Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (4)

Трета глава
Токио | Ню Йорк

— Французите имат една поговорка: „Най-важно е времето, което настъпва между часа на кучето и вълка.“

— И кога настъпва то?

Майк Леонфорте се усмихна:

— На свечеряване. Слънцето се е скрило зад хоризонта, но нощта все още не е настъпила. В този час козарите от Люберон изпращат кучетата да приберат стадата от паша, още преди да ги нападнат вълците… облиза устни и добави: — В този час всичко е възможно.

— Значи краят на деня… — кимна Гинжиро Машида, шеф на токийската Главна прокуратура, и засмука въздух през почернелите си от тютюн зъби.

— Или началото на нощта — добави Майк. — Часът на неяснотата. Виждате, че всичко съвпада.

— Как така?

— Историята има свойството да се променя и пише отново — отвърна Майк и започна да крачи из правоъгълната стая като звяр в клетка. — Великите умове имат способността да интерпретират миналото по своя начин, да го прочистват от лъжите на тъй наречените историци и да се докосват до чистата истина. Защото историята не е нищо друго, освен съчетание между език и текст. Всички знаем, че езикът поначало е недостоверен, а текстът винаги е двусмислен и трудно защитим срещу манипулации и погрешни интерпретации.

Намираха се в токийското жилище на Машида. Къщата беше от малкото оцелели паметници на културата, построена през 1920 г. по проект на Франк Лойд Райт^[1]. Представляваше сложна плетеница от бетонни елементи, свързани помежду си по начина, по който някога са строили жилищата си майте. Това й придаваше футуристичен вид, мнозина я считаха за потискаща, изпълнена с напрежение конструкция.

Машида обаче я обожаваше. Притиснат от строгите догми на служебното си положение, той я приемаше като единствен отдушник и радост в живота си, поддържаше я в безупречно състояние с маниакална страст.

— Аз съм деструкционист — продължи Майк. — Подлагам историята на задълбочен текстуален анализ и стигам до истината едва след като разкрия и отстраня всички пластове на погрешна интерпретация, манипулация и субективизъм.

Машида се замисли, очите му се спряха на камината от дялани камъни с красиви бронзови орнаменти. Беше мургав мъж с плоско лице и зализана коса, притежаваше хищните маниери на опитен съдия. Всъщност, преди да поеме престижния пост в прокуратурата, той дълги години беше раздавал правосъдие. Устата му беше широка, черните като въглени очи не пропускаха нищо.

Бавно се извърна към Майк, който изглеждаше като гост от друга планета в безупречния си черен костюм на модната къща „Исей Мияке“.

— Вие отричате всичко, което се е случило в миналото — промълви той. — Манипулирате го, разпъвате го на кръст и на практика го убивате.

— Напротив — поклати глава Майк. — Стремя се единствено към нова интерпретация на това минало и искам да докажа несъстоятелността на някои широко разгласявани исторически факти. Като например случая с тъй наречения холокост. В продължение на години евреите манипулират историческите факти и искат да наложат на света идеята за едно масово изтребление, което на практика никога не е ставало…

Машида владееше до съвършенство онази изпълнена с авторитет неподвижност, която японците ценят особено много. С нейна помощ в тази страна се постигаше всичко — важни сделки, достъп до висшите кръгове на държавната администрация.

— Значи твърдите, че нацистите не са отговорни за смъртта на шест милиона евреи, така ли? — попита той.

— Да.

— А документираните доказателства за обратното?

— Тенденциозно подбрани фалшификати — махна с ръка Майк. — Вече ви казах, че системната манипулация на отминалите събития е широко срещана практика. Това няма нищо общо с историческата наука, за която все още малцина са чували. Но времето й идва, скоро никой няма да се съмнява в нейните заключения.

Машида си позволи тънка усмивка, после се извърна и тръгна към барчето с мраморен плот на сребристочерни ивици.

— Вашата философия наистина е динамична и убедителна — подхвърли той. — Признавам, че съм склонен да я приема, но… За да не бъда недискретен, ще кажа само, че останалите едва ли ще бъдат склонни да се вслушат в подобен вид аргументи…

Също като теб, помисли си Майк и отново закрачи из стаята. Приближи се до прокурора, погледна го в очите и отчетливо попита:

— Знаете за какво служат изкуствените патици, нали? Да, точно така… Осигурете ми достъп до тези хора, останалото е моя работа…

Машида не беше от хората, които избягват близостта на околните. Лицето му не се отдръпна дори на сантиметър.

— Често се питам дали постъпих разумно, като сключих съюз с вас — спокойно подхвърли той.

— Винаги можете да се оттеглите! — хладно го изгледа Майк. — Не обичам колебливите партньори.

Машида наля уиски „Сънтъри“ в две високи чаши и му подаде едната.

— Не мога да се оттегля — поклати глава той. — Вече е твърде късно. Наложи се да преодолея доста трудности, за да идентифицирам и локализирам всички членове на „Денва партнърс“, които… хм… биха откликнали положително на вашето послание. Дадоха се обещания, сключиха се сделки, броиха се суми за компенсация… Вие добре разбирате тези неща, не от вчера сте в Азия…

— Вярно е — кимна Майк, отпи една глътка от любезност и остави чашата си на плота. Никога не беше си падал по японското уиски.

— Много добре.

Машида не помръдна, но от тялото му се откъсна някаква невидима енергия. Майк потръпна, сякаш ударен от електрически ток, косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Давам си сметка за партньорите, които сте имали в миналото — тихо продължи японецът. — Никой от тях не е сред живите и това е един обезпокоителен факт. Но аз не се плаша от обезпокоителните факти, просто защото съм изградил кариера от тях. Те са, образно казано, моята храна и вода…

— Това заплаха ли е?

Леката усмивка отново се появи върху устните на Машида.

— Когато се опознаем по-добре, ще разберете, че аз никога не прибягвам до заплахи — отвърна той. — Предпочитам да правя верни прогнози…

Майк действително беше живял достатъчно дълго в Азия, за да разбере тази игра. Японците я наричат „премерване на катаните“. Просто пробват докъде се простира самообладанието на противника и едва тогава преценяват дали могат да го уважават, или не.

— Навсякъде около себе си виждам мрачните лица на хора, които се страхуват от предложенията на тъй наречените реформатори — продължи Машида. — Аз обаче не съм сред тях, тъй като съзнавам, че реформаторите не притежават реална сила. Аз съм реалната сила. Аз определям правилата на играта, аз купувам и продавам хора като кило ориз… Такива са правилата в тази страна след края на войната, такива ще останат и в бъдеще. Реформаторите са не само безсилни, но и наивни. „Коалицията“ им е смешна. Напуснаха я толкова много хора, че вече никой не може да я познае… Защото Япония върви напред като добре смазана машина единствено благодарение на връзките и личните интереси. Това е закон, на който се подчиняват всички, включително и аз… Останалото е глупост.

Майк знаеше всичко това, именно затова беше потърсил Машида.

— Ницше казва: „Ако искаш една връзка да оцелее, трябва да я захапеш смело и да не я изпускаш нито за миг“ — усмихна се той. — Ако някои от моите партньори в миналото са напуснали този свят, вината си е тяхна… Не са притежавали достатъчно воля или смелост, за да захапят здраво…

Машида щракна със зъби, не можеше да се разбере дали това е израз на одобрение или нещо друго. В същия миг на входната врата се позвъни.

— Неочаквана, но навременна пауза — промълви, без да се помръдва домакинът. — В дъното на коридора е библиотеката ми, там положително ще откриете нещо интересно за четене. Дори на английски…

— Ползвам японски — отвърна Майк и веднага съжали за признанието си. В тази страна човек никога не знае кога ще му се наложи да използва скритите си предимства.

Кимна на Машида и се отдалечи по коридора.

 

 

Машида отвори входната врата едва след като се увери, че Майк е изчезнал по посока на библиотеката.

— Господин главен прокурор — поклони се дълбоко Такуо Хата.

Машида го пропусна да влезе. Беше нисък и стегнат мъж със стоманеносива коса, която беше подстригана толкова късо, че под нея проблясваше матовата кожа на черепа. Носеше многодиоптрови очила в метални рамки, зад тях очите му изглеждаха някак размити и влажни. Към гърдите си притискаше куфарче от очукана кожа, сякаш вътре бяха всички важни тайни на страната.

