Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (8)

Шеста глава
Ню Йорк | Токио

— Всичко наред ли е?

— Мама заспа — отвърна Франсин Голдони де Камило.

— Така и трябва — отвърна Пол Киарамонте. — Дадох й успокоително.

В утробата на частния самолет беше тъмно и студено. Седяха лице срещу лице на приковани в стените седалки, отвъд малките и издраскани стъкла на илюминаторите тичаха посребрени от луната облаци. Приличат на облаците от машините за сух лед, които използват във видеоклиповете, помисли си Франси. Опитваше се да бъде смела, да не обръща внимание на уплашеното пърхане на сърцето си. Премести се мъничко, успя да се облегне на топлото рамо на майка си. Стана й малко по-добре.

— Къде ни карате?

Очите на Пол проблеснаха в здрача.

— На юг, където е топло — отвърна той. — Там ще ти хареса. Ще плуваш на воля, а може да покараш и сърф…

— Защо ме будалкаш? Карате ни при Гадняра!

Пол я погледа известно време, после въздъхна:

— Имаш глава на раменете си, момиче.

Не ми говори така! Не съм на седем годинки!

— Виждам отвърна той и очите му одобрително опипаха стройната й фигура. — Май току-що си хвърлила сутиена за тренировки, а?

— Харесваш ли гърдите ми? — поизпъчи се Франси.

— Че кой няма да ги хареса? — сви рамене Пол.

— Искаш ли да ги пипнеш?

Пол подскочи, сякаш го бяха докоснали с върха на горяща цигара:

— Хей, хлапе! Какви ги дрънкаш?

— Там, край Шийпсхед Бей, се държеше по друг начин.

Той размаха ръце:

— Бях нервиран, при това с пълно право! Майка ти е виновна за смъртта на моите хора!

— Те трябваше да ни отвлекат, нали?

— Принуди ме да видя сметката на едно ченге! На ченге, разбираш ли? И ми подпали задника! Който гръмне ченге, вече е пътник! Пипнат ли го, вкарват го в килията и хвърлят ключа в морето!

— Той искаше да ни защити и нищо повече.

Пол я огледа внимателно, в очите му се появи нещо като уважение.

— Ти си на седемнадесет, нали?

— Почти.

— А аз скоро ще навърша двадесет и осем — изсумтя той. — Затова ще ти дам един съвет, момиче… Не бързай, има време да пораснеш. Не е нужно да го правиш на един скок…

Франси се замисли над думите му, после вдигна глава:

— А защо приспа само мама?

Пол опря пръст в устните си и прегриза някаква малка кожичка.

— Харесваш ми, хлапе. Задаваш умни въпроси и не дрънкаш глупости. Затова ще ти отговоря направо: Приспах майка ти, защото ме мрази и в червата, като нищо ще направи опит да ми види сметката. Освен това бях малко груб с нея… За което съжалявам, но просто се бях ядосал… Ако я бях оставил будна, сигурно щеше да ме ругае и кълне… И щеше да бъде права, поне за себе си… Реших, че ти си по-друга… Почти на седемнадесет, сигурно ще слушаш какво ти говоря…

— Ще слушам само ако не дрънкаш глупости. В противен случай и от мен ще чуеш едно „майната ти“!

— Окей, това вече е приказка — кимна Пол и внимателно огледа показалеца си. — Познаваш ли Гадняра, хлапе?

— Не.

— Ясно — промърмори той, отмести очи, после изведнъж скочи на крака: — Хей! Сигурно си гладна! Искаш ли да направя спагети?

Франси бавно се огледа:

— Да не би да има и кухня на този самолет?

— Че как мислиш? Кухня с всичко необходимо! Като на презокеански кораб. — Направи й знак да го последва и я поведе към опашката. Щракна електрически ключ и гордо се отдръпна да й покаже малкия, блестящ кухненски ъгъл от никелирана стомана.

— Нямате ли стюардеси?

— Не. Това е частен самолет, хлапе.

Измъкна от шкафа кутия спагети, включи електрическия котлон и сложи вода. После се зае да приготви соса. Продукти имаше достатъчно: доматено гаоре, белени домати, магданоз, риган, зехтин и лук.

— Малко сол и черен пипер — промърмори той и разбърка всичко в тигана, който постави на втората плоча. — После ще ядем…

— Какво ти е на крака?

Пол механично погледна към по-късия си крак.

— Катастрофа — промърмори. — Отдавна, още бях хлапе. През шейсет и втора, в Астория… Тогава живеехме там. — Разбърка соса и поклати глава: — Беше като сън, знаеш… Като един щурав сън! Ако не беше този крак, щях да съм сигурен, че сънувам… Видях една кола да фучи по улицата и бях сигурен, че ще стане нещо ужасно… Летеше право към момичето, знаеш… Гледах я, защото беше истинска красавица.

— Нададох предупредителен вик и тя се обърна. Скочих от тротоара, като на кино… Въобразявах си, че ще я спася… Но колата ме тресна в бедрената кост…

— А какво стана с момичето?

— Умря. Аз лежах с месеци в болницата. Направиха ми три операции, но така и не успяха да ме оправят… Казаха, че съм късметлия, щото все пак ходя на два крака… Някъде между операциите се заинтересувах за момичето… Казаха ми, че не е успяла да прескочи трапа и вече са я погребали… — Пръстът му се насочи към котлона. — Ето, спагетите са готови. Номерът е да не ги превариш, нали знаеш?

— Знам.

— Всички казват така — махна с ръка той. — Но истинската тайна на спагетите е сосът… Трябва да е точно толкова, колкото да покрие цялото количество макарони с тънък слой… — Погледна я в лицето и с разочарование откри, че не се усмихва. — Ти, какво, страх ли те е?

Франси се поколеба, после кимна с глава:

— Малко… Много съм слушала за тоя Гадняр…

— Че кой не е? — изръмжа Пол. — Знаеш ли откъде идва прякорът му?

— Не — поклати глава Франси.

— Станало по време на първото му убийство… Поръчка, знаеш… Оня тип бил в някакъв ресторант, Гадняра влиза и бум, видял му сметката… После, сякаш изобщо нямал нерви, пристъпил към масата и надникнал в чинията му… Вътре имало спагети със сос от миди. „Сигурно мидите са развалени и тоя тип се е натровил“, рекъл… Представяш ли си? — от гърдите на Пол се изтръгна смях.

Погледна сериозното лице на Франси и усмивката му бавно се оттегли.

— Нормално е да се страхуваш, хлапе… Но бъди спокойна, нищо няма да ти се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам — тръсна глава Пол и се зае да изцежда спагетите през ситото, което беше закрепил на умивалника. — Много неща знам… — Ловко върна плъзгавите макарони в тигана и ги заля с горещия сос.

— Красива работа — похвали се сам той. — Само майстор може да прави истински спагети. — Разпредели количеството в две дълбоки чинии и добави: — „Истинските спагети освежават душата“ — така казваше майка ми… — Подаде на Франси едната чиния, тикна вътре вилица и лъжица. — Съжалявам, че нямаме малко от онзи хубав домашен хляб…

— И така е добре — отвърна Франси. От чинията се издигаше пара с фантастичен аромат, тя изведнъж изпита пристъп на животински глад.

Седнаха един срещу друг и хванаха вилиците. Той включи една от лампичките на тавана, която осветяваше само масичката между тях.

— Не ме бива да готвя, но на спагетите съм майстор — похвали се Пол. — Това съм го наследил от мама…

— Каква е била тя?

— Belissima. Истинска красавица — отвърна с някакво скрито напрежение той. — Това е всичко, което мога да ти кажа…

Франси му хвърли един внимателен поглед и започна да се храни. Пол нави малко макарони на вилицата си, въздъхна и я остави в чинията.

— Малко съм стегнат, когато става въпрос за нея — поясни той. — Беше еврейка, извън семейството… Старецът вероятно си е направил сметката, че едва ли може да си позволи любовница италианка… А с еврейка всичко е било наред, никой дума не може да му каже… Дори Фейт — твоята баба по майчина линия… Която по онова време е била съпруга на баща ми…

Франси колебливо го погледна. Стори й се толкова тъжен и безпомощен, че изведнъж й се прииска да го прегърне. Защото много добре знаеше какво е да имаш родители, които са равнодушни един към друг.

— И Фейт е разбрала за тази връзка, нали? — попита тя.

— Не е било точно така — отвърна Пол, блъсна чинията и скръсти ръце на тила си. Очите му се насочиха в тавана. — Разбрала, че за баща ми тази връзка не е обикновено търкаляне в сламата… Той имал чувства към другата жена, към еврейката… И Фейт здравата го притиснала. „Тя или аз!“, отсякла. С пълното съзнание, че той не може да се разведе… — Очите му се спуснаха към лицето на Франси. — Такъв е католическият обичай… Ако питаш мен, един шибан обичай, истинска болка в задника!

— Не зная почти нищо за него.

