Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (16)

Дванадесета глава
Уест Палм бийч | Токио

Двама широкоплещести здравеняци с 38-калиброви револвери подмишниците нахлуха като фурии в стая 421 на хотел „Авамарин“ в Саут бийч. Револверите се озоваха в ръцете им още в мига, в който краката им стъпиха на мокета. Единият огледа банята, другият се зае със стенните гардероби, като не забрави да надникне и под леглото.

Чезаре Леонфорте и Веспър влязоха едва когато първият надникна, през вратата и кимна с глава.

— Къде е малкото борсуче? — навъсено изръмжа Чезаре.

Никой не разбра кого има предвид — момичето или Пол Киарамонте.

— Как ви се изплъзнаха, да ви вземат мътните? — извърна се към единия от здравеняците той. Беше тип с близко разположени очички и мазна къдрава коса.

— Рече, че хлапето иска диетична кола и тя го повлече към кухнята на дома за гости — отвърна мазният, все още запъхтян от тичането до четвъртия етаж. Шефът и мадамата му бяха взели асансьора. Потеше се обилно и беше ядосан, че не откриха никого. Револверът в ръката му нетърпеливо се поклати, сякаш искаше на всяка цена да гръмне по някого.

— Прибери шибаната ютия! — гневно го изгледа Чезаре. — По хлебарките ли ще стреляш, тъпако?!

— Добре де — изръмжа горилата, тикна оръжието под потната си мишница и продължи: — Почнахме от кухнята… Нямаше ги, затуй излязохме навън… Никой нищо не беше видял… Ни момчетата, ни кучетата… — Приведе рамене и виновно добави: — Кво можехме да направим?

Чезаре изобщо не си направи труда да отговаря на тъпия въпрос, очите му се насочиха към барчето.

— Обикновена и диетична кола — установи той и поклати глава. — Били са тук!

— Никой не ги е видял да излизат! — напомни му Веспър.

— Така е — изръмжа той и веждите му се сключиха в една линия. — Защо изведнъж са се разбързали, да ги вземат мътните?

— Да вървим да ги търсим! — изръмжа единият от здравеняците, очевидно изгарящ от нетърпение да използва револвера си.

— Имаме хора на летището, автобусните терминали и железопътните гари — промълви сякаш на себе си Чезаре. — Агенциите за коли под наем са предупредени да сигнализират веднага, ако мъж с отличителните белези на Пол се опита да наеме кола. Остават само две възможности — да свият превоз или да купят кола на старо… Но и двете ги изключвам, защото Пол не е толкова глупав да рискува с кражба, а мангизи за покупка няма…

— Все още не знаем дали е избягал заедно с хлапето, или просто се опитва да го открие — напомни му Веспър.

— Заедно са — промърмори Чезаре и махна с ръка към кутийките кока-кола на барчето. — Не зная какво е намислил Пол, но ще го накарам да съжалява! — ръката му направи къс, повелителен жест. — Вие двамата почвате оглед на квартала! Искам да проверите всяка кръчма и всеки хотел в периметър от осем пресечки. Едва ли са отишли далеч, след като от администрацията твърдят, че не са напуснали…

 

 

— Акинага не вдига телефона, което означава, че не иска да го безпокоят или го няма — промърмори Хата и окачи слушалката на автомата. Натика ръце дълбоко в джобовете на панталона си, подметките му изскърцаха върху асфалта. — Ако второто е вярно, значи е в „Запален от двата края“…

— Искам да го открия, при това тази нощ — изръмжа Никълъс. — И няма да те изпусна от очи, докато не ме заведеш при него!

Стояха на тротоара близо до пресечката на Мейжи-дьори с Ясукун-дьори, очите на Никълъс бавно оглеждаха размитите от дъжда неонови реклами.

— Какво представлява „Запален от двата края“? Гей бар или заведение за стриптийз?

Хата се поколеба и Никълъс мрачно го изгледа.

— Частен клуб, в който се предлага и стриптийз, но много специален — побърза да отвърне той. — Достъп до него имат само хора с членски карти, повечето от тях са важни личности…

Никълъс продължаваше да наблюдава улицата, очите му търсеха големи лимузини с якудза зад волана. Една среща с подобна кола му беше повече от достатъчна, нямаше никакво желание за втора. Беше ясно, че Хата е поставен под наблюдение и закрила, отстраняването на първия бодигард навеждаше на мисълта, че съответният клан на Якудза ще направи необходимото да го снабди с нов… „Запален от двата края“… Странно име за нощен клуб. Но още по-странно беше, че именно пред входа на този клуб беше съсечен Изе Икудзо… Показно убийство, вероятно дело на самия Майкъл Леонфорте.

— Важни личности? — повтори замислено той. — Какво имаш предвид?

Хата отново се поколеба. Външният му вид беше ужасен, от тялото му се разнасяше отвратителна миризма. Никълъс умишлено не му даде възможност да се приведе в ред. Понякога унижението е най-доброто средство за душевно пречистване…

— Знаеш какво — най-сетне отвърна Хата. — Политици, висши чиновници, бизнесмени… Не се допускат хора на заплата… — Това означаваше, че клубът е табу за държавни служители от среден и дребен калибър. — „Запален от двата края“ е клуб за избрани, там се срещат само хора с истинска власт… Именно по тази причина Акинага го е превърнал в нещо като втори дом…

Умът на Никълъс напрегнато работеше. Нещо не беше наред, усети го още в момента, в който Хата неохотно призна за тайните си връзки с Тетцуо Акинага. Онзи беше оябун на клана Шикей, докато татуировките на бодигарда с мерцедеса сочеха, че той принадлежи към клана Ямаучи. След убийството на Таши Шидаре — оябун на Ямаучи, кланът се управляваше от тримата му помощници заедно, тъй като никой от тях нямаше достатъчно подкрепа за самостоятелно управление. Дали Акинага е решил да погълне Ямаучи? Според някои слухове той имал сериозни намерения да наследи Шидаре, освен това вече беше направил един опит за премахването на самия Никълъс.

— Значи Акинага е редовен посетител на „Запален от двата края“ — промърмори той. — А останалите оябуни?

— Естествено — кимна Хата. — Почти всички са членове. Също и няколко от помощниците им…

Късчета от мозайката продължаваха да плуват в мрака, но някои от тях бавно лягаха по местата си.

— И ти ли си член?

Хата се поколеба, после неохотно кимна с глава.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше сребърните дъждовни струи, които шибаха ярко осветените витрини на Шинжуку.

— Заемаш достатъчно важен пост, за да поддържаш връзка с Акинага — промълви най-сетне той. — Знаеш къде можеш да го откриеш, сега ще видим дали те познават там.

Разбира се, Хата наистина се оказа член на клуба. При това достатъчно популярен, за да не показва картата си. А Никълъс беше помолен да остави името си. Той се представи като Майк Леонфорте, после и двамата получиха пластмасови карти с лазерен код.