— Нали ти казах да си купиш ново куфарче? — погледна го с леко отвращение Машида. — Това изглежда така, сякаш са го ръфали бездомни псета…

— Да, господин главен прокурор — отвърна Хата сред непрекъсващ водопад от дълбоки поклони. — Просто не ми остана време да…

— Оплакваш ли се?

— Не, господин главен прокурор.

— Мисля, че ти направих услуга, като те назначих за свой асистент. Така беше оплескал работата по обвинителния акт срещу Ногучи, че те чакаше тежко наказание… Все още не разбирам как си пропуснал да разпиташ най-важните свидетели и позволи на Ногучи да се измъкне по главното обвинение — незаконни връзки с „Тора сикюритис“… Като администратор си много добър, но не дай, Боже, да се занимаваш с хора…

Хата потръпна от презрението в гласа на шефа си и мълчаливо го изчака да отпие едра глътка уиски от чашата си. До нея имаше още една, Машида опразни и нея.

— Стомахът ми се преобръща, като те гледам! — враждебно продължи той. — Ногучи още се смее на некомпетентността, която прояви. От нея страда цялата прокуратура! Положително щях да те изхвърля, но имаш късмет, че само ден преди това подписах заповедта за преместването на предишния ми асистент в Киото. Имах нужда от помощник и нямах избор. Лош късмет за мен, но добър за теб… — обърна се и прекоси стаята по посока на госта си. — Затова изпълнявай всичко, което ти заповядам… Още утре те искам с ново куфарче, ще си го купиш по време на обедната почивка!

— Слушам, господин главен прокурор.

— А сега ми кажи прегледа ли материалите на Танака Гин срещу Тетцуо Акинага.

— Всичко е тук, господин главен прокурор — отвърна Хата и щракна ключалките на куфарчето.

Машида пое папката от ръцете му и започна да чете. След известно време вдигна глава и изсумтя:

— Може би не съм сбъркал чак толкова с теб, Хата-сан… От това тук личи, че съвсем не си глупав… Освен това си ерген и това ти позволява да работиш до късно, заедно с мен.

— Не заслужавам похвалите ви, господин главен прокурор — поклони се дълбоко Хата, наблюдавайки изпод вежди как Машида отново потъва в четене. Шефът на токийската прокуратура беше известен с прецизната обработка на обвинителните актове, след неговата намеса те ставаха неуязвими дори и за най-педантичния съдия.

— Още съм на втора страница и вече виждам проблеми — намръщи се Машида. Палецът му започна да почуква хартията: — Тук, тук и тук… Липсват министерски подписи, показанията на главния свидетел са непълни. — Вдигна глава, очите му се забиха в лицето на дребничкия мъж. — С подобен обвинителен акт не можем да изправим пред съда човек като Акинага. Къде е Гин?

— Разследва убийството на Къртц, господин главен прокурор.

— Аха… Гин-сан винаги си избира най-нашумелите престъпления… Нали така, Хата-сан?

— Точно така, господин главен прокурор.

— Тази работа с Къртц наистина ще излезе дебела. Тоя тип беше „итеки“ — чужденец, при това приказно богат… С делови контакти из цяла Азия… Следствието действително трябва да бъде водено от Гин-сан, но ми трябва негов заместник… — След кратка пауза пръстът му се насочи в гърдите на асистента. — Имам една идея, Хата-сан… — Папката отново се озова в ръцете на другия. — Ще преработиш обвинителния акт срещу Акинага, като добавиш липсващите материали. Тук съм ти отбелязал слабите пунктове… А междувременно ще изготвиш една молба до съда за отлагане на делото…

— Адвокатите на Акинага-сан ще вдигнат голям шум — поклати глава Хата. — За да напише обвинителния акт в сегашния му вид, Гин-сан на два пъти поиска отлагане…

— Прави каквото ти казвам — тръсна глава Машида и това даде да се разбере, че разговорът е приключен. — Обади ми се, ако възникнат някакви проблеми…

От тона на думите му обаче Хата разбра, че сам ще трябва да се оправя с усложненията.

— Слушам, господин главен прокурор — покорно се поклони той. — Ще изготвя молбата още утре сутринта.

Машида го изпрати до вратата и я залости зад гърба му. Когато се върна в хола, Майк вече беше там.

— Проблеми в рая? — вдигна вежди американецът.

— Нищо сериозно — въздъхна Машида и си сипа два пръста уиски. — С няколко милиарда йени в брой всичко ще се оправи… Тази рецесия започва наистина да ми досажда.

— Предполагам, че тя се отразява дори и на „Дай-Року“ — подхвърли Майк, насочвайки разговора към точката, на която го бяха прекъснали.

— Не е много благоразумно да споменавате това име — обърна се Машида.

— Дори тук? — изви вежди Майк. — Та това е домът ви, за Бога! Освен това имаме предвид една доста голяма група от хора…

— „Дай-Року“ е повече идея, отколкото група хора — кисело отвърна Машида. — Няма заседания, протоколи, архиви… Просто един устен обмен на мнения, който остава единствено в паметта на участниците… „Дай-Року“ е начин на живот, продължение на древните самурайски традиции…

— За мен няма никакво значение дали е идея, или група хора — сви рамене Майк. — Сключих сделка с вас, защото сте единственият човек, който може да ме свърже с „Дай-Року“. Разчитах да идентифицирате и „Денва партнърс“, които участват в проекта „Кибер-нет“ на „Сато интернешънъл“… Признавам, че съм впечатлен от начина, по който се справихте…

Машида любезно се поклони, после през зъби подхвърли:

— Постъпили сте правилно… „Дай-Року“ няма добро отношение към чужденците… Ако бяхте проявили глупостта да опитате директен контакт, положително щяхте да се изправите срещу бетонна стена. Членовете на „Дай-Року“ са влиятелни хора, имат ясна представа за бъдещето на света… Разполагам с пълното им доверие, вършил съм им много услуги… А и те на мен… — от устата му се откъсна рязък смях. — С мое посредничество имате всички шансове да се срещнете с тях. Оттам нататък обаче… — сви рамене, за да покаже, че всичко останало ще зависи от Майк.

— Искам среща с тях точно заради качествата, които споменахте — кимна той. — Трябват ми проницателни хора, с възгледи за днешния и утрешния ден…

Най-сетне бяха стигнали до някакво относително съгласие. Майк обаче не пропусна да отбележи враждебното отношение на Машида, съдържащо в себе си проклетата конфуцианска двуличност на всички азиатци. Казват „може би“, когато трябва да откажат; казват „всичко е наред“, когато вече са ти издали присъдата… В Азия няма нищо невъзможно, особено ако има глупак, който да повярва в това…

Сериозно подозираше, че Машида съвсем не е пионката в ръцете на „Дай-Року“, за която искаше да се представи. По-скоро беше един от хората, които трябваше да убеждава, на които трябваше да внуши собствените си деконструктивни идеи.

Ако са верни твърденията на главния прокурор, че „Дай-Року“ е по-скоро идейно течение, нещо като философия на самурайската чистота, тогава то най-вероятно функционира под формата на свободен съюз между бюрократи и бизнесмени, които твърдо вярват в подобна полумитическа концепция и действат заедно за практическото й приложение.

Последните тенденции в японската политика ясно показваха, че нещата вече не могат да продължават както преди, когато големите корпорации просто плащаха на политици и депутати за прокарването на благоприятни икономически закони и значителни данъчни облекчения.

Обединени от идеята „Дай-Року“, днешните японски бизнесмени бяха принудени да търсят нови, по-изтънчени форми на влияние. По същество те без изключение са президенти на „кейретцу“ с оборот от милиарди долари, министри и висши чиновници от държавната бюрокрация. А положението им в съвременното общество не се отличава кой знае колко от това, което са имали независимите феодали в средновековна Япония. Всеки от тях разполага с пълна автономия в определена сфера, с нея се съобразяват останалите. Следователно тези сфери са от жизненоважно значение за тях.

