Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (7)

Пета глава
Токио | Уест Палм бийч

Никълъс срещна Танака Гин в болничната стая на Ватанабе. Специалистът по електроника изглеждаше дяволски зле. Кожата на лицето му, силно опъната върху костите, имаше зеленикаво сивкав цвят от действието на отровата. Беше сложен на системи, специален вентилатор над главата му помагаше на дишането. Сърдечната му дейност се отчиташе от монитор, до него седеше сестра, която следеше за дозировката на лекарствата във вените му.

— Пет минути, не повече! — отсече очевидно раздразненият лекар в коридора. — Той все още е много слаб, не бива да го претоварвате!

— Благодарим ви за помощта — поклони се Танака Гин.

Вътре поведението му беше коренно променено. Представи се на Ватанабе, говорът му беше бърз и делови.

— Водим разследване за криминално престъпление — заключи той под неодобрителния поглед на сестрата. — Както сам виждате, участието ви в него за малко не отне живота ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако излезете оттук, ще ви бъде предявено официално обвинение за шпионаж, измама и кражба. В хода на разследването вероятно ще се прибавят и други обвинения… — Танака Гин беше заковал поглед в бледото лице на Ватанабе и не обръщаше внимание на жестовете на сестрата. Съдейки по показанията на монитора, основните жизнени функции на болния рязко се усилиха. Сега беше времето за решителния натиск, за който Никълъс и прокурорът се бяха уточнили предварително. — Ватанабе-сан, вие съзнателно сте откраднали защитени от авторски права материали на компанията „Сато интернешънъл“. Страхувам се, че ако животът ви не свърши тук, навън ви очаква доживотна присъда.

— Един момент — намеси се Никълъс, точно по предварително съгласувания сценарий. — Имам една друга идея, Гин-сан…

— Алтернативи не може да има! — отсече Танака Гин, забил стоманен поглед в разширените от ужас очи на Ватанабе.

— Поне ме изслушайте — настоя Никълъс. — Какво ще стане, ако Ватанабе-сан направи пълни и доброволни самопризнания?

— Да — прошушна с отчаян глас болният. — О, да!

— Този човек е крадец, Линеър-сан! — изръмжа Танака Гин. — Той се опита да ви разори! Не мога да повярвам, че го защитавате!

— Не го защитавам, но искам да стигна до дъното на това престъпление. От уликите, с които разполагаме до този момент, аз стигам до убеждението, че Ватанабе-сан не е откраднал за лична облага данните на „Кибер-нет“. Ако той ни помогне да открием истинските престъпници, аз ще се откажа да го съдя.

— Но не и аз! — прогърмя Танака Гин и сестрата уплашено се сви в ъгъла си. — Градската прокуратура на Токио няма да толерира промишления шпионаж! По дяволите, тук става въпрос за националната сигурност!

Ватанабе трепереше, пулсът му полудя.

— Ще ви дам исканата информация, Линеър-сан — прошепна с усилие той. — Никога няма си простя за стореното, но искрено искам да ви помогна!

— Никакви сделки! — отсече с категоричен тон Танака Гин.

— Няма смисъл да го тикнем в затвора, ако наистина ни сътрудничи — възрази Никълъс. — Знаете какво е да си вътре, в това състояние той едва ли ще издържи…

Ватанабе ги гледаше с опулен поглед, душеше го ужас. Единственото му желание беше час по-скоро да изплюе всичко, което знае.

В същия момент вратата се отвори и на прага застана докторът.

— Какво, за Бога, става тук? — извика той. — Нали ви казах, че…

— Изпълнявам служебните си задължения! — прикова го с леден поглед Танака Гин. — Вън оттук, ще влезете, когато ви наредя!

— Нямате право! — извика докторът. — Аз отговарям за болния!

— Само след като приключа с него! — все така ледено отвърна Танака Гин, в ръката му се появи сгънат на две лист хартия. — В противен случай ще бъда принуден да преместя пациента ви в болницата на затвора! Искате ли да го направя, докторе?

Онзи отвърна с възмутен, поне за пред сестрата поглед, после се отдръпна и затвори вратата след себе си.

Танака Гин хвърли кратък поглед към Никълъс и той се наведе над леглото:

— Успокойте се, Ватанабе-сан, всичко ще бъде наред.

— Готов съм, Линеър-сан — отвърна с тъничък гласец Ватанабе и прокурорът с мъка прикри една въздишка на облекчение. — Всичко е в главата ми, искам да го споделя с вас!

Танака Гин включи портативния си магнетофон и продиктува в микрофона деня, часа и мястото на записа. После постави апаратчето на подвижния поднос пред брадичката на болния и Ватанабе потвърди, че дава показания доброволно, без никакъв външен натиск.

— Признавате ли, че сте направили неразрешено копие на данните за „Кибер-нет“, които са собственост на „Сато интернешънъл“? — започна разпита прокурорът.

— Да.

— Давахте ли си сметка, че правата върху тези данни принадлежат на „Сато интернешънъл“?

— Да.

— Сам ли замислихте престъплението?

— Не. Поиска го от мен един човек на име Нгуен Ван Трък, вицепрезидент на виетнамската компания „Минх Телеком“.

— Един момент — намеси се Никълъс. — Не бяхте ли във връзка с американец на име Корд Макнайт?

— Не, контакт осъществих с Ван Трък.

— Но дискетата предадохте на Макнайт — изтъкна Никълъс.

— Доколкото зная, той беше само посредник — поклати глава Ватанабе. — Маша в ръцете на Ван Трък… — лицето му се обля в пот, главата му безсилно се отпусна на възглавницата.

— Ето, пийнете малко вода — подаде му чашата Никълъс.

Двамата с Танака Гин безмълвно наблюдаваха как Ватанабе смуче ледената течност през сламка, със затворени очи и задоволството на малко дете.

— Разкажете ни нещо повече за този виетнамец — заповяда Танака Гин.

— Ван Трък работи за „Минх“, както вече ви казах… Но чух, че получава парите си от другаде… От един индустриалец на име Къртц.

Никълъс и прокурорът си размениха светкавични погледи.

— Родни Къртц? — пожела да уточни Никълъс.

— Да.

— Откъде знаете това? — попита Танака Гин. — Сам твърдите, че тези хора действат изключително предпазливо. Нали затова Ван Трък е прибегнал до услугите на Макнайт?

— Това е така — нетърпеливо отвърна Ватанабе. — Но Ван Трък трябваше да използва нечие тежко име, за да ме убеди… Предложи ми собствен научноизследователски институт в компанията „Стърнголд асошиейтс“. Направих съответните проучвания и открих, че „Стърнголд“ е една от десетината азиатски компании на Родни Къртц. Нима е възможно вицепрезидентът по маркетинга на някаква виетнамска телекомуникационна компания да ми предлага цял институт, ако зад него не стоят парите на Къртц?