— Много просто — поклати глава Пол и очите му отново се насочиха към тавана. — Баща ми е бил страшилището на Астория, но това не му пречело да е ревностен католик. Редовно ходел на църква, правел дарения, дори ядял риба в петък, макар да я мразел като отрова… После ходел да повръща в тоалетната и през останалата част от деня не хапвал нито залък…

— Ето защо Фейт спечелила, знаеш… Църквата казва, че разводът е грях, точка!

— Какво е станало после?

— „Кво толкоз ти пука, рекла Фейт. Тя и без това е еврейка, знаела е много добре какво прави, когато те е съблазнявала. Нищо няма да й стане!“ Да, ама било точно обратното — баща ми я съблазнил, не преценил какво ще стане после…

— И вероятно е продължил да се среща с нея, нали? — попита Франси, механично търсейки щастливия край.

— Това не знам — отвърна Пол. Клепачите му мигаха често-често, сякаш в окото му беше попаднала прашинка. — Мама се омъжила за Джон Киарамонте, професор по история на Ренесанса в Сити колидж. Била студентка там, следвала вечерно, два пъти в седмицата… Познавали се доста добре, той вече й бил направил едно предложение… Второто приела веднага, вероятно защото била бременна…

— Мама беше практична жена, имаше глава на раменете си — добави след кратка пауза Пол, в тона му се долови дълбоко уважение. — Аз съм се родил едва шест месеца след сватбата, но Джон така и не я попитал кой е бащата. Според мама, той просто ме приел като свой син… — от гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Каква любов, Господи… — Очите му се насочиха към Франси, изгризаният нокът отново докосна устните. — Такава любов изпитваше към нея Пол Матачино „Черния“… Вероятно са се виждали, не зная къде и как… Но тя редовно получаваше парична помощ от него… С тези пари плати за престоя ми в болницата, за всичките операции…

— А защо работиш за Гадняра? — попита Франси, слагайки празната си чиния върху неговата. — Защо толкова много мразиш майка ми?

— Вече не я мразя чак толкова — поклати глава Пол. — А теб изобщо не те мразя… Вярваш ли ми?

Франси само сви рамене.

— Вярно е, хлапе. Помниш ли какво каза одеве за глупостите? Това не са глупости. Всичко, което става в момента, се дължи на войната между две фамилии. Леонфорте и Голдони. Ти и майка ти просто сте жертви на тази война, нищо повече. Тя би трябвало да се държи настрана, като всяка жена…

— За да я застрелят като баща ми, така ли? — разгорещено извика Франси.

— Нищо не зная за това, кълна ти се! — отвърна Пол и хвърли на пода невидима частица от нокътя си. — За тая работа са наели хора отвън, мен ме държаха на тъмно… — Вдигна ръка и поверително добави: — По мое мнение нападението срещу майка ти беше грешка… Тя е твърда душа, също като теб… — на лицето му се появи тъжна усмивка. — И успя да обърка живота ми завинаги!

— Рискове на професията.

Очите му се разшириха, от устата му излетя смаяно сумтене:

— Какъв език, Господи!

— Тук може би не става въпрос само за война между фамилиите — изгледа го настойчиво Франси. — Ти мразиш Фейт, нали?

— Мразех я, кучката! Нали тя уби баща ми, Пол „Черния“?

— Вярно ли е това?

— Заклевам се в паметта на мама! — тържествено вдигна ръка Пол, после на лицето му се изписа гримаса. — Надявам се, че Фейт си е получила заслуженото и вечно ще се пържи в ада!

— Тук ми намирисва на отмъщение.

— Къде си усвоила този език? — вдигна вежди той. — Сигурно от шибаните филми!

Франси седна с подгънати крака на седалката и надникна към тъмната вътрешност на самолета.

— Как мислиш, тя добре ли е?

— Разбира се — отвърна Пол, почука с пръст по ръката й и я принуди да седне обратно. — Я ми кажи нещо, хлапе… Майка ти водила ли те е някога в храма „Света Мария“ в Астория?

— Искаш да кажеш в манастира?

Погледът му помръкна.

— Да, в манастира. „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Много пъти — кимна Франси.

— Значи познаваш Светата майка?

— Да, редовно се виждах с нея…

— И за какво си приказвахте? За религия?

— Да — кимна момичето. — Най-често за религия…

Но погледът й се отмести встрани и той разбра, че лъже. Това нямаше значение, на практика изобщо не го интересуваше за какво са си говорили. Приведе се напред и напрегнато попита:

— А да си се срещала с още някой?

Франси забеляза напрежението, което скова чертите на лицето му.

— Разбира се — кимна. — Сестри, монахини… Кого друг можеш да срещнеш в един женски манастир?

— Вярно — кимна той. — Имам предвид една определена монахиня… Ще ти я опиша, а ти ще ми кажеш дали си я виждала…

— Защо?

— За мен това е много важно, момиче — наведе се още повече той. Гласът му се превърна в шепот.

— Добре — повярва му тя.

— Висока, слаба, с хм… страхотни крака — започна той. — Но това не означава нищо, защото вероятно е била облечена в расо, нали? Много красива, с тъмна чуплива коса. С най-невероятните зелени очи на света… Онова зелено, което човек вижда в океана… Не около себе си, а чак на далечния хоризонт… — рязко млъкна, сякаш изведнъж си даде сметка, че говори прекалено много. — Виждала ли си подобна жена в „Санта Мария“?

— Не.

— Сигурна ли си? — присви очи Пол. — Истината ли ми казваш?

— Да.

— Чистата истина?

— Да. Честна дума.

— Господи, Исусе! — прошепна той. Честна дума! Любимата фраза на Джаки! Остана дълго време напълно неподвижен, очите му гледаха Франси, но изобщо не я виждаха. Тя, от своя страна, разбра, че е докоснала оголен нерв, паметта й грижливо регистрира този факт. Най-накрая очите му отново се фокусираха, дланите му плеснаха бедрата.

— Окей, хлапе — промърмори с коренно различен глас Пол. — Време е да видим какво става с майка ти, там, в кабината…

 

 

— Ела да си легнеш.

— След малко — отвърна Никълъс.

Коей уви голото си тяло в чаршафа, слезе от футона и потръпна при съприкосновението на босите си крака с пода.

— Студено! — притисна се в него и прошепна: — Ти не усещаш ли студа?

— Само тук — отвърна Никълъс и почука с пръст слепоочието си. — Днес на два пъти имах тежки пристъпи, чувствах се напълно откъснат от действителността. Кшира ме връхлиташе с такава сила, че ми изпиваше ума!…

— А сега как си?

— Добре, съвсем нормално.

В огромните й очи, пълни с живот, сякаш се отразяваше цялото нощно сияние на Токио.

— Оками-сан ще ти помогне — прошепнаха устните й.

— Не съм сигурен — поклати глава той. — Тази вечер се опита и за малко не загина. Той е стар, Коей… Запазил е необичайната бистрота на ума си, но го е насочил на друго място — към сложните политически игри в държавата. Мисля, че му липсва онази вътрешна енергия, която би ми помогнала да спечеля тежката психическа битка, която водя…

Замълча, очите му се насочиха към прозореца, зад който сияеха неоновите реклами на Токио. Намираха се почти на върха на висок ултрамодерен небостъргач, издигащ се в сърцето на града. Никълъс купи два огромни по японските стандарти апартамента, после нае специалист по вътрешен дизайн за оформлението им. Резултатът беше комбинация от розови, сиви и черни гранитни плоскости, стените бяха покрити с топла, тъмночервена ламперия от черешово дърво и майсторски скрито осветление.

— Ще ида да запаря чай — прошепна Коей и се откъсна от него.

Никълъс отправи поглед към кулата-капсула „Найгай“, която се издигаше толкова близо до прозорците на апартамента, че сякаш можеше да се достигне с ръка. Тя беше остатък от нашумялото през 70-те години Движение на метаболистите, които се бяха ангажирали с нелеката задача да обединят жилищната площ на града с постоянно нарастващата мрежа от виадукти, тунели и автомагистрали, опасваща всичко с бетонните си пръстени. Задача, която беше претърпяла пълен провал…

Кулата беше построена на принципа на пчелния кошер, опасана отвсякъде с издутите шахти на асансьорите. Отделните етажи се заемаха от предварително сглобени апартаменти, които се свързваха помежду си с дълги коридори, а площта им отговаряше на обществения статут на собствениците. Преди двадесет години това се считаше за последен писък на урбанистичната мода, път към следващия век. Днес обаче беше една мъртва реликва и нищо повече. Повечето от апартаментите бяха празни, хората очевидно предпочитаха да живеят по традиционния начин.

Постоя още малко, после се надигна и последва Коей по широкото стълбище с метален парапет, което свързваше двата етажа на жилището. Горе бяха разположени двете спални с удобни бани, изпълнени изцяло в японски стил.

Долу всичко беше европейско, ако не се броеше богатата колекция от антични предмети, която Никълъс беше събирал по целия азиатски континент. Тя беше подредена в солидни шкафове от червено дърво, запълващи почти изцяло стените.

Пристъпи към Коей, погледа известно време сръчните движения на ръцете й, после попита:

— Спомняш ли си понякога за него?

