Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (19)

Нощта на жътвата

Закъде бързаш? Където и да идеш, все същата луна ще видиш!

Изуми Шикибу

Токио, Ню Йорк

 

Тетцуо Акинага се появи на погребението на Кайшо в будисткия храм Ниширен. Двадесет елитни якудза останаха навън под командата на помощник-оябуните. Това беше повече от проява на уважение, приличаше по-скоро на демонстрация на сила. Единствен оцелял след дългата и продължителна битка между Микио Оками и „Вътрешния кръг“ — Съвета на оябуните, мършавият Акинага искаше да покаже на всички кой е победителят.

В паузата между опелото и погребението той без колебание се изправи срещу Никълъс Линеър, представи се по име, положение и принадлежност към съответния клан, изчака Никълъс да стори същото и каза:

— Разбирам, че ме търсите…

Вътрешността на храма грееше в разкошни алено златисти тонове и странно наподобяваше неоновите реклами по Гинза.

Въпреки че Акинага беше избрал момента за контакт с изключително внимание и малцината опечалени вече бяха навън, Никълъс забеляза напрегнатата фигура на Хонико край вратата, която очевидно искаше да присъства на предстоящия сблъсък. Коей му хвърли един разтревожен поглед, но той й направи знак и тя неохотно се отправи към градината, щедро обляна от лъчите на следобедното слънце. Фигурата й се открои на вратата като изящна литография.

— Танака Гин е събрал доста улики срещу вас — отвърна Никълъс, внимавайки гласът му да не прозвучи враждебно. — Разполагам с тях и възнамерявам да ги предам на главния прокурор лично, веднага след погребението на Оками-сан…

— Зная, зная — небрежно отвърна Акинага. — Фантасмагории, които няма да издържат пред никой съд…

— Мога да ви уверя, че не е така. Обвиненията са проверени и доказани.

— Вярвам ви — наклони глава Акинага. — Затова съм тук. Зная, че имате насрочена среща при Гинжиро Машида и искам да ви направя едно предложение: отменете срещата и доброволно ми предайте своите тъй наречени улики!

— Май не сте наред! — втренчено го изгледа Никълъс.

— Напротив — поклати глава оябунът. — Хата-сан е мъртъв и признанието му, че не Танака Гин, а той е работил за мен, вече не струва пукната пара. Сам знаете, че трябва да го потвърди лично в съда. А това означава, че вашият приятел Гин ще гние в затвора, при това за доста продължителен срок. Времената са такива, че нито правителството, нито обществеността ще подминат тайния съюз между висш държавен служител и Якудза…

— Обвинението срещу Танака Гин ще се провали — отвърна Никълъс, но добре си даде сметка накъде вървят нещата и сърцето му се сви. Изведнъж му се прииска да е навън, под топлите лъчи на слънцето, близо до Коей…

— Може би — сви рамене Акинага. — Но това е без значение. Правителството трябва да демонстрира решимост пред очите на избирателите си. Както обикновено, това няма да има нищо общо с истината за отделния човек… Бъдете сигурен, че Танака Гин ще бъде жертвеното агне и ще получи максимална присъда. Зная това от най-високо място.

Никълъс чувстваше с цялото си тяло как опечалените, между които бяха Кисоко, Нанги и Коей, бавно се отдалечават по посока на гробището. Двамата с Акинага останаха абсолютно сами, ако не се броеше неподвижната фигура на Хонико, замръзнала в близост до входната врата на храма.

— А какво ще стане, ако ви предам уликите?

— Не ако, а когато, Линеър-сан — поправи го оябунът. — Тогава аз ще направя публично изявление, с което ще оневиня Танака Гин…

— Кой ще ви повярва?

— Думите ми ще бъдат потвърдени от свидетел, в чиято почтеност никой не би дръзнал да се осъмни. В рамките на следващите четири часа Танака Гин ще бъде свободен. Това ви го гарантирам лично.

Животът на Танака Гин срещу свободата на Акинага, въздъхна в себе си Никълъс. Неравностойна размяна. Но нима в живота има нещо равностойно и честно?

— Ще се срещнем един час след погребението — каза на глас той. — Чакайте ме пред Ноги Джинджа в Ропонги.

— Подходящо място — склони глава Акинага. — Доволен съм.

В същия момент през вратата на храма се втурна един от бойците якудза и мълчаливо му подаде мобифон. Оябунът подхвърли няколко къси изречения в мембраната, изключи апарата и го върна на младежа.

— Сега ще се оттеглите ли, Акинага-сан?

Тясната, гола като череп глава на Акинага се извърна към Никълъс с някакво скрито раздразнение.

— Много ми се иска да продължим приятния си разговор, но за съжаление присъствието ми на друго място е крайно наложително…

Поклонът му беше къс, на границата на пренебрежението, мършавата му фигура се насочи към изхода. После изведнъж спря и се обърна:

— Не ви поднесох съболезнования за смъртта на съпругата ви — подхвърли той. — Моля да ми простите…

— Но това се случи преди повече от година…

— Да, зная — замислено кимна Акинага, помълча малко, после подхвърли: — Някои хора са убедени, че сте напълно безчувствен, Линеър-сан… Не проляхте дори сълза на погребението на жена си, виждам, че и сега очите ви са сухи… — Кокалестият му показалец се вдигна с някаква скрита заплаха. — Ще ми простите арогантността, но много ми се иска да видя още веднъж демонстрацията на този толкова японски стоицизъм от ваша страна… — Секундна пауза, очите му трескаво проблеснаха. — Съпругата ви… Джъстин, нали?… Почина при автомобилна катастрофа…

— Точно така — отвърна Никълъс и сърцето му се сви.