— Трябваше веднага да дойдете при мен — поклати глава Никълъс. — Щях да ви помогна и сега нямаше да лежите тук, натъпкан с отрова от хората, които са ви наели…

Изтощен до крайност, Ватанабе затвори очи. Ръцете му силно трепереха, сестрата не отделяше разтревожен поглед от екрана на монитора.

— Наистина трябваше — едва чуто прошепна болният. — Всички в „Сато“ говорят за доброто ви отношение и изключителната прозорливост… Но за съжаление вие не бяхте тук…

 

 

Седнали в малко кафене до болницата, Никълъс и Танака Гин мълчаливо наблюдаваха уличното стълпотворение зад прозореца. По тротоарите се блъскаха хиляди хора, бързащи към дома за обичайната вечеря пред телевизора, всяка педя от асфалта беше заета от автомобили, притиснати плътно един до друг.

— Добре ли сте? — попита Танака Гин. — Изглеждате почти като Ватанабе…

— Нищо ми няма — отвърна Никълъс и отпи глътка кафе.

— На мен пък ми има — въздъхна Танака Гин и уморено разтърка очи. — Малко преди да се видим в болницата ми съобщиха, че адвокатите на Тетцуо Акинага са успели да го измъкнат.

— Какво? — стреснато го изгледа Никълъс. Не можеше да повярва, че могъщият оябун на Якудза и смъртен враг на Микио Оками отново ще се окаже на свобода. — Нали го чакаше процес? Възможно ли е да свалят всички обвинения срещу него?

— Адвокатите му твърдят, че в обвинителния акт има съществени пропуски и май ще излязат прави — поклати глава Танака Гин. — Подготвен е не според личните ми указания… Вече ви казах, че имам сигнали за корупция в прокуратурата, това е първото им пряко потвърждение…

— Ще направя някои проучвания, които вие няма как да направите.

— Благодаря, Линеър-сан — поклони се прокурорът. — Ще ви бъда много задължен.

Поръчаха още кафе, очите им отново се насочиха към уличния трафик и дъжда. Под светлината на неоновите реклами мокрите тротоари изглеждаха като лакирани.

— Много ми се иска да поприказвам с тоя Нгуен Вай Трък — промърмори Танака Гин. — Но по всичко личи, че е пропаднал вдън земя… Нито в компанията, нито в семейството му са го виждали и чували след приема за промоцията на „Кибер-нет“, граничните власти нямат информация да е напуснал страната… Къде, по дяволите, се е скрил?

Никълъс мълчаливо гледаше оживеното движение зад прозореца.

— За Къртц бяхте прав — въздъхна най-сетне той. — Компанията „Стърнголд асошиейтс“ е в списъка на партньорите ни в проекта „Кибер-нет“, известни под общото наименование „Денва партнърс“.

— Но за какво му е да краде данните на проект, който сам е финансирал?

— Интересен въпрос — отвърна Никълъс. — Който несъмнено ще постави мотивите за убийството му в съвсем различна светлина…

— Как?

— Къртц е бил изключително предпазлив и затворен бизнесмен, всичките му компании са частни, без акции на световните борси. Според редица репортажи в „Таим“, „Щерн“ и „Форбс“ той упорито е отказвал да пусне акции на пазара, въпреки убеждението на неговите юристи и икономисти, че би направил страхотен удар там. Той е бил самотен стрелец, но истински гений в бизнеса. Няма брокер на този свят, който да не дава мило и драго за малко акции от неговата империя…

— И какво от това?

— Нищо особено. С изключение на факта, че състоянието му е лично. При евентуална смърт милиардите се наследяват от жена му. А при нейната смърт…

— Те не са имали деца.

— Не са — кимна Никълъс и допи кафето си. — Къртц изведнъж харесва технологията на „Кибер-нет“ до такава степен, че финансира „Денва партнърс“… Две седмици по-късно е убит, на другия ден жена му е прегазена от неизвестен автомобил. Нещастно съвпадение на космически сили или добре обмислен заговор?

— Има ли убийство, няма съвпадение! — отсече Танака Гин. — Мисля да проверя кой наследява империята след смъртта на собствениците…

Извади няколко банкноти и ги хвърли на масата, после вдигна глава:

— Ще ви попитам нещо, Линеър-сан… Снощи в жилището на Къртц вие уловихте присъствието на убиеца. Сигурен съм в това, тъй като имам представа за силата на вашето Тао-тао… Имате ли по-конкретна представа за неговата самоличност? Ще оставя настрана твърдението ви, че в огледалото видяхте собствения си лик… Не вие сте убил Къртц, нали?

— Не, разбира се. Но…

Светът се разлюля и започна да потъва в безбрежния океан, шибан от упоритите дъждовни струи. От пода на кафенето се надигнаха странни колони, смесица от блестяща синкавочервена светлина. Ушите му екнаха от ударите на собственото му сърце — бързи и тревожни. Погледна надолу и видя как потъва в пода, прониквайки през твърдите предмети като ефимерен газ…

В ушите му се появи грохот, последван от гневното жужене на милиони пчели. На лицето му се появи болезнена гримаса, тялото му политна към пода.

— Линеър-сан!

Някой викаше, сякаш искаше да заглуши милионите разговори, които водеха между себе си пчелите. Тихо, ако обичате!

— Линеър-сан!

Пред очите му се появи познатото лице на Танака Гин, ръцете му го повдигаха от пода.

Вдигна ръка и докосна пламтящото си чело. Колоните изчезнаха, подът изглеждаше солиден както преди. Но пчелното жужене все още се носеше във въздуха.

— Какво стана? — объркано прошепна Никълъс.

— Вие ще кажете — отвърна Танака Гин. — Внезапно пребледняхте и започнахте да се свличате от стола…

Никълъс си спомни финала на обяда с Хонико. Тогава отново се беше появило проклетото жужене.

— Да се махаме оттук! — рече той.

Мокрите тротоари изглеждаха доста по-спокойни отпреди. Тълпите хора и грохотът на уличното движение му помогнаха да се завърне в действителността.

— Линеър-сан?

— Подхлъзнах се…

— Така ли? Забравяте, че в къщата на Къртц вече бях свидетел на подобен транс… Той едва ли може да се нарече подхлъзване.