Майк добре усещаше, че тези хора изпитват страх, въпреки огромната си власт. Страх от новото, страх от настъпващите промени, срещу които се борят със зъби и нокти и правят всичко възможно да ги отложат за непредвидимото бъдеще. През последните шест години тази борба стана особено ожесточена, скандалите с подкупи и незаконни финансови машинации придобиха невиждани размери. Фалираха солидни компании и брокерски къщи, в крайна сметка дори Либерално-демократическата партия беше принудена да се раздели с властта. А всичко това, прибавено към промененото отношение на обществеността и правоохранителните институции, носи непосредствена заплаха за новите самураи, поставя на карта съществуването на техните малки и доскоро независими империи.

Тези хора отказват да приемат неизбежността на промените. Майк и Машида сключиха съюз, който се градеше именно върху страха им да не изгубят своето могъщество. Двамата бяха достатъчно умни да разберат, че е дошло времето да ги използват за своите цели — така, както те поколения наред бяха използвали държавния апарат…

Машида бе подходящ съдружник по простата причина, че му липсва финансовото положение на останалите членове на „Дай-Року“ и това неизбежно го поставя в неизгодна позиция. Майк прецени, че елитните капиталисти го търпят сред себе си единствено заради поста му, а самият Машида е достатъчно умен, за да отчита този факт. В качеството си на главен прокурор той имаше великолепната възможност да ги държи в течение на по-важните политически и икономически дела, да ги предупреждава за предстоящи акции на властите срещу широката мрежа от корумпирани физически и юридически лица. Мрежа, върху която на практика се крепи цялата им мощ…

Сега, след като нещата се задвижиха, пред Майк стоеше най-важната задача. Да убеди членовете на „Дай-Року“, че неизбежните промени могат да увеличат тяхната власт и благосъстояние, а не да ги ликвидират. Реално погледнато би могло да се каже, че Майк се опитва да ги измами според класическите правила на всички мошеници. Но когато нещата се поставят под лупата на личните амбиции, той би могъл да ги убеди, че целите му са далеч по-високи от техните, а амбицията му да ги постигне не познава граници. Защото иска да промени хода на цялата човешка история, да приложи философията на Ницше в настъпващия XXI век. А това означава само едно — пълен контрол над бизнеса и моралните категории.

Към тази цел той подхожда от позицията на Ubermensch — супермена на Ницше, който е роден да управлява света и единствен разполага със средствата за постигане на тази цел. Въвеждането на видео компютърната технология „Кибер-нет“ в японската икономика без съмнение ще се радва на широка популярност сред деловите среди. Компаниите ще могат да обменят информация по сигурни канали. Но ключът за тези сигурни канали вече лежи в джоба на Майк. Да не говорим за документацията на още редица революционно нови технологии: последните дигитални разработки на „Сони“, миниатюрната видеокамера на „Матцушита“, която може да се вгради в рамките на обикновени очила, пълната информация за фаворизираните от МИТИ корпорации, дори прогнозите за курса на йената… Има толкова много начини да се печелят пари, да се притиска конкуренцията… Ех, само ако имаше и достатъчно време!

Амбициите му да установи пълен контрол над международната търговия съвсем не бяха безпочвени. Отдавна знаеше, че разполага с достатъчно капитал, влияние и връзки с хора на отговорни постове за подобна широкомащабна акция. В продължение на няколко години беше изграждал нелегални канали за наркотици и оръжие, чрез които държеше под контрол почти цяла Югоизточна Азия. Началото беше поставено там, в непристъпните джунгли на Виетнам, в почти митичния Плаващ град… Но сега настъпи моментът да навлезе в законния бизнес и за тази цел той избра Токио. Тук амбициите му срещаха най-голямо разбиране, тук по най-добър начин можеше да се възползва от темперамента на своите съдружници, базиращ се върху прикритост, двойственост и вечен стремеж към създаване на секретни общности. Разбира се, в Токио се намираше и централата на „Сато интернешънъл“ — компанията, създала „Кибер-нет“… Ако всичко върви по план и „Денва партнърс“ възприеме идеите му, само след няколко седмици той ще бъде в течение на най-секретните проекти на „Сато“… А хората от „Денва“ без съмнение ще възприемат всичко, което ги посъветва. Просто защото си беше свършил работата както трябва и държеше в ръце всички лостчета, които движат машината на тяхното благополучие. Офертата на Майк беше от тези, които няма как да бъдат отхвърлени. Бизнесмените самураи са противници на промените само защото се опасяват за собственото си бъдеще. С ужас наблюдават как рухва системата, носила им тлъсти печалби в продължение на десетилетия, как правоохранителните институции се нахвърлят върху всичко, което притежават: брокерски къщи, огромни строителни компании, финансови институции… Политическите скандали следват един след друг, верните им хора са изобличени и предадени на правосъдието… Това ги изнервя до крайност, реакциите им стават инстинктивни и необмислени.

А Майк ще им предложи изход от всичко това: нов икономически ред, който ще им осигури спокойствие и благополучие. Нима биха могли да откажат? А когато вземат своето решение, той ще ги държи в шепата си. Твърдо и завинаги. Именно чрез тях ще получи достъп до „Сато интернешънъл“ и тогава светът ще разбере как действа суперменът на Ницше: бързо, решително, без капчица милост.

Това ще бъде краят на смъртния му враг — Никълъс Линеър…

 

 

Маргарет се събуди с натежала глава и подпухнали очи, свита на задната седалка на спортния лексус. Излезе от колата и се протегна. Минаваше пладне, но в това нямаше нищо чудно, тъй като беше заспала чак в пет сутринта. Настани се зад волана, изкара колата от паркинга и спря пред първото крайпътно ресторантче от веригата 7–11.

Поръча си кафе и кейк, после се зае да обмисля положението. Може би беше проявила прекалена предпазливост, за да не вземе стая в някой от многобройните мотели край магистралата за Лонг Айлънд, но не пожела да рискува. Отпи глътка от горещата течност и започна да масажира схванатия си врат.

Късно снощи, на около три километра от къщата си в Олд Уестбъри, изведнъж си даде сметка, че ще стори най-глупавото сложно нещо на света. Нима убийците нямаше да я причакат именно край дома й? С положителност. Напусна мястото на престрелката в такава паника, че не беше в състояние да разсъждава логично. Реши да се покрие някъде и на спокойствие да обмисли следващите си ходове. Но първо трябваше да се свърже с Тони. Отмина отклонението за Олд Уестбъри и вдигна глава към телефонната конзола, монтирана в покрива на колата:

— Офиса на Тони!

Задействан от гласа й, апаратът започна да набира номера. Тя погледна часовника си и неволно изпищя. Циферблатът беше покрит със засъхнала кръв, вероятно на Роко или шофьора. Избърса го и погледна цифрите. Седем и половина. Тони е свършил с масажа и вече провежда най-важните си разговори със Западното крайбрежие.

— Ало? — обади се непознат глас. — Кой се обажда, моля? — Маргарет се представи и поиска връзка с Тони. — Почакайте една секунда. — Миг преди дланта на непознатия да покрие мембраната, тя долови нещо като „лейтенант“ и неволно си спомни за Лю Кроукър. Господи, колко ми липсва! От устата й се откърти тежка въздишка. Особено сега, в тази ситуация!

— Госпожа Де Камило? — появи се, друг, по-мек глас в слушалката. — Това вие ли сте? — изчака отговора, после се представи: — Казвам се. Джек Барнет, лейтенант-детектив от Централно полицейско управление Ню Йорк. Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоши новини за съпруга ви…

Ледени пипала стиснаха сърцето на Маргарет. Нави волана, отби на затревения банкет и натисна спирачките:

— Мъртъв ли е?

— За съжаление, да, госпожо Де Камило. Убит в кабинета си…

Гадняра! В душата й простенаха хиляди емоции, като зимен вятър в мрачен каньон. Тони е мъртъв! Изпита чувството, че душата й се прочиства от ръката на Бога. Направи опит да контролира дишането си, да избистри съзнанието си. Сега трябва да задава точно определени въпроси и нищо повече…

— Ало? Госпожо Де Камило?

Вземи се в ръце, по дяволите!