— Защо ме доведе тук? — просъска Хата, докато се спускаха по каменните стъпала, излъскани от дългогодишна употреба. — Нещата могат да станат доста сложни!

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Но именно тук си планирал отстраняването на Танака Гин, нали? Значи е редно да довършиш започнатото дело…

Стълбището се осветяваше от неонови тръби, скрити зад метални решетки. Неприятно ярката светлина превръщаше кожата им в болезнено бледа материя, сякаш бяха мъртъвци. Долу гърмеше оглушителна рок музика, вибрациите й проникваха в краката им направо през каменните стъпала.

Стълбата свърши, пред очите им се разкри дълъг и тесен коридор, далечният му край тънеше в мрак. Подът беше покрит с леко извити дялани камъни, по стените се плъзгаха водни струи, събираха се в нещо като плитки канавки и изчезваха незнайно къде. На сводестия таван бяха окачени слаби електрически крушки в метални решетки. Всичко това напомняше за някаква естествена пещера, вероятно разположена точно над тунелите на метрото.

Приближиха се към тежка метална врата, която наподобяваше вход на древен замък. Зад нея седеше огромен борец сумо, който лениво се изправи и пое пластмасовите им карти през решетките. Вкара ги в някаква машина до себе си, решетъчната врата щракна и се отвори. Борецът мълчаливо им върна картите и отстъпи встрани.

Музиката беше оглушителна, задъхана като ритуалните ритми на индианско племе. Пробиха си път между тълпата разгорещени танцьори и се озоваха в продълговато помещение с нисък таван. Топлината и влагата на стотици човешки тела се стелеше над масите като тропическа мъгла. Пронизваха я разноцветни прожектори, над всичко доминираше музиката — някаква странна, но възбуждаща комбинация от джаз, бибоп и рап… Приличаше на вятър, който свири сред стеблата на млада бамбукова горичка…

Докато следваше Хата по петите, Никълъс бавно оглеждаше лицата на присъстващите. Разпозна министъра на финансите, министъра на търговията и индустрията, шефовете на търговската и промишлената камари… Спря да запаметява лицата на известните личности, когато видя министъра на външната търговия, заобиколен от цяла тълпа политици. Тук бяха водещи фигури от Либерално-демократическата партия, Социалистическата партия, имаше представители и на новосформираната Аграрна партия, начело със заместник-министъра на правосъдието. Между тях се виждаха президенти на големи международни компании, имаше и достатъчно представители на Якудза…

Никълъс се насочи именно към последните, очаквайки да открие и Тетцуо Акинага. Един младолик оябун, когото не познаваше, беше потънал в оживен разговор с директора на отдел „Хранителна промишленост“ в Министерството на търговията. Каква ли сделка се уговаря, запита се той и стисна ръката на Хата, който очевидно искаше да се смеси с тълпата и да изчезне.

— Къде е Акинага? — просъска той.

— Не зная — сви рамене прокурорът. Наложи му се да крещи, за да бъде чут.

Приближиха се към извит бар, пред който се трупаха клиенти — все видни представители на индустрията, висшата бюрокрация и подземния свят. Имаше нещо обезпокоително в свободното им, очевидно приятелско общуване, във веселите подвиквания и честите наздравици.

— Всяка нощ ли е така? — попита Никълъс.

Хата мълчаливо кимна с глава.

Какви сделки се сключват тук, неволно се запита Никълъс. Очевидно именно в това подземие се вземат важните решения за бъдещето на страната, докато дебатите в парламента са сухи и скучни, предназначени единствено за обществена консумация. Тук пулсира могъщото сърце на Япония, консервативно, хладно, затворено… То няма нищо общо с приказките за реформи, течащи като пълноводна река от парламентарната трибуна и предназначени за тълпата наивни и лековерни избиратели. Тук се сключват реалните сделки, участници в които както винаги са представители на железния триъгълник от бизнесмени, политици и висши администратори. Тук се уговарят взаимни отстъпки и облекчения, създават се съюзи и приятелства, разменят се огромни парични средства. Оттук тръгва мрежата на връзки и предпочитания, която покрива цялата страна и без която нищо не може да бъде постигнато. Хората сред тези стени, якудза или не, си препредават властта като вълшебен амулет, за тях невъзможни неща няма…

Оглеждайки тълпата, Никълъс изведнъж усети как тялото на Хата се стяга. Не извърна глава, само леко отмести очи и ги насочи натам, накъдето гледаше прокурорът. Отначало видя само мъглата от тютюнев дим, сред която се мяркаха телата на посетителите. Опипа полумрака с поглед и отвори танжинското си око точно навреме, за да усети как нещо тъмно и неясно започва да му се изплъзва. Опита се да го проследи, но наоколо действаха прекалено много дразнители, танжинското му око започна да се затваря…

Тогава се случи нещо странно. Вместо обичайния непрогледен мрак, който настъпваше след затваряне на танжинското око, в душата му се развихри истинска буря. В черепа му бръмнаха десет хиляди пчели, сърцето му неволно се сви пред могъщата приливна вълна на Кшира. Но този път жуженето продължи кратко, на негово място изплува тихият глас на Кисоко: Остави се на мрака…

Послуша го, мракът стремително настъпваше. Оглушителната човешка глъч се стопи и изчезна, замести я дълбока тишина. Никълъс чакаше. Някъде далеч, в покрайнините на езерото от кънтяща тишина, изведнъж проблесна сребърна искра — сякаш палава риба изскочи на повърхността, плесна с опашка и изчезна. Мракът се раздвижи и започна да фосфоресцира. Никълъс с учудване установи, че се движи. Плъзгаше се между хора, потънали в сериозни разговори, в приятелски прегръдки и напрегнати преговори… Усещаше скритите помисли на всеки един от тях, изкусните капани, които си поставяха, задните им мисли… Усещаше фалша на току-що сключени споразумения и опасни съюзи.

Вървеше сред този вулкан от човешки чувства и теглеше след себе си Хата, превърнал се в блееща овца, която ще бъде продадена на пазара…

Черната вълна на Кшира го насочи към Тетцуо Акинага. Позна го с душата си, сякаш Кшира го беше белязала е яркия си знак. Вървеше към него бавно, но неотклонно. Приближаваше го от такъв ъгъл, който изключваше бягството. Когато фигурата на оябуна най-сетне се появи в полезрението му, той стисна ръката на Хата и тихо промълви:

— Това е краят…

Беше на крачка от оябуна, можеше да го докосне с ръка. Притегли Хата до себе си, просто за да предотврати всякакви изненади, Акинага беше потънал в сериозен разговор с един от ръководителите на Аграрната партия и с Канзай Митцуи — кандидата за премиерския пост, който се радваше на подкрепата му. Очевидно не беше забелязал сложните маневри на Никълъс, пътят за евентуалното му отстъпление скоро щеше да бъде окончателно затворен.

