Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (12)

Девета глава
Уест Палм бийч | Токио

— Откъде докопа тоя пистолет? — ревна Чезаре.

— От колекцията ти, откъде другаде! — троснато отвърна Веспър. — Как иначе ще се защитавам?

— Аз за какво съм? — продължаваше да кипи той. — Не ти трябва никакъв пистолет!

Гневът му беше толкова силен, че пробуди любопитството й.

— Както видя — свърши ми добра работа — отсече тя. — Какъв ти е проблемът?

— Ще ти кажа какъв е шибаният ми проблем! — прогърмя той. — Ти си ми проблем! Мразя, когато жените носят оръжие! Ясно ли ти е? — плесна се по челото и съкрушено продължи: — Господи Исусе! И слепците знаят, че на тоя свят има правила, които не трябва да се нарушават! Мъжете вършат мъжката работа, жените — женската! Жените не се разхождат с патлаци и не гърмят по хората! Исусе! Това е ясно като бял ден!

Намираха се в задната част на бялата къща в Уест Палм. В продължение на повече от час Гадняра не пусна слушалката. Дърпаше необходимите струни, напомняше за сторени услуги, правеше всичко необходимо следствието по смъртта на Кроукър да бъде проведено набързо и повърхностно.

— Тоя тип беше истинска болка в задника — каза по време на последния разговор Чезаре. — Някога е бил ченге в Ню Йорк, следователно има куп врагове… Нали ме разбираш? Всички ченгета си имат врагове… Един от тях му е видял сметката и толкоз! Точка по въпроса. Казваш това на ФБР, или който там се заеме с разследването. И гледай да няма свидетели! Край на разследването, край на всякакви приказки! — Затръшна слушалката и мрачно промърмори: — Мръсно ченге! Мисли, че като е станал комисар, вече е голяма работа! — Извърна се към нея и поклати глава: — А ти си пълна откачалка! Какво ще те правя сега, като гръмна онова бивше ченге?

— Кво толкова ти пука? — влезе в тон Веспър. — Доколкото разбирам, между вас двамата не е имало Бог знае колко топли чувства!

— Господи, тая ще ме побърка! — изстена Чезаре, сложи ръце на кръста си и втренчено я изгледа.

— Кипнах, дявол да го вземе! — въздъхна тя. Гласът й се смекчи, в очите й се появи влага: — Нали ще ми помогнеш, Чезаре?

Той я взе в прегръдките си, ръката му се плъзна по златистата й коса. Душата му преливаше от гордост. Ето, тя има нужда от закрилата му. Тя е слаба и беззащитна, доверява му се и разчита на него… Точно това искаше той! Да, точно това! Тази жена беше като сън, като сияйно видение. Всеки ден му разкриваше нова черта от характера си, по-прекрасна от предишните. Да, той ще направи всичко необходимо, за да я задържи…

— Няма да мислиш повече за шибаната бъркотия — успокоително промърмори Чезаре. — Мисля, че нещата са задействани и всичко ще бъде наред.

Най-странното и най-невероятното беше, че, сгушена в силните му ръце, Веспър наистина се чувстваше защитена. Далеч повече, отколкото в къщата на родителите си, далеч повече дори от онова, което изпитваше пред Мадоната-Майка в храма „Санта Марбела“! Даже в присъствието на Оками не беше се чувствала така. Оказа се напълно неподготвена за това усещане обезоръжена и лишена от непробиваемата си броня. Оказа се просто жена…

Чезаре я целуна, после леко я отстрани от себе си.

— Поли е тук и трябва да го видя — тихо рече той.

— По работа…

Тя мълчаливо кимна.

Палецът му повдигна брадичката й:

— Добре ли си? Питам, щото все пак уби човек, при това не кой да е… В такива моменти понякога ти се иска да повърнеш, да си легнеш…

— Направих го — усмихна се през сълзи тя. — Още докато ти разговаряше по телефона…

— Тогава всичко е наред — кимна той. — Гледай напред, всичко свърши… Иди в кухнята и накарай Джино да ти приготви нещо…

— И сама ще се справя.

— Знам, за Бога! Има ли нещо, с което не можеш да се справиш?! Но какво да правя аз? На Джино това му е работата, за нея му плащам… Искаш ли да го уволня?

— Не — отвърна с въздишка тя, после покорно склони глава. Инстинктивно усети, че точно това му трябва — една жена, изцяло под властта му. При това жена като нея! Господи, колко са лесни мъжете… — Добре, ще го накарам да ми приготви нещо… — Откъсна се от прегръдката му и вдигна глава. — За теб?

— Нямам време — отвърна той. — Ще хапна нещо с Поли и мадамата му, все й забравям името… — Взе ръката й и долепи устни до дланта й: — Може би ще се позабавя…

— Няма проблеми — усмихна се тя и го побутна към вратата: — Върви, деловите въпроси не трябва да чакат.

 

 

На практика Чезаре отдели на Пол Киарамонте само няколко минути.

— Как си, братле? — попита той, после одобрително поклати глава. — Хубава работа свърши, браво… Докара и мадамата, и хлапето й! — После изведнъж се пресегна и жестоко стисна ухото на госта си. — Тъпо копеле! Защо си гръмнал ченгето? Нямаш ли акъл? Сега подире ни ще хукне цялото полицейско управление на Ню Йорк!

— Никой не ме видя, с изключение на мадамата и хлапето — отвърна Пол Киарамонте. — Използвах крадено оръжие със заличен номер. Спокойно можеш да забравиш за тъпите ченгета от Ню Йорк!

— Нямам предвид ченгетата, Поли. Става въпрос за шибаното ти прикритие. Вече едва ли ще мога да те използвам като малкото църковно мишле в параклиса на Голдони!

— Кво ти пука? — сви рамене онзи. — Нали поемаш контрола над тях?

В следващия момент лицето му се разкриви от болка, тъй като Чезаре отново изви ухото му.

— Трябва да четеш повече исторически книги, приятелче — изръмжа Гадняра. — Тогава ще разбереш как римляните са направили световната си империя. Инфилтрация сред покорените, мой човек. Това е тайната на успеха. Да не мислиш, че босовете на клана Голдони ще вирнат крака и ще чакат да ги чеша по корема? Нищо подобно. Привидно ще се покорят, но при първия удобен случай ще ми забият нож в гърба. А с твоята глупост ти ме лишаваш от възможността да бъда крачка пред тях, разбираш ли?

— Съжалявам — наведе глава Пол.

— Добре поне, че се справи с жената на Тони Д. — промърмори Гадняра.

— Значи ще забравим цялата история, така ли? — вдигна глава Киарамонте.

— Нищо подобно! — изръмжа Чезаре и пристъпи напред. — Ще я помним до последната крачка! И знаеш ли защо, Поли? За да не допускаш отново подобни грешки! Ясно ли е?

— Да.

Чезаре протегна ръка, придърпа го за врата и го целуна по челото.

— Ти си добро момче — промърмори той. — И най-вече вярно. Аз високо ценя верността, Поли… — Тръсна глава и добави: — Между другото, време е да прочетеш съчиненията на Плиний, дявол да го вземе! Има какво да научиш от тях… — Очите му бавно обходиха хола на апартамента за гости, обзаведен в неутрални тонове. Не го харесваше, но какво от това? Приемаше го, просто защото никога нямаше да му се наложи да живее тук. — Къде е Маргарет?

— В спалнята.

— Хубаво. Дръж хлапето под око. Не искам да ме безпокоят, ясно ли е?

Поли кимна и се насочи към спалнята. Отключи белезниците, с които беше вързал Франси за вратата на гардероба, и каза:

Хайде, хлапе. Отиваме да обядваме.

Франси хвърли разтревожен поглед към Маргарет, вързана за ръцете и краката към таблите на широкото легло.

— Ами мама?

— Аз ще се погрижа за нея — обади се от вратата Чезаре. — Как си, Франси?

Момичето не го удостои с отговор и тръгна към вратата, следвано от Пол.

Стиснал кутийка диетична кока-кола в ръка, Чезаре бавно пристъпи към леглото.

— Гледката не е от приятните — промълви той.

— Да се бориш с Тони е в реда на нещата — хладно го изгледа Маргарет. — Но да преследваш мен и дъщеря ми означава, че нямаш капчица морал, че си забравил законите на нашия свят! Ти си един презрян нещастник, Чезаре! Човек без никакво достойнство!

