Никълъс Линеър отправи поглед към токийската нощ, — натежала от смог и разноцветно неоново сияние. Далеч долу се поклащаше гора от черни чадъри, върху купетата на колите барабанеше дъждът. Шинжуку както винаги беше задръстен от народ.

Това беше обичайната гледка от кабинета му, разположен на петдесет и втория етаж на небостъргача Шинжуку Сюриу. Но в момента всичко му изглеждаше някак различно. — От последната му поява в Токио бяха изминали петнадесет месеца. Дойде тук, за да изпълни своя дълг, да спази едно обещание, което даде на покойния си баща — полковник Денис Линеър. Петнадесет месеца от срещата му с представителя на Микио Оками близък приятел на баща му и, както се оказа по-късно, Кайшо… Оябун на оябуните, върховен ръководител на всички кланове на японската мафия Якудза.

Предаден от най-близките си съветници, Оками бил принуден да се укрие във Венеция. Потърси помощта на Никълъс за своето оцеляване. Никълъс имаше дълбоки лични причини да ненавижда Якудза и положително би отклонил молбата на стареца, дори с риска да не изпълни последната воля на баща си. Но той беше човек на честта. Прие задачата, въпреки иронията на съдбата, принудила го да закриля главатаря на една организация, която дълбоко ненавиждаше. Прие я спокойно и се зае да я изпълни съвестно, в чисто японски стил.

Откри убиеца, на когото бяха възложили изпълнението на присъдата. Един страховит виетнамец на име До Дук Фуджиро. Откри и оябуна, който му беше възложил задачата. Сега Тетцуо Акинага (единственият останал жив представител на Вътрешния кръг съветници) бе в затвора и очакваше процес по обвинение в опит за убийство. Оками се върна в Токио, придружен от Никълъс. Тук двамата откриха, че са изправени пред нова, още по-голяма опасност.

След петнадесет месеца отсъствие Токио му се струваше коренно променено.

Даваше си сметка, че тези промени се дължат преди всичко на депресията, обзела Япония след 1991 година. Днес по улиците имаше далеч повече бездомници, повечето компании работеха с малка печалба или на загуба. Доскоро непознатият процес на временни уволнения заливаше цялата страна, а заплатите на работещите не бяха повишавани над четири години. На път за Шинжуку Никълъс видя дълги опашки пред магазините. Японците отказваха да купуват вносния американски ориз и настояваха за този, който е произведен в страната.

Търговската война със САЩ се изостряше с всеки изминал ден, правителството беше сериозно загрижено и за поведението на режима в Северна Корея, който създаваше голямо напрежение в района. Традиционните зали за играта „пачинко“ постепенно бяха преминали в ръцете на корейци и правителството с тревога установи, че немалките печалби от тях напускат страната директно за военния режим в Пхенян. За пръв път от Големия икономически подем на 50-те години Япония изглеждаше неуверена и стагнирана. Хората станаха мрачни и подозрителни, а пресата по традиция ги засипваше с песимистични прогнози.

Някой го докосна по гърба, във витрината до себе си видя познатото лице на Коей. То беше далеч от традиционните представи за красота — с малка уста, огромни очи и високи скули, но той го обичаше. Коей беше дъщеря на мафиотски главатар, двамата се запознаха през 1971 г. и безнадеждно се влюбиха един в друг. В името на тази любов Никълъс уби един мъж, когото мислеше за човека, изнасилил и измъчвал Коей. После стана ясно, че този мъж е невинен, а злодеят е собственият й баща. Момичето го беше излъгало от срам и той, потресен от това, се беше оттеглил. Видя я отново едва миналата година, по настояване на Оками. И откри, че може да потисне гнева си. Както към нея, така и към всички членове на Якудза.

Постепенно, с течение на времето, тя беше обърнала гръб на хората от подземния свят. Отдавайки се на мистичната шинтоистка секта Шугендо със седалище в подножието на планината Йошино, Коей едва ли би се върнала към светския живот, ако не бяха изричните настоявания на баща й. Той искал да я омъжи за непознат човек, само и само да стабилизира нелегалните си връзки. След шест месеца с този човек, Коей направила безуспешен опит да се отдръпне. В отчаянието си потърсила помощта на Микио Оками — върховния оябун и единствения човек, който бил в състояние да промени положението й. Оками откликнал на молбата й и я изпратил в джунглите на Виетнам, където мъжът не можел да я открие. Той действително направил всичко възможно да го стори. А Коей го мразела и презирала, едновременно с това тръпнела от страх пред силата му. Човекът, за когото трябвало да се омъжи, се казваше Майк Леонфорте.

— Нанги-сан все още го няма — промълви тя. — А вечерята трябва да бъде сервирана след десет минути.

Танцан Нанги беше президент на фирмата „Сато интернешънъл“ — едно могъщо предприятие за съвременна компютърна техника, създадено от сливането на „Сато петрокемикъл“ и американската компания „Томкин индъстриз“, чийто собственик беше Никълъс.

— Надявам се, че няма да му се отрази прекалено — добави Коей. Имаше предвид крехкото здравословно състояние на Нанги след неотдавна прекарания лек инфаркт.

— Дано — промърмори Никълъс и провери в огледалото възела на вратовръзката си. — Той отдавна мечтае да се включи в масовото производство на „Кибер-нет“…

Коей го извъртя към себе си и вдигна ръце към възела.

— Гостите вече започнаха да пристигат и Тьорин става нервен. Сигурно се чуди защо още те няма във фоайето да ги посрещаш…

— Първо ще се отбия на 40-ия етаж — усмихна се той и леко я целуна. Трябва да съм сигурен, че последните данни на „Кибер-нет“ са вкарани в главния компютър.

Най-общо казано „Кибер-нет“ представляваше ултрамодерна информационна система за абонати в цяла Югоизточна Азия ръководството на „Сато интернешънъл“ се надяваше да излезе от рецесионната спирала именно чрез нея. Затова програмата се радваше на изключителни грижи и внимание. Всички във фирмата знаеха, че ако стане засечка и в нея, положението на „Сато“ ще бъде трудно за предсказване. Успехите на компанията се дължаха на уникалната комбинация между острия като бръснач аналитичен ум на Нанги и гениалните търговски способности на Никълъс. Но днес, по подобие на повечето японски гиганти, наричани „кейретцу“, и в „Сато“ течеше тежък процес на реорганизация.

„Кейретцу“ са преки наследници на довоенните „дзайбатцу“ — големите фамилни компании на едрата буржоазия в Япония. Те представляват няколко десетки промишлени предприятия, изградени около една централна банка. В добрите времена всяко „кейретцу“ имаше възможността да се самофинансира, особено в областта на научноизследователската дейност и въвеждането на нови продукти. Но в процес на рецесия положението ставаше сериозно: банките бяха подложени на огромен натиск от две страни — прекалено високата цена на издръжката на промишлените предприятия под техен контрол и на съответната продукция плюс рязкото поскъпване на йената, което правеше експорта неизгоден. В случая със „Сато“ положението беше спасено единствено благодарение на факта, че компанията е международна. Американският филиал (собственост на Никълъс) пое пълното финансиране на новата гама продукти, включително и пазената в дълбока тайна технология на „Кибер-нет“. Въпреки това в душата на Никълъс остана чувството за вина. Защото ако не беше се ангажирал с Микио Оками за цели петнадесет месеца, той положително би намерил начин да измъкне компанията от острите нокти на рецесията. Вместо това наложи становището си за широкомащабни инвестиции в областта на фиброоптичните комуникационни системи и в резултат „Сато интернешънъл“ вложи почти всичките си финансови резерви в тази област, изграждайки съответните заводи не само в Югоизточна Азия и Китай, но дори и в Южна Америка. От дългосрочна гледна точка това бе един безспорно разумен ход, но в краткосрочен план се оказа доста рисковано начинание, влошено до крайност от тежката рецесия. И се стигна до там, че днес съдбата на компанията зависеше изцяло от успеха на „Кибер-нет“. Нещо, за което цялата вина падаше върху Никълъс…

— Никълъс!

Той се усмихна, взе я в прегръдката си и отново я целуна.

— Спокойно, всичко ще бъде наред.

В тъмната си рокля беше изключително привлекателна.

— Зная, че си човек на действието и едва ли ще ти е много приятно да забавляваш официални гости на компанията — промълви тя. — Но не забравяй, че обеща на Нанги-сан да присъстваш на тази вечеря. Не е нужно да ти напомням колко е важна тя. Официалното откриване на „Кибер-нет“ в Япония! В присъствието на висши служители от Америка, Русия, Виетнам, Тайланд, Сингапур и Китай. Тази система е много важна за Нанги-сан, а и за компанията като цяло…

Имаше право, разбира се. Налагаше се някой да му напомни, че трябва да се върне в настоящето. Нанги бе далеч повече от делови партньор, той бе приятел и духовен наставник. Двамата бяха преживели толкова опасни ситуации един до друг, че душите им бяха слети завинаги.

Коей вдигна близкия телефон, промърмори няколко думи в слушалката, после отново пристъпи към него.

— Нанги-сан още го няма — разтревожено рече тя. — Не е в стила му да закъснява… — Докосна ръкава му и добави: — А ти сам каза, че напоследък изглежда мрачен и уморен.

— Ще го потърся, после веднага слизам — кимна Никълъс. — Така става ли?

— Да — отвърна тя и го остави сам в полумрака на кабинета.

Никълъс се извърна към бюрото и продиктува домашния номер на Нанги. Автоматичният телефон се задейства от гласа му. Остави го да отброи десет позвънявания, после му нареди да затвори. Очевидно Нанги вече пътуваше насам.

Бръкна в джоба на смокинга си и извади матирана черна правоъгълна кутийка, чиито размери бяха почти колкото на мобифон. Натисна едно копче и повърхността й светна със зеленикава светлина. Това беше екранът на „Ками“ — прототипа на комуникационното устройство, което скоро щеше да влезе в действие като част от „Кибер-нет“. Именно с негова помощ Никълъс поддържаше контакт с Нанги, когато някой от двамата липсваше от заседанията на директорския съвет. Понечи да набере номера на приятеля си, но в същия миг кутийката започна да вибрира. Това означаваше, че някой го търси и той натисна друга част на екрана.

— Линеър-сан — появи се лицето на Нанги, невероятно ясно очертано от съвършената комбинация на течни кристали. Този образ беше най-привлекателната черта на бъдещата комуникационна мрежа, макар да предполагаше силен интерес от съответните агенти на промишления шпионаж.

Откриването на първата система „Кибер-нет“ предизвика истинска буря сред конкурентите на „Сато интернешънъл“ на международните пазари. Защото в ерата на информацията всеки, който притежава дигитална видеосистема с подобни качества, ще спечели милиарди долари от нея, ще привлече клиента от всички части на света.

— Нанги-сан, къде си? Коктейлът всеки момент ще започне!

— Зная — махна с ръка Нанги, после въздъхна. Къде ли се намира, зачуди се Никълъс. Екранът беше прекалено малък, за да даде отговор на този въпрос. Единственото ясно нещо бе, че приятелят му не е в дома си. — Имах някакви дяволски видения…

— Добре ли си? — изтръпна Никълъс. — Повика ли лекар?

— Нямам нужда от лекар, успокой се — отвърна Нанги и очите му за миг се отместиха от екрана. Дали има някой до него? — Тук наистина се грижат добре за мен…

— Къде се намираш, Нанги-сан? Гостите вече са тук!