Насочил цялото си внимание към Акинага, той изведнъж чу името си, произнесено на висок глас. Потръпна като улучен от куршум, извърна се наляво и срещна очите на Хонико.

— Никълъс! — извика тя. — Никълъс!

В същия миг отдясно настъпи раздвижване, Хата изкрещя и се блъсна в него, буквално вдигнат във въздуха. Плисна гореща кръв, тялото му рязко се завъртя и почти падна върху Йоши, който напрегнато дишаше в лицето му. Хата се гърчеше като риба на въдица, кръвта от гърдите му бликаше като фонтан.

Йоши изръмжа и отново го блъсна към Никълъс. В този момент Кшира го предупреди, че Акинага напуска мястото си и тръгва към един от изходите, точно зад гърба му.

Никълъс отстъпи крачка назад, ръката му не изпускаше Хата. Дългото острие на ножа се измъкна от слабините на нещастника, кръвта бликна с нова сила. Никой не им обръщаше внимание. Посетителите продължаваха да разговарят и танцуват, сякаш нищо не беше се случило.

— Хонико! — извика Никълъс и пусна тялото на Хата. Докопа ръцете й и започна да я придърпва към себе си. — Йоши наръга Хата-сан, а аз мислех, че ще нападне мен!…

Очите й бяха широко отворени.

Никълъс се извърна и видя, че висока жена се беше навела над Хата и полагаше главата му в скута си. По дрехите й имаше кръв. Тя бавно вдигна глава и впи блестящите си зеленикави очи в лицето на Никълъс. Господи, какво търси тук Светата майка, смаяно се запита той.

— Погрижи се за него! — извърна се той към Хонико. — Извикай доктор или линейка, а най-добре и двете!

Приведена над ранения Хата, Хонико вдигна глава:

— А ти къде отиваш?

Но Никълъс вече се беше стопил в тълпата.

 

 

Подмладен поне с десетина години, със скромен и незабележим вид, Лю Кроукър се насочи към имението на Чезаре Леонфорте в товарния отсек на жълто-зеления микробус на фирмата „Амазония“, поела ангажимента за ежедневната доставка на свежи цветя в голямата бяла резиденция. Рико Лемон — специалистът по дегизировка, се беше оказал прав в твърдението си, че дори и майка му не би го познала. Характерните черти на лицето му, особено тези около носа, устата и челото, бяха майсторски променени с помощта на подплънки от мека гума. Прилягаха му отлично благодарение на „посмъртната“ маска, която Лемон не забрави да снеме от лицето му.

— Тези бебчета издържат на доста голяма топлина, но все пак се нуждаят от известно притискане — предупреди го Лемон. — Затова ще те посъветвам да избягваш слънцето, особено по пладне… Каквото и да правиш, не натискай лявата част на носа си. Освен ако не искаш подкрепления, разбира се…

Както обикновено, микробусът премина през отворения портал и спря. Охраната получи възможност да огледа стоката, а кучетата — да подушат придружителите й. В един кратък, но изпълнен с напрежение миг Кроукър изпита паническото чувство, че приближаващото се куче ще подуши гумата върху лицето му и ще вдигне тревога. Оказа се обаче, че интерес към него проявява не огромният пес, а един от пазачите — едър мъжага с космати, подобни на лопати ръце.

— Морти е в отпуска — уведоми го шофьорът на микробуса.

— Аха — промърмори Косматия и впи очи в лицето на Кроукър с такова внимание, сякаш новодошлият се готвеше да оспори завещание в негова полза. — И къде се запиля тъпият Морти? Сигурно чак в Аляска, само там може да се спаси от шибаната жега!

— Заведе децата си в Дисниленд — отвърна шофьорът.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — изви вежди Косматия. — Нали старият Морти беше заклет ерген?

— Бъркаш — спокойно отвърна шофьорът, очевидно свикнал с разпити от подобен сорт. — Заклетият ерген съм аз!

И двамата избухнаха в смях. Кроукър рискува с една срамежлива усмивка, но Косматия само му се намръщи. Вторият пазач дръпна веригата на песа, Косматия затръшна вратичката и промърмори:

— Хайде, бягайте! Шефът хич не обича увехнали цветя!

Кроукър въздъхна с облекчение и извади биомеханичната си протеза от джоба.

— По-бързо! — прошепна напрегнато той.

Минаваше два следобед, а той беше нервен и неспокоен. Според първоначалните планове трябваше да проникне в крепостта на Гадняра още в осем сутринта, използвайки камионетката на пекарната „Льо Пти“, която всеки ден доставяше в имението хляб и пресни кроасани. По чиста случайност видя, че собственикът се опитва да позвъни на някого и алармира федералните агенти. При последвалия разпит стана ясно, че тоя тип е на твърда заплата при Гадняра. Това откритие, въпреки успешния край, ги разтърси здравата… Дали пък тоя бандит не е купил цялото крайбрежие, неспокойно се питаше Кроукър. Нямаше начин да разберат това. Прехвърлиха се в цветарницата „Амазония“ и се погрижиха да подслушват всички телефонни разговори. Повече от това не можеха да направят.

В продължение на четиридесет минути събираха вчерашните цветя и ги заменяха със свежи. Кроукър беше на втория етаж и внимателно аранжираше вазата с някакви екзотични растения в хола. Там го завари Косматия…

— Къде ти е песът? — попита той, докато търсеше място за яркочервената чашка на тропическо цвете с неизвестно, поне за него, име.

— Много смешно, няма що — изръмжа онзи. Стоеше толкова близо, че Кроукър усещаше зловонния му дъх. Показалецът му, дебел като банан и покрит с къдрави косъмчета, рязко се насочи към вазата: — Кво е това?

Кроукър озадачено го изгледа.

— Това! — настойчиво повтори онзи и приближи пръст към едно бяло цвете. — Как се казва?

Кроукър нямаше никакво понятие.

— Делфиний — уверено отвърна той, после попита: — Къде е кенефът? Трябва да пусна една вода…

— В дъното на коридора — изгледа го подозрително Косматия. — Ще те заведа…

Кроукър покорно тръгна в указаната посока, с всяка фибра на тялото си усещаше присъствието на огромния мъжага зад гърба си. Вратата на тоалетната се отваряше навътре. Той хвана бравата и в същия момент заби лакът в слънчевия сплит на горилата. Завъртя се с цялата бързина, на която беше способен, биомеханичната протеза се стрелна към гърлото на противника. Но онзи наистина се оказа невероятно як, юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху брадичката на Кроукър със силата на парен чук.

Тялото му отлетя назад, блъсна вратата и падна върху плочките на пода на тоалетната. Косматия скочи отгоре му, стисна го за шията и блъсна главата му в ръба на ваната. От устата на Кроукър се откъсна болезнен стон, пред очите му заиграха разноцветни кръгове.