— Свърши ли? — небрежно попита Гадняра и се почеса по главата. — Тия приказки никой няма да ги чуе и ще ти кажа защо… Ти си виновна за сегашното си положение, Маргарет. Не ти се искаше да оставиш бизнеса в ръцете на Тони Д., вечно си навираше носа дето не ти е работа… Почна да летиш до Вашингтон всяка седмица, очевидно си търсила подкрепа от старите приятели на Дом… А като капак на всичко се хвана и с онова бивше ченге Лю Кроукър и той окончателно ти размъти главата! — Чезаре въздъхна и прехвърли кутийката в другата си ръка. — Въпросът защо Тони Д. ти позволяваше всичко това ще си остане загадка за мен… Но останалото е просто: ти се превърна в мой враг, опасен поне колкото покойния ти съпруг! По отношение на хубавата ти дъщеричка ще кажа само едно: нямах друг избор. Ти видя сметката на двама от гастрольорите, които бях поканил за операцията, и аз трябваше да действам с максимална бързина. Наложи се да прибегна до услугите на Пол, макар че никак не ми се искаше да го, правя. Но, пак повтарям — ти не ми остави друг избор. Стана прекалено опасна, можех да те неутрализирам само чрез Франси… — Отпи глътка кока-кола и кимна с глава: — И излязох прав…

— Отвратителен си!

Чезаре приседна на ръба на леглото.

— От твоите уста това звучи като комплимент — ухили се той и протегна кутийката: — Искаш ли една глътка?

— По-скоро бих умряла от жажда!

— Жени, жени… — поклати глава Чезаре. — Прекалено ирационални, прекалено темпераментни… Не трябваше да се бъркаш в бизнеса, Маргарет. Мисля, че вече си даваш сметка за това.

— Нямам какво повече да ти кажа! — отсече тя и извърна лице към стената.

— Пак бъркаш, Маргарет — успокоително рече той. — Не съм те докарал тук на почивка, нито пък имам намерение да ти видя сметката… Искам просто да изплюеш всичко, което знаеш от Тони… Трябват ми връзките на Дом, скъпа… Контактите му във Вашингтон и в чужбина, тайните канали… Искам цялата архива на Нишики — онези огромни купчини мръсотия, с чиято помощ твоето братче държи в шепата си няколко наистина големи личности… Нали няма да ме разочароваш, Маргарет?

— Върви по дяволите!

Той скочи на крака и запрати алуминиевата кутийка в лицето й. На бузата й се появи кървава драскотина, от устата й излетя неволен вик.

— Ще изплюеш всичко! — прогърмя Гадняра. — Иначе ще стане страшно! Кълна се в Бога, че ще вкарам тук малката Франси и пред очите ти ще прогоря с цигара всеки квадратен сантиметър от прекрасната й кожа!

 

 

Безброй дребни прашинки танцуваха на слънчевата светлина, която нахлуваше през високите прозорци. Далеч под тях Каиши Тойода се беше привел над своето менгеме. Широкият закръглен гръб го оприличаваше на гигантска костенурка, това впечатление още повече се подсилваше от масивните рамене и тесния кръст.

Чукът му се стовари върху нажежената стомана, из мрачното и горещо помещение се разлетяха искри. По опушените стени бяха окачени различни инструменти. Професията на Тойода беше ковач на оръжие. Изпод чука му излизаха прекрасни стоманени ножове и саби, изработени по технологията на древните майстори — чрез многократно закаляване на стоманата и търпелива обработка. За направата на едно наистина безупречно острие отиваха средно по десет хиляди удара с чука — нещо, което единствено японските майстори бяха в състояние да постигнат. Едната му страна се заточва със специална, изключително твърда стомана, а другата — леко удебелена, предлага необходимата здравина. После твърдата основа се покрива с миниатюрни пластове от друга, по-мека стомана и така се постига абсорбирането дори и на най-силните удари. Най-отгоре се полага пласт стомана със средна твърдост и това придава на оръжието необходимата гъвкавост. Такава, описана с няколко думи, е технологията на изключителните хладни оръжия, които правят японците. Здрави, гъвкави и невероятно остри…

— Прорезна кама? — попита Тойода, вдигнал за миг глава да изслуша въпроса на Никълъс. — Напоследък рядко имам такива поръчки… — По преценка на Никълъс майсторът беше поне на седемдесет години, с гладко лице, потъмняло от горещината на пещта. От брадичката му стърчаха няколко дълги бели косъма.

— Все пак опитай се да си спомниш — настоя Никълъс.

Тойода извади нагорещената стоманена пръчка от пещта и вдигна чука над главата си. После забеляза нещо по повърхността на метала, вероятно миниатюрна шупла. Наведе се да я разгледа отблизо и с широк жест изхвърли дефектното късче метал във варел със студена вода, опрян до стената. Разнесе се силно съскане, вдигна се облак пара.

Майсторът избърса мазолестите си ръце в престилката от негоряема материя, заключи вратата на работилницата и леко кимна с глава:

— Да минем отзад…

Прекосиха късия коридор зад пещта, горещ като сауна. В дъното се виждаше отворената врата на стаичка, покрита с татами, от нея се излизаше в миниатюрна градинка, заградена с високи стени. В средата й доминираше красив кипарис „хиноки“ — единственото свежо петно сред околната сивота. Тойода спусна наполовина щорите, стаичката моментално се нагорещи като пустинен пясък.

Обзавеждането беше спартанско, като в монашеска килия. Тойода беше дзенбудист. Обикновено хора с неговите убеждения са привърженици на спартанския живот и изобщо не се притесняват от бедността. Тази стаичка очевидно задоволяваше всичките изисквания на възрастния майстор — също като кипариса „хиноки“ в миниатюрната градинка отвън.

Настаниха се един срещу друг. Върху вътрешната част на лявото бедро на домакина белееше дълбок белег. Оттам, преди около десетина години, хирурзите бяха взели една артерия, с чиято помощ бяха изолирали запушените вени около сърцето му. Никълъс прие предложената му чаша чай. Отпиваха от горещата течност в мълчание, очите им бяха насочени към зеления кипарис навън.

— Познаваме се отдавна, Линеър-сан — обади се пръв домакинът и остави чашата до себе си. — Правил съм — много оръжия за теб… Опасни оръжия, уникални екземпляри.

— Никога не бих се обърнал към друг майстор, Тойода-сан.

— Вероятно защото съм ти подръка — сви рамене Тойода. Деликатно пропусна да добави, че клиентите му никога не отиваха при друг по простата причина, че в целия токийски регион не можеше да се намери майстор като него. Помълча малко, после вдигна глава: — Преди известно време получих поръчка за едно особено опасно оръжие…

— Прорезна кама?

Тойода кимна.

— По твой собствен модел?

Очите на Тойода не се отделяха от кипариса, окъпан в слънчева светлина.

— Тъкмо това е интересното, Линеър-сан — промълви най-сетне той. — Работих по модел на клиента… Примитивен, но остроумен и най-вече функционален…

— Функционален?

— Точно така — кимна старецът. — С прорезна кама можеш да убиеш дори див глиган, стига да притежаваш достатъчно сила и умение…

— Наясно съм с пробивната сила на това оръжие — отвърна Никълъс. — Но искам да ми кажеш нещо й за порезните му възможности…

На лицето на Тойода се появи лека усмивка:

— Вече ти казах, че моделът беше много остроумен… Да, остротата на ножа беше забележителна…

Никълъс извади бележника си и нахвърля груба скица на ножа, който беше разсякъл тялото на Изе Икудзо.

— Нещо такова? — тикна го под носа на стареца той.

Тойода огледа скицата и бавно кимна с глава:

— Горе-долу…

Никълъс извади снимка на Майк Леонфорте, открита в архивите на американската армия. На нея той беше далеч по-млад, прилежно подстриган и чистичък, съвсем като стотиците хиляди новобранци. Но чертите на лицето му, чувствените устни и тежките клепачи не можеха да бъдат сбъркани.

Тойода дълго разучава снимката, после бавно кимна с глава:

— Да, това е той.

— Каза ли ти името си?

— Не съм го питал…

— Защо?

— Имената означават самоличност и цел. А за мен всяка цел извън тази, на която съм отдал живота си, е просто губене на време…

— Изпълнявал ли си други поръчки на този човек, Тойода-сан?

— Не.

Никълъс прибра снимката и бележника.

— Защо прие да направиш такова оръжие, Тойода сан? — попита той.

— Отговорът е очевиден — въздъхна старецът. — По същите причини, по които приемам да правя всички останали оръжия… В завършен вид те са истински произведения на изкуството…

 

 

— Не съм гладна — обяви Франси.

— Добре — спря се Пол Киарамонте и внимателно я погледна: — Гадняра те изнервя, нали? Какво ще кажеш за малко плуване? Онзи басейн изглежда наистина чудесно.

— Нямам бански — сви рамене Франси.

— Ще намерим — отвърна той и я вкара в една от съседните спални. Тя се изправи в средата на стаята и пасивно го гледаше как се рови из чекмеджетата на полиран гардероб. — Ето… — в ръката му се появи цял бански в тюркоазен цвят. — Този ще ти стане.

Тя го взе и тръгна към вратата на банята. На прага се обърна и попита:

— Искаш ли да гледаш?