— Разбирам твоята загриженост въздъхна отново Нанги, после пред него беше поставена малка чашка чай. — Но не мога да бъда на две места едновременно, което означава, че коктейлът ще мине без мен…

Защо не казва къде е, тревожно се запита Никълъс.

— Искаш ли да отложим всичко? — попита на глас той.

— В никакъв случай! Представянето трябва да стане тази вечер! — в очите на Нанги за миг се появи познатият твърд блясък. — Прекалено силно зависим от успеха на това начинание. Всяко отлагане ще доведе до слухове в бранша и ще намали доверието в новата ни комуникационна система. Не, не! Разчитам на теб и Тьорин за успешното представяне. Той ще ти помогне в случай на нужда. Нали е новата ми дясна ръка?

Нанги се готвеше да го изключи и Никълъс забързано каза:

— Поне ме изслушай, Нанги-сан! — Хрумна му нещо, но не беше сигурен дали Нанги ще се включи в играта. — Може би има начин да използваме отсъствието ти за наша изгода…

Това моментално привлече вниманието на Нанги.

— Продължавай — вдигна ръка той.

— Предлагам да демонстрираме качествата на „Кибер-нет“ като осъществим връзка с теб направо от коктейла.

— Не.

— Но защо, Нанги-сан? Това би било великолепна демонстрация. Стоиш там, където си, а образът ти се изписва на специалния екран, който сме монтирали в залата…

Казах не и толкоз! — отсече Нанги и миг по-късно лицето му се стопи от дигиталния екран.

Никълъс не знаеше дали да се чуди, или тревожи. Особено сега, след като всичките му усилия бяха насочени към просперитета на „Сато интернешънъл“, а Микио Оками най-сетне остана на втори план. Хладното и ирационално поведение на Нанги беше много странно. Какво става с приятеля му? От изключение тези резки прекъсвания на контактите им започваха да се превръщат в правило. Знаеше, че създаването и промоцията на „Кибер-нет“ отнемаха всичките сили на Нанги, а той все пак е на седемдесет и шест години. Но току-що приключилият разговор едва ли се дължи на възрастта му… Дали характерът му не се променя като последица от сърдечната криза? Никълъс реши да открие приятеля си още тази вечер, веднага след като приключи показният коктейл.

Огледа смокинга си в стенното огледало, в главата му за пореден път изплува въпросът дали е постъпил правилно, като реши да се присъедини към Микио Оками, великия Кайшо.

Якудза продължаваше да играе важна роля в обществено-икономическия живот на Япония. В Америка подземният свят е напълно откъснат от обществото, докато тук е точно обратното — негови висши представители активно участват в обществения живот. Макар много от тези хора да считат себе си за отритнати от обществото, те са неделима част от това, което е известно под наименованието „Железен триъгълник“ и което управлява Япония още от 1947 г. насам: държавна администрация, делови среди и политици. Най-могъщият представител на този триъгълник е МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрията, което държи в свои ръце икономическата политика на страната и диктува насоките на промишленото производство според общите интереси на Япония. От него зависят всички „кейретцу“, независимо дали се управляват семейно, или са сложен конгломерат от различни по своята дейност компании. Именно МИТИ решава през 60-те, че японската икономика трябва да се откъсне от металургията и тежката промишленост и да наблегне на производството на полупроводници и компютърна техника. В резултат на взетите мерки за насърчаване на това производство се ражда икономическото чудо на Япония, много индустриалци стават милиардери. МИТИ продължава да действа в избраната посока, всички отпаднали от администрацията технократи заемат високи постове в промишлените конгломерати и контролират тяхното действие.

Тази политика се радва на сериозна подкрепа от най-висшите ешелони на властта. Либерално-демократическата партия, която ръководи страната от началото на 50-те чак до загубата на общите избори през 1993 г. работи в тясно сътрудничество с могъщото министерство и именно то лежи в основата на всички икономически успехи. Това е постигнато сравнително лесно, тъй като японците са свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка. Преди войната това е била ръката на императора. След нея — дългата поредица от министър-председатели, издигани от ЛДП.

В тази система Якудза играе ролята на трансмисия. Шефовете на гангстерската организация имат грижата за електората на ЛДП, като на практика осигуряват на поредния премиер толкова гласове, колкото са му необходими. Едновременно с това поемат грижата и за „политическия принос“ на отделните „кейретцу“, който се изразява в приемането на изгодни за бизнеса икономически закони от парламента. Така вървят нещата в продължение на десетилетия: смайващи темпове на икономически растеж, придружени от дълбоко вкоренена корупция.

Но идва 1991 година и рецесията слага прът в добре смазаните колела на японската икономическа машина…

Никълъс въздъхна и поклати глава. Осъзна, че вече е крайно време да слиза в залата за коктейла и се насочи към вратата. Спря го жуженето на „Ками“. Върху екрана изплува лицето на Микио Оками. Въпреки ситните бръчици около очите и първите признаци на старческо изтощение, лицето му продължаваше да младее. Едва ли някой би му дал деветдесет години…

— Имам важни новини, Никълъс — започна той без обичайните любезности. Своето „Ками“ беше получил тайно, никой не знаеше за него. Въпреки че все още бяха в експериментален стадий, комуникационните панели на „Кибер-нет“ предлагаха многократно по-голяма сигурност от обикновените мобифони. — Утре сутринта министър-председателят официално подава оставка!

Никълъс усети как краката му омекват и неволно седна на ръба на бюрото.

— За последните три години това ще бъде шестата оставка… — промърмори той.

— Точно така — кимна Оками. — Сбъдва се прогнозата ми, че без силна ЛДП ще рухне и центристката коалиция от малки партии. Техните програми са твърде противоречиви, за да се стигне до консенсус. Особено трудни са социалистите, които са главни виновници за нестабилността на всички правителства…

— Какво ще правим сега?

— Затова ти се обаждам. Тази оставка ще бъде като чук по главата за повечето политически сили. Този път обаче няма политическа фигура, готова да поеме властта. Нито опитен външен министър, нито представител на деловите среди. Ще се стигне до вакуум във властта. А това значи само едно — политически хаос. Нещо, което не бива да допуснем.

— Мисля, че трябва да се срещнем.

— Взе ми думите от устата — кимна Оками. — Вдругиден, точно в седем вечерта трябва да бъдеш в Карасумори. Дотогава съм зает с важни дела.

— Добре.

По лицето на Оками се изписа видимо облекчение.

— Как върви коктейлът?

— Тъкмо отивах да проверя…

— Успех.

Никълъс благодари и се изключи от системата. Излезе от кабинета, прекоси просторната приемна и се насочи към президентския асансьор, който само за секунди щеше да го свали до мецанина. Хвърли поглед на часовника си. Не, няма време да се отбива в научноизследователския отдел…

Може би ще се измъкне по време на коктейла. Много искаше да присъства на прехвърлянето на основните параметри на „Кибер-нет“ в паметта на главния компютър. Пъхна ключа в тежката врата с бронзова рамка на личния си асансьор, а в главата му отново прозвучаха думите на Оками, с които върховният оябун обясни истинската причина да го потърси:

„Когато се видяхме за пръв път миналата година, душата ти кипеше от омраза срещу Якудза. Нямаше как да ти разкажа истината за баща ти… Нямаше как да ти обясня, че ние двамата с него бяхме партньори в строителството на Нова Япония от 1946-та до смъртта му през 1963-та… След това продължих сам, тъй като възгледите на Полковника трябваше да бъдат приложени на практика. Без значение беше фактът, че аз съм Кайшо — върховен оябун на всички Якудза…

Баща ти притежаваше гениална проницателност. Ти си негов син и в крайна сметка аз стигнах до решението да те привлека на своя страна. Не за да ме закриляш, както ти казах в началото… Вероятно вече си разбрал, че и сам мога да се пазя… Това беше началото на оздравителния процес за теб. Трябваше да се освободиш от гнева си срещу Коей, сложил началото на яростната ти омраза срещу всички Якудза… Едва тогава щеше да бъдеш в състояние да разбереш истината, скрита зад непроницаемата маска на баща ти и да я приемеш… Време е да продължиш делото, което започнахме ние двамата с баща ти…“

Преди около две години Никълъс и Нанги решиха да купят второразредния френски ресторант, който заемаше мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу. Ремонтът продължи година и половина, цяла армия архитекти и дизайнери се бяха заели да превърнат неуютното помещение в най-скъпия нощен клуб-ресторант на японската столица.

Откриването стана едва преди три месеца и беше шумно отразено от пресата. Заведението моментално привлече клиенти от най-висшите слоеве на японското общество. Но тази вечер ресторантът беше затворен. В блестящите зали щяха да присъстват единствено официалните гости, поканени за откриването на „Кибер-нет“.

Внушителното триетажно пространство беше запълнено от подобни на тераси платформи, върху които бяха разположени по три-четири маси във формата на бумеранг. Всички гледаха към широк дансинг, който, благодарение на сложната лазерна техника, изглеждаше покрит с пъстър персийски килим. Скритото осветление създаваше илюзията, че масите висят във въздуха като летящи килимчета, потопени в синкаво сияние. Стените към кухненските помещения бяха покрити с панели от вишнево дърво, под тях се извиваше дълъг бар с блестящо метално покритие. Огледалните лавици зад него бяха задръстени от вносни питиета с екзотични имена, върху тях имаше дори бира от Филипините и малки частни пивоварни в Съединените щати.

Никълъс завари дансинга претъпкан с елегантно облечени хора, във въздуха се носеха приглушени разговори на поне десет различни езика. Навалицата пред бара беше особено голяма, тримата бармани сръчно изпълняваха поръчките. Шестдесет и шест вградени в стените и пода хай-фи бокса дискретно озвучаваха помещението с хладния джаз на Майлс Дейвис.

Десетки глави се извърнаха в негова посока, стотици очи пробягаха одобрително по стегнатото му тяло на танцьор с широки рамене и тесни бедра. Най-впечатляваща от всичко беше походката му — пъргава и гъвкава, с фини и някак флуидни движения. Тя нямаше нищо общо с походката на повечето хора, по-скоро приличаше на плавно плъзгане в разредена атмосфера. Центърът на тежестта му падаше ниско, някъде към слабините. Мястото, което японците наричат „хара“. Тъмната, леко чуплива коса влизаше в странно противоречие с ориенталските черти на лицето му, особено с високите скули и издължените бадемови очи. Едновременно с това в тези черти се долавяше безспорното присъствие на европейския ген.

Засече Канда Тьорин и започна да си пробива път към него. Наскоро прехвърлил тридесетте, Тьорин беше висок и слаб мъж с приятно издължено лице и сдържаното поведение на човек с богат опит. Никълъс все още не беше си изградил окончателно мнение за него, но нямаше никакво съмнение, че младият мъж е бил от голяма помощ на Нанги по време на неговото отсъствие. Свидетелство за това беше фактът, че неотдавна Нанги го беше издигнал на поста първи вицепрезидент — длъжност, която рядко се дава на толкова млад човек.

Откровено казано, Никълъс не беше доволен от прекомерната близост на съдружника си с този човек. Тя някак си пречеше на приятелството му с Танцан Нанги. Без съмнение Тьорин бе надарен с блестящ ум и в това отношение преценката на Нанги беше точна. Но в поведението му се долавяше и присъствието на огромни амбиции, особено когато ставаше въпрос за „Кибер-нет“… А може би не е така, може би Никълъс е прекалено мнителен? Може би Тьорин е взел присърце делата на „Сато интернешънъл“ просто за да попълни вакуума, оставен от самия него… Въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че младият човек взема участие в колективната игра единствено от личен интерес… Ако е така, нещата могат да поемат в непредвидима посока.