Косматия се наведе напред, пръстите му се стегнаха около шията на Кроукър, на лицето му изплува жестока усмивка. Кроукър бавно освободи протезата си, сви я до отказ, после я стовари върху ключицата на едрия мъж. Разнесе се остро пропукване, металните пръсти се разтвориха като листенцата на отровно цвете и се забиха в шията на Косматия, прерязвайки сънната артерия: Онзи се олюля и падна на колене, но огромните му лапи продължаваха да стискат шията на Кроукър. Той замахва с другата си ръка и му нанесе силен удар в основата на носа. Бликна фонтан от кръв, Косматия се просна в цял ръст и повече не помръдна.

Кроукър понечи да се изправи, подхлъзна се на гладките плочки и падна. Хвана се за ръба на умивалника и най-сетне стана. Погледна се в огледалото и не остана доволен от това, което видя. Дишаше напрегнато, брадичката адски го болеше. Понечи да се наплиска със студена вода, но се сети за дегизировката. Не, това е изключено. Стори му се, че носът му е леко разкривен и вдигна ръка да го оправи.

После се зае с Косматия. Сръчно го разсъблече, наведе се и с напрегнато пъшкане успя да го претърколи във ваната. Извади от джоба си навито на ролка найлоново въже и старателно овърза китките и глезените на горилата. После опразни джобовете на жълто-зеления комбинезон с емблемата на „Амазония“, нави го на топка и го запрати във ваната. Не забрави да дръпне докрай найлоновата завеса, върху която беше отпечатана картина на Тулуз-Лотрек, изобразяваща пикник сред природата.

Навлече дрехите на Косматия и веднага се вмириса на лук и червен пипер. Пристъпи към огледалото. Панталонът беше доста дълъг, но той го придърпа максимално нагоре и го пристегна с колана. Резултатът беше задоволителен.

Натика вещите си из джобовете на новата дреха, вдигна от пода револвера 38-и калибър с отрязано дуло и го пъхна в кобура. Огледа се за последен път и напусна банята. Затвори вратата зад гърба си и почти се сблъска с Чезаре Леонфорте, внезапно изскочил иззад ъгъла.

 

 

— Горещо е като във фурна, мамка му! — промърмори Чезаре Леонфорте, заобиколи един от хората си, който очевидно охраняваше втория етаж, и се обърна към забързаната подире му Веспър. Отдавна вече не познаваше лично всички горили, наети да пазят къщата. Все пак лицето на мъжа, с когото почти се сблъска, накара паметта му да потрепне.

Влезе в кабинета си и завъртя докрай копчето на термостата, който управляваше климатичната инсталация.

— Копелето му с копеле! — изръмжа той, имайки предвид Пол Киарамонте. — Дадох му всичко, за което може да мечтае: пари, власт, възможност за изява… Й какво направи той? Издебна ме да ме прекара отзад! — Когато беше ядосан, забравяше за изтънчения език и започваше да говори като уличен хлапак. Погледна златния си „Патек Филип“ и поклати глава: — Не искам да ме шибат повече, особено по време на срещата с Майло… Ще го видя след по-малко от час, ще прибера стоката и тогава ще правим сметки… — Юмрукът му удари бюрото, очите му се насочиха към прозореца: — Момчетата от Саут бийч не се обадиха и това ме прави неспокоен…

Взе един мобифон, натисна бутона за автоматично избиране и миг по-късно го захвърли върху бюрото:

— Никой не се обажда, мамка му! Или са извън обсега на тая играчка, или нямат капка акъл! Но и в двата случая това означава, че още не са открили Пол и момичето!

Веспър изчака да отмине гневното му избухване и предпазливо подхвърли:

— Не ми каза защо твоят приятел Пол иска да отвлече дъщерята на гаджето си…

— Оценявам високо начина, по който се държиш настрана от тая шибана история! — отвърна Чезаре. Очите му продължаваха да гледат навън, сякаш само по този начин би могъл да върне бегълците. — Но иначе имаш право… Историята, която ти разказах, вече няма никакъв смисъл, нали? — от гърдите му се откърти тежка въздишка. — Мадамата не е гадже на Пол, а мой конкурент в бизнеса… Напоследък стана прекалено амбициозна, знаеш… Премина границата и затова наредих на Пол да я доведе тук заедно с хлапето й…

— А защо и малката?

— За да стане по-сговорчива. За нея малката е по-важна от бизнеса…

— Доста мръсен номер от твоя страна… Доколкото съм чувала, сицилианците никога не го правят… Това е един от железните им закони…

— Майната им на законите! — извика Чезаре. — Те са за разни старци с черни костюми и наследствен артрит! — Блъсна юмрук в гърдите си и добави: — Тук законите ги създавам аз! Който не ги харесва, да върви по дяволите!

Изведнъж тялото му се вкамени, сякаш беше ловджийско куче, надушило дивеча.

— Проклет да съм! — дрезгаво промърмори той. — Я ела да хвърлиш един поглед и да ми кажеш дали не халюцинирам!

Веспър пристъпи към прозореца и надникна зад рамото му. Сърцето й пропусна един такт. През градината вървеше Пол Киарамонте, стиснал ръката на Франси. Зад тях крачеха двама настръхнали пазачи с ръце върху кобурите. Единият държеше веригата на обучено куче, което душеше коленете на момичето.

Вървяха право към входа на резиденцията. Пол пусна ръката на Франси и предвидливо я прехвърли през рамото й.

— Можеш ли да ми кажеш това пък какво означава?! — промърмори Чезаре, извади от бюрото револвер 38-и калибър и провери барабана.

— По всичко личи, че Пол я връща обратно — поклати глава Веспър. — Преценката ти за него май ще излезе погрешна…

— Ще видим! — заплашително изръмжа Чезаре и щракна предпазителя.

Отстъпи крачка от прозореца, в същия миг звънна мобифонът. Той се поколеба за миг, после натисна бутона.

— Да! Какво има?

— Обажда се „Белият вълк“.

Чезаре артистично извъртя очи към тавана. Това беше шефът на полицията, на когото плащаше луди пари, но явно само за да си чете шпионските романи. Държеше да използват псевдоними и пароли, които периодично се сменяха.

— Тук „Зеленият делфин“ — въздъхна Чезаре. Мислите му се въртяха около Пол Киарамонте, който може би действително не го беше предал.

— Имам новини относно убийството на онова бивше ченге от Ню Йорк, Люис Кроукър…

— Какво за него? Нали ти казах да прекратиш по най-бърз начин всякакви…

— Не говоря за следствието, а за един много любопитен факт — прекъсна го онзи. — Кроукър не е бил закаран в нито една болница в района…

— Че защо му е на покойник болница? — ухили се Чезаре. — На него му трябва поп!

— На твое място нямаше да съм толкова спокоен. Току-що разговарях със Съдебна медицина. При тях няма никакъв труп, който да отговаря на описанията на Кроукър. Екипът, пристигнал на местопрестъплението, е длъжен да отбележи не само свидетелските показания, но и да регистрира колата на „Бърза помощ“, вдигнала жертвата. Позвъних в болницата, после поразпитах насам-натам… И знаеш ли какво открих? Линейката, вдигнала тялото на Кроукър, е била фалшива!