Тази странна форма на словесна стенография би сконфузила всяка друга жена, с изключение на Коей. Тя притежаваше жив и интуитивен ум, умееше да го настройва светкавично към настроението на всеки събеседник.

— Почти не си спомням за Майкъл Леонфорте — отвърна тя. Напълни бамбукова лъжичка със ситно нарязани листенца зелен чай, движенията на ръцете й бяха точни и икономични. — А когато го правя, неизменно си мисля за падението на човешката душа… — Светлината в очите й сякаш беше електрическа. — Затова никога не забравям късмета си да те срещна отново…

Изправен в средата на блестящата кухня от порцелан и специално дърво „киоки“, Никълъс мълчаливо следеше движенията на ръцете й. „Сръчността й идва от щастливата увереност, от дълбокото вътрешно самочувствие“, рече си той. Колко е различна от слабичкото момиче, в което се беше влюбил преди години! Като денят от нощта, като разликата между тази кухня и онази, която беше имал в крайградската си къща някога… Нея също беше обичал, но тя беше мъртва и погребана, докато тази тук беше жива и светла, наситена от сръчните движения на Коей…

— А на теб липсва ли ти къщата? — попита с обичайната си прозорливост тя.

— Израснах там — отвърна Никълъс и пое керамичната чаша от ръцете й. — Много спомени ме свързват с нея… Трудно е да ги забравя.

— Съжаляваш ли, че я продаде?

— Не — въздъхна той. — Не всички спомени от стария дом са приятни. Там витае духът на Джъстин, на нейното нещастие… А после, когато тя загина при автомобилна катастрофа… — млъкна, отпи глътка от горещата течност и добави. — Така и не успя да се адаптира тук… Не престана да мечтае за Ню Йорк…

— Според мен за това мечтаеш и ти — погледна го внимателно над ръба на чашата си Коей.

— Не, не зная…

— Знаеш — прошепна тя. — Тази мечта е част от твоето подсъзнание, независимо дали го признаваш, или не…

— Япония е моята родина.

— Може би — отвърна тя. Умно и открито, лицето й сякаш плуваше в здрача. Един фар на разума сред вълните на полуделия свят. — Вероятно си от хората, които не могат да имат само една родина. Някои хора просто са устроени така… Усещам носталгията ти, Никълъс. Давам си сметка колко много ти липсва онзи, другият свят…

— Сега дори нямам време да мисля за него.

— Не се знае. Може би ще се озовеш там далеч по-скоро, отколкото допускаш…

Той втренчено я погледна:

— Аз наистина трябва да замина. При това скоро! Американският ни филиал все още няма президент. Терънс Макнотън — моят могъщ лобист във Вашингтон, действително е провел серия от сондажи в тази посока, но последните интервюта трябва да проведа лично… Чудно ми е как си разбрала това!

Тя се засмя, ръката й се вдигна нагоре съвсем по детски:

— Просто откликвам на това, което се излъчва от теб.

— Дори и да е така, аз все пак не зная дали ще намеря време за подобно пътуване. Нещата в „Сато“ не вървят добре, безпокои ме нарастващото влияние на този Канда Тьорин, който е успял да влезе под кожата на Нанги-сан…

Преминаха в хола. Коей дръпна завесите и градът блесна в краката им с цялото си великолепие. Седнаха един до друг на дивана, ръцете им се докоснаха. Две нежни животни, увити в меката пелена на нощта.

— Ти май не изпитваш доверие към него…

— Честно казано, не зная какво да мисля — отвърна Никълъс. — В компанията има нещо гнило и за момента подозренията ми са насочени именно към Тьорин… Същевременно си давам сметка, че мнението ми е пристрастно, тъй като изпитвам ревност от близостта му с Нанги-сан.

— Значи е време да си поговориш отново с него.

— Сърдечният му удар е бил далеч по-тежък, отколкото ни беше казано — въздъхна Никълъс и разклати празната чаша от препечена глина върху дланта си. — Възстановява се, но ще му трябва време… Освен това продължава да настоява да вярвам на Тьорин…

— Следователно и двамата стават съмнителни…

— На теория е така, но на практика… — Никълъс горчиво поклати глава, после я погледна в очите: — Продължавам да имам чувството, че става нещо, за което нямам никаква представа…

Показалецът на Коей докосна челото му:

— Тук, с танжинското си око?

— Да.

— Значи си прав — отсече с лека въздишка тя. — От друга страна, годините напредват, скъпи… И времето ти става все по-ценно… Въпреки това мисля, че Нанги-сан заслужава да му дадеш необходимото време. — Пръстите й изгладиха бръчките върху челото му, устните й леко докоснаха бузата му. — Не гледай толкова объркано. Вече знаеш какво трябва да направиш. Следвай сърцето си и несъмнено ще се окажеш в близост до целта.

Той рязко се извърна. Не го правеше за пръв път, нямаше да е и за последен. Но тя не се обиди, не се разтревожи. Никога не забравяше, че именно тези емоции бяха отровили връзката му с Джъстин. Тук времето беше единственият й съюзник и тя възнамеряваше да се възползва от услугите му докрай.

— Няма нищо лошо в това, че мислиш за нея — меко промълви Коей. — То е съвсем естествено, Джъстин е била твоя съпруга…

Никълъс се обърна да я погледне, лицето му беше разкривено от мъка.

— Не се терзая, защото е мъртва — прошепна той. — С това вече свикнах и го приех. Но не мога да се отърва от чувството за вина… Оставих я сама, в дълбоко отчаяние… Молеше ме да не заминавам… Мразеше Япония и аз прекрасно знаех това. Но просто отказах да й повярвам. Отказах да видя предупредителните сигнали!

— Смъртта й се дължи на нещастна случайност и нищо повече — твърдо изрече Коей. — Пътувала е за дома ви в компанията на стар приятел. През това време ти си бил във Венеция при Микио Оками.

— Така е — кимна Никълъс. — Два пъти се опитах да й позвъня. Беше посред нощ, но никой не вдигна. Била ми е толкова ядосана, че вероятно не е искала да разговаря с мен.

— Въпросът не е в това. Едва ли щеше да я спасиш, дори да не беше мърдал от Токио. Такава е била кармата й…

Той я прегърна и целуна хладните й устни. Както винаги беше права.

— Да забравим миналото — прошепна. — А моята карма е била да те срещна пак… — погали я, вдъхна аромата на косите й. Затвори очи и потъна в приятната люлка на душевното спокойствие. — Наистина съм късметлия да те имам…

 

 

Подземните супермаркети под огромните универсални магазини в центъра на Токио са претъпкани почти през целия ден, но след пет се превръщат в пустиня. Такъв беше и клонът на „Тамаяма“ в Гинза, построен във формата на английска градина за максимално удобство на купувачите.

Нощем този истински подземен град изглеждаше някак странно. След почистването алеите смътно проблясваха на светлината на дежурното осветление, празните щандове някак изведнъж губеха смисъла си. Трансформирани във форма без съдържание, ескалаторите изглеждаха ненужни и самотни като бездомниците, чието количество по тротоарите на Токио непрестанно нарастваше.

Но отвъд търговската площ имаше и други, забранени за обществен достъп помещения. За разлика от магазина, тук беше пусто предимно през деня, активност се проявяваше нощем и именно това обичаше Майк. На практика той беше собственик на веригата от магазини „Тамаяма“, които закупи преди около две години с няколко от своите корейски съдружници. Рецесията стопи резервите на компанията, задоволявала изискванията на придирчиви купувачи в течение на десетилетия. Буквално за една нощ тя стигна до ръба на банкрута. Майк и партньорите му се намесиха в последния момент, изкупиха 9/10 от активите на фирмата (главно бутиците с маркови облекла), след което заместиха скъпите европейски стоки с внос от Тайван, Малайзия и Континентален Китай.

Ефектът беше поразителен. Засегнати от рецесията, доскоро платежоспособните клиенти с удоволствие откриха, че могат да купуват качествени стоки на половин цена. Върху роклите, полите и костюмите нямаше етикети на „Шанел“ и „Армани“, но в замяна на това бяха изработени добре, според последните модни тенденции. Новите собственици на „Тамаяма“ приложиха същия критерий и в областта на битовата електроника. Щандовете на магазините се запълниха с евтина и качествена техника, произведена в Югоизточна Азия от заводи, които бяха собственост на Майк. Благодарение на директните доставки, предлаганите цени бяха значително по-ниски от тези на конкуренцията.

Тази вечер Майк пристигна по-рано, тъй като искаше лично да провери вечерята, която щеше да предложи на хората от „Денва партнърс“, поканени от главния прокурор Гинжиро Машида. За разлика от повечето делови вечери, тук храната имаше онова значение, което обикновено имат приветствените речи.

Майк излезе от кухненските помещения и внимателно огледа банкетната зала, облицована в дървена ламперия. Всичко беше подредено точно според указанията му. Дългата маса от солидно черешово дърво меко проблясваше под светлината на тежкия кристален полилей. Приборите светеха като диаманти на витрината на „Тифани“, името на всеки от гостите беше отбелязано върху картичка с плътен калиграфски шрифт.