— Господи, момиче, ти наистина си върхът! — отвърна изнервено той. От изражението на лицето й личеше, че това й доставя удоволствие. — Хайде, влизай вътре и се оправяй!

— А ти?

Той отвори друго чекмедже, измъкна мъжки бански със златни рибки по него и тръсна глава, без да обръща внимание на смеха й:

— Аз ще се преоблека тук.

Франси затвори вратата на банята след себе си, а Пол се тръшна на леглото. От устата му излетя въздишка на облекчение. Задачата почваше да му идва до гуша. Първо гръмна действащо ченге от Полицейското управление на Ню Йорк, после се принуди да мъкне чак дотук онази дива котка, а сега трябваше да се оправя и с 16-годишен пубертет, който не само се правеше на умник, но май наистина беше такъв… Освен това този пубертет беше особено важен за него, тъй като съществуваше реален шанс Франси да познава Джаки, а и кой знае?… Може би дори са разговаряли…

Джаки жива!

При тази мисъл през тялото му пробягваше електрически ток. Съзнаваше, че всичко, може би е плод на една дългогодишна, превърнала се в мания илюзия, но въпреки това не можеше да спре. Трябва да научи истината и толкоз! За целта се налага да спечели доверието на това хлапе, което наистина му харесваше. Остроумна, красива и дяволски забавна е тази Франси! Пол рядко срещаше човек, който е в състояние да го разсмее. На практика животът му протичаше в пълен хаос, запълнен изцяло с шпионската роля в полза на Гадняра, която играеше във фамилията Абриола. Душевни вълнения липсваха, тъй като след срещата му с Джаки през 1962 година други жени за него не съществуваха. Беше в състояние да мисли единствено за нея, а споменът от тяхната първа и последна нощ го довеждаше до лудост.

Започна да се съблича. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания — нещо, което беше усвоил от курса по йога, на който беше присъствал преди години. Те му помагаха да преодолее стреса. Лишен от помощта им, Пол положително би получил инфаркт. От доста време насам страдаше от високо кръвно и докторът го беше посъветвал да упражнява йога. Упражненията помагаха, предстоеше му да усвои и другата, по-висша фаза на древното изкуство — медитацията.

Съблече ризата и панталона си и започна да смъква гащетата. Вратата на банята се отвори в мига, в който те се бяха усукали около глезените му.

— Мадона! — гневно извика той и тикна шарения бански пред чатала си със зачервено лице.

Франси стоеше на прага в тюркоазния си бански, върху лицето й се беше изписало задоволството на котка, току-що погълнала канарче. На устните й играеше лека усмивка и това я правеше да прилича на Мона Лиза.

— Сигурно си доволна! — троснато рече той.

— Добре ли изглеждам?

Тя се завъртя пред него като опитен фотомодел от модните списания „Вог“ и „Космо“. Направи го много професионално, много секси. Пол се принуди да си напомни, че това момиче още няма седемнадесет, но гледката пред очите му съвсем не потвърждаваше този факт.

— Разбира се — дрезгаво отвърна той. — Изглеждаш отлично…

Тя се приближи и седна на леглото до него. Погледна го в очите и каза:

— Защо не облечеш банския? Искам да поплувам…

— Как така защо? — зяпна насреща й той. — Нали ме гледаш?!

— Че какво от това? И друг път съм го виждала…

— За Бога, дете! — тръсна глава Пол. — Поне се обърни!

Тя се подчини и той забързано навлече банския, ужасен от мисълта, че момичето всеки момент може да се обърне. Не му беше много лесно, тъй като, за свой огромен ужас, очите му видяха как членът му започва да набъбва. Господи Исусе! И това ли трябваше да стане?!

— Готово.

Главата й рязко се извърна, от устата й се разнесе кикот:

— Страхотен си, няма що!

— По-добре наметни нещо! — сопна й се той, малко по-рязко, отколкото би желал.

Очите й се сведоха по гъвкавото тяло:

— Не ме ли харесваш?

— Проблемът е, че прекалено много те харесвам! — извъртя очи той.

Тя прехапа устни и се замисли. После стана, отиде до огледалото на тоалетката и прокара ръце по бедрата и плоския си корем.

— Знаеш ли, миналата година бих дала всичко, за да бъда по-слаба… Ама абсолютно всичко! Пръст, око, каквото се сетиш… Исках да бъда болезнено слаба!

— Това ми звучи прекалено.

— Но е истина — обърна се към него тя. Имаше онзи открит и честен поглед, който винаги създава проблеми на притежателите си, решили да излъжат или скрият нещо от другите. — Тялото ми беше единственото нещо, с което разполагах изцяло… Всичко останало беше под контрола на родителите ми, а те никак не се разбираха… — от устата й излетя горчив смях. — Това едва ли е най-точният израз, тъй като на практика те водеха една безкрайна война… Мама е прекалено умна и си имаше собствен живот, а татко… Той пък реши, че трябва да я наказва за ума… Биеше я непрекъснато!

— Разбирам — кимна с леко притеснение Пол.

— Тогава си внуших, че ако стана слаба и тънка като вейка, нещата между мама и татко ще се оправят — продължи Франси и, му отправи изпълнен с подозрение поглед. Вероятно очакваше подигравки. — Това беше нещо като сделка с Бога. Измина дълго време, преди да разбера, че съм направила сделка не с Бога, а с най-лошата и най-мрачна страна на собствения си характер… Защото на практика се самонаказвах заради скандалите на моите родители…

Пристъпи напред и се просна на леглото. Толкова близо до Пол, че той неволно се отдръпна, сякаш опарен от буен пламък.

— Намразих себе си, най-вече тялото си… — продължи момичето. — Вероятно по тази причина сега се гордея с него и искам да го показвам…

— В това няма нищо лошо — въздъхна Пол. — Но трябва да го показваш на младежи на твоите години… — Тя се засмя и той побърза да замаже гафа. — Искам да кажа, че не трябва да го показваш на всеки… Помниш ли какво ти казах снощи? Не бързай да остаряваш. В живота на възрастните има доста неприятни неща… — Погледна часовника си и скочи на крака. — Хайде, да вървим да поплуваме!

Франси се оказа истинско земноводно. Наблюдавайки я във водата, Пол неволно започна да я сравнява с дресираните делфини, които беше виждал в аквариума на Кони Айлънд. Гладкото й тяло се плъзгаше с лекота в бистрата вода, гмуркаше се, изскачаше на повърхността, играеше с примитивно удоволствие. Плуваше в кръг около него, дългата й червеникава коса се влачеше след нея като опашка на екзотичен звяр, като перката на някоя от златните рибки, изрисувани върху банския му. Моментално го намрази, особено след като видя, че се издува отпред от мехурчетата въздух.

Най-накрая се умори и бавно се оттегли до стената на басейна. Очите му внимателно опипаха фигурите на пазачите, които охраняваха имота и къщичката за гости. За момент се запита какво ли става в онази спалня между Гадняра и Маргарет Голдони де Камило, после тръсна глава и се извърна към Франси, която изплува на метър от него като жизнерадостен кит.

— Какво ти стана? — извика тя. — Много бързо се отказа!

— Предполагам, че съм остарял — направи гримаса той.

Тя направи един кръг, той остана да я гледа с лакти върху месинговия парапет. Тялото й с лекота пореше бистрата вода. Приближи се към него, бедрата й се разтвориха, краката й стъпиха на дъното от двете му страни.

— Не е това — поклати глава Франси. — Ти просто не умееш да се забавляваш.

Той отвори уста да възрази, после изведнъж я затвори. Момичето беше право. Стройното й тяло излъчваше леки вълни, които неусетно се превръщаха във вибрации и го докосваха право в сърцето.

— Сигурно е така — сви рамене Пол. — Но животът, който водя, не ми предлага особени забавления… Отговарям за куп неща, хората разчитат на мен…

— Особено Гадняра — уточни тя, изчака да види реакцията му и добави: — Затова ли казваш, че в живота на възрастните има неприятни неща?

— Това пък откъде ти хрумна? — размаха ръце той.

— Права съм и ти го знаеш — не отстъпи момичето. — Не е лесно да работиш за Гадняра и да мамиш хора, които ти имат пълно доверие, нали? — Живите интелигентни очи не изпускаха лицето му. — Бас държа, че на моменти ти идва до гуша!

Отново е права, въздъхна в себе си той. Естествено, никога не би признал това на глас. Нито пред нея, нито пред когото и да било друг.

— Сам съм избрал този начин на живот — отсече с прекалена твърдост той. — Защото мисля, че е най-подходящ за мен!

— Така ли? — изви вежди тя. — Искаш да повярвам, че харесваш начина, по който мамиш, заблуждаваш и убиваш достойни хора?

Това вече беше прекалено.