Пол Киарамонте и Франсин Голдони де Камило моментално се изпариха от съзнанието на Чезаре. Той бавно се обърна, очите му се заковаха върху лицето на Веспър. Очертаваха се две възможности, и двете еднакво неприятни за него… Първата беше тялото на Кроукър да е в ръцете на ФБР, което означаваше тайно разследване, върху чийто ход няма как да влияе… Втората беше още по-гадна: Кроукър е жив, което означава, че Веспър съвсем не е тази, за която се представя.

— Кой го е вдигнал в крайна сметка? — промърмори в мембраната Чезаре.

— Не знам. Ако щеш вярвай, но нищо повече не успях да науча.

Чезаре бавно си пое въздух и попита:

— Сигурен ли си в това, което току-що ми съобщи?

— Абсолютно.

— Благодаря, много ми помогна — въздъхна Чезаре.

— За момента предпочитам да прекратим контактите — засмя се полицейският началник отсреща. — Не обичам ситуации, които не съм в състояние да контролирам… Все пак не забравяй да ме споменеш в завещанието си!…

Чезаре прекъсна връзката, в главата му помръдна нещо, което току-що беше видял… Да, точно така! Мъжът, с когото почти, се сблъска в коридора! Лицето му се появи съвсем ясно… Обикновено, с нищо незабележимо лице… Което обаче никога не беше виждал!

От гърдите му излетя животинско ръмжене. Скочи и полетя към вратата, която жалостиво проскърца под тежкия му ритник.

— Оня тип! — изрева извън себе си той. — Къде е гадното копеле?!

Горилата, която пазеше стълбището, с недоумение го погледна:

— Кой, шефе?

— Оня нещастник, с когото се сблъсках преди малко! — изрева извън себе си Чезаре, без да обръща внимание на Веспър, която се опита да го успокои.

— Кой, шефе? — повтори онзи и в очите му се появи объркване. — Майки, Джоуи, Фредо?

— Глупак! — просъска Чезаре, блъсна го и затича надолу по стълбите. Много му се искаше да опише непознатия, но изведнъж осъзна, че няма какво да описва. Беше един напълно безличен тип. Здрав, едър, но напълно безличен! — Мамка ви! — изрева като бесен той. — Не може никой да не го е видял, тъпаци такива! За какво ви плащам, по дяволите? Да висите наоколо и да си чешете ташаците!

Разблъска двамата, които охраняваха долния етаж, и видя как вратата се отваря. Отскочи към стената с пъргавината на акробат, в ръката му се появи револверът. Очакваше да види Пол и Франси, но вместо тях в коридора се втурна Джоуи. Беше зачервен и възбуден — нещо крайно необичайно за него.

— Шефе! — извика той. — Един хеликоптер се кани да кацне на моравата!

— Кво от това? — озъби се Чезаре. — Тук всеки ден кацат хеликоптери!

— Хвърлих му едно око през бинокъла — поясни Джоуи. — ФБР!

— Стига бе! — не можа да повярва Чезаре, но онзи енергично кимаше с глава. Приличаше на пластмасовите кученца, които някои тъпаци слагат на задното стъкло на колите си. В огромното фоайе на резиденцията се настани напрегната тишина, сякаш някой изведнъж го беше превърнал в обреден дом…

— Прилича на шибаните бойни чопъри във Виетнам, шефе — обади се след известно време Джоуи. — Претъпкан е с типове в защитни униформи… Носят снайперистки пушки и автомати… Лети ниско, на метър над дърветата…

— Тръгвай! — просъска Чезаре, стисна ръката на Веспър и затича по коридора към кухнята. Имаше чувството, че в главата му се издува огромен балон, слепоочията му започнаха да пулсират. — Влизай тук! — просъска той и я блъсна към тясна, почти незабележима вратичка. Озоваха се в някакъв килер, мракът беше непрогледен. Но Чезаре очевидно познаваше всеки сантиметър от помещението и уверено тръгна напред. Стигна далечната стена, размести бурканите от лавицата, която се издигаше чак до тавана, пръстите му напипаха някакъв бутон. После се изправи и зачака. Стената се отмести, лъхна ги хладен и застоял въздух с мирис на сяра. Сякаш насреща им дишаше невидим демон.

— Надолу! — прошепна Чезаре и натисна главата на Веспър. Слязоха по няколко дървени стъпала, той спря и натисна друг бутон на стената. Подвижният панел се плъзна на мястото си, само на няколко сантиметра от главата му.

Тук вонеше като в преизподнята. Резиденцията нямаше мазета. Така се строяха почти всички къщи във Флорида, просто защото подпочвените води бяха прекалено близо до повърхността. Но веднага след като една от подставените му компании купи този имот, Чезаре се беше погрижил за изграждането на тайния тунел. Просто за всеки случай… На строителите обясни, че през него ще се простират фиброоптични кабели за комуникация, но настоя да бъде прокопан така, че да може да се минава…

Побутваше Веспър пред себе си, от време на време натискаше главата й надолу. Колкото да я предпази от ниския свод, толкова и за да я държи под контрол. В момента тя беше единственото нещо на света, което беше в състояние да контролира. Независимо дали е тази, за която се представя, или е част от заговора на Кроукър и агентите на ФБР…

В крайна сметка е едно и също, въздъхна в себе си той, докато продължаваха да се промъкват покрай вонящите на сяра тръби от ПВЦ, навън от къщата, по-далеч от федералните ченгета… Важното е, че е тук. Вълшебен амулет, сигурна защита срещу света на предателите и подлеците… Няма значение дали ще я третира като любовница или заложник. Нека Кроукър и гадните федерални ченгета да посинеят от злоба!

 

 

Скован от лицевите подплънки, Кроукър профуча през входната врата и изскочи под ярките лъчи на флоридското слънце. Моментално се изпоти, после си спомни за предупреждението на Рико Лемон относно здравината на лепилото по лицето си и започна да се поти още повече.

Насочи се към двете горили, които вървяха подир мъжа с маслинена кожа, опрял револвер в слепоочието на Франси. Придържайки се към максимата, че нападението е най-добрата защита, той препречи пътя им и извика:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Изпуснах тая козичка само за миг — обади се мургавият. — Но можеш да кажеш на Гадняра, че пак я пипнах… Грешката беше моя, но вече всичко е наред.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — пристъпи напред горилата, която държеше веригата на кучето пазач.

— Викат ми Джоуи „Ръката“ — отвърна Кроукър и протегна протезата си. Старателно избягваше ококорените очи на Франси, но не пропусна да отбележи как лакътят й потъна в корема на мургавия, ловко възползвайки се от факта, че и двете горили се бяха зазяпали в биомеханичната му ръка.

— Не познавам никакъв Джоуи Ръката — изръмжа онзи, а кучето се задърпа като бясно с очевидното намерение да забие зъби в бутовете на Кроукър.