Залата беше пълна, присъстваха дванадесет мъже заедно с Машида. Главният прокурор се зае с процедурата на представянето, сложна и официална като повечето японски ритуали. Облечени в кимоно сервитьорки с дървени чехли на крака безшумно поднасяха високи чаши с шампанско, „Дом Рьодерер“, чинийки с хайвер от сьомга и любимото на всички азиатци „суши“. Въздухът вече синееше от тютюнев дим, над главите на гостите се издигаше сивкава, подобна на градски смог мъгла, която климатичната инсталация бързо изсмукваше.

Приключил с представянето, Машида покани гостите да седнат. Всеки зае мястото, обозначено върху съответната картичка. Майк изчака да се настанят и придърпа стола пред тясната страна на масата. Машида се настани насреща му. Един от столовете остана празен.

Това беше сигналът за обслужващия персонал. Корковите тапи на отлежалото „Кортон Шарлеман“ напускаха гърлата на бутилките с меко пукане, очите на Майк опипваха лицата на гостите със самоуверена сърдечност. В този момент приличаше на тиранин с неограничена власт, поканил на пир сатрапите си. Златистото френско вино се лееше в изобилие, като парижки фонтан. Всички бяха в приповдигнато настроение. Майк не беше сбъркал в преценката си — рецесията караше тези хора още повече да ценят всичко старо, скъпо и истинско.

— Добър вечер, господа — започна той, опипвайки с очи лицето на всеки от присъстващите. — Благодаря ви за честта, с която ме удостоихте. Позволете ми да изразя огромното си удоволствие от вашето присъствие тук.

Толкоз с любезностите, въздъхна в себе си той и замълча.

Сервитьорките поставиха пред всеки гост по една малка чиния със салата. Откъм кухнята се появи Хонико, пред себе си тикаше малка количка. Върху нея имаше огромен супник от масивно сребро, над капака му стърчеше дръжката на тежък черпак. Започна да обикаля масата и да слага по един черпак от съдържанието на супника върху салатата на гостите. Всички без изключение сведоха очи към чиниите, опитвайки се да отгатнат какво им се предлага. Видяха нещо като големи бобени зърна на черно-бели ивици, покрити с прозрачна, желирана глазура.

— Първото блюдо е китайски специалитет — обяви Майк. — Древна рецепта, запазена до днес само зад стените на Забранения град… — разпери ръце, на лицето му се появи заразителна усмивка. — Тази вечер ще хапнем като древните императори, господа!

Мъжете се заловиха за вилиците. Майк кимна на Хонико, която му сервира последен и напусна залата. Очите му обаче не се сведоха към чинията, а пробягаха по лицата на гостите.

— Възнамерявах да произнеса реч — започна той. — Но вчера случайно чух разсъжденията на двама възрастни господа в парка Уено, които очевидно познават живота. Единият твърдеше, че ако не се появи нова идеология, засягаща примитивното у човека, масите са осъдени на робска агония.

— Какво искаше да каже? Първичните инстинкти на хората действат в една посока: дом, семейство, оцеляване. Здрави инстинкти, нали? Но светът е водил и продължава да води кървави войни, расови и етнически конфликти, именно благодарение на тези инстинкти — дом, семейство, оцеляване.

— Това не е случайно. Вижте как се възражда фашистката идеология, при това в момента, в който комунизмът започна да залязва. Неонацистите в Германия надигат глава, в Италия управляват хора, които считат Мусолини за свой идол. В Русия настъпи хаос, недоволството от пазарната икономика изтласка към властта човек, който казва: „Русия над всичко! Другите да бъдат изгорени!“ Човек, който твърди, че е готов да обяви война на Америка, за да си възвърне Аляска… Днес такива мъже са велики в очите на милиони хора…

— Може би такива хора наистина са велики, отвърна вторият господин в парка. Те са готови да рискуват всичко, за да разбият старите порядки, корупцията и удобните коалиции, осигуряващи властта на онези, които управляват страната още от времето на Тихоокеанската война. Корупцията е така вплетена в живота, че изтръгването й действително иска извънредни мерки. Няма друг начин за изкореняване на злото. И целта неминуемо ще оправдае средствата…

Майк вдигна ръка да задържи вниманието на присъстващите и риторично попита:

— Нима автоматически ще заклеймим тези горди мъже, които притежават способността да хипнотизират огромни маси хора и да ги привличат за своята кауза? Дали средствата, до които прибягват тези мъже — понякога груби, но ефикасни, — трябва да бъдат оправдани в името на бъдещата справедливост? Дали ние — признати лидери, елитът на обществото — трябва да стоим настрана и да гледаме как това общество се самоизяжда като побесняло куче? Или трябва да го стиснем за гърлото и да му наложим строгите, но необходими правила за оцеляване? Тези въпроси са стари колкото света. Върху тях са спорили различни поколения философи и политици, генерали и теолози… И никой не е предложил рационално решение.

Майк разтвори ръце, сякаш да обхване цялата зала. Сервитьорките пъргаво разчистваха чиниите от салатата.

— Надявам се, че харесахте императорското предястие. Докато чакаме следващото блюдо, ми се иска да попитам всеки от вас поотделно на чия страна предпочита да застане… — Извърна се към сивокосия мъж вляво от себе си и добави: — Да започнем с вас, Асада-сан…

— Спорът е ясен — кимна Асада. — Веднага след войната създадохме Либерално-демократическата партия, при това с пълно единодушие. Тя оглави държавата и допреди три години никой не й оспорваше властта. Благодарение на ЛДП и нейните правителства Япония се превърна в икономически колос… — главата му бавно се поклати. — Да, понякога управлението й беше грубо, бих казал — дори жестоко. Но всички ние си давахме сметка, че то е необходимо за доброто на Япония. Историята красноречиво доказа правотата ни. Затова смея да заявя, че целта наистина оправдава средствата!

Един по един останалите гости изразиха същото мнение.

Майк ги изчака да свършат и доволно кимна с глава:

— Поздравявам ви, вие наистина доказахте, че разбирате същността на величието.

— И какво от това? — вдигна глава Асада. — Тези дни принадлежат на миналото и всички го знаем… ЛДП е свалена от власт, страната се управлява от коалиции, които са толкова слаби и нестабилни, че на всеки шест месеца осъмваме с нов премиер… Мисля, че никой от присъстващите тук не може да каже какво ни предлага бъдещето, особено в условията на задълбочавалите се компромиси… Нищо, господа, абсолютно нищо. Можем само да мечтаем за отминалите дни!

— Тук грешите, приятелю! — приведе се над масата Майк, в очите му се появи фанатичен блясък. — Припомнете си разговора между двамата старци, който ви дадох за пример. Първият от тях хули историческия прогрес във всичките му форми. Следователно живее в миналото, намира утеха в него. Може би и вие мислите така. Но другият живее с бъдещето, просто защото е готов да разбере и оправдае хората, които удрят по масата и заявяват: „Бъдещето е в собствените ми ръце!“ Той мисли за това, което предстои…

Ето какво ще ви кажа, господа: и двамата старци от моя пример са обречени. И знаете ли защо? Защото им липсва чувството за настоящето, за днешния ден!

Замълча за миг, сякаш да се наслади на напрежението, което се появи над масата.

— И вие ще бъдете като тях, ако не дръзнете да направите решителния скок към бъдещето, ако не промените сегашните си представи за света и своя живот в него. Аз ви предлагам именно това — решителния скок към светлото бъдеще!

Отново разпери ръце, сякаш искаше да прегърне всички около масата. Летящата врата към кухнята отскочи на пантите си, в залата нахлуха сервитьорките, предвождани от Хонико. Гласът на Майк видимо се смекчи:

— Помислете върху това предложение, господа. Помислете сериозно. А междувременно опитайте нашето основно блюдо…

Излетяха тапите на нова батарея бутилки. Този път виното беше червено — „Петрус“, реколта 1960-а. Към него поднесоха антрето — задушено месо с тъмен цвят в отлежал оцет и кръгчета ароматен лук. За гарнитура се предлагаше неизбежният ориз по японски, смесен с крехки връхчета аспарагус.

Майк вдигна чашата си в мълчалива наздравица. Срещна за миг погледа на Хонико и отново кимна с глава. Тя бързо поведе подчинените си към кухнята.

— Помислете за масите, които робуват на медиите — промълви някак замислено той. — После помислете за себе си — интелигентни и влиятелни люде, които са високо над тълпата. — Говореше с хипнотизиращия фанатизъм на праведник, на опитен политик или баптистки проповедник. — Вие сте господарите на света!

Стремеше се да докосне тъмната, но здрава струна на самолюбието в душите им — струната, която не признава ограниченията на раса, вяра и религия; струната, която се крие в душата на всеки човек и в подходящ момент е готова да изскочи на повърхността.