Акинага направи крачка в обратна посока, Никълъс долови дъха му, напоен с миризма на риба и соев сос.

— Съвсем не е така. Тя беше следена от моите хора, забеляза ги и в паниката се блъсна в насрещния камион…

Горещите вълни на гнева започнаха да се надигат в гърдите на Никълъс. Съзнаваше, че Акинага нарочно го дразни, очевидно недоволен от готовността, с която прие условията му. Беше ясно, че иска да го накаже и унижи, да го принуди да изгуби самообладание и едва тогава да сключи сделката си с него.

— Възхищавам се от начина, по който приехте този тежък удар — поклати глава Акинага, който през цялото време внимателно го наблюдаваше. — Уважавам хората като вас, които при всички обстоятелства остават твърди като скала… — На устните му се появи тънка усмивка. — Ще ви съобщя и още един факт… Със съпругата ви изгоря и един мъж… Господи, пак ми се изплъзва името… А, да — Рик Милар, бившият й шеф… Нощта преди катастрофата двамата прекараха в хотелската му стая и мога да ви уверя, че нито за миг не бяха спали… — Наблюдаваше реакцията на Никълъс е, хищния поглед на вълк, надвесен над жертвата си. — Точно така, Линеър-сан… Тя ви мамеше… Чукаше се с този Милар с истинска страст!… — Отново замълча, после тихо подхвърли: — Имам чувството, че с тази информация ви правя голяма услуга…

Обърна се и излезе от храма, следван на почтително разстояние от малката си армия. Приличаше на възкръснал от древността шогун, който няма никакви проблеми с адаптацията към съвременните реалности.

 

 

Никълъс стоеше до Кисоко, намираха се в библиотеката на дома й. Помещението изглеждаше странно с оголените си лавици за книги. Край вратата бяха струпани пълни кашони, до тях беше изправен персийският килим, навит на руло. Дъсченият под хладно проблясваше. Произведенията на изкуството по стените и мебелите вече бяха опаковани и почти изнесени. Онези, които все още се намираха тук, бяха покрити с бели парчета памучен плат. На мястото на разкошния кристален полилей светеше гола крушка, стаята изглеждаше мрачна като пещера, във въздуха вече се усещаше атмосферата на запуснатост…

— Надявам се, че срещата с „Денва партнърс“ премина добре…

— Да — кимна Никълъс. — Лишени от подкрепата на Майк, те проявиха разбиране и приеха молбата ни за отсрочка… Присъствието на Нанги-сан също си каза думата… Канда ни беше много полезен, тъй като познава тези хора далеч по-добре от мен…

— Това е хубаво — кимна Кисоко. — В крайна сметка вие и Тьорин-сан ще трябва да намерите общ език…

— Несъмнено — кимна Никълъс и внимателно я погледна. — Знаехте ли, че Тьорин е длъжник на Акинага и преди да дойде в „Сато“, е работил за него?

— Не — без колебание отвърна тя. — Дори не съм подозирала това. Същото се отнася както за Нанги-сан, така и за Оками…

— Реших да му кажа, че зная всичко — въздъхна Никълъс. — Излезе така, както и очаквах — той ненавижда Акинага, но е бил парализиран от страх… — На устните му се появи усмивка. — Сега вече се страхува от мен, а не от Акинага! На това се дължи и усърдието му…

— Няма ли да го уволните? — попита Кисоко, неестествено бледа на слабата светлина.

— Вероятно не — поклати глава Никълъс. — Тьорин знае много неща за Акинага и ще ми бъде от полза. А и преценката на Нанги-сан в крайна сметка излезе вярна: този младеж има изключително пъргав ум…

Извърна се леко встрани, просто за да покаже, че не иска да говори повече за Канда Тьорин. Предстояха далеч по-важни неща. Опразнена от мебелировката, къщата изглеждаше мъртва. Направи опит да си представи Полковника между тези стени. Предпочиташе да мисли за него, вместо за това, което му съобщи Акинага. Да мисли за Коей или Нанги, за Танака Гин или Тьорин, но не и за ужасната рана, която оябунът отвори в сърцето му. Да, това наистина беше рана, проклет да бъде! Оказа се, че този тип познава отлично не само семейните му проблеми с Джъстин, но и отношенията й с Рик Милар… А думите му бяха тежко обвинение… Защото от тях ставаше ясно, че единствен виновник за нелепата смърт на Джъстин е той, Никълъс! Ами ако е прав, изведнъж се запита той. Нима Джъстин наистина му е изневерявала? Напълно възможно. Тя беше нещастна и самотна, принудена да живее във враждебна среда. А той я остави сама и въпреки молбите й замина да изпълни дълга на баща си към Микио Оками… Спомни си, че в онази нощ я търси по телефона няколко пъти, но никой не вдигна слушалката. Дали е била навън, или просто не е искала да чуе гласа, му? А може би е била в леглото на Рик? Всичко беше възможно и той добре го съзнаваше. Истината… Какво означава истината? Едва ли някога ще я научи със сигурност… Всъщност изобщо не му се искаше да я научи…