Тьорин беше в компанията на червендалест американец с къдрава червеникава коса и маниери на човек, на когото са дошли до гуша изтънчените японски порядки. За съжаление подобно поведение е характерно за повечето американци тук, помисли си Никълъс. Този се казваше Корд Макнайт и беше търговски представител на няколко фирми от Силиконовата долина, занимаващи се с производство на полупроводници.

Направи обходна маневра и се изправи зад рамото на Тьорин.

— Ти си едно нещастно копеле — промърмори Макнайт. „С това прямо лице и праволинейно поведение мястото му не е тук, а на някоя атлетическа писта в Щатите“, помисли си Никълъс. Светлите, леко раздалечени очи гледаха твърдо и безизразно. — Нали само преди три години такива като теб нахлуха в Щатите и започнаха да купуват като луди? Хвърлихте страхотни суми за имоти в Холивуд, Манхатън и Пебъл бийч, да не говорим за Хаваите… Кой нормален бизнесмен би постъпил така? Да, да… Ще кажеш, че можете да си го позволите заради процъфтяващата си икономика. Но тя се оказа обикновен сапунен мехур, нали?

Тьорин премълча. Или от благоразумие, или просто от остро усещане за унижение. Рецесията се отразяваше особено тежко на младите и динамични японски бизнесмени. Те бяха успели да свикнат с удобствата на силата и парите, трудно можеха да приемат положението на „номер две“. Само допреди четири години никой от тях дори не беше сънувал, че може да изпадне в това положение.

— Погледни какво става днес — продължи Макнайт, без да обръща внимание на любопитните гости, които започваха да се трупат наоколо. Сред тях Никълъс забеляза познатите лица на Коей и Нгуен Ван Трък — изпълнителен директор на „Минх Телеком“. От известно време насам тази компания засипваше Никълъс и Нанги с изгодни предложения за финансова помощ срещу част от акциите на „Сато“. — Япония вече е второстепенна икономическа сила… Помниш ли как с презрение отхвърлихте нашата образователна система? Къде е днес това презрение? — на устните на Макнайт се появи усмивка на превъзходство. — Ще ти кажа какво става в момента, приятелю… Вие бавно, но неотклонно се превръщате в компютърно неграмотни индивиди. Ние използваме компютрите още в самото начало на нашата образователна система, докато вие ги считате за твърде неперсонални. Не можете да вършите бизнес с помощта на компютрите, тъй като не сте в състояние да се отърсите от сложните и усукани ритуали… — от устата му изригна подигравателен смях. — Затова бихте предпочели дори шибаното сметало! Господи, Тьорин, затворени в своята монополистична система, вие не сте в състояние да вземете нищо полезно от нас. Не забелязвате, че и в Щатите се появяват „кейретцу“, но от нов тип… Способни да посрещнат предизвикателствата на XXI век. Нашите предприятия в областта на телекомуникациите, битовата електроника и компютрите стават по-малки, но далеч по-жизнеспособни: Те се обединяват помежду си и бързо се отърсват от ненужния слой тлъстина, който беше характерен за отминалото десетилетие. Така стават далеч по-продуктивни и конкурентоспособни, докато японските компании продължават да са с прекалено раздут щат и действат в излишно много области едновременно…

— Не мислите ли, че поведението ви излиза извън границите на доброто възпитание, старче? — обади се с модулирания си глас Нгуен Ван Трък. Образованието си беше получил в Англия и говореше английски с подчертано литературен акцент.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извърна се към него Макнайт. — Казвам истината и нищо повече! Ако нямате с какво да възразите, можете да се пръждосвате!

Очите на Ван Трък бавно обходиха тълпата. Познаваше всички, те също го познаваха. На лицето му се появи усмивка на превъзходство:

— Мисля, че сте прекалено разпален и…

— И неконструктивен! — отсече Макнайт, после отново се обърна към Тьорин: — Ето какво имам предвид… Ние, американците, вече се променихме. Днес сме съвършени бойни машини, готови на всичко. Милиарди байтове електронна информация достигат до домовете на милиони хора по територията на САЩ, защото разполагаме с най-съвършената кабелна система в света. — Смехът му прозвуча като кучешки лай. — А какво имате вие? Нищо! Знаеш ли, че вие сте единствената развита страна в света, която не разполага с добре развита кабелна индустрия? Манията ви да държите затворени своите телекомуникации и техника за предаване на информация ще ви изкопае гроба! Защото вече усещате неизгодното положение, в което сте изпаднали благодарение на тази мания, нали?

— Да си чувал някога думата „конкуренция“, приятелче? Тя е основен двигател на американския прогрес и пак тя ще ви натика в океана. Достатъчно е да погледнеш един телевизор с висока разделителна способност и ще видиш бъдещето. Налага ви се да изоставите една промишленост, в която сте хвърлили стотици милиарди долари. Защо? Защото японските телевизионни приемници с висока разделителна способност действат на аналогов принцип и следователно са безнадеждно остарели. Нашите обаче са дигитални и далеч по-добри. Което означава, че сте изгубили конкурентната битка, при това окончателно!

— Вие говорите за миналото, господин Макнайт — обади се Никълъс. Гласът му накара хората да се раздвижат, Тьорин се обърна да го погледне. — А бъдещето е тук, сред нас. Предстои да ви го демонстрираме… Системата „Кибер-нет“ вече действа в Русия и резултатите надхвърлят най-оптимистичните ни прогнози. Тьорин-сан може да ви предостави последните данни в това отношение…

— По време на вечерята ще изнеса последните статистически данни — кимна малко вдървено младият мъж.

— Вие сте Никълъс Линеър, нали? — намръщи се Макнайт. — Е, добре, господин Линеър, поправете ме, ако греша… Доколкото зная, в Русия вече действа една кибернетична мрежа. Защо, по дяволите, им трябва друга?

— На този въпрос най-добре ще ви отговори Тьорин-сан — усмихна се Никълъс. Можеше да го стори и сам, но искаше да възвърне самочувствието на младия вицепрезидент.

— Вярно е, че за разлика от страните на Югоизточна Азия руснаците разполагаха с известни средства за телекомуникации започна незабавно Тьорин. — Но тяхната мрежа „Релком“ е далеч по-несъвършена от „Кибер-нет“, особено по отношение на сигурността. Честотната лента на „Кибер-нет“ (най-общо казано това е количеството информация, което може да се предава) е далеч по-голяма не само от тази на „Релком“, но и на всяка друга телекомуникационна система в света. В Русия и Югоизточна Азия вече се изпробват приемниците „Ками“ от второ поколение, които действат изцяло на базата на дигиталното видео.

Никълъс забеляза сред тълпата слушатели Сергей Ванов — чернокос мъж с широко славянско лице и изразителни очи. Направи му знак да излезе напред и победоносно се усмихна на Макнайт:

— Нека чуем информация направо от извора…

— Не зная какво ще чуете от извора, но руснаците са влюбени в „Кибер-нет“! — засмя се Ванов, който очевидно изпитваше удоволствие от жонгльорството с американските идиоми. Това го караше да се чувства на висота, равноправен партньор на най-големите бизнесмени в света. — В моята родина има огромен интерес към „Кибер-нет“, просто защото там сега се ражда новото поколение предприемачи, което гледа напред, към XXI век. Те добре оценяват ползата от такава комуникационна система, дори когато са принудени да се включат в нея със своите стари й евтини персонални компютри. За нас е достатъчно да знаем, че можем да се включим в мрежата срещу известна такса и да въртим бизнес, без да зависим от разни държавни правилници и ограничения…

— Можете ли да си представите какво означава това? — разпери ръце Никълъс. — Те търгуват с всичко: от картофи до влакови композиции със суровини, от сибирски петрол и украинско жито до български плодове и зеленчуци…

Тьорин кимна с глава, най-сетне разбрал каква линия на поведение трябва да следва.

— Ограничения няма — добави той. — Нужни са само три неща: стока, която да се предложи на пазара, желание и въображение да се сключи сделка и, разбира се, една надеждна комуникационна система като „Кибер-нет“… Електронната поща — любима рожба на специалистите по кибернетични мрежи, вече е спомен от миналото… Защо трябва да се набира текст върху компютърен монитор, когато посланието може да се изпрати направо по дигиталното видео? В света на бизнеса скоростта е по-важна от всичко. А тази скорост се постига само с помощта на видео байта. Чрез „Ками“ всеки може да прави текстообработка, да обновява данни и схеми, да се включва и изключва от компютърните мрежи, да изпраща и получава видео факсове и видеопоща, да купува и продава, да прехвърля финансови средства по всяка точка на земното кълбо.

— Страхотно! — промърмори язвително Макнайт. — Стига тази видео шашма действително да работи… — Но в гласа му липсваше предишното убеждение.

— Точно затова сме се събрали тук тази вечер — отвърна Никълъс.

— Лично аз вече изпитвам пълно доверие към „Кибер-нет“ — обади се Рая Хаджи — висок и мургав мюсюлманин, официален представител на сингапурското правителство. Никълъс го познаваше отдавна — преди години двамата бяха работили съвместно по проект за фиброоптична мрежа в страната му. Още от самото начало той беше сред най-запалените почитатели на „Кибер-нет“. В ръката му се появи апаратче „Ками“. — Готов съм веднага да докажа думите си. След официалното откриване ще се обадя директно на нашия министър-председател и всички вие ще имате възможност да видите смаяното му лице.

Разнесоха се ръкопляскания, хората се разсмяха.

— Моята работа се облекчи поне с 30% след въвеждането на „Кибер-нет“ — обади се и Нгуен Ван Трък. — Виетнам вече притежава надеждна система за комуникация. Край на претоварените телефонни линии, край на постоянните преплитания…

— Е, мисля, че можем да седнем зад масите — усмихна се Никълъс. — Рекламата беше повече от достатъчна… Не зная как се чувствате вие, но лично аз умирам от глад!

Разнесе се одобрителен шепот, хората извадиха поканите си да видят кой къде трябва да седне. Изправена до Никълъс, Коей безмълвно наблюдаваше размяната на любезности между домакин и гости. Издебнала подходящия миг, тя хвана ръката му и здраво я стисна.

— Представяш се доста добре за човек, който ненавижда приемите — прошепна тя.

— Някой трябваше да подкрепи Тьорин — отвърна той. — Може и да е отличен администратор, но трябва още доста да се учи в областта на дипломацията.

— Това важи и за Макнайт, нали?

— Мечок — кимна Никълъс. — Но върши точно това, за което му плащат. Днешната американска администрация си е поставила за главна цел да притиска японците за отваряне на икономиката им. За постигането й са позволени всякакви средства, дори бруталните заплахи…

— Нали видя какво стана, като отворихме пазара за ориз — намръщи се Коей. — Нашите селскостопански производители са пред бунт, а хората предпочитат да се редят на опашки за японски ориз, вместо да купуват американски… Още малко усилия в тази посока и ще се превърнем в страна от Третия свят — като Русия…

Седнаха един до друг в центъра на няколко маси, заети почти изцяло от японски политици и висши държавни служители. „Как ли ще се почувстват утре сутринта, когато научат за оставката на премиера“, запита се Никълъс. Улови мрачните погледи, които му хвърляше Тьорин от масата си на десетина метра по-нататък. Беше настанен в компанията на Макнайт, Рая Хаджи и още няколко бизнесмени от Изтока.