— Днес културното и философското противопоставяне се считат за проява на политическа свобода, особено в страни като Съединените щати — продължи той. — В атмосферата на творческа свобода господарите на света стават по-силни, по-богати — нещо, което не би било възможно при авторитарен режим. Предразсъдъците отпадат и това също е един акт в полза на господарите. Университетите са пълни с потенциални послушници, нещо повече — на тях им се отпускат щедри стипендии с една-единствена цел — да насаждат расова и етническа омраза сред масите под прикритието на свободата на личността и словото. Една изключително благоприятна среда за господарите на света!

— Какво имам предвид под това понятие? Хора, които са предопределени да поведат масите! — Показалецът му се стрелна напред и започна да се мести по лицата на гостите: — Това сте вие, вие и вие… Асада-сан, Моримото-сан, всички останали! — Пръстът му описа светкавична окръжност: — Това сме всички ние, господа! Хората, които живеят по собствени правила, които вършат каквото пожелаят, които носят на раменете си мантията на властта така, както някога императорите са носили своите тоги! Ние виждаме бъдещето такова, каквото не може да го види тълпата. И именно това ни свързва. Няма значение дали сме японци или европейци. Защото говорим на един и същ език!

Понижи глас и с удовлетворение видя как всички се привеждат над масата, за да чуват по-добре:

— Ние имаме правото и отговорността да се възползваме от преимуществата, които ни предлага демократичното общество. — Пръстът му предупредително се вдигна. — И от това право ще се възползваме веднага, тук и сега! — Ръката му махна над масата. — Неслучайно тази вечер се храним като императори, господа. Това е само началото, един магически ритуал! — На лицето му се появи усмивка. — В джунглите на Виетнам съществува едно поверие… Първата стъпка към победата над врага е да го глътнеш целия!

— Що за глупости? — попита с недоумение Изу Икудзо. Беше едър мъж с месесто лице, седнал вдясно от Майк, президент на могъщ концерн за производство на стомана, поддържащ тесни връзки с Якудза. По-точно с клана Шикей, ако информацията на Майк беше точна. — Казахте, че първото блюдо е китайско… Беше достатъчно сладко, за да изглежда наистина такова!

— Точен сте — разшири се усмивката на Майк. — Нашето предястие беше от кралски пчели, желирани в алкохол, прибавен към собствения им мед. Нима не бяха вкусни?

— Вкусни бяха — призна Асада. — Човек рядко може да срещне толкова изтънчен вкус у един чужденец. Аз например си признавам, че очаквах да видя на масата най-много по някой „Биг Мак“ с пържени картофи!

Това изявление беше посрещнато с общ смях и одобрително кимане. Разбира се, че бяха харесали кралските пчели, помисли Майк. Това можеше да се очаква.

— А основното? — продължи да любопитства Икудзо.

— Не ви ли хареса, Икудзо-сан? — попита го Асада. — Вкусът му беше доста необичаен…

— Бил съм във Венеция — сви рамене Икудзо. — Опитвал съм тамошния специалитет „фегато“^[1].

— Дроб по венециански — уточни Майк. — Но тук ви беше поднесен един по-специален дроб! — очите му бавно обходиха масата. — Всички помним покойния Родни Къртц и скърбим за него… Столът му край тази маса остана празен… — гласът му отново набра сила. — Помним и опита му да измами своите съдружници от „Денва партнърс“, нали? Именно неговия дроб хапнахме тази вечер, приятели!

Като опитен режисьор Майк се облегна назад и зачака ефекта от думите си.

— Това вече е прекалено! — изрева Икудзо. — Що за канибализъм?

Асада пребледня, имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне. Не беше сам. Всичките дванадесет гости бяха на крака, крещяха и размахваха юмруци с посивели лица. Единствен Машида остана невъзмутимо на мястото си, изглеждаше, че не чува нито виковете, нито гневните въпроси.

След известно време бутна стола назад и стана.

— Тук не става въпрос за канибализъм! — тихо отсече той, но заповедническият му глас стигна до ушите на всички. — Предлагам да чуем това, което се готви да каже господин Леонфорте.

Гостите бавно започнаха да заемат местата си. Повечето от тях отместиха чиниите си към средата на масата, като избягваха да ги гледат.

— Сега всички сме братя! — извика Майк, след като главите се извърнаха отново в негова посока. Вкусвайки от тялото на врага, ние дадохме своята кървава клетва, макар и в по-модерен вариант! — Набучи на вилицата си късче от задушеното и лакомо започна да дъвче. Изядохме врага! Вече можем да насочим действията на „Денва партнърс“ в желаната посока!

Икудзо рязко захвърли вилицата си.

— Нямам желание да участвам в тези животински ритуали! — отсече той. Чувствам се измамен, направиха ме на глупак! — Скочи на крака и разпалено добави: Вие злоупотребихте с правата си на домакин! Не се чувствам задължен към вас с абсолютно нищо!

— Предлагам да ме изслушате — меко отвърна Майк. — После можете да си вървите.

— Мога да си тръгна още сега! — ядосано го изгледа Икудзо. — Кой сте вие, та да ми заповядвате? Вие сте „итеки“ й нямате никаква власт над мен!

— Боли ме от вашия гняв, Икудзо-сан — отвърна Майк. — Разбира се, че можете да си тръгнете веднага. След като това е вашето желание…

— Да, това е моето желание! — отвърна запъхтяно Икудзо и се зае с ритуалните поклони за сбогом.

Майк го изчака да стигне на крачка от вратата и каза:

— Бих ви помолил да ми отговорите на един въпрос, Икудзо-сан…

— Какъв е той? — обърна се онзи.

— Вие сте партньор в сянка на „Стърнголд асошиейтс“, нали?

— Защо задавате въпрос, на който очевидно знаете отговора? — остро отвърна Икудзо. — „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц.

— А знаехте ли, че Къртц подготвяше отстраняването ви както от „Стърнголд“, така и от „Денва партнърс“?

— За какво говорите? — попита Икудзо и в погледа му се мярна объркване.

— Доказателство за правотата на твърдението ми е съгласието на Къртц да размени сравнително скромното ви участие в „Стърнголд“ за половината от своите акции в „Денва“. Същевременно обаче вашата последна вноска не е направена и това автоматически води до анулиране на договора между вас. В тази светлина на събитията Къртц е имал благоразумието да вземе известни предпазни мерки, особено в случай на някакво нещастие с него или съпругата му. В момента „Стърнголд“ е собственост на американската юридическа фирма „Бейтс & Бейтс“. А според завещанието на Къртц цялото участие на „Стърнголд“ в „Денва“ е предадено в разпореждане на корпорацията „Уърлдтел & ко“, която съвсем неотдавна закупих.

— Това е невъзможно! — объркано възкликна японецът. — Не допускам да го е сторил! Къртц отлично знаеше, че имам временни финансови затруднения! Видяхме се миналата седмица и той изрично подчерта, че ми отпуска още шест седмици за погасяване на дълга. Сделката беше конкретна и ясна.

— Познайте какво се е случило — промърмори Майк, извади от джоба си договора и го разстла върху масата. — Просто ви е излъгал. Германците казват: „Не стой по посока на вятъра, когато Къртц пикае!“ — Изчака вниманието на Икудзо да бъде привлечено от документа, после подхвърли: — Какво чакате още, Икудзо-сан? Можете да си вървите! — разигра кратко колебание и поклати глава. — А ако случайно желаете да обсъдим новите условия за участието ви в „Денва“, можете да се върнете на мястото си! — на лицето му отново изгря победоносната усмивка. — Уверявам ви, че аз съм доста по-надежден партньор от Родни Къртц!

Икудзо бавно се върна на мястото си, останалите гости мълчаливо го наблюдаваха. Майк му подаде договора, после вдигна глава:

— Негодуванието на Асада-сан беше напълно основателно, господа. Доброто старо време отлетя заедно с музиката на Моцарт, както би казал Фридрих Ницше… А в нашия случай то отлетя с шогуна Йеасу Токугава… През XVIII век династията Мейжи отне привилегиите на самураите и това доведе до пълна разруха на японските исторически традиции, лиши от душа Страната на изгряващото слънце…

— Ето защо мисля, че системата „Кибер-нет“ е жизненоважна за бъдещето на Япония. В момента вие сте едно компютърно неграмотно общество. Вашите деца завършват училище, без да имат представа как се използва техниката, която ще ги отведе в XXI век. Японците трябва да усвоят информационните предимства, предлагани от „Кибер-нет“. Само така ще се изравнят с европейците и американците. При това по начин, който е по-добър и по-ефективен…

— „Кибер-нет“ е първата магистрална информационна система на Япония и тя трябва да бъде внедрена в цялата страна. Мога да ви уверя, че нейните огромни видео дигитални възможности ще наложат монопол върху предаването и разпространяването на информация за години напред.

— Честно казано, аз мечтая да създам своя собствена „Кибер-нет“, но вие знаете, че тази технология е патентована и защитена с всички авторски права.

— Ако се появи пиратска мрежа с качествата на „Кибер-нет“, ние моментално ще осъдим нейните създатели и положително ще ги разорим — намеси се с твърд глас Асада-сан.