Отгатнала бурята в душата му, Хонико мъдро го беше оставила сам в будисткия храм, някак изведнъж изгубил своята святост, дори кислорода във въздуха… Оттеглила се в сянката, тя безмълвно го наблюдаваше, почти физически усещаше нажежените до бяло пламъци на мъката и гнева, които сякаш изскачаха направо от наелектризираното му тяло…

Сега, няколко часа по-късно, той се беше изправил в дома, който тежеше от горчиви спомени. И за пръв път в живота си разбра, че честта е жестока и коварна любовница…

Кисоко прекъсна мрачните му размишления, пристъпвайки към един от бюфетите, върху който имаше поднос с преполовена бутилка уиски и две кристални чаши.

— Къде отивате двамата с Нанги-сан? — попита Никълъс.

— Нямаме определени предпочитания, важното е той да си почине добре — отвърна Кисоко и напълни чашите с кехлибарена течност. — Синът ми Кен замина за Щатите и в момента нищо не ме задържа тук… — Насочи се към него с чаши в ръце, токчетата й отчетливо почукваха по голите дъски на пода.

Той не се учуди на решението й да се откаже от обичайния чай, моментът наистина изискваше нещо по-силно… Възрастната жена беше облечена изцяло в бяло — цвета на траура. Коприненото костюмче, ръкавиците и шапката с воал бяха на мода през 60-те години, но тази година най-известните модни къщи отново ги включиха в колекциите си. Погледна я в тъжните очи, чашите звъннаха. Отпиха по глътка в памет на Микио Оками.

— По дяволите! — изведнъж рече тя и запрати чашата си към отсрещната стена. — Той все пак живя дълго и интересно!

— Съжалявам, че не успях да го спася — промълви Никълъс и сведе поглед към ситните късчета кристал.

— До известна степен го сторихте — поклати глава Кисоко. — Освен че изплатихте дълга на баща си, вие успяхте и да спечелите обичта му, Линеър-сан. Имам чувството, че ви обичаше повече от всички на този свят, включително и от мен… — в гласа й нямаше ревност, нямаше завист. — Беше човек с труден характер, не обичаше да проявява слабост. От много години се опитвах да полагам грижи за него, тъй като животът му беше пълен с опасности… Но това само го правеше нервен и избухлив. Защото на практика той обожаваше опасността, стремеше се към нея с цялата си душа… Бях принудена да го закрилям по друг начин, отдалеч… — на лицето й се появи тъжна усмивка.

— Чрез Тао-тао, нали?

— Да.

— Той знаеше ли, че вие сте танжин?

— Нямам представа. Никога не сме говорили по този въпрос… Вероятно е усещал нещо…

— Що се отнася до Кшира…

— Да — кимна тя. — Очаквах да повдигнете този въпрос. — Тръгна към бюфета, но там нямаше други чаши. Никълъс й предложи своята, тя благодарно кимна и я напълни с уиски. Отпи голяма глътка, въздъхна и каза: — Трябва да внимавам, алкохолизмът е нашата семейна болест…

Насочи се към един от покритите столове, седна и кръстоса крака. Беше съвършена, като модел на гениален художник. Нанги е един щастлив човек, неволно си помисли Никълъс.

— Страховитите истории за Кшира карат хората да полудяват…

— Аз съм ги преживял на практика.

— Несъмнено — вдигна глава тя. — Кшира не е привилегия на всички танжини… Тя е по-могъщата част на Тао-тао, далеч по-силна от Акшара… Точно поради това малцина са тези, които я разбират… — Очевидно решила да не обръща внимание на собственото си предупреждение, Кисоко вдигна чашата и лисна съдържанието й в устата си. — Аз владея Кшира, Линеър-сан… Затова можете да вярвате, като ви казвам, че тя подлудява всеки, който не успее да я постави под контрол… Ако обаче я посрещнете с открити гърди, тя няма да ви нарани… Вгледайте се в душата си, овладейте това, което се крие в нея, и ще бъдете богато възнаграден… — на лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но мисля, че вие вече сте усвоили този урок…

— А Шукен? — попита той. — Наистина ли съществува могъщата комбинация от Акшара и Кшира, която превръща човек в Бог? Чувал съм доста противоречиви теории по този въпрос…

— А какво е личното ви мнение? — лукаво го погледна Кисоко.

— Мисля, че нямам достатъчно познания, за да си изградя собствено — призна той.

— Имате, Линеър-сан — възрази тя. — Имате далеч по-задълбочени познания от повечето танжини… — стана, остави чашата на бюфета, редом с полупразната бутилка уиски. Дали в погледа й не пролича желание за ново питие? — Отговорът на въпроса е у вас, трябва само да го потърсите…

— Какво искате да кажете?

