко вода няма да ми дойде зле…

Жената кимна, остави торбите на Джаки и забърза към задната част на магазинчето.

— Здрасти — усмихна се измъчено той. — Казвам се Пол Киарамонте.

— Джаки Леонфорте — отвърна тя и му протегна ръка.

Пол толкова се смая, че не знаеше какво да прави с ръката й. Продължаваше да я зяпа, сякаш беше статуетка от порцелан. Най-накрая се осъзна, сграбчи ръката й и я раздруса. После рязко я пусна, сякаш беше хванал нажежен шиш. На лицето му се изписа разочарование, очевидно беше недоволен от държанието си, но вече беше късно да се поправи.

— Живея тук наблизо — промърмори той. — А ти?

— Аз съм от Озоун парк — отвърна Джаки. — Но след няколко седмици ще се преместя в „Дева Мария“.

— Ще ставаш монахиня? — ококори се той.

— Толкова ли е странно?

— О, Господи! — сломено въздъхна той. — Защо се запознахме толкова късно?

Госпожа Паля се завърна с чаша вода. Пол я погълна на един дъх, а Джаки плати сметката си.

— Радвам се, че се запознахме — подхвърли тя. Направи огромно усилие да сдържи смеха си, видяла как младежът за малко не се задави.

Неволно се запита защо му направи такова силно впечатление. Той не беше сродна душа, не я привличаше като Майкъл. Двамата с Майкъл бяха на една и съща емоционална вълна, това едва ли можеше да бъде постигнато с друг човек.

Но към Пол изпита нещо по-различно. Никога не беше имала приятел, дори на среща не беше ходила. Момчетата я отегчаваха с потните си ръце и бавни мозъци. Докато мозъкът на Майкъл беше бърз и непредвидим, именно затова го обичаше. Може би по тази причина не направи опит да го спре, когато тръгна да търси убийците на дядо им. Не одобряваше жаждата му за мъст, но можеше да я разбере. Ницше пишеше, че най-голямата опасност за човек идва от собственото му състрадание.

На това, макар и по свой начин, я учеше и Бърнис. Стойността на личността е въпрос на фанатизъм. Защото състраданието в крайна сметка се беше оказало недостатъчно за защитата на „Свещеното сърце на Дева Мария“ и Бог беше показал друг път на Дона ди Пиаве и нейните бойци в монашески одежди. Те бяха взели мечовете на падналите воини и с тях бяха победили врага. След което Бог им беше показал трети път: това, което Бърнис наричаше „дипломацията на фанатизма“. „Наш, особен вид фанатизъм, уточни тя. В онези времена са имали нужда от фанатизъм, за да се издигнат над своето традиционно битие, да разкъсат оковите му. Но Бог е дарил Дона ди Пиаве с прозрението, че фанатизмът е опасен и лесно може да скрие фактите от очите на вярващите.“

А когато „Свещеното сърце на Дева Мария“ е било успешно защитено от агресорите, Бог изтръгнал окървавения меч от ръцете на Дона ди Пиаве и й забранил повече да се докосва до него. Ослепил я за тридесетина секунди, само за да й покаже опасния път, по който никога не трябва да поема. Фанатиците са слепи за истината, защото могат да виждат само тази истина, на която са заложили живота и вярата си.

В светлината на всичко това Джаки не се учудваше, че след отстраняването на убийците Майкъл се беше превърнал в нещо като герой. От друга страна обаче си даваше сметка, че той едва ли ще търпи дълго своята известност в света на престъпниците, които ненавиждаше. Дълбоко в душата си усети, че рано или късно Майкъл ще се махне оттук, ще замине някъде надалеч…

Макар и по друг начин, Пол също й се стори различен. За своя огромна изненада Джаки откри, че се спира на тротоара пред пекарната на госпожа Паля и го чака да излезе. Когато това стана, той беше не по-малко смаян от нея. Занесе й торбите до манастира и остана да чака пред желязната врата, докато тя предаваше хляба в кухнята.

Започнаха да се разхождат в здрача на отминаващия ден. Фаровете на колите ги заливаха със златиста светлина. Уличните лампи светеха по друг начин — разсеяно и някак мътно.