— Точно така — кимна Майк. — По тази причина аз реших да финансирам „Денва партнърс“. През следващите няколко десетилетия видео дигиталната технология ще струва милиарди долари, които ще получим от лицензи… — Пръстът му предупредително се вдигна. Но ние сме тук, защото „Кибер-нет“ все още не може да развие пълния си потенциал… Разпространение на информация… Помислете малко над тази фраза. „Кибер-нет“ ще се превърне в единствено могъщо средство за обмен на информация не само в Япония, но и в останалите страни от Тихоокеанския регион. Но тя може да върши и много повече — да влияе върху хората и техните делови контакти. Тя е крачка в бъдещето, поредната революция в информацията, много помощна от сателитната телевизия, която (както всички виждаме), невинаги преминава безпрепятствено границите… — очите на Майк бавно се местеха по лицата на гостите. — Едва ли трябва да ви напомням какво стана със сателитната програма „Стар“ на Рупърт Мърдок… Тя беше принудена да спре предаванията на ББС за Китай, тъй като в тях се съдържали критики срещу правителството на тази страна по отношение на човешките права; „Кибер-нет“ няма да има подобни проблеми, просто защото не се транслира по традиционния начин. Никой не е в състояние да контролира информацията в компютърните мрежи. По този начин ние ще се превърнем в архитекти на собствен информационен поток, ще се приравним с боговете…

Направи малка пауза, за да даде възможност на гостите да оценят важността на думите му, после отново продължи:

— За нас няма да има тайни, ще поставим под свой контрол не само комуникациите, но и търговията. В качеството си на собственици, ние ще бъдем в състояние да диктуваме програмирането на всеки свой абонат. Представете си ефекта от една 24-часова реклама, маскирана под формата на програмиране. Да речем, че решим да възстановим имиджа на ЛДП и да я върнем на власт. За тази цел ще бъде достатъчно да създадем рекламен продукт на нейната политика и да го пуснем по „Кибер-нет“. Ден и нощ, без почивен ден. Това неминуемо ще повдигне рейтинга на тази партия, ще засенчи отрицателното отношение на традиционните медии…

Тялото му се приведе напред, в гласа му се появи вълнение:

— Ще ви дам и друг, още по-съществен пример… Представете си, че ни трябва информация от конкуренцията на „Митцуи хеви индъстриз“, от Министерството на външните работи или от полицията. Как мислите, ще могат ли те да останат извън системата „Кибер-нет“ и да бъдат конкурентоспособни? Изключено! Който иска да запази водещи позиции в бизнеса, трябва да дойде при нас! Ще контролираме всички, при това без да играем омръзналите ни игри с подкупи, които отдавна привличат вниманието на полиция и преса. Ще се освободим завинаги от опасността на съдебните процеси срещу нас. Създадената след войната мрежа от връзки и влияние вече е безнадеждно остаряла — един тромав динозавър, който изисква все повече време, нерви и средства. На негово място идва лесна за употреба и най-важното чиста електронна система. Бърза, проста, ефикасна, но най-вече непробиваема!

— Разсъжденията ви са революционни, в това няма съмнение — намеси се отново Асада. — Но възможно ли е на практика всичко това? Информацията е твърде чувствителна стока, фирмите едва ли ще доверят тайните си на „Кибер-нет“, преди да са стопроцентово сигурни в надеждната им защита. В момента обаче системата „Кибер-нет“ е незащитена, всеки може да се включва винаги, когато пожелае…

— Асада-сан е прав, но едновременно с това греши — отвърна Майк и отвори дясната си длан с жест на опитен фокусник. Между пръстите му проблесна малък компютърен чип с ослепително бял платинен цвят. — Господа, позволете ми да ви представя КЛАЧ — новия кироно-литиев алгоритмичен чип. Той представлява подобрена версия на американския алгоритмичен чип „Слипджек“ и предлага една нова, практически непробиваема система от защитни кодове, които изключват проникването в „Кибер-нет“ Ще докажем лесно ефективността му, като го предложим безплатно на всички компании, които решат да се включат в „Кибер-нет“ през първите шест месеца на кампанията. После, бъдете сигурни, ще бъдем затрупани с поръчки…

На лицето на Майк се появи лукава усмивка:

— Разбира се, ще пропуснем да осведомим клиентите си, че КЛАЧ не само създава кодове, но и ги разшифрова, при това независимо от тяхната сложност. На практика това е най-съвършеното подслушвателно устройство в света, тъй като предлага не само звуков, но и видеозапис на желаната информация!

Наведе се и измъкна изпод масата два електронни уреда, които постави пред себе си.

— На тази машина е записан разговор, кодиран с американския алгоритъм „Слипджек“ — посочи уреда вляво, наведе се и даде командата „възпроизвеждане“. От репродуктора се изсипаха куп неразбираеми звуци.

— Някой може ли да каже какво е записано?

Мълчание.

Майк пренави лентата и кимна с глава:

— Дори да включите този запис към главните си компютри и кодиращи машини, едва ли ще имате резултат преди края на годината. „Слипджек“ наистина е много сложен…

Ръцете му свързаха втория апарат.

— Този магнетофон е зареден с КЛАЧ, сега ще прехвърлим записа на него. От репродуктора се разнесе ясен глас: „Бордът не знае нищо за подобна инициатива, господин президент…“

Отговори му друг, тих и носов:

„Тогава трябва да го информираме…“

Разпознали специфичния глас на президента на САЩ, повечето от присъстващите напрегнато се приведоха напред.

„Кажете на Митчесън в търговското министерство, че не харесвам тази дупка в политиката ни… Японците трябва да купуват по-големи количества наш ориз…“

„Митчесън ще иска да получи ясни указания, сър…“

„Оставям му сам да избере методите. И преди сме били твърди с японците, няма нищо страшно. Искам да купуват нашия ориз и толкоз!“

„Разбрано, сър.“

Майк изключи апаратите и в залата се възцари напрегната тишина.

— Включваме този чип в матрицата на „Кибер-нет“ и работата е свършена обяви след известно време той. — С негова помощ ще получим достъп до всички кодирани информации, минаващи през системата.

Пръв се обади Моримото, директор на Отдела за промишлена политика в МИТИ.

— „Сато интернешънъл“ държи контролния пакет на „Кибер-нет“ — отбеляза той, прочисти гърлото си и огледа хората около масата: — Всички вие познавате Танцан Нанги, той никога няма да позволи интегрирането на подобен чип в системата. Дори ние да приемем вашите идеи, Леонфорте-сан, той ще бъде против…

— Нанги-сан е възрастен — поклати глава Майк. — Възрастен и болен. Неотдавнашният му инфаркт ще…

— Увериха ни, че ударът не е бил сериозен — прекъсна го Асада.

— Ние пък ще уверим всички клиенти, че КЛАЧ прави електронното подслушване невъзможно — твърдо изрече Майк, изчака малко, после добави: — Да, наистина се говори, че инфарктът на Нанги-сан е бил лек. Ами ако не е така? Ами ако се окаже, че той вече не може да работи? Бихте ли желали подобен човек начело на „Сато интернешънъл“?

— Знаете ли нещо, което ние не знаем? — засече го Асада.

Майк майсторски разигра колебание.

— Кога получи удара? — попита той. — Май беше…

— Преди шест месеца — помогна му Моримото.

— А върна ли се на работа? — невинно попита Майк.

— Не — замислено поклати глава Асада. — Не се появи дори на официалната промоция на „Кибер-нет“…

Усетил промяната, Моримото побърза да се възползва от шанса си:

— Ако не е добре, Нанги-сан не бива да ръководи такова влиятелно „кейретцу“ като „Сато интернешънъл“ — твърдо рече той.

Около масата закимаха одобрително. Всеки от присъстващите знаеше отношението на Моримото към Танцан Нанги. Той навсякъде твърдеше, че президентът на „Сато“ разполага с прекалено много власт, но подобно твърдение вероятно се дължеше на завистта, тъй като, преди да се заеме с частен бизнес, Нанги е бил високопоставен служител на МИТИ. Там също беше оставил следа, но беше далеч по-известен в деловите среди като президент на „Сато“.

— Стигаме до същността на въпроса — отбеляза Майк. — Контролът върху „Сато интернешънъл“ — компанията-майка. До този момент тя беше частна, дори високопоставени хора като нас нямаха шанс да участват в управлението й. — Очите му тържествуващо проблеснаха. — Но „Кибер-нет“ и „Денва партнърс“ промениха състоянието на нещата! Финансовото състояние на „Сато“ е толкова тежко, че те се принудиха да търсят външна помощ за реализация на системата.

— Но ние държим по-малката част от акциите — обади се Асада. — Контролният пакет е в ръцете на „Сато“.

