Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (14)

Десета глава
Токио

Никълъс откри Танцан Нанги в една от вътрешните стаи на къщата на Кисоко. Беше на таванския етаж, въздухът миришеше на запуснатост, дебели като човешки пръст паяжини замрежваха стъклото на прозореца. Отнякъде долиташе тежкото почукване на голям часовник, сянката на махалото му падаше като кръст върху пода.

Нанги лежеше на старо легло от черен махагон. Върху чаршафите имаше петна, черни като дървото. Пристъпил крачка напред, Никълъс установи, че те са от стара, засъхнала кръв.

Повика приятеля си по име, но остана с чувството, че гласът му се абсорбира от стените и могъщото равномерно потракване. Какво е то? Тиктакането на часовник или сърцето на възрастния мъж? Наведе се, взе на ръце съсухреното тяло на приятеля си и го понесе към вратата.

Почукването придоби металически оттенък. Сянката на махалото попадна върху друга сгърчена фигура. Никълъс се обърна и започна да се връща по стъпките си. Изведнъж изпита чувството, че му предстои дълъг и труден път, тялото на Нанги рязко натежа в ръцете му.

— Кой е там? — подвикна той, но стените отново погълнаха гласа му.

После сянката на махалото изчезна, на пода се очерта неясна фигура, седнала с кръстосани крака. Тя препречваше пътя му към вратата.

Разтвори танжинското си око, пипалата на психиката му започнаха да опипват неясната фигура.

Не, тук това няма да действа…

Акшара изчезна. От устата му излетя задавен вик, сякаш беше протегнал ръка към непознатия мрак и остра сабя я отряза от рамото. Тялото му се разтърси от студена тръпка, танжинското око се затвори.

В този кратък миг на паника успя да види как фигурата се надига от пода и увисва във въздуха. До ушите му долетя тих смях, отвърна му необичайно силно ехо, което поглъщаше собствения му глас. После фигурата се стрелна напред с такава заплашителна бързина, че той извика и вдигна ръка пред лицето си…

Събуди се, тялото му се оказа в седнало положение.

— Добре ли си, Никълъс?

Очите му се плъзнаха по разтревоженото лице на Хонико.

— Къде съм?

— В апартамента ми, Съншайн сити… Стана ти нещо, което не знам как да назова… Нещо като онзи припадък, който получи по време на нашия обяд. Двете с Мери-Роуз едва успяхме да те довлечем дотук — Хонико коленичи на леглото и докосна челото му с длан. — Потиш се, може би си болен…

— Нищо ми няма — поклати глава Никълъс. — Просто сънувах кошмар…

Но какъв кошмар, добави мислено той. По-реален от живота. Скри лице между дланите си и потъна в прана, за да прочисти дихателните си органи. Сблъсъците с Кшира ставаха все по-тежки, в главата му не оставаха почти никакви спомени. Вече разбра, че припадъците се дължат на умишленото предизвикване на Кшира от негова страна. При това ставаха все по-остри и трудни за възприемане.

— Къде е игуменката?

— Отиде си, но не зная къде.

Начинът, по който отговори Хонико, му даде да разбере, че не бива да пита нищо повече.

— Каква беше тази история за майка ти Ейко, за баща ми и Джони Леонфорте?

— Не беше история, а чистата истина.

— Защо ми я разказа едва сега? Знаела си кой съм още при първата ни среща, защо не ми я разказа тогава?

— Искаше ми се, но… — извърна глава, гласът и се превърна в едва доловим шепот. — В мен се крият прекалено много тайни…

— Една от тях е превъплъщението ти в Лонда, нали?

Тя кимна, косата й хвърли златни отблясъци.

— Не исках да научиш това, не исках дори да го подозираш… — пое си дъх на пресекулки, сякаш нещо отровно притискаше гърдите й. — Не исках да ме разбереш погрешно и да ме намразиш…

— Но защо го вършиш? Не си длъжна да участваш в сексуалните сцени на онзи клуб…

— Длъжна ли? — усмихна се тя. — Не, аз сама пожелах това! — усмивката й бързо се стопи. — Сега вече наистина те шокирах, нали? — Той не отговори, очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Може би приличам на майка си, която също е искала да работи в онова торуко. Изпълнявала е Божията воля, аз също…

— Не те разбирам. Нима Бог иска от теб да задоволяваш сексуалния нагон на мъжете?

— Бог иска от мен да разкривам мъжките тайни. Бог ме моли да работя за могъществото на ордена. А това може да стане по точно определени начини, особено когато си жена. Нещата са такива от столетия…

— Значи животът ти не е чак толкова труден…

— Знаеш ли, веднага те харесах — засмя се Хонико. — Ти си различен от другите, затова… — Прекъсна мисълта си, наведе се и го целуна по устата.

Никълъс я хвана за раменете, отстрани я от себе си и надникна в очите й.

— Аз също те харесах — промълви той. — Още в мига, в който те видях в ресторанта. — Тя го целуна отново, страстта й беше като разтворена рана. Той внимателно се освободи. — Не, това не е добра идея…

— Аз не съм курва! — прошепна тя и в очите й отново се появи обидата.

— За мен това е без значение — отвърна той и погледна към малката статуетка на Мадоната върху рафта. — Не си изгубила вярата си…

— Не съм — кимна тя, проследила погледа му. — Вярвам в Бога, но презирам мъжете… — ръката й се протегна да го докосне. Очакваше отново да види гладната похот в погледа й, но се излъга. Едва сега разбра, че тази жена не очаква да получи секс, за нея подобна стока нямаше никаква цена…

Усмихна се, взе ръката й и я целуна. После бавно се изправи:

— Минава осем, трябва да вървя… Тя се извърна да го погледне.