Токчетата й затракаха в негова посока. Изправи се пред него и мълчаливо го погледна. Усети вълнението в душата й, изведнъж разбра, че ще стане свидетел на интимни разкрития, за които дори не смееше да мечтае.

— Акшара и Кшира съжителстват в душата ви, Линеър-сан.

Той се закова на място. Разбира се, тя е права! Шукен действително беше в душата му. Той беше живото доказателство на теорията, според която интеграцията на двете части на Тао-тао е напълно възможна. Канзацу, някогашният му сенсей, беше сбъркал. Той не беше повярвал, че Никълъс е достатъчно силен да се справи с Кшира, просто защото сам полудя от нея. В душата на Никълъс нахлу огромно облекчение. Изведнъж му се прииска и Коей да е тук, да сподели радостта му.

Във въздуха бавно плуваха прашинки, всяка натежала от спомени, всяка със своя история… Ярки искри в безбрежния океан на времето.

— Кисоко — промълви най-сетне той, забравил за официалния тон. — Ти си изключително мила с мен…

— Брат ми те обичаше като син, аз също — простичко отвърна тя, а прямото изражение на лицето й му напомни за Коей. Стана му топло и приятно, изпита дълбоко съжаление, че тази жена заминава. — Ти имаш особена съдба, необикновена карма… Чувствам я като топлите лъчи на слънцето по гърба си…

— Като кармата на баща ми?

— О, не! — на лицето й се появи шокирано изражение. — Нищо подобно! Баща ти беше архитект и като всички архитекти — голям мечтател… Именно тази негова черта го сближи с брат ми и двамата станаха великолепен тандем… Полковника мечтаеше за бъдещето, а Оками-сан превръщаше мечтите му в действителност. Той беше изпълнителят. За съжаление плановете на баща ти за мирна и преуспяваща Япония бяха обречени на частичен неуспех още от самото начало…

— Защо?

— Само Бог може да вижда бъдещето и да го превръща в действителност — отвърна Кисоко и спря поглед на тънък лъч светлина, успял да проникне през прозореца. Беше толкова плътен, че създаваше илюзията за мост, по който човек може да избяга от мрака. — В крайна сметка хората винаги си остават хора — продължи тя с глас, омекнал от тежестта на спомените. — Колкото и да са гениални, те не са в състояние да предвидят всичко… Особено когато става въпрос за гигантско начинание като това, което започна баща ти… В него присъстваха политиката (в лицето на Либерално-демократическата партия), бюрокрацията, едрият капитал и Якудза… Неточностите в прогнозите му се дължат на самата човешка природа.

Обърна се да погледне Никълъс, за миг чертите на лицето й станаха живи и прекрасни, като в годините на далечната й младост.

— Баща ти не беше алчен, затова не успя да разбере, че великолепните му планове ще рухнат именно поради алчността. Но човек по природа е алчно същество, иска да притежава всичко — пари, състояние и най-вече власт… Именно алчността доведе до рухването на ЛДП, тя е в основата и на сегашната дълбока рецесия. Алчността подкопа устоите на управлението в тази страна, превърна политиците в марионетки, доведе до създаването на абсурдната политическа коалиция, която практически блокира всички усилия за промяна.

Никълъс помисли малко, после вдигна глава:

— Но идеите на баща ми все пак се наложиха, нали?

— Общо взето — да — кимна тя и извади червилото си. Това беше знак, че разговорът трябва да приключи дотук.

Той гледаше как червилото покрива алените й устни, търпеливо чакаше. Кисоко бавно тръгна из стаята, ръцете й нежно докосваха лавиците за книги и покритите мебели. Сякаш бяха стари приятели, от които търсеше подкрепа…

— Искам да си изясня някои неща — промълви най-сетне той.

Тя спря, ръката й остана върху полираната плоскост на библиотеката.

— Светата майка твърди, че си член на нейния орден…

Пръстите й пробягаха по изящните извивки на дървото.

— Това е истина…

— Не Оками-сан, а ти си била собственица на някогашното „торуко“, известно като „Тенки“… Онзи комплекс от сгради, в който днес се помещават „Пул Марин“ и „Запален от двата края“…

— Имотът действително беше на мое име — стрелна го с поглед тя. — Но беше купен с пари на ордена…

— Не разбирам — поклати глава Никълъс. — Какво е търсил тук вашият орден по време на Окупацията?

— Имам нужда от чист въздух — изведнъж промълви Кисоко и тръгна към вратата. — Ще ми правиш ли компания?

Никълъс я погледна и с учудване установи, че тя променя посоката на движението си и спира пред сляпата тухлена стена. Протегна ръка и натисна определено място в мазилката, стената плавно се завъртя около невидима ос, разположена в средата. Никълъс пристъпи напред и смаяно се облещи.

Покрити със ситен чакъл пътечки се извиваха сред стройни ели и кленове джуджета, току-що окъпани от дъжда. Бистро поточе ромонеше по посока на малък вир, в който играеха пъстърви. Едва сега Никълъс разбра, че складът, към който беше прилепена къщата на Кисоко, на практика играе ролята на черупка, скрила в себе си най-прекрасната градина на света.