— Прав сте — мрачно кимна Никълъс. — Но се страхувам, че това подхлъзване е дълбоко в мен — от една действителност към друга…

 

 

Гадняра притежаваше 13-метрова „цигара“ — великолепен образец на свръхбързите и елегантни круизери, които във Флорида означават всичко — пари, власт, положение в обществото. Кабината и корпусът бяха боядисани в морскосиньо. На дневна светлина бързият катер се сливаше с океанската шир, а нощем ставаше съвсем невидим. Това беше и целта — тези „цигари“ се използваха главно от контрабандистите.

А катерът на Чезаре беше свръхбърз, дори по претенциозните критерии на този вид съдове. Броени минути след като се откъснаха от кея на Уест Палм, кожата на Веспър настръхна от ледения вятър, а ръцете й се вкопчиха в парапета. Грохотът на моторите беше почти нетърпим, като в боен самолет. Неволно си спомни за чувството, което изпитваше като дете по панаирите, вкопчена в предпазния парапет на „влакчето на ужасите“. Изви глава и видя, че носът на катера беше изцяло във въздуха, пръските морска вода я шибаха със силата на куршуми.

— Долу в кабината има якета — изрева Гадняра, опитвайки се да надвика воя на вятъра и грохота на мощните двигатели. — Ако искаш, иди да се облечеш…

Веспър поклати глава, тялото й вибрираше заедно с корпуса.

— С каква скорост се движим? — извика тя.

— По-голяма от всичко, което плава върху вода — отвърна Гадняра. — Включително катерите на онези ченгета от Бреговата охрана…

Минаваше седем, но той продължаваше да е развълнуван. Още в къщата крачеше напред-назад като тигър в клетка, очевидно очакваше нещо. Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Очевидно не очакваше точно този делови разговор, но веднага след това й каза да си събира багажа.

— Кипя от енергия и не мога да стоя затворен — поясни той, очевидно превъзбуден от нещо. Но от какво?

Веспър се смъкна от леглото. Неволно се запита как се оправя Кроукър с онзи Уейд Форест, който отговаряше пряко за действията на клана Леонфорте. Дали трябваше да замесва Лю? Той е безспорно умен и твърд, но Форест беше от онези амбициозни типове, които, ако не бъдат държани изкъсо, помитат всичко по пътя си. Това не трябва да става. С времето беше започнала да го харесва, имаше чувството, че контактува с филмов герой на Робърт Мичъм… А тя много си падаше по Мичъм…

— Утре може да ми гостува един приятел — съобщи Гадняра, насочил круизера по лунната пътека над вълните… — Страхотен тип, положително ще си паднеш по него… Сигурно ще остане ден-два. Води си и гаджето, което е окей… — направи малка пауза, после добави: — Няма да я виждаш много често, щото е вечно болнава…

— Значи няма да ходим на Южния бряг, така ли? — попита Веспър, отмятайки кичур коса от челото си. — Нали ми обеща?

— Ще ходим, скъпа, нищо не се е променило… Поли, моят приятел, ще се появи не по-рано от късния следобед… Ще ги вземем и отиваме на кръчма, искаш ли? И без това ми става лошо от тая къща!

На около пет километра от брега Чезаре изведнъж изключи двигателите. Носът легна върху вълните, лодката бързо забави ход.

— Виж залеза — промълви той и махна с ръка към оранжево-зелените пламъци на хоризонта. — Кара те да се радваш на живота, нали?

Тук, встрани от корабните маршрути и крясъците на крайбрежните птици, цареше величествена тишина. Повечето от лодките за забавления отдавна бяха закотвени зад вълнолома, тишината над водата се нарушаваше единствено от далечния грохот на невидим самолет. Далеч зад гърба им започнаха да мигат разноцветните светлини на Палм бийч — сякаш отражение на величествения залез.

— Гладна ли си?

— Още не — поклати глава тя и хвърли поглед към голямата хладилна чанта, която Гадняра беше тикнал до щурвала.

— А знаеш ли с какво се занимавах днес? — продължи с небрежен тон Гадняра. — Проверявах те… — усмивката му се стопи, едрата му фигура заплашително се насочи към нея. Тя остана на мястото си с цената на огромни усилия. — И какво открих? Моята мадама е работила за федералното правителство! В някакъв дълбоко секретен отдел, наречен „Огледалото“… — Тя усети миризмата му. Странната животинска миризма, която плашеше хората. — На всичкото отгоре излезе, че си работила и за баща ми Джон…

— Всичко това е вярно — спокойно кимна Веспър.

— Знам, че е вярно, момичето ми! — изръмжа Гадняра. — Единственото нещо, което не знам, е защо си тук! — ръцете му направиха изразителен жест. — Едва ли се беше заредила в „Ил Палацо“ случайно, очевидно си искала да те забележа!

Веспър имаше чувството, че крачи в минно поле, без да знае точното разположение на смъртоносните заряди. С Чезаре Леонфорте винаги е така. По принцип не беше имала нищо против тази задача, тъй като цял живот беше ходила по ръба на бръснача. И, за добро или зло, винаги беше съумявала да се държи на безопасно разстояние от пламъка, подобно на някаква мъдра нощна пеперуда.

Най-привлекателното в риска е начинът, по който човек излиза от собствената си същност. В това има нещо от актьорското майсторство, нещо като антитеза на самоанализите, които Веспър никога не беше обичала… Заети с пресъздаването на чуждите образи, актьорите нямат време да обърнат внимание на това, което са… Същото важи и за риска. В рискова ситуация ти трябва да бъдеш точно това, за което те мисли противникът. До точно определен момент. После преобръщаш масата и се опитваш да измъкнеш от него това, което ти трябва…

Отношенията на Веспър с Гадняра все още бяха в първата и най-опасна фаза. Ако я разкрият сега, други роли няма да има. Просто защото изпълнителят ще бъде отстранен от сцената.

Реши да се възползва от рискованата теория, според която нападението е най-добрата защита. Пристъпи напред и го прегърна, устните й се впиха в неговите. После леко отдръпна глава да надзърне в очите му, на устата й се появи дяволита усмивка:

— Аз ли те накарах да дойдеш точно в онзи момент и да ме измъкнеш?

— Не, разбира се. Но…

— Наистина бях там с надеждата да те видя!

— Така ли? — присви очи Гадняра. — И защо?

— Защото ми трябваше сигурно убежище — отвърна тя. — Особено след като в Пентагона започна разследване на дейността на баща ти в ДАРПА. — Под тези инициали се криеше Агенцията за разработка на модерни оръжейни системи към Пентагона. Това е една дълбоко секретна организация с таен бюджет, което означаваше, че никой в Конгреса не може да контролира нейната дейност. — Баща ти имаше свободен достъп до разработките на ДАРПА и вземаше онези от тях, които пожелаеше. Това постави в доста глупаво положение редица генерали в Пентагона, особено онези, които отговарят за секретните оръжейни системи…

— Но ти какво общо имаш с всичко това?