— Първо се измий. Приличаш на човек, който е водил тежка битка.

Очите му замислено се спряха върху лицето й. В мен се крият много тайни… Колко много?

— Имаш ли представа защо би искал да ме убие Йоши — твоят колега от „Пул Марин“? — изведнъж попита той.

— Моля?

— Днес двамата с него си поиграхме на една опасна игра с мотоциклети — поясни Никълъс. — Той караше полицейска машина и от начина, по който ме преследваше, стигнах до извода, че е доста решителен човек…

— Нямам представа — объркано го погледна тя. — Какво стана?

— Нищо особено. Просто аз успях да мина през една дупка, а той — не…

— Радвам се, че нищо ти няма — прошепна тя. Недоумението в очите й изглеждаше истинско. — Но за Йоши не зная нищо. Нямам представа какво е искал да постигне…

За разлика от нея Никълъс имаше представа, при това съвсем конкретна. Хонико, Йоши и „Пул Марин“ бяха брънки от веригата, която държеше Майк Леонфорте. По всяка вероятност именно той е собственик на луксозния ресторант. Малката игра с Хонико му позволи да уточни това, което искаше да знае: тя наистина няма представа за действията на Йоши. Все още не можеше да й се довери изцяло, но вече усещаше, че макар и в лагера на врага, тази жена не е истинският враг.

 

 

— Управителният съвет на „Денва партнърс“ настоява за незабавна среща — каза Канда Тьорин, посрещнал Никълъс пред кабинета му. Етажът беше оживен, хората от нощната смяна работеха с пълни сили. — Опитах се да ви открия чрез „Ками“, после реших да ви изчакам…

— „Денва“ ще почака — кратко отвърна Никълъс и се зае да преглежда електронните съобщения, съхранени от компютъра. Нови проблеми в Сайгон, положението в Южна Америка е все така нестабилно. Три последователни съобщения от Терънс Макнотън — човека на „Сато“ във Вашингтон. Последното беше отбелязано със знака „много спешно“. Никълъс го извика на екрана. Макнотън се беше спрял на трима кандидати за поста президент на „Сато-Томкин“ — американския филиал на „Сато интернешънъл“.

— Не бива да правим това, Линеър-сан — обади се Тьорин. — В договора с „Денва“ има клауза, според която трябва да ги информираме за хода на работата на всеки тридесет дни. Закъснели сме почти със седмица…

— Ще почакат още два дни — отсече Никълъс. — Нямаме ново развитие на системата „Кибер-нет“, която действа едва от четири дни.

— Линеър-сан, те настояват за тази среща по друга причина мрачно поклати глава младият мъж. — Сериозно са обезпокоени от дългосрочните перспективи на „Сато“. Знаят много добре, че кампанията по въвеждането на „Кибер-нет“ и заводите за фиброоптични влакна в Южна Америка са изцедили всичките ни финансови резерви.

Едва сега Никълъс осъзна смисъла на чутото и вдигна глава.

— Реагират прекалено нервно — сухо отбеляза той. — На практика ни трябва един краткосрочен заем, за да изкараме следващите шест месеца. След това нещата ще се оправят…

В очите на Тьорин се появи колебание.

— Хайде, изплюйте камъчето — моментално го засече Никълъс.

— Ще простите думите ми, Линеър-сан — започна неуверено онзи. — Но за тях вие сте гайжин и не бива да отговаряте пряко за инвестициите им. Вложили са в „Сато“ сто и петдесет милиарда йени, което прави приблизително около два милиарда долара. Настояват за незабавна среща, в противен случай ни заплашват със съд. — Очите на Тьорин се изпразниха от съдържание. — А там ще поискат контролния пакет на „Кибер-нет“…

— Което означава бърза смърт за „Сато“ — поклати глава Никълъс, в очите му блеснаха светкавици. — Как допуснахте да се забъркаме с подобни партньори? — Дълбоко в душата си имаше отговор на този въпрос. Просто трябваше да е тук. Здравословното състояние на Нанги се беше влошило и на практика нещата са били движени единствено от този Тьорин. Именно той е сключил сделката с „Денва“, воден от прекомерните си амбиции, а може би и от нещо друго… Помисли за момент, после кимна. — Добре, организирайте срещата за утре сутринта, точно в десет.

Отново насочи поглед към съобщенията на екрана. Измина доста време, преди да усети, че не вижда нито дума. Тьорин продължаваше да стои на крачка зад него, търпелив като змия. Нека чака, реши Никълъс.

Направи опит да се свърже с Макнотън, но часовата разлика му попречи. Остави му бележка на телефонния секретар, отбелязвайки, че онзи предвидливо му беше изпратил биографиите на кандидатите. После потърси съобщение от Оками, но не откри нищо. Какво стана с този човек? Тьорин се обърна и излезе в момента, в който звънна телефонът. Нощният мениджър на завода в Осака имаше проблеми с контрактите за фиброоптични влакна. Никълъс му даде няколко указания, вдигна глава и видя, че Тьорин отново е в кабинета.

— Идеята за сътрудничество с „Денва партнърс“ е била ваша, нали? — изгледа го хладно той. — Все още не зная дали тя ще бъде катастрофа или успех, но не мога да разбера как сте допуснали Нанги-сан да подпише договор с толкова неизгодни за нас клаузи!