— Харесва ли ти? — попита със странна свенливост Кисоко и спря да го изчака.

— Много!

— В Токио просто няма достатъчно въздух — във въздишката й имаше както доволство, така и мъка. — Имам чувството, че тази градина ще ми липсва най-много от всичко, което оставям тук…

Седна на каменна пейка без облегалка, нещо в позата и изражението на лицето й го накара да си спомни снимките на Жаклин Кенеди от погребението на съпруга й… Бледата светлина на следобедното слънце вършеше истинска магия — направо пред очите на Никълъс тази жена се освобождаваше от тежестта на времето и бързо се превръщаше в това, което е била на младини.

— Единствената цел на ордена беше да служи на Бога, при това по най-добрия начин — промълви Кисоко, погледът й се сведе към ръцете в ръкавици, отпуснати спокойно в скута й. — Той беше създаден по Негова воля и с Негова благословия… — Главата й леко се повдигна, очите й сякаш гледаха в далечното минало. — Но постигането, на тази цел невинаги е лесно… Защото, както е казано в Светото писание, „неведоми са пътищата Господни“… Той често изпращаше своите сигнали до нас, сигнали, които се превръщаха във видения… Но виденията винаги подлежат на различна интерпретация, понякога бяха откровено фалшиви…

Никълъс срещна погледа на блестящите й очи, непроницаеми като каменна стена.

— Точно такова видение се яви на Мери-Маргарет — жената, която оглавяваше ордена през 1947 година… В резултат тя изпрати Бърнис в Токио, мисията й беше трудна и изключително опасна… Според видението й, един армейски офицер от Окупационните части щеше да се завърне в Щатите и да се прехвърли в политиката. После, с демагогски средства, насилие и страх, щеше да се добере до президентския пост… Видението рисуваше апокалиптична картина… Този човек беше истински антихрист, който щеше да хвърли страната в гибелна война срещу Съветския съюз…

Никълъс си спомни разказа на Хонико и вдигна глава:

— Заехте се за работа и установихте, че този човек е Джаклин Макейб, така ли?

— Да — кимна Кисоко. — Той отговаряше напълно на описанието, което присъстваше във видението на Мери-Маргарет. Но, концентрирани върху него, ние пропуснахме да идентифицираме истинската опасност…

— Сенаторът Джо Маккарти…

— Точно така. Бяхме като парализирани от ужасната си грешка… В онези години съветската заплаха беше съвсем реална, Никълъс-сан. Именно това позволи на Маккарти да спечели доверието на голяма част от политиците и обикновените хора в страната. Бяха ни необходими доста усилия да разбием неговия имидж, въпреки това голяма част от злото вече беше сторено…

Въздухът беше влажен и лепкав, Кисоко се принуди да свали тънките ръкавици. Постави ги в скута си и започна да ги глади с дългите си изящни пръсти. Над главите им жужаха пчели.

— Истинската опасност се криеше във факта, че част от нещата, срещу които се бореше Маккарти, бяха реалност… Затова стигнахме до решението, че трябва да подкрепим баща ти в усилията му да изгради една нова Япония — силна, модерна, истински страж срещу настъплението на комунизма в Тихоокеанския регион. Руснаците вече бяха заграбили Курилските острови, не беше трудно да се отгатне какъв ще бъде следващият им ход… — Кисоко вдигна ръка и прибра няколко игриви косъмчета зад ухото си. — Класическият фашизъм на Хитлер и Мусолини беше мъртъв, но правителството на САЩ вече го възраждаше, макар и под нова форма… В онези години неофашистките идеи бяха изключително популярни… — ръката й предупредително се вдигна. — Колелото на историята продължава да се върти и днес отново наблюдаваме как фашизмът надига глава — този път под формата на религиозен фанатизъм и етническа нетърпимост…

Стана и приглади полата на костюмчето си. Слънцето потъна зад хоризонта, нощта бързо влизаше в правата си.

— Позволихме на Майкъл Леонфорте да изиграе всичките си козове, просто защото не знаехме откъде ще дойде опасността. Такава беше Божията воля, последиците можеха да бъдат ужасни. Но те винаги са ужасни, когато тъмните сили се развихрят…

Мина покрай него, душата му беше докосната от блестящия сноп на психиката й. Никълъс изпита чувството, че потъва в ледено подводно течение, Бог знае откъде изскочило в спокойните и топли води на детски басейн…

— Кисоко-сан… — тихо промълви той.

— Да?

Тя спря и се обърна, но пред очите й моментално се спусна воал, с чиято помощ прикри чувствата си.

— Не ми казваш всичко, което е свързано с Майкъл Леонфорте…

Някъде сред храсталаците пропя кос. Кисоко бавно нахлузи тънките ръкавици от бяла материя, изведнъж заприлича на хирург пред трудна операция.

— Имаш право — кимна тя. — Някога, преди много години, дядото на Майкъл инвестира малка сума пари в ордена. След смъртта му в сметката ни постъпиха още пари, вече значително повече… Старият Чезаре имаше големи амбиции за бъдещето на Майкъл и искаше да му помогне…

— Но той стана богат от контрабандата с наркотици в Лаос, едва ли се е нуждаел от парите на ордена — изтъкна Никълъс.