— Ей, хлапе! — гневно извика Пол. — Пет пари не давам какво…

— Според мен не ти си избрал този начин на живот, а той е избрал теб! — отсече тя.

— Това пък какво означава по дяволите? — замалко не се задави той.

— Прекрасно знаеш какво.

— Май си падаш по гатанките — промърмори — Пол и с изненада откри, че не може да откъсне поглед от очите й. Чувстваше се парализиран като полска мишка пред бавно поклащаща се кобра.

— Може би — сви рамене Франси. — Но съм сигурна в едно: душата ти се разяжда отвътре, защото не можеш да се освободиш от чувствата, които напират в нея. Омраза, мъст, любов…

— Любов? — смаяно я погледна Пол. — Любов?!

Главата й се доближи до лицето му, клепачите й докоснаха скулата му:

— Аз зная за Джаки — прошепна тя.

Пол изостави всякакви опити да контролира положението, сърцето му пропусна един такт.

— Какво каза? — дрезгаво попита той. Върховете на пръстите му се превърнаха в бучки лед, главата му пламна. Ето! Сега ще чуе това, което се чудеше как да измъкне от момичето!

— Не се изразих точно — прошепна Франси. — Всъщност аз я познавам… Сестра Мери-Роуз. Разговаряла съм с нея, учила съм се от нея… Жената, която се опитваш да откриеш. Жената, която обичаш…

Пол беше убеден, че полудява. Най-сетне чу от устата на друг човек това, в което беше вярвал толкова много години! Че Джаки е жива, че в онази катастрофа е загинала друга жена, че сестрата-майка на „Дева Мария“ му беше спестила истината… Какво ли не стори, за да открие тази истина! Първо се направи на репортер, а после и на лекар от близката болница, напразно опитвайки се да измъкне съдебномедицинското заключение. Паметната 1962 година се отдалечаваше все повече и повече, но вярата му не намаля. Оплака я в душата си, но продължаваше да вярва, че е жива. И ето я бомбата, хвърлена от едно съвсем младо, но очевидно умно момиче, което в никакъв случай не бива да подценява! За съжаление усети, че вече е подвластен на тези умни очи, в които се четеше присъдата му… Подобно на внезапно пробудил се лунатик, той изведнъж разбра, че е изминал голяма част от пътеката, по която го водеше това момиче, че е фатално обвързан.

Събра душевните си сили на топка, тръсна глава и дрезгаво промърмори:

— Не ме ли лъжеш, хлапе?

— Не.

В този едносричен отговор блесна истината. Снощи, по време на полета, беше попитал дали познава монахиня с очи като морския лазур и веднага усети лъжата й. Сега нещата бяха различни, коренно различни. Господи! Джаки!

— Исусе! — едва чуто простена той.

— Искаш ли да я видиш? — прошепна Франси. — Искаш ли да поговориш с нея?

— Повече от всичко на света!

В нормално състояние сигурно би се срамувал от този отговор, от проявата на невъздържаност. Но сега състоянието му не беше нормално. В душата му се надигаше див възторг, доскоро ледените пръсти на крайниците му започнаха да пулсират с приятна топлина, огромен прилив на енергия изду мускулите му.

— Аз ще те заведа при нея — продължаваше да шепне Франси. — Но в замяна на това ще трябва да ни измъкнеш оттук. Мен и мама…

Ето го проклятието. Ето го пътя, от който връщане няма. Усети какво ще трябва да стори още в мига, в който от устните й се отрони името Джаки. Това момиче е много умно, за да се задоволи с по-малко. Но най-лошото в случая беше твърдата му увереност, че то ще изпълни обещанието си. Виждаше го в очите й, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тя иска да му помогне. Но и той, въпреки всички угризения на съвестта, искаше да помогне на нея…

Това желание натежа в душата му с огромна сила. В душата на Пол Киарамонте — човека, известен със своята лоялност и безпощадност; човека, на когото съдбата не беше спестила нито един от мръсните си номера; човека, който е бил предаден от баща си, от Фейт Голдони, а дори и от собствената си майка, не успяла да задържи Пол Черния до себе си по простата причина, че е еврейка…

Искаше да помогне на Франси. Въпреки скъпата цена, която вероятно ще заплати… Въпреки увереността, че Гадняра положително ще го убие…

Ръцете му бавно се повдигнаха, сякаш беше в транс. Увиха се около китките на Франси — единствената прегръдка, която беше в състояние да й предложи. Край, жребият е хвърлен. Договорът им е подпечатан с печата на живота. От душата му се откърти безмълвен стон.

 

 

Коей беше потънала в данните, които предлагаше компютърът на центъра „Нипоншу Саке“, намиращ се на улица „Харуми“, в непосредствена близост до пресечката на Гинза и Йоншоме. Тук имаше всичко, което човек би пожелал да научи за алкохолните напитки, произвеждани на базата на ферментирал ориз. Никълъс обичаше саке и това беше причината да се зарови в данните на програмата. Разчиташе с нейна помощ да открие най-доброто питие, което се прави в Япония.

По екрана пробяга неясна сянка и тя вдигна очи. Озова се лице в лице с Майк Леонфорте, появил се като призрак, като кошмар от далечен сън…

— Здравей, Коей — промълви той. — Каква изненада да те видя тук… — каза го с тон, който тя добре познаваше от времето на съвместното им съжителство. Тон, издаващ превъзходство и надменност; тон, с който обявяваше странните си желания за сексуален контакт… От него разбра, че срещата им не е случайна, а той съвсем не е изненадан…

По тротоарите навън се блъскаха хиляди хора, чадърите над главите им бяха жива гора. Но тук, в тишината на залата, Коей се почувства самотна и беззащитна, изцяло във властта на хищния звяр срещу себе си, когото познаваше прекалено добре.

— Не се ли радваш да ме видиш? — дари я с хлапашка усмивка той. — Доста време изтече, откакто избяга и се криеш от мен… — Очите му изглеждаха някак тъжни, чертите на лицето му — смекчени и удължени от светлината на лампата, под която беше застанал. — Какво те накара да ме изоставиш?

Коей механично се огледа. В залата имаше доста хора, но никой не им обръщаше внимание.

— Надявам се, че не си нервна — ухили се Майк, рязко сменил както тона, така и настроението си. — И защо трябва да бъдеш нервна? Само защото трябваше да се омъжиш за мен, а не го стори? Избяга при Микио Оками, който, ако не ми изневерява паметта, направи всичко възможно да те скрие от мен… — Ръцете му се протегнаха напред, здрави й заплашителни като решетки на затворническа килия. Тя неволно се сви; на устните му се плъзна доволна усмивка. — Опитах се да те открия, знаеш… Използвах всички възможни средства, доста хора получиха непосилната задача да изровят някаква информация за теб… И какво получих срещу всичко това? Нищо, една шибана нула! Ти изчезна като дим. Онзи мръсник Оками излезе истински магьосник!

Пристъпи крачка напред, тя неволно се притисна до екрана на монитора, който търпеливо й напомняше да зададе поредния си въпрос.

— Откровено казано, това не отговаря съвсем точно на истината — продължи Майк, очевидно доволен от притеснението й. — Все пак получих нещо срещу усилията си. Унижение. Стигнах дотам, че всички разбраха колко много искам да се върнеш. Ровех се като луд, а зад гърба си получавах подигравателни усмивки… — Лицето му рязко потъмня. — Смееха се на мен!

— Съжалявам.

— Глупости! — тръсна глава той, очите му гневно проблеснаха. — Изобщо не съжаляваш! Направи това, което ти харесваше. Винаги си го правила. Не си ме обичала, както не обичаш и никой друг, освен себе си. — Чертите му се разкривиха от гняв. — Не се безпокой, няма да ти причиня болка! Но изпитвам искрено съжаление към бедното копеле, с което живееш в момента!

После изчезна. Стопи се като призрак, още преди Коей да измисли някакъв отговор. Унижена и дълбоко разтревожена, тя обърна гръб на хората в залата и впери невиждащ поглед в екраните пред себе си. Усети как очите й се навлажняват, направи опит да се овладее, но горещите сълзи започнаха да капят по клавиатурата на компютъра. Прииска й се да изтича у дома и да разкаже на Никълъс всичко. Но знаеше, че не бива да прави това. Все още помнеше реакцията му, когато сподели, че Майкъл е бил влюбен в нея.

От компютъра се разнесе тих звуков сигнал. Коей избърса очите си и видя, че е стигнала до последната информация. Най-сетне откри онова саке, което идеално отговаря на вкуса на Никълъс. Но този факт изобщо не я зарадва.