— Кога се е случило? — попита тя и затръшна вратичката на колата.

— Моля, не ви разбрах?

— Кога са убили Тони? — в гласа й се промъкна нетърпение, информацията беше от решаващо значение.

— Не мога да кажа с абсолютна точност, но преди около час… Кръвта още не се е съсирила…

— Ясно.

Малка пауза, после:

— Къде се намирате, госпожо Де Камило? Новината е шок за вас, може би трябва да ви изпратим някого… Освен това бих искал да поговорим…

— Страхувам се, че това е невъзможно, лейтенант…

— Барнет, госпожо. Джек Барнет.

— В момента съм на път и ще ми трябва известно време, за да се върна в града…

Вдигна глава към асфалтовата лента, по която безразлично фучаха коли. От другата страна й отговори мълчание.

— Разумно ли е това, госпожо Де Камило? — обади се най-накрая Барнет. — Мъжът ви е убит, престъпниците вероятно търсят и вас… Мисля, че имате нужда от закрила.

В това отношение има право, рече си тя. Тези коли по магистралата приличат на пасажи. Безлични и равнодушни риби, във всяка от тях седят хора, потънали в собствените си проблеми… Една безкрайна кавалкада от метал и човешка плът, която пет пари не дава за моя живот… Първо ме предаде партньорът ми, продавайки компанията зад гърба ми… После шофьорът и бодигардът ми бяха пометени от куршуми, а аз самата за малко не бях убита, при това в същия час, в който са убили Тони.

— Госпожо? — прекъсна мислите й гласът на лейтенант Барнет. — Във ваш интерес е да споделите с нас всяка информация, отнасяща се до убийците на мъжа ви. Така бихме предотвратили евентуална кървава баня…

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Мъжът ви е бил влиятелен адвокат, естествено е да има и също така влиятелни врагове… Не е трудно да се направят известни догадки, госпожо Де Камило…

— Вървете по дяволите!

— Зная, че сте разстроена… Но, както виждате, правя всичко възможно да ви бъда от помощ… Защо не опитате същото?

От счупеното задно стъкло полъхна хлад, Маргарет изведнъж се почувства слаба и безпомощна. Трябва да се махам оттук, заповяда си тя.

— Ако искате да научите кой е убил съпруга ми, потърсете Чезаре Леонфорте! — рязко каза тя и прекъсна разговора.

Това беше моментът, в който я обзе параноята. Потръпваща от страх, тя се отказа от услугите на крайпътните мотели и остана на открития паркинг…

Издърпват килима изпод краката ми със систематична последователност, помисли си сега Маргарет и отпи глътка изстинало кафе. Всичко е планирано предварително, провежда се с методичната прецизност на военно настъпление. Кои, по дяволите, са хората, изкупили дела на Рич? Господи, какъв глупак! Гадняра го е изиграл с лекота. Сега вече беше абсолютно сигурна, че Чезаре Леонфорте притежава или контролира компанията „Волто“, на която Рич беше продал своя дял от „Серенисима“. Тялото й се разтърси от гняв и страх.

Трябва на всяка цена да се свържа с Лю и Веспър, рече си тя и рязко натисна педала на газта. Гумите на спортната кола изсвириха и тя се стрелна към дясното платно на магистралата, възползвала се от малка пролука в автомобилния поток. Вчера вечерта се опита да ги открие, но не успя. Преди това обаче е Франси. Трябва да бъде при нея, особено сега, когато опасността наднича зад всеки ъгъл. Дъщеря й беше единственото нещо, което все още имаше смисъл в този живот. Снощи потърси и нея, но й отговори телефонният секретар. След кратка справка с дневната програма установи, че днес по някое време Франси ще се прибере от урок по езда.

Напусна магистралата, прекоси тунела и пое на запад, към Трогс Нек бридж. Нервите й се нуждаеха от отпускане. Пресегна се и включи компактдиска, но от тонколоните не излезе нито звук. Нервите й останаха напрегнати. Изключи автоматичния апарат и се прехвърли на радиостанция, която предаваше класическа музика.

През последните девет месеца Франси живееше в Кънектикът при приятелката на Маргарет Джули Лонгакър. Джули беше маниак на тема езда и Франси моментално си падна по нея. Вслушвайки се в съвета на Лю Кроукър, Маргарет отстъпи пред настояванията на дъщеря си и я остави при Джули. Дори Тони не научи къде е изчезнала дъщеря му. А самата Джули — разведена наследница на значително състояние, с коне, ловни кучета и всичко, което върви заедно с тях, умираше да бъде участник в някое тайно начинание…

Маргарет съзнаваше, че отстраняването на Франси едва ли разреши проблема. Дъщеря й без съмнение усещаше напрежението в семейството, проблемите на Тони. Децата винаги се оказват по-умни и чувствителни, отколкото очакват родителите им. Това, естествено, ги прави по-податливи на натиск, по-изнервени от проблемите на родителите…

А Тони де Камило представляваше сериозен проблем. И до днес Маргарет не можеше да разбере тайнствените импулси, които преди години я бяха накарали да се влюби в него. Той действително беше хубав и умен мъж, движеше се в общество, за което дотогава тя можеше само да мечтае. Всички блестящи звезди на Холивуд го познаваха, немалко от тях бяха негови клиенти. Това не можеше да не окаже влияние. Все още помнеше първото си участие в номинациите за „Оскар“, предавани от телевизията по петте континента. Сякаш я беше грабнал вълшебен вихър и я беше запратил направо в Оз… Нямаше как да не се предаде. Нямаше как да не гледа на Тони като на бог. Нямаше как да не се омъжи за него…

А после дойде ред на кошмарите. Плати таксата за прекосяване на моста и пое по магистрала 95.

Тони искаше да я превърне в машина за деца. Още по време на сватбеното пътешествие й каза, че ще очаква всяка година по едно дете. При това синове! Господи, как побесня при раждането на Франси! Промени се тотално, не пожела дори да погледне дъщеря си. Отношението му към самата Маргарет стана враждебно и подозрително — сякаш тя нарочно го беше лишила от наследник, от продължител на фамилията Де Камило.

Профуча край Пелъмс, мощният мотор на лексуса щастливо пееше, вятърът свиреше през счупеното стъкло.

Е, добре. Сега Тони е мъртъв… Защо не й е мъчно? На практика се чувстваше лека и свободна като вятъра, отърсила се от една продължителна и тъпа болка… Със смайване установи, че изпитва удоволствие от всяка глътка въздух, че иска да се наслаждава на живота както преди… От огромното облекчение й се зави свят. Същевременно дълбоко в душата й помръдна черната стена на безпокойството. Атаките срещу фамилията Голдони и самата нея продължаваха, ставаха все по-опасни…

Зад тях стоеше Гадняра, разбира се. Нищо чудно, че нанася удара си едва сега. Трябваше му време за подготовка, за мобилизация на всички налични сили. Време, през което правеше всичко възможно да й хвърля прах в очите, да я накара да повярва, че никой не би посмял да протегне ръка към фамилиите по Източното крайбрежие, ръководени доскоро от брат й — Доминик Голдони…

Планът му действаше безупречно, с изключение на снощния атентат. Но Маргарет ясно съзнаваше, че се беше отървала по чудо — сякаш ангел-хранител бдеше над рамото й… Колата профуча край знак, обозначаващ навлизането в Кънектикът, душата й отново потръпна от страх. На кого да се довери? Вече нямаше отговор на този въпрос. Даваше си сметка, че, независимо от своето, огромно влияние, Гадняра не би посмял да предприеме решителна атака без тайната подкрепа на поне част от нейните фамилии. Следователно възникваше въпросът кои са предателите… Вероятно онези, на които са били обещани по-големи територии…

Завъртя волана към банкета и натисна спирачките. Главата й безсилно политна напред, очите й безумно се втренчиха в огледалото за обратно виждане. Какво правя, Господи?! Ами ако ме следят?! Отчитайки гладкия начин, по който се развиваха последните събития, тя си даде сметка, че това е напълно вероятно. Намираше се зад волана на собствения си тъмночервен лексус, номерът по най-глупав и суетен начин съдържаше инициалите й — МГДК. Какво по-лесно от това да бъде засечена? Отвори чантичката си и стисна ръкохватката на револвера 38-и калибър. Слава Богу, че Доминик беше настоявал да взема уроци по стрелба! Провери барабана и откри, че е изстреляла един-единствен патрон. Само един?! Беше останала с усещането, че е изпразнила целия пълнител срещу онези убийци… Тежестта на оръжието възвърна малка част от увереността й.