— Нямах избор — отвърна с типично японско покорство Тьорин. — Условията на договора се диктуваха изцяло от другата страна, без възможност за преговори по отделните клаузи. Те отлично знаеха, че изпитваме остра нужда от капитал за въвеждането на „Кибер-нет“ и няма към кого друг да се обърнем…

— Ако бях тук, положително щях да намеря партньори в Америка, които нямаше да ни притискат с толкова алчност…

— На мен лично много ми се искаше да сте тук. Вашият опит щеше да ни бъде от огромна полза. Признавам, че се повлиях от прекомерния ентусиазъм на Нанги-сан… — Тьорин покорно сведе глава. — Но той също се дължеше на вас… Защото именно от вашите лаборатории в Щатите получихме новата видеотехнология и Нанги-сан се вкопчи в нея като удавник за сламка… Рецесията и политическата нестабилност се проточиха прекалено дълго. Хора като него положително се опасяват, че тази страна е пред колапс…

— В душите на старите хора понякога се ражда нещо особено, нещо като втора кожа… Но ние не трябва да се страхуваме от него… — Едва когато произнесе тези думи на глас, Никълъс си даде сметка, че те се отнасят и за собственото му състояние.

Остави се на мрака… Кшира.

Очите му се върнаха върху лицето на Тьорин, решението беше взето.

— Нанги-сан е убеден, че мога да ви имам доверие — промълви той. — Затова ще ви кажа как възнамерявам да действам по време на утрешната ни среща с „Денва партнърс“. По всичко личи, че ще се опитат да получат контролния пакет на „Кибер-нет“, но ние не трябва да допуснем това. Очаквам безрезервно сътрудничество от ваша страна, тъй като битката ще бъде тежка…

— Горд съм, че ме удостоявате с доверието си, Линеър-сан — поклони се дълбоко Тьорин. — Уверявам ви, че ще направя всичко възможно да го оправдая.

 

 

Канда Тьорин не се прибра у дома, а влезе в колата си и включи шифъра на личното си „Ками“. После подкара безцелно по мокрите улици. На няколко пъти се връщаше по маршрута, който току-що беше преминал, очите му внимателно следяха трафика в огледалцето за обратно виждане. Не забеляза преследвачи.

Най-сетне спря пред железобетонна сграда в Тошимаку, окичена с антени и сателитни чинии. В единия край на покрива беше монтирано широко огледало, чието предназначение беше да улавя слънчевите лъчи и да ги препраща в миниатюрната градина до входа. На пресечката в дъното на уличката мигаха неоновите реклами на някакъв бар.

От часовника на таблото установи, че е подранил. Включи радиото и изслуша новините. Финансовите кръгове все по-открито подкрепяха кандидатурата на реакционера Канзай Митцуи за министърпредседателския пост. Шансовете на министъра на финансите Хитомото за коалиционна подкрепа се свиваха. Политическите сили продължаваха битката помежду си, а икономиката се рушеше. Лоша работа, въздъхна в себе си Тьорин.

Край стъклото съскаха коли, ситни дъждовни капчици проблясваха с всички цветове на дъгата. Корпусът на голям микробус за миг затъмни уличните лампи, после отмина. Настъпи тишина.

Тьорин хвърли последен поглед към дигиталния часовник на таблото на спортния лексус и отвори вратичката. Извървя пеш разстоянието до пресечката и влезе в бара. Зае стола в края на високия тезгях и си поръча уиски „Сънтъри“ с вода. Чашата кацна върху картонена поставка на тъмния махагон. Откъм полуосветения салон се разнесе дрезгав глас. Невидим пияница се опитваше да имитира Франк Синатра в местната версия на известния му хит „По моя си начин“… Тьорин напрегна взор и успя да различи лицето на певеца. Типичен японски чиновник с отегчителна работа, сравнително добра заплата, жена и деца. Какво знае той за интригите по високите етажи на властта, за промишления шпионаж и противници с качествата на Никълъс Линеър? За него животът е прост и ясен: приключва работния ден, изпива няколко чашки в кръчмата и отива да спи. Тьорин с изненада установи, че завижда на този човек.

Отпи малка глътка и остави чашата си на бара. Ясно усети вълната на самосъжалението, което заливаше душата му. Спокойно, рече си той. Високите цели изискват и опасни рискове. Нали това искаш? Отпи втора глътка, бръкна в джоба си и измъкна лист хартия. Сложи го на скута си и внимателно изчете инструкциите. Пияницата смени репертоара и започна „Странници в нощта“. Пееше още по-фалшиво. Тьорин плати и излезе.

Ноги Джинджа беше осветена като театрална сцена, но Тьорин си даде сметка, че това е нещо нормално за Ропонги. През деня тук се излагаха модни облекла, скъпа бижутерия и авангардни произведения на изкуството. Нощем блясваха ослепителни реклами, музиката на джаза се примесваше с грохота на мощни мотоциклети. Целият квартал приличаше на оживяла скулптура, върху чийто ултрамодерен торс главите се сменяха, подчинени изцяло на времето и човешките прищевки.

Откри тесния небостъргач, в който се намираше тайното убежище на Акинага, влезе в стъклената клетка на асансьора и натисна бутона за последния етаж. Излезе в коридора и веднага видя, че вратата на оябуна зее отворена. Това го разтревожи.

Мракът във вътрешността на апартамента изглеждаше жив и сякаш го очакваше. Въздухът беше топъл и лепкав като под капака на ковчег. В него се долавяше нещо противно сладникаво, наподобяващо застоялата миризма на изсъхнали цветя. Това беше миризмата на смъртта. Лампите блеснаха внезапно, Тьорин неволно присви очи.