 

 

Трябва да открия защо животът ми протича в паралел с живота на Майк Леонфорте, мислеше Никълъс, докато пресичаше града към адреса на стриптийзьорката Лонда. Доста време беше висял пред ресторанта „Пул Марин“ в Ропонги с надеждата да засече Майк. Дотук стигна в резултат на опита си да открие крадеца на данните за „Кибер-нет“ и вече беше убеден, че Майк рано или късно ще се появи именно в това заведение.

Имаше чувството, че Майк се е превърнал в огромна тъмна паяжина, огледален образ на собствената му същност, пълновластен господар на злото… Логично последва и смразяващото откритие, че именно този човек е физическото превъплъщение на Кшира, която заливаше душата му с мрачните си талази и заплашваше да му отнеме разума. Всеки човек е под влиянието на мрачните сили, всеки човек изпитва егоизъм и злоба, ревност и омраза… Но тези чувства са мимолетни, преминават през филтъра на разума и после изчезват като пухести облачета в светлината на летния ден… И слънцето влиза в правата си. Така е при повечето хора. Но има и индивиди, за които мрачните мисли се превръщат в реалност, в неразделна част от живота им. Обикновено те са преследвани от полицията и правосъдието, затварят ги под ключ, докато са живи… Такъв е Майк, черният огледален образ на Никълъс…

Мислите му бяха прекъснати от резкия вой на полицейска сирена. Погледна в огледалцето и видя сигналните светлини на тежък мотоциклет от пътната полиция. Даде си сметка, че превишава допустимата скорост, отпусна газта и потърси място да отбие встрани. Скоро в трафика се появи празнина и той ловко се шмугна между две тойоти. Погледна в огледалцето да види дали полицаят го следва и в същия миг разпозна лицето под бялата каска. Това беше Йоши, метрдотелът на „Пул Марин“ — ресторанта, в който работеше Хонико. Какво го е накарало да се маскира като полицай?

Зърна пролука между колите, даде газ и мощното кавазаки се стрелна напред с пронизително свирене на гумите. Йоши включи сирената и го последва. Никълъс си даде сметка, че е дошло времето да изпробва многобройните подобрения, които беше направил на своя мотоциклет. Йоши си проби път сред колите и изключи сирената. Логично. Очевидно беше разбрал, че е разкрит, вече нямаше смисъл да привлича вниманието на истинските ченгета.

Никълъс профуча покрай южния изход на станцията Шинжуку, Йоши плътно го следваше. Задържа се максимално дълго край стената, после прекоси разделителната линия и почти се сблъска с някакво червено мицубиши, което закова на място и пронизително изсвири с клаксона си. Подкара направо по тротоара, пешеходците се разбягаха с гневни възклицания. След няколко десетки метра отново изскочи на платното и пое с пълна газ към парка Шинжуку Гьоен, в средата на който се издигаше китайски павилион, построен още през 1927 година.

Едва сега си позволи да хвърли поглед в огледалцето. Йоши се оказа на няколко метра зад него, успешно преодолял острия завой на входа на парка. Цветните лехи бяха занемарени, редките посетители имаха достатъчно време да се отстранят от пътя на мощното черно кавазаки, следвано по петите от полицейски мотоциклет.

Отпред се появи малко изкуствено езеро, запълнено с водни растения и скални късове. Никълъс даде газ и колелата на мотоциклета се откъснаха от настилката. Приземи се успешно от другата страна на езерото, удържа тежката машина, която започна да се хлъзга, и пое към павилиона, издигнат в чест на сватбата на император Хирохито. Йоши неотклонно го следваше. Прелетя над езерото, приземи се в следите на Никълъс и майсторски подпря крак, за да спре хлъзгането на мотоциклета си. Самият Никълъс продължаваше с пълна газ към павилиона. Йоши намали ход и загледа самоубийствените му действия.

В мига, в който ударът изглеждаше неизбежен, Никълъс завъртя кормилото и профуча на милиметри от дървената стена. Шлемът му отнесе късче от нея, вратът му болезнено пропука. Размина се на сантиметри с работно скеле, направено от бамбукови пръти и тесни дъски. Насочи мотора успоредно с него, силуетът на Йоши изчезна зад ъгъла.

Грохотът на мотоциклета му изведнъж се появи от противоположната страна на сградата. Никълъс рязко нави кормилото, колелата поднесоха, скелето се срути. Полетя към френската градина наблизо, Йоши почти се изравни с него. Изскочи отново на улицата. Заскърцаха спирачки, чуха се гневни викове и пронизителни клаксони. Двата мотоциклета профучаха през площад, покрит с големи каменни плочи, пред очите им блесна огромният купол на Токиокан — новия подземен комплекс с многобройни магазини и места за отдих.

Нямаше врати, заместваше ги триъгълен отвор, наподобяващ раззината уста. Никълъс даде газ, разби бариерата, която се вдигаше само с магнитни карти, които заместваха входните билети. Полетя по тясна алея, хората пред него панически се разбягаха. От двете му страни се нижеха зали за вдигане на тежести и сумо, писти за бягане. Около тях блестяха витрините на многобройни бутици. Моторът беше пригоден да откликва и на най-лекото докосване на газта и спирачките. Това му даваше огромно предимство при заобикалянето на уплашените посетители и шахматно наредените бетонни колони на естакадата. Йоши неотклонно го следваше, но удържането на тежкия полицейски мотоциклет без съмнение му костваше много сили.

Никълъс даде газ и пое по спираловидно извиващата се естакада, която щеше да го отведе обратно до нивото на улицата. Разтвори танжинското си око и за пръв път призова не Акшара, а Кшира. Светът се разлюля и започна да се разпада, мястото му се заемаше от непрогледен мрак, в дъното на който тлееше алена жарава.

Профуча покрай поредната колона толкова близо, че почти я одраска със стъпенката на мотоциклета. Йоши замалко не се блъсна в нея и неволно увеличих десетина метра разстоянието помежду им.

Никълъс това и чакаше. Натисна газта и кавазакито се стрелна нагоре по рампата. Вместо да изскочи на уличното платно обаче, той рязко завъртя кормилото и предното колело блъсна летящата врата на ниска постройка вдясно. Озова се върху полираното дюшеме на атлетическа зала. Уплашени спортисти се разбягаха във всички посоки, зарязвайки сакове и екипи. Върху стената в дъното имаше огромен кръгъл прозорец, който гледаше към централния парк Шинжуку. Первазът му се издигаше най-малко на седем-осем метра от пода.

Потънал дълбоко сред вълните на Кшира, Никълъс премести тежестта на тялото си към задната част на мотоциклета. Изминал две трети от дължината на залата, той рязко дръпна кормилото нагоре, а кракът му включи допълнителния турбокомпресор на двигателя, който беше монтирал със собствените си ръце. Кавазакито се откъсна от пода и полетя като птица.

Озовал се във въздуха, Никълъс се приведе ниско над кормилото, имитирайки позата на състезател по ски скокове, откъснал се от ръба на шанцата. За миг си помисли, че няма да успее и ще се размаже в бетонната стена на залата. Но траекторията на мотоциклета беше изчислена точно, предното колело се вряза с огромна сила в средата на дебелото стъкло. Скоростта беше толкова висока, че острите отломки отлетяха далеч встрани и назад, а моторът тежко се приземи на затревена полянка. Задното колело поднесе и машината се плъзна към ствола на стар кипарис. Но Никълъс отново включи турбото, грайферите откъснаха дебели чимове трева и машината се насочи към изхода на парка, отвъд който мърдаха разноцветните светлини на трафика. Йоши остана далеч назад, сред хаоса на атлетическата зала.

 

 

До затварянето на музея „Шитамачи“ оставаха двадесетина минути и залите опустяваха. Един от малцината посетители, които продължаваха да стоят вътре, беше Микио Оками. Той обичаше да идва тук за размисъл, докато съзерцаваше прекрасните средновековни картини на някогашния квартал Шитамачи. Най-много харесваше три от тях — жилищна сграда, търговска къща и малко магазинче за сладкиши, наричани „дагаши“.

Отпуснат на скамейката пред картината с „дагаши“, той беше потънал в размисъл. Дойде тук направо от срещата си с Йо Хитомото — действащия министър на финансите, който беше един от най-сериозните кандидати за вакантния пост на министър-председателя. Негов съперник беше Канзай Митцуи, подкрепян от Тетцуо Акинага. Видяха се на „Накамизе-дьори“ — една малка търговска уличка в квартала Сензо-жи, намираща се в непосредствена близост до храма Асакуза Канон. Преди години Оками беше имал сериозни проблеми с алкохола. От лошата привичка го отказа неговият приятел полковник Линеър. Но навикът му да залита в една или друга посока остана и мястото на алкохола бе заето от сладкишите.

На „Накамизе-дьори“ имаше една сладкарничка „дагаши“, която беше там поне от двеста години и която Оками посещаваше при всяка възможност.