— Това е така — кимна Майк. — Но само при определени условия. Според клаузите на нашия договор „Сато“ трябва да изплати безлихвения кредит на „Денва“ в рамките на 90 дни. Не го ли стори, ние получаваме правото да поемем контролния пакет. Аз ще имам грижата този кредит да не бъде изплатен навреме. Това мога да ви го гарантирам. В замяна искам от вас да бъда избран за президент на „Денва партнърс“. В качеството си на такъв автоматически ще вляза в Борда на директорите на „Сато“, при това още на следващия ден след просрочване на кредита. Повече не ми трябва. За кратко време ще установя контрол както над „Сато“, така и над „Кибер-нет“. Като член на Борда ще бъда в състояние да обработя всеки един от останалите членове поотделно, ще осигуря мнозинство за отстраняването на Нанги от президентския пост и ще заема мястото му.

В залата отново се възцари тишина Майк внимателно следеше лицата на гостите си. От изражението им разбра, че е рискувал правилно и вероятно ще спечели. Предварително беше сигурен, че тези влиятелни и консервативни люде не обичат известния с либералните си възгледи Нанги, завиждат му за успехите и се страхуват от партньора му Никълъс Линеър.

Всичко, което им каза, беше вярно. Едновременно с това обаче той преследваше и друга, съвсем лична цел. Искаше да притежава „Сато интернешънъл“ повече от всичко друго на света. Защото въпреки временните си затруднения тази компания си оставаше най-стабилното „кейретцу“ в страната, с огромна мрежа по целия свят. Тя предлагаше изключителни възможности на Майк да се включи в легален бизнес, беше ключът към реалния свят, в който той имаше намерение да играе водеща роля. Отдавна му беше дошло до гуша да дърпа конците на незаконната си дейност от джунглите на Виетнам. А фактът, че съсобственик на „Сато интернешънъл“ е заклетият му враг Никълъс Линеър, превръщаше желанието му в копнеж. Изкушението да види Линеър на колене, съсипан и разорен, беше прекалено силно, за да му устои…

Решил, че паузата се е проточила достатъчно дълго, Майк тръсна глава:

— Това е нашият шанс да завладеем настоящето на Япония, господа! А чрез него да разчупим оковите на „Сато“ върху бъдещето!

— А какво ще стане с Линеър-сан? — попита Асада.

В гласа му прозвуча неприкрит страх — сигурен сигнал за общата капитулация на присъстващите. Те искат тази сделка, искат да ги ръководи Майк. Видяха бъдещето, желанието им да бъдат подготвени за него беше непреодолимо…

— Линеър го оставете на мен — усмихна се Майк. — Зная как да се справя с него. Мога да ви обещая, че той няма да попречи на плановете ни. — Приведе се напред и попита: — Искам да зная кой от вас ме подкрепя. Помислете, не бързайте. Не е нужно да подчертавам, че такъв шанс каца на рамото само веднъж в живота. Ще използваме ли „Денва“ като оръдие за контрол над „Сато“? — Очите му бавно огледаха лицата на присъстващите.

Те започнаха да кимат един по един, с някаква скрита тържественост. Против и въздържали се нямаше.

След като гостите си тръгнаха, включително и Машида, Майк запали пура и отправи поглед в тавана. Масата беше гола, от полираната й повърхност се разнасяше приятната лимонена миризма на препарат за излъскване. Хонико беше в кухнята, за да контролира почистването.

В такива мигове обикновено си спомняше за Коей. Шестте месеца, които прекара с нея, бяха трудни, дори болезнени. Но незабравими, също като излежавана в затвора присъда. Беше сигурен, че тя го ненавижда. Това би трябвало да е достатъчно, за да й даде пътя. Какъв смисъл има връзката с жена, която предпочита да те заплюе в лицето, вместо да скочи в леглото ти? Но той ценеше всичко у Коей, най-много омразата й. Когато тя си отиде, най-силно му липсваше именно омразата, всички онези дребни унижения, на които се подлагаше в името на мрачното, но непобедимо чувство… Бавно и постепенно това чувство стана част от живота му — горчилка в устата, пепел от изстинала камина…

От мрачните мисли го изтръгна Хонико, най-сетне приключила с кухнята. Беше свалила кимоното и дървените обувки, на тяхно място потрепваше елегантно костюмче на „Армани“ в сивкав цвят и жакет без ревери. Лишено от грим, лицето й още повече подчертаваше блясъка на издължените й ориенталски очи. На този фон русата й коса изглеждаше невероятно.

— Майсторско представление — даде оценката си тя.

— Така ли мислиш? — попита Майк, издуха облак ароматен дим и очите му най-сетне напуснаха тавана. — Може би действително бях красноречив, но главното е, че им казах точно това, което искаха да чуят. Хвърлих въдицата и ги поведох за носа. И знаеш ли защо нямаха нищо против? Защото не обичат несигурността на днешния ден, мечтаят за миналото и се страхуват от бъдещето!

Прехвърли пурата в другия край на устата си, дръпна и пусна ново облаче дим.

— Но и аз имах късмет — между пръстите му проблесна мини дискетата, която Хонико му беше предала в началото на вечерта. — Операцията да измъкна този диск от научноизследователския отдел на „Сато“ беше доста рискована, можеше да се провали на няколко пъти…

— Не виждам как — поклати глава тя. — Ти беше взел всички предпазни мерки и прояви достатъчно благоразумие.

— Благоразумието е патерицата, с която човек оправдава поражението си — отвърна Майк и завъртя дискетата между пръстите си. — То е оръжие на слабите…

Тя седна до него и прокара пръсти през косата му.

— Какво значение има? Нали получи всичко, което искаше?

— Разполагам с технологията на „Кибер-нет“, макар че нямам нужда от нея — въздъхна той и продължи да върти дискетата между пръстите си. — Откраднах я от „Сато“, за да отвлека вниманието им от истинската опасност. В момента не искам никой там да обсъжда договора с „Денва партнърс“. По-добре да се въртят в кръг и да се чудят кой и защо им е свил скъпоценната технология! — Над главата му се изви ново облаче ароматичен дим. — Но не си права, като казваш, че съм получил всичко. Все още нямам главата на Линеър… Все още! — На лицето му се появи момчешката усмивка, която Хонико вече добре познаваше. — Искаш ли да видиш плодовете на нашия труд?

— И още как! — отвърна тя, отмести стола си и стана.

Майк измъкна куфарче от мека кожа, под капака му се показа портативен компютър с мощна памет и флопи за мини дискети. Включи го и пъхна в процепа дискетата, която въртеше между пръстите си. Екранът светна, след секунда компютърът беше готов за работа.

— Ето, това е — промърмори той и пръстът му увисна над клавиша с надпис „ENTER“. — Натисна ли го, на екрана ще се появи цялата информация за „Кибер-нет“… — Дръпна от пурата, завъртя дима в устата си и натисна клавиша. Компютърът реагира светкавично, екранът се изпълни със сложни формули, работни инструкции, кодове и шифри. Най-отдолу акуратно се подредиха заглавията на съответните файлове.

— Каква прелест! — въздъхна доволно Майк, очите му попиваха екрана. Изведнъж лицето му се изопна, зъбите му почти пречупиха пурата. — Какво става, по дяволите?

Информацията върху екрана започна да се самоунищожава. Пръстите му полетяха над клавишите, опитвайки се да прехвърлят в паметта на твърдия диск всичко, което можеше да бъде спасено. До голяма степен успя. Преди екранът да се изчисти, в паметта бяха прехвърлени почти три четвърти от данните. Светкавично превключи на флопи, но на екрана се изписа Грешка. Направи опит за пряк достъп до информацията на дискетата и с ужас установи, че тя се самоизтрива. Започна процедурата отначало, но този път дори не можа да влезе в програмата. Превключи на позиция „С“ и даде ход на вградената антивирусна диагностика. С нарастващ ужас отбеляза, че вирусът вече унищожава и това, което е записано в основната памет. Бързо набра командите на програмата за борба с вируси, но тя изобщо не задейства.

— Какво става? — разтревожено попита Хонико.

— Не знам — троснато отвърна Майк и напрегнато се приведе над клавиатурата. Но не беше в състояние да направи много. — В компютъра е вкаран вирус, който унищожава всичко, записано върху твърдия диск!

— Включително данните за „Кибер-нет“?

Той кимна, после гневно тръсна глава. На екрана се изписа една-единствена дума:

УСМИХНИ СЕ!

Пръстите му нервно затичаха по клавишите, но надписът не изчезваше. Лицето му стана бяло като вар, ръката му нервно блъсна машинката. Тя се стовари на пода.

— Хайде! — скочи на крака Майк. — Да си вървим у дома!

В същия момент звънна мобифонът му, забравен на масата.

— Кой е? — раздразнено изръмжа в слушалката Майк.

— Намирам се в Кейжи — бръмна в ухото му гласът на Йоши — най-близкия от помощниците му.

Кейжи Хакубут-цукан беше името на Музея по криминалистика, разположен в квартала Канда, геометричен център на Токио.

— Какво правиш там?

— Мисля, че ще е най-добре да дойдеш и да видиш сам.

Майк понечи да го наругае за излишната тайнственост, но после долови вълнението в гласа му и се въздържа. Йоши отлично знае, че може да говори спокойно, тъй като връзката им е двойно кодирана. Значи има основателна причина да не го прави… Господи, вероятно се е случило нещо чудовищно!