Господи, нима и Доминик беше живял под огромния натиск на този стрес? Маргарет бавно поклати глава. Със стрес или без него тя водеше евентуалните си преследвачи право при Франси! Не, няма да допусна грешката на Тони, въздъхна в себе си тя. Няма да подценя Гадняра нито за миг! Той е достатъчно умен, за да знае, че Франси е слабото ми място. А сега, след провала на покушението, в плановете му положително ще бъде включена и Франси!

Ако успее да я открие, разбира се.

Проклета да съм, ако му помогна да го стори, скръцна със зъби Маргарет, огледа още веднъж пътя зад себе си и активира автоматичния телефон:

— Набери Джули!

Помоли се на Бога слушалката да вдигне Франси, но отсреща прозвуча безжизненият глас на телефонния секретар.

— Франси, миличка, аз съм — каза тя след сигнала за включване. — Надявам се, че си прекарала добре на хиподрума. Много искам да ми звъннеш веднага след като се прибереш… В колата съм и няма да мърдам от нея до късно през нощта. Скоро ще се чуем, скъпа… — прекъсна връзката с надеждата, че момичето няма да долови ужаса в гласа й. После тръсна глава и заповяда: — Набери Лю!

Но мобифонът на Кроукър продължаваше да дава свободно.

А сега какво, по дяволите? В събота вечер беше канена на сватбата на Джоуи Инфанте и Кейт Деларго. Присъствието й беше задължително, особено в светлината на последните събития. Трябваше да покаже, че продължава да държи юздите на империята, ръководена доскоро от Доминик… Фамилията Инфанте имаше сицилиански произход, борбата й за надмощие с неаполитанците от Деларго беше кървава и продължителна, дестабилизираща дейността на мафията по цялото Източно крайбрежие. От доста време насам ченгетата се чудеха какво да правят с купищата трупове, на които редовно се натъкваха в Източен Ню Йорк и Озоун парк.

Прекратяването на тази война беше първото сериозно изпитание на Маргарет, след като пое ролята на кръстник. Благодарение на поредица от умни ходове тя успя да открие, че Джоуи и Кейт се срещат тайно, съвсем като Ромео и Жулиета. Но, за разлика от Шекспир, Маргарет беше твърдо решена тази пиеса да има щастлив край.

Двамата с Тони привикаха доновете на фамилиите на тайна среща. Ледената сдържаност на заклетите врагове се стопи в момента, в който двамата млади признаха за връзката си, нещата отиваха към брутална физическа разправа. Тони успя да ги успокои с цената на огромни усилия и това даде възможност на Маргарет да им внуши — спокойно и убедително, че любовта на младите е пътят към мира и благоденствието. Наблегна на емоционалната страна — бащите постепенно се укротиха. След това влезе в действие желязната логика на Тони, който очерта практическите параметри на сделката с красноречието на блестящ адвокат.

Днес, след месеци на сложни преговори, взаимни отстъпки и майсторски дипломатически маневри, нещата бяха пред прага на окончателното уреждане. Със сватбата на Джоуи и Кейт двете фамилии слагаха край на кървавата вендета, която разтърсваше Източното крайбрежие.

Ето защо присъствието на Маргарет беше абсолютно задължително. Тази сватба се превръщаше в крайъгълен камък на един нов режим. Провали ли се тя, проваляше се и цялата империя, наследена от Доминик. Смъртта на Тони сериозно усложняваше нещата, тя все още не знаеше как ще се наложи в този изцяло мъжки свят без паравана на съпруга си. На пръв поглед именно Тони играеше ролята на кръстника, наследил Доминик, но конците дърпаше тя. Сега обаче Тони го няма и никой не може да предскаже как ще се развият събитията. Кой от доновете на мафиотските фамилии ще се подчини на една жена? Вероятно никой. Доминик несъмнено е бил наясно с това при определяне на ролята й. Единствен Тони беше в течение и този факт несъмнено беше родил омразата му.

Естествено, Доминик беше гледал на нещата по съвсем друг начин. Мъдро, далновидно, като истински бос… И до днес Маргарет нямаше представа защо повери ръководството на фамилиите по Източното крайбрежие именно на нея. Несъмнено си е давал сметка, че това е една непосилна задача, но въпреки това настоя… И тя прие. Отчасти поради вроденото покорство на по-малката сестра, отчасти от любопитство… И ето докъде я доведе всичко — предадена от приятели, преследвана от врагове, съвсем сама в бурята… Дали блестящият ум на Дом беше предвидил и това?

Скри лице в дланите си и се разплака. Тялото й потрепваше, в душата й нахлу самосъжалението. Дълго остана така. Най-после сълзите престанаха, главата й бавно се изправи. Ех, защо не звъни проклетият телефон!

Франси, къде си? Моля те, Господи, смили се над нея!

После телефонът иззвъня и тя подскочи. Поколеба се само за миг, после изпусна въздишка на облекчение. Това е Франси!

— Ало?

— Здравей, любима.

Сърцето й пропусна един такт.

— Кой се обажда?

— Онези момчета я оплескаха, Маргарет. Трябваше да ликвидират бодигарда и да те отмъкнат. Без излишен шум. Но напоследък човек наистина не може да наеме добри професионалисти, нали?

— Чезаре?

— В друго време и на друго място ние с теб бихме могли да бъдем другарчета — въздъхна Чезаре Леонфорте. — Дори нещо повече… Жалко!

Тя затвори очи.

— Какво искаш, Чезаре? Смъртта ми?

— О, не, Маргарет. Не само смъртта ти. Искам всичко! Всичко, създадено от Доминик, всичко, притежавано от теб! — от репродуктора се разнесе дрезгавият му смях. — И ще го имам, скъпа. Можеш да ми повярваш!

— Без да се съобразяваш с мен, така ли?

— А защо трябва да се съобразявам с теб, любима? Ти си нула. Една фуста и нищо повече! С премахването на Тони аз откъснах главата на фамилията Голдони, нали? Оставаш само ти, скоро и на теб ще ти видя сметката!

Ръката й се стегна около ръкохватката на револвера.

— Гръмнах един от твоите убийци право в сърцето, същото ще направя и с теб! — просъска тя.

— Вярвам ти, любима — отвърна Чезаре. — Признавам, че стреляш страхотно, макар да си жена. Затова реших да те прибера на топло, иначе току-виж наистина си ме гръмнала!

— Нищо не можеш да решаваш без моето съгласие!

— Избягвай силните думи, Маргарет. Без съмнение Доминик е бил достатъчно мъдър да ти даде подобен съвет…

— Не смей да произнасяш името на брат ми!

— Хайде, стига, Маргарет. Предлагам ти доброволно да се предадеш, обещавам косъм да не падне от главата ти. Веднага ще ти дам инструкции как да ме намериш…

— Майната ти!

— Господи, какъв език! Е, добре, любима… Поведението ти ме принуждава да сменя тактиката, макар никак да не ми е приятно… Зададе ли си въпроса защо не ти работи компактдискът в колата? Ами защото му пъхнахме едно приспособление за засичане на телефонните разговори. Така разбрахме, че дъщеря ти се намира при Джули… Останалото беше лесно — просто взехме адреса на приятелката ти от телефонната централа… Искаш ли да ти го продиктувам?

Франси! Кръвта замръзна в жилите на Маргарет.

— Мръсник!

— Ню Кейнън, Фокс Холоу Лейн 3837 — злорадо пропя Гадняра.

От устата на Маргарет се откъсна вопъл на отчаяние.

— Добре ли си, любима? Чух някакъв подозрителен звук…

Маргарет тръсна глава и протегна врат към репродуктора:

— Ако посмееш да направиш нещо на Франси, ще те намеря и в миша дупка, мръснико! — дрезгаво извика тя. — Дори ако това ми коства живота!