— Бедният Тьорин — въздъхна Коей, след като приключиха с размяната на поздрави със съседите си по маса. — Изглежда като бито коте!

Сигурен, че местата по масите са били разпределени лично от Нанги, Никълъс се усмихна:

— Ще му бъде от полза да надникне в мечата бърлога. Така или иначе ще трябва да контактува с трудни хора, затова е по-добре да започне още днес. Специално Макнайт е безопасен. Няма да се случи нищо лошо, дори ако Тьорин продължава да го дразни…

Келнерите поднесоха първото блюдо — тигрови скариди на скара, обилно полети с китайски билков сос. Раираните черупки бяха толкова крехки и прозрачни, че никой не си правеше труда да ги отстранява. Гостите ги дъвчеха цели, заедно с главите. Второто блюдо беше студени японски макарони, поднесени в малки дървени купички. Полети със специални подправки, те се оказаха толкова вкусни, че гостите започнаха да ги хвалят на висок глас. За пиене се поднасяше саке, по желание бира и вино.

След това блюдо осветлението в залата намаля и Тьорин зае място зад ярко осветения подиум. Зад гърба му беше спуснат широк прожекционен екран. Изглеждаше отлично с високия си ръст, гладко сресаната коса и самоувереното си поведение. От смачканото му самочувствие преди малко нямаше никаква следа.

— Дами и господа, съжалявам, че трябва да прекъсна насладата от добрата вечеря, но едновременно с това съм горд да открия представителството на „Кибер-нет“ за Япония, една съвместна изява на „Сато интернешънъл“ и „Денва партнърс“ обяви тържествено той.

„Денва партнърс“, удивено вдигна вежди Никълъс. Какво по дяволите, е това? „Сато“ няма партньори в начинанието „Кибер-нет“!

Изправен зад подиума, Тьорин извади един панел „Ками“ и започна да набира някакъв номер.

— Дами и господа, вие присъствате на историческо събитие! — все така тържествено каза той. — Имам честта да ви демонстрирам първата официална видеовръзка на комуникационната система „Кибер-нет“. Моля, насочете вниманието си към екрана…

— Моши-моши (ало) — разнесе се многократно усилен от тонколоните глас. Екранът оживя и бавно се запълни от лицето на японския министър-председател. Яснотата на дигиталното изображение беше забележителна.

Никълъс хвърли поглед към масата на Тьорин, но не успя да види лицето на Макнайт. Мястото му беше празно, но очевидно никой не беше обърнал внимание на този факт.

— Господин министър-председателю, вие разговаряте с Канда Тьорин, вицепрезидент на компанията „Сато интернешънъл“ отговарящ за въвеждането на новата комуникационна система „Кибер-нет“ — представи се Тьорин.

— Здравейте, Тьорин-сан — отвърна премиерът. Лицето му беше сиво и уморено. — Аз съм министър-председателят Таканобу и разговарям с вас от сградата на Токийската стокова борса Нихонбаши. Изглеждате великолепно в новия си смокинг, Тьорин-сан. Желае ли някой от изтъкнатите ви гости да осъществи директна сделка с борсата в Ню Йорк?

Този въпрос беше посрещнат с весел смях от присъстващите в залата, после се разнесоха аплодисменти. Демонстрацията продължи. Никълъс се надигна от мястото си и безшумно се насочи към изхода. Прекоси фоайето на мецанина и се насочи към частния асансьор. Искаше да отскочи до помещенията с главния компютър и да разбере докъде е стигнало прехвърлянето на данните. В същия момент видя Макнайт, който се измъкна от мъжката тоалетна и бързо се насочи към залата.

Натисна бутона с номер 40 и бронзовите врати започнаха да се затварят. В последния момент успя да тикне обувката си в процепа и да натисне бутона за отваряне. От тоалетната излезе втори мъж, който се насочи към общите асансьори и натисна бутона за повикване. Никълъс изскочи от кабината и се втурна към него. Човекът се беше опрял на стената и бавно се свличаше. Никълъс протегна ръце да го подхване. Още в първия момент му се стори, че познава това лице. Сега вече беше сигурен. Човекът в ръцете му беше Капа Ватанабе — техническият сътрудник в научноизследователския отдел, който отговаряше за прехвърлянето на данните. Гой би трябвало да е на 40-ия етаж, а не тук, в тоалетната на мецанина. Какво става?

— Ватанабе-сан — разтърси го Никълъс, но отговор не последва. Очите на оператора бяха притворени, но под клепачите ясно се виждаха неестествено разширените му зеници.

Никълъс провери пулса му. Беше необичайно бавен, като на човек, изпаднал в кома. По устните му се появи едва забележима розова пяна. Никълъс се готвеше да хукне за линейка, когато забеляза необичайно свитите пръсти на дясната ръка на припадналия. Сърцето му пропусна един такт, ръцете му внимателно се заеха да разтварят дланта. Тази поза му беше позната от Вунг Тау — крайбрежната ивица, югоизточно от Сайгон. Ръката на Ватанабе се разтвори и пред очите на Никълъс се появи очакваната гледка: малка раничка в средата на дланта с посинели краища. Същата като на онзи гмуркач, изтласкан от океанските вълни край Вунг Тау… Разпита един от местните рибари и разбра, че нещастникът е бил прободен от Бан-том — една странна на вид мида с невинното наименование „мида-торта“. Но, както се оказа, тази мида била един от най-отровните обитатели на Южнокитайско море, особено опасна заради поразителната си прилика с кралската скарида. „Виж тук — рибарят предпазливо посочи раничката на дланта на гмуреца. — Синьото петно е доказателство за отровата…“

Капа Ватанабе беше инжектиран с отровата на „мида-торта“. Защо? Никълъс разкъса с нокът раничката, наведе се и засмука кръвта. Изплю я на пода, свали вратовръзката си и я стегна като турникет около китката на Ватанабе. Дали това ще е достатъчно, за да спаси живота му, запита се той. Начинът за проверка беше само един. Наведе се над човека, затвори с длан очите му и включи своето танжинско око. Светът се смали и изчезна, съзнанието му потъна дълбоко в тайнството на Тао-тао. Обви го мрак, душата му бавно се отвори за Акшара — тайнствената Пътека на светлината, с чиято помощ душевната енергия се превръщаше във физическа.

Според древното учение всичко в света се върти около един център, наречен „кокоро“. Той представлява бавно пулсираща мембрана, благодарение на която психическата енергия се трансформира във физическа. В това отношение притежателят на Тао-тао не се различава съществено от тибетските магьосници, китайските аскети и шаманите на редица древни племена. Всички те черпят енергия от източници, които са известни на хората от хилядолетия, но вече забравени от цивилизования човек…

За самия Никълъс Акшара беше едно несъвършено умение, тъй като на даден етап неизбежно се преплиташе с Кшира — обратната му страна. Тъмна и опасна, тя беше отнела живота на много свои последователи. Никълъс беше опознал страховитата й мощ по време на двубоя си с До Дук Фуджиро. Веднага след това се зае да я изкорени от душата си. Това беше възможно само чрез „шукен“ — особеното състояние на възбудено просветление, което лежи на границата между Акшара и Кшира и може да бъде докоснато само за частица от секундата. Теоретиците на Тао-тао и до днес са разединени по въпроса за съществуването на „шукен“. Голяма част от тях го отричат напълно, докато други се съмняват в съществуването на гранична линия между светлината и мрака.

Никълъс не беше нито сред едните, нито сред другите. Просто защото изпита на гърба си опасността, която се зараждаше дълбоко в раздвоената му психика. При всяко потъване в Акшара усещаше и черните пипала на Кшира. Съзнаваше, че ако не успее да се освободи от тях, неизбежно ще се превърне в пленник на злото, подобно на своя духовен наставник Канзацу.

В главата му отекваха странни звуци. Сякаш се намираше под вода и долавяше призивните викове на китовете, които докосваха цялата кожа на тялото му. Светът се превърна в нещо далечно и едновременно с това близко; в материя, скрита зад стените на древна амфора, от която беше в състояние да вади отделни късчета — глас, жужене на насекомо, сянка… И дати подложи на внимателно изследване…

Сега протегна ръка към амфората и измъкна душата на Ватанабе. Залепи се за нея като акула, промъкна се дълбоко в същността й. Стана част от Ватанабе, без дори да съзнава това. И веднага разбра, че умира. Дозата отрова в кръвта на Ватанабе се оказа далеч по-концентрирана от това, което може да се открие в природата. Въпреки турникета, тя беше успяла да проникне в кръвообращението на жертвата.

Поде борбата там, етап по етап — както го беше учил Канзацу. С безкрайно търпение изолираше химическите съставки, които тровеха кръвта на Ватанабе. После проникна в отделните му органи и започна да стимулира производството на антитела, хормони и сложни нервопептини, които имаха способност да неутрализират отровата. Върна се в хладната и едноизмерна действителност едва след като се увери, че животът на колегата му вече е извън опасност.

Изчака да се отърси напълно от Тао-тао, после извика хората от охраната и заедно с тях премести неподвижното тяло на Ватанабе в лечебницата.

— Сложете лед на раничката, а на хората от „Бърза помощ“ ще кажете, че се е отровил с ампула нервнопаралитичен газ — заповяда на старшия офицер той. — Вие и още един от вашите хора ще стоите неотлъчно до леглото му, дори и в болницата. Нито за миг не трябва да го оставяте сам. Ясно ли е?

— Да, сър — кимна офицерът и вратата на асансьора се затвори.

Никълъс изтича към личния си асансьор, завъртя ключето и натисна бутона за 40-ия етаж. Ледената ръка на страха стисна сърцето му. Ватанабе не би трябвало да напуска помещенията на центъра. Какво търсеше в тоалетната на мецанина, при това заедно с онзи американец Макнайт? Подозираше, че знае отговора на този въпрос, но искаше да бъде сигурен.

Асансьорът спря на етажа, който се заемаше от научноизследователския център на „Сато интернешънъл“. Никълъс откри отговорника на нощната смяна и накратко му разказа за инцидента.

— Удвоете охраната! — заповяда той. — В главния коридор да има постоянно поне по двама въоръжени мъже. Аз ще се занимая с персоналния компютър на Ватанабе-сан, възможно е и да го изключа от мрежата. Погрижете се да блокирате вътрешната алармена инсталация.

— Слушам, сър — отвърна стреснатият човек. — Веднага отивам.

— Изпратете ми отговорника по прехвърлянето на база данните на „Кибер-нет“ — добави Никълъс.

— Това беше Ватанабе-сан.

— Тогава ми изпратете началника му. Да дойде в кабинета на Ватанабе.

— Веднага ще открия Матцумура-сан.

Следвайки указанията на служителя, Никълъс откри кабинета на Ватанабе без никакви затруднения. Компютърът беше включен, от екрана личеше, че прехвърлянето на данните на „Кибер-нет“ продължава. Но когато Никълъс поиска менюто и включи личния си код, стана ясно, че данните са прехвърлени докрай. Това означаваше само едно — въпреки предпазните мерки и секретните кодове някой беше успял да си извади копие от архивите на „Кибер-нет“.