— Но се нуждаеше от нашето влияние — поклати глава Кисоко. — И го получаваше, без дори да знае за какво отиват завещаните от дядо му пари… Те му помогнаха особено много в армията, още преди да стане дезертьор и да се заеме с престъпна дейност… Как мислиш, би ли успял да заблуждава командирите си толкова дълго време, без да си получи заслуженото? Благодарение на парите на Чезаре, той си осигури такива връзки и влияние, които винаги го държаха една крачка пред военните следователи… — очите й напуснаха лицето му и се зареяха към градината. — Сега вече разбираш, че орденът е имал всички основания да се стреми към неутрализирането на Майкъл…

— Но това означава, че Светата майка…

— Точно така — кимна Кисоко. — Тя беше длъжна да организира отстраняването на собствения си брат.

Къщата зад гърба им се издигаше с мрачна величественост, пуста и кънтяща като катедрала.

— Положението беше много трудно, тъй като Мери-Роуз имаше… хм… доста специални отношения с Майкъл. Ти без съмнение си ги усетил… Дойде тук просто за да направи последен опит да го спаси… Въпреки че дълбоко в душата си е знаела какъв ще бъде резултатът. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Надеждата винаги умира последна, нали? В нея се съдържат болката и радостта от живота…

 

 

— Господи, колко ми липсваше! — въздъхна Маргарет и се притисна до Кроукър.

Той я целуна по бузата и обви ръце около кръста й. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си и да стори това, за което дълго време беше мечтал. Възпираше го единствено, обстановката. Около тях се издигаха високите бели стени на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, блестящи на светлината на слънцето. Сред листата на дърветата пърхаха птички, лениви пчели тихо жужаха над розовите храсти.

— Франси винаги е обичала да идва тук — въздъхна Маргарет. — Особено когато беше болна, а нещата между Тони и мен се влошиха…

Замълчаха, всеки беше доволен от присъствието на другия. По време на полета от Форт Лодърдейл имаха достатъчно време да споделят преживяното, да се уверят във взаимните си чувства. А Маргарет получи възможност да обмисли и непосредствено предстоящите действия. Много й се искаше да си възвърне компанията, дори с цената на тежък съдебен процес. Чезаре беше в затвора, очакваше го съд по обвинение в контрабанда на оръжие и наркотици. Главен свидетел на обвинението беше лейтенант Майло, а Веспър получи повишение и стана ръководител на собствена антитерористична група, изпълняваща заповедите единствено на директора на отдела Сполдинг Гън. Именно тя свърза Маргарет с един от заместник-главните прокурори, работещ в Арбитражния съд. Той хранеше големи надежди, че изкупуването на компанията й от Чезаре ще бъде обявено за невалидно поради процедурни нарушения. А самият Чезаре изпадна в дълбока психическа депресия и вече не представляваше заплаха, за никого. Най-решителната стъпка на Маргарет беше свързана с бизнеса на Доминик. Твърдо решила да излезе от него, тя предаде ръководството на клана Голдони в ръцете на тричленен съвет, съставен от най-верните на фамилията босове. Тези мъже не бяха свикнали да се консултират с никого, но даваха явни признаци на разбиране и очевидно щяха да се приспособят към новите условия на играта.

Кроукър забеляза, че тя извръща глава към параклиса с тесните решетъчни прозорчета.

— Тревожи ли те нещо? — попита.

— Да ме тревожи? — погледна го с усмивка тя. — Не… Всъщност мъничко… — лицето й видимо потъмня. — Какво ще стане, ако изгубя Франси, Лю? Няма да е честно, особено сега — след като отново станахме близки… Ти си до мен, а тя никога не е имала истински баща…

Кроукър взе ръцете й и ги целуна.

— Според мен трябва да й вярваш — промълви той. — Преживя достатъчно, за да знае какво иска… Не забравяй, че животът й едва започва, Маргарет… След всичко преживяно нещо вътре в нея се е променило… Нека изчакаме да видим какво ще последва.

 

 

Пол Киарамонте беше сам в параклиса на манастира. Нервно пристъпваше от крак на крак, ноздрите му долавяха миризмата на прах и изгорели свещи. Тук беше влажно и доста хладно, но въпреки това той се потеше.

Храмовете винаги го караха да мисли за изповед, а изповедта означаваше да си спомни за всичките грехове в живота си.

— Пол…

Обърна се, сърцето му пропусна един такт. В черно-бялата роба на игуменка Джаки изглеждаше наистина като кралица. Зад нея пристъпваше Франси и очите на Пол се разшириха от учудване. Беше облечена в проста черна рокля, която стигаше до коленете й. Зачервеното й лице беше спокойно и тържествено.

— Знаех си аз… — задавено промълви той, неспособен да отмести поглед от невероятните морскозелени очи, които беше сънувал в продължение на години. — Знаех, че не може да си мъртва!

Джаки протегна ръце, той бързо ги покри с дланите си. Не се целунаха, но Франси ясно усети електрическата искра, пронизала телата им. Приличаше на топлината, която се издига от напечения асфалт през лятото — невидима, но властна като приливна вълна.