— Наложи се да изчезна от Вашингтон, преди разследването да стигне и до мен…

— Как така? — подозрително я изгледа той. — Какво общо имаш ти със секретните разработки?

И тук, както при повечето неща в живота, всичко опираше до размяна. Веспър принуди Гадняра да бъде подозрителен и ядосан, но в замяна получи една мъничка частица от мозайката, която искаше да подреди — стана й ясно, че той действително е свързан с дейността на баща си в ДАРПА.

— Нищо общо — кимна с въздишка тя. — Ако не се брои фактът, че поддържах тесни контакти с баща ти…

— В коя област?

— Наркотиците.

Чезаре беше толкова объркан, че млъкна. После изведнъж се разсмя. Толкова бурно и продължително, че от очите му изскочиха сълзи.

— Ти? — заби показалец в гърдите й той. — Една красива и интелигентна мадама се забърква в гадния свят на трафикантите? Не, момичето ми!… Сигурно се шегуваш!

— Не се шегувам.

Отрезвяването му настъпи светкавично.

— Не се опитвай да ме баламосваш, момиче! — изръмжа той. — Защото жива ще те одера! — гласът му беше студен и заплашителен.

— Не те баламосвам — поклати глава Веспър. — На книга се водех административен помощник на баща ти. Но на практика координирах всички операции с наркотици, при това директно от щаба на „Огледалото“…

— А защо никога не съм чувал за теб?

— Защото се занимавах главно с операциите в Азия, а и Джони умееше да пази тайна…

— Тук си права — кимна той, вече малко по-спокоен. — Старият мръсник споделяше само толкова, колкото беше необходимо… Не се доверяваше на никого, дори на децата си. Господи, какви ги дрънкам? особено на децата си! Никой на този свят не може да се похвали, че е бил близък с шибания Джони Леонфорте! — Последните думи бяха казани с нескрито уважение, но Веспър ясно усети горчивината им. Беше успяла да се докосне до стара, но незараснала рана…

Той седна на носа и се извърна с лице към нея:

— Пазеше те на сянка, защото те чукаше, а?

Веспър се поколеба по кой път да тръгне. Усещаше, че ако каже „да“, Чезаре ще побеснее от ревност. Въпросът беше дали това й е необходимо.

— Искаше му се, разбира се — отвърна по интуиция тя. — Бих казала, че не престана да се опитва…

Чезаре я гледаше като омагьосан. За пръв път срещаше толкова хладна и затворена в някои отношения жена, от това възбудата му още повече нарастваше. С учудване установи, че харесва начина, по който му се противопоставя, харесва го дори повече от начина, по който се любеше с него. По характер беше човек, който иска да има всичко от живота. И може би затова Веспър му се струваше истински Божи дар… Всичко у нея беше по-голямо от живота — страст, хумор, гняв, ум… Повечето мъже биха се стреснали от това, събрано на куп в една жена. Но той изпитваше единствено възторг… Цял живот беше третирал жените като същества от второ качество, предназначени да запълват миговете на скука. Но сега беше срещнал сродна душа, която, чрез животинската сила на примитивния си характер, беше успяла да изкачи онова стъпало на живота, върху което Чезаре винаги е бил сам.

Душата му потръпна и в това нямаше нищо странно. Сякаш я докосна тайнствено подводно течение, което примамливо го зовеше в своите дълбини.

— Страхотна кучка си, мамка му! — промълви с уважение той. — На моменти направо се чудя къде са ти ташаците!

Разсмяха се едновременно и тя разбра, че е взела правилното решение. Преградите в душата му се рушаха и тя вече беше далеч по-навътре, отколкото смееше да се надява.

Нощта влизаше в правата си, светлинните гирлянди на далечния бряг станаха по-ярки. Източната част на небето вече беше черна.

— Знаеш ли, за пръв срещам мадама, която се е опряла на баща ми — промърмори Чезаре.

— Не й е било лесно на майка ти… — подхвърли Веспър.

— Мама? — вдигна очи Чезаре и усърдно се прекръсти. — Нека Бог даде мир на душата й. Беше кротка и покорна съпруга, обичаше мъжа си до последния си час… Нищо не беше в състояние да я промени. А него, знаеш, все го нямаше… — Погледът му се насочи към теменужените вълни, лактите легнаха на коленете му. — Мисля обаче, че понякога и той правеше каквото може… Въпреки че ни заряза бързо и не се обади никакъв… Лично аз нямах време да почувствам липсата му — бързах да порасна, като всички останали…

Нещо в погледа му обаче го издаде. Веспър беше сигурна, че е било точно обратното.

— Какво можеше да направи тя? — продължи с въздишка Чезаре. — Обичаше го, той беше единственият мъж в живота й… Дори когато изчезна, тя търпеше и мълчеше. Защото знаеше, че има свои дела, които трябва да бъдат свършени… Вероятно много й е липсвал, вероятно именно това я уби… Любовта. А аз, млад и глупав, вършеех по улиците на Озоун парк и често се питах защо става така…

Очите му намериха нейните.

— Отговор получих едва когато поех задължението да заведа сестра си в манастира в Астория, за който тя мечтаеше цял живот… — Пръстите му се преплетоха. — Странно момиче беше моята сестра Джаки… Никога не съм я разбирал. Единствената й мечта беше да стане монахиня в Астория, в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“… Само веднъж съм бил там, но името запомних завинаги…

От устата му се откъсна тежка въздишка.

— Както и да е… Разговаряхме в колата на път за манастира. Бедничката Джаки, тя винаги се опитваше да завърже разговор с мен, ама кой да я слуша? Тя беше моя сестра, по дяволите! Но говореше за неща, от които си нямах никакво понятие… С изключение на случая, за който ти казвам… Зададох й въпросите, които ме измъчваха: Кога ще се върне татко? Мама разби сърцето си в очакване… А тя вика: „Нима не си разбрал, че татко никога няма да се върне?“

Чезаре безпомощно разтвори ръце:

— Това ме нервира и започнах да й крещя… Какви ги дрънка, мамка му… Защо постоянно ме залива с врели-некипели… Как така няма да се върне? Нали ние сме неговото семейство? — очите му се сведоха надолу. — Но тя излезе права… Татко наистина не се върна…

Главата му рязко отскочи, настроението му претърпя рязка промяна:

— Джаки се оказа момиче на място… Ти приличаш на нея, защото имаш нещо тук… — пръстът му почука по слепоочието. — Тя нито веднъж не нарече татко с обичайното обръщение: тате, татко… Това име предпочиташе да използва само за свещениците. Може би го е мразела, а може би просто го е съжалявала.