Върна се на програмата, с която беше работил Ватанабе. Едва сега забеляза, че тя не е включена в общата компютърна система на отдела. Това предполагаше, че той е извадил копие от данните на отделна дискета. На теория беше невъзможно, поне така го уверяваха програмистите му в Щатите. Но нямаше как да не повярва на това, което виждаше със собствените си очи. Ватанабе беше открил начин да деблокира всички защитни шифри.

— Линеър-сан?

На прага се беше изправил слаб мъж с очила, неестествено бледо лице и почти гола глава.

— Аз съм Юно Матцумура — представи се той.

— Вие сте началник и контрольор на Ватанабе-сан, така ли? — вдигна глава Никълъс.

— Да, сър.

Никълъс набързо го запозна със състоянието на нещата.

— Не мога да повярвам, сър! — пребледня още повече Матцумура.

— Значи ставаме двама — нетърпеливо отвърна Никълъс. — Но Ватанабе-сан се е изключил от главния компютър. Можете ли да установите дали и някой друг терминал не е сторил същото?

— Сега ще проверя — кимна Матцумура, наведе се над екрана и започна да мести „мишката“ с бързи и точни движения: Прегледа всички файлове на терминала, после се премести в паметта на главния компютър и облекчено поклати глава: — Няма други, сър. Изключен е само този терминал.

Никълъс започна да диша по-леко. Ватанабе, каквото и да бе намислил, е действал сам. Вече нямаше съмнение какво е правил долу, на мецанина: предавал е на Корд Макнайт дискетата с база данните на „Кибер-нет“.

— Да изтрия ли информацията за „Кибер-нет“ върху този твърд диск? — попита Матцумура.

Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:

— Имам по-добра идея.

С няколко думи обясни на главния програмист какво има предвид.

— Никакъв проблем — кимна онзи. — С удоволствие.

Никълъс се върна на приема. В коридора вече пазеха двама въоръжени мъже и той доволно кимна с глава. Съобщиха му, че Ватанабе е откаран в болницата под силна охрана. Демонстрацията в ресторанта беше приключила, гостите бяха заети с основното ястие на менюто. Макнайт кротко си седеше до Тьорин и човъркаше с вилица голям и апетитен на вид омар.

Седна обратно на мястото си и промърмори някакви извинения. Коей моментално усети напрежението му, но не зададе никакви въпроси.

Вечерята вървеше гладко. Поела ролята на очарователна домакиня, Коей беше забавлявала гостите добре, сега беше негов ред. Пое ролята си със забележителна лекота, но нито за миг не изпусна от очи Макнайт. Както се очакваше, министрите бяха във възторг от новата видеокомуникационна система. След провала на телевизията с висока разделителна способност това беше първият сериозен пробив на японската електронна индустрия.

— Какво е станало с вратовръзката ви, Линеър-сан? — попита Каниожи Накахаши, един от висшите представители на Социалистическата партия в парламента.

— Някъде съм си изгубил носната кърпа, Накахаши-сан — отвърна с усмивка Никълъс. — И побързах да избърша мазнината от омарите по лицето си, преди онзи американец Макнайт да ме обвини в лакомия!

Забележката му беше посрещната с бурен смях. Най-високо се смееше Накахаши, който очевидно изгаряше от желание да се подиграе на американеца.

Отнесоха посудата, на нейно място се появи десерт, придружен от кафе и алкохол. Разговорите станаха разпокъсани и безсмислени — като на всеки прием с международно участие.

Гостите започнаха да се разотиват около единадесет. Никълъс предвидливо пусна ключовете от колата в шепата на Коей и издебна подходящия момент да й прошепне, че ще се прибере по-късно. Задържайки се в центъра на тълпата, той незабелязано се спусна по широкото стълбище към фоайето, без нито за миг да изпуска гърба на Макнайт.

Навън дъждът беше преминал в ситна и неприятна мъгла. Гостите се стълпиха на тротоара в очакване на колите си, над главите им се разтвориха чадъри. Макнайт беше сред тях. Малко по-късно един от служителите спря голямото му БМВ до тротоара. Никълъс хвърли бегъл поглед към човека от охраната, с когото беше разговарял на етажа. Той кимна с глава към мощния мотоциклет „Кавазаки“, опрян на стената.

— Моторът е готов, сър — каза. — Извадих го от гаража, заредих го и пробвах как работи двигателят. Всичко е наред.

— Пакетчето?

— Получих го лично от Матцумура-сан — подаде му малка пластмасова кутийка човекът. — Каза, че ще бъдете приятно изненадан от резултатите.

Никълъс благодари, нахлупи каската и подкара мощната машина след бялото БМВ на Макнайт. Американецът пътуваше сам.

Държеше се на почетно разстояние от него. Не се страхуваше, че ще бъде разкрит, тъй като по мокрия асфалт фучаха десетки хлапаци с подобни мотори, улиците се огласяха от тътена на мощни двигатели. Луната надникна иззад косматите облаци, после отново се скри. Беше все така влажно.

Макнайт пътуваше към Гинза. Никълъс механично прецени, че ако тръгне по посока на пресечката Йоншоме — най-широкото кръстовище, което беше виждал в живота си — може като нищо да го изпусне. Но Макнайт свърна вляво малко преди кръстовището и се насочи към долната част на Шинжуку. Прекоси железопътния прелез при Кабукичо и рязко завъртя волана. Тежкото БМВ се подхлъзна на мокрия асфалт, разлюля се на пружините си, после се стрелна в една от тесните улички.

Никълъс предпазливо го последва, подавайки предното колело на мотора иззад ъгъла. Това беше една от типичните за този квартал „шомбен-йокочо“ („Улица на пикнята“, според цветистия токийски жаргон), запълнена с евтини барове, подозрителни заведения за стриптийз и ресторантчета, в които се сервираше не дотам качествена храна. На стотина метра от ъгъла униформен хоп седна зад волана на бялото БМВ и го откара към подземния паркинг. За пръв път виждаше подобна услуга на „шомбен-йокочо“…

Паркира мотоциклета и тръгна по тротоара. Къде ли е влязъл Макнайт? Съмнителните заведения бяха така натъпкани едно до друго, че нямаше никакъв смисъл да ги проверява едно по едно. Налагаше се да прибегне до друг начин.

Потъна в Акшара и околната действителност се стопи като лош сън. Блясъкът на неона избледня и отстъпи място на ослепителната вътрешна светлина. Миг по-късно се присъедини към Макнайт, който бавно пристъпваше в долнопробен, задръстен от тютюнев дим бар. Вътре беше шумно, разголените сервитьорки бяха от най-ниско качество. Неотклонно продължаваше да следва американеца, картината в съзнанието му беше кристално ясна, като на телевизор с висока разделителна способност. Макнайт бавно си пробиваше път сред масите, около които седяха мъже с женски дрехи, съмнителни бизнесмени и авантюристично настроени туристи. Насочи се към една малка масичка в дъното и седна. Другият стол вече беше зает от позната физиономия — виетнамеца Нгуен Ван Трък. Макнайт се облегна назад и си поръча уиски.

Не след дълго Никълъс се появи на входа. Заведението се казваше „Дехарау“, което в буквален превод означаваше „Без пукната пара“.

Макнайт опразни чашата си на един дъх и поръча още едно питие.

— Малко ли ти беше на приема? — вдигна вежди Нгуен.

— Не зная как е при теб, приятелю — тежко го изгледа Макнайт. — Но аз не всеки ден убивам хора…

— Много сте кекави вие, американците — подигравателно сви устни Нгуен. — Защо не остави аз да свърша работата?

— Вече ти казах — въздъхна Макнайт и глътна второто уиски по начина, по който беше изпил първото. — Ватанабе се беше разбрал с мен, до теб дори нямаше да се приближи!

— Ето докъде го доведе доверието му в американците! — ухили се Нгуен. — Честни и праволинейни, а? Би трябвало да има едно наум…

С това очевидно се изчерпи въвеждащата част на разговора. Виетнамецът се приведе напред и напрегнато попита:

— Успя ли?

Третото питие на Макнайт бе донесено от келнер с изкуствени гърди като на Доли Партън и съответната перука.

— Разбира се — кимна американецът, след като педерастът се отдалечи. Възбудата му все още беше силна — като на човек, току-що видял смъртта в очите. Адреналинът във вените го караше да се усмихва с чувство на превъзходство. Особено сега, след като всички козове бяха в ръцете му, той искаше да се наслади напълно на тържеството си над виетнамеца. Никълъс механично отчете този факт, докато предпазливо скъсяваше разстоянието до масата на жертвите си. „Сега Макнайт ще стане недискретен, каза си той. Следователно трябва да чуя всяка негова дума.“

— Аз просто изпълнявам заповеди — започна виетнамецът. — Моят шеф иска…

— Знам какво иска твоят шеф — прекъсна го с мрачна ирония Макнайт и Никълъс съвсем ясно си представи лицето му. — И имам това, което иска!

— Сега най-важно е времето!

— Така ли? — небрежно попита Макнайт и изпружи дългите си крака. — И защо!

— Това не те засяга.

— Не ме засяга, значи… — Макнайт запали цигара и лениво пусна няколко кръгчета дим: — Но само аз мога да помогна на твоя шеф…

— На теб ти беше възложена определена задача! Ако си я изпълнил, ще получиш съответното възнаграждение, което е доста щедро… Иначе…

— Не си позволявай такъв тон! — внезапно просъска Макнайт. — Аз съм американец, докато ти си обикновено момче за поръчки! Никой не може да ми говори по този начин, дори скъпоценният ти шеф! Писна ми да стоя в шеста глуха и да ми подхвърлят трохи! При това хора, които печелят милиони! Искам да се включа в надбягването и билет за него е именно това, което притежавам!

— Дискетата, моля! — прошепна с каменно лице Нгуен.

— Всяко нещо с времето си! — отсече другият. — Първо искам среща с Майк Леонфор…

— Без имена! — просъска виетнамецът.

— Да бе, забравих — ухили се Макнайт. — Все не мога да свикна с ролята на дребен шпионин. Но успях да привлека вниманието ти, нали? — от ноздрите му се проточиха две синкави струйки дим. — Всъщност кой ще ни чуе точно тук? Може би тълпата японски педерасти с перуки и грим? Трябва да внимаваш, Ван Трък! Ще вземат да ти пробутат някой обратен!

— Въпреки всичко настоявам да не споменаваш имена! — твърдо каза Нгуен. — Ясно ли е?

— Я кажи защо твоят шеф иска толкова спешно тази помия — смени темата американецът.

Доловил името на Майк Леонфорте, Никълъс се превърна в мраморна статуя. Задоволството, че успя да проследи и засече крадците, отстъпи място на тъмна празнота, в която предпочиташе да не наднича. По време на Виетнамската война при Майк са били изпратени цяла кохорта агенти на ЦРУ, които поискали да им осигури постоянен канал за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Майк действително сторил това, но дезертирал от армията и запазил канала за себе си. На по-късен етап влязъл в съдружие с Рок и някакъв виетнамец на име До Дук. Тримата заедно изградили Плаващия град в най-затънтените джунгли на Виетнам и го превърнали в склад за наркотици и огромни количества контрабандно оръжие, с което захранвали диктаторски режими по целия свят.

До този момент Никълъс беше сигурен, че Майк Леонфорте е мъртъв — изпепелен от ядрената експлозия на „Факел“ над Плаващия град или разяден от радиацията. Но сега разбра, че този човек не само е жив и здрав, но и стои зад кражбата на база данните на „Кибер-нет“. Душата му потръпна, тялото му бе пронизано от онова особено напрежение, което се беше появило там, в джунглата край Плаващия град — когато двамата най-сетне се бяха изправили лице в лице.