— Нямам подобни намерения, скъпа — увери я Чезаре. — При условие, че доброволно се предадеш. Давам ти един час! — Продиктува й някакъв адрес в Шийпсхед бей, на служебния път между Белт паркуей и авеню Кони айлънд. — Ако точно след час не си там, няма да съм в състояние да гарантирам сигурността на дъщеря ти!

Маргарет прехапа устни, но не успя да сдържи риданията си.

— Господи, Чезаре! Та тя е само едно невинно дете! — Отговор не последва, зъбите й яростно проскърцаха: — Няма да се предам, преди да я видя жива и здрава!

— Забрави за това!

— Трябва ми доказателство!

— Това е война, Маргарет. Не съм склонен на компромиси!

— Нито пък аз!

— Мръсна кучка! Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти донеса на срещата един от пръстите й! Ясно ли ти е?

— Ох, Чезаре! Направиш ли го, бъди сигурен, че лично ще ти извадя очите и ще те накарам да ги изядеш!

Той омекна, може би стреснат от тона й. А може би предварително беше планирал да омекне и само я беше тормозил.

— Добре де, навих се… Като дойдеш, тя ще те чака. Доволна ли си?

— Надявам се, че ще е жива и здрава.

— Разбира се.

Съзнанието й беше парализирано от шока, но някои центрове все пак работеха:

— Трябва ми повече време.

— Изключено.

— Няма да успея. Оживено движение, пресечки, мостове… Освен това трябва да заредя с бензин и да открия някаква аптека…

— За какво ти е пък аптека?

— За какво мислиш, идиот такъв? Току-що ми дойде периодът… Трябват ми…

— Стига, стига! Не ми се слушат гадории!

— За Бога, Чезаре! Става въпрос за живота на детето ми!

Настъпи кратко мълчание, Маргарет отправи една безгласна молитва към Бога.

— Добре, любима — прозвуча най-сетне гласът на Гадняра. — Давам ти три часа. Не забравяй, че те могат да се окажат последните три часа от живота на Франси!

 

 

Обичайното за Токио постоянно ръмене премина в силен дъжд, тежките капки забарабаниха по вертикалните неонови реклами и широките порти на шинтоистките храмове. Последните преобладаваха тук, в Асакуза, където Никълъс се срещна с Танака Гин. Стоеше пред частен дом в странна конична форма, заел място под единствения кедър на улицата, на който бетонът беше отстъпил малко кръгче земя, покрито с решетка.

Танака Гин беше слаб мъж с мургаво лице, приличаше на герой от японските филми за детективи или самураи. От фигурата му се излъчваше някаква тайнственост, сякаш в главата си имаше сейф със секретни документи. Очите му бяха скрити под тежки клепачи, от цялото му поведение се излъчваше сънлива отпуснатост. Но Никълъс знаеше, че това не би му попречило да тича с пълни сили подир някой престъпник, нито пък да провежда тежък разпит на поредния от клиентите си.

— За мен е чест да ви видя, Линеър-сан — поклони се официално следователят.

— За мен също — отвърна на поклона Никълъс и прибра в джоба си портативното „Ками“. Вечно компетентният Канда Тьорин току-що му беше предал информация за около дузина членове на управителния съвет на „Денва партнърс“. Информацията се появи върху екрана на „Ками“ под формата на единици и нули, които апаратчето безпогрешно превърна в нормална реч. — Вие се радвате на огромна репутация, особено след обвиненията, които подготвихте срещу Тетцуо Акинага и Йошинори… — Единият от тези хора беше кръстник на японската мафия, а другият — необвързан, но изключително влиятелен политик, който имаше пръст в свалянето на последните осем министър-председатели на Япония. — Славите се като най-последователния реформатор в тази страна.

Успехът на прокуратурата по делото Акинага беше от особено значение за Никълъс. Тетцуо Акинага беше оябун на могъщия токийски клан Шикей. Якудза се гордеят с факта, че са извън обществото и обичат да се кръщават с фатални имена. В превод „шикей“ означава „смъртна присъда“. Акинага беше един от членовете на Вътрешния съвет на Кайшо, който под маската на верен приятел и ученик на Микио Оками се беше оказал най-опасният му враг. На практика той беше и последният, всички останали врагове на възрастния дон бяха преминали в отвъдното.

— Разполагам с отличен екип от верни хора — отвърна Танака Гин, изправен гологлав под дъжда. Вдигнатата яка на зеленикавия шлифер беше единственият признак, че си дава сметка за неблагоприятното време. — Радвам се, че веднага се отзовахте на молбата ми за среща.

— Не по-малко от вас желая да установя самоличността на хората, които откраднаха данните на „Кибер-нет“ — отвърна Никълъс.

Танака Гин извади ключ и отвори тежката бронзова врата, върху която бяха залепени оранжеви полицейски лепенки с надпис:

Внимание! Полицейско разследване! Влизането забранено!

Никълъс мълчаливо го последва.

Озоваха се във вътрешността на сграда, която поразително приличаше на класическа сайгонска вила от колониалния период. Осветлението идваше от скрити в стените неонови тръби и безупречно имитираше светлината на мрачния ден, която би трябвало да идва от прозорците със спуснати щори. Въздухът тежеше от миризмата на ароматични пръчици и анасон. В това имаше нещо заплашително и Никълъс неволно се стегна.

Танака Гин затвори вратата след него и се обърна да го погледне:

— Ще бъда напълно откровен с вас, Линеър-сан. Приех да ви помогна в разследването само защото за това ме помоли Танцан Нанги. Той е човек, към когото изпитвам огромно уважение — пристъпи към дългата маса до стената и включи два големи лампиона на бронзови стойки. — Иначе работа имам предостатъчно… Разследвам убийството на Родни Къртц — известен немски бизнесмен, последвано от прегазването на съпругата му Гиай, която е от виетнамски произход. — Разпери ръце и добави: — Тук е бил убит господин Къртц…

Никълъс кимна с глава:

— И аз ще бъда откровен с вас, господин прокурор. На практика не съм молил за помощта ви, винаги предпочитам да работя сам.

— В Токио това е доста опасно занимание. Официално не бих ви дал подобен съвет.

— А неофициално?

— Чувал съм това-онова за вас, Линеър-сан — усмихна се Танака Гин. — Нанги-сан говори за вас като за собствен син. Нещо, което не мога да отмина без внимание… — замълча за секунда, после добави: — Готов съм да ви предложа помощта си, особено ако имате полза от нея. Но… бих предпочел тази помощ да не доведе до усложнения в служебното ми положение.

— Ще имам предвид това, господин прокурор — отвърна Никълъс и усети внимателния поглед на другия изпод полуспуснатите клепачи.

— Радвам се.

Танака Гин извади фенерче и насочи лъча му към стените. Забави се пред нещо, което наподобяваше капчици изсъхнала кръв.

— Желаете ли да изляза, господин прокурор? — попита Никълъс.

Лъчът на фенерчето остана върху кървавите петна.

— Предполагам, че сте познавали убития, Линеър-сан.

Аха, ето какво си чувал за мен, въздъхна в себе си Никълъс.

— Срещал съм го веднъж-дваж пъти — кимна той. — Но не го познавах отблизо.

— Така ли? — извъртя се на токовете си Танака Гин, клепачите му леко се повдигнаха. — Но той е бил един от партньорите ви в „Кибер-нет“…

Проклет да е онзи хлапак Канда Тьорин с манията му да пусне „Кибер-нет“ по най-бързия начин! Този прокурор знае за системата повече от мен!

— Съжалявам, не знаех това — призна на глас той. — Вие очевидно сте подготвен добре, следователно знаете, че аз не съм участвал пряко в изграждането на „Кибер-нет“…

— Възможно ли е това? — леко изви вежди Танака Гин. — Технологията на „Кибер-нет“ е създадена със съдействието на специалисти от вашите американски предприятия. Нима не сте бил в течение?

Нека Тьорин ти отговори на този въпрос, въздъхна в себе си Никълъс.