Разговорът им течеше разпокъсано, с дълги паузи, темите бяха общи и незначителни. Джаки нямаше желание да му разкрива душата си, както беше направила пред Майкъл. Отношенията с брат й бяха святи, дори с Бърнис се държеше по-сдържано и по-различно… Желанието да бъде с Пол приличаше на остър глад, на присвиване в стомаха. За пръв път в живота си изпитваше подобно чувство, но все пак беше достатъчно благоразумна да разбере, че задоволяването на този глад би било глупаво. Защото само след няколко седмици щеше да се затвори зад високите стени на „Дева Мария“, далеч от света на Майкъл и Пол. Вече беше дала обет на Ордена и чувствата й към Пол само можеха да засилят решимостта й.

Но въпреки това го искаше. Глупаво, пропито от егоизъм чувство. В момента той е неотразимо привлечен от нея, но с времето това чувство ще отмине. Затова е глупаво и себично да търси нещо повече от тази невинна разходка, да изследва причините за острото чувство на глад, което дълбаеше стомаха й. Дори нещо повече — подобно поведение би било жестоко. Но нали вече го предупреди за бъдещите си планове? Да, стори го. Въпреки това обаче той държеше ръката й, а в очите му проблясваше такова желание, че коленете на Джаки започнаха да омекват.

Никога не беше се събличала гола пред мъж. Като дете тичаше гола заедно с братята си, но това беше много, много отдавна. Понякога взаимно се оглеждаха сред парите на горещата баня и това беше всичко. Обикновено детско любопитство, нищо повече…

То не беше същото като с горещите вълни, които я заляха, когато Пол започна да разкопчава роклята й, а собствените й пръсти нервно се впиха в токата на колана му. Но когато ръцете му махнаха сутиена и се докоснаха до гърдите и, тя имаше чувството, че ще припадне. Клепачите й запърхаха, тялото й омекна в прегръдката му.

Той я взе на ръце, прекоси тревата в задния двор на къщата им и отвори с ритник вратата на бараката за градински сечива. Острата миризма на добре смазаните панти се смеси с аромата на тялото му, ноздрите и неволно потръпнаха. От устата й се изтръгна тих стон, устните й се впиха в голото му рамо.

Той се надвеси над нея, огромен и силен като Бог. Тази гледка щеше да остане в паметта й, докато е жива — наситена, ярка, незабравима. Той не я притисна под себе си, силните му ръце не й причиниха никаква болка. Просто стоеше и чакаше тя да поеме инициативата.

Не бързаше да проникне в нея, предпочиташе любовната игра. Целуваше я навсякъде — по челото и бузите, по клепачите и полуотворените устни. Езикът му леко се плъзваше в задъханата й уста, после бързаше да се отдръпне. Извита като струна, тя сама притискаше щръкналите си зърна към гърдите му.

Устните му се сключиха върху едно от тях. От устата й се изтръгна възбуден стон, бедрата й широко се разтвориха. Той се плъзна надолу и докосна с език пламналата й женственост. Тя сподавено извика, ноктите й потънаха в могъщите му раменни мускули.

— О, не!

Всъщност нямаше представа срещу какво протестира, тъй като усещането беше главозамайващо, фантастично. Устните и езикът му нежно разтваряха пламналата й женственост, а тя имаше чувството, че наблюдава как се разтварят листенцата на розите в двора на манастира. Потъна във вълните на неземната наслада, никога не бе допускала, че човек може да изпитва подобно нещо. Усети оловна тежест между бедрата си, стоманени струни тръгнаха нагоре по цялото й тяло. Сякаш се беше озовала на далечна планета с огромна гравитация, която я засмуква с неотразима сила.

Членът му леко се плъзна в нея. Желанието й беше толкова огромно, че ръцете й се вкопчиха в раменете му, бедрата й рязко отскочиха нагоре. Девствената ципа се разкъса леко, без никакви усилия и той проникна дълбоко, дълбоко в пламналото й тяло.