— Добър вечер, Тьорин-сан — поздрави го Майк Леонфорте. Някой зад гърба му залости вратата и се оттегли във вътрешността на апартамента. Това беше Йоши, успял да се съвземе от мотоциклетната каскада с Никълъс. Майк го беше изпратил там със задачата да забави Никълъс и да провали срещата му с Оками в музея „Шитамачи“. Като член на „Денва партнърс“ той също притежаваше „Ками“ и не му беше трудно да засече уговорената между двамата среща. Йоши получи задачата да задържи Никълъс, докато Майк се срещне със стария оябун.

— Моля за извинение — погледна го с недоумение Тьорин. — Познаваме ли се отнякъде?

Майк шеговито се поклони, имитирайки официалната сдържаност на японците.

— Разбирам вашето объркване, Тьорин-сан — рече той. — Очаквахте да ви посрещне Акинага, нали? — на лицето му се появи неприятна усмивка. — Великият оябун е зает и ме помоли да ви посрещна… — Побутна госта към дневната, продължавайки да говори: — Той ви поднася своите извинения, мястото му ще заема аз… Ние двамата с него успяхме да постигнем единодушие.

— Как се казвате? — попита Тьорин, после очите му изведнъж се облещиха. — Пресвети Боже!

Голото тяло се поклащаше с главата надолу, окачено на тавана с помощта на дебела верига. Кожата му беше мъртвешки бледа, само лицето и шията му бяха потъмнели от притока на кръв. Разноцветните татуировки „иризуми“ изглеждаха някак изкуствени и мъртви, като книжни тапети върху стена. Те изобразяваха митични чудовища, морски сирени, безстрашни бойци с мечове в ръце, огън, лед и шибащи дъждовни струи… Красиви и изящни, тези татуировки бяха ярко доказателство за мъжкото его на японеца: едно насочено навътре насилие, екзотична изява на вродения му мазохизъм.

До тялото на стареца имаше никелирана стойка за медицинска система. Към нея беше прикрепена пластмасова торбичка с кехлибарена течност, която минаваше по прозрачен маркуч и влизаше във вената на лявата ръка. Пръстите бяха извити като нокти на граблива птица.

— Какво е това?! — смаяно промълви Тьорин. Не беше в състояние да откъсне поглед от грозната гледка на едно безкрайно унижено и безпомощно човешко същество.

— Това ли? — попита Майк и махна по посока на веригата със самочувствието на цирков фокусник. — Това е Микио Оками. Оябун на оябуните, самият Кайшо!

— Кайшо ли? — замаяно попита Тьорин. — Аз мислех, че той е плод на въображението, някакъв мит…

— Някога за мит е било считано и твърдението, че земята е кръгла — отвърна Майк.

Очите на Тьорин най-сетне се отместиха от голото тяло и потърсиха лицето на Майк. Веднага забеляза, че човекът насреща му открито се забавлява.

— Нищо не разбирам — поклати глава той.

— Всяко нещо с времето си — изръмжа Майк и на лицето му се появи налудничава усмивка. — Казвам се Майкъл Леонфорте, в момента приключвам една сделка, която ще ме направи наследник на бизнеса на Акинага.

— Акинага-сан е якудза! — почти се задави Тьорин. — Дори да повярвам, че доброволно е решил да отстъпи ръководството на клана Шикей, той едва ли би го предложил на вас — един гайжин!

— Забравете тези глупости! — сопна му се Майк.

— Светът се промени, правилата на играта — също. — Време е да се събудите. Отдавна вече не сте „ичибан“ — всепризнатите лидери. Играта придоби глобален характер, приятелче. Всичко се преплита, дявол да го вземе! Което означава, че всичко е възможно, стига да си достатъчно умен да го постигнеш… — Пристъпи напред и прегърна госта през рамото. Недопустим жест, крещяща обида към традиционния етикет. Тьорин буквално се смали и това доведе до нова усмивка върху лицето на Майк. — Най-добре е да се подготвите за сключване на нови съюзи — изръмжа той. — Само стратегически важни партньори могат да ви спасят… — Пръстите му стиснаха рамото на Тьорин. — Аз не се обиждам, повярвайте ми… Когато ме опознаете отблизо, ще видите, че при мен всичко е възможно.

Тьорин се откъсна от грубата му прегръдка и посочи тялото на Оками:

— Защо сте го направили?

— Част от предварително планираната операция, Тьорин-сан. Няма от какво да се безпокоите. По-добре се концентрирайте върху собствената си роля…

— Каква роля? — погледна го с недоумение Тьорин.

— Как каква? — изви глава Майк. — Нали заради нея сте тук?

— Дойдох да видя Акинага-сан.

— Точно така — кимна американецът. — Защото работите за великия оябун, нали? — Разпери ръце и добави: — Което означава, че сега работите за мен!

— Къде е Акинага-сан? — огледа се Тьорин. — Искам да…

Замълча и се закова на място, усетил хладното дуло на револвер 38-и калибър в слепоочието си.

— Време е да уточним правилата! — изръмжа заплашително Майк. — Ти вече не искаш нищо друго, освен да изпълняваш моите заповеди! Ясно ли е?

Тьорин кимна с глава.