— А ти? — обади се Веспър. — Ти какви чувства изпитваше към него?

— Аз ли? — вдигна глава Чезаре. — Никакви. Нямах време, бях зает да усвоявам семейния бизнес от чичо Алфонс… — гласът му отново стана мрачен, на прага на избухването. — Просто не бях като Джаки, не мислех задълбочено върху нещата… — Потърка длани, сякаш да ги стопли, очите му отново се насочиха към тъмните вълни.

— Какво стана с Джаки? — попита Веспър, сложи длан на гърба му и започна да го разтрива с леки, кръгообразни движения. На това я беше учил Оками, така съумяваше да се откъсне от физическото съществувание и да навлезе в кристално ясните коридори на мисълта… В ушите й се появи плясък на невидими криле, духът й бавно започна да прониква в психиката на Чезаре. Установила контакт, тя направи каквото може, за да го подтикне към откровеност. Разкритията щяха да последват едно след друго, Веспър беше сигурна в това. Най-трудно е първото, което има задачата да разтвори черупката на Гадняра…

— Там е работата, че не мога да си обясня нещата — въздъхна Чезаре и унило махна с ръка. — Джаки умря при автомобилна катастрофа една двадесетгодишна… Десетина месеца след като влезе в манастира… — Очите му останаха заковани в леко развълнуваната вода. — Едва двадесетгодишна, Господи! — Тялото му рязко се завъртя към Веспър. — Знаеш ли, най-странното е, че ми липсва… Сега, а не когато беше в манастира и преди това… Тогава рядко мислех за нея и обикновено се ядосвах, защото не проявяваше необходимото уважение към татко… А сега непрекъснато мисля за нея… Шантава работа, нали?

— Никак не е шантава — поклати глава Веспър. — Според мен е хубаво, че си в състояние да я оцениш… Това положително би й харесало…

— Не знам — мрачно поклати глава Чезаре. — Все си спомням как й се развиках тогава в колата… Честно казано, не само се развиках, но и й плеснах един шамар… Доста силен, знаеш… Нараних я… Външно и вътрешно… Чувствам го ей тук… — пръстите му се свиха в юмрук и докоснаха гърдите.

— И сега съжаляваш, нали?

— Разбира се, че съжалявам. Исусе, какво чудовище съм бил! Исках да бъда твърд като татко, истинска глава на семейството! Защото брат ми Майк не ставаше за нищо, вятър го вееше…

Майк Леонфорте, помисли си Веспър. Каква е била ролята му в семейството? Понечи да насочи разговора в тази посока, но Чезаре рязко се надигна и отиде да включи зелените сигнални лампи на кърмата. Избликът на физическа енергия беше изненадващо рязък, деликатната психическа връзка между двамата веднага изчезна…

— Виждаш ли нещо ей там? — промърмори той, грабна един бинокъл и го насочи към най-тъмния сектор на океана.

Веспър отиде при него и напрегна поглед по посока на някакви неясни червеникави искри.

— Какво е това? — попита тя. — Сигнални светлини?

— Умно момиче — похвали я с усмивка Чезаре. — Да, това са светлините на един катер, с който ще се срещнем тук…

— Поласкана съм от доверието да ме вземеш със себе си.

— А не трябва! — стрелна я косо той. — Защото мястото тук е идеално да се отървеш от един труп… Акулите ще го разкъсат без остатък…

Сърцето на Веспър пропусна един такт:

— Това ли ме чака?

— Така мислех в началото — кимна Чезаре и свали бинокъла. — Но сега ми хрумна по-добра идея… Всичко зависи от това дали ще повярвам на приказките ти, или не…

Тя веднага си даде сметка за неизгодната позиция, в която беше изпаднала. Краката й стъпиха на перилата, ръцете й се разпериха, за да пазят равновесие.

— Е, хайде — процедиха устните й. — Бутни ме във водата! Нали казваш, че всичко е въпрос на минути?

Червените светлини бавно се приближаваха, до ушите им долетя тихо боботене на мотор.

— Не — поклати глава Чезаре. — Предпочитам да поразмисля още малко…

— Защо трябва да чакаш, Чезаре? Направи го сега! А после ще се върнеш към предишния си живот, без дори да си спомняш, че ме е имало…

Очите му се заковаха в нея. Грохотът на мотора зад гърба й заглъхна, очевидно лодката беше оставена да се плъзга по инерция. Ушите й доловиха тихия плясък на вълните в борда.

— Любопитен съм — промълви най-сетне той. — Искам да видя дали не ме будалкаш…

— Само толкоз, така ли?

— Не — протегна ръка към нея той, но не я докосна. — Не само това… Мисля, че не искам да те забравям…

Едва сега Веспър разбра истинския смисъл на думите му: Не искам да забравям Джаки…

— Ти ме нарани! — ледено процеди тя. — Нима си въобразяваш, че аз съм една от обикновените ти мадами? Нима мислиш, че можеш да се правиш на мъж пред мен? Обявяваш намеренията си да ме хвърлиш на акулите и чакаш да ти се моля? — гласът й бавно набираше сила. — Това ли искаш да постигнеш, Чезаре? Такива ли са представите ти за забавление?

— Постави се на мое място — промърмори с несигурност в гласа той. — Ами ако наистина се окаже, че си дошла да ме шпионираш?

— Ти си все същото чудовище! — изкрещя извън себе си тя. — Онова, което е вдигнало ръка срещу единствената си сестра!

— Хайде, стига — размърда се притеснено Чезаре. — Дрънкаш глупости!

— Ти си садист! — не му обърна внимание Веспър. — Как е възможно да се държиш така с мен?

— Не употребявай такива думи, за Бога!

— Защо, по дяволите? — викна тя, макар че отлично знаеше какво има предвид Чезаре — Джаки никога не би използвала подобен речник… — Ти можеш да ругаеш, а аз не мога, така ли? Ти ме караш да умирам от страх и си въобразяваш, че това е в реда на нещата? Как мислиш, че се чувствам, да те вземат мътните?!

— Добре де, добре… — промърмори той, пристъпи крачка напред и я свали от парапета. Задържа я в прегръдката си и започна да я целува. По двете бузи, по клепачите, по челото… Бавно, с трепет и уважение. После устните му се впиха в нейните, езиците им осъществиха кратък, но пламенен контакт.

Тишината на нощта се наруши от тихо подсвирване и Чезаре я пусна на палубата.

— Време е за работа — прошепна той, погали я по бузата и отговори на подсвирването!

— Добре — кимна тя. — Ще сляза долу…

— Не — хвана я за ръката той. — Искам да останеш… Нали каза, че си в този бизнес? — Доброволно или не, главата му отново се мушна в примката.