— Това не е твоя работа — промърмори най-сетне Нгуен.

— Както виждаш, вече е моя работа — поклати глава Макнайт и лениво изтръска пепелта си. — Едно от задължителните условия на доставката…

— Не сме се договаряли за…

— Току-що промених условията на договора, задник! — изсъска Макнайт. — Бъди добър да ги приемеш!

Нгуен замълча, очите му обходиха претъпкания бар. Когато проговори отново, гласът му се превърна в шепот, Макнайт се принуди да се приведе над масата.

— Е, хубаво… Само не тук. Зная едно наистина спокойно място…

Хвърли няколко банкноти на масата и отмести стола си. Макнайт стори същото.

Когато излязоха на тротоара, Никълъс вече беше заел позиция във входа на отсрещния бар. Видя как момчето за поръчки изтича да докара паркираното БМВ.

— Имаш ли кола? — долетя до слуха му гласът на Макнайт.

— Дойдох с такси — отвърна Нгуен. — Така никой не може да ме засече.

Никълъс ги изчака да се качат в колата, очите му пробягаха по вътрешността на бара, пред който се беше спрял. На малката, но ярко осветена сцена бяха струпани няколко здраво овързани жени, някакъв полугол тип се кълчеше над тях, а изпод краката му излитаха гъсти кълба разноцветни пушеци.

Моторът на БМВ-то изръмжа и той прекоси улицата към паркираното „Кавазаки“. Предпазливо подкара след бялата кола. Американецът се насочи към серия от тесни улички, очевидно следвайки указанията на Нгуен. Придвижваха се на изток, към изискания квартал Шинбаши, където все още се предлагаха изтънчените услуги на гейшите. Но в този квартал се намираше и гигантският рибен пазар Тцуки, заемащ километри от крайбрежието на река Сумида. Луната отново изчезна зад ниските облаци, светлините на града се полюшваха като многоцветен планктон върху фосфоресциращата повърхност на океана.

Никълъс спря и изключи двигателя. Макнайт паркира БМВ-то до брега и двамата с Нгуен се насочиха към малка лодка, завързана за близкия пристан. Временно възпрепятстван от обстоятелствата, Никълъс бе принуден да изостри докрай психическата си връзка с Макнайт, докато очите му търсеха подходящ за проследяването плавателен съд.

Не откри такъв и започна да тича по брега, успоредно с лодката. Пазарът беше пуст, осветен от нарядко поставени електрически стълбове. За щастие Нгуен скоро спря лодката и я остави да се полюшва върху малките вълни. Потънал дълбоко в Акшара, Никълъс чуваше гласовете на двамата пътници с такава яснота, сякаш беше на метър от тях.

— Е, започвай! — обади се Макнайт. — Токио едва ли може да ни предложи по-уединено място от това!

Нгуен се надигна, внимателно зае позиция в средата на лодката и му нанесе страхотен удар с ръба на дланта си. Очевидно улучи сънната артерия, тъй като Макнайт се строполи като подсечен в ръцете му.

Докато виетнамецът беше зает да претърсва джобовете на жертвата си, Никълъс хукна към кея. Даваше си ясна сметка, че няма да успее да се добере до Нгуен. Въпросът беше колко ще закъснее.

Нгуен бе експерт в своите умения, докато Макнайт се прояви като обикновен глупак. Само секунди след: като го удари, Нгуен вече държеше в ръцете си скъпоценната дискета. Онзи я беше скрил в подплънката на смокинга си.

Виетнамецът я тикна в джоба си и сграбчи реверите на Макнайт. Разкрачил крака да запази равновесие в клатушкащата се лодка, той натика главата на жертвата си под водата. Никълъс усети как по тялото му пробягва студена тръпка, краката му увеличиха скоростта. Летеше под малките лампи на кея, които светеха студено като миниатюрни й равнодушни луни…

В средата на реката Нгуен продължаваше да натиска врата на Макнайт под водата. Започна да си подсвирква една популярна мелодия на Жак Врел. Никълъс я знаеше: в песента се разказваше за ужасите на войната, за една проститутка, легнала по гръб с разтворени крака, която нетърпеливо подвиква: „Следващият!“… Мелодията се лееше в мрака, сякаш невидима връзка с това, което ставаше във водата. Никълъс вече беше достатъчно близо, за да усети зловещото присъствие на смъртта. Смъртта на Макнайт. Имаше странното чувство, че е муха, кацнала на рамото на тази Смърт, и неудържимо се носи към поредната й жертва. Душата му се сля с отлитащото съзнание на Макнайт, в лицето го лъхна хладният мрак на Великата пустош…

Във въздуха се появи странен резонанс — сякаш зимен вятър фучеше сред заледените клони на дърветата. Прибавен към подсвиркването на Нгуен, той изведнъж се превърна в мрачна, но величествена симфония. После в душата му отекна тежка въздишка и той разбра, че Макнайт е мъртъв. Болка стегна сърцето му, краката му омекнаха, очите му неволно се затвориха…

След това остана единствено симфонията. Водопад от чисти, кристално ясни звуци. Следвайки ги като омагьосан, Никълъс не разбра къде и как намери лодка, кога я насочи през черната като мастило вода.

Звуците изведнъж изчезнаха. Без предупреждение, без ехо дори. Никълъс застина на място. От рязкото прекъсване на психическата връзка с онова, което го чакаше в средата на тъмната река, изведнъж се почувства разнебитен и неспособен дори да повдигне ръка. Нещо се беше случило. Обзе го безпомощен гняв. Дори мръсник като Макнайт не заслужаваше такава смърт!

Оставаше Нгуен, коварният виетнамец. Уверил се, че Макнайт вече не диша, той сръчно завърза няколко бетонни блокчета за тялото му и го тикна в черната вода. После потегли напред.

Трябва да се справя с него, заповяда си Никълъс. Но как? Вместо да се върне на кея при рибния пазар, виетнамецът продължи по течението на реката. Това по безспорен начин доказваше, че убийството е било планирано предварително. До Кабукичо виетнамецът се беше придвижил с такси, а лодката с бетонните блокове го е чакала готова на кея. Никълъс беше убеден, че Нгуен щеше да намери начин да подмами Макнайт в нея, дори и ако американецът не беше изявил новите си претенции. Както и да се бяха развили преговорите, животът на Макнайт щеше да свърши в тази нощ…

Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръце. Беше стигнал мястото на престъплението. Напрегна психиката си и веднага усети движението на трупа към тинестото дъно. Там, където щеше да остане завинаги… Стисна зъби и тръсна глава. Рано или късно Нгуен ще трябва да слезе на брега. Продължи преследването, планът за действие бавно започна да се оформя в главата му.

Маргарет Голдони де Камило бавно слезе от блестящия си нов „Лексус“. Колата спря малко след пресечката на Парк авеню и Четиридесет и седма улица. Разделителната ивица между двете платна беше засадена с нови храсти, по клоните на добре поддържаните дървета край тротоара вече се виждаха яркозелени пъпки. Минаваше пет следобед, но светлината все още беше достатъчно силна — сигурен признак, че хладният ветрец, който свиреше между небостъргачите, скоро ще се превърне в спомен. Пролетта встъпваше в правата си. Маргарет се наведе към стъклото и нареди на Франки — въоръжения си шофьор, да остане зад волана. После направи знак на личния си телохранител Роко и се насочи към входа на близкия небостъргач, изграден изцяло от алуминий и стъкло.

Докато асансьорът я отнасяше към 36-ия етаж, тя имаше време да събере мислите си. Много се зарадва на този неочакван и кратък отдих. През последните петнадесет месеца рядко имаше възможност да се занимава с бизнеса си. След бруталното убийство на брат й. Доминик Голдони, Маргарет изведнъж се оказа във вихъра на живот, за който дори не беше подозирала. Дом действително направи опит да й предаде част от връзките и контактите си и в резултат Маргарет поддържаше добри отношения с много влиятелни личности от Ню Йорк и Вашингтон. Но в крайна сметка се оказа неподготвена за ролята на Макиавели, която по принуда трябваше да играе в качеството си на кръстник на всички мафиотски фамилии по Източното крайбрежие. За прикритие използваше съпруга си Тони Д. — скъпоплатен адвокат на най-големите звезди в шоубизнеса. Дом беше подготвил нещата така, че именно Тони да изглежда кръстник в очите на когото трябва. Но на практика конците дърпаше Маргарет и никой друг. Главната й грижа беше да поддържа мира между многобройните фамилии под нейно подчинение, като едновременно с това се бори и срещу домогванията на заклетия враг на Дом — Леонфорте „Гадняра“, който не се отказваше от идеята да разшири на изток своята империя на Западното крайбрежие. През последните няколко месеца, въпреки съответните мерки на Маргарет, Гадняра все пак беше успял да поеме контрола над Чикаго и фамилиите от Средния запад. С мъка и горчивина Маргарет си даде сметка, че ако Дом беше жив, той дори не би помислил за подобна експанзия. В устата й се появи металически вкус. Това ставаше всеки път, когато си спомнеше как провали брат си и цялото му голямо семейство, обхванало Източното крайбрежие в здравата си мрежа.

Асансьорът спря, вратите се отвориха с тих звън. Маргарет и Роко излязоха в коридора и тръгнаха по дебелия бежов мокет към офисите на „Серенисима“. Това беше името на компанията й за козметични продукти, която заемаше стабилни позиции на пазара. Сърцето й се сви от мъка. Страшно много й се искаше да потъне в любимата работа, да се наслаждава на успехите, да страда от провалите… Да, в този бизнес има и провали… Но не можеше да го стори. Върху плещите й лежеше трудната задача да изпълни последната воля на Дом.

Създаде компанията колкото сама, толкова и с помощта на партньора си Рич Купър. Отначало изпълняваха поръчки по пощата, но твърде скоро се разраснаха и днес „Серенисима“ беше международна корпорация с филиали навсякъде по света. Изискани щандове с нейното име имаше в най-големите универсални магазини на страната — „Барниз“, „Блумингсдейл“, „Бъргдорф“ и „Сакс“. Отскоро влезе в действие и собствена верига от скъпи бутици, пръснати в главните световни столици. Французи, италианци и японци посрещаха продуктите на „Серенисима“ изключително добре. Това даде кураж на Рич, който планираше масова инвазия на германския пазар още до края на годината, а за следващата беше предвидил настъпление и в бившите страни на Източния блок.

Добре, че е Рич, въздъхна в себе си Маргарет. Партньорът й беше поел цялата работа, докато тя водеше битки с Гадняра и поддържаше тесни връзки с Микио Оками — някогашния съюзник на Дом.

Обзавеждането в офиса беше дискретно, скъпо и елегантно. Преобладаваха златистите и размито червените цветове. Мебелите в приемната бяха подбрани лично от Маргарет, която държеше да бъдат преди всичко удобни. По стените бяха окачени стилизирани плакати с лицето на световноизвестен фотомодел, избрана за единствена реклама на компанията. Момичето прие да рекламира продуктите на „Серенисима“ още в самото начало, и лицето й отдавна се беше превърнало в търговска марка на компанията. Възприеха тактиката на „Ланком“ и отказаха да се поддават на бързо променящите се модни тенденции. Това се оказа разумен ход. Независимо от капризите на модата, печалбите на „Серенисима“ се покачваха със стабилните 25% годишно.