— Трябва да ти се извиня, Пол…

— За какво?

— За онази нощ в градината, когато ние…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я с категоричен тон той. — Дори тогава си давах сметка, че не мога да те имам завинаги, но те исках… Ужасно силно те исках, Джаки! И всичко, което последва, беше прекрасно…

Чула светското си име от устата му, тя неволно потръпна. Не беше очаквала, че толкова много ще се развълнува… Неволно си спомни за Майкъл, за нощите, които прекарваха заедно на покрива в Озоун парк… Негов блян ли беше това? Вече не помнеше. Блян и спомени се смесиха в едно монолитно цяло…

— Така беше — кимна тя. — Благодаря ти…

Дълбоко в душата й все още живееше частица от някогашната Джаки Леонфорте. Така щеше да бъде до края на дните й, нищо не можеше да се промени. Дали и предишните игуменки са изпитвали подобни чувства? Прегърна Франси през рамото, спокойствието на духа й бавно се прехвърли върху Пол и момичето. Дали Франси ще се окаже избраницата на Бога? Дали промяната не идва заедно с нея? Ако наистина е така, пред момичето се разстила труден и продължителен път. Може би точно това й е необходимо, бегло си помисли Джаки.

— Хубаво направи, че дойде да ме видиш — промълви Пол и прочисти стегнатото си гърло.

— Закрилял си я в продължение на доста дни — отвърна Джаки, имайки предвид Франси. — И ти благодаря най-сърдечно, от името на ордена…

Очите й бяха необятна вселена, той объркано усети, че цял се разтапя в тях. В съзнанието му изплува одисеята на трудния, изпълнен с приключения живот, изведнъж разбра, че най-важните уроци човек усвоява у дома, при корените си…

Втренчен в очите на Джаки, той вече знаеше отговора на въпроса, който искаше да зададе. Въздъхна, поклати глава и все пак го зададе на глас:

— Ще те видя ли отново?

— Със сигурност ще видиш Франсин — отвърна Джаки. — Бог да те благослови!

Изведнъж осъзна, че той си отива, вероятно завинаги. Остра болка прониза сърцето й.

 

 

По небето тичаха буреносни облаци, камъните по пътечката блестяха от влага, над тях се виеше мъгла от изпарения, сякаш беше ранно утро…

— Кажи нещо — прошепна Коей. — Мълчанието ти ме плаши…

Тишината в гробището се нарушаваше единствено от монотонните звуци на далечна молитва, вятърът рошеше косата на Коей. Следобедът ставаше нетърпимо задушен.

— Акинага ме осведоми за събитията, настъпили след моето заминаване за Европа — тихо промълви той.

Тя неволно потръпна от отчаянието в гласа му, но въпреки това попита:

— Какви събития?

— Събитията около смъртта на Джъстин… — очите му се сведоха към неравната пътечка, която водеше към гроба На Оками-сан. Камъните бяха пропукани от старост, между тях се виждаха жилави коренища. — Умряла е не при катастрофа, а защото са я преследвали хората на Акинага… Имала е любовна връзка с бившия си шеф…

— И сега се питаш как е било възможно да ти изневери, така ли? — стрелна го с поглед Коей.

— Отчасти — призна той.

— Това не отговаря на истината! — отсече тя, избърза крачка напред и застана на пътя му. Очите му бавно се вдигнаха към лицето й. — Всичко между вас е тук и тук… — пръстът и докосна първо главата, а после сърцето му. — Ако в края на краищата тя е имала връзка с друг мъж, това съвсем не означава, че те е предала… Просто е осъзнала, че всичко между вас вече е мъртво… За разлика от теб. Ти отказваше да приемеш този факт, непрекъснато те мъчеше чувство за вина…

— Но Акинага…

— Остави Акинага на мира — твърдо го пресече тя, очите й останаха впити в неговите. — Забрави всичко и всички, опитай се да намериш себе си…

— Не мога да забравя Микио Оками. Той беше…

— Първо трябва да приемеш смъртта на Джъстин, а едва след това да скърбиш за Оками и всички останали…

Дъждосвирец проблесна с пера под самотен слънчев лъч, кацна за миг върху надгробната плоча на Оками, после отлетя. А Никълъс изведнъж осъзна правотата на думите й. Не бива да се поддава на уловките на Акинага, не бива да му позволи да разбие просто ей така годините, които беше преживял с Джъстин… Щастливи години, споменът за които оставаше единствено в неговата душа, натежал от символите на една незабравима любов… Не, Акинага няма право да се докосва до тях!

Обстоятелствата, довели до тяхната духовна раздяла, едва ли биха могли да се дефинират просто — само чрез чувството за вина, което дълго властваше в душата му. Те бяха различни и многобройни, мрежата на отчуждението се беше изграждала в продължение на години — същите тези щастливи и пълноценни години на голямата им любов… Сега, каквото и да стореше, каквито и обвинения да хвърляше върху себе си, резултатът все ще си бъде същият… Карма… Станало е това, което е било писано да стане.

Протегна ръка и стисна топлата длан на Коей.

— Тя ще ми липсва винаги — промълвиха едва чуто устните му.