— Бях в този бизнес, Чезаре — тихо, но напрегнато отвърна тя, докато един слаб мъж ловко се прехвърляше през борда.

— Това е достатъчно — рече Чезаре и се обърна с лице към новодошлия. — Искам да ми кажеш какво мислиш за тоя кучи син!

Веспър се завъртя и с изненада установи, че на няколко метра от тях се поклаща катер на Бреговата охрана с изключени светлини. На борда в близост до носа смътно се виждаше регистрационният му номер: CGM 1176. Слабият мъж, който се прехвърли през борда, беше облечен в стандартната униформа на Бреговата охрана, на петлиците му се виждаха лейтенантски нашивки. В ръката му се поклащаше синьо-бял гимнастически сак.

— Майло — вдигна ръка да го поздрави Чезаре. — Това е Веспър, тя ще провери стоката. Имаш ли нещо против?

— Пет пари не давам — сви рамене Майло. — Ако искаш, можеш да я дадеш за проверка и на самия Папа…

Дръпна ципа на сака и извади пластмасова торбичка с бял прах. Веспър пое ножа, който й подаваше Чезаре. Разсече на кръст горната част на торбичката, постави малко прах на върха на ножа и предпазливо го близна с език. Обърна се да изплюе сместа през борда, впи тежък поглед в очите на Чезаре и бавно кимна с глава.

— Прехвърляй! — кратко се разпореди той.

Операцията отне точно седем минути. През това време Чезаре изчезна в каютата и се върна с тънко дипломатическо куфарче. Вероятно вътре са парите за кокаина, съобрази Веспър. Обърна се с гръб към Майло, пристъпи към Чезаре и тихо прошепна:

— Не му плащай още… Чакай да ти дам знак…

Върна се при слабия лейтенант, който тъкмо приключваше с броенето. Торбичките бяха сто и петдесет.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Това е — кимна онзи. — Давайте мангизите.

— Момент — отвърна Веспър, наведе се и издърпа две торбички от средата на купчината.

— Но какво прави тя? — разтревожено повиши тон Майло. — Нали имахме уговорка?

— Проверявам стоката — отвърна Веспър и сръчно отвори торбичките.

— Нали вече го направи? — нервно попита Майло и хвърли кос поглед към Чезаре: — Тя вече го направи, Гадняр! Откога ползваш помощта на фусти?

— Затваряй си плювалника! — сряза го Чезаре. В ръката му проблесна късото дуло на картечен пистолет МАК-10.

— Спокойно, за Бога! — извика с треперещ глас Майло. — Не исках да кажа нищо лошо!

Веспър бавно се изправи и внимателно се отдръпна от пространството между двамата.

— Лявата торбичка е редовна — обяви тя. — Но в дясната има една доста гадна съставка… Арсеник!

Картечният пистолет се закова в гордите на Майло.

— Нещо да кажеш? — изръмжа Чезаре.

Лейтенантът близна с розов език малко прах от посочената торбичка, на лицето му се изписаха учудване и страх:

— По дяволите, шефе! — промърмори той. — Тя е права!

Чезаре се стрелна напред, дулото на пистолета се заби в шията на трафиканта.

— Ей сега ще ти видя сметката, гадно лъжливо копеле! — изръмжа страховито Гадняра. — Казвай кой ти нареди да ме прекараш, иначе заминаваш да пееш в ангелския хор около дядо Господ! — в очите му пламнаха червените искри на животинския гняв, Веспър неволно потръпна. — Започвай, копелдак!

— Исусе! — сподавено извика Майло. — Не убивай вестоносеца само защото новините са неприятни! Знаеш, че аз съм само посредник, за Бога! Никога не съм бил в бизнеса с наркотици и изобщо не съм се докосвал до шибаната ти стока! — гласът му прекъсна, задавен от страх. — Кълна ти се, Гадняр!

Чезаре се овладя с цената на огромни усилия, въздъхна и се извърна към Веспър. Тя кимна, за да му покаже, че вярва на Майло. Почувства се някак разочарован. Много му се искаше да накаже измамника веднага, още тук — Веспър ясно усети това.

— Окей — дрезгаво промърмори той и отмести дулото от шията на лейтенанта. Слабичкият мъж се потеше обилно, краката му се подгъваха. Даваше си ясна сметка, че живее втори живот.

— Някой се опитва да ме будалка, Майло — изръмжа Чезаре и свали пистолета на нивото на кръста си. — Я дай да си направим сметките… За утре през нощта е уредена нова доставка, нали?

Майло безмълвно кимна с глава.

— Хубаво, тогава ще се оправим…

Майло най-сетне започна да диша отново.

— Кво ще кажеш, ако изхвърля тоя боклук в океана? — попита той. — Нека шибаните акули се задавят с него!

— Затваря си плювалника! — сряза го Чезаре. — Кой ти е дал, право да разсъждаваш? — ръката му се стрелна към торбичката трева. — Залепяш я и я връщаш обратно. Утре вечер да бъде сред новата стока. Аз ще дойда с теб!

— Ти си шефът, но…

— Изчезвай! — изрева Гадняра и Майло побърза да се подчини.

Веспър изчака да останат сами, обърна се и заби пламтящ поглед в лицето на Чезаре:

— Каква постановка! Така ли трябваше да ме изпиташ?

— Не можеш да ми се сърдиш — сви рамене Чезаре. — Една мадама ми пада в скута направо от небето, при това мадама със страхотни качества… Няма начин да не си задам някой и друг въпрос… Други проблеми имаш ли?

— Не, нямам.

— Хубаво… Все пак отчитам жеста ти… Не всеки може да различи арсеник, смесен с кокаин… — Вдигна капака на туристическата хладилна чанта, натъпкана догоре с храна и ледено шампанско. — Хайде да ядем. Направо умирам от глад!

 

 

Над Токио беше легнало отровно розово-зеленикаво сияние. Но тук, сред модерната бетонна черупка на Карасумори Джинджа, светлината идваше от старите фенери, запалени пред шинтоисткия храм. Тесните улички около него бяха такива, каквито са били през XIX век, далеч преди началото на икономическото чудо, променило из основи града.

— Япония няма политически лидер — каза Микио Оками. — Прилича на кораб без капитан, който е лашкан от огромните вълни на икономическия хаос… Но природата не търпи вакуум, нещата скоро ще се променят…

— Нали сам каза, че липсват солидни кандидатури за премиерския пост? — напомни му Никълъс.

— Така беше до вчера — кимна Микио Оками и напусна кръга светлина под лампата. — Но днес следобед беше решено да се издигне кандидатурата на Канзай Митцуи…

— Не го познавам.