Ето още една от причините да се чувствам добре у дома, в Токио, помисли си той. Със смайване установи, че родният град му беше липсвал жестоко. Може би защото тук беше собственото му минало, не по-малко блестящо от този музей, събрал зад витрините си скъпи реликви от историята на страната.

С наслада дъвчеше бонбоните, които беше купил от сладкарничката, и съзерцаваше някогашната „дагаши“ на платното в разкошна рамка.

Мислеше за Йо Хитомото и шансовете му да поеме юздите на властта. Предпочиташе него пред Митцуи, който се отличаваше с доста радикални, дори фашистки възгледи, особено когато ставаше въпрос за контактите на Япония с останалия свят.

Мислеше за Никълъс Линеър и дългата му борба да разбере собствения си баща, личната си съдба и сложния си характер. Но най-вече мислеше за стария си приятел Денис Линеър. Полковникът означаваше всичко за него — приятел, довереник, наставник и враг. Личността му по странен начин беше успяла да обедини всички тези противоречиви качества. Но Полковникът беше рядък екземпляр. Един от малцината следвоенни експерти, успял да прозре бъдещето на Япония, огромния й потенциал не само в местен, но и в световен мащаб. Именно значението на страната за обществено-икономическото развитие на Запада го беше подтикнало да използва Оками и могъщите пипала на Якудза, отстранявайки всеки, който се бе изпречил на пътя му. И в крайна сметка се беше оказал единственият чужденец в цялата японска история, успял да впрегне в колесницата си всички движещи сили на това затворено общество — бюрокрация, промишленост и политически партии.

Дълбоко почтен и морален човек, Полковникът беше в състояние да е дори брутален, ако обстоятелствата изискват това. Завистниците му твърдяха, че моралът на този човек е променлив, че той е в състояние да го манипулира за личните си цели по същия начин, по който манипулира всички около себе си. Вярно ли беше това? Както всичко останало на този свят, отговорът зависи единствено от личната гледна точка, въздъхна в себе си Оками. Неговата лична гледна точка се губеше далеч в подвижните пясъци на миналото, предпочиташе да не се рови в тях, макар и по съвсем лични причини… Никой няма право да пресича границата на интимното, особено когато нещата опират до семейството. А полковник Линеър беше сторил именно това. По тази причина дори днес, седнал в тихата музейна зала, Оками нямаше сили да му прости…

— Музеят е отлично място за почивка на възрастните хора — обади се един глас до него.

Върху далечния край на каменната скамейка безшумно се беше настанил мъж, облечен в тъмни дрехи.

— Я се погледни — продължи Майк Леонфорте. — Великият Кайшо седи тук като някакъв бездомник, дъвче бонбони и си спомня за годините на младостта! — докосна с ръка сърцето си и саркастично добави: — Колко трогателно! — Ръката му се насочи към кесийката с бонбони. — Проследих те дотук благодарение на тях. Вървя по следите от опаковките им чак от Асакуза. И се питам няма ли да получиш цироза от толкова сладко…

— Май те познавам — промълви Оками.

— Че как няма да ме познаваш — отвърна Майк, докосна с пръст устните си и добави: — Искам да позная за кого мислиш, докато седиш тук, сред реликвите на миналото… — приведе се рязко напред. — Да, вече зная това! Мислиш за него!

— За кого?

— За полковник Линеър, твоя скъп приятел… — Не пропусна да отбележи хладината в очите на Оками и забързано продължи: — Мислиш за всичко, което ти е сторил този човек! — Тялото на Оками се стегна, сякаш беше погледнал в очите на Медуза и се беше превърнал в камък. — Зная, зная… Всичко зная — промърмори Майк и се премести по-близо до него. — Само не мога да разбера защо си го позволил… В началото вероятно не си имал време за преценка, но после… — цъкна с език и поклати глава. — Чудя се дали си открил извинителни причини за своето бездействие…

— Какво искаш? — хладно попита Оками. Все още не отместваше очи от картината със сладкарницата.

Майк се намести на пейката, коляното му почти докосна стареца.

— Истината — прошепна в ухото му той.

— Истината? — оживи се Оками, в очите му се появи осъдителен блясък. — Ти вече знаеш истината, или по-скоро това, което ти изнася да знаеш… Режеш и прекрояваш миналото по такъв начин, че то губи всякакъв смисъл. Искаш да го разбиеш на дребни частици, за да можеш да ги сглобяваш както намериш за добре… Какво беше определението, което даваш сам на себе си?

— Деструкционист.

— По-скоро си фашист-нихилист — поклати глава Оками. — Деструкцията е само работният ти инструмент, чрез него се надяваш да ликвидираш съществуващите политически и социални институции и да ги замениш със свои…

— Все пак си струва да помним историята — ухили се Майк.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което току-що дефинира, е точно копие на действията на твоя приятел полковник Линеър през 1947-а — поясни Майк. — Не го отричаш, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Пасивната съпротива е номер, който не минава пред мен, Кайшо! — изръмжа Майк. — Полковник Линеър е искал да възстанови. Япония в съответствие със собствените си представи и ти прекрасно го знаеш!

Оками отново втренчи поглед в картината, но вкусът на бонбоните в устата му изведнъж стана горчив.

— По-фашистки подход от този — здраве му кажи! — отсече Майк, дръпна полупразната кесийка от ръцете на стареца и хвърли няколко бонбона в устата си. — Затова ще е по-добре да престанем с категоричните дефиниции и обвиненията…

— Това е твоята специалност, нали? Да изопачаваш истината, докато превърнеш деня в нощ, доброто в зло… Докато моралът се превърне в размито петно, до което никой не прибягва, по простата причина, че не може да го разпознае…

— Ще говорим за морал, така ли? — присви очи Майк.

— Добре… Нека тогава вдъхна живот на призраците, които носят имената Сейзо и Митцуба Ямауши… Двама от Якудза, които пречеха на твоите планове. Ще отречеш ли, че лично си организирал тяхното премахване? А какво ще кажеш за Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи, когото откриват в река Сумида през 1947-а? Нямаш ли пръст в неговото убийство? Мога да продължавам със списъка…

— Тая игра не се играе с фалшиви зарове — поклати глава Оками.

— Не отговори на въпросите ми, татенце — усмихна се Майк. — Но аз не съм изненадан, защото зная, че си виновен. Смъртта не може да бъде свидетел на твоите престъпления, ето защо аз съм прокурор и съдия в този процес…

— Процес ли? — вдигна глава Оками. — Какъв процес?

— Ей такъв — изръмжа Майк и опря дулото на плосък пистолет в слепоочието му.

— Познавам типове като теб — поклати глава Оками, пое въздух с широко отворена уста и го изпусна през ноздрите си. Сякаш отвратителното създание до него замърсяваше въздуха със самото си присъствие. — За теб моралът не е нищо друго, освен маниакална самовлюбеност. Всяка заплаха за нея третираш като заплаха за целия свят!

— Точно така. Аз създавам честта и морала. Лъжци са всички обикновени хора, които се тълпят по улиците, но не и аз.

— Естествено. Ти си богоизбран. Ти си като онези благородници, които са управлявали древна Гърция, и носиш в себе си святата истина. Нали така?

Майк притисна дулото на пистолета в скулата на стареца.

— Много хора биха дали мило и драго да са на моето място в момента — процеди той. — Само натискам този спусък и ти се превръщаш в част от историята… Моята история!

— Как не — въздъхна Оками. — Нали живееш именно за това екзалтирано състояние? За високото напрежение, за чувството на безгранична власт? В това се съдържа смисълът на целия ти живот…

— Нима мислиш, че Ницше ще те спаси, Кайшо? — попита Майк и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Я си задай още веднъж този въпрос!

— След като познаваш Ницше, би трябвало да знаеш и сагата на викингите за техния главен бог Вотан, която гласи: Който не е коравосърдечен на млади години, никога не може да бъде такъв…

— Ти трябва да си бил доста коравосърдечен на млади години — отбеляза Майк. — Иначе не мога да си обясня многобройните убийства, които тежат на съвестта ти…

— Убивал съм, за да накажа предателството. Убивал съм враговете на баща си, които са планирали неговото премахване… — гласът на Оками прозвуча спокойно, дори равнодушно. — Изпълнявал съм синовния си дълг.

— Ти наистина си един твърд и коравосърдечен стар дявол! — възкликна Майк. — Преценката ми е била правилна.

— Има ли място за състрадание в душата ти? — прошепна Оками.

— За какво състрадание говориш, Кайшо? — изръмжа Майк. — Не си чел Ницше както трябва… Хората, чиито сърца са превърнати в камък от Вотан, не познават състраданието. То е слабост, то е предназначено за низшите духом. За жалките лъжци с робски морал, които като бездомни псета се ровят из боклуците в задния двор на живота… Нещастниците, които слагат знак за равенство между властта и опасността, които противопоставят доброто на злото, без да забелязват, че такива понятия изобщо не съществуват… Състраданието е предназначено за добродушния звяр, когото всеки може да измами. За онези, които са изпълнени с човешка доброта и винаги са готови да ти подадат ръка… За стадото, чието единствено предназначение на този свят е да се покорява на хора като мен!