— От бригадата в Ню Йорк — поясни бившето ченге и побърза да добави: — Шефът ме повика да помагам при обработката на оная мадама Де Камило и непокорната й дъщеря.

— Този е Пол Киарамонте — рече мъжът и махна с ръка към мургавия. — Той е от нюйоркската бригада и доведе мадамата с детето… — Очите му се местеха от лицето на Кроукър към Пол и обратно. — Кво става, май не се познавате, а?

Устата на Пол Киарамонте се отвори, но Франси го настъпи толкова внезапно, че чак очите му се навлажниха.

— Че кой не познава Джоуи Ръката? — усмихна се пресилено той, пристъпи напред и протегна ръка. Кроукър я пое, очите му предупредително проблеснаха. — Къде се видяхме за последен път? Май беше в Бенсън-хърст, на сватбата на Донели, нали?

— Точно така — кимна Кроукър, усещайки струйката студена пот по гърба си. — Страхотна сватба беше! — Как актьорите се справят с цял тон лайна върху лицата си, безгласно се запита той. Имаше чувството, че маската му всеки момент ще протече като разтопен восък.

— Вярно — влезе в ролята си Киарамонте, протегна ръка и приятелски го смушка в ребрата: — Помниш ли Роуз?

— Ами Софи? — ухили се Кроукър. — Дереше се пред микрофона като пияна лунатичка!

— Достатъчно — обади се горилата с кучето. — Видяхме целия сериал „Това е нашият живот“… — Извърна се към Кроукър и поясни: — Шефът има съмнения към твоя приятел Киарамонте. В резиденцията ли да ги отведем тия двамата?

— Искам да видя мама! — извика Франси и затегли Пол към къщата за гости.

Кроукър я благослови за бързата реакция.

— Не — поклати глава той. — Шефът нареди момичето и майка му да бъдат на едно място, така по-лесно ще ги държим под око…

— Умно — обади се втората горила. — Ако пак ги изпуснем, живи ще ни одере!

Тръгнаха през тревата покрай красиво подрязаните храсти и лехите с цветя. Обувките им закънтяха по цимента край басейна, Кроукър чуваше единствено драскането на острите кучешки нокти. Над главите им плеснаха криле, красива птица се откъсна от клона на близкото дърво и се стрелна в лазурното небе, далеч от човешката жестокост.

Пред очите му се появи снежнобялата сграда за гости, неволно се запита къде в нея е затворена Маргарет. Дали е в добра форма? Дали изобщо е на себе си? Адреналинът издуваше вените и артериите му, изведнъж му се прииска да хукне натам.

Стъпиха на покритата с тухли пътечка, в същия миг до слуха им достигна свистенето на витла. Вдигна глава тъкмо навреме, за да засече бойния хеликоптер, който се носеше ниско над дърветата и бързо се приближаваше.

— Това пък какво е? — промърмори единият от пазачите. Кучето залая и започна да се дърпа на веригата си.

Без да губи повече време, Кроукър стовари протезата си в слепоочието му и онзи се срина. Кучето връхлетя отгоре му, но той вече беше готов да го посрещне. В здравата му ръка се появи пластмасова възглавничка, която потъна дълбоко в раззинатата паст, секунда по-късно в шията на звяра се заби дълга спринцовка с конска доза приспивателно.

— Хей… — направи опит да се обърне втората горила, но изведнъж се задави, политна и падна по очи. В скулата му се отвори дълбока рана, причинена от приклада на пистолета, поклащащ се в ръката на Пол.

— Ти ме знаеш кой съм — изръмжа Киарамонте. — Но да пукна, ако аз съм те виждал някъде! — Последните думи почти изкрещя, тъй като хеликоптерът беше вече почти над главите им.

— Чичо Лю! — извика Франси и се хвърли в прегръдката му. — Знаех си аз! Знаех, че ще дойдеш да ни вземеш!

В очите на Пол Киарамонте се появи особено изражение. Кроукър беше готов да се закълне, че това е тъга. В този момент младият мъж изглеждаше самотен и изоставен, на светлинни години от света на бандитите.

— Зная всичко за теб, приятел — промърмори Кроукър, докато тичаха към навеса над входната врата.

— Не всичко, чичо Лю — обади се Франси.

— Аз съм стар грешник — усмихна се Пол и разроши косите й. — Но двамата с Франси си имаме договор. Обещах й да измъкна майка й оттук и държа на думата си…

От дърветата падаха листа, алуминиевите рамки на прозорците тихо подрънкваха от вибрациите.

— Все още имаш възможност да го сториш — въздъхна Кроукър и погледна през рамото му към кацащия хеликоптер. — Колко пазачи има вътре?

— Когато тръгвахме с Франси, бяха двама. Но сега може и да са повече…

— Окей — промърмори Кроукър и извади пистолета на горилата, която беше обезвредил на втория етаж. — Да вървим!

Пол почука на вратата, а Кроукър се извърна към Франси и сложи ръце на раменете й:

— Оставаш тук и никъде няма да мърдаш. Обещаваш ли?

Тя объркано го изгледа, после очите й се преместиха на мъжете в защитни униформи, които скачаха от тежката машина, приземила се в средата на поляната.

— Какво става тук, чичо Лю?

— Стой тук и не мърдай, после ще ти обясня — отвърна Кроукър и се втурна подир Пол Киарамонте, който ритна вратата и се понесе по стълбите.

Подмина го, пресече входното антре и светкавично се просна по очи. От спалнята в дъното на коридора изскочи пазач с пистолет в ръце, куршумът му свирна на сантиметри от главата на Кроукър и се заби в библиотеката до стената. Кроукър се надигна на лакът и натисна спусъка. Горилата извика и отхвръкна назад, улучен от три куршума, изстреляни в бърза последователност.

Обърна се и видя, че Пол се бори с пазача, който беше отворил вратата. Онзи беше едър мъжага и вече печелеше надмощие. Юмрукът му се вдигна над главата на Пол, готов да го смаже. Кроукър извика, за да привлече вниманието му, после го замери със стола, озовал се подръка. Горилата се наведе да го избегне, но така стана удобен за Пол, чието отмерено кроше го улучи точно в брадичката. Едрото тяло политна и се отпусна на колене, главата му клюмна. Пол го довърши с жесток саблен удар във врата.

Кроукър скочи на крака и започна да проверява стаите. Всички бяха празни, остана единствено спалнята в дъното. Направи знак на Пол да го прикрива и внимателно се плъзна към отворената врата. Вдясно се намираше широкото легло, вляво оставаха огледалото и дрешникът. Точно насреща беше банята.

Зърна за миг разкривеното от ужас лице на Маргарет, която беше коленичила в леглото. После вниманието му беше привлечено от неясно петно, отразено от огледалото. Зад отворената врата дебнеше човек.