— Дължиш всичко на парите и влиянието на Акинага — продължи с по-спокоен тон Майк, променил гласа си като хамелеон, пробуждайки други, съвсем различни чувства в душата на събеседника си. — Той те измъкна от улицата и компаниите на „нихолин“ — новите нихилисти сред младежта, чиито родители работят и печелят прекалено много, за да дават добър пример на поколението си. Обезкуражени от успехите на бащите си, тези хлапаци предпочитат да зарежат всякакви амбиции и да излязат на улицата, да затънат в мръсотията на наркотиците и животинския секс, на мощните мотоциклети и дивите оргии…

В настъпилата кратка пауза Тьорин правеше отчаяни опити да не гледа към татуираното тяло на Оками.

— Такъв беше и ти, когато Акинага те прибра от улицата, нали?

Вцепенен от ужас, Тьорин не отговори.

— Той ти даде подслон, образование и цел в живота — продължи Майк и леко сви рамене. — Какво повече би могъл да желаеш? — От гърдите му се откърти язвителен смях. — Ще ти кажа какво… Акинага е един шибан нещастник… Мислиш, че му пука за теб? Нищо подобно! Пет пари не дава дали си жив, или мъртъв, единствената му цел е да има полза от теб. Но сега аз съм ти господар, а при мен ограничения няма. Разбираш ли? С мен можеш да натрупаш истинско състояние! Можеш дори да управляваш в известни области, стига да постъпваш както трябва… — Ръката му се плъзна към слабините на Тьорин. — И ако имаш задник за тази работа, разбира се!

Младежът отново кимна с глава.

— Окей — прибра револвера Майк. — Ето каква е работата: ти си проникнал в „Сато интернешънъл“, точно това те прави ценен в очите ми. Защото аз пък контролирам „Денва партнърс“! — Ухили се и добави: — Би трябвало да видиш лицето си, Тьорин-сан… Не гледай толкова слисано, аз дърпам конците на някои неща от доста време насам… Видях сметката на Родни Къртц, но преди това шибах жена му във всички дупки и в колкото пози успях да се сетя… Гиай Къртц мразеше мъжа си и с удоволствие изплю всичките му тайни… Получих неговия дял в „Денва“ и елиминирах опозицията вътре в компанията…

— Като убихте Изе Икудзо, нали?

— Точно така — кимна Майк, облиза устни и се ухили. — При това го направих както трябва… Кой според теб поиска утрешната среща с Линеър? Моя милост, разбира се. След нея ще държа в ръцете си всичко — „Денва партнърс“, „Сато интернешънъл“ и „Кибер-нет“.

— Не ви вярвам! — погледна го с отчаяна решителност Тьорин.

Майк нехайно се насочи към бюфета в ъгъла, минавайки край Оками заби пръст в ребрата му. Онзи тихо простена. Отиде до малка метална табла, върху която бяха подредени спринцовки и епруветки. Напълни две чашки с някаква течност и се върна при Тьорин.

— В едната има оцветена вода — обяви той. — А в другата е субстанцията, която инжектирахме на Капа Ватанабе, вашия програмист… — Палецът му отскочи назад.

— И на великия Кайшо ей там… — На устата му се появи гадна усмивка. — Казва се „Бан Том“, искаш ли да опиташ?

— Какво е това? — дръпна се Тьорин.

— Оцветена вода, нали ти казах…

— Имах предвид другата…

— Нали каза, че не ми вярваш? — сви рамене Майк.

— Какво значение има отговорът ми…

— Не мога да повярвам!

— Искаш да кажеш, че няма да повярваш! — замислено се намръщи Майк. — Защо хората отказват да повярват на доказателствата, които са пред очите им? Какво кара ума да гради свои спасителни оазиси, за да се спаси от опасностите на живота? — Ръцете му с чашките отново се протегнаха напред. — Оками-сан се трови бавно от една отвратителна билка, която открих в джунглите на Виетнам… Ти не ми вярваш, но си длъжен да го сториш. Затова пий!

— Вярвам ви! — прошепна едва чуто Тьорин. Тялото му беше вкочанено, сърцето пулсираше в гърлото му.

— Не! По очите ти познавам, че не ми вярваш — китката му светкавично се изви и съдържанието на една от чашките изчезна в устата му. Пусна я на пода и премлясна, после ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на Тьорин.

— Пий! — изръмжа той и бавно го притегли към себе си. Порцелановата чашка звънна в здраво стиснатите зъби на младия мъж. — Пий! Възможностите са две, Тьорин-сан — блеснаха зъбите на Майк. — Или оставаш цял, или се превръщаш в прах… Сега или никога. Аз съм бъдещето! Нещо да кажеш?

Тьорин отвори уста, вероятно за да протестира. С едно рязко и добре премерено движение Майк лисна кехлибарената течност в гърлото му. Тьорин се задави и започна да кашля. Понечи да повърне, но Майк здраво стискаше челюстите му.

— Няма да умреш, глупако! — изсъска в ухото му той. — Но ще ми повярваш!

Пусна го толкова рязко, колкото го беше сграбчил, тялото на Тьорин се олюля. Искаше да се раздвижи, но краката му окаменяха, по-тежки от олово. Вдигна ръка и с ужас видя треперенето й. Сякаш внезапно беше остарял с петдесет години. Остана на място, зашеметен от тази мисъл. Слушаше пулсирането на кръвта във вените си, усещаше как пулсът му се забавя като часовник, който всеки момент ще спре…

После, с почти осезаемо пропукване всичко се върна на мястото си. Пулсът му се ускори до нормалните граници, кръвта весело запрепуска във вените му, вече беше в състояние да се движи. Погледна Майк, който му намигна и бавно кимна с глава.

— Хоп — и готово! Прекалиш ли съвсем мъничко с това питие, никога няма да се върнеш… Ясно ли ти е?