Рич я очакваше в заседателната зала — солидно правоъгълно помещение с тежки завеси, чиито стени бяха изцяло заети от махагонови рафтове. В средата имаше масивна маса от тиково дърво във формата на бумеранг. Зад нея беше разположен също така масивен бюфет, върху който имаше кафе машина „Браун“, два термофора за ледена вода и бутилка самбука^[1]. Долната част на бюфета криеше малък, но добре зареден хладилник. От опит бяха разбрали, че съдържанието му върши добра работа, особено когато заседанията по обсъждане на новите проекти се проточваха до малките часове на нощта.

Рич скочи на крака, а Маргарет хвърли кратък поглед на бодигарда си, който остана пред двойната врата. Често се питаше дали ще дойде време да се придвижва без горила зад гърба си.

— Bella! — възкликна Рич, разтвори ръце и я разцелува по двете бузи, съвсем по европейски. — Колко отдавна не сме се виждали! Вече си мислех, че си пропаднала вдън земя! Така ми писна да си говоря с телефонния ти секретар, че онзи ден изплюх една малина отгоре му!

— Зная — усмихна се Маргарет. — Актът ти е напълно документиран. Съжалявам, че те карам да ме чакаш, но…

— Да, да — вдигна ръце той. — Пак си имала проблеми с Франси!

Това беше историята за прикритие, която си беше избрала. Защото, подобно на най-добрите лъжи, в нея имаше и зрънце истина. Изпаднала в дълбока депресия от постоянните кавги между Маргарет и Тони Д., тийнейджърката Франси откри утеха в Лю Кроукър — бивш полицай от Централното управление на нюйоркската полиция и близък приятел на Никълъс Линеър. Страдаща от рядката болест булимия, Франси продължаваше да кипи от гняв срещу своите родители, но благотворното влияние на Кроукър вече започваше да се усеща. Момичето обожаваше Кроукър толкова страстно, че Маргарет изпитваше кратки пристъпи на ревност. Тя самата обичаше Кроукър, но любовта й беше тъжна и безнадеждна, тъй като Лю не правеше компромиси с понятията си за добро и зло. Но хармоничните му отношения с Франси бяха на моменти така влудяващи, че Маргарет плачеше дори по време на сън. Копнееше да има подобни отношения с дъщеря си, но силно се съмняваше, че това някога ще стане.

— Тя наистина е по-добре, Рич — отвърна на глас Маргарет и се настани в едно от креслата.

Рич Купър беше привлекателен мъж, който свободно говореше всички романски езици, а напоследък сериозно се беше заел с японския. Притежаваше необичайното качество да се адаптира напълно с чуждата култура — качество, което често бъркаха с безхарактерност. Но той беше доволен, тъй като по този начин постигаше максимални резултати при всяко свое начинание. Надхвърляше четиридесетте, но буйната пясъчноруса коса и яркосините очи му придаваха вид на хлапак. Беше дребен и подвижен, с неизтощима духовна енергия. Маргарет не познаваше друг човек на този свят, който можеше да работи в продължение на пет денонощия без прекъсване за подготовката на ревю за висша мода в Милано, да отлети веднага след това за Токио, да се върне за друго ревю в Париж, а след това да се появи в офиса си, напълно готов за работа. Най-много обичаше да пътува, да се запознава с нови хора и да ги печели за каузата си.

Харесваше до лудост „Серенисима“ и страхотно се гордееше с успехите на компанията. От време на време подхвърляше идеята да пуснат акции на пазара, но Маргарет неизменно се противопоставяше. „Представи си само колко много капитал можем да наберем, възбудено я убеждаваше Рич. Истинска лавина от пари, Bella!“ „Не, клатеше глава Маргарет. Продажбата на акции означава борд на директорите, отговорност пред инвеститори, заплаха от поглъщане или още по-лошо — възможност да бъдем отстранени от ръководството на собствената си компания.“ Маргарет се беше нагледала на подобни случки. „Нашето си е наше, твърдо заявяваше тя. И аз ще направя всичко възможно нещата да останат в сегашния си вид!“

— Хайде, започвай с информацията — усмихна се сега тя и разтвори претъпканата си чанта с документи.

През следващия час Рич я запозна с ръста на печалбите за последното тримесечие, който надхвърляше 30%. След това заговори за научноизследователската разработка на нов вид нощен крем, който показал отлични резултати срещу пиянска подпухналост и липса на достатъчно сън. Кампанията в Германия вървяла успешно, през пролетта предстояло откриването на първите им бутици в Мюнхен и Берлин. Рич току-що подписал договор с новите им немски партньори, които се ангажирали да отворят и обзаведат магазините.

В тази поредица от блестящи успехи нямаше нито едно тъмно петънце, но въпреки това Маргарет остана с чувството, че нещо не е наред. Рич изглеждаше необичайно възбуден, пръстите му постоянно си играеха със сребърната писалка „Пеликан“, която му бяха подарили германците. Докладът му беше някак прибързан, без обичайното наслаждение от всеки отделен успех.

Когато свърши и Маргарет подписа всички документи, които й бяха предложени, тя вдигна глава и в обичайния си прям стил рече:

— Е, добре, казвай сега какво има…

Рич замълча, писалката продължаваше да се търкаля между пръстите му. После рязко скочи на крака и пристъпи към прозореца. Дръпна тежките завеси и отправи поглед към града, който се простираше сред синкав смог оттатък река Хъдзън и чезнеше по посока на Ню Джърси.

— Рич?

— Молех се на Бога да не се връщаш… — прошепна партньорът й.

— Какво?!

Той пусна завесите и се обърна с лице към нея.

— Писмото е готово, тази сутрин трябваше да бъде напечатано и изпратено в офиса на Тони.

Тя се изправи, сърцето лудо блъскаше в гърдите й.

— Какво писмо? — видя го как си поема дъх, гърлото й се стегна.

— Продадох моя дял, bella…

Маргарет смаяно се вторачи в лицето му, мозъкът й блокира. От устата й се изтръгна едно сподавено „По дяволите“ и това беше всичко, което беше в състояние да предложи. Така действа човек, когато види, че върху колата му връхлита пиян дръвник и не може да стори нищо друго, освен да се надява на предпазните колани и въздушната възглавница. Но на какво да се надява тя в момент като този?

Шокът най-сетне отмина и тя започна да си възвръща дар слово.

— Защо? — гласът й беше дрезгав и необичайно чужд. — Защо, копеле такова?

Рич сви рамене, на лицето му се изписа тъпо смущение:

— За пари, за какво друго? — промърмори той.

— ЗА пари ли?! — не повярва на ушите си Маргарет. — Искаш да кажеш, че напоследък не печелиш достатъчно пари?!

— Парите никога не стигат, bella — отново си рамене той.

— Престани! Вече нямаш право да ме наричаш така!

Той видимо пребледня, главата му отново се извърна към прозореца.

— Сама виждаш, че с писмо нещата щяха да минат по-леко…

Маргарет притисна с длани пламтящите си слепоочия, пристъпи към бюфета и си наля чаша вода. Разрови чантичката си за хапче „Буферин“ и бързо го глътна. После стисна устни и се извърна към партньора си:

— Защо не обсъди нещата предварително? Защо не поиска мнението ми?

— Защото от месеци насам не мога да ти видя очите! — отвърна той и пристъпи крачка към вратата.

— Нека поговорим за това сега, Рич — протегна ръка да го спре Маргарет. — Все още не е късно да…

— Късно е, Маргарет. Сделката е приключена, снощи подписах последните документи.

Тя надникна в яркосините му очи в отчаян опит да отгатне истината. Поведението му беше странно, пред нея сякаш стоеше съвсем друг човек. От онзи Рич, с когото беше работила в продължение на дванадесет години, нямаше дори следа. Колко пъти беше отскачал да я види у дома? Присъства на първото причастие на Франси, именно той й подари двуметровия мечок играчка, с който дъщеря й все още отказваше да се раздели. А миналата година, по повод 16-ия й рожден ден, донесе в къщата огромна и скъпа стереосистема, която накара дъщеря й буквално да онемее от възторг. А сега я предава! Защо? За пари?

— На кого продаде своята част?

— О, не бива да се тревожиш, bella… Всичко ще продължи постарому. Продължавам да работя тук, но по граждански договор…

— По граждански договор, значи! — презрително го изгледа тя. — Платен служител в собствената си компания!

— Пръстите й несъзнателно се заровиха сред гъстата черна коса, главата й отчаяно се поклати. — Мадона, ако можеше да се чуеш отстрани! Все още не осъзнаваш какво си направил! Които и да са негодниците, на които си продал дела си, те вече те притежават, Рич! Могат да те изгонят в момента, в който престанат да одобряват работата ти, могат да те изгонят, дори само защото не харесват костюмите или физиономията ти! Всичко, което си създал през годините, отива по дяволите. Всичко, разбираш ли? — очите й отчаяно се впиха в лицето му. — О, Рич, какво си направил, за Бога?!

— Това, което трябваше — отвърна той и се извърна настрана. — Можеш да ми повярваш…

— В момента не вярвам на нищо и на никого! — отсече Маргарет и си допълни чашата. Гърлото й продължаваше да дращи. — Е, казвай кой е новият ми партньор! Перелман? Да не би да съм се оказала съдружничка на „Ревлон“?

— Не, никой от бранша — прехапа устни Рич. — На практика тази компания за пръв път се заема с козметиката. Името й е „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ с централа в Уест Палм бийч, Флорида, и офиси из целия свят… — В гласа му се появи фалшив ентусиазъм. — Изпратиха самолет на компанията да ме вземе. Ако можеше да видиш какво чудо е имението им в Уест Палм, свят ще ти се завие! Един страхотен замък, надвиснал над водите на Атлантика!

— Значи ти взеха акъла с разкош, а може би са пратили и човек да те начука, докато ти изскочат очите! — отбеляза с презрение в гласа Маргарет. — Как изглежда главният разбойник на тая „Волто“?

— Не знам, никога не съм го виждал. Срещах се с членове на директорския съвет, някои от тях бяха… хм… доста приятни мъже… — Рич беше бисексуален и това се оказа сериозно предимство в деловите му контакти, особено на европейска територия. — И цял вагон юристи… Просто да не повярва човек!

— Изгарям от нетърпение да се запозная с новите си партньори! — язвително подхвърли Маргарет. — Описваш ги така, сякаш са истински магьосници!

— Нищо няма да се промени — повтори Рич, но в гласа му липсваше предишното убеждение. Утре хората от „Волто“ ще са тук, имаме официална среща. И на нея ще се увериш, че съвсем не ни чака катастрофа…

— В каква саксия си расъл, Господи? — засмя се Маргарет и с облекчение усети, че няма да се разплаче. Опразни водата в чашата си и решително посегна към шишето със самбука. — Ти ме предаде, Рич! Предаде всичко, което изградихме заедно!

Отвърна й мълчание. Въздухът свистеше през отворите на климатичната инсталация, ушите й пищяха.

— Аз ти се доверявах, а ти ме предаде! — Празната чаша полетя към главата му. — Копеле мръсно!