— Нищо чудно, името му е известно на ограничен кръг от политици. Опасен тип, един от малцината, които твърдят, че касапницата в Нанкин е пълна измислица… — Оками имаше предвид едно от най-тежките престъпления на японския милитаризъм по време на Втората световна война. През 1937 г. японската армия нахлува в Нанкин и предприема масово клане. Избити са стотици хиляди китайци, над двадесет хиляди жени са изнасилени, а след това градът е опожарен… Единадесет години по-късно главнокомандващият на тази армия е осъден на смърт от военен трибунал.

— Канзай Митцуи е неконструктивна личност, просто и ясно — продължи Оками. — Има собствени виждания върху хода на историята, обявява се открито срещу усилията на сегашния министър-председател да заличи раните от войната в Тихия океан. Продължава да твърди, че нахлуването на японската армия в Континентална Азия не е агресия, а освободителна война. Отрича експанзионистичните апетити на военната върхушка през 40-те години и твърди, че ние просто сме освободили народите на Азия от оковите на европейския колониализъм.

Оками замълча и направи нов кръг около фенера!

После поклати глава и продължи:

— Малцина знаят, че един от най-горещите поддръжници на Митцуи е Тетцуо Акинага… Слава Богу, че е в затвора и по всяка вероятност ще изгние там…

— Днес следобед ми съобщиха, че нашият приятел Акинага ще бъде освободен през следващите няколко дни — блеснаха очите на Никълъс. — Адвокатите му са открили серия от технически недостатъци в обвинителния акт на прокуратурата срещу него.

— Акинага ще бъде освободен?

— Очевидно държи в джоба си важни хора от Токийската градска прокуратура — кимна Никълъс. — Зная това от Танака Гин — един свестен човек и много добър юрист. Той се занимаваше с делото Акинага. Убеден е, че обвинителният акт е нарочно подправен от някой друг служител в прокуратурата. Може би няма да е зле да се заемеш с този въпрос…

— С удоволствие! — изръмжа Оками и на лицето му се появи жестока усмивка.

Бавната им разходка ги отведе при уличен музикант, който дръпна струните на своя шамисен. Не спряха, имаха нужда от спокойствие за разговор. Но мелодията ги последва и дълго време остана с тях.

— Сериозна ли е заплахата от този Митцуи? — попита Никълъс.

— Ще поживеем, ще видим — въздъхна Оками. — Сега най-голямата заплаха е самият Акинага. Любопитен съм да видя дали все още е толкова влиятелен, че да осигури премиерското кресло на своя приятел Митцуи.

— Няма ли да е късно?

— Не съвсем — отвърна Оками и продължи да крачи напред. — Акинага е ключовата фигура. Без него Митцуи ще бъде просто поредният слаб премиер, който няма да постигне нищо съществено. Мисля, че най-подходящата ни позиция за момента е да изчакаме Акинага да се измъкне от пашкула си…

— Говорим за заплахи и това ме подсеща да ти кажа за странните неща, които ми се случиха на два пъти днес следобед — въздъхна Никълъс и подробно описа пристъпите на Тао-тао, които го бяха обзели в компанията на Хонико и Танака Гин.

— Не съм чувал Акшара да се проявява по подобен начин — загрижено поклати глава Оками.

— Работата е там, че не беше точно Акшара — промълви Никълъс. Все още не му се искаше да споделя странното чувство на идентификация с убиеца, което беше изпитал в дома на Родни Къртц. То беше твърде лично, твърде интимно, за да бъде споделяно дори с близък приятел като Оками.

— А какво беше?

— Не съм сигурен… Имах чувството, че небето над главата ми се превръща в разтопена лава, в главата ми отекнаха хиляди гласове… Но това вероятно ти звучи съвсем налудничаво, нали?

— Напротив. Кара ме да мисля, че трябва да продължим терапията и окончателно да излекуваме раните в душата ти — Оками протегна ръка да го докосне. — Готов ли си за това?

Никълъс кимна. Душата му се сви, споменът от необичайните състояния през последните няколко дни все още беше твърде свеж в душата му. Закова се на място. Обичайните градски шумове наоколо започнаха да боботят в съзнанието му с огромна сила, после затихнаха.

— Точно така — обади се Микио Оками. — Остави се да потънеш в нощта…

Изправен на крачка от Никълъс, той гледаше как приятелят му отмята глава и се втренчва в непрогледната пустош на Акшара. Светлините на Токио останаха някъде надалеч и бързо се топяха.

— Навлез дълбоко в Акшара — прошепна Оками. — Толкова дълбоко, че да можеш да различаваш сенките в черната пустош. Това е Кшира…

Кшира беше тъмната пътека на Тао-тао, обратната страна на Акшара. За нея се знаеше малко, никой не искаше да я обсъжда. Защото всеки, който се беше опитал да я овладее, беше завършил живота си в ужасни и налудничави мъки. Такъв беше случаят с Канзацу — сенсея, помогнал на Никълъс да овладее тайнството на Тао-тао. Именно той беше втъкал в душата на Никълъс черните нишки на Кшира, които бяха ужасни бомби със закъснител…

Никълъс беше чувал, че Оками владее „корьоку“ — Силата на великото просветление. Векове наред майсторите на Тао-тао са вярвали, че „корьоку“ е единственият път към, „шукен“ — състоянието на Върховна мощ, обединяващо двете части на Тао-тао в един безупречен механизъм. Имало е и противници, на тази теория, немалко са били хората, които твърдо са вярвали, че Акшара и Кшира не могат да бъдат обединени и подчинени от никого.

Самият Никълъс беше страстен привърженик на идеята за „шукен“. Той просто не можеше да вярва в друго. Беше убеден, че ако не открие пътя към „шукен“, животът му ще завърши като този на Канзацу сред лудост и ужасни видения.

Изведнъж почувства как желираното небе полепва по крайниците му, десет милиона гласа бръмнаха в главата му едновременно, говореха на странен, напълно непознат език. Също като днес следобед… Ето, това е Кшира! Трябва да…

— Не! — рязко извика Оками. — Не се отдръпвай от Кшира! Остави се на тъмните й пипала, нека проникнат дълбоко в съзнанието ти!

Потънал изцяло в транса на Тао-тао, Никълъс напусна времето и пространството. Съществуванието му се сви до размерите на малка блестяща точка, заобиколена отвсякъде с безкраен мрак. Космосът дишаше около него дълбоко, като могъщ звяр. Вместо в надеждната броня на Акшара душата му потъна в неспокойния мрак на Кшира. Някога черните криле на този мрак пляскаха надалеч, почти отвъд хоризонта, струваха му се напълно безопасни. Но сега те бяха около него, бързо изсмукваха психическите му сили. Той си даде сметка, че скоро тези криле ще се слеят в плътна стена, ще отрежат изцяло пътя му към Акшара и ще го накарат да полудее.