Пристъпи напред, сякаш не беше забелязал нищо. Подмина вратата, вдигна револвера над лявото си рамо и натисна спусъка. Куршумите с лекота пронизаха тънкия шперплат, нещо тежко падна зад вратата. Кроукър надникна, очите му се спряха върху бледото лице на трети пазач. Ритна с крак револвера, който беше паднал на сантиметри от дясната му ръка, после се наведе и потърси пулса му. Не откри нищо.

— Кой е?! — истерично изкрещя познатият глас. Той се надигна, дръпна фалшивия нос и широко се усмихна.

— Аз съм, Маргарет…

— О, Господи! — простена тя, скочи от леглото и се хвърли в протегнатите му ръце. — Господи, Лю!

Устните му докоснаха шията й, в ноздрите му нахлу ароматът на тялото й. Едва сега си даде сметка колко му беше липсвала тази жена!

— Всичко свърши — промърмори успокоително той. — Ти си в безопасност, Франси също…

 

 

Тетцуо Акинага не се виждаше никъде, но Никълъс успя да зърне фигурата на Йоши, който се измъкваше през един от задните изходи на заведението.

Втурна се подире му и рязко дръпна вратата. Очакваше да се озове във вътрешен двор или направо на улицата, но вместо това пред очите му се разкри дълъг, зле осветен коридор, който завършваше с полуотворена врата. Налагаше се да се придвижва бавно, прилепен до стената. Когато най-сетне стигна дъното на коридора, протегна крак и внимателно побутна открехнатата врата. Тя проскърца, главата му предпазливо надникна навън. Тясната уличка беше пуста. Дали Йоши и Акинага бяха избягали оттук, или все още се намираха в сградата, запита се той.

Дръпна се навътре, отвори Танжинското си око и тъмнината бързо отстъпи. На тавана над главата му се очерта квадратен отвор, покрит с дървен капак. Към него водеха няколко метални стъпала. Безшумно се изкачи по тях, сгуши глава в раменете си и надникна през дупката.

Пред очите му се разкри задната част на магазинче за видеоигри. Надигна се на ръце, влезе в прашното помещение и безшумно започна да си пробива път между празни кашони и повредени автомати. Надникна към предния салон, пред очите му блеснаха редица призрачно осветени екрани, върху които се водеха безкрайните компютъризирани битки. Зад машините стояха младежи, повечето от тях рокери с кожени якета, с боядисани коси и купища железни дрънкулки по дрехите. В очите им се четеше отегчението на хора, които разполагат изцяло с времето си.

Никълъс внимателно огледа помещението. Беше голямо колкото обикновена зала за игра на пачинко, върху неоновите тръби на осветлението се изписваха имената на фирмите производителки на игралните автомати.

Тук минаваше животът на голяма част от младите хора в квартала, това беше върховната му изява: неограничен контрол над малки човечета върху още по-малки екрани, които загиваха при всяко погрешно натискане на бутона, но само за да се съживят миг по-късно — силни, спокойни, лишени от емоции. Зад пулта стояха младежи, които не искаха или не бяха в състояние да приемат подредения живот на своите родители, предпочитайки да се гмурнат във въображаемия свят на компютърните игри, който не изискваше от тях нито отговорност, нито някакви усилия… Тук, между машините, които безупречно възпроизвеждаха всички загинали в „битката“ войници, те се чувстваха безсмъртни, неподвластни на времето. Тук миналото не съществуваше, а бъдещето зависеше от броя на жетоните, пуснати в съответния процеп…

Глух и сляп за оживлението около себе си, Никълъс бавно прекоси салона. Търсеше Йоши, нищо друго не беше в състояние да привлече вниманието му. Мина покрай касиерката, затворена в осветена от неон кабинка, бавно пое по стръмната стълба, залепена за стената. Прекоси тъмен и полупразен бар, в който пулсираше задъхана рок музика, озова се в просторно и доста по-тихо помещение. Стените бяха пепелявосиви, по тях висяха огромни черно-бели снимки на Джек Керуак, Алън Гинсбърг, Лоурънс Ферлингети, на младия Марлон Брандо в роля от „Дивият“… Срещу тях беше окачен Джим Морисън в кожените си дрехи, изправен на сцената с каменно лице и микрофон в ръка, до него се усмихваше Лорънс Харви, който очевидно се чувстваше добре в компанията на Джеймс Дийн с лице на гладен хищник, и Т. И. Лоурънс, чието мургаво лице влизаше в ярък контраст с бялата му арабска роба…

Залата беше хладна и оскъдно осветена, масите бяха пръснати нарядко. Върху леко издигнат подиум, който можеше да бъде наречен „сцена“ само от човек с богато въображение, се беше изправил младеж с черни ботуши и тесни джинси, над широкия кожен колан носеше синкавобяла тениска. От ъгъла на устата му висеше недопушена цигара, а самата му уста бълваше дълги тиради, които посетителите очевидно приемаха за някакъв вид поезия… На масичките имаше само чаши с кафе или неизвестен за Никълъс заместител… Въздухът тежеше от тютюнев дим.

Прекоси залата и влезе в блестяща от хромираната стомана кухня — тясна и дълга като хотелски коридор. Присвил очи от ярката луминесцентна светлина, той се зае с методичното й претърсване, без да обръща внимание на въпросите, с които го засипваше някакъв готвач. Уверил се, че тук няма заден изход, той се върна в залата на кафенето и започна да я оглежда с присвити очи.

Не видя Йоши и Акинага, но за сметка на това видя едно друго лице, което му беше познато. Дръпна свободния стол и се отпусна до рокера и неговата компания.

— Хей, я виж кой е тук! — извика Кава, сграбчи ръката му и здравата я разтърси. Снежнобялата му коса грееше с неестествен блясък в мрака.

— Май си падаш по тия номера, а? — промърмори Никълъс и кимна към импровизираната сцена.

— Ами — поклати глава Кава. — Бълвоч като всичко останало, но за момента ни устройва… — Останалите членове на групата одобрително закимаха.

Никълъс се приведе към ухото му, блъсна го миризма на евтини наркотици.

— Да си видял двама души да минават оттук преди малко? — попита шепнешком той, после описа с няколко думи Акинага и Йоши.

— Лов? — попита по обичайния си стенографски начин Кава, очите му възбудено проблеснаха.

Изчака кимването на Никълъс, обърна се и поведе разгорещен разговор с останалите членове на бандата. След минута бялата му глава отново се завъртя по посока на Никълъс:

— Мая може би е видяла нещо от сорта, но не е сигурна — съобщи той. — Останалите не знаят нищо…

Мая се оказа млада японка с изрусена коса и трескав поглед, която беше толкова дрогирана, че едва ли би могла да даде някакво що-годе приемливо описание на това, което си въобразяваше, че е видяла. Кава приятелски го смушка и му намигна:

— Не се притеснявай… Ако тези типове са минали оттук, аз зная къде са отишли.

— Покажи ми.