Очите й станаха широки като езера, устните попиваха ситните капчици пот по челото му. Зениците й станаха огромни — две тъмни луни, виждаха всичко… Гребла и лопати, ножица за подрязване на храсти, тубичка с масло, два чифта употребявани градинарски ръкавици, купчина подпалки, торби с посадъчен материал… Всичко това се превърна в блестящо съзвездие, обгърнато от сиянието на екстаза… Тя го искаше с всяка фибра на тялото си. Сега, тук, в този момент! И го получаваше… После се отпусна, очите й се навлажниха. Плачеше за прекрасния миг, защото знаеше, че той никога няма да се повтори…

 

 

Коленичила в параклиса, Джаки чакаше. Наближаваше полунощ, небето навън беше чисто, без нито едно облаче. Лъчите на луната бяха ослепителни, някак тържествени. Проникваха през цветните стъкла на тесния прозорец и рисуваха странни шарки по каменния под. Олтарът, пред който беше коленичила Джаки, беше обвит с яркочервено кадифе. Дълга редица от сребърни свещници очертаваше формите му, някъде отдалеч долиташе напевен псалм.

Беше облечена в бяла ленена роба, над нея беше наметнала черно расо от тежък муселин със златен кръст на гърба. Тези дрехи бяха точно копие на облеклото на Дона ди Пиаве отпреди стотици години. За последен път ги беше обличала Бърнис, коленичила пред подобен олтар и покорно свела глава пред Светата майка Мери-Маргарет…

Коленичила в безмълвна молитва, Джаки ясно усети появата на Бърнис на прага на параклиса. В ръцете й проблясваше тежката сабя на Дона ди Пиаве. Застана до нея и започна дълга молитва на латински. Напълни сребърния потир със светено вино, започна нова молитва и бавно натопи върха на сабята в него. Избърса го с бяла кърпичка и леко я подхвърли във въздуха.

— Това е кръвта на всички загинали за ордена — мелодично пропя Бърнис. — Ние ги помним и тачим паметта им. Това е кръвта на Дона ди Пиаве, която е нашата светица… — пръстите й внимателно сгънаха кърпичката на три и я положиха под сребърния потир.

После Бърнис отстъпи крачка назад от олтара и се извърна към Джаки:

— Сестра Мери-Роуз, ти си богоизбрана да продължиш делото на Дона ди Пиаве и да прославяш името Господне… — Сабята се спусна към рамото на Джаки и остана там. — Закълни се пред Бога, че ще му служиш вярно при всички обстоятелства, независимо от изненадите на Съдбата.

— Заклевам се — прошепна Джаки.

Бърнис премести сабята на другото й рамо.

— Закълни се, че ще служиш на Ордена, че ще изпълняваш всичко, което се изисква от теб.

— Заклевам се.

Сабята се спусна над челото й:

— Закълни се, че отдаваш живота, душата и сърцето си на Бог и ордена.

— Заклевам се.

Бърнис отдръпна сабята, а Джаки започна да шепне молитва на латински. Бърнис я изчака да свърши и й направи знак да стане. Хвана я за раменете и я целуна.

Първо едната, после и другата буза. Очите й светеха с божествено сияние.

— Край! — прошепна тя. — Всичко е свършено!

 

 

Разбира се, в последния момент всичко замалко щеше да се провали. Джаки съзнаваше, че грешката е нейна, но едновременно с това беше склонна да приеме мнението на Бърнис, според което тук се намеси и ръката на Бога. Вече се беше сбогувала с Майкъл, който се отби да я види, преди да поеме дългия си път. Изобщо не се изненада от решението му да се махне, нито пък от избора му да постъпи доброволец в армията. Той просто трябваше да избяга от Озоун парк, каквото и да му струва това. Баща им Джон също е бил военен, по време на Втората световна война частта му е била разположена в Токио. Джаки нямаше да се изненада, ако и Майкъл се озове там.

Но сбогуването се оказа доста по-мъчително, отколкото си го беше представяла. Майкъл беше много развълнуван, сърцето му тръпнеше от мъка. Много му се искаше да я вземе със себе си, заедно да открият непознати земи. Но такъв си беше той — винаги искаше цялата торта за себе си.