— Решението за това начинание е било взето от Нанги-сан — поясни на глас той. — През това време аз бях по работа в чужбина. Доколкото разбирам, икономическата обстановка е такава, че „Кибер-нет“ трябва да влезе в действие веднага, без никакво отлагане. „Сато интернешънъл“ не е била в състояние да финансира проекта сама и Нанги-сан е потърсил партньори. Идеята е била добра, тъй като на този етап компанията не би могла да си позволи заробващи кредити.

Танака Гин мълчаливо се доближи до стената, постоя известно време така, после поклати глава:

— Питам се дали е станало тук, до бара… Бил е прободен с изключително остър нож, никой от моите хора не е виждал подобно нещо… При това неведнъж, а многократно…

— Има такива оръжия — кимна Никълъс. — Използвали са ги за посичане.

Танака Гин извади снопче снимки от външния джоб на сакото си и му ги подаде, без да извръща глава. Бяха направени от полицейските фотографи и показваха трупа на Родни Къртц гол, в едър план. Лицето, раменете и гърдите му бяха жестоко насечени.

— Къде открихте трупа?

— Не тук, а в Тцуки… — Прокурорът имаше предвид големия рибен пазар на Токио. Светлината от фенерчето потрепна. — Доколкото знам, вие сте специалист по древните оръжия, Линеър-сан. Можете ли да кажете с какво точно е действал убиецът?

— Не от тези снимки — поклати глава Никълъс. — Тялото е прекалено насечено. Но ако вашите хора се натъкнат на друго подобно убийство…

— Разбрах — кимна Танака Гин и си записа нещо в бележника. — На челото му има някакъв знак…

Никълъс внимателно се взря в една от снимките.

— Вертикален полумесец — установи той.

— Точно така.

В долния десен край на снимката се виждаше някакъв тъмен белег, може би ръбчето на друга рана върху гърдите на Къртц. Дали наистина е така?

Вдигна глава и срещна любопитния поглед на Танака Гин.

— Казват, че човек е в състояние да запази самообладание дори пред прага на смъртта — подхвърли японецът.

— Питам се, възможно ли е това?

— Това пък какво общо има? — върна му снимките Никълъс.

— С разследването няма — кимна примирително онзи. — Но в момента аз контактувам с вас, Линеър-сан. И предпочитам да знам на каква база. Не мислите ли, че това е най-добрият начин?

— Така е — отвърна Никълъс. — Стига да не става въпрос за отношения с жени.

— Аз пък мислех, че изясняването е важно именно при отношенията с жени.

— Виждам, че не сте романтична натура, господин прокурор — въздъхна Никълъс, излезе от кръга на светлината и се приближи до събеседника си. — Когато се намесват чувствата, е по-добре човек да не знае какво му предстои…

— Сега разбирам защо се разминаваме — усмихна се Танака Гин. — Вие говорите за любов, докато аз имам предвид секса. — Лъчът на фенерчето бавно тръгна по голата стена. — А двете често са напълно несъвместими…

Никълъс огледа стаята, после рече:

— Питам се дали бихте имали нещо против да огледам и останалата част от къщата, Гин-сан…

— Нямам нищо против — кимна онзи. — Вече са взети отпечатъци от всичко, направени са и снимки.

Никълъс бавно започна огледа си. Влизаше в стаи, запълнени с мъртвешка тишина, но в главата му отекваха писъци на ужас и болка. Отвори танжинското си око и потърси необикновеното. Мебелите бяха покрити с черен прах за снемане на отпечатъци, който приличаше на пепел от запушена камина. Прекоси трапезарията, спалните, кабинета на Къртц. Огромната, облицована с мрамор баня беше впечатляваща. Вътре имаше душ, японска вана от кедър и съвременна вана от фибростъкло на фирмата „Якуци“. Контрастът между старото и модерното беше ярък.

Седна на ръба на ваната. Вниманието му беше привлечено от керамичната плочка, зад която влизаха тръбите. Наведе се и внимателно разгледа четирите винта, които я държаха. Стори му се, че гланцираната повърхност е леко надраскана. Наведе се още малко и внимателно развъртя единия от винтовете. Около резбата беше навит човешки косъм, именно неговия леко стърчащ край беше взел за драскотина. Това несъмнено е направено нарочно. Но защо? Знак за нещо особено, което се крие зад плочката…

Разви останалите винтове и внимателно свали плочката. В стената проблесна вратичката на скъп сейф с цифрова комбинация. Ето защо е бил поставен косъмът. Пръстите му пробягаха по стоманата. Оказа се, че сейфът е отворен и празен. Ограбен от убиеца на Родни Къртц? Вероятно… Но той очевидно е бил прецизен тип, след като се е погрижил да нагласи косъма на мястото му…

Завари Танака Гин там, където го беше оставил.

— Върху масата в трапезарията и бюрото на Къртц имаше косъмчета от интимните части на жена — промълви той. — Любопитно, нали?

— Секс и смърт. За някои хора тази комбинация е неудържимо привлекателна.

— За някои хора — извърна се да го погледне Танака Гин, после бавно кимна с глава. — Нима не си представяте този мъж, който държи Къртц и го пробожда с ножа — бавно, точно, с наслада… Бил е страстен мъж, но е действал съвсем целенасочено…

— Кога го е сторил според вас? Преди да обладае жената на Къртц върху бюрото и масата за хранене или след това?

Танака Гин изглеждаше напълно погълнат от броенето на кървавите капчици по стената.

— Зависи — замислено промълви той.

— От какво?

— Дали тя е била съучастник в убийството… — очите му леко помръднаха и се заковаха върху лицето на Никълъс. — Свидетели на инцидента с Гиай Къртц твърдят, че е била в компанията на някакъв чужденец. Хукнал след черния мерцедес, който я прегазил. Повече никой не го видял…

В този момент Никълъс си даде сметка, че човекът срещу него е наистина много добър детектив.

— Сигурен ли сте, че колата е била „Мерцедес“?

— Абсолютно. Рано тази сутрин я открихме край един строеж в Шибуя, напълно изгоряла… — Пръстът му изключи фенерчето. — А според патологическото заключение Къртц е бил убит 10–12 часа преди злополуката с жена му.

— И тя ли е жертва на предумишлено убийство?

— В този град рядко имаме случаи на бягство от местопроизшествието — сви рамене Танака Гин. — Затова не изключвам подобна версия и работя върху нея…

Стояха рамо до рамо в здрача, в ноздрите им лъхаше миризмата на секс и смърт.

— Какво означа за вас вертикалният полумесец, Линеър-сан? — попита Танака Гин.

Никълъс се поколеба. Беше виждал подобно изображение и преди, името му идваше от изопачен китайски диалект. В някои части на Китай и Виетнам вертикалният полумесец се нарича Гим — „Двуостра сабя“, и представлява особен култов символ. Татуират си го планинците от племето Нунг, подобна татуировка имаше и До Дук Фуджиро — човекът, изпратен да убие Микио Оками. Той владееше изкуството на месулетите — тайнствена секта с необикновени психически способности, чиито корени се крият далеч назад в миналото и според някои изследователи са родоначалниците на могъщото Изкуство Тао-тао.

Но Оками нямаше нищо общо със сегашното разследване, а и Никълъс не искаше да го забърква. Главно защото беше ликвидирал До Дук на японска земя — факт, който несъмнено би предизвикал съответното следствие.

— Нищо — поклати глава той.

— Мисля, че убиецът на семейство Къртц е изключително опасен — въздъхна Танака Гин, обърна се и очите му проблеснаха под светлината на лампионите. — Щяхте ли да ми кажете, ако полумесецът ви говореше нещо?

Освен че е отличен детектив, този човек го бива и в разпитите, отбеляза Никълъс.

— Разбира се — кимна той. — Нямам какво да крия.

Дълбоко в душата си обаче не можеше да се отърве от предчувствието, което го обзе още като пристъпи прага на този дом: наоколо действа още един месулет… Намираше се много близо до опръсканата с кръв стена, може би затова потъна в „кокоро“ несъзнателно, дори против волята си. Нещо мрачно и неясно го привличаше, нещо, което имаше силата на черен магнит…

— Интересно — подхвърли Танака Гин. — Мислех, че човекът, дал клетва да закриля Кайшо, има много неща за криене… — раменете му леко се присвиха. — Е, вероятно греша… Какво в крайна сметка може да знае един обикновен държавен служител като мен?