Вкаменен от ужас, Тьорин го гледаше така, сякаш току-що му беше пораснала втора глава.

— Сега вече разбираш, че връщане назад няма. Нанги и Линеър губят президентството на „Сато“ и никога няма да го получат обратно. Искам да запомниш това добре!

Тьорин преглътна и бавно кимна с глава.

— Линеър има свой план за утрешната среща с „Денва“ — глухо каза той. — Мисля, че е готов да се откаже от „Кибер-нет“, а може би и от цялото „кейретцу“…

— И ще постъпи правилно — кимна Майк. — Макар че вече е изгубил контрол над ситуацията и дори да иска, нищо не може да промени. — Придърпа младежа за реверите и натъртено добави: — Държа управителния съвет на „Денва“ в шепата си, те ще подкрепят всяко мое искане… Но ми трябва подкрепа и от щаба на „Сато“… Всички знаят, че се ползваш с доверието на Нанги. Вицепрезидентите на отделните подразделения имат власт само над тях… Така са устроили компанията си Нанги и Линеър и това е напълно разбираемо… Следователно вицепрезидентите нямат властта да се борят с мен. Като одобрите назначението ми за изпълняващ длъжността президент на…

— Не забравяте ли за Никълъс Линеър? — прекъсна го Тьорин.

— Не — поклати глава Майк и на лицето му се появи вълча усмивка. — Не бих си позволил подобен разкош! — разпери ръце, сякаш да обхване целия апартамент, включително тялото на Микио Оками, увиснало като телешки бут на куката си. — За какво, мислиш, е всичко това, гений? Всичко това е предназначено именно за Никълъс Линеър!

 

 

Никълъс и Танака Гин вървяха по уличките на Джимбо-шо, квартала на книжарниците, простиращ се зад музея „Шитамачи“. Тук можеха да бъдат открити всякакви печатни издания — от тясно специализираните научни трудове и световната класика до най-долнопробните порнографски брошури.

Ръмеше, във въздуха се носеха ситни като мъгла капчици, които образуваха странно, почти свръхестествено, сияние около уличните лампи. Като в картина на Рене Магрит^[1].

— Нещата са ясни — промърмори Никълъс. — Майк Леонфорте е убил Изе Икудзо, същото е сторил с Родни Къртц и жена му. — После разказа на Танака Гин за посещението си при Тойода, майстора на хладни оръжия.

— Достатъчно ли е това, за да го арестуваме?

— Ти ще кажеш. Разполагаме със следните доказателства: Тойода разпозна Майк на снимката, която си успял да изровиш от военните архиви, призна, че е изработил пробивна кама по негов чертеж. Показах му характеристиките на раните и той ги определи като последица от ножа, който е изработил за Майк. Между другото, подхвърли, че с подобно оръжие може да се убие дори разгневен глиган…

— Страшно оръжие! — подсвирна Танака Гин. — Напълно достойно за месулетски ритуал!

— И още как — кимна Никълъс.

— Значи го пипнахме.

— Ако го открием…

— За това не бери грижа — възбудено отвърна Гин. — Ще го открием просто защото той го иска… Организирал е убийството на Гиай Къртц така, че да остави следи… Защо иначе ще инсценира катастрофата точно пред заведение, в което ходи всеки ден? Би могъл да го стори на всяко друго място в Токио, а не точно в Мудра… Защо използва ритуално оръжие да коли жертвите си? — Танака Гин спря и вдигна глава. — Той те познава, Линеър-сан. Бил е сигурен, че ще се вгледаш в раните на Икудзо и ще разбереш всичко. Според мен е поръчал пробивната си кама при Тойода-сан именно защото ти познаваш и него…

— Продължавай — рече Никълъс.

— Играе своя, опасна игра. Танцува около теб, приближава се все по-близо и по-близо… Като нощна пеперуда около лампа…

— Какво ще стане, когато се приближи прекалено?

— Казва ли ти някой? — сви рамене Танака Гин.

Продължиха разходката си, Никълъс внимателно обмисляше казаното от прокурора. Накрая вдигна глава:

— Има и още нещо… Днес, малко преди да се срещнем, аз проследих. Канда Тьорин — нашия млад сътрудник в „Сато“. Отиде в един бар в Тошимаку, после хлътна в някакъв небостъргач на Ропонги, точно срещу Ноги Джинджа… — описа подробно сградата, тъй като в центъра на Токио липсваха адреси.

— Мисля, че най-сетне направихме пробив — спря се Танака Гин. — Зная тази сграда, там е една от квартирите на Тетцуо Акинага.

— Сигурен ли си?

Танака Гин кимна с глава.

— Проучил съм го отвсякъде. Притежава много компании, повечето са под шапката на чужди фирми с фалшива регистрация. Преди около три години една от тях привлече вниманието ни. Изглеждаше напълно безобидна, но аз си направих труда да се заровя по-надълбоко… И открих, че именно чрез нея Акинага купува недвижими имоти във всички квартали на Токио. Използва ги рядко, никой не подозира за съществуването им. Апартаментът в Ропонги е една такава квартира…

— Значи съм бил прав да не се доверявам на Тьорин. Той работи за Акинага…

— Така изглежда.

— Но как е успял да заблуди Нанги-сан? — поклати глава Никълъс. — Един толкова добър познавач на човешката душа…

— Нещата не изглеждат чак толкова зле — усмихна се Танака Гин. — Сега поне познаваш лицето на врага.