— Господи, колко си самоуверен! Колко си сигурен, че познаваш универсалната формула на живота!

— А защо да не съм? — усмихна се Майк. — Тази формула е достатъчно проста.

— Точно тук грешиш. Тази формула е най-сложното нещо на света.

— И ти я познаваш, а? — подигравателно се ухили Майк. — Това ли искаш да ми внушиш, старче?

— Аз?! — смаяно възкликна Оками. — Нищо подобно! Познавам я колкото всеки обикновен смъртен…

— Конфуцианското унижение е добра форма на прикритие — одобрително кимна Майк. — Но под покорната маска на Конфуций се крие нещо съвсем друго и аз го виждам!

— Как не — въздъхна Оками. — Ти виждаш и знаеш всичко!

Майк натисна спусъка на пистолета, разнесе се тихо пропукване, като въздишка. Ръцете му успяха да подхванат тялото на Оками, което политна към пода.

— Точно така: Всичко! — прошепна той с фанатичната вяра, че е успял да спре подвижните пясъци на времето и мигът на триумф ще продължи вечно.

 

 

Поради инцидента с Йоши, Никълъс закъсня с почти 40 минути за срещата с Оками. Когато най-сетне стигна до музея „Шитамачи“, вратите бяха затворени и Оками не се виждаше никъде. Потърси го чрез пейджъра на „Кибер-нет“, но на адреса му никой не отговори. Остави му послание, после се свърза с министерството на финансите. Оттам съобщиха, че Йо Хитомото — подкрепяният от Оками кандидат за министър-председател, е извън службата и няма да се върне до края на работното време. Това беше всичко, което можеше да стори. Пусна една въздишка и отново яхна кавазакито.

Според Тенто, собственика на стриптийз клуба „А Бас“, жената на име Лонда живееше в Мегуро — един от ниско разположените и изключително гъсто населени квартали в западните покрайнини на Токио. Основна забележителност там беше построеният във формата на замък хотел „Мегуро клъб Секитей“ — любимо място за тайни срещи на влюбените…

Никълъс се добра дотам с цената на доста усилия, тъй като Кшира продължаваше да замъглява непосредствените му възприятия. За сметка на това му предлагаше други — далеч по-странни и необичайни. Например общ поглед към Токио, свит до размерите на пощенска марка, но въпреки това съвършено ясен. Усещаше пулса на града на всяка улица и алея, виждаше енергията, която кара хората да напускат едно място и да вървят към друго… Това беше чисто психическа енергия, която нямаше нищо общо с енергията на електричеството — движеща сила на милионния град. Кръвта му пулсираше в такт с тази енергия — мракът на Кшира изпускаше тъмно сияние…

При едно от честите си спирания чу жуженето на „Ками“ в джоба на якето си. Извади го и видя, че го търси Канда Тьорин. Не се включи, нямаше настроение за разговор с младия сътрудник на фирмата.

В крайна сметка Кшира започна да го напуска, кръвта му се освободи от прекомерното количество адреналин. Пристигна на търсения адрес и слезе от мотоциклета. Мегуро трудно можеше да се нарече престижен квартал, а улицата на Лонда съвсем не беше от най-добрите тук. Наблъсканите една до друга неугледни постройки бяха рожба на следвоенния бум в жилищното строителство, отблъскващите им фасади бяха покрити с дебел слой сажди и прах. Паркирал пред блок, който спокойно би заел призово място по запуснатост и грозота, той привлече вниманието на групичка рокери на ъгъла, облечени в кожени якета с никелирани дрънкулки по тях, яхнали мотоциклети от най-различни марки и кубатура.

Откри домоуправителя в приземното му апартаментче вдясно от входа. Изглежда го вдигна от сън. На лицето му се изписа видимо раздразнение. Отрече да познава жена на име Лонда, която работи през малките часове на денонощието. Колкото повече го разпитваше Никълъс, толкова по-враждебно ставаше поведението му.

— Нямам какво повече да ти кажа, мелез! — отсече накрая той и затръшна вратата под носа на Никълъс.

Двама от рокерите се бяха изправили пред кавазакито на тротоара и открито му се възхищаваха.

— Страхотна машинка! — изрази одобрението си единият — нисък, набит младеж с халка на носа, стърчаща във всички посоки снежнобяла коса и пъстри очи. Тялото му беше извито като въпросителен знак, на гърба на коженото му яке беше пришит националният флаг с изгряващото слънце. — Като гледам, доста си се потрудил по нея… — добави той и хвърли кос поглед към Никълъс.

— Два месеца — отговори Никълъс. — Плътно бачкане, от сутрин до вечер…

Рокерът кимна и посочи с ръка на колегата си някои от по-важните нововъведения по двигателя. После вдигна глава, очите му се присвиха:

— Викат ми Кава… Намери ли това, което търсиш?

— Не — призна Никълъс. Нямаше никакъв смисъл да увърта, присъствието му тук беше толкова ярко, колкото присъствието на американец на турнир по сумо. Очите му пробягаха по лицето на младежа. Името „Кава“ означаваше кожа… — Често ли се навърташ тук?

— От време на време — уклончиво отвърна онзи и това предизвика смеха на приятелите му.

— Познаваш ли жена на име Лонда? Обикновено работи нощем…

— Работи, при това здравата! — презрително изръмжа Кава. — Живееше тук допреди два месеца, после изчезна. Говори се, че пипнала някакъв баровец…

— Говори се или си сигурен? — внимателно го изгледа Никълъс.

— Сигурен съм.

— А случайно да знаеш къде живее сега?

— Може и да знам… — Кава се обърна към групичката младежи, които се хилеха и размахваха ръце, после вниманието му отново се насочи, към Никълъс: — Имаш добро моторче, братко… — засмука долната си устна, после я облиза с език. И върху него беше окачена халка… — Кво ще кажеш, ако проверим, дали е част от теб, или обикновена играчка? Успееш ли да се задържиш с нас, ще те отведем право на адреса, който ти трябва… Справедливо е, нали?

Бандата си имаше име — „Уорпейнт“, Това беше важно за тях, тъй като всички рокери се организират в отделни, строго затворени групи, наподобяващи голямо семейство. Родени от едно бързо комерсиализиращо се общество, тези момчета бяха противовес на своите преуспяващи родители. Повечето от тях бяха достатъчно богати и достатъчно отегчени от живота, хранеха се е хамбургери и презираха „суши“, интересуваха се единствено от високите скорости и безкрайните видеоигри.

Бандата потегли едновременно, пропускайки Никълъс пред себе си. Той отлично знаеше какво се очаква от него. Тези момчета ненавиждаха обществения ред и щяха да го зарежат в мига, в който се убедяха, че той е част от него.

Демонстрира им серия от опасни маневри. Безстрашно лавираше между колите по уличното платно, минаваше на червено, влизаше в еднопосочни улички, които бяха толкова тесни, че всяка грешка можеше да се окаже фатална. Хлапаците харесаха постоянна нарастващата опасност на това съвместно пътуване, нададоха тържествуващи крясъци, когато Никълъс даде газ и мина по покривите на три коли, паркирани в пуста уличка. След този номер го приеха за свой и покорно го последваха, ухилени до уши.

Той им достави така желаното разнообразие, денят им беше пълен. Затова и те спазиха дадената дума — след около час го отведоха в Съншайн сити — един модерен комплекс в Икебукуро, построен върху територията на някогашния затвор Сугамо, където бяха обесени немалко от военнопрестъпниците на страната. Освен жилищни блокове комплексът включваше хотел, музей, културен център и 60-етажен небостъргач с офиси.

Кава му съобщи номера на апартамента, в който живееше Лонда. После, сякаш недоволен от нещо, намръщено добави:

— Едно време ни ползваше за бодигардове… Ама сега работата й порасна и хич не ще да знае за нас!

Никълъс му благодари и изчака потеглянето на бандата. Бялата коса на Кава изчезна последна в уличния трафик. Стори му се, че младежът на няколко пъти се обърна да го погледне. Паркира кавазакито и се насочи към входа на блока, който му бяха показали. Вратата се оказа автомат, на стената до нея имаше домофон с дълга редица бутони. Върху съответните табелки бяха изписани по една буква и една цифра, никакви имена. Натисна онзи, който беше разположен над табелката с номера на Лонда. Никакъв отговор. Стори същото с още няколко бутона, ефект нямаше.

За щастие се появи една възрастна жена, натоварена с покупки. Никълъс любезно пое торбичките от ръцете й, а тя бръкна в портмонето си за ключа. Вратата се отвори.