Никълъс усети как го обзема чувство, наподобяващо шизофрения. Част от съзнанието му остана смаяна от факта, че Танака Гин е в течение на връзката му с Микио Оками. Това е опасно, много опасно… Но вниманието му вече беше отвлечено, умът му бягаше надалеч, разкъсал оковите на времето и пространството.

Опря длан в стената, леко извитите му пръсти действаха като оптичен кабел, приемащ и предаващ информация. Светът се смали и изчезна, остана единствено ослепителното сияние на Акшара. Времето спря хода си, после бавно тръгна назад. И той се озова в това помещение ден по-рано — такова, каквото е било в навечерието на престъплението.

Хипотезата на Танака Гин се оказа отчасти правилна.

— Той е бил тук… — прошепна унесено Никълъс.

Танака Гин рязко се извъртя, тялото му се олюля. Сякаш го беше засмукал могъщ и внезапен вихър.

— Кой? — напрегнато попита той. — Кой е бил тук с Гиай Къртц? Съпругът й?

— Отначало да… Но после…

Танака Гин затаи дъх. Беше чувал за чудотворните способности на Никълъс Линеър, но никога не си беше позволил да им вярва. Но сега, заковал поглед върху унесеното лице на другия, той разбра, че тук не става въпрос за евтини трикове и илюзионистични номера. Това, което ставаше, беше истинско. Ето я голямата надежда, помисли си той.

— Какво стана после?

— Къртц е бил убит тук…

— Искате да кажете — в тази къща.

— Не, точно тук… — ръката на Никълъс бавно се плъзна по стената. Лицето му се изкриви и деформира, сякаш осветено отдолу. — Някой друг… Някой, който… — тялото му се разтърси от остра тръпка, лицето му побеля.

— Добре ли сте, Линеър-сан? Какво виждате?

— Аз…

— Кой е бил в компанията на Гиай Къртц?

— Убиецът на съпруга й…

— Виждате ли го? — затаи дъх Танака Гин.

В главата му отново се появи странното електростатично пропукване, свързано единствено с присъствието на Майк Леонфорте. Този път обаче то беше придружено с особеното усещане, че по тялото му лазят непознати насекоми. Предчувствието му беше силно, но нямаше как да го сподели с човек като Танака Гин.

— Виждам нещо… — прошепна той.

— Сянка? — подхвърли Танака Гин, давайки си сметка, че човекът насреща му изобщо не прилича на себе си. — Трябва да ми кажете всичко, Линеър-сан!

Никълъс се втренчи в прокурора, погледът му беше особен. Сякаш гледаше нещо вътре в тялото му. Откъм улицата долиташе фученето на коли и ръмженето на тежки камиони, започнали нощните си курсове.

— Можете да ми се доверите, Линеър-сан. Кълна се!

Никълъс рязко кимна с глава.

— Кажете какво ви разкрива Тао-тао. Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме…

— Как мога да ви помогна аз? — дрезгаво попита Никълъс и отмести поглед към прозореца със спуснати щори.

— Няма ли да седнем за малко? — направи широк жест с ръка Танака Гин.

Настаниха се на плетен диван. През щорите проникваха ослепителните отблясъци на слънцето върху водите на река Сумида. Но Никълъс скочи почти веднага, на лицето му се изписа погнуса.

— Това място е прокълнато! — извика той. — Дори въздухът е изпълнен с омраза и гняв!

— Чувал съм, че господин Къртц се отнасял жестоко с жена си — кимна Танака Гин.

— Тя оплаквала ли се е в полицията?

— Не, но това рядко става при случаите с физическо насилие в семейството.

Силуетът на Никълъс се очертаваше в рамката на прозореца, някак сив и самотен. Танака Гин добре го разбираше. Само преди месец беше умрял Ушиба, а приятелство като тяхното не може да се забрави лесно. Той все още не беше успял да излезе от шока.

— Имам желание да ви се доверя — промърмори Никълъс. — Идва момент, в който дори човек като мен изпитва нужда да се довери на някого…

— Не ви казах всичко за Къртц — въздъхна Танака Гин, после тръсна глава и го погледна право в очите: — Липсваха част от вътрешните му органи… Сърце, бял дроб, панкреас… — „Ето причината за тъмното петно на онази снимка, каза си Никълъс. Било е част от дупката, през която са били извадени органите.“ — По думите на патолога са били изрязани с хирургическа точност… Какво ви говори всичко това — вертикалният полумесец, липсващите органи?

Същото беше и в случая с Доминик Голдони, въздъхна в себе си Никълъс. Естествено, нямаше никакво намерение да запознае с тези подробности прокурора Гин.

— Нищо — отвърна на глас той. — Но възнамерявам да извърша някои проучвания…

— Дано ни бъдат от помощ.

В забележката прозвуча нескрита ирония. Отново изпита чувството, че прокурорът знае повече, отколкото показва. Но сега не беше време да мисли по този въпрос, предстояха му по-важни неща. Макар и шокиран, той си даваше сметка, че трябва да се отърси от всичко, което беше пронизало съзнанието му край тази стена на смъртта. Дълбоко и пронизително, това усещане пулсираше в главата му като прясна рана.

Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме… С тези думи Танака Гин ясно показваше, че знае пред какво е изправен. Този убиец не е като другите и той инстинктивно го усещаше. Очевидно имаше известна представа за Тао-тао и вярваше, че човек като Никълъс вероятно ще успее да възстанови събитията, изправен на местопрестъплението… Ето защо го беше поканил на среща тук, в дома на Къртц, а не в служебния си кабинет.

Вероятно изпитва отчаяна нужда от помощта ми, съобрази Никълъс.

Замълчаха. Никълъс, защото имаше нужда от време за преоценка на ситуацията; Танака Гин — защото искаше да му даде време за възстановяване на вътрешното равновесие.

Пръв се обади Танака Гин:

— Арестувах оябуна Тетцуо Акинага на публично място и това дълбоко го унижи. Може би допуснах тактическа грешка, тъй като Акинага-сан е достатъчно труден и без да бъде разгневен. Но аз също бях разгневен, тъй като той стана причина за смъртта на човек, когото обичах и уважавах — очите му се насочиха към окървавената стена. — Акинага ме предупреди съвсем недвусмислено: „В отдела ти има механизми, чието действие ще доведе до твоето унищожение…“ Цитирам го дословно. Няма да забравя тези думи, няма да забравя и погледа му…

— Опит на един унизен човек да възвърне част от достойнството си.

— И аз така си помислих — кимна Танака Гин. — Но Акира Шоза — друг оябун на Якудза, ми каза почти същото: „Ако преследвате корупцията, не е зле да се поогледате в отдела си…“ Вие правилно отбелязахте преди малко, че имам репутацията на реформатор. Но това ме откъсна от хората, създадох си могъщи врагове… — прочисти гърлото си и глухо добави: — Някой пречи на следствието срещу Акинага, но не зная кой е той…

— И мислите, че аз зная, така ли? — Нещата най-накрая се изясниха. Танака Гин беше приел молбата на Нанги за изясняване на случая, но срещу това искаше да се възползва в пълна степен от способностите на Никълъс.

— Ако не знаете, ще научите, Линеър-сан — отвърна с блеснали очи прокурорът. — Тао-тао ще ви помогне. Нали с негова помощ видяхте насилието в този дом, гнева в брака на двамата убити?

— Може би — замислено отвърна Никълъс. — Отношенията между Гиай и Родни Къртц са били лоши, но тук виждам далеч по-силни емоции. И те идват от друг човек…

— От убиеца, Линеър-сан!

— Може би…

— Вие го видяхте, нали? — възбудено се приведе напред японецът. — Кажете ми кой е!

— Не зная… Дори не мога да повярвам, че… — Прясната рана в главата му отново се отвори, гласът му премина в дрезгав шепот: — Действително пуснах в действие Тао-тао, Гин-сан… Исках да видя кой е убил Родни Къртц, а вероятно и Гиай… Но изпитах чувството, че гледам в черно огледало… — пръстите му притиснаха слепоочието. — И в него видях себе си!