— Тъкмо приключихме в „Тамаяма“ — каза в слушалката той. — Тръгваме веднага. Между другото, замина ли пратката за брат ми?

— Да, точно навреме. Този нов превозвач е истински ас.

Майк прекъсна разговора и вдигна поглед към озадаченото лице на Хонико.

— Йоши е открил нещо важно в Музея по криминалистика — съобщи й той.

— По това време? — вдигна вежди тя. — Музеят е затворен от часове!

— Да вървим! — изръмжа Майк и взе шлифера си от закачалката. — Несъмнено става въпрос за нещо спешно!

Нощно Токио крие в себе си някаква странна магия, помисли той, докато натискаше педала по мокрите улици. Тълпите от хора, които се блъскат по тротоарите осемнадесет часа в денонощието, най-сетне ги няма, тишината нарушават единствено камионите за зареждане, които по закон работят само нощем. Тук-там можеха да се видят младежи с кожени якета, развяващи дългите си коси върху мощни мотоциклети. Майк ги разбираше много добре, с кръвта си усещаше стремежа им към безразсъдство и самоунищожение. Такива са днес всички младежи по света — в Брюксел и Санкт Петербург, в Сайгон и Питсбърг… Носят едни и същи дрехи, забавляват се с опасни игри, зяпат МТВ… Жажда за самоопределение. Но колкото повече гледат МТВ, колкото по-често играят компютърни игри с някой като себе си на Тимбукту или Бог знае още къде, толкова повече им се изплъзва самоопределението… А с това нараства и желанието им да обърнат гръб на действителността, да се превърнат в други личности или просто да изчезнат.

Аз не съм цифра или номер, аз съм свободен човек!

Ето я максимата, която тласка едно цяло поколение към пропастта. Ето какво ги кара да се татуират, да вземат наркотици и да нехаят за опасностите.

Пристигнаха в Канда под оглушителния акомпанимент на мотоциклетни двигатели. Ехото се блъскаше във фасадите на небостъргачите и се връщаше обратно — остро, метално като топчетата на играта пачинко, които търсят път през сложния лабиринт… Йоши се появи от тъмната уличка до Музея по криминалистика. Внимателно огледа утихналата улица в двете посоки, после направи знак на Майк. Той слезе от колата, хвана Хонико за ръка и го последва. Токчетата й зачукаха по асфалта.

Йоши продължаваше да върви напред, в ръката му блесна мощен прожектор. Минаха покрай два гигантски контейнера за смет със зелени стени, които изглеждаха непочиствани от години. Между тях се бяха настанили група бездомници, заобиколили буен огън. Онези, които бяха будни, ги изгледаха равнодушно с възпалени от ревматизъм очи. Въздухът тежеше от вонята на алкохол и отдавна некъпани тела.

Майк не ускори крачка, нито запуши носа си — така както биха постъпили повечето обикновени жители на Токио. Вместо това забави ход, очите му внимателно огледаха дрипльовците. Чувстваше ги далеч по-близки от влиятелните мъже, които вечеряха при него няколко часа по-рано, но за нищо на света не би го признал. Защото онези мъже принадлежаха на Горния град — онази част от Токио, която някога са управлявали шогуните. Докато Майк беше роден и израснал в мизерията на Долния град, сред вонята и жестоките гангстерски войни…

— Побързай, Майк! — напрегнато подвикна Йоши. — Сега не е време за социологически проучвания!

Продължиха пътя си и скоро стигнаха до задънения край на уличката. До влажната бетонна стена на музея седеше мъж. Йоши го освети с прожектора. Позата му беше толкова естествена, че отначало Майк го взе за един от заспалите бездомници. Но после, пристъпил крачка напред, той забеляза вкочанените крайници и посинелите пръсти. Лъчът на фенерчето се плъзна по бялото като вар лице.

— Исусе Христе! — сподавено възкликна той. — Та това е Нгуен!

— Точно така — кимна Йоши. — Човекът, който взе дискетата на „Кибер-нет“ от онзи американец Макнайт… — Лъчът на фенерчето остана закован върху лицето на виетнамеца. — Търсим го от момента, в който е предал дискетата на Хонико.

— Нормално ли изглеждаше? — попита Майк, стрелна с поглед Хонико и се намръщи от неприятната миризма, която се носеше на талази от трупа.

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Беше съвсем спокоен, бих казала дори хладен… Но все пак го виждах за пръв път…

— Само ти го познаваше, Майк — обади се Йоши.

— Вярно е — кимна Майк. — Открих го в Сайгон и веднага го харесах. Зъл, решителен, алчен за пари… Какво го е убило, по дяволите?

— Проклет да съм, ако знам! — въздъхна Йоши. — Открихме го тук и веднага ти се обадих. Дори не сме го докосвали.

Майк пристъпи напред и използва върха на обувката си да обърне трупа. Вонята стана нетърпима.

— Уф! — неволно възкликна Хонико, но не се помръдна от мястото си.

Майк я стрелна с поглед. Не беше от жените, които ще припаднат при среща със смъртта. Беше достатъчно близка с нея. Не колкото него, разбира се. Но той все пак беше участвал във Виетнамската война и беше виждал потоци от кръв и планини от трупове…

Върхът на обувката му продължи работата си, трупът беше огледан отвсякъде.

— Няма следи от куршум, нож или верига — констатира Майк.

— Може да са го удушили — подхвърли Хонико.

— Всеки друг, но не и него — поклати глава Майк. — Никого не би допуснал толкова близо до себе си…

Преобърна трупа за последен път, направи знак на Йоши да насочи фенерчето и се приведе над бледото лице. Наложи се да диша през устата, тъй като вонята наистина беше трудна за понасяне.

— Според мен са го удавили — произнесе се най-сетне той и пръстът му се насочи към скулите на виетнамеца: — Виждате ли как е подпухнал? От това личи, че е прекарал известно време във водата…

— Искаш да кажеш, че някой го е удавил, а след това го е домъкнал чак тук? — учудено го погледна Хонико. — Защо би сторил това?

Майк беше виждал толкова много смърт, че гледката на един убит повече не би трябвало да му влияе. Но не беше така. Смъртта няма нищо общо с това, което показват по филмите. Тя не е безлична и безинтересна. Напротив кара те да се замислиш, да се запиташ с присвит стомах какъв е смисълът на живота… Може би не те прави безпомощен както пише в книгите, но положително те променя…

— На този въпрос имам само един отговор — изправи се той. — Вижте къде са го захвърлили — край стената на Музея по криминалистика. Посланието е ясно… Убиецът е искал да го открием.

— Никой не знаеше, че Нгуен работи за теб — възрази Йоши.

А Майк си спомни за вируса, който унищожи паметта на компютъра му. Той е бил пренесен чрез дискетата, друг начин нямаше. Което означаваше две неща: или Ватанабе го е измамил (което беше малко вероятно, тъй като Майк го беше проучил основно, преди да го вербува), или дискетата е била подменена, преди да стигне до предназначението си.

— Мамка му!

Ръцете му се свиха в юмруци. Единственият човек, който беше в състояние да стори това, беше Никълъс Линеър.

Насочи поглед към небето, устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Отдавна беше разбрал, че в живота има моменти, в които светът променя своята форма и съдържание под натиска на обстоятелствата и бурните емоции. Подобно нещо се случи в нощта, когато беше убит дядо му, а двамата с Джаки станаха свидетели на престъплението, сгушени на покрива на къщата. За втори път го изпита в джунглите на Лаос, когато дивите планинци от племето нунги го приеха за свой и татуираха вътрешната част на китката му с Гим — вертикалния, тъмносин полумесец. Сега изпитваше това чувство за трети път. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха неестествено ясните очертания на околните небостъргачи, сияйни и остри като бръснач… Жадно поглъщаше хладния въздух на токийската нощ, имаше чувството, че отново се е завърнал в Хималаите… Ето, най-сетне се изправиха един срещу друг, само двамата! Нали за това беше мечтал? Да се изправи срещу своя двойник, срещу тъмната сянка на човека, когото чувстваше близък като едноутробен близнак…

Линеър му погоди номер. Усмихни се, посъветва го компютърът и упорито отказа да се подчини на командите му. Значи Линеър също е решил да влязат в директен двубой. Е, добре. Танцът на смъртта започва. Притиснати един в друг като любовници, те ще следват сложните стъпки на този танц, ще излизат на светлината на прожекторите, после отново ще изчезват в мрака… Здраво свързани от тайнствената нишка на миналото.

Реалността се сви и изчезна. Майк се озова сред пустотата на Вселената, прорязвана от ослепителни ивици светлина и непрогледен мрак. Изпита чувството, че двамата с Никълъс Линеър са противоположни полюси, протонът и електронът на последния атом в света, които обикалят около ядрото в шеметна орбита, тръпнещи от уплаха и възторг пред неизбежния сблъсък. Сблъсък, който за единия от тях ще означава живот, а за другия — унищожение…