— Търся госпожа Окушимо — рече той, докато й връщаше покупките. — Живее в Е-29… Случайно да я познавате?

Жената му направи място да влезе, но не отговори. Той я остави пред вратата на асансьора и пое по стълбите. Стигна до етажа на Лонда, без да срещне никого, и предпазливо пое по безличния коридор. Такива коридори има във всички големи сгради по света.

Спря пред вратата на Лонда и силно почука. Изминаха няколко секунди, после отвътре долетя приглушен женски глас:

— Кой е?

Вместо отговор той отново почука и вратата се отвори.

Тъмни, издължени очи, дълга до кръста смолиста коса. Късо кимоно, боси крака.

— Господи Исусе! — смаяно промълви жената. Имаше всички основания за това. Защото в рамката на вратата стоеше Хонико.

Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса.

— Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате…

Очите й обаче казваха друго.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие.

— Идеята не е много разумна…

После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка…

Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка.

От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й.

— Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали?

Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост.

— Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с вашите?

— Какво? — изгледа го с недоумение тя.

— Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда?

— Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение…

— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена?

— Престанете!

— Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която…

— Казах ви да престанете! — извика тя.

— … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос?

— Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото.

В следващия миг рязко отскочи назад, блъсна се в лавиците, пред краката й паднаха няколко книги. Олюля се, успя да запази равновесие и се втренчи в лицето му. Гледаше го така, сякаш пред очите й пламтеше огънят на ада.

— Какво правя, Господи?! — прошепнаха едва чуто устните й. — Нима се влюбвам в теб?! Дала съм клетва никога да не дарявам чувствата си на мъж! Клетва пред…

Никълъс долови странното потрепване на съзнанието й и изведнъж застана нащрек.

— Да не би да имаш гости? — попита той и тръгна към вратата на спалнята. — Може би някой от редовните ти клиенти… — Отвори вратата и замръзна на място. Пред него стоеше стройна бяла жена с блестящи синьо-зелени очи, в които се отразяваше мъдростта на цялата Вселена. Хладни, умни, някак състрадателни… Беше някъде около четиридесетте, фантастично красива. За такива жени бленуват хиляди мъже, но малцина имат късмета да ги притежават… В подобен вид красота се съдържа нещо крехко и неуловимо… Нещо, което не принадлежи на грубия материален свят.

Беше облечена в скромно черно костюмче, ръцете й стискаха чантичка от черна кожа. Усмивката й беше умопомрачителна. Не, тази жена определено не можеше да бъде клиент…

— Здравейте — протегна ръка тя. — Аз съм сестра Мери-Роуз.

— Никълъс Линеър — пое ръката й той. Дланта й беше суха и твърда, усещаше се наличието на мазоли. Той ясно почувства физическата сила на тази жена, примесена по неотразим начин с душевното й излъчване.

Тя кимна и освободи ръката си. Едва сега очите му попаднаха на изящното, ръчно направено разпятие, което висеше на шията й, окачено на тънка златна верижка.

— Срещали ли сме се някъде?

Сестра Мери-Роуз мълчаливо насочи в лицето му невероятните си синьо-зелени очи.

— Мери-Роуз… — нервно се обади Хонико.

— Всичко е наред, Хонико-сан — отвърна на превъзходен японски монахинята. — Не мога да крия вечно присъствието си тук. Трябва да се залавям за работа…

— Каква по-точно? — полюбопитства Никълъс.

— Божа работа.

Сестрата мина покрай него и се насочи към дневната. Лъхна го розов аромат. Нима монахините се парфюмират, неволно се запита той.

— Мери-Роуз е Светата майка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“ — поясни Хонико. — В Астория, Куинс.

— Това е чак на другия край на света — отбеляза Никълъс. — Нали така, майко?

— Господин Линеър, аз съм глава на ордена на Дона ди Пиаве — съобщи с равен глас Мери-Роуз. — Чувал ли сте за него?

— А трябва ли да съм чувал? — отговори с въпрос той.

— Може би не — отвърна тя и в очите й блесна кратка светкавица. — Просто допусках, че Полковника ви е разказал за него, преди да умре…

— Баща ми? — изненадано я погледна Никълъс и поклати глава. — Не, нищо не ми е разказвал…

Върху лицето на Мери-Роуз се появи лека усмивка:

— Ти беше права, Хонико-сан… Приликата е поразителна. Вие много приличате на баща си, господин Линеър… Същото издължено и изразително лице, същите тъмни и неспокойни очи. Но фигурата ви е съвсем различна…

— Но как е възможно да знаете как е изглеждал баща ми? — озадачено попита Никълъс. — При това и двете…

— От разказите на майка ми — поясни Хонико. — Тя е познавала полковник Линеър от нейното „торуко“…

— Банята в Ропонги? — вдигна вежди той. — „Тенки“?

— Точно така.

— Значи сте ми казала истината по време на онзи обяд. „Торуко“-то наистина е съществувало…

— Да.

— Непрекъснато се сблъсквам с името „Тенки“. Какво е скритото му значение? Така се е казвала банята, в която е работила вашата майка, а Майк Леонфорте кръщава една цяла корпорация със същото име… Това не е случайно, той положително е свързан по някакъв начин с това „торуко“…

Светът се люшна и изчезна, цветовете се стопиха като олющена боя. Кшира го понесе на невидимите си криле, надолу — към нагорещената магма в центъра на земното кълбо. В ушите му звънна гласът на Майкъл Леонфорте:

Аз съм бъдещето. Аз съм прогресът и уникалната сигурност. Аз съм Бог, Родина и Семейство. Аз съм Апостолът, който забранява абортите, гони чужденците и се бори с нелегалната имиграция. Аз съм възроденият фашизъм и ти си призован под знамената на нова, свещена война. Ние с теб сме затворени в кръг, който непрекъснато се стеснява. Скоро ще се слеем в пространството. Но ние не можем да живеем в едно и също пространство, нали? Какво ще стане тогава? Аз имам отговор на този въпрос, а ти?

Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Оказа се проснат на пода, затрупан от книги. Хонико се беше надвесила над него, лицето й беше бяло като вар. Беше плакала, по бузите й личаха засъхнали вадички. Над нея се извисяваше царствената фигура на Мери-Роуз, синьо-зелените й очи спокойно го наблюдаваха.

— Падна и аз помислих, че си умрял — прошепна Хонико и докосна гърдите му с длан. — После долових ударите на сърцето ти. Бяха силни, но страшно бавни!

— Хонико — обади се сестра Мери-Роуз и докосна рамото на момичето, което се клатеше напред-назад като в транс. — Знаеш какви са твоите задължения!

— Задължения? — промърмори с недоумение Никълъс, все още частично парализиран от пристъпа на Кшира. Този път ефектът беше особено опустошителен, може би защото дълго се беше въздържал от необичайното състояние на духа. — Какви задължения?

Морскозелените очи запълниха зениците му.

— Хонико е член на Ордена, господин Линеър — поясни сестра Мери-Роуз. — Също като майка й преди нея. Задълженията й са към Бога и Ордена, всичко останало е подробност…

— Орденът е действал в Япония по времето на баща ми? — попита с недоверие той.

— Да — усмихна се Мери-Роуз. — Той е познавал Бърнис, моята предшественица…

— Не разбирам.

— След малко всичко ще ви се изясни — мило го погледна монахинята. — Хонико ще ви разкаже за „Тенки“, за всичко, което се е случило в онова торуко… За баща ви и начина, по който са се преплели съдбите им… — Мери-Роуз коленичи и взе ръката му между дланите си. — Но преди това ще ви помоля за мъничко вяра… Ще ви помоля да ми се доверите, въпреки че току-що се запознахме…

Никълъс ясно усети магнетичното й излъчване. Здраво като стомана, горещо като слънцето… И въпреки това някак хладно… Не, не хладно, а по-скоро студено… Като бучка лед, като самата смърт! Тази жена изпитва смъртен страх от нещо… Но от какво?

— Доверявам ви се, майко — промълви той.

— Чудесно — стисна ръката му тя, главата й леко се наклони. — Сега ме погледнете в очите и кажете какво виждате, господин Линеър!

Молбата й беше странна, но той се подчини. В главата му внезапно изплува въпросът, който й беше задал преди малко: Срещали сме се някъде? Прочете отговора на този въпрос в бистрите й, невероятно красиви очи. Не, не бяха се срещали, но тази прилика… Една врата рязко се отвори в съзнанието му, пространството се запълни от неясна фигура…

Сестра Мери-Роуз кимна с глава, прочела в очите му всичко, което се появи в обърканата му душа.

— Да, точно така — промълви тя. — Постигнахте го благодарение на изключителната сила на духа. Открихте семейните черти… Приех името Мери-Роуз при постъпването си в манастира. Светското ми име е Джаки и съм сестра на Майкъл Леонфорте.