Тя, от своя страна, беше прекалено щастлива заради него, за да почувства загубата. Но от тъжното му лице разбра, че въпреки непроницаемата фасада, зад която се беше скрил, душата му се гърчеше от болка за дядо. Той беше най-близък със стареца, разбираше го по-добре от всички. Такава е била съдбата му…

Радваше се да го види и по друга причина. Просто беше убедена, че когато умре, той няма да е тук. Не можеше да понесе мисълта, че Майкъл ще бъде над гроба й в мига, в който ковчегът се спуска сред пръстта. Видяла изражението на лицето му, когато се изправиха над надупченото тяло на дядо в онзи двор, тя искрено се надяваше, че това изражение никога повече няма да се появи.

С Чезаре нещата се развиха далеч по-просто. Спорът в колата се оказа последният им разговор. Той не си направи труда да я разбере, просто защото прекалено много приличаше на баща им. С жените се отнасяше като с мебели — за него те бяха полезни само когато мъжът има нужда от тях.

Нещата почти се провалиха заради единствената, но прекрасна нощ с Пол Киарамонте. Двете с Бърнис предвидиха и планираха смъртта й веднага след като Чезаре й отправи заплахите си. Отначало това й се струваше прекалено, тъй като си представяше единствено мъката на мама и Майкъл. Но Бърнис монахинята воин, бързо успя да я убеди, че в този акт се крие единственият им шанс за успех.

Чезаре така и не се появи повече в „Дева Мария“, но за сметка на това там пристигна чичото на Джаки. Ядосан, че трябва да прекоси цялата страна и да зареже работата си в Сан Франциско, Алфонс влетя в канцеларията на Бърнис като пратеник на Бога. В крайна сметка обаче беше принуден да се признае за победен.

— Джаки е тук по собствена воля! — твърдо му заяви Бърнис. — Както и по волята на Бога. Никой няма право да я отклонява от избрания път! — думите й бяха пропити с божествена сила, бяха твърди и убедителни. Дори умен и властен човек като Алфонс беше принуден да признае поражението си. Излезе обратно на улицата, хвърли един последен поглед към стените на манастира и потегли за летището.

Бърнис обаче съвсем не се заблуждаваше.

— Ти си Леонфорте — каза на Джаки тя, неволно повтаряйки думите на Чезаре. — Семейството ти никога няма да забрави, че си тук и никога няма да ти прости. Има само един начин да се избавиш от всичко това — да умреш.

В манастира имаше една млада монахиня — сестра Агнес, която беше на смъртно легло. Лекарите бяха безсилни срещу болестта й, а тя беше помолила да прекара последните си дни в манастира, вместо сред сивите стени на болницата. Бърнис, естествено, удовлетвори молбата й.

— Вие двете доста си приличате — съобщи на Джаки тя. — Ако човек се вгледа внимателно, едва ли ще ви вземе за сестри, но приликата е достатъчна за нашата цел…

— Но…

— Никакво „но“! Обсъдила съм всичко с нея. Тя няма семейство и веднага се съгласи. Такава е волята на Бога.

Джаки отстъпи едва когато проведе дълъг разговор със сестра Агнес. Дълбоко в душата си се съмняваше, че именно такава е волята на Бога. По-скоро беше волята на Бърнис, тъй като отговаряше отлично на византийските й кроежи.

Обсъдиха плана до най-малки подробности, оглеждаха го отвсякъде. Но, както често казваше Мери-Маргарет, Бог не обича заговорите и винаги прави така, че да ги разруши…

В случая направи така, че Пол Киарамонте се появи пред пекарната точно когато колата, която трябваше да блъсне Джаки, изскочи иззад близката пряка. В продължение на цели шест месеца момичето ходеше за хляб и зеленчуци точно в определен час на денонощието, избирайки винаги един и същи път.

Но в деня на фалшивата катастрофа тя седеше зад ъгловото прозорче на манастирската сграда и напрегнато очакваше развоя на събитията. На нейно място бяха изпратили специално наета жена, която работеше в киното като дубльор и всеки ден по няколко пъти я „убиваха“.

Изцяло ангажирала вниманието си във времето и мястото на инцидента, дубльорката твърде късно видя Пол. Той рязко извика и тя автоматически се обърна. За частица от секундата очите му недоумяващо пробягаха по лицето й.

Господи Исусе! Никой не трябваше да вижда това лице!