Психиката му се насочи към нова, сияйна и безкрайно красива колона от светлина, край която меко пляскаха тъмните криле на Кшира. Отвъд нея се усещаше психическото присъствие на Оками. Много пъти бяха изпадали в това състояние, особено след завръщането на Никълъс от Венеция. В тези дни пристъпите на Кшира станаха натрапчиво силни, смущаваха действието на Акшара, правеха го неуверен и неспокоен…

Страхът му се усили, тъй като си спомни за една случка, станала преди три седмици в горите край Йошино.

Тогава се беше опитал да изгради подобен духовен съюз с Таши Шидаре, един млад и умен оябун на Якудза, с когото бяха станали приятели. Таши също притежаваше „корьоку“, но опитът му да установи духовен контакт с Никълъс завърши с нещастие… Не мога, нещо ми пречи… — Изразът на лицето му беше странен. — Кшира е много силна… Оттегли се и секунди по-късно беше убит. Никълъс така и не успя да разгадае тайната му. Дали неговата собствена Кшира е била твърде силна за Таши? Възможно ли е това? Нали именно „корьоку“ може да се справи с нея?

Зад яркия стълб светлина бавно се очерта лицето на Оками. Може би той ще даде отговор на този въпрос…

Усети могъщите вълни на психическа енергия, които го привличаха към светлината. Стана горещо, по кожата му запълзяха хиляди невидими насекоми.

Пристъпи напред, светлината в колоната стана игрива и променлива, после изведнъж се превърна в ирис, отворен да го погълне. Сърцето на Никълъс запя от възторг. Пътуването към висшата форма на интеграция най-сетне започна! Скоро тъмното привличане на Кшира ще изчезне завинаги!

Но в мига, в който протегна ръце да прегърне прекрасната светлина, в главата му отекнаха гласовете на Оками и Таши, странно преплетени: Не, Не… Не мога да удържам… Стената рухва навътре, взривява се… Очисти се! Бързо! Бягай, за да се спасиш!

Връзката му с Акшара се скъса като опънат докрай ластик, душата му отскочи обратно във времето и пространството. Тялото му се сгърчи и рухна на земята, потръпна и се насочи към стената на храма, пълзейки на лакти и колене. Неоновото сияние на Токио увисна над главата му като странен и непознат Млечен път…

Замаян от рязкото прекъсване на връзката с Акшара, Никълъс потърси с очи Оками. Откри го проснат на земята, сякаш прострелян от пушечен куршум. Пропълзя до него, сложи ухо на гърдите му, повдигна клепачите…

Тялото на възрастния мъж изведнъж се разтърси от неудържими конвулсии, кръвното му налягане рязко се повиши. Какво стана с „кокоро“? Какво беше видял Оками? Какво го хвърли в конвулсивни пристъпи, принуждавайки го да изпусне блестящата колона на „корьоку“? Може би същото, което отблъсна Таши от психически контакт с Никълъс? Нима отровата на Канзацу ще се окаже толкова силна? Беше твърдо решен да получи отговор на всички тези въпроси.

Напрегна се докрай, мобилизира психическите си сили и проникна в кръвта на Оками с помощта на Акшара. Моментално снижи нивото на адреналина, помогна на Оками да изхвърли от организма си опасно високото количество нуклеопептиди, които бяха предизвикали шока и конвулсиите.

Тялото на възрастния мъж се отпусна в ръцете му. Конвулсиите стихнаха, очите му бавно се отвориха.

— Как се чувстваш, Оками-сан?

— Уморен — направи опит да се усмихне Оками. — Вече не съм млад…

— Да, навършил си деветдесет — кимна Никълъс.

— Кой ти каза? — любопитно го погледна Оками и облиза пресъхналите си устни. — Вероятно Челесте, нали? Но дори и тя няма представа за годините ми.

Никълъс понечи да го повдигне, но възрастният мъж простена и отпусна глава на земята.

— Какво ми направи? — с мъка произнесе той. — Такова количество ендорфини не е влизало в организма ми откакто бях на седемдесет!

— Получи силни конвулсии — осведоми го Никълъс.

— Нищо не си спомням…

Никълъс замълча, предоставяйки възможност на възрастния мъж да изпълни упражнението „прана“, което допълнително пречистваше тялото му.

Клепачите на Оками най-сетне потрепнаха, очите му се заковаха в лицето на Никълъс.

Мисля, че няма да мога да ти помогна, приятелю — промълви той. — Макар че страшно много ми се искаше…

Не мога да повярвам на ушите си, смаяно помисли Никълъс, а на глас каза:

— Но ти притежаваш „корьоку“, в теб е последната ми надежда!

— Да се молим на боговете, в които вярваме! — въздъхна Оками, хвана се за ръката му и с пъшкане се изправи на крака. — Защото ако наистина е така, ти си обречен! Знаеш ли, Кшира е постоянно в теб, но ти нямаш пряк достъп до нея. Аз също не мога да я доближа… Опитах се, но за малко не загинах… Същото се е случило и с Таши Шидаре… От всичко това трябва да заключим, че „корьоку“ — Великата сила на просветлението, в твоя случай е безсилна…

Никълъс с мъка преодоля паническия си световъртеж.

— Но какво да правя, Оками-сан? — отчаяно прошепна той. — Не мога вече да търпя Кшира в душата си. Напоследък усещам, че силата й нараства… Прилича на тъмна сянка, която заплашва да ме погълне…

— Разбирам те и ти съчувствам, приятелю. Но към Кшира трябва да се подходи по строго определен начин. Иначе ще заприличаш на сапьор, който иска да обезвреди мощна мина, без да е запознат с принципното й действие… — Оками поклати глава. — Жалко, че Канзацу е мъртъв… Само той би могъл да ти помогне… — На лицето му се изписа отвращение. — Господи, какъв човек! Сигурно много те е мразел, за да действа по такъв начин! Хайде да се махаме оттук! — добави той и сковано тръгна напред. — Не мога да понасям повече психическото ехо на това проклето място!

Насочиха се към оживлението на Западен Шинбаши, Оками хвърли загрижен поглед към посивялото лице на Никълъс.

— Аз съм твърде стар и уморен, за да ти помогна, Линеър-сан — промълви той. — Но ти не трябва да губиш надежда. Сигурен съм, че твоят проблем ще намери разрешението си. На този свят има човек, който ще ти помогне да избягаш от стоманената клетка на психическия затвор! Има, повярвай ми!