— На враговете, приятелю — поправи го Никълъс. — По всичко личи, че тук сме си създали доста врагове.

Като се придържаше към указанията на Микио Оками, той свърна в една странична уличка. Повечето прозорци бяха осветени, хората бяха приключили с вечерята и насочваха вниманието си към телевизорите. Гледаха новините или някое от онези тъпи състезания, в които всеки от участниците прави невероятни усилия да изглежда унижен и нещастен пред очите на 10 милиона зрители.

Уличката беше съвсем обикновена, в Токио имаше хиляди като нея. Сърцето на Танака Гин се сви. Колко малко беше необходимо, за да стане и той един от милионите обикновени хора, живеещи на подобни улички… Малко апартаментче, съпруга и две деца, вечеря пред телевизора, екскурзии през уикендите и две отпуски годишно: на ски в Хокайдо през зимата, на море в Хаваи през лятото… Грижи за образованието на децата, заеми и ипотеки… Прост, подреден и удобен живот.

Усети студена пот по гърба си. Вероятно така се чувстват дивите зверове, затворени в клетките на зоологическата градина. Точно като загадъчния мъж, който крачеше до него, превърнал се неусетно в истински приятел.

Откриха адреса и натиснаха бутона на звънеца, под който с калиграфски букви беше изписано името Д. Канагава. Входната врата щракна и се отвори, след секунди се изправиха пред апартамента.

Канагава се оказа представителен джентълмен, надхвърлил шестдесетте. Косата и мустаците му бяха стоманеносиви, лицето кръгло, тялото — пъргаво и стегнато. Поздрави ги официално, после ги представи на съпругата си и 12-годишния си внук, който им беше дошъл на гости. Едва след това ги отведе в кабинета си.

Апартаментът беше по-голям от очакванията на Танака Гин. Три спални плюс една отделна стая, която Канагава беше превърнал в кабинет. Обзавеждането беше скъпо. Съпругата на Канагава им поднесе зелен чай и соеви сладкиши, после се оттегли така тихо, както беше дошла. През стените на кабинета, боядисани в приятни сиво-зелени тонове, долитаха приглушените звуци на телевизора.

Високите до тавана лавици бяха отрупани с книги, една от стените беше гола, очевидно предназначена за многобройните награди и дипломи за научни степени от университета Тодай — най-престижното учебно заведение в Япония. Там бяха окачени и снимки на домакина, направени в компанията на известни личности. Между тях Танака Гин разпозна новия император и няколко от премиерите на страната. Повечето лица обаче не му говореха нищо.

Настаниха се и преминаха към ритуала с чая. Когато размяната на любезности и незначителни реплики най-сетне приключи, Канагава вдигна глава и каза:

— По телефона споменахте, че става въпрос за нещо изключително спешно… Мога ли да попитам какво общо имам аз с Японската национална банка?

Танака Гин беше прибягнал до този камуфлаж, защото не искаше да бъде идентифициран преди този разговор.

Никълъс кръстоса ръце пред гърдите си, а прокурорът отвори бележника си и започна да задава въпроси: — Вие сте главен ковчежник на Тодай, нали?

— Да.

— От колко време заемате тази длъжност?

— От петнадесет години.

— А преди това?

— Преди това бях помощник на главния ковчежник — очите на Канагава леко се присвиха. — Вижте, всичко това го има в архивите на университета… Предполагам, че сте ги прегледали далеч преди да се появите тук…

— Естествено — кимна Танака Гин и невъзмутимо продължи: — Какъв наем плащате за този апартамент?

— Моля?!

Върху лицето на Канагава се изписа дълбока тревога. При други обстоятелства Гин би изпитал симпатия към него и подредения му живот. Жалко, че обстоятелствата не са други.

— Обзавеждането ви е доста скъпо — продължи той, после затвори бележника си и заби поглед в очите на Канагава. — Можете и да не отговаряте, тъй като вече зная всичко… — извади служебната си карта и я подаде на домакина, после тихо подхвърли: — Страхувам се, че сте в беда, Канагава-сан.

Възрастният мъж уплашено го погледна, в очите му се появи спомен за всичките му грехове, знайни и незнайни…

— Сериозно ли е? — успя да промърмори той, а погледът му неволно се насочи към вратата, зад която съпругата и внучето му нямаха никаква представа за черния облак, надвиснал над семейното благополучие.

— Зависи — обади се за пръв път Никълъс. — Зависи от желанието ви да ни помогнете.

— А ако откажа?

— Нека първо ви обясня за какво става въпрос, Канагава-сан — приведе се напред Танака Гин. — В продължение на години вие сте получавали пари от Тетцуо Акинага, срещу тях сте имали задължението да вкарвате в университета младежи, които ви е изпращал той. Но това не е всичко. Поел сте задължението тези младежи да се дипломират, в случай на необходимост дори сте фалшифицирали оценките им. Това не са голословни твърдения, всичко е документирано. Освен това успях да се добера до всичките ви банкови сметки, шест на брой. Освен очевидните нарушения за укриване на доходи, за които има обособен текст в Наказателния кодекс, срещу вас положително ще бъде отправено и обвинението за съзнателно и доброволно сътрудничество с известен оябун на Якудза. — Очите на Танака Гин бавно обходиха стаята. — Ще изгубите всичко това, Канагава-сан… Удобства, сигурност, уважавано положение в академичната общност.

Канагава потръпна, очите му овлажняха. Танака Гин прекрасно го разбираше — за човек като него удобствата и сигурността са важни неща, но най-важното е неопетнената му репутация.