В следващия миг той вече летеше напред. Дубльорката отлетя встрани, колата блъсна Пол с ужасна сила. Тялото му полетя високо във въздуха, Джаки беше сигурна, че чу пукота на строшените му кости, въпреки стъклото и разстоянието.

 

 

Бърнис беше тази, която уреди всички подробности по траурната церемония. Майката на Джаки беше твърде съсипана, за да стори каквото и да било. Именно Бърнис посрещна ченгетата от пътната полиция, пак тя разговаря и с цивилните детективи, появили се по-късно на сцената. Познаваше ги до един, както познаваше съдебния лекар и собственика на погребалното бюро. Погребението стана при затворен ковчег, това също беше заслуга на Бърнис. Работа свърши майсторски пуснатият слух, че лицето на момичето е твърде обезобразено, за да бъде изложено на показ.

Всичко мина гладко, точно според прогнозите на Бърнис.

Нещата бяха на ръба на провала след погребението, преминало без никакви инциденти. Фамилията занесе на ръце до гробището ковчега с тялото на сестра Агнес, всички повярваха, че вътре лежи нещастната Джаки. Тя самата получи уверенията на Бърнис, че за Пол е направено каквото трябва и не бива да се безпокои. Манастирът плати всичките му операции, нещата се развиваха по плана.

После Бърнис й съобщи, че Пол разпитва очевидци на катастрофата.

— Според мен той не вярва в смъртта ти — заключи тя.

— Остави нещата такива, каквито са — примоли се Джаки. — Не прави нищо…

— Той може да ни създаде проблеми — поклати глава Бърнис. — Разказва, че не ти си била ударена от колата… Подозира някаква конспирация.

— Нормална реакция, нищо повече — държеше на своето Джаки. — Познавам го. Едва не загина, след болницата вече е коренно различен човек. Иска да си вярва и това е всичко!

Останала сама, Джаки усети как решителността бързо я напуска и на нейно място идва чувството за вина. Ето до какво доведе единствената й любовна нощ! Пол знае всичко. Видял лицето на дубльорката, той неминуемо е стигнал до заключението, че нещо не е наред.

Горещо се надяваше, че нещата ще спрат дотук. Може би Пол ще започне да се съмнява в очите си, особено след като мине време и последиците от контузията отзвучат. Ще престане да задава неудобни въпроси и ще се заеме със собствения си живот. Ще я забрави и толкоз…

Ами ако не го стори? Парещ и тревожен, този въпрос започна да се появява във всяка от дългата поредица безсънни нощи. Планът им беше подготвен и реализиран безупречно, но една нощ на безумна страст заплашваше да го унищожи. Тогава всичко отива по дяволите: клетвата й за вярност на ордена, стремежът й да наследи легендарната закрилница на манастира — Дона ди Пиаве. Но Бог винаги влага елемент на изненада в своите действия. Така стана и сега.

На утрото след „смъртта“ си, Джаки влезе в параклиса и започна да се моли. Юлският ден обещаваше да бъде изключително горещ и задушен. Макар че още нямаше осем часа, термометърът показваше тридесет градуса. Молеше се за майка си. Много я обичаше, но дълбоко в душата си изпитваше и някакво презрение към нея. То по всяка вероятност се дължеше на факта, че мама безропотно понасяше съществуванието си в рамките на фамилията, приемаше за нормални дивите актове на насилие и смърт, които бяха част от ежедневието на Леонфорте. И с това се приравняваше към мъжете, които ги осъществяваха. В крайна сметка и тя беше грешница като всички останали.

Сега обаче Бог реши да й разкрие истината. Винаги го правеше, когато намери за добре, по свой особен начин. Джаки изведнъж осъзна, че с решението си да я доведе в „Дева Мария“ мама се беше превърнала в истинска героиня. Какво ли е било ужасното наказание на чичо Алфонс? Той никога не би й простил волността да заведе дъщеря си — една Леонфорте, във владенията на Голдони!…

Съвсем сама в параклиса, изпотена от жегата, Джаки неволно потръпна. В сравнение със смелостта на майка й, нейният собствен кураж изглеждаше блед и незначителен, готов да се стопи при първия сигнал. Камбаните екнаха, каменното помещение се разтърси. Джаки поднови горещите си молитви към Бога, но този път включи и майка си в тях.