— Сигурно ще е така — тихо отвърна Коей. Коленичиха пред надгробната плоча, прошепнаха заедно думите на заупокойна молитва, после бавно се изправиха.

— Ти си магьосница, Коей — прошепна Никълъс и взе лицето й между дланите си.

Псалмите в далечния храм бяха стихнали, но звуците им още висяха от клоните на дърветата, сякаш бяха сребърни сълзи… Коей въздъхна и се притисна в него.

— Прекалено дълго живееше затворен в себе си, Никълъс — промълви тя. Потръпна и с благодарност усети как тялото му се притиска в нейното, а душите им се сливат.

 

 

Блестящият диск на луната надникна иззад буреносните облаци, струпали се на хоризонта. От мястото, на което лежеше — гол и напълно отпуснат, Тетцуо Акинага имаше прекрасна гледка към заснежения връх Фуджи, огрян от сребристите лъчи. Това беше Нощта на жътвата, отбелязваща началото на пълнолунието…

Акинага обичаше Нощта на жътвата. В една такава нощ преди много години беше водил смъртен бой с якудза от враждебен клан. И двамата бяха тежко ранени, но Акинага пръв се надигна от мръсотията в уличната канавка, окървавените му пръсти се впиха в шията на полумъртвия враг. С див блясък в очите и огромна наслада той гледаше как езикът на противника изскача между посинелите устни, чуваше безпомощното гъргорене на лишените от кислород дробове, ноздрите му е наслада улавяха вонята на пресни фекалии, съпровождаща смъртта…

Зад гърба му се разнесе мекият и приятен глас на Лонда, запяла непозната песен.

Гледам луната на разсъмване, самотна сред небето…

Опознах себе си докрай, всичко ми се изясни…

Чу тихите й стъпки, миг по-късно силните й ръце се плъзнаха по голото му тяло.

— Истински лукс е да те притежавам — въздъхна той. — Това ме кара да си припомням един факт, който ми носи особено удовлетворение — имал съм много врагове, но нито един от тях не доживя до дълбока старост… — потръпна от удоволствие при докосването й и продължи: — Всички живееха с една-единствена мисъл — как да ме унищожат. Какви ли начини не опитваха… — От устата му излетя тих смях. — Но аз все още съм тук, единственият оцелял… Мъртъв е дори Микио Оками, великият Кайшо… Да, мъртъв е. Имах удоволствието да присъствам на погребението му. И защо не? Той наистина заслужава почести, особено сега, когато е заровен на два метра под земята… — Смехът му се превърна в налудничаво кискане, сякаш боговете бяха отнели разума му. — Трябва да призная, че срещата с Никълъс Линеър също ми достави огромна наслада… Приятно е да зная, че е безсилен да направи срещу мен каквото и да било… Няма улики, разполага само с това, което сам реших да му кажа… Разигравах го като маймуна, копелето нещастно… — от гърдите му се откърти блажена въздишка, очите му се премрежиха. — Лонда, ти струваш колкото…

— Млъквай!

Облечена в оскъдните одежди на стриптийзьорката Лонда, Хонико рязко стегна тънкото найлоново въже около шията на Акинага. Тялото му потръпна от възбуда, членът му стана твърд като скала. О, колко е сладко да си безпомощен! Като пеленаче, притиснато до майчината гръд, на най-топлото и сигурно място на света! Ноздрите му неволно се разшириха, търсейки сладката миризма. Мама… Очите му се затвориха…

Въжето се стегна, болката и чувството за задушаване се смесиха с екстаза, който плъзна по гърба му и се насочи към слабините — тежък, омайващ, прекрасен… Ерекцията пулсираше с могъща сила в цялото му тяло, вибрациите в слабините му бяха като ярки светкавици. Каква сладка болка, Господи! Тя наистина е страхотна. О, да!…

Очите му рязко се разтвориха, клепачите му запърхаха като на дете, изложено под ярките слънчеви лъчи. Дали въжето не беше прекалено стегнато, или просто така му се струваше? Отвори уста да каже нещо, но въжето се впи в кожата му с нова сила, разнесе се задавено гъргорене… Главата му отскочи нагоре, вените на шията му се издуха… Направи опит да се плъзне встрани, но коляното й върху кръста му беше тежко като скала. Загърчи се като пепелянка, стисната зад главата, неспособна да изстреля отровата си.

Какво става? Направи опит да напълни дробовете си с кислород, но не се получи… Ако още малко продължава така, с положителност ще…

Жълтият диск на луната, започна да се увеличава пред пламналия му взор, скоро се превърна в огромен балон и изобщо престана да прилича на небесното светило…

Хонико безмълвно наблюдаваше как омразното лице на Акинага потъмнява и се налива с кръв, душата й пееше… Отправи поглед към пълната луна едва след като се увери, че оябунът е мъртъв. Мислеше за Никълъс Линеър, за самотната му мъка и гняв, за тъгата в душата му…

Устните й се разтвориха и тихо повториха рефрена на песента, която пееше преди малко:

Опознах себе си докрай, всичко ми се изясни…

Мек и прекрасен, гласът й се понесе нагоре, към теменуженото небе. Там, където беше всеопрощаващият Бог…