Кава стана и се насочи към кухнята. Тук миришеше на прясно сварено еспресо и току-що нарязан лимон. Италианската машина за капучино в ъгъла съскаше като цяло гнездо пепелянки. Отвъд вонящата тоалетна имаше малка площадка, върху която трупаха пластмасовите торби с отпадъците, зад нея — както Никълъс вече беше проверил — се издигаше сляпа стена.

Сега обаче видя това, което беше пропуснал. Торбите с боклук не опираха в стената. Кава натисна някакво копче до вратата, стената бавно започна да ляга назад. Оказа се, че е изградена не от тухли, а от лека пластмаса, зад нея се появи платформата на малък товарен асансьор.

Никълъс гледаше така, сякаш насреща му се зъбеше опасен звяр.

— Накъде води това съоръжение? — глухо попита той. — Вероятно към улицата, нали?

— Не — поклати глава Кава. — Отива горе, към един скъп ресторант…

Обзет от мрачно предчувствие, Никълъс вдигна глава:

— Знаеш ли как се казва?

— Разбира се — „Пул Марин“.

Ресторантът, който Хонико и Йоши използваха за прикритие на дейността си в полза на Майк Леонфорте! Явно около това заведение се въртеше всичко.

— Познаваш ли управителя? — вдигна глава Никълъс.

— Разбира се — кимна Кава. — Преди малко го видях да си тръгва, но ще ида да проверя…

Младежът се стопи сред парите на капучиното, миг по-късно се появи обратно в компанията на нисък оплешивяващ мъж с мрачно лице и подозрителен поглед.

— Това е Сута-сан — представи го Кава, ниският мълчаливо се поклони.

Никълъс отвърна на поклона и тикна под носа му служебната значка на Танака Гин още преди Кава да го представи. Очите на рокера пробягаха по отворения портфейл, по нищо не пролича, че е изненадан.

— С какво мога да ви помогна? — попита Сута.

— Прокуратурата разследва едно тежко убийство, следите на престъпниците водят към тази сграда — поясни сбито Никълъс. — Знаете ли чия собственост е тя?

Сута потърка длани, очевидно доволен, че прокуратурата не се интересува лично от него.

— Преди всичко трябва да подчертая, че тук има няколко сгради, свързани със стари тунели под земята — започна той. — Не съм ги виждал, само съм чувал за тях… — Ръцете му направиха няколко въртеливи движения, сякаш ги миеше.

Никълъс очакваше да чуе, че собственик е някоя от многобройните компании, които са тайно притежание на Тетцуо Акинага.

— Историята им е доста интересна, но се знае от малцина — продължи Сута. — Собственик на целия този лабиринт беше една компания на име „Стърнголд асошиейтс“, но съвсем наскоро тя го продаде на друга, казва се „Тенки“…

Никълъс наостри уши. „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц — германския бизнесмен, когото Майк Леонфорте беше премахнал посредством варварските ритуали на нунгите. А „Тенки“ е компанията на самия Майк…

— Предполагам, че „Стърнголд“ е закупила поне три сгради — подхвърли на глас той.

— Не — поклати глава Сута. — Всички сгради бяха с един нотариален акт, когато ги купи „Стърнголд“. Това беше отдавна, преди повече от десет години…

— Мога ли да попитам откъде знаете всичко това?

— Разбира се — кимна плешивият. — Баща ми създаде малка агенция за недвижими имоти, която наследих… — Раменете му леко се присвиха. — Това заведение е нещо като хоби за мен… Жена ми почина преди няколко години и се заех с него ей така, за запълване на времето…

— Да разбирам ли, че сделката е била осъществена от вашата агенция? — попита Никълъс.

— Хай — кимна Сута.

Умът на Никълъс бясно препускаше.

— А кой беше предишният собственик? — попита той.

Сута пристъпи от крак на крак, на лицето му се изписа колебание.

— Не трябва да споменавам името му — глухо прошепна той.

Започна да става интересно.

— Защо? — попита Никълъс. — Не бива да скривате информация, която би била от полза за прокуратурата.

— Нямам подобни намерения — размаха ръце Сута. — Но не зная дали е редно да разкривам данни, засягащи частно лице…

— Целият парцел е бил собственост на едно лице, така ли?

— Да — кимна Сута. — Отдавна, още отпреди войната… Казва се Оками-сан.

Сякаш някой стовари юмрук в слънчевия сплит на Никълъс. Изчака малко, напълни гърдите си с въздух и предпазливо попита:

— Имате предвид Микио Оками, известния оябун на Якудза?

— Не. Имам предвид Кисоко Оками, която е негова сестра.

Тъмна буря се надигна в душата на Никълъс, главата му се завъртя.

— Продали са семейна собственост?

— Не. Бях помолен да проверя за евентуални тежести върху имота и затова съм сигурен… Кисоко Оками беше единствен собственик.

Никълъс потъна в дълбок размисъл. Какво общо може да има между Родни Къртц, Майк Леонфорте и Кисоко Оками? Нямаше дори и най-бледа представа… После нещата изведнъж се завъртяха на деветдесет градуса, всичко дойде на мястото си. Само допреди пет минути не би допуснал подобно развитие, дори да го беше видял с очите си. Усети, че Сута го наблюдава с нескрито любопитство и почтително сведе глава:

— Страшно много ми помогнахте в разследването, Сута-сан. Ще отбележа това в официалния си рапорт.

Върху лицето на Сута отново се изписа облекчение. След няколко дълбоки поклона той се оттегли, Никълъс и Кава останаха сами в кухнята.

— Ловът започва да става интересен — отбеляза младежът.

— Май си прав — въздъхна Никълъс.

— Ще се качиш ли горе? — имаше предвид „Пул Марин“.

— Страхувам се, че нямам друг избор — отвърна Никълъс и натисна бутона зад вратата. Скърцането на подемника заглуши съскането на кафе машината в кухнята.

— Слиза — отбеляза Кава.

Вратата се отвори и Никълъс стъпи на платформата. Обърна се миг, преди механизмът за затваряне да се задейства, и видя вдигнатия палец на Кава.

— Успех — извика рокерът. — Изпий им кръвчицата!

Вратата се затвори и асансьорът потегли нагоре в пълен мрак. В тясната кабинка се долавяше ароматът на женски парфюм, примесен със странен, но не неприятен мирис на мъж. Вероятно някой е свалил крушката, помисли си Никълъс. Не беше натиснал никакъв бутон, подемникът сам тръгна нагоре. Дали е автоматичен, запита се той.

Хладен полъх докосна бузата му. Вероятно шахтата е свързана с вентилационна система… Не, едва ли. Кой ще си прави труда да прокарва вентилация в този лабиринт? Очите му се разфокусираха, тялото му се олюля.

Кшира?

Не, липсваше познатото жужене в главата му. На практика се чувстваше напълно спокоен, в душата му се промъкна приятна нега, волята му отслабна.

Газ. Това беше последната дума, която се появи в замаяното му съзнание.

После светът се смали и изчезна, на мястото му нахлу приливната вълна на мрака.