Всеки четвъртък, точно в пет следобед, Тони Д. се подлагаше на масаж. А когато се намираше извън града (най-често по адвокатски дела в Лос Анджелис), прекратяваше работа точно в този час и започваше да се разтоварва. Разтоварването беше едно от основните неща в живота на Тони Д. Отдавна беше разбрал, че без него не е в състояние да сключи нито една изгодна сделка. Проветряването на мозъка му беше необходимо, за да омотава клиентите си в сложната мрежа на юридическите процедури и термини, които в крайна сметка водеха до прякото им обвързване с него. Независимо дали това ставаше след една, три или пет години…

Но сега се намираше в нюйоркския си офис. Точно в пет без четвърт стана и се оттегли в съблекалнята към гимнастическия салон, който беше изградил по време на последната реконструкция на сградата. В четири и половина проведе един телефонен разговор с филмовата къща „Трайдънт“ в Лос Анджелис.

— Виж какво, Стенли — поклати патрицианската си глава Тони Д., — клиентът ми има солидни юридически аргументи… Да, разбира се, че зная… Нали аз изготвих договора на мръсника заедно с вашите юристи… Три месеца се потих над него и затова ти казвам, че нищо няма да излезе… Защо ли? Ще ти кажа защо, Стенли… Онзи задник продуцентът иска да прогони клиента ми… Да, точно така! Можеш да викаш колкото си искаш! Но ако не изпълните условията на клиента ми, вашето студио ще бъде запечатано като кокоши задник и аз лично ще се погрижа за това! Какво профсъюзите?… Стенли, да не би да ме заплашваш? — Клечката за зъби ловко се премести в другия край на устата му. — Мисля, че ме познаваш, приятелю… Аз съм това, което хората наричат метеоролог… Да, точно така. Мога да предскажа зараждането на силен ураган, който се движи в твоя посока… Съветът ми е да разпъваш платна и да изчезваш, преди да си потънал!

Тони Д. тресна слушалката, промърмори едно сподавено „тъпак“ и натисна бутона за вътрешна връзка:

— Мери, след малко вероятно ще позвъни Стенли Фридман. Кажи му, че ме няма. Набери номера на Майки в Л.А. и му кажи след три дни да бъде в „Трайдънт“. Той ще разбере за какво става въпрос… Три дни са достатъчни на Стенли Фридман за размисъл. След тях просто няма да има своето скъпо и добре разработено студио…

Хвърли поглед на тънкия си златен „Патек Филип“. Точно пет без четвърт. Стана, протегна се и влезе във вътрешната стаичка. Изрита ръчно изработените си чехли, на лицето му се изписа доволна усмивка. Денят общо взето беше успешен.

Прекоси гимнастическия салон и влезе в стаята за масажи. Пристъпи към прозореца и загледа с невиждащ взор величествената панорама на Манхатън. После дръпна завесите, свали дрехите и бижутата си и се опъна по корем на масата с гумирано покритие. Току-що изгладената кърпа гальовно покри косматите му задни части.

Вече пет години ползваше услугите на една и съща масажистка. Въпреки това тя идваше и си отиваше, а багажът й се подлагаше на внимателна проверка. Преминаваше през ръцете на личните му бодигардове и едва тогава получаваше достъп до покоите на Тони Д.

Днес се появи както обикновено — в точно уречения час. Вкара една касета в уредбата, намали звука и влезе да се мие в банята. После намаза ръцете си с масло от розмарин, разтърка длани и се залови за работа.

Спокойната музика на „Лунни пастири“ допринасяше за облекчението му не по-малко от силните и опитни ръце, които мачкаха раменете му. Отпусна се и както обикновено в съзнанието му изплуваха спомени от отдавна отминалите години на детството. В ноздрите го удари сладката миризма на домашен хляб, в ушите му прозвуча простичката сицилианска мелодия, която си тананикаше майка му. Пред очите му бавно изплуваха здравите й ръце, покрити до лактите с брашно…

Острата миризма на розмарин му напомни за лютивия дим от пурите на баща му. Свиваше ги долу, в килера, от изсъхнали листа кубински тютюн. Никой нямаше достъп до това място, но любопитството на Тони надделя и един ден се промъкна долу да се поогледа. Баща му го пипна и му хвърли як пердах. Това си беше в реда на нещата — един хлапак няма право да наднича в частния живот на възрастните. Баща му беше мрачен и мълчалив. Говореше само за спорт и никога за мръсната фабрика оттатък реката Уихокън, където си вадеше хляба сред опасни за живота химикали. Един ден не се върна от там. Гадните химикали бяха избухнали и баща му загина във възникналия пожар. По-добре така, промърмори на погребението един от съседите им. Щрак и те няма! Иначе трябва да се мъчиш поне десетина години с емфизема или рак на белите дробове… По-късно, вече като студент в Принстън, Тони Д. разбра, че баща му просто се е срамувал от работата си, от ниското си образование. Затова страшно много му се прииска да го види отнякъде в деня, в който се дипломира в Юридическия факултет на Принстън.

Пръстите на масажистката потънаха в нервните възли на тила му и той неволно изпъшка. Дишането му стана по-дълбоко и по-равномерно.

Миризмата на розмарин му напомняше и неделните обеди в дома на брат му. Мери беше страхотна готвачка, достатъчно беше само да я зърне човек. Едновременно с това беше красива и вярна съпруга, дарила на Франк две прекрасни момченца. Доста повече от това, което му беше предложила Маргарет… Освен това Мери беше кротка и покорна, знаеше мястото на жената в дома. Грижеше се за къщата, останалото беше работа на Франк. Докато Тони беше обикновено момче за поръчки, една фасада за истинския господар — Маргарет… Проклет да е Доминик с неговата слабост към жените!

— Отпуснете се, мистър Тони — тихо прошепна масажистката. — Мускулите ви отново се стягат…

Какво чудно има в това, замаяно си помисли Тони и се отпусна в ръцете й. Един Господ знае колко унижения е принуден да търпи! В семейството му командва жена, която се мисли за мъж, но едновременно с това е неспособна да го дари със син! Има някаква дъщеря, която се е запиляла някъде из Кънектикът и само Маргарет знае точно къде… На всичкото отгоре се занася с онова бивше ченге Лю Кроукър… Нима това не е достатъчно, за да побеснее човек?

Но Тони Д. си даваше сметка, че трябва да запази спокойствие. Търпението беше единственият път към успеха. Проклетото търпение, което никога не му достигаше. Ако можеше да бъде търпелив с Маргарет и Франси поне толкова, колкото с деловите си партньори, всичко щеше да е наред. След известно време кучките щяха да се принудят да го уважават, после идваше ред на помирението. Маргарет ще разбере, че няма смисъл да си губи времето с Кроукър и отново ще го допусне в постелята си. И тогава шансовете му да се сдобие със син отново щяха да нараснат… Истинският мъж трябва да отгледа поне един син, казваше баща му и разтриваше обезобразените си от химикали ръце. И беше прав, разбира се…

Извърна глава да облекчи болките във врата си и благодарение на това забеляза раздвижването на завесата. Остана да лежи неподвижно, сърцето му биеше дълбоко и равномерно. Примигна и отново погледна към прозореца. Да, завесата все още помръдваше. Нима е възможно това? Тази сграда беше построена като повечето небостъргачи на града и прозорците й бяха херметически запечатани. В ноздрите го удари лек полъх на топъл въздух, примесен с миризмата на автомобилни газове. Ръката му леко помръдна, очите му се отвориха.

— Бих предпочел лавандулов спирт, Дорис — тихо прошепна той.

— Веднага, мистър Тони — отвърна масажистката и пристъпи към сака с материалите си — купчина стъклени контейнери с гумени капачки.

Жената се наведе над сака, в същия момент завесите се раздвижиха и Тони се надигна до седнало положение. В процепа се очерта голяма кръгла дупка, изрязана в дебелото стъкло. Изрязаното парче лежеше на сгъваема дървена стълба — от онези, които използват миячите на прозорци.

Мъжът, който беше свършил тази работа, прекрачи перваза и се озова в стаята. Беше облечен в обикновени работни дрехи и по нищо не се отличаваше от миячите на стъкла. В дясната му ръка мътно проблесна автоматичен пистолет 38-и калибър с дълъг заглушител, завинтен на цевта. Очите му се заковаха върху голото тяло на Тони на масата, усмивката му разкри редица жълти и развалени зъби:

— Гадняра ти казва „сбогом“, Тони!

Пук, пук! Звуците бяха тихи, сякаш Тони се беше изпуснал от уплаха и нищо повече. Но ефектът им беше опустошителен. Ухиленият бандит политна назад. Устата му така и си остана разтегната, но в очите му се появиха недоумение и страх, успели да забележат тежкия колт 45-и калибър в мазната ръка на Тони. От заглушителя се точеха тънки валма барутен дим. Нападателят се хвана за завесите и политна към пода, от гърдите и гърлото му изригнаха плътни струи кръв. След миг очите му се замъглиха, а тялото му се строполи на пода и застина.

— Жалко, че няма как да отнесеш поздравите ми на Гадняра — изръмжа Тони Д. Зад гърба му се разнесе сподавено пъшкане и той рязко се обърна. Дорис беше скрила уста зад дланта си, в другата й ръка се белееше нещо — вероятно бурканчето с поредното мазило… очите й бяха широко отворени, гърбът й безсилно се опря на стената.

— Всичко е наред — подвикна успокоително Тони. — Няма от какво да се плашиш… — с тези думи слезе от масата, отпусна ръката си с колта и бавно тръгна към нея. Направи опит да се усмихне, но очите на жената продължаваха да гледат с ужас револвера в ръката му. За нищо на света не искаше да алармира охраната на огромната сграда. Кантората му се занимаваше с абсолютно легален бизнес, репутацията й беше безупречна. Именно заради тази репутация колтът беше снабден с дълъг заглушител.

Внимателно го остави на масата и вдигна ръце:

— Ето, виж… Няма проблеми. Всичко е наред.

Беше на крачка от нея и усети как дишането й започва да се успокоява. Ръката й се отпусна, върху кожата около устата й останаха бели петна.

— Добре ли си, Дорис? — внимателно я докосна той.

— Сега не е време да мисля за себе си отвърна масажистката и спокойно заби десетсантиметровия нож в корема на Тони Д.

— По дяволите! — изохка той и политна напред с широко отворена уста.

Юмрукът на Дорис я запълни изцяло.

— Гадняра каза, че трябва да се пазиш по-добре, мистър Тони!… — очите й го гледаха напрегнато, като жаба, на която се готви да направи дисекция.

Той искаше да я напсува и да докопа револвера, но не успя да стори нито едното, нито другото. Краката му омекнаха, вътрешностите му се вкамениха. Само изпъшка, когато късият, но изключително остър нож майсторски сряза дробовете му и стигна сърцето. Тялото му се стовари върху нея с цялата си тежест.

Мъртвите тежат много, рече си Дорис и внимателно го пусна на пода. Избърса ръкохватката на ножа, после издърпа навътре в помещението трупа на несполучилия убиец и притисна ножа в още топлата му длан. Огледа се, взе една от колосаните кърпи и с нейна помощ пусна колта между двата трупа. Прибра белия тампон, в който беше скрила ножа, натика го в сака и се зае да събира нещата си. Преметна сака през рамо, шмугна се през кръглата дупка в стъклото и стъпи на сгъваемата стълба. След миг вече я нямаше.

Бележки

[1] Вид италианско питие, подобно на мастиката. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Двойникът на нинджата (2)

Метаданни

Данни

Двойникът на нинджата

Двойникът на нинджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаМежду куче и вълк

Първа главаТокио | Ню Йорк

Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (2)

Книга първа
Между куче и вълк

Първа глава
Токио | Ню Йорк