— Допуснахте глупава грешка — обади се отново Никълъс. Гласът му беше преднамерено груб и заповеднически. — Сега трябва да внимавате, защото лесно бихте могли да я повторите!

— Какво искате да научите от мен?

— В прокуратурата има един човек, който е във ведомостта на Акинага, също като вас — меко промълви Танака Гин. — Искам да науча името му.

— А после?

— Няма да правим пазарлъци! — отсече Никълъс. — Въздухът тук започва да вони!

Канагава отмести поглед и облиза изпръхналите си устни.

— Трябва да ме разберете, господин прокурор — промълви той. — Тази… тази информация е единственото ценно нещо, което притежавам… Моля ви, дайте ми нещо срещу нея…

— Името!

— Хата — с отчаяние промърмори Канагава. — Човекът, който ви интересува, се казва Такуо Хата.

Танака Гин помълча, после бавно започна да се надига. Никълъс се изправи до него.

— Много добре, Канагава-сан — процеди през стиснати устни прокурорът. — От този момент нататък вие ще прекъснете всякакви връзки с Тетцуо Акинага! Никакъв контакт, никакъв сигнал от ваша страна! Имам начин да разбера, ако се опитате да го сторите… Тогава милост няма да има! Връзката между вас ще стане обществено достояние и кариерата ви ще отиде по дяволите!

— Но той ще разбере, че нещо става! — отчаяно поклати глава Канагава. — Особено ако се отдръпна рязко, както предлагате…

— Ще разбере, но късно — кимна Танака Гин. — Това са моите условия, имате свободата да ги приемете или отхвърлите…

— Искам да продължа досегашния си начин на живот — тихо отвърна Канагава.

— Той е в ръцете ви — подхвърли Никълъс и се насочи към вратата. — Съветвам ви да не забравяте, че за малко не го изгубихте…

Стълбището миришеше на дъжд и влажен цимент. Двамата се спуснаха по мокрите следи, оставени от други хора.

— Какво ще кажеш? — обади се Танака Гин. — Дали е достатъчно уплашен, за да скъса с миналото?

— Мисля, че по-скоро би дал да му отсекат ръката, отколкото да разговаря с Акинага! — категорично отсече Никълъс.

До мокрия тротоар беше паркирала голяма черна тойота. В момента, в който Никълъс и Танака Гин излязоха от входа, вратите на колата се отвориха и от нея се изсипаха четирима мъже. Двама униформени полицаи, един цивилен детектив и главният прокурор Джинждиро Машида, пряк началник на Танака Гин.

— Машида-сан!

Поздравът на Танака Гин приличаше на отдаване на чест. Изостанал крачка зад него, Никълъс ясно видя, че приятелят му светкавично оцени ситуацията, с един-единствен поглед.

— Гин-сан — поклони се официално Машида, а двамата униформени се изправиха от двете страни на прокурора. Детективът се плъзна отзад, лицето му беше възбудено като на секундант от старовремски дуел.

— Изчаках колкото можах, Гин-сан — разпери ръце Машида и леко се дръпна от пръските, излетели изпод колелата на минаваща кола. — Тетцуо Акинага е на свобода, защото адвокатите му разбиха на пух и прах обвиненията, които вие му отправихте… — Със свито сърце Танака Гин отбеляза това „вие“, а не обичайното за подобни случаи „ние“. Без съмнение появата на Машида тук означаваше опасност.

— Ще ме последвате ли доброволно, Гин-сан?

— Къде?

— В Главното управление на полицията — поясни цивилният детектив, а двамата полицаи пристъпиха крачка напред.

— Разбира се, но защо?

Детективът се приготви да отговори, но Машида го спря с едва доловим жест.

— Имаме известни подозрения, Гин-сан — меко промълви той. — Дори нещо повече — преки улики, които говорят, че Акинага има свой човек в моя отдел!

По асфалта изсъскаха гумите на още две коли, звукът беше неприятен като от раздрана женска пола. Танака Гин дълго мълча, после тихо попита:

— И вие мислите, че това съм АЗ?!

— Акинага е на свобода благодарение на пропуските във вашия обвинителен акт — сви рамене Машида. — Какво бихте си помислили вие, ако бяхте на моето място?

— Но нали именно аз го арестувах? — Танака Гин усети колко глупаво звучи този въпрос, още докато го задаваше. Цивилният детектив го гледаше с презрение, докато очите на Машида бяха заковани някъде над рамото му. На Никълъс никой не обръщаше внимание.

— Срещу вас е възбудено наказателно дело — съобщи с равен глас Машида, обърна се и пристъпи към черната тойота. Сякаш не искаше да има нищо общо с това, което предстои.

— Бихте ли се качили в колата, Гин-сан? — попита с леден тон цивилният. Танака Гин хвърли безпомощен поглед към шефа си, който остана с гръб към него.

Усетил, че приятелят му ще тръгне всеки миг, Никълъс ловко плъзна пръсти в задния джоб на панталона му и измъкна портфейла. По всичко личеше, че за известно време Танака няма да има нужда от документи. Докато там, където Никълъс възнамеряваше да отиде, официалните документи сигурно ще бъдат задължителни…

— Дръж се! — прошепна в ухото му той, но прокурорът е нищо не показа, че го е чул. Наведе се и влезе в черната тойота, по покрива на която забарабаниха ситни капчици дъжд. Униформените се изправиха от двете страни на колата, чакаха само детектива.

— Тебе те познавам — изръмжа на Никълъс той. И толкоз. В гласа му нямаше нищо. Нито раздразнение, нито